Джули Гарууд
Убийствен чар (24)

Двадесет и трета глава

Сега, когато трите жени най-после бяха готови да тръгнат, внезапно се вкамениха от страх.

Беше четири часът сутринта и прецениха, че имат около два часа до разсъмване. Събраха се край кухненската маса, навлечени за студа в гората с пластове дрехи. Бяха решили да пийнат горещ чай, който да ги подсили, преди да излязат навън. Леден бриз нахлуваше в кухнята през дупката в стената на килера.

— Ами ако Мънк е поставил някакви капани? — попита Кери. — Какво ще правим тогава? Няма да ги видим в тъмното.

Всички се разтревожиха от тази вероятност, но Сара каза:

— Не мисля, че е имал време да се катери по склона на планината. Сигурно е сметнал, че ни е заключил добре.

Кери беше толкова изплашена, че трепереше.

— Ако умра, искам вие двете да ми обещаете, че ще накарате полицията да намери Ейвъри и да я предпази от Джили и Мънк. Обадете се на съпруга ми — добави тя. — Тони с радост ще помогне на Ейвъри… — Гласът й премина в ридание и тя не можа да продължи.

— Засега се съсредоточи върху най-неотложната ни грижа — предложи й Сара.

— Точно така — съгласи се Ан. — Концентрирай се върху спускането с въжето.

Кери кимна.

— Добре. — Тя остави чашата си и се изправи. — Трябва да тръгваме. Стига сме се бавили.

Ан стисна ръката на Кери.

— Всичко ще бъде наред. Ще видиш.

Кери се усмихна и също стисна ръката й. Охо, очите на Ан отново придобиваха стъкления си блясък. Сигурно беше взела болкоуспокояващо. Докато Кери претърсваше къщата за прозорец без детонатор, бе забелязала шишетата с лекарства, подредени върху шкафчето на Ан. Имаше достатъчно, за да се отвори малка аптека.

— Да не си забравила да вземеш лекарствата си в якето? — попита Кери.

— Не съм.

— Мога да взема някои от шишетата в моя джоб.

— Няма нужда — увери я Ан.

— Ами писмата — Сара се обърна към Кери. — Взе ли ги?

— Да.

— Добре тогава — каза тя. — Да действаме.

Вече бяха решили, че Сара трябва да се спусне първа. Единият край на въжето бе завързан за кухненската маса, която не можеше да мине през вратата, но Кери и Ан искаха все пак да държат въжето, докато Сара се спуска надолу. Ан бе направила големи възли на всеки трийсет сантиметра, за да има за какво да се хващат.

Кери щеше да се спусне втора, защото Ан настояваше, че след като тежи най-малко от трите, няма да се нарани, ако въжето се развърже от масата и тя полети надолу.

Кери предлагаше тя да е последна, но Ан не искаше и да чуе.

— Ако въжето не издържи или падна, вие със Сара може да успеете да ме хванете, но аз не бих могла да хвана теб или Сара. Аз трябва да съм последна.

— О, боже, не мисли за падане. Направила си достатъчно здраво въже, Ан. Ще ни издържи.

— Да, всичко ще бъде наред.

Ан звучеше неестествено весела. Пак ли започваше да превърта, или болкоуспокояващите я правеха такава?

Сара първа влезе в килера. Кери и Ан я гледаха как хваща края на въжето и го завързва около кръста си.

— Надявам се да е достатъчно дълго.

Сара застана на колене и се примъкна към отвора.

— Легни по корем — прошепна Кери. — И се движи бавно, първо краката.

— Сложи ли фенерчето в джоба си? — попита Ан.

— Да.

Кери седна на пода и опря краката си в стената. Ан застана зад нея, за да помага в дърпането на въжето. Точно когато Кери вече си мислеше, че Сара никога няма да стигне до земята, чаршафът олекна. Кери политна назад и едва не падна върху Ан. Когато си възвърна равновесието, си пое дълбоко дъх и каза:

— Май е мой ред.

— Чакай — прошепна Ан. Дръпна якето на Кери, натика един дебел плик в джоба и затвори ципа.

— Какво правиш?

— Ти си най-силна от трите ни, така че ако Сара или аз не успеем, се погрижи…

— Да? — подкани я Кери. — Хайде. Какво?

— Просто се погрижи. А сега тръгвай.

Кери не искаше да губи време в спорове. Щеше да разбере какво имаше предвид Ан, когато и трите излезеха от къщата.

Ръцете й бяха охлузени и разкървавени, самата тя беше прекалено изплашена, за да заплаче. Бавно започна да се спуска. Ан опита да й помогне, но когато тръгна да издърпва въжето, за да го хване по-добре, едва не изскочи през дупката с главата напред.

