Джули Гарууд
Убийствен чар (30)

Двадесет и девета глава

Парамедиците^[1] казаха на Кери, че е в шок, но тя не се съгласи, макар че разбираше как й бяха поставили тази диагноза.

Вярно, че поведението й бе доста странно. Когато я извадиха от клисурата, тя хлипаше неконтролируемо и нечленоразделно. Знаеше какво иска да каже, но не можеше да накара думите да излязат от устата й в правилния ред и в подходящия момент. Въпреки това тяхното заключение бе пълна глупост. Те не бяха лекари. Какво ли разбираха? Мозъкът й си беше съвсем добре, много благодаря.

Прожектори на камери светеха в лицето й, докато я носеха на носилката и я настаниха редом със Сара в очакващата ги линейка. Кери се опита да седне, но осъзна, че най-безцеремонно я бяха вързали да лежи. Все пак можеше да си движи едната ръка. Протегна се през тясната пътечка и хвана ръката на Сара.

Приятелката й изпитваше ужасни болки. И двамата парамедици се занимаваха с крака й.

— Тя ще се оправи ли? Ще се оправи ли? — повтаряше непрекъснато въпроса си Кери. Въпреки че и двамата мъже я увериха, че Сара ще се оправи, Кери се чувстваше принудена да продължава да ги пита.

Единият би на Сара някаква инжекция и след секунди тя затвори очи. Ръката й се отпусна. След като напълно обездвижиха крака й, единият парамедик започна да измерва кръвното й налягане, докато другият се зае с Кери.

— Той ще убие Ейвъри. Накарайте ги да го спрат. Чувате ли ме? Той ще… той ще…

Кери припадна. Ужасът на преживяното, в комбинация с липсата на сън, най-после я победи. Тялото й просто въстана и се изключи.

Когато тя отново отвори очи, беше в болнично легло. О, как я болеше. Имаше чувството, че всеки мускул в тялото й пулсира болезнено. Някой я беше пребил ли?

Отчаяно се опита да прочисти мъглата в съзнанието си. Ейвъри. О, боже, трябваше да я намери, преди да е твърде късно. Видя бутона за повикване върху чаршафа вляво и се опита да го стигне. Болка проряза лакътя й и тя извика. Погледна надолу, видя, че ръката й е гипсирана, и изруга.

Как се беше случило?

Клисурата, разбира се. Беше паднала с главата надолу в онази дълбока дупка и си спомни, че бе протегнала ръка, за да се предпази при падането. Знаеше, че е наранила китката си, но бе решила, че я е навехнала. Отначало не я болеше много, нали така? Не помнеше. Може да е била изтръпнала, както цялото й тяло в онзи момент. Приятелката й стенеше в агония и Кери отчетливо си спомняше, че бе поставила ръка на устата й, за да заглуши виковете й, ужасена, че Мънк ги дебне в мрака и се опитва да ги залови.

Къде беше Сара? Кери чу мъжки гласове в коридора, но не можеше да стигне до бутона за повикване. Тъкмо се канеше да извика, когато вратата се отвори и един млад лекар, облечен в син хирургически костюм и бяла престилка, влезе в стаята. В ръката си държеше медицински картон.

Казваше се д-р Бриджпорт и изглеждаше, сякаш не е спал цяла седмица. Това не е на добре, помисли си тя. После забеляза ръцете му. Те бяха огромни, сякаш му бяха трансплантирани от някое много по-голямо тяло, заедно с гъстата черна коса на, главата му.

— Вие ли сте моят лекар?

— Аз съм невролог. Прегледах рентгеновите ви снимки и снимките от компютърната томография — започна той.

— Правили са ми такива? — попита тя.

Той кимна.

— Получили сте средно силно мозъчно сътресение. Ще ви оставя още една нощ за наблюдение. Не видях нищо тревожно на скенера — добави той.

— Ами ръката ми?

— Счупили сте я.

— Очевидно.

Той пишеше нещо в картона й и без да вдига глава, каза:

— Лекуващият ви лекар ще дойде да ви види съвсем скоро. Междувременно има няколко агенти и полицаи, които нямат търпение да говорят с вас. Ще позволя на двама да влязат… ако мислите, че можете да се справите.

— Главата ме боли. Може ли да ми дадете нещо за болката?

— След малко — обеща той.

Тя знаеше какво означава това. Когато Ейвъри беше малка и искаше нещо, което Кери не искаше да й даде, тя използваше същата фраза. Но Ейвъри не й вярваше, както и Кери не повярва на невролога сега.

— Искам нещо.

— Имате мозъчно сътресение, госпожо Салвети, и по-добре да не…

Тя го прекъсна.

— Добре, няма значение. Докторе, моята приятелка, която беше в същата линейка. Кракът й бе съвсем разкъсан. Къде е тя? Знаете ли?

Той кимна.

— Съдия Колинс е в хирургията — обясни той.

