Джули Гарууд
Убийствен чар (21)

Двадесета глава

Дали можеше да плува? Имаше наглостта да й зададе този въпрос, след като бе скочил, стискайки я в ръцете си. Ейвъри не изпищя. Животът й не мина пред очите й по време на безкрайния полет към водата долу. Беше прекалено заета с опитите да се откопчи от ръцете му. И прекалено изплашена, за да издаде звук. О, боже, не позволявай да се удавим!

Гмурнаха се в ледената вода. Сякаш хиляди иглички се забиха в краката на Ейвъри и се разпространиха със скоростта на светлината чак до мозъка й. Това едва не я парализира. Джон-Пол не я пусна. Нито когато бушуващата вода ги засмука надолу, нито докато трескаво се опитваха да изплуват на повърхността, а бързите течения ги завличаха надолу. Точно когато Ейвъри смяташе, че дробовете й ще се пръснат, най-после подадоха глави и си поеха въздух, но успяха само дълбоко да вдишат, преди течението отново да ги завлече надолу.

Ейвъри зърна кафява мечка да ги гледа откъм брега. Можеше да се закълне, че звярът им се хилеше, и не искаше това да е последният образ, запечатан в съзнанието й, преди да умре. Искаше да оцелее, за да даде на Джон-Пол да разбере за това, че се бе опитал да я удави. Сякаш нещо я дърпаше за глезените надолу и тя отново потъна. Трябваше да положи повече усилия, за да се справи. Беше израснала с вода, плуваше в океана, първо във Флорида, после в Калифорния, и бе по-добър плувец от повечето хора, но това тук не беше плуване. И двамата подскачаха нагоре-надолу като коркови тапи.

Отново се издигнаха на повърхността. Отвори уста да поеме възможно най-много въздух и в този миг забеляза един голям стар възлест дънер, който подскачаше върху белите вълни. Вкопчи се в него с две ръце, когато той се озова до нея.

Реката се виеше, но постепенно се приближаваха към брега. Ейвъри започна да рита с всички сили. Джон-Пол се хвана с една ръка за дънера и насочи спасителния им пояс в същата посока. Когато най-после стигнаха плитчините, той се изправи и я издърпа на брега.

Проснаха се един до друг на тревата, прекалено изтощени, за да помръднат. Ейвъри дишаше тежко и трепереше толкова силно, че зъбите й тракаха.

— Добре ли си, сладурче? — попита задъхано той.

Тя рязко се изправи и се задави. Имаше чувството, че е погълнала половината вода от реката.

— Можеш ли да плуваш? — повтори тя, докато се опитваше да нормализира дишането си. — Това ли ме попита, след като ме дръпна в онази пропаст?

— Значи си ме чула? — Той се протегна и нежно отмести капещата й коса от очите.

Тя погледна бушуващата река. Помисли си, че Бог със сигурност имаше пръст в тяхното оцеляване. Нямаше друго възможно обяснение.

— Поне разбрахме какво значи петица — каза тя.

Той седна.

— Така ли?

Ейвъри се усмихна.

— Очевидно оценяват бързеите — обясни тя. — Този тук е много силен. Петица.

Той поклати глава. Току-що бяха преминали през ада, а тя искаше да му обясни как оценявали бързеите?

— Да не си си ударила главата?

— Не, просто се сетих за това. Нали ни казаха, че викали на това място Петицата.

— Искаш ли да се пробваш още веднъж?

— Веднъж ми стига. — Присви очи и погледна скалите над тях, после каза: — Мисля, че му се изплъзнахме.

— Не съм сигурен — възрази той. Колкото и да не му се искаше да става, той се насили да се изправи. Изтръска се като куче, което се е къпало, и й протегна ръка.

Тя направи грешката да я приеме. Той я дръпна да се изправи и пак извади ръката й от рамото. Този човек не си знаеше силата. Какво правеше? Беше се обърнал и оглеждаше мястото, където бяха седели досега.

— Какво?

