Джули Гарууд
Убийствен чар (3)

Втора глава

Бракът не е за стеснителните. И съпругът, и съпругата трябва да са готови да позволят на детето в себе си да се изцапа, ако искат бракът им да оцелее и да процъфтява. Трябва да му позволят да се отъркаля в калта. Грешките са неизбежни, разбира се, но потокът от любов и опрощение ще пречисти съюза им и така ще започне изцелението.

Какви глупости! Каролин Дилейни Салвети седеше, отворила широко очи, и слушаше потресена измишльотините, които брачният консултант четеше от книгата за самоусъвършенстване, чието издаване сам бе финансирал и на която бе измислил абсурдното заглавие „Позволете на детето в себе си да се изцапа“. Този идиот за брак ли говореше, или за борба в кал? Кери си нямаше ни най-малка представа и в момента изобщо не я беше грижа.

Като се постара да го направи незабелязано, тя дръпна ръкава на копринената си блуза над китката и погледна часовника си, марка „Картие“. Още десет минути. Боже, можеше ли да издържи толкова дълго?

Пое си дълбоко дъх, пусна ръкава си и се облегна на тапицирания с плюш стол, като кимаше леко, за да заблуди съпруга си и идиота, че слуша внимателно.

Бракът не е за стеснителните, повтори той с флегматичния си носов провлачен баритон. Гласът му приличаше на гъба от стоманена вълна, дразнеше всеки нерв от тялото й.

Консултантът бе надут, тлъст, помпозен измамник, който настояваше да го наричат д-р Пиърс, защото чувствал, че пълното му име, д-р Пиърс Ебрихт, е твърде официално за подобна откровена дискусия. А нали се предполагаше, че той им помага да се разкрият напълно един пред друг. След първия сеанс Кери го нарече д-р Досадник. Съпругът й, Тони, го беше избрал, защото той беше сред най-нашумелите брачни консултанти в момента. Въпреки измислената си диплома от никому неизвестен университет, той бе най-новият гуру, при когото се трупаха всички желаещи да съживят брака си. В действителност бе просто един клоун.

Но нима и Тони не беше същият? Седеше до Кери, допрял потните си длани една в друга като за молитва, със сериозно съсредоточено изражение, като дървена марионетка, която брачният консултант разиграваше без проблем, и кимаше в съгласие всеки път, когато д-р Досадник спираше да чете творбата си и неочаквано вдигаше поглед.

Кери дъвчеше устната си, защото само така можеше да се удържи да не се разсмее… или разпищи. О, как й се искаше да крещи. Но не смееше. Беше сключила сделка с невярното нищожество, което й бе съпруг, и ако не се държеше както трябва и не се преструваше, че наистина се опитва да спаси потъналия им брак, щеше да му плаща издръжка до края на живота си. Това бе доста смразяваща перспектива.

А положението не бе в нейна полза. В рода на Тони имаше един куп столетници. Чичо му Енцо още произвеждаше вино на миниатюрното си парче земя в плодородната част на Напа, Калифорния, на зрялата възраст от осемдесет и шест години и сякаш нямаше намерение дори да се замисля за почивка. Единственият му допир със здравословния живот бе, че преди година спря да пуши „Камел“ без филтър — дотогава пушеше по три пакета на ден — и увеличи количеството чесън, който слагаше във всичко, което ядеше, включително върху препечената си филия на закуска. Ако Тони се окажеше толкова здрав колкото Енцо, Кери щеше да бъде изцедена финансово, още преди да умре, и нямаше да може да остави нищо на единствения човек, когото някога бе обичала — племенницата си Ейвъри. От друга страна, ако се съгласеше да посети десетте сеанса при доктор Досадник, както настояваше Тони, и бракът им въпреки това се разпаднеше — което бе неизбежно по нейно мнение, — тогава Тони бе обещал, че ще изостави претенциите си към бизнеса й и няма да поиска и цент издръжка.

