Джули Гарууд
Убийствен чар (23)

Двадесет и втора глава

Нещо ръмжеше и със сигурност не беше човек. Ейвъри се присламчи по-близо до Джон-Пол. След като й беше обещал двайсет минути почивка, бе намерил заслон под една издадена скала. Земята беше суха и мястото бе достатъчно широко, за да може и той да изпъне краката си.

Ейвъри бе настоявала да намерят някоя пещера. Джон-Пол отхвърли тази идея, защото не желаеше неочаквана компания, като пума или мечка, да се появи вътре при тях.

Тя предложи да запалят огън, но той не прие и тази идея. Пушекът се виждал от километри.

Тя пак чу ръмженето. Стори й се по-близо. Тя сръга Джон-Пол и прошепна:

— Чу ли това?

— Ъхъ.

Звучеше почти заспал. Седеше облегнал гръб на скалата, протегнал дългите си мускулести крака напред, с кръстосани глезени. Той я прегърна и й каза да се успокои.

Главата й беше на рамото му и от време на време брадата му се докосваше до главата й. Тя не знаеше дали това бе ласка, или наболата брада го сърбеше.

Друг шум се чу под тях. Ейвъри се напрегна веднага. После й се стори, че чу ново ръмжене. Какво ли бе това? Мечка? Пума? Какво?

Джон-Пол бе сложил пистолета на земята до себе си и ръката му бе върху дръжката.

Тя си пое дълбоко дъх и опита да не мисли за това колко й е неудобно. Мисли позитивно, каза си. Бъди оптимист. Не губи кураж.

О, боже, ще умрем тук. Ейвъри въздъхна. Не беше лесно да си оптимист. Той явно усети, че тя трепери, защото започна да разтрива ръката й. Стори й се мило. Наистина се опитваше да се успокои и отпусне, но тревогата и страхът надделяваха. Възможно ли бе тялото й да бе прекалено изтощено, за да почива. Когато седнаха да отдъхнат, имаше чувството, че ще припадне всеки момент, и знаеше, че трябва да почива сега, ако искаше да има сили после отново да тича.

Какво щеше да направи онази жена с Кери и другите? Прав ли беше Джон-Пол? Дали вече бяха мъртви?

Тя прогони тази мисъл и отново опита да се намести удобно. Всеки мускул я болеше, пръстите на краката й пулсираха. Ейвъри опита да свали обувките си, но Джон-Пол я спря. Краката й трябваше да свикнат с мокрите обувки, а и когато тръгнеха отново, схващането щеше да отшуми. Държеше се като специалист и тъй като знаеше, че той е преминавал специално обучение по оцеляване в кризисни ситуации, тя се подчини на съветите му. Освен това бе твърде изморена, за да спори.

Ейвъри бе твърдо решена, че каквото и да стане, нямаше да се превърне в циник като леля си или Джон-Пол. Когато започна да вали, той я подразни, защото тъкмо бе заявила, че ще им се случи нещо хубаво. Тя изтъкна, че дъждът е чудесен мек ръмеж и от него се образува лека мъгла, която е очарователна. Да, точно това каза. И се усмихна. После ръмежът премина в потоп. Но тя опитваше да поддържа позитивното си отношение. Какво още може да се случи, питаше се тя. Вече бяха мокри до кости.

И точно тогава потопът премина в град с големината на топки за голф, които се сипеха върху тях, докато двамата с Джон-Пол тичаха да се скрият под дърветата.

Нови шумове я върнаха към настоящето. Дали той чуваше всичко това? Тя вдигна глава от рамото му и напрегнато се ослуша. Тънки снопове сивкава светлина се процеждаха през клоните на дърветата, а пороят не спираше.

Джон-Пол бе затворил очи, но когато Ейвъри го изгледа настоятелно, той бавно ги отвори. Погледът му се впи в нейния. Толкова бе благодарна, че той е с нея. С него се чувстваше в безопасност. Нямаше да се наложи да мине през този кошмар сама, силата му й даваше надежда и я успокояваше.

— Искам… — Не успя да изрече думите, да му каже колко много цени помощта му. Не можеше да спре да гледа устните му.

— Да, и аз.

По-късно не бе сигурна кой започна тази целувка. Знаеше, че се бе навела към него и после неговата глава се наклони към нея. Или тя го бе придърпала към себе си и той просто се бе подчинил? Не помнеше. Устните им просто… се сляха.