— Вземи малко клони и ги хвърли върху отпечатъците ни. Не, по-добре недей. Само ще оплескаш нещата. Аз ще го направя.

Тя отиде да се скрие между дърветата и го видя как хвърли няколко малки клона на земята.

— Защо винаги автоматично приемаш, че съм некомпетентна? Само с мен ли имаш този проблем, или третираш така всяка жена?

— Само теб.

Тя забеляза усмивката му, преди той да се извърне. Харесваше му да я дразни, реши тя, но бе прекалено изморена, след като сърцето й за малко не се бе пръснало в реката, за да му се връзва на заяжданията.

— Имаш ли представа къде сме? — попита тя. Думите й звучаха заваляно, защото тя трепереше още по-неудържимо.

— Не.

Не това бе отговорът, който се надяваше да чуе тя.

— Значи не си бил скаут?

— Мога да се справя, за да стигнем където трябва.

— При колата ли?

— Не. Ще ни отнеме твърде много време, за да открием място, където да пресечем реката.

— Трябва да се доберем до телефон. — И горещ душ, и сухи дрехи, добави мислено тя.

Той довърши прикриването на следите им и се дръпна настрани, за да прецени как се е справил, после кимна доволно.

— За телефона си права — каза той, като вървеше към нея. — По дяволите, момиче, ти замръзваш, нали?

— На теб не ти ли е студено? — попита тя, когато той я прегърна и започна енергично да я разтрива с ръце.

— Няма ми нищо — отвърна той. — Във вените ми тече ледена вода, така са ми казвали.

— Кой би ти казал подобно нещо?

— Сестра ми.

— О. Тя би трябвало да знае по-добре.

— Останаха ли ти някакви сили? — Той разкопча джоба й, за да извади пистолета си. Оръжието бе съвсем леко навлажнено. Той го затъкна на кръста си и пак закопча ципа на джоба й.

— Имам толкова сили, колкото и ти.

— Тогава ще тичаме. Ще се стоплиш за нула време.

— Накъде?

— Трябва да се изкачим нагоре, преди да се спуснем надолу.

Тя огледа планините, които ги заобикаляха.

— Ще бъде по-лесно да се спуснем край реката, но Мънк сигурно ще го предвиди.

Ейвъри се обърна и побягна колкото бързо можеше през гората. Водата жвакаше в обувките й. Усещането за кубчета лед, които се топят около краката й, не бе никак приятно.

Джон-Пол не изоставаше от нея и двамата тичаха така повече от час. Нито спираха, нито говореха.

Той се впечатли от издръжливостта й. Щом влезе в ритъма си, Ейвъри поддържаше една и съща скорост. Не се оплакваше. Стана му ясно, че тя е в добра физическа форма. Един поглед към тялото й му бе достатъчен, за да прецени, че тренира редовно. Но начинът, по който се движеше, уверено и неотклонно, бе доказателство, че тя спортува много по-сериозно от едночасови занимания по аеробика веднъж седмично.

Той забеляза планински извор пред тях и реши да спрат там, за да си поемат дъх.

— Хайде да спрем за минута.

Слава богу, слава богу.

— Сигурен ли си, че не искаш да продължим?

Ако беше казал да, тя знаеше, че или ще избухне в сълзи, или ще се строполи от изтощение. Имаше чувството, че някой притиска горящ въглен към ребрата й, и бе впрегнала всичките си сили и воля, за да не се превие надве и да спре.

Забеляза, че той не изглеждаше ни най-малко задъхан. Ейвъри опъна краката си, за да не се схванат, и после се просна на земята. Загреба вода с шепи и отпи жадно.

— Мислиш ли, че ни следи? — попита тя след малко.

— Вероятно. Но ще трябва да намери място, където да пресече реката, така че имаме време. Кажи ми какво стана в колата? — От много време се проклинаше мислено, че я бе оставил сама в колата.

Тя седна на тревата и облегна гръб в дънера на едно дърво.

— Събудих се и теб те нямаше. Така че реших да те последвам.

Той се настани до нея и опря рамото си в нейното.

