Джули Гарууд
Убийствен чар (33)

Тридесет и втора глава

Тайните се споделят най-лесно в спалнята. Любиха се и след като той целуна и погали всеки сантиметър от красивото й тяло, тя се чувстваше напълно изтощена.

— Казах ти, че ще се върна на гърба ти — каза той, като се претърколи настрана.

Тя се засмя на самодоволния му тон. Още запъхтяна, прошепна:

— Ти нямаш насита.

Той се ухили, горд от себе си.

— С теб — да.

Това прозвуча много приятно, почти като комплимент, помисли си тя.

— Отмести се — каза Ейвъри. — Ще падна от леглото.

Двойното легло не му оставяше много свободно място.

— Ще трябва да си купим от най-големите спални.

Настроението й се промени бързо.

— Защо? — попита тя напрегнато.

— Защото съм твърде голям за обикновена спалня.

— И двамата знаем, че не можем да имаме продължителна връзка.

— Предлагал ли съм ти?

— Не, но намекна, че…

— Сладурче, ти се тревожиш прекалено много.

Тя се съгласи мълчаливо. Разбира се, че се тревожеше… за всичко. Но това, което я ужасяваше още повече, бе да не провали всичко. Беше признала пред себе си, че обича Джон-Пол, и това вече я беше хвърлило в тиха паника. Какво щеше да стане, когато се разделят? Щеше ли да се съвземе някога от тази раздяла?

— Не вярвам в брака. Виж какво прави той с някои хора.

— Кои хора?

— Хора като семейство Парнел…

— Сладурче, това не са типични хора.

— А какво ще кажеш за процента на разводите?

— А ти какво ще кажеш за двойките, които остават заедно цял живот?

— Аз ще проваля всичко — изтърси тя.

Когато той не отговори, тя се подпря на лакът, наведе се към него и зачака. Той да не беше заспал?

— Чу ли ме какво казах?

Той се усмихваше очарователно. Излъчваше самоувереност, вероятно защото изобщо не му пукаше за мнението на другите. Тя живееше живота си, опитвайки се да угоди на всички. Той бе абсолютната й противоположност. Не искаше да угоди на никого.

— Ти нямаш достатъчно вяра в себе си, нали? Няма нищо — добави той, преди тя да успее да отговори. — Аз имам достатъчно и за двама ни.

Тя постави ръка върху плоския му твърд корем и описа кръг около пъпа му с върховете на пръстите си. Казано от него, всичко звучеше толкова лесно.

Не можеше да спре да го докосва. Почти виждаше силата, която се излъчваше от мускулите му, но изобщо не се чувстваше застрашена или изплашена от него. Когато бе в ръцете му, не се чувстваше безпомощна или маловажна. Напротив, караше я да се чувства силна. Това бе най-прекрасното усещане — да не се тревожи дали му доставя удоволствие, просто да знае, че каквото и да прави, е правилно, да се чувства толкова свободна, толкова освободена. Доверието й в него бе пълно и тя осъзна какъв чудесен дар е това.

— Джон-Пол?

— Ммм?

— Спиш ли?

— Малко.

— Искам…

— Добре, скъпа, само ми дай няколко минути и ще мога…

Още не се бе осъзнала от предния път. Тя се засмя.

— Не това. Искам да ми кажеш нещо.

Той се прозя.

— Беше направо съвършена, Ейвъри, но трябва да знаеш…

Тя го ощипа.

— Не исках да ми даваш оценки. Искам да знам защо си напуснал? — Преди той нарочно да се направи, че не е разбрал въпроса й, тя каза: — Аз ти разказах моите тайни, поне повечето от тях, и сега е твой ред. Защо се оттегли?

— Това е скучна история.

Тя го ощипа отново.

— Разкажи ми.

Той отвори очи и я погледна. Решимостта, която видя, му подсказа, че няма да може да се измъкне с хитрост от тази тема. Пък и прецени, че й дължи тази откровеност.

— Не е защото някаква голяма операция се е провалила — започна той. — Просто се навързаха много на брой малки издънки, които ме накараха… да направя преоценка на това какво искам в живота. Имах един сериозен проблем.

— Какъв?

