Джули Гарууд
Убийствен чар (29)

Двадесет и осма глава

Джили нетърпеливо чакаше да чуе броя на жертвите. Крачеше напред-назад из хотелската си стая, докато по телевизора, включен на един местен канал, продължаваха да повтарят новината. Всеки път, когато пускаха онзи чудесен запис, показващ експлозията на къщата, тя бързо сядаше на ръба на леглото. Ентусиазирано и ненаситно поглъщаше всяка секунда от великолепната гледка.

Какъв късмет, че някакъв турист случайно снимал пейзажа точно в секундата, когато къщата избухнала. Камерата му бе заснела изцяло задната й страна. Ако Джили не можеше да го гледа по телевизията, щеше да побеснее. Вярно, и така бе леко раздразнена, защото с нетърпение бе очаквала да натисне копчето, но и записът, който постоянно въртяха по телевизията, я караше да се чувства почти толкова добре.

Телефонът иззвъня точно когато записът свърши. Тя изключи звука на телевизора, преди да вдигне.

— Здравей, скъпи. Последва пауза от секунда-две.

— Видя ли по телевизията?

Звучеше толкова нетърпелив да я зарадва, но в същото време притеснен.

— Да, разбира се, че го видях. Не беше ли великолепно?

— Да… да — съгласи се той. — Засега са открили два трупа.

— Остава да намерят третия — добави тя. — Звучиш ми нервен, скъпи. Какво не е наред?

— Тревожех се да не се почувстваш зле сега, когато вече е факт. Радвам се, че не си разстроена.

— Да съм разстроена заради Кери? Тя съсипа живота ми и открадна дъщеря ми. Преливам от щастие.

— Липсваш ми — каза той. — Искам…

Гласът й премина в гърлен шепот.

— Знам какво искаш. В колата ли си сега?

— Да — прошепна той.

— Тогава най-добре отбий — посъветва го тя. И после му описа с най-еротични подробности какво ще направи с него, когато се видят. Дишането му я развесели. Учестено и задъхано като на куче, на което му е горещо, помисли си тя. Властта, която имаше над мъжете, я възбуждаше.

— Ще ти хареса ли това? — попита тя без дъх, за да го заблуди, че е също толкова възбудена, колкото и той.

И продължи да му говори, докато той не започна да стене от желание. Внезапна тишина последва едно дълго стенание. Можеше да направи страхотна кариера на някой секс телефон, помисли си тя, но така не би спечелила толкова пари, колкото искаше. Все пак не беше зле, че имаше резервни варианти.

— Сега по-малко самотен ли се чувстваш, скъпи?

— Да — въздъхна той. — Скоро ще бъда при теб. Обичам те, Джили.

— Знам, скъпи. И аз те обичам.

Тя затвори телефона и отново закрачи из стаята. Дали полицията можеше да определи кой кой е от оскъдните останки от телата? Знаеше, че един от начините за идентифициране на жертви е по черепите и зъбите, но дали и те не бяха унищожени при експлозията?

Хмм. Какво щяха да правят в такъв случай?

Отново пуснаха записа по телевизията. Джили се втурна към леглото и седна да гледа. О, беше прекрасно, толкова прекрасно.

Когато новинарската емисия свърши, тя отиде при пътната си чанта и извади скъпоценната си видеокасета. Носеше я навсякъде със себе си. Пъхна я във видеото и коленичи пред телевизора, за да гледа. Колко пъти я беше гледала? Сто? Хиляда? И въпреки това никога не й омръзваше… и продължаваше да предизвиква едни и същи чувства у нея.

— Сега разбираш ли защо трябва да умреш? — прошепна тя към екрана.

Забеляза, че единият й нокът се е нащърбил, и се втурна към банята, за да го оправи. Погледна часовника и осъзна, че Мънк ще пристигне скоро. Трябваше добре да се приготви за него. И да го възнагради, разбира се. Като куче, което е изпълнило сложен номер, Мънк нямаше да има търпение да получи наградата си.

Девствено бяло, реши тя и извади един дантелен халат от пътната си чанта. Това щеше да му хареса. Но пък той харесваше всичко, което тя правеше, нали?

Не трябваше да забравя да си сложи червеното червило. О, колко харесваха мъжете нацупени червени устни.

Обожаваха съвършеното й тяло.

Обожаваха ангелското й лице.

Всички я обожаваха.