Джули Гарууд
Убийствен чар (27)

Двадесет и шеста глава

Вцепенена от шока и отчаянието, Ейвъри не можеше да помръдне. Леля й беше мъртва. Кери, която я бе обграждала с безусловната си любов винаги, независимо колко я ядосваше тя заради избора си на професия.

Беше я предала. Кери можеше да бъде още жива, ако Ейвъри бе по-бърза или по-умна. Цялото това време, пропиляно в търчане от една точка до друга заради побърканата жена на телефона, която я подмамваше с лъжи, че от това зависи животът на Кери. Трябваше да намери начин да спаси леля си и другите жени. Сега вече бе късно.

Джон-Пол я държеше в прегръдката си и я остави да се изприказва. Тя повтаряше отново и отново, че вината е само нейна.

Върна направи супа и почти насила нахрани Ейвъри, после я заведе на горния етаж и стоя на пост пред банята, докато тя се къпеше. Възрастната жена чуваше риданията на Ейвъри и шепнеше:

— Горкичката.

Когато Ейвъри се изкъпа, Върна й даде една от сивите тениски на началник Тайлър и събра дрехите й, за да ги изпере.

Тя кръжеше край Ейвъри като разтревожена квачка край пиленцето си. Накара я да седне на едно от леглата и коленичи на пода с набор за първа помощ. Раната на крака й не бе дълбока, но трябваше да се почисти. Намаза я с обилно количество йод и я превърза с бинт.

Когато свърши с това, накара Ейвъри да легне, зави я и се отправи към долния етаж, за да й направи чай. Когато стигна до вратата, се обърна да я пита дали иска малко мляко в чая си и видя, че тя вече спеше.

Джон-Пол я чакаше в подножието на стъпалата.

— Тя добре ли е?

— Заспа и това е най-доброто за нея в момента. Направо е съсипана.

Джон-Пол кимна в съгласие и се върна в участъка. Началник Тайлър бе на телефона и проверяваше дали наистина Джон-Пол е този, за когото се представяше. Когато получи нужната информация, полицаят промени отношението си и започна да се държи по-открито и дружелюбно.

— Подкреплението вече пътува насам — съобщи той. — Знам, че сигурно си гладен, така че се обадих в закусвалнята и ей сега ще ти донесат храна.

— Благодаря — каза Джон-Пол.

— Проверих те — добави полицаят. — Наистина си бил в армията.

— Да.

— И аз съм служил — обясни той. — Минах през Усет Пойнт, после ме изпратиха на служба в Германия. Най-добрият ми приятел бе във флота. Умря миналата година и много ми липсва. Добър човек беше.

Джон-Пол не беше сигурен защо полицаят му разправя всичко това.

— Чух, че те бивало с оръжията — продължи Тайлър. — Мислиш ли, че убиецът може да се появи тук? Докато ФБР пристигне, трябва да разчитаме на собствените си сили.

— Ако Мънк знае, че сме тук, може да опита да приключи с тази история. Обаче не мисля, че му е известно къде се намираме, и предполагам, че сега се е покрил, за да измисли нов план за действие. Аз бих постъпил така.

— Не можем да рискуваме — възрази Тайлър, изправи се и отиде до един шкаф в другия край на стаята. Извади ключ от джоба си и отключи катинара. Когато полицаят отвори вратата на шкафа, Джон-Пол се усмихна. Началник Тайлър имаше цял арсенал на свое разположение.

— Обичаш да си подготвен за всичко, а? — попита той с одобрение.

Полицаят се ухили.

— Понякога се налага да преследвам някоя заблудила се мечка.

— И я преследваш с М1911^[1]?

— Не, това ми е останало от дните в армията. Избери си — предложи той. Обърна се към помощничката си и каза: — Върна, върви си у дома, при дъщеря си, и стой там, докато всичко свърши.

— Не искам да оставям момичето горе само. Сега се нуждае от утеха. Тревожа се, че може да изпадне в шок.

— Тя е по-силна, отколкото изглежда — увери я Джон-Пол. — Аз ще я уте… Аз ще я наглеждам.

Почти бе казал, че ще утешава жена, но се бе усетил навреме. Какво му ставаше? Нямаше никаква представа как да накара Ейвъри да се почувства по-добре, само знаеше, че не иска тя да плаче на нечие чуждо рамо. Това не му изглеждаше смислено. Тя го объркваше, обръщаше всичко у него с краката нагоре и предизвикваше всякакви луди, невъзможни мисли в главата му. Не разбираше как или защо бе станала толкова важна за него, само знаеше, че го води желанието да я предпази от всякаква опасност… на всяка цена.