— Започнах да мисля твърде много. Имах много време, докато чаках да изпълня поредната задача, заврян в някоя адска дупка. Обикновено целите бяха генерали — обясни той небрежно. Малки надути диктатори, заобиколени от главорези. Нямах нищо против да ги убия в името на голямото добро — добави той саркастично. — Харесваше ми да спасявам заложници. В тези операции имаше справедливост, но една нощ, докато чаках премръзнал, забелязах, че на пръста ми се е образувал мазол. На пръста, с който натисках спусъка — поясни той тихо. — Това наистина ме стресна.

— И какво направи?

— Довърших операцията, казах им, че съм приключил, и се прибрах у дома.

— Лесно ли стана? Не се ли опитаха да те разубедят?

— И да, и не. В онзи момент беше лесно, защото работех за един добър, свестен човек. Той разбра, че ми е писнало. Мисля, че заобиколи много разпоредби, за да ме пусне в продължителен отпуск.

— Но все още се мъчат да те върнат?

— От време на време пробват — съгласи се той. — Но аз нямам никакво намерение да го правя. — Той пак затвори очи и добави: — Правил съм някои много отвратителни неща, Ейвъри.

— Мога да си представя — прошепна тя. — И не си вярвал, че това, което правиш, ще промени нещо, нали?

Бе улучила точно в центъра.

— Така е, не вярвах. Диктаторите са като плевели. Изтръгваш един от земята и на следващата сутрин на негово място са изникнали двама.

Той отвори очи и я гледа през цялото време, докато й разказваше една от най-кървавите задачи, които бе изпълнявал. Когато свърши, забеляза, че тя не е дръпнала ръката си. Още го галеше по гърдите. Докосването й го успокояваше.

— А сега си дърводелец — усмихна се тя.

— Да.

— Добър ли си?

— Да. Пак използвам ръцете си, но сега създавам неща, които ще траят дълго. Не чупя вратове. Странно е.

— Кое?

— Желанието да убиваш. Никога не съм го изпитвал преди. А сега го изпитвам.

Тя го погледна с широко отворени очи. Той правеше признанията си така небрежно.

— Така ли? Кого искаш да убиеш?

— Скарет.

Тя потрепери, като чу името.

— Не. Аз не искам той да умира.

— Сигурно се шегуваш.

— Говоря сериозно. Искам той да изживее остатъка от живота си зад решетките.

— Е, обаче, ако ми се удаде случай…

— Не — повтори тя твърдо.

— Добре — съгласи се той, като видя колко е разстроена.

— Наистина.

— Казах добре.

— Нямам нищо против да убиеш Мънк — добави тя. — Но се надявам някой да го залови жив. Можеш ли да си представиш какво може да разкаже той?

Той поклати глава.

— Мънк няма да проговори. Той не е от тези, които обичат да се хвалят. Може би, ако този, който го разпитва, се опита да му влезе под кожата, ако се отнася с него като с професионалист, Мънк може да им подхвърли някои идеи, но, честно казано, не вярвам това да стане. — Той сви рамене и добави: — Мисля, че трябва да го размажат като буболечка.

— А Джили?

— Ти решаваш.

— Тя трябва да бъде прибрана в болница за психично болни престъпници и да остане там до края на живота си.

— Не желаеш смъртта й?

— Не. Не мисля, че може да контролира начина, по който се държи. Просто искам да бъда сигурна, че вече няма да може да нарани никого.

Той прокара нежно палец по устните й.

— Имаш мило сърце — каза й.

— Ти също.

— Как ли пък не — възпротиви се той. — Но имам страхотни ръце — добави той и се протегна към нея.

Тя плесна ръката му.

— Вече знам колко добре използваш ръцете си.

В очите й проблесна дяволито пламъче, когато се претърколи върху него. Той я заключи между краката си, за да й попречи да мърда.

— Сега ще ти покажа аз колко съм добра — заяви тя решително.

Хвалбата й не бе напразна. Ейвъри имаше живо въображение и това, което направи с ръцете и устата си, бе вълшебно и вероятно забранено от закона в някои щати, но, разбира се, той нямаше намерение да й споменава тази подробност.

Онази нощ двамата спаха прегърнати, макар и да знаеха, че тази кратка интерлюдия ще завърши сутринта. Повече не можеха да се изолират от реалността.