Кери не беше глупачка. Цинична до мозъка на костите си, тя не би се доверила само на честната дума на човек, когото смяташе за изпечен лъжец и крадец. От една от фирмените им сметки липсваха сто двайсет и три хиляди долара. Не можеше да докаже, че Тони е взел парите, но знаеше, че го е направил — вероятно за да купува скъпи дрънкулки на любовницата си. Копеле такова. Така че, за да е сигурна, че той няма да промени намеренията си, го беше накарала да документира писмено обещанието си, после извика секретарката си, за да види как Тони подписва документа. Писменото обещание сега бе на сигурно място в сейфа на Кери в Първа търговска банка.

— Как бяха стигнали дотук? — запита се тя. Тони бе любещ и грижовен мъж.

Спомни си нощта, когато се бе събудила от непоносимата режеща болка. Беше сигурна, че причината е хранително отравяне — бяха вечеряли в един нов китайски ресторант, който всичките им приятели хвалеха. Тя отказа да отиде на лекар и Тони не бе на себе си от тревога. Накрая я взе на ръце, отнесе я до колата и я откара в най-близката болница. Онази нощ той й спаси живота. След като я прегледаха в спешното отделение, я приеха в болницата и той стоя на един стол до леглото й през цялата нощ. Омилостиви болничния персонал, за да не обръщат внимание на оплакванията и изискванията й, и напълни стаята с бели гербери, любимите й цветя.

По онова време Тони бе толкова очарователен. Все още беше, по дяволите, и вероятно затова всички начинаещи актриси, мечтаещи да станат звезди, се трупаха около него. Беше му твърде трудно да устои на изкушението ли? В края на краищата Кери вече не бе в първа младост и годините започваха да й личат. Това ли бе причината той да й изневери?

Тя отново погледна крадешком часовника си и потисна въздишката на облекчение. Само след пет минути последният сеанс щеше да приключи и тя нямаше повече да се преструва на любезна с д-р Досадник. После, независимо дали им харесваше или не, тя щеше да замине сама на малка възстановителна почивка. Спортните й екипи „Прада“ вече бяха натъпкани в чантите й „Гучи“, заедно със супермодерния лаптоп, три пакета батерии и два мобилни телефона със зарядните им. Багажът я чакаше в багажника на лимузината, която щеше да я откара от кабинета на д-р Досадник директно до летището.

За пръв път от осем години щеше да излезе във ваканция и да остави компанията си „Ловец на звезди“ и това я изпълваше с мрачни предчувствия. Имаше опитен персонал и знаеше, че те могат да се справят с всеки възникнал проблем, но тя си признаваше, че е маниакално обсебена от желанието всичко да е под неин контрол, и не можеше да понесе да позволи на някого другиго да взема решения, макар и само за четиринайсет дни. Според Ейвъри леля й бе активна личност. Не понасяше безделието и скуката. Дори не си беше взела отпуск за медения месец, когато се омъжи за Тони. През краткия уикенд в Баха й се струваше сякаш се е отделила от едва стъпващата на краката си компания за цяла вечност, което бе доста абсурдно, като се имаше предвид, че би трябвало да е лудо влюбена в онзи момент.

Златната гравирана резервация за скъпия спа-хотел „Утопия“ бе пристигнала преди три седмици — точно след второто им посещение при д-р Досадник — и след като хвърли един поглед на поканата, Кери бе сигурна, че Тони стои зад този план да я отстрани от Ел Ей за известно време. Съпругът й се бе престорил на изненадан, но не можа да я заблуди. Той я караше от месеци да си вземе малко отпуск и да използват почивката, за да се опитат да съживят брака си.

Независимо как го притискаше да си признае, Тони отричаше. Твърдеше, че не е направил резервацията, нито е платил възмутително високата цена, и тъй като той бе още по-голям инат от нея, в крайна сметка тя се отказа от опитите да изкопчи истината от него.

Резервацията се придружаваше от подробна брошура, представяща луксозния хотел и възможните оздравителни и козметични процедури, на които можеха да се подложат гостите на „Утопия“. Беше приложено и писмо с отзиви от редица известни мъже и жени, които бяха редовни клиенти.

Тя бе чувала за това място — всички в Холивуд знаеха за него, — но не си бе дала сметка колко много си падат по него богатите и известните. Тъй като цената бе направо космическа, досега изобщо не се бе замисляла да отиде там.