Охранявай и служи. Ако продължаваше да мисли така, щеше да се окаже пак от тази страна на закона и реда. Потрепери при мисълта за тази възможност.

Тайлър прекъсна мислите му.

— Имаме здрави врати с двойно заключване. Има и задна врата, и стъклен прозорец, но съм сложил алармена система заради оръжието, което съм събрал. Целият град ще я чуе, ако някой се опита да проникне.

Джон-Пол огледа наоколо. Петнайсет минути по-късно двамата с Тайлър бяха доволни от обезопасяването си. Джон-Пол хапна и се качи горе, взе си душ и облече анцуга и тениската, които полицаят му даде. Когато излезе от банята, Върна го чакаше с една торба за боклук, за да събере мокрите му дрехи.

— Зет ми ще донесе всички дрехи, след като ги изперем — поясни тя и тръгна надолу. — Грижи се за нея. Чу ли?

— Добре — обеща той.

Тя си тръгна след няколко минути с дъщеря си. Тайлър настоя, че може и сам да охранява, докато Джон-Пол дремне малко.

Той не възрази. Опита се да не вдига никакъв шум, като минаваше край Ейвъри. Имаше още четири легла, всички с чисти чаршафи, подредени край едната стена. Полицаят му бе обяснил, че когато строели сградата, се предполагало, че ще има пожарникари на щат, но след като градът не се развил според очакванията, бюджетът не можел да си позволи заплати за тях. Сега в пожарната работели доброволци.

Забеляза, че прозорецът не е заключен. Той гледаше към една алея зад сградата и само на метър от него имаше пожарна стълба. Заключи прозореца и седна на леглото до Ейвъри.

Тя спеше по гръб. Лицето й бе чисто, косата й бе още влажна и Джон-Пол си помисли, че тя е най-красивата жена, която е виждал. Приличаше на ангел, но не бе блага като ангел, как само се опитваше да го командва. Харесваше му фактът, че тя не се даваше, че отстояваше позицията си. Допадаше му и отношението й. Тя възприемаше света точно както той, когато още бе млад и наивен.

Беше изтощен, сигурно умората бе причината за всички тези глупави мисли. Когато ФБР пристигнеше, той щеше да си тръгне. Ейвъри бе отборен играч, напомни си той, така че щеше да остави нейният тим да се погрижи за нея.

— По дяволите — измърмори той и легна.

Спа цели два часа, преди Тайлър да го събуди. Джон-Пол го чу да се качва по стълбите и грабна пистолета си, готов да стреля, когато се отвори вратата.

Полицаят изчака Джон-Пол да остави пистолета си, после влезе.

— Имаме компания — прошепна той. — ФБР са тук и този, който ръководи операцията, иска да говори с теб.

Ейвъри още спеше. Тя бе изритала чаршафа и единият й крак висеше отстрани на леглото. Мястото над глезена й бе бинтовано. Капки кръв бяха избили на повърхността на бинта. Кога се бе наранила? — запита се Джон-Пол, като внимателно вдигна крака й и го зави с чаршафа. И защо не му беше казала?

Знаеше отговора на този въпрос. Не би й хрумнало да се оплаче.

Като се пребори с желанието да я целуне, той отиде в банята да наплиска лицето си със студена вода.

Започна да се ядосва, още като си помисли за разговора с федералните, който трябваше да изтърпи. Ако шефът им беше някой като онези, които си спомняше, щеше да се окаже арогантен, самоуверен и щеше да настоява всичко да се прави така, както иска той.

Докато подсуши лицето и ръцете си, Джон-Пол вече бе готов за битката. Всъщност дори я очакваше с нетърпение. Надяваше се онзи наистина да се окажеше толкова неприятен, колкото предполагаше, защото бе в настроение да срита нечий задник.

За нещастие агент Нолти не бе нито арогантен, нито многознайко. Луничавият агент беше интелигентен, нетърпелив, искрен и изглеждаше компетентен по отношение на стратегията. Определено бе проучил внимателно Мънк и знаеше за него почти колкото и Джон-Пол.

Имаше само два проблема с агент Нолти. Единият, че имаше вид на дванайсетгодишен. На всичко отгоре с лизнато на челото и със скоби на зъбите. Какво правеха в Бюрото напоследък? Набираха кадрите си от гимназията ли?

Вторият проблем бе монументален. Нолти бе агент по книга.