Ейвъри се събуди преди Джон-Пол, бързо си взе душ и се облече в банята, за да не шуми в спалнята. После отиде в дневната, затвори тихо вратата на спалнята и погледна колко е часът. На стената над масата имаше електронен часовник. Ейвъри се надяваше да е точен. Пет и четирийсет и пет в Колорадо, което означаваше седем и четирийсет и пет във Вирджиния.

Стори й се, че чу шум от душа, и бързо взе слушалката.

— Дано не си променила навиците си, Марго — прошепна тя. — Само не действай спонтанно точно днес.

Тя набра справки и получи нужния й номер, после затвори и зачака, вперила поглед в часовника.

Точно в седем и петдесет Ейвъри набра номера. Вдигнаха на третото позвъняване.

Ейвъри се представи с измислено име, каза на човека отсреща, че случаят е спешен, и помоли да извикат Марго на телефона. Тя описа приятелката си и добави:

— Тя идва всяка сутрин в седем и петдесет.

— А, да, една нисичка, нали?

— Да.

— Току-що си тръгна.

— Настигнете я — извика Ейвъри. — Побързайте. Върнете я. Хайде.

Слушалката изтрака — очевидно увисна и започна да се удря в стената. Чу мъжа да вика Марго по име и след минута чу гласа на Марго, която спореше с него.

— Никой не знае, че съм тук. Какво значи това спешен случай! Ало?

— Марго, аз съм, Ейвъри.

— О, боже мой, Ейвъри. Как разбра, че съм тук… как… — занарежда тя.

— Винаги купуваш понички на път за работа.

— Имаш ли представа в каква каша си се забъркала?

— Не съм направила нищо лошо — възрази Ейвъри.

— Защо си изчезнала от онзи полицейски участък в Колорадо? Агентите са там, за да те охраняват.

— Имам охрана.

— Ренърд?

— Да — отвърна тя нетърпеливо. — Кажи ми какво научи? Вратата на спалнята се отвори и Джон-Пол застана на прага, взирайки се невярващо в Ейвъри. Тя вдигна ръка, за да го спре, когато той тръгна към нея.

— Изчакай за секунда, Марго. — Затисна слушалката с длан и каза на Джон-Пол: — Довери ми се. — После пак долепи слушалката за ухото си. — Добре, Марго. Казвай всичко.

— Процесът започва на десети юли. Но, Ейвъри, изслушването за пускането под гаранция също предстои. Скарет може да извади късмет този път. Може да го пуснат.

— Само през трупа ми.

— Боже, не говори така.

— Изслушването остава ли си на шестнайсети?

— Мисля, че да.

— Сигурна ли си или не?

— Сигурна съм. Не си го изкарвай на мен, Ейвъри. Те знаят за Джили. Леля ти им е разказала. Това сигурно е било голям шок за теб. Много съжа…

Ейвъри я прекъсна. Не й трябваше съчувствие.

— Имат ли представа къде може да са Джили и Мънк?

— Никаква.

— Ами леля ми? Вече преместиха ли я от болницата?

— Не, още не. Не се тревожи за нея. И мушица не може да прелети в болницата. Охраната е невероятна.

— Не се тревожа — каза Ейвъри. — Мънк не може да бъде на две места едновременно.

— Какво значи това?

— Ще продължа да ангажирам вниманието му. Сигурно ще се опита да ми попречи да свидетелствам на процеса на Скарет.

— Той какво общо има със Скарет?

— Няма. Но работи за Джили, а тя иска Скарет да излезе от затвора. Обзалагам се, че ако провериш посещенията на Скарет в затвора през последната година, ще откриеш, че една жена е посещавала неведнъж Скарет. Мисля, че е сключила някаква сделка с него.

— За милионите в нешлифовани диаманти, които е откраднал? — попита Марго.

— Сигурна съм, че Скарет мисли, че ще си поделят плячката и че той ще живее щастливо с Джили до края на живота си. Но когато получи това, което иска, Джили ще позволи на Мънк да убие Скарет.

— Ейвъри, много си я загазила.

— Може би — прошепна тя. — Но сега не мога да спра. За процеса…

— Да?