Кери стигна до земята.

Въжето олекна и Ан падна назад. Бързо се изправи, погледна надолу и опита да види двете жени. Остана на колене още минута, заслушана в тихите викове отдолу.

После издърпа въжето. Отдръпна се от отвора.

— Три слепи мишлета, три слепи мишлета — запя си тя. — Ето ги как тичат, ето ги как тичат…

Изправи се, изтупа праха от взетия назаем клин и се върна в кухнята. Ето ги как тичат — изпя отново. Странно, че точно тази песничка й беше влязла в главата и сега не можеше да се отърве от нея. Двамата с Ерик бяха решили да нямат деца, а сега тя пееше тази глупава детска песничка. Баща й обичаше да я пее. Как продължаваше? Дали „Всички изтичаха след жената на фермера, а тя им отряза главите с кухненския нож“. Или „Всички избягаха от жената на фермера?“ И защо не можеше да си спомни края на песента?

— Три слепи мишлета — запя тихо, коленичи и се опита да развърже чаршафа. Осъзна, че ще си счупи нокът, стана, отиде до кухненския плот, взе ножиците, които Кери бе донесла, и сряза въжето, стегнато около крака на масата.

Три слепи мишлета. Пак се изправи, спря, за да отпие от почти изстиналия чай, и после, тъй като знаеше, че Кери и Сара я чакат нетърпеливо, отиде до дупката в стената и пусна въжето от чаршафи долу. Така със сигурност нямаше да разберат погрешно действията й, защото тя сама бе изхвърлила единствения си път за спасение. Чу една от тях да вика, помисли си, че е Сара, защото от двете тя изглеждаше малко по-милозлива.

— Три слепи мишлета. Боже, не мога да прогоня тази глупава песен от главата си — каза тя и затвори вратата на килера. Забеляза безпорядъка в кухнята, отиде до мивката и изми чиниите. Когато свърши, намести масата и подреди столовете, сложи чисти подложки за сервиране пред всеки стол, после изгаси свещите и се отправи към горния етаж.

Чувстваше се толкова изморена, стара, измъчена. Една дълга дрямка ще ми дойде добре, помисли си тя. Но всяко нещо с времето си. Първо трябваше да се погрижи за жалкия си вид. Не можеше да разбере как жени като Кери и Сара, които имаха пари и следяха модните тенденции, можеха да се обличат в анцузи. Дори самото име на тази дреха беше неприятно. Дамите не трябва да се потят. Само простите груби жени правеха такива отвратителни неща като потене и оригване или си слагаха обици по тялото… или позволяваха на други хора, като лекарите, да обезобразяват телата им. Нали нейният любим Ерик й беше казал как се чувства? Той обожаваше тялото й и не можеше да понесе това, което хирурзите искаха да направят с него.

Чувствайки се малко замаяна, Ан се хвана за парапета и бавно се заизкачва нагоре. След като си взе дълъг горещ душ, нави косата си с маша, после я вчеса и й сложи лак. После й отне цял час да реши кой от новите плетени костюми да облече. Ментовозеленият с прекрасните сребърни копчета спечели, защото според нея беше елегантен и шик. Обу сребристите си обувки с високи токове, сложи си любимите обици от платина и диаманти. Скъпоценните камъни бяха подарък от Ерик за последната им годишнина.

Слезе чак до фоайето, когато се сети, че не си е сложила парфюм. Върна се и пръсна по капка и на двете си китки. Въздъхна доволно, слезе бързо долу и спря на последното стъпало. Изгряващото слънце бе превърнало дневната в златен храм. От този красив цвят дъхът й секна. Жалко, че Ерик не беше с нея, за да го види, помисли си тя. Да, жалко.

Ан не знаеше колко време е стояла така. Десет минути, може би двайсет или повече? Второто хапче, което бе изпила, най-после започваше да действа и тя прекоси със залитане дневната, като се кискаше, защото й се стори смешно, че не можеше да върви по права линия. Така ли се чувстваха пияните? Пияна ли беше? Опитвайки да фокусира погледа си, стигна до канапето и седна. След секунди заспа.

Макар да не знаеше, че това е възможно, беше плакала насън, защото, когато се събуди, лицето й бе мокро. Изправи се с усилие и изтри сълзите с ръце. Забеляза размазания грим по пръстите си и реши да се качи отново в стаята си, за да оправи лицето си, когато й се стори, че чува шум от приближаваща се кола. Все още леко дезориентирана, тя се изправи тежко, оправи реверите на сакото си и отиде трапезарията, за да погледне през прозореца към алеята пред входа. Походката й бе схваната и несигурна.