— Господин Ренърд, за мен е чест да се запозная с вас — каза Нолти и протегна ръка, а четирима други агенти се скупчиха край тях. — Всички сме чували за спасяването на онези заложници в Южна Америка и искам да знаете, че за нас е привилегия да работим с вас.

Джон-Пол се взря в кафявите очи на Нолти.

— Никога не съм бил в Южна Америка.

— Но аз говорих с…

— Никога не съм бил там.

— Да, сър. Щом казвате — бързо се съгласи Нолти. Друг агент пристъпи напред.

— Сър, научихме, че в Управлението са били изключително развълнувани, че сте решили да се върнете отново на работа след дългия отпуск, който сте ползвали.

Джон-Пол не погледна агента, когато отговори.

— Не съм си вземал отпуск. Напуснах и все още съм напуснал. — После попита бързо: — На колко години сте, агент Нолти?

Въпросът не изненада Нолти.

— Изглеждам по-млад, отколкото съм — отвърна той. — Нека ви представя екипа си.

Внезапно Джон-Пол се озова заобиколен от агенти, които искаха да се ръкуват с него. Това внимание не му се понрави. Тайлър наблюдаваше спектакъла от коридора в дъното. Когато Джон-Пол улови погледа му, възрастният мъж поклати глава и измърмори нещо за фенклуб.

— Трябва да разпитаме госпожица Дилейни — каза един агент, който се казваше Брок.

— Не и преди да се събуди — отсече Джон-Пол. — Можете да говорите с мен.

Интервюто трая цял час. Постоянно ги прекъсваха, защото Нолти периодично получаваше нова информация от друг агент, който се намираше на мястото на експлозията. Нолти обясни на Джон-Пол, че са довели кучета, които да търсят телата. Засега били открити два трупа. От останките от колата, паркирана край къщата, знаели, че едната жертва е бившата жена на Денис Парнел, собственика на къщата.

Очакването да открият другите тела бе напрегнато и потискащо. После отново се обадиха на Нолти и той хвърли телефона на Джон-Пол.

— Ще искате да чуете това.

След минута Джон-Пол търчеше по стълбите. Нолти можеше да се закълне, че навъсеният мъж се бе усмихнал за около секунда.

Вратата на спалното помещение се блъсна в стената, когато Джон-Пол се втурна вътре, но шумът не смути Ейвъри.

Той я разтърси, за да я събуди.

— Скъпа, отвори очи. Хайде, Ейвъри, събуди се.

Тя бавно започна да се осъзнава. Чувстваше се упоена и дезориентирана. Накрая отвори очи и с усилие седна в леглото.

— Време ли е да тръгваме?

— Кери е жива.

Тя го погледна с присвити очи, клатейки глава, докато се опитваше да разбере какво й казва той.

— Жива? Как е възможно? Къщата…

— Измъкнала се е преди експлозията. Не знам как е успяла, но е добре.

Ейвъри избухна в сълзи. Джон-Пол седна до нея и я дръпна да седне в скута му. Прегръща я, докато тя го измокри целия със сълзите си.

Когато най-после се успокои, попита:

— Всички ли са успели да избягат? Къде е Кери сега? Обадили ли са се на чичо Тони? Бедният човек сигурно не е на себе си. Първо му казват, че е мъртва, а после, че е жива. Дано да има силно сърце.

Джон-Пол не знаеше на кой въпрос да отговори първо.

— Кери е в болница в Аспен.

Ейвъри се дръпна рязко настрани.

— Защо е в болница? Каза ми, че е добре.

— Добре е — настоя той. — Но другата жена е пострадала. Съдийката е раздробила едното си коляно, когато са паднали в някаква дълбока клисура — обясни той. — Кери е изкълчила глезена си и е счупила ръката си, но въпреки това е успяла да довлече изсъхнали клони, за да се скрият под тях и да изчакат да съмне. Едно от полицейските кучета ги е открило — добави той. — Закарали са ги в болницата и в момента оперират съдийката.

— Ами другата жена? Нали бяха три?

— Ан Трап. Тя е останала в къщата.

— Защо? Защо е останала?

— Не знам. Ще трябва да питаш Кери или може би Нолти вече знае причината.

Ейвъри се изправи и почти се спъна в раницата и пътната си чанта.

— Тези как се озоваха тук?

— Началникът на полицията се обади на един приятел. Той оправил колата ми и я докара дотук.