О, колко чудесно бе усещането. Устните му бяха толкова топли, а и той знаеше как да преодолее задръжките на една жена. Караше я да иска още и още. Беше нежен и всеотдаен, но и груб, и настойчив в същото време. Ръката му обви брадичката й и я натисна леко, за да я накара да разтвори устните си.

Тя се намести в скута му и обви ръце около врата му. Когато той започна да я гали, тя забрави за задръжките си, тялото й се разтопи в ръцете му. Езикът му я побъркваше, караше я да иска да бъде по-дръзка.

Топлината на ръцете му се разпростираше по цялото й тяло. Когато той спря да я целува, Ейвъри осъзна, че ръцете му са под тениската й. Знаеше, че той също е под въздействието на целувката, защото усещаше как сърцето му бие учестено под пръстите й.

Опита да стане от краката му, да се върне на мястото си, но той не я пусна. Задържа я, после нежно притисна главата й към рамото си.

— Знаеш ли какво ще ми дойде добре сега? — прошепна той с дрезгавия си секси глас.

Тя още се опитваше да си поеме дъх. Усещаше вкуса му върху устните си и мислено повтаряше всяка секунда от тази помитаща целувка.

Въпросът внезапно достигна до съзнанието й.

— За бога, Джон-Пол.

— Какво?

— Ти искаш секс.

Той не каза нито дума дълго време, сякаш обмисляше казаното.

— Ами да. И това би било хубаво. Сладурче, ако предлагаш, няма да ти откажа. — Тя не виждаше лицето му, така че той можеше да си позволи да се усмихне. — Но всъщност си мечтаех за един чийзбургер.

Главата й рязко се надигна. Той дръпна брадата си в последния момент.

— Какво?

— Мислех си, че точно сега ще ми дойде добре един чийзбургер. С пържени картофи и студена бира — добави той.

— Храстите не ти ли стигнаха?

Той се засмя.

— Това не бяха храсти. Бяха ядивни листа и плодове. Накарах те да ги изядеш, защото ще ни дадат енергия. Но въпреки това искам чийзбургер. Зет ми ме запали по вредната храна.

— Наистина ли си мислеше за храна?

Той се ухили.

— Да, но ако толкова отчаяно искаш секс, мисля, че мога да се погрижа за теб.

— Не искам да правя секс.

— Каза, че искаш.

Той бе ужасно досаден.

— Не, не съм казала.

— И ме целуна — изтъкна той. — Така че си помислих…

— О, за бога!

— Очевидно не можеш да държиш ръцете си настрани от мен, сладурче.

Нищо чудно, че любовта и омразата бяха толкова тясно свързани. Точно сега й се искаше да го удуши. Харесваше му да я дразни, направо се забавляваше.

Но тя държеше последната дума да е нейна.

— Беше просто една незначителна целувка.

— Тогава защо си така разгорещена и нервна?

— Не съм.

— Лъжкиня.

Само от неговата уста обидата можеше да прозвучи като милувка.

— Ти разгорещен и нервен ли си?

— В никакъв случай.

Тя се засмя.

— Кой лъже сега?

— Първото правило при всяка операция е да се казват възможно най-малко лъжи. Сега се опитай да починеш. Още десет минути и тръгваме.

Тя не можеше да си почива, докато не се отпуснеше, а имаше само един начин да направи това. Дръпна се настрани от Джон-Пол и зае една поза, която бе научила от учителя си по йога. Постави ръце на коленете, с дланите нагоре, изпъна гърба си и затвори очи. Концентрира се върху дишането си, дълбоко, прочистващо дишане, като се насили да блокира шумовете на гората и мислите, които препускаха в главата й. Отне й поне пет минути, докато усети как мускулите й се отпускат.

— Какво правиш?

Въпросът му я разсея.

— Правя упражнения за релаксация.

— Йога?

— Нещо такова. Изчиствам съзнанието си и после…

— Какво?

Тя въздъхна. Дом, помисли си тя. Отивам в моя въображаем съвършен дом.

— Отивам на моето щастливо местенце. Разбра ли?

Той не се засмя.

— Така ли? Значи си говорела сериозно? Мислех, че се шегуваш.

— Представям си място, където се чувствам добре. Една веранда — поясни тя. — Виждам се как седя на люлка. Усещам уханието на люляк, чувам шума на течаща вода. Толкова е… успокояващо, че освобождава съзнанието ми. После започвам да филтрирам данните, които съм събрала.