Кери се чувстваше раздвоена. Доколко важно бе за нея да отиде на това място? Това, на каква маса те настаняваха в модните ресторанти в Ел Ей, бе от изключително значение, защото така хората те виждаха и забелязваха, но в такъв хотел? Там бе толкова тихо и спокойно, освен другите гости кой би научил, че тя е била там? Дали собственикът щеше да поиска отзиви и от нея? Боже, това щеше да бъде чудесно! Ако името й попаднеше в списъка с богатите и известните, това би било невероятна реклама за компанията й. В нейния бизнес напоследък единствената причина да направиш нещо бе, за да впечатлиш останалите и да ги накараш да се гърчат от завист. Само най-високопоставените, тези, на които не се налагаше да работят, получаваха работа в Холивуд.

Обаче каква гаранция имаше, че името й щеше да влезе в онзи списък? Кери направи всички сметки, изчисли колко струва един ден в хотела и реши да си остане вкъщи. Нямаше да позволи на Тони да изхарчи толкова много от парите й. Щеше да се обади в „Утопия“ на сутринта и да поиска да й върнат парите. В никакъв случай нямаше да замине. Трябва да бе изкрещяла всичко това на Тони поне пет пъти, преди той да прочете имената на редовните гости на комплекса, които не спираха да го възхваляват. Кери спря да вика, когато чу името на Барбара Роулъндс. Всички наричаха възрастната актриса, носителка на три Оскара, „жената с най-добрия лифтинг на западното крайбрежие“. Бе изчезнала за три седмици предната година и когато отново се появи в обществото на едно изискано благотворително парти, изглеждаше невероятно. Дали й бяха направили лифтинга в „Утопия“?

Кери грабна листовете от ръката на Тони. Прочете имената на персонала на повикване, който се грижеше за всички нужди на клиентите. В началото на списъка бяха двама световноизвестни пластични хирурзи.

Дали щяха да я преглеждат същите лекари, които работеха с някои от най-влиятелните личности на века? Бог й бе свидетел, че малко освежаване нямаше да й дойде никак зле. Не лифтинг — та тя още нямаше четирийсет и пет, — но торбичките под очите й ставаха все по-забележими и тя определено трябваше да направи нещо по въпроса. Недоспиване, прекомерно много работа, двайсет чаши силно кафе на ден и никакво време за фитнес определено оставяха своя отпечатък.

Според писмото тя щеше да лети от Ел Ей до Денвър, после да вземе по-малък самолет до Аспен. „Утопия“ се намираше в планините, на петнайсет минути от най-близкия ски хотел. Кери щеше да пристигне привечер и на следващата сутрин лекарите щяха да оценят състоянието й. Кери забеляза, че сред възможните процедури се предлагаше и липосукция. Беше в списъка точно след масажа на цялото тяло.

Как би могла да откаже? Наистина как би могла, особено след като Тони спомена, че анонимният подарък е без право на връщане на парите при отказ от резервацията. Тя бе убедена, че съпругът й е използвал фирмени пари, за да плати за почивката. Този човек не можеше да спести и цент. Откакто двамата сляха компаниите си и Кери намери първия клиент, от когото печелеха милиони, Тони съвсем му бе отпуснал края. Нямаше абсолютно никакъв нюх за бизнес.

Тони я убеждаваше, че няма значение кой е платил за резервацията, и й предложи да възприеме ваканцията като подранил подарък за рождения й ден. Той твърдо вярваше, че на харизан кон зъбите не се гледат. Каза й, че се надява тя да използва времето, за да размисли върху чудесните мъдри думи на д-р Досадник за светостта на брака. Наясно бе с надеждите, които Тони таеше, че като си вземе отпуск и си почине малко, тя ще осъзнае колко е грешала по отношение на него, колко незаслужени са били обвиненията й и ще си даде сметка, че дълбоко в сърцето си още го обича.

Кери си имаше своя собствена програма. Докато я преобразяваха, тя щеше да измисли някоя убийствена реклама, с която да спечели още една награда „Клио“^[1] за компанията си.

Твърде много време бе изминало, откакто получи последната, почти четири години, и тя ставаше все по-напрегната по този въпрос. Рекламният бизнес бе изключително кръвожаден и конкуренцията й, по-голямата част от която се намираше в Манхатън, беше убийствена. Сега на челни позиции излизаха двайсетгодишните. Някои шефове на агенции дори не разговаряха с хора над трийсет, поради което Кери назначи трима завършили Харвард младоци в екипа си. Наричаше тези любители на електронните игри „своите бебета“.