— Открий кой ще бъде прокурор и се погрижи той да ме включи в списъка със свидетелите.

— Добре. Може ли да кажа на Картър, че съм говорила с теб?

— Да, моля те, направи го.

— Къде си сега?

Той ще пита.

— В Алабама — излъга Ейвъри. — Сега трябва да затварям. Предай на Картър, че ще му се обадя.

— Чакай — извика Марго. — Какво ще правиш?

Ейвъри бе наясно какво иска да направи. Само още не знаеше точно как. Изведнъж се сети за разговора с Джили. Как се беше изразила тя? О, да, как можеше да забрави!

— Ще разваля забавлението на Джили.

 

 

Джон-Пол й се довери. Иначе щеше да изтръгне телефона от ръката й и да го затвори веднага. Седеше на канапето до нея и нетърпеливо чакаше тя да свърши разговора. Изглеждаше видимо облекчен, когато Ейвъри му обясни, че е открила Марго в магазина за понички.

— Хитро — каза той с одобрение.

— Тя е човек на навика.

Разказа му какво бе научила от Марго.

— Обещах да се обадя на Картър — добави тя. — Когато стигнем във Флорида.

— Не преди това.

— Ти по-добре си помисли сериозно, преди да решиш да тръгнеш с мен, Джон-Пол. Може да стане…

— Опасно?

— Тя кимна.

— В играта съм — заяви той. — До края. — Протегна ръка, обви дланта си около задната част на врата й и я придърпа към себе си. Целуна я властно и каза: — Чу ли ме? Аз съм в играта до края. И независимо дали това ти харесва или не, същото важи и за теб, скъпа.

— Докато не пипнем Мънк и Джили.

Той я пусна.

— Нямах това предвид и ти го знаеш.

Тя се освободи от ръката му и отиде в кухнята. Приготви закуска, мюсли и препечени филии, а после, тъй като се чувстваше неспокойна, изми чиниите, докато той оглеждаше картата и набелязваше маршрута им до Шелдън Бийч.

Тъкмо прибираше купичките в шкафа, когато Джон-Пол й извика:

— Имаме си компания.

Тя пусна кърпата и се втурна в дневната. Джон-Пол стоеше до прозореца и предпазливо гледаше навън. Държеше пистолета си в ръка, притиснат до крака му.

Видяха колата, когато се появи иззад горичката, и Джон-Пол се отпусна.

— Приготви си багажа — каза той и щракна предпазителя на пистолета, после го затъкна на кръста си. — Транспортът ни пристига.

Какъв транспорт?

— Очакваш ли някого?

Той кимна. Още не можеше да види шофьора, защото слънцето блестеше в предното стъкло, но марката и моделът бяха тези, които очакваше. Нова сива хонда.

— Кой е това? Той сви рамене.

— Казах на Тео, че се нуждаем от транспорт. Полицаите ще издирват колата ми, а предположих, че няма да ти се иска ФБР да те прибере, за да те охраняват.

— ФБР не могат да го направят, ако нямат моето съгласие.

Той изсумтя презрително. Явно той не бе на същото мнение.

— Те не биха нарушили гражданските ми права.

— Има си хас — възрази той. — Просто ще ти кажат, че правят това, което е най-добро за теб.

Тя нямаше намерение да се впуска в спорове за Бюрото точно сега. Освен това дълбоко в себе си изпитваше тревога, че в думите му има зрънце истина. Не искаше да рискува.

— Тео е карал чак дотук от Луизиана? — попита тя.

— Не. Той искаше да дойде, но аз го разубедих. Напомних му, че ще става баща и че не е никак добър в стрелбата. Ако го убият, аз ще трябва да се грижа като баща за детето. Казах му, че ще възпитам сина или дъщеря му по свой образ и подобие.

— И това го ужаси?

— Аха. Пък и както казах, никак не го бива в стрелбата. Ще вземе да се простреля, докато си вади пистолета от кобура.

— А ти не искаш той да пострада. Трябва да внимаваш. Започваш да говориш почти мило.

Той присви очи срещу слънцето, опитвайки се да види шофьора.

— Тео каза, че познава някой, който може да си държи устата затворена и да помогне. Който няма да има нищо против да наруши някои правила. А, по дяволите — изстена той, когато най-после видя кой седи зад кормилото. — Само не той. Този кучи…

— Кой?