— Не стигнах далече — призна си тя. — Тъкмо тръгнах нагоре по хълма, когато забелязах фарове в мъглата. Честно казано, за малко не изтичах долу да спра колата, но за щастие се осъзнах и реших да изчакам, докато колата се приближи.

— Боже — прошепна той, — можела си да отидеш право в ръцете му, преди да… — Не можеше да продължи. От самата мисъл какво е можело да й се случи му прилоша.

— Той спря колата долу и слезе. Носеше фенер и пушка и се изкатери до мястото, където беше скрита твоята кола. Явно бе набелязал къде се намира, преди да отнесеш часовника. Сетих се, че е Мънк, и останах скрита.

— Какво стана после?

— Той провери колата.

— Видя ли лицето му?

— Не. Можех да го видя, ако се преместех, но се страхувах, че ще вдигна шум и той ще разбере, че съм там. Той отвори капака на колата, издърпа нещо и го хвърли в храсталака надолу по хълма. Ако се върнем, може и да го намеря. Беше си вдигнал качулката на якето, така че не видях лицето му или цвета на косата му, но забелязах, че е поне метър и осемдесет. Не е слаб. Доста е мускулест, не е пълен. Напомни ми на културист.

— Той умее да се дегизира — каза Джон-Пол. — Описанието на Ноа е това, което използват във ФБР, но и той не е успял да го види добре. От това, което съм чувал за Мънк, може да са в една и съща стая с Ноа и той надали би го познал.

— Не знам дали беше сам или не. Караше лендроувър, но когато отвори вратата и слезе, лампата вътре не светна, а и той остави колата доста далеч от мен, така че не виждах вътре. Мислиш ли, че жената е била с него?

— Не знам.

— Много е добър в това, което прави, нали? — Ейвъри звучеше обезсърчена.

— Така е.

— Стоя там дълго, може би пет минути. Не помръдна нито мускул. Беше много зловещо.

— Сигурно се е вслушвал в звуците на гората, надявайки се да чуе нещо.

— Например мен.

— Да. — Той я прегърна през рамо и я придърпа към себе си. — Слава богу, че не си се опитала да побегнеш.

— Чудех се дали да опитам да извадя пистолета от джоба си, но бях толкова близо до него, че се тревожех да не чуе шума от ципа.

— Ако си спяла още, Мънк…

Преди той да довърши мрачната си мисъл, тя го прекъсна.

— Щеше да ме застреля? Слушай какво, Джон-Пол. Ако още веднъж ме оставиш някъде сама по този начин, точно това ще направя аз с теб.

Тъй като и тя се бе вкопчила в него, за да вземе поне малко от топлината на тялото му, заплахата й не прозвуча особено смущаващо.

— Няма повече да те оставям — обеща той шепнешком. — Не трябваше да го правя. По дяволите, явно е минало твърде много време, откакто се махнах. Загубил съм инстинктите си.

Тя се вкопчи в думите му.

— Минало е твърде много време, откакто си се махнал? От какво точно си се махнал, Джон-Пол?

— Хайде, сладурче. Трябва да тръгваме. Губим време.

С други думи, няма да обсъждаме този въпрос. Тя реши да не го притиска сега и да опита отново по-късно. Когато се изправи, бе схваната и всичко я болеше. Изстена, разтри кръста си, без да я е грижа, че не се държи като дама.

— Знаеш ли от какво имам нужда?

— Храна, сухи дрехи…

— Да, и това — кимна тя. — Но ми се искаше да имам възможност да направя някоя йогистка поза, да се отпусна и да изпълня упражненията си за свободно асоцииране.

— За свободно какво? — Не беше сигурен, че е чул правилно.

Тя повтори.

— Оставяш отделните факти да се носят в съзнанието ти, после, когато си се отпуснал напълно, започваш да ги улавяш един по един и да ги анализираш. Обаче не можеш да го направиш, ако не постигнеш пълно отпускане.

Джон-Пол я гледаше как опъва дългите си крака.

— И как точно успяваш да постигнеш пълно отпускане? — поинтересува се той.