Беше изключително важно за нея да остане на върха. В нейния бизнес нямаше значение какви успехи си постигал в миналото. При всичките нови играчи, които се опитваха да я изместят, „Ловец на звезди“ трябваше да задържи възможно най-дълго позициите си. Холивуд бе град на капризите и прищевките. Тези, които имаха власт, се интересуваха само от това кой стои в центъра на вниманието. Ако Кери не натискаше персонала си постоянно да печели нови и нови знаменитости за клиенти, само за една нощ щеше да премине в категорията на залезлите звезди.

Дължеше първата си награда „Клио“ на племенницата си. Беше помолила Ейвъри да се снима на мястото на една капризна актриса, която в последния момент направи сцена и поиска двойно по-висок хонорар. Глупачката си мислеше, че е хванала агенцията натясно, защото знаеше, че снимат рекламата в последния момент, и ако Ейвъри не бе дошла на снимачната площадка с Кери онзи ден, щеше да й се наложи да плати на малката кучка. Ейвъри бе ужасена от това, което леля й я помоли да направи, но имаше приятен глас, хубаво тяло, а друго не им трябваше. Рекламата пожъна страхотен успех и Кери, действайки като агент на Ейвъри, можеше да й осигури ангажименти поне за година напред. Обаче Ейвъри не се интересуваше от подобна работа. Веднага след пролетната ваканция тя се върна в училище, дипломира се и след това постъпи в колеж.

Племенницата й продължаваше да работи при нея всяко лято, но се чувстваше неловко всеки път, когато трябваше да излиза от офиса и да ходи на срещи с шефове на компании. Кери не разбираше резервираността й. Ейвъри сякаш не знаеше или ако знаеше, не се интересуваше, че е, както бе отбелязал Тони, с убийствена външност.

Проблемът с племенницата й се състоеше в това, че тя не бе ни най-малко повърхностна. Беше сладка и самоуверена и имаше ясна представа кое е важно в живота и кое не. Какво друго можеше да очаква Кери? Нали точно тя я бе възпитавала да различава едното от другото. Каква ирония, мислеше си Кери, че в крайна сметка тя самата работеше в сфера, занимаваща се единствено с повърхностното. Каква лицемерка бе станала. Кога щеше да научи това, което не спираше да повтаря на Ейвъри? Може би след като спечелеше още няколко милиона.

В края на краищата Кери се въодушеви от идеята за почивката. След като реши да отиде, тя се обади на Ейвъри и помоли племенницата си да прекара една седмица с нея в „Утопия“. Знаеше, че Ейвъри планираше през част от отпуската си да развежда някакви тийнейджъри из Вашингтон, и Кери се опита да предизвика чувството й за вина и така да я накара да отдели също толкова време и на семейството си. Бе убедена, че Ейвъри щеше да се съгласи да дойде поне за няколко дни, но знаеше, че племенницата й би получила удар, ако разбере колко пари щеше да струва това на леля й. Кери не изпитваше никакви угризения, че плаща високата цена за резервацията на Ейвъри. Би направила всичко за нея, абсолютно всичко. Може би защото Ейвъри никога не я молеше за нищо. Кери не можеше да си представи как племенницата й живее с ниската заплата, която получава, и въпреки че й предлагаше пари всеки път, когато говореше с нея, тя винаги отказваше. Справяла се съвсем добре или поне така твърдеше.

Ейвъри бе връзката й с реалността и подсъзнателно Кери знаеше, че племенницата й нямаше да я остави да се захласне в „Утопия“ и да се запише за всяка една предлагана процедура.

Щеше да реагира остро, когато научеше, че леля й планира да си направи липосукция. Усмихна се, като си представи спора, който щяха да проведат. Ейвъри щеше да поклати глава и когато видеше спортните й екипи. Всичко си подхождаше по цвят и бе от известни марки. О, да, Ейвъри несъмнено щеше да я изгледа неодобрително и щеше да подхване любимата си лекция за това колко е важно човек да е здрав и в добра физическа форма.