— Щом върши работа — каза провлечено той.

Той не проумяваше, но тя и не очакваше да я разбере. Затвори очи отново, този път не му обърна внимание и се концентрира върху дишането.

Измина още една минута и отделните късчета започнаха да се навързват едно за друго. Каква ирония, нещо, казано от Джон-Пол, внезапно се оказа особено важно.

— Какво имаше предвид? — попита тя.

— За кое?

Тя опъна крака и се обърна към него.

— Първото правило в операцията е да не се лъже?

— Не, казах, да се лъже възможно най-малко.

— Да, точно това имах предвид. Защо е това правило?

— Лъжите се натрупват и могат само да ти навредят… да те препънат. Така…

Тя продължи:

— Така че ако се придържаш към истината за всички дреболии, които не са важни, няма да се оплетеш. О, боже, разбира се!

Изведнъж бе развълнувана като дете в магазин за играчки. Разкопча ципа на джоба си и извади мократа карта.

— Такава съм идиотка. Мънк може да е прочел за имота във вестниците и когато Кери го е попитала къде отиват, той й е казал това име. Предположих, че я е излъгал. Но защо сметнах така? Той би излъгал за всичко друго, но, Джон-Пол, ако й е казал истината?

Несвързаните й приказки го разтревожиха.

— Да не превърташ?

Тя се усмихна.

— Да. Но въпреки това мисля, че се връзва.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Мисля, че знам къде са Кери и другите жени.

Съобщението й привлече напълно вниманието му.

— Мислиш, че знаеш? Как така?

— Кери ми каза къде ще ги води Мънк.

Той примигна.

— И ти ми споменаваш за това чак сега?

— Изслушай ме. Мислех, че я е излъгал. Казах ти, че леля ми беше оставила съобщение на гласовата ми поща и аз го прослушах и изтрих. А и ти чу въпроса, който зададох на Канън, нали?

— Чух те, че го питаше за някакъв проблем с водата.

— И Канън каза: не, не и в „Утопия“. Питах го и дали хотелът притежава някаква планинска вила.

Джон-Пол кимна.

— Помня, че пак ти отговори отрицателно.

— Точно затова не зададох повече въпроси за къщата. Кери я нарече вила. Аз приех, че всичко, което Мънк й е казал, е било лъжа. Ами ако не е било?

— Защо мислиш, че им е казал наистина къде отиват?

— Заради това, което каза ти. Защо да лъже, ако не се налага? Лъжите се натрупват и могат да те препънат — повтори думите му тя. — Тя вече е била в ръцете на Мънк, нали така? И той й е казал името си. Тя съвсем спокойно е тръгнала с него, без изобщо да се замисли. Но ми се обади по мобилния си телефон от тоалетната. Съмнявам се, че е споменала на Мънк, че ми е звъняла. Нямало е повод да го прави.

— Ако Мънк наистина й е казал къде ги води, не би я изпуснал от погледа си.

— Не е можел да влезе с нея в тоалетната — изтъкна тя. — И може да не е подозирал, че единият й мобилен телефон е в нея.

— Единият?

Ейвъри кимна.

— Тя винаги носи два. Кери е работохолик и се побърква, ако батерията й се разреди. Освен това използва един за лични разговори и един за бизнеса си.

— Може просто да си носи резервна батерия.

— О, носи си. Е, какво мислиш?

— Честно ли? Мисля, че преувеличаваш.

— Не, просто анализирам данните и мисля, че има поне петдесет процента вероятност да съм права. Трябва да проверим.

— Знаеш ли къде се намира тази къща?

Докато отваряше картата, тя му разказа за възрастния джентълмен, с когото бе говорила в „Макдоналдс“.

— Да, виждам кръгчето, което той е отбелязал. Ейвъри му разказа за бившите съпрузи, които воювали на кого да остане къщата.

— Съдията трябва да реши скоро кой от тази крайно неприятна двойка ще получи къщата. Старецът ми каза, че е празна от седмици.

Джон-Пол кимна бавно.

— Добре, струва си да проверим. Край на почивката. Време е да тръгваме.

— Трябва да се доберем до телефон. Това е първото правило на бизнеса.

— Не — прошепна той. — Първото правило на бизнеса е да останеш жив, за да се добереш до телефон.

А това се оказа по лесно на думи, отколкото на дела.