— Тео. Зет ми има много шантаво чувство за хумор.

— Джон-Пол, за какво говориш?

— Тео е изпратил него — сопна се той и посочи с пръст във въздуха.

— Кого? — настоя тя отново.

— Клейборн. Изпратил е Ноа Клейборн. — Изплю името, сякаш от него му горчеше в устата.

Ейвъри напълно се обърка от отношението му.

— Но нали ти сам му се обади от хотела. Чух те по телефона. Защо се сърдиш сега?

— Да, обадих му се, но не мислех, че ще се срещнем — измърмори той. Обърна се към нея, огледа я бързо от главата до петите и изръмжа: — Сложи си някакви дрехи, по дяволите.

Тя се погледна. Беше си облечена. Бели маратонки, сини шорти, бяла тениска.

— Какво им има на тези дрехи?

— Твърде много си разголена. Какво пък, нямаше да има разлика, дори да беше облечена като монахиня. Той пак ще почне да те сваля. И тогава ще трябва да го застрелям този негодник. — Той отиде до вратата, едва не я изтръгна от пантите, като я отвори, и излезе на верандата. — Гледай само.

О, боже.

— Той ни е докарал кола — напомни му тя. — Стига си се оплаквал.

— Да, права си — извика в отговор той. — Ще го накараме да остане тук или да вземе моята кола. Няма нужда да идва с нас.

Ейвъри се върна до прозореца. Заради държанието на Джон-Пол бе любопитна да види приятеля на Тео. Знаеше, че не беше възможно Ноа да е толкова непоносим, колкото го описваше Джон-Пол. Никой не можеше да е толкова ужасен.

Колата спря пред къщата и Ноа Клейборн отвори вратата и се появи, облян от слънчевите лъчи.

Ейвъри едва не подсвирна. Висок, широкоплещест, с пясъчноруса коса, облечен небрежно в дънки и сива тениска. Имаше от старомодните кобури на рамото и носеше очила „Рейбан“. Джон-Пол му се намръщи, но Клейборн се усмихна в отговор, сякаш шегата бе за сметка на Ренърд. Освен това имаше трапчинка и от тялото му се излъчваше осезаема чувственост.

Ейвъри не се интересуваше от него, разбира се, не и по този начин. Джон-Пол беше по-секси — всичко в него й харесваше, — но Ноа, поне като външност, можеше успешно да му съперничи. Разбира се, анализът й бе строго клиничен. Никога преди не бе забелязвала подобни неща в някой мъж, а и да беше, не си го признаваше. Нима сексът вече бе превърнал мозъка й в желе?

— Ще ми трябва психотерапия, когато това свърши — прошепна тя. — Дълга психотерапия.

Изпъна рамене и излезе навън да се запознае с него. Той беше стигнал до стъпалата, но се закова на място, когато тя излезе на верандата.

Социалните умения на Джон-Пол определено се нуждаеха от доразвиване. Ейвъри изчака няколко секунди той да я представи, после осъзна, че това няма да стане. Реши да пристъпи напред, но Джон-Пол обви ръка около рамото й и я дръпна до себе си.

Реакцията на Ноа на този абсурдно собственически жест бе да се ухили още по-широко. Той свали очилата си и я погледна право в очите. Имаше сини очи. Наситено сини. Обзалагам се, че разбива много сърца, помисли си тя и усети, че Джон-Пол я прегръща още по-силно.

Дали беше женен? Надяваше се да не е, защото се сещаше за поне три свои приятелки, с които да го запознае, разбира се, при условие, че той не беше само тяло без никакъв мозък. Марго не би се притеснила от това, но Пейтън, приятелката й от детството, определено искаше умен мъж.

— Какво, по дяволите, си зяпнал, Клейборн? — излая Джон-Пол.

Ейвъри прекрати състезанието им за това кой е по-нахакан. Избута ръката на Джон-Пол и отиде до края на верандата.

— Благодаря, че дойде — започна тя. Протегна ръка и добави: — Казвам се Ейвъри Дилейни.

Ноа се качи по стълбите и се ръкува с нея. Не пусна ръката й, докато се представяше, а после каза:

— Трябва да разбера.