Боже как й липсваше това дете.

— На какво се усмихваш, скъпа? — попита Тони.

Върната рязко в настоящето, Кери осъзна, че съпругът й и брачният консултант я гледат изпитателно. Тя се опита да прикрие смущението си.

— Мислех си за всички неща, които трябва да бъдат обмислени. — Тази глупост бе най-доброто, което й хрумна в момента.

Д-р Досадник изглеждаше достатъчно доволен, сякаш детето в него в момента се търкаляше в калта. Кимна в съгласие и се изправи в знак, че сеансът е приключил.

Тони я изпрати до чакащата я лимузина.

— Сигурна ли си, че не искаш да те изпратя до летището?

— Сигурна съм.

— Да не си забравила резервацията си?

— Не съм. — Тя се отдели от съпруга си, когато шофьорът на лимузината й отвори задната врата. — Още не съм се чула с Ейвъри, а й оставих три съобщения. Надявах се да говоря с нея, преди да замина.

— Нали знаеш колко е заета с работата си. Сигурно просто не е имала време да ти се обади.

— Но какво ще стане, ако изникне нещо спешно, докато ме няма?

— Тогава ще се обади на мен или ще те потърси на мобилния телефон.

— Не ми харесва, че ще работи с деца. Твърде тежко е за нея. Тя…

— Тя нямаше да се заеме, ако не й беше приятно — изтъкна той. — Трябва да спреш да се тревожиш за Ейвъри. Тя е вече голямо момиче.

— Провери ми електронната поща, когато се прибереш — поръча тя. — Може да ми е пратила имейл.

— Ще проверя и ще ти се обадя.

— Изслушването за освобождаването на Скарет е на шестнайсети. Чудя се дали Ейвъри вече е получила известието. Аз току-що по…

— Сигурно и тя е научила датата. Защо се тревожиш за това отсега?

— Не мога да го пропусна — сопна му се тя. — Винаги ходим заедно с Ейвъри. И двете говорим, преди комисията да реши…

— Скъпа, няма да пропуснеш изслушването, нито пък Ейвъри ще го пропусне. Дотогава има цял месец, за бога. Нали не пропусна миналото изслушване, няма да пропуснеш и това. Сега се опитай да се успокоиш. Искам да си починеш истински.

Тя кимна.

— Да, добре.

Гласът й не прозвуча искрено. Той се намръщи и каза:

— Напрегната си, защото не си си вземала отпуска толкова отдавна. Нормално е в последния момент преди заминаването да се притесняваш.

Тя отново кимна и се опита да се качи в колата, но Тони я сграбчи за раменете и я целуна.

— Обичам те — прошепна той. — Винаги съм те обичал. От мига, в който те срещнах. Искам бракът ни отново да потръгне.

— Да, знам — каза тя разсеяно.

Веднага щом колата потегли, Кери отвори лаптопа си. Тъкмо го включи, когато мобилният й телефон иззвъня. Предположи, че Тони се обажда отново да й досажда с приказки за спасяването на брака им, и отговори рязко:

— Какво има сега?

— Познай какво? — каза Ейвъри.

— Здравей, скъпа. Помислих, че се обажда Тони. Добре ли си прекарваш отпуската?

— Още не. Довършвам някои подробности в офиса. Имах важна среща с новия шеф преди два дни и нямам търпение да ти разкажа за случая, който бе разрешен с моята помощ. Какво ще кажеш за една късна вечеря в Аспен?

Кери изпищя радостно.

— Ще дойдеш с мен? Значи имаше полза от мрънкането и настояването ми?

— Ако кажа да, положението ще стане още по-лошо. Този път чувството за вина надделя, Кери, но не мисля…

— Какво стана с децата, които щеше да развеждаш из Вашингтон?

— Промениха датата на пътуването им.

— А, значи всичко е в моя полза.

— Искаш ли да дойда или не?

— Разбира се, че искам. Веднага ще се обадя в „Утопия“. Знаеш ли вече кога пристига полетът ти?

— В момента проверявам точно това на компютъра си. Мога да направя връзка в Денвър, но ще пристигна доста късно — предупреди тя.