Ейвъри бе толкова облекчена и щастлива заради Кери, че се чувстваше слаба и замаяна. Искаше й се да плаче и да се смее едновременно и да целуне Джон-Пол. О, наистина искаше да го целува много повече. Какво й ставаше? Може би всичко се дължеше на ендорфините. Да, сигурно беше така.

Тя мислено се разтърси, за да се осъзнае. Сега трябваше да се концентрира върху леля си. И чичо Тони.

— Някой обадил ли се е на чичо ми?

— Да — отвърна Джон-Пол. — В момента той е много щастлив, но и изплашен. Иска да тръгне за Аспен със следващия полет.

Тя кимна одобрително.

— Кой е долу? — попита тя, като коленичи до чантата си и я разкопча.

— ФБР. Петима агенти и всичките говорят по мобилните си телефони. Заели са целия участък и Тайлър не е никак доволен. Добър човек е — добави Джон-Пол. — И той не си пада особено по ФБР.

Тя направи измъчена гримаса.

— Предубедеността ти е направо детинска, Джон-Пол. — Тя извади един спортен панталон. — Трябва да сляза, за да разбера с какво разполагат засега. Някакви предположения къде може да е Мънк?

— Не. — Той се взираше в краката й, сякаш чак сега забелязваше колко са дълги и оформени. Една мисъл водеше към друга и следваща и преди да успее да се спре, вече си представяше как тези крака са обвити около бедрата му.

Загледа се в стената зад главата й.

— Не можеш да слезеш долу така.

— Как? Ще си обуя панталон — каза тя. — И откога те е грижа как изглеждам?

— Не ме е грижа — отвърна той навъсено. — Но тази износена тениска направо прозира.

Тя се погледна и прошепна:

— О, боже. — После грабна чаршафа от леглото, като го издърпа с всичка сила, защото Джон-Пол бе застъпил единия му край. Пусна панталона и се уви с чаршафа. — Защо не ми каза по-рано? — Беше се изчервила.

— Защо ли пък да го правя?

Усмивката му бе похотлива. Тя поклати глава и каза:

— Трябва да отида при Кери възможно най-бързо. Сигурно се е побъркала след този ужас, който е преживяла.

Усмивката му се стопи.

— Това не е добра идея. Седни, Ейвъри. Трябва да поговорим.

Тонът му й подсказа, че трябва да обсъдят нещо много сериозно. Тя се подчини.

— Според теб не трябва да ходя при Кери?

— Не, не трябва. Говори с нея по телефона, ако искаш да се увериш, че е добре, но не ходи при нея.

— Защо?

— Защото ФБР искат да направиш точно това. Агентът, който ръководи нещата в Аспен, каза на Нолти…

Тя го прекъсна.

— Кой е Нолти?

— Детето агент долу, което ръководи шоуто тук — обясни той. — Той ми разказа за плана им. Искат да пратят теб, съдийката и Кери в тайна квартира, за да ви охраняват, докато пипнат Мънк, а това изобщо не е добра идея.

— Джон-Пол, те си разбират от работата.

— Така ли? Мънк също си разбира от работата. А като се съберете на едно място, съвсем ще го улесните.

Ейвъри не каза нищо. Мълчаливо се съгласи, но се почувства, сякаш проявява неуважение към Бюрото, като приема неговите доводи.

Опита се да стане, но той я хвана за раменете.

— Какво правиш?

— Подпирам те, за да не си удариш главата, ако припаднеш.

— Слушай — каза тя. — Долу… когато припаднах… това бе за пръв път в живота ми. Никога преди не ми се е случвало. Не съм някоя слабачка. Просто ми се натрупа недоспиване и стрес… голям стрес. Няма да припадна пак. Пусни ме. Искам да се облека и да сляза долу да говоря с агент Нолти.

— След минута — обеща й той. Хвана я още по-силно и каза: — Има още нещо, което трябва да знаеш.

— Да?

Изведнъж на Джон-Пол му стана трудно да намери подходящите думи. Чудеше се как да й го каже.

— Ще бъде трудно…

— Мога да се справя. Просто ми кажи. — Тя отпусна раменете си и добави: — Извинявай, не исках да ти викам. Какво има?

— Кери знае коя е жената с Мънк.

Тя наклони глава изненадано.

— Тя я познава?

— Да. — Пое си дълбоко дъх. — И ти я познаваш.

— Хайде, Джон-Пол. Стига си увъртал. Просто ми кажи — настоя тя.

— Джили. Кери каза, че името й е Джили.

Реакцията на Ейвъри порази Джон-Пол. Тя не припадна, не заплака, не започна да спори или да отрича истината.

Направо изрева.