Някой почука рязко на вратата. Лекарят затвори картона, усмихна й се и се обърна да си ходи.

— Трябва да си почивате — добави той, отвори вратата и пусна двама мъже в тъмни костюми вътре. — Десет минути — каза им. — После тя трябва да поспи.

Мъжете се движеха като войници на парад, със стегнати ръце и изправени глави. Приличаха си и по облеклото, само дето вратовръзките им бяха в различни тоналности. На единия беше сивочерна и раирана, а на другия — карирана, в приглушени тонове.

Агент на име Хилман отговаряше за разследването. В погледа му се четеше строгост, която й се стори доста успокоителна. Кери реши, че нищо не може да убегне от този поглед.

Другият агент, който беше по-млад, натисна бутона, за да повдигне горната част на леглото й, наля й чаша вода и закрачи край нея, докато Хилман й задаваше въпросите. Той я преведе през поредицата от събития и рядко я прекъсваше, когато тя спираше, за да събере мислите си. Кери искаше да му каже всичко наведнъж, нетърпелива да му зададе своите въпроси, но Хилман бе упорит и се придържаше към своите цели.

Тя се обърна към другия агент и го помоли да намери якето й.

— Писмата са в джоба.

Хилман намери якето във вградения гардероб. Сложи си ръкавици и постави писмата в запечатващ се найлонов плик, който другият агент му подаде.

— Ан ми даде едно писмо. Искам да го прочета.

— Нека първо ги дадем в лабораторията, за да ги проверят за отпечатъци — каза й младокът.

Тя бе решила, че той е по-сговорчив от Хилман, но сега осъзна, че е също толкова категоричен.

— Искам да знам какво й е написал онзи подъл негодник, мъжът й. Той е наел Мънк, за да я убие. Трябва да го арестувате.

Без да обърне внимание на настояването й, Хилман продължи с въпросите си. Но на Кери й беше писнало.

— Не, сега е мой ред. Искам да знам къде е племенницата ми.

— Търсим я.

— Намерете я.

Като видя колко е разтроена Кери, младокът й предложи глътка вода и повдигна чашата със сламката до устата й. Тя извърна глава.

— Кажете ми какво знаете за… — отново се опита да продължи с въпросите си Хилман.

— Искам да науча какво е състоянието на съдия Колинс, и то незабавно.

Агентите си размениха погледи и после Хилман й отговори:

— Операцията й приключи и сега е в реанимация.

— Засега е добре — добави другият.

Тя го изгледа ядосано.

— Как се казвате?

— Бийн, госпожо. Агент Питър Бийн.

Нищо чудно, че не се бе представил. Ако имаше такова име^[2], и тя нямаше да го казва на никого. Сигурно в училище са го скъсвали от подигравки.

Хилман отново започна с въпросите си. В продължение на цял час не спря, караше я да повтаря едни и съши факти отново и отново, докато накрая започна да се чувства, сякаш е престъпница, а те се опитват да изкопчат признание от нея.

Главата я цепеше.

— Стига толкова — отсече тя. — Не мога да отговарям на никакви въпроси повече.

Хилман изглеждаше разочарован, но се съгласи да я остави да почине известно време. Тя не бе в настроение за любезности. Заяви му да не се връща, докато няма новини за Ейвъри. За да я успокои — защото тя вече викаше, — Хилман й даде да се обади на съпруга си. Бийн набра номера и й подаде слушалката. Веднага щом чу гласа на Тони, тя избухна в сълзи.

— Нуждая се от теб, Тони. Трябва да дойдеш в Аспен.

Гласът му трепереше от вълнение, когато й отговори:

— Скъпа, казаха ми, че не мога да дойда. Казаха, че веднага щом те изпишат от болница, ще те преместят заедно със съдийката някъде на безопасно място. Кери, любов моя, добре ли си? Така ми се иска да съм с теб в този момент. Съжалявам, че трябва да се справиш с това сама.

— Ейвъри обаждала ли ти се е?

— Не — отвърна той. — Не знаех, че ще идва в „Утопия“ с теб. Един агент дойде да говори с мен и ми каза, че тя изпуснала полета си.

— Не знам къде е — изхлипа Кери.

— Ще я намерим — увери я той. — Нищо няма да се случи на Ейвъри, обещавам ти. Държа този телефон свободен. Тя ще се обади. Знам, че ще се обади.

— Тони, не си давах сметка… толкова съжалявам за всичко. Ако искаш, фирмата е твоя. Можеш да я ръководиш както решиш. Вече не ми пука за това. Трябваше да ти се доверя. Такава глупачка бях.

Тя вече плачеше и беше ядосана, че агентите слушат всяка нейна дума.

— Обичам те — прошепна тя. — Наистина, Тони. Обичам те много. Моля те… кажи ми, че не е твърде късно.

— Не, не е. Мога… И аз те обичам — заекна той. — Ще взема следващия самолет. Ще спасим брака си. Всичко ще се оправи, щом ме обичаш. Всичко.