— Сега вече нямам търпение почивката ми да започне. Ще се забавляваме страхотно. Обади ми се, когато разбереш точно в колко часа пристигаш. Звънни ми веднага щом си направиш резервация. До скоро, Ейвъри. Обичам те.

Настроението на Кери се подобри значително. Тя прекъсна връзката, после се обади в „Утопия“. След това се зае с работата на компютъра си. Записваше си разни бележки, докато лимузината не спря пред летището. Опашките през проверката за сигурност се движеха със скоростта на охлюв. Кери прехвърляше чантата си от едното рамо на другото, после извади един диктофон и записа инструкции за персонала в офиса си. Когато самолетът излетя, тя се бе разположила удобно в бизнес класата с чаша изстудено шардоне. Отвори лаптопа си и продължи да работи.

Мислите й постоянно се връщаха на Ейвъри. Реши да й се обади, за да разбере в колко часа пристига самолетът й. Протегна ръка към телефона, който бе закачен на страничната облегалка, но в последния момент размисли. По-добре да изчака. Ако се обадеше от телефона в самолета, трябваше да се надвиква с двигателите на самолета и смущенията във връзката и останалите пътници щяха да чуят всяка нейна дума.

Веднага щом слезе от самолета в Аспен, тя застана встрани от основния поток пътници, седна и затършува за мобилния телефон в пътната си чанта. Случайно вдигна глава и видя, че един мъж държи табелка с нейното име. Шофьор на лимузина, предположи тя по вида му — беше облечен в тъмносин костюм. Беше доста забележителен на вид, красив, нещо като подмладена версия на Шон Конъри. Тя бързо се изправи и напъха телефона в джоба на сакото си. Оправи яката на блузата си и извика:

— Аз съм Каролин Салвети.

Усмивката му бе ослепителна.

— Добър ден, госпожо Салвети. — Имаше очарователен британски акцент. Името, изписано на табелката на ревера му, бе „Г-н М. Едуардс“.

— Вие от „Утопия“ ли сте? От хотела? — попита тя.

— Да — кимна той. — Носите ли си резервацията?

Тя посочи пътната си чанта.

— Тук е.

— О, не е нужно да ми я показвате, госпожо Салвети. Просто проверявах дали носите нужните документи. Хайде да вземем багажа ви.

Тя се почувства смешна, тъй като почти бягаше на високите си тънки токове, за да не изостава от дългокракия си посрещач. Веднъж за малко да се подхлъзне — ако той не я бе хванал за рамото, за да й помогне да си възвърне равновесието, щеше да падне по очи. Възнамеряваше да си обуе други обувки, преди да слезе от самолета, но се бе улисала в работата си и бе забравила.

Минаха покрай редица телефони, което й напомни, че още не е научила с кой полет ще пристигне Ейвъри. По дяволите, беше й поръчала да се обади веднага след като си направи резервация. Кери знаеше какво се бе случило. Ейвъри се бе отплеснала в работата си и после бе хукнала в последния момент, за да не изтърве самолета си.

Сигурно вече бе твърде късно, за да я открие в работата или в дома й. Вероятно вече бе на летището или дори в самолета. Все пак Кери искаше да опита. Може би Ейвъри щеше да провери съобщенията на телефонния си секретар, когато пристигнеше в Денвър. Да, щеше да се обади веднага щом стигнеха до лентата за багажа.

— Има ли и други гости, които ще пътуват с нас? — попита тя.

— Да. Още две гостенки. Те ни чакат в залата за посрещачи. Веднага щом вземем и вашия багаж, потегляме.

— Имате ли ангажимент да посрещате още някого днес следобед или вечерта?

— Не, това е последното ми пътуване за днес. Защо питате?

— Племенницата ми, Ейвъри Дилейни, ще се присъедини към мен.

Коментарът й толкова го изненада, че той спря насред пътеката.

— Очаквахте ли госпожица Дилейни да ви придружава?

Нали точно това бе казала?

— Да — кимна тя. — Но тя ще лети от Вашингтон. Щом вие няма да идвате да я посрещате, от хотела ще трябва да изпратят друга кола.

Той тръгна отново.

— Да, така би трябвало — каза той някак разсеяно.