— Какво?

Той погледна Джон-Пол и обясни:

— Как такава сладурана като теб се е свързала с такъв като него?

— Имала е късмет — сопна му се Джон-Пол. — Сега я пусни.

Ноа се усмихна на Ейвъри и продължи да държи ръката й. Той се наслаждаваше на възможността нарочно да провокира Джон-Пол. Изглежда, знаеше кои бутони да натисне, за да го изкара извън кожата. Като се замислеше човек, за това не бе нужно особено усилие или майсторство.

— Благодарни сме ти за помощта, нали, Джон-Пол?

Наложи се да го сръга с лакът, за да го накара да отговори.

— Да, много.

— Заповядай, влез. Жаден ли си? — попита тя и първа влезе обратно в хижата.

— Ако е жаден, може сам да си вземе нещо за пиене — обади се Джон-Пол. — Няма нужда да се правиш на домакиня, Ейвъри.

Тя се обърна рязко.

— Престани да се държиш като кретен — нареди му тя. — Просто се държа любезно, нещо, което на теб не ти е никак понятно. Сега стига си се перчил като петел и се успокой.

Той веднага отстъпи.

— Добре.

Ноа едва се сдържа да не се изсмее.

Малко смутено, Джон-Пол се обърна към Ноа.

— Характерът й си го бива.

— Аха — съгласи се Ноа.

— Виж, не е каквото…

— Я не ме занасяй. Никога не съм мислил, че и ти ще хлътнеш. Всъщност изобщо не съм си представял, че някоя жена ще…

— Стига, Ноа.

— Ей, аз съм тук просто защото правя услуга на Тео — обясни той. — Не си го изкарвай на мен. — Всъщност харесваше Джон-Пол и го уважаваше. Може би дори му се възхищаваше малко, задето бе имал смелостта да напусне работа, от която обикновено всеки се пречупваше.

Ейвъри бе отишла в кухнята, за да донесе студена кола на Ноа. Спря се на прага. Мъжете се бяха върнали на верандата и тя не чуваше какво си говорят. Върна бутилката в хладилника и реши да си събере багажа.

Чу няколко груби и цветущи ругатни, после чу и смях. Те са откачени, помисли си, докато вървеше към спалнята, влезе и затвори вратата. Леглото изглеждаше, сякаш акробати бяха тренирали върху него. Тя бързо свали чаршафите, застла чисти и пъхна мръсните в коша за пране.

Нямаше какво толкова да събира. Обу спортния си панталон и затършува из чантата за розовата си блуза. Дрехите, които жената в полицейския участък бе изпрала и върнала, бяха сгънати грижливо и стояха отстрани до чантата й.

Толкова мило от нейна страна, да й изпере дрехите. Когато всичко свършеше, Ейвъри щеше да има да благодари на толкова много хора за добротата им. Ще трябва да измисли нещо особено хубаво за шефа на онзи участък. Това, че им бе предложил да ползват хижата му, съвсем не влизаше в задълженията му.

Отиде в банята да събере тоалетните си принадлежности. Погледна се в огледалото и се стресна колко изморена и бледа изглежда. Сложи си малко грим, за да скрие тъмните кръгове под очите си, добави и малко руж и розов гланц за устни. После среса косата си и прибра четката и пастата си за зъби в несесера. Прибра и този на Джон-Пол. Беше готова за тръгване, когато той влезе в спалнята. Затвори вратата, облегна се на нея и я погледна.

Тя затвори ципа на чантата си, изправи се и нервно изтри длани в панталона си, сякаш се опитваше да изглади гънките му.

— Нещо не е наред ли?

— Не ми се иска да тръгвам, — Той гледаше към леглото, докато казваше това.

— И на мен — призна си тя.

— Ела тук. — Гласът му бе тих и настойчив.

Тя не се поколеба. Изтича към него, обви ръце около врата му и го целуна.

Когато най-после двамата се отделиха, в очите й имаше сълзи. Никога преди не бе изпитвала такова отчаяние и сега имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Изплаши се, че ще рухне и ще заплаче неудържимо.