Сребрист кадилак „ДеВил“ изскочи шумно иззад завоя.

— Кой ли може да идва толкова рано? — запита се Ан. Погледна скъпия си часовник „Булгари“ — още един подарък от любимия й Ерик — и с изненада установи, че минава девет сутринта.

Ан се дръпна назад в сенките, когато колата рязко спря пред входа. Вратата се отвори и една жена с доста страховито изражение на лицето изскочи навън. Затръшна ядосано шофьорската врата и отвори задната.

Жената й се стори смътно позната, но Ан не можа да си спомни къде я е виждала. Лицето й бе изкривено от гняв и въпреки че Ан не я чуваше, разбра, че говори нещо, защото устните й се движеха.

Джили ли беше това? Непознатата имаше руса коса и беше висока и с хубаво тяло, както я бе описала Кери, но със сигурност Ан не би я определила като красавица. Може би, ако изражението й не бе толкова враждебно и ако се усмихваше, щеше да изглежда хубава. Но не красива.

Кожата й бе много гладка. Това поне не можеше да й се отрече. От разстояние изглеждаше почти съвършена и Ан реши, че на всяка цена трябва да разбере какво тоалетно мляко използва жената, за да има такава хубава кожа. Или изглеждаше така, защото бе с тежък грим? Ан си каза, че трябва да провери.

Косата й бе прекалено къса и щръкнала, но цветът й бе прекрасен. Кичури, помисли си Ан и се запита дали неприятната жена ще й каже името на фризьора си. Боже, тя би убила за такива кичури. Внезапно се притесни от собствената си външност и пооправи косата си с пръсти, сигурна, че е развалила прическата си, докато е спала.

— Боже мой — прошепна Ан, когато видя какво носи жената. Държеше червена газова бутилка в едната си ръка и брадва в другата. — Какво си мисли, че прави?

Жената вървеше, забила поглед в земята, и още не бе забелязала Ан, но докато тя се изкачваше по стъпалата към входа, Ан си спомни къде я беше виждала преди. На снимка на една от изрезките от вестници, които бе открила в скрина. Да, сега си спомняше. Жената и бившият й съпруг, воювали кой да получи къщата.

Ан се втурна към фоайето и застана пред издължените фасетирани стъкла на вратата. Сега вече чуваше какво казва жената. Кълнеше неспирно. Ръката на Ан неволно се вдигна към устата й. Беше отвратена от тази вулгарност. Жената не спря да псува през цялото време, защото съдията я лишил от нейната къща.

Аха… сега разбра. Къщата беше дадена на съпруга. Ан не съчувстваше на грубата жена. Тя очевидно не се бе проявила като добра съпруга. Не трябваше ли съпругът да взема всички важни решения? Той бе платил за тази къща и тя трябваше да остане за него.

Жената бързо се изкачи по стъпалата към верандата. Вече пищеше.

— Този кучи син си мисли, че ще ми вземе къщата и ще ме остави без пукната пара. Майната му. Мисли си, че блъфирам. Казах му, че никога няма да живее тук. Изненада, копеле такова. Когато свърша с подреждането… — Тя забеляза Ан и се закова на място. После изръмжа. — Коя, по дяволите, си ти и какво правиш в моята къща?

— Здравейте — извика Ан. — Какво ще правите с тази брадва и газовата бутилка?

— Не ти влиза в работата, мамка му.

— Наистина ще ви бъда благодарна, ако не използвате неприлични думи в мое присъствие. Това ме обижда.

Жената остави газовата бутилка, пусна брадвата и бръкна в джоба си за ключа.

— Да не би онзи негодник да е наел икономка? — извика тя достатъчно силно, за да я чуе Ан през вратата.

— О, уверявам ви, че не съм икономка.

— Отвори шибаната врата.

— О, не мисля, че това е добра идея.

Жената пъхна ключа в ключалката и се опита да го превърти. Когато осъзна, че не може, се разкрещя:

— Дано се пържи в ада. Как смее да сменя ключалката! Как смее! Знаел е. Държал е съдията в ръцете си. Майната му.

Тя издърпа ключа, хвърли го на земята и се обърна навъсено към Ан.

— Ако не отвориш тази врата, ще използвам брадвата. Не ти трябва да си имаш работа с мен, кучко. Не и днес.

— Заплашвате ли ме?

— Отвори проклетата врата.

Злобният изблик бе последната капка. Очите на Ан се напълниха със сълзи и тя отвори вратата, като се насили да се усмихне.

— Заповядайте.

Имаше закъснение от секунда, достатъчно дълго, жената да избута Ан настрани и да прекрачи прага. Експлозията отнесе половината планина.