— Още не знам с кой полет ще пристигне Ейвъри, но е възможно тя да е позвънила направо в хотела, за да ангажира някой да я посрещне. Може ли да се обадите в „Утопия“, за да проверите? Би било чудесно, ако може да я изчакаме. — Знам, че ще пристигне с полет от Денвър, канеше се да добави тя.

— С удоволствие ще се обадя в хотела — каза той, огледа се и кимна към редицата празни седалки пред един безлюден изход. — Защо не седнете?

Той остави ръчния й багаж до крака й, когато тя попита:

— От какво е съкратено М-то?

— Моля?

— Името ви. Господин М. Едуардс. Какво е малкото ви име?

Той нямаше причина да я лъже.

— Мънк. М-то е съкратено от Мънк.

— Какво необикновено име.

— Предпочитам клиентите да ме наричат господин Едуардс.

Колко е официален, помисли си тя.

— Разбира се.

— Ще ме извините ли… — Той отиде до прозореца и извади мобилен телефон от джоба си. Кери грабна чантата и тръгна към него. Искаше да го помоли да попита дали има някакви оставени съобщения за нея в хотела.

Той стоеше с гръб към нея, когато тя го доближи. Потупа го по рамото.

— Господин Едуардс?

Той се обърна стреснат.

— Изчакай — каза той по телефона. — Да?

— Може ли да попитате на рецепцията на хотела дали има съобщения за мен?

Той повтори въпроса, изчака за момент, после поклати глава. Кери се почувства глупаво да стои до него, така че се върна при свободните седалки и се настани на една от тях.

Шофьорът не говори по телефона дълго и когато се върна, взе чантата й и се извини за забавянето.

— Определили са друга кола да посрещне госпожица Дилейни.

— Не може ли просто ние да я изчакаме?

— Съжалявам, казахте ли нещо? — попита той.

Разсеяността му бе доста дразнеща.

— Попитах дали не може да изчакаме племенницата ми.

— За съжаление не — отвърна той. — Другите две гостенки вече изчакаха вашето пристигане. Не мога да ги карам да чакат още. Надявам се, разбирате.

— Да.

— Благодаря — каза той. — Другите несъмнено ще оценят жеста ви.

— Кои са те? — попита тя.

— Моля?

— Попитах ви кои са другите две гостенки?

— Госпожа Трап от Кливлънд и съдия Колинс от Маями.

Кери не бе чувала имената им и се запита дали са известни. Надяваше се да е така. Смяташе да завърже възможно най-много влиятелни познанства. Може съдийката да бе от онези телевизионни знаменитости. Това би било страхотно, нали?

Най-после стигнаха до лентата за багажа и се присъединиха към ордите пътници, които се бутаха да застанат отпред.

— Колко време се пътува до хотела?

— Не е дълго — отвърна той. — Обаче няма да отидем направо в „Утопия“ — добави той. — Имаше проблем с водоснабдяването, но той ще бъде разрешен до полунощ. За да не страдате от това неудобство, директорът уреди вие с госпожа Трап и съдия Колинс да прекарате нощта в една частна вила.

Кери се канеше да възрази, че това е по-голямо неудобство. Така щеше да се наложи да разопакова и отново да опакова багажа си, но в този момент господин Едуардс спомена нехайно:

— Мисля, че последните гости в тази вила бяха господин Круз и компанията му.

Тя веднага наостри уши.

— Том Круз?

— Точно той. А утре сутринта — продължи той невъзмутимо — ще бъдете откарани в хотела.

— Племенницата ми също ли ще отседне във вилата?

— Не съм сигурен. Ако проблемът с водата е разрешен до пристигането й, ще я откарат направо в хотела.

— Вилата близо ли е до Аспен?

— Извън града, високо в планината, в една местност, която се нарича Земята между езерата. Там е много красиво. Студени нощи и топли слънчеви дни. Чудесен климат за катерене в планината и лагери на открито.

— Аз не си падам по забавленията на открито, но вие изглеждате точно такъв тип — каза тя, като забеляза широките му рамене и изпъкналите мускули, които изпъваха плата на очевидно шития по поръчка костюм. Толкова ли много печелеха шофьорите в наши дни?

Стояха един до друг поне десет минути, преди багажът да започне да се движи по лентата.