— Чрез визуализация — каза тя. — Отивам на място, където се чувствам напълно защитена и щастлива, като истински дом. Нали разбираш, отивам на моето… щастливо местенце.

— Шегуваш се.

— Не.

Той се засмя.

— Нали знаеш, че това звучи налудничаво.

Тя не се шегуваше, когато му отговори.

— Това ми се предава по наследство.

Сплете пръсти зад гърба си и изви гръбнака си, после разтърси ръцете и краката си, за да ги отпусне, и отново побягна, този път по-бавно, но все така решително. Той отново тичаше зад нея и продължи така, докато тя не се задъха. Бяха се изкачвали постоянно, откакто тръгнаха от реката, и досега нямаше никакви следи от цивилизацията. Къде ли се намираха? Дали изобщо бяха все още в Колорадо?

Тя спря внезапно, преви се надве и си пое няколко пъти дълбоко дъх. После опря длани на бедрата си и бавно се изправи.

— Добре ли си? — попита той.

Защо той не се задъхваше? Нали и той беше човек? Тя реши, че независимо какво й струва, няма да се оплаче. С нито една дума.

— Не виждам гората, защото гледам дърветата. — Опита се да прозвучи небрежно. Бе непосилно да говори чак весело.

Джон-Пол прояви съчувствие.

— Искаш ли да починем?

Папата католик ли е? Винаги ли вали дъжд, когато отидеш на пикник? Да, да, искаше да почине.

— Не — каза тя немощно. После по-силно: — Мога да продължа… ако ти искаш…

— Не. Тогава да продължаваме.

— Още ли се движим на север? — попита тя, опитвайки така да спечели още минутка почивка. Въздухът бе толкова разреден, че главата й се замайваше. — Нещо не мога да се ориентирам. Ако слънцето…

— Движим се на северозапад.

Единият крак пред другия, каза си тя. Без да спираш. Хайде, Дилейни, ускори крачка. Губиш време. Я се стегни.

Тя продължаваше това психологическо стимулиране, докато тичаше през гората. Опитваше се да не мисли за мокрото си бельо, което бе залепнало за кожата й, или за факта, че носи поне по половин килограм кал на всяка обувка.

Не премери добре изсъхналия клон, който се опита да прескочи, препъна се и щеше да падне с главата напред върху дънера на едно дърво, ако Джон-Пол не я бе хванал. Склонът ставаше все по-стръмен и опасен. Ейвъри тичаше, но усещаше как мускулите на прасците й започват да горят и накрая бе принудена да забави ход.

Внезапно спря. Бяха стигнали до една скална издатина, която се подаваше напред над склона. Пред тях се разкриваше панорамна гледка към по-ниските хълмове. Тучни зелени ливади бяха сгушени между високите върхове, отрупани със стотици, стотици дървета, чиито клони се издигаха към небето. Всичко бе толкова свежо, толкова живописно. А нямаше жива душа наоколо. Не можеше хората да не се стичат в този рай, нали? Тогава къде се бяха скрили?

— Много живописно, нали?

— Да, да, много живописно — измърмори той.

Ейвъри отчаяно се опитваше да запази оптимизма си и каза:

— Как може да си такъв песимист. Не можеш ли да оцениш…

Той я прекъсна.

— Забеляза ли къде сме? Ще ни трябват поне два дни да стигнем до някое населено място. — Той оглеждаше далечината за пътища, но не видя никакви. Поне успя да се ориентира.

— Нямаме толкова време — каза тя. Раменете й се прегърбиха и се огледа — внезапно красотата на природата й се стори заплашителна и я завладя чувството за обреченост. Можеше ли да стане по-лошо? Искаше й се да заплаче, но не се поддаде на желанието си. Я се стегни, каза си тя. — Всичко ще се оправи — заяви решително.

— Нима? Кое те кара да мислиш така?

Тя напряга ума си цяла минута, преди да измисли нещо.

— Защото е време да ни се случи нещо хубаво И точно тогава започна да вали отново.