Как си бе позволила да стане толкова уязвима? Любовта не се появяваше толкова бързо, нали? Защо не се бе защитила? Любовта е гадна, реши тя. Всички тъпи песни за това колко е прекрасна лъжат. Тя изпитваше само болка и страх, страх, че нещо може да стане с него. По дяволите, не трябваше да се влюбва.

— Трябва да се прибереш у дома — каза му тя. Направи крачка назад, кимна и повтори решението си, но този път по-категорично. — Говоря сериозно. Искам да си отидеш у дома.

— Защо?

Той бе задал въпрос, който имаше очевиден отговор, но тя не го изрече.

— Просто трябва. Аз мога да стигна сама с колата до Флорида. Няма нужда ти или Ноа да сте ми бавачки.

Колкото повече обясняваше, толкова по-решителен ставаше гласът й. Джон-Пол реагира на изблика й, като просто грабна чантата си, пусна я на леглото и започна да пъха дрехите си вътре.

Ноа стоеше подпрян на кухненския плот и пиеше мляко от кутията. Беше си направил огромен сандвич и тъкмо го ядеше, когато Ейвъри мина, носейки раницата си към вратата. Джон-Пол вървеше след нея с двете чанти.

— Да тръгваме — извика той на Ноа.

— Идвам.

Тя последва Джон-Пол до колата. Той отвори шофьорската врата, отключи багажника, после хвърли чантите вътре, погледна Ейвъри за миг и затръшна капака на багажника.

— Джон-Пол, говорех…

Той поклати глава.

— Недей.

— Недей какво?

— Не ме обиждай отново. Казах ти поне три пъти, че съм вътре до края. Не ме ли слушаше?

Тя хвърли поглед към вратата на хижата, за да се увери, че Ноа не е там, и отвърна бързо:

— Не искам да пострадаш. Разбираш ли? Не мога да понеса нещо да се случи с теб… не мисля, че бих могла…

— И аз те обичам, Ейвъри.

— Твърде скоро е… не можеш…

— Мога.

— Как можеш да ме обичаш? — прошепна тя.

Той постави ръка на врата й и бавно я придърпа към себе си.

— Да преброя ли по колко начина мога?

Сълзите пареха очите й. Той не искаше да прояви здрав разум.

— Голям си инат.

— Ти също.

— Няма да излезе нищо.

— Ние ще се погрижим да излезе.

— Аз съм за либералите — прошепна тя отчаяно.

Той я целуна и каза:

— Това мога да го преживея, но не мога да живея без теб. Толкова е просто, сладурче.

Прекрасните му устни покриха нейните в дълга, гореща, възбуждаща целувка. Той не я подчиняваше със силата си, не я държеше на верига. Не, беше безкрайно нежен. Тя можеше да се отдръпне, но не искаше. Жадно отвръщаше на целувката му. Той изстена гърлено и това я окуражи да бъде още по-дръзка. И когато той най-после вдигна глава, коленете й бяха омекнали.

Ейвъри се дръпна от него, когато вратата изскърца.

Ноа излезе на верандата, затвори вратата и хвърли ключовете на Джон-Пол.

— Ти карай, аз малко ще поспя.

Джон-Пол хвана ключовете, без да отделя поглед от Ейвъри.

— Ще се омъжиш за мен.

— Не, не мога.

— Питал ли съм?

— Току-що каза…

— Питал ли съм те? — повтори той търпеливо.

Ноа ги погледна и двамата, поклати глава и се намести на задната седалка.

— Свада между влюбени? — попита той.

— Не — срязаха го и двамата едновременно. Ейвъри грабна ключовете от ръката на Джон-Пол.

— Аз ще карам.

Той не се опита да спори с нея. Това, което ставаше между тях двамата, очароваше Ноа. Кой би повярвал, че мечокът ще хлътне така? Явно поговорката беше вярна. Наистина за всеки влак си има пътници. Сродни души. Само да разкаже на Тео за това! И той няма да повярва. Мечокът беше влюбен.

Не можа да сдържи смеха си.

— Какво е толкова смешно, по дяволите? — измърмори Джон-Пол.

— Ти. Ти си смешен. Ей, Ейвъри, да ти разкажа ли един виц за военноморските…

Джон-Пол наклони седалката си назад и затвори очи. Това щеше да бъде дълго, дълго пътуване.