— Ето тази е моя — каза тя, като посочи една претъпкана чанта „Гучи“. — Внимавайте — предупреди тя. — Тежка е.

— Само тя ли е?

Той сигурно се шегуваше.

— Не, има още три.

— Колко време ще останете? — попита той.

— Две седмици. А вие от колко време работите в хотела? — попита тя, за да води някакъв разговор, докато чакаха багажа й. Ако загубеха някоя от чантите, щеше здравата да загази, защото резервните батерии за лаптопа и другият мобилен телефон бяха там.

— От една година — отвърна той.

— Хубаво — отбеляза тя разсеяно. Къде, по дяволите, бяха другите й куфари? Започна да се притеснява и си пое дълбоко дъх. Успокой се, каза си. Нали си във ваканция.

Огледа се наоколо и забеляза, че наблизо има тоалетна.

— Преди да тръгнем, искам да наплискам лицето си с малко студена вода.

— Ако изчакате, докато…

— Всъщност не мога да чакам — прекъсна го тя. Подаде му ръчния си багаж, но задържа дамската си чанта. — Не изпускайте тази чанта. Вътре са лаптопът и мобилният ми телефон.

После се отправи към тоалетната. Докато си миеше ръцете, си спомни, че другият й телефон е в джоба на сакото, и реши да се обади на Ейвъри.

Кери влезе в последната тоалетна, за да си осигури известно уединение, като се молеше да няма смущения в сигнала, и натисна бутона със запаметения номер на Ейвъри. Първо се обади в апартамента й, изслуша телефонния секретар и й поръча да се обади веднага щом получи това съобщение. После реши, че Ейвъри може да е тръгнала за летището и набра служебния й номер. Гласовата й поща се включи на второто позвъняване.

— По дяволите, Ейвъри, трябваше да ми се обадиш веднага щом си направиш резервация за някой полет до Аспен, но явно си забравила, нали? Искрено се надявам вече да си в самолета и да провериш съобщенията си, когато кацнеш в Денвър. Май ти досаждам, но само защото не искам да ми се измъкнеш в последния момент. Знам как те засмуква тази твоя работа. Ако разбера, че си изпуснала самолета си, защото са те задържали на някое от онези ужасни събрания, така ще се разкрещя, че ушите ти ще пищят цял месец. Наистина, Ейвъри, като се замисля с какво би могла да се занимаваш и какви пари би могла да печелиш, вместо да седиш в онази дупка без прозорци и да анализираш бог знае какво. Направо си пилееш таланта. Не може да не си даваш сметка за това. Бих искала да ми позволиш да ти помогна да промениш професията си.

Кери усети накъде се е отплеснала и се засмя.

— Пак запях старата песен, нали. Вече си я чувала, знам. Както и да е, обадих се да ти кажа, че вече съм в Аспен. Исках да изчакам и ти да кацнеш, за да пътуваме до хотела заедно, но тук има и други гости и ще бъде твърде неудобно да ги карам да чакат с мен. Тази вечер няма да бъдем в хотела. Имали някакъв водопроводен проблем, който според шофьора, който ни посрещна, трябвало да бъде отстранен преди твоето пристигане. Аз ще спя дълбоко по това време. Другите две жени и аз ще тънем в разкош тази нощ в някаква тузарска вила в планината. Вече забравих имената на другите две жени, но едната от тях е съдия. Обзалагам се, че е известна. Така че утре ще пристигна в „Утопия“ и ще се видим там.

Кери се сети за още нещо вълнуващо.

— Вилата се нарича Земята между езерата. Колко странно и очарователно, нали? Том Круз бил предишният им гост, така че сигурно е невероятно красиво. Та той е един от най-скъпоплатените актьори в Холивуд, не биха го настанили в някоя дупка. Сега най-добре да затварям, преди шофьорът да е дошъл да ме измъкне от тоалетната. Нямам търпение да се видим. Ще се забавляваме страхотно. Охо, шофьорът вика името ми. От хотела са изпратили един истински красавец, който да ми носи багажа. Малко е официален и скован и има слаб британски акцент. О, и е много секси. Казва се Мънк Едуардс, но повярвай ми, изобщо не прилича на монах^[2]. Може и на теб да ти пратят някой красавец. Чао, сладурче. До скоро.