Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бюканън-Ренард (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killjoy, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 163 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
Lindsey (02.10.2009)

Издание:

Джули Гаруд. Убийствен чар

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Мария Владова

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Четвърта глава

Мънк забавляваше трите жени, докато ги караше към планинската вила. Кери си помисли, че той е много чаровен и ужасно примерен. Въплъщаваше представата й за идеалния английски иконом.

Той подреди куфарите им в багажника на един чисто нов лендроувър с всички екстри и обясни, че планинските пътища изискват кола с висока проходимост и поради тази причина не бе дошъл с една от лимузините на хотела. Ан Трап седна отпред, а Каролин и съдия Сара Колинс отзад. Седалките от мека бежова кожа бяха невероятно удобни.

Всички бяха развълнувани и нервни, но почти не разговаряха помежду си. Мънк им разказа накратко за хотела и после ги възнагради с няколко очарователни истории за някои от знаменитостите, които бяха отсядали в планинската вила, към която ги караше.

Кери не бе сигурна от колко време пътуваха. Не бе погледнала часовника си, когато тръгваха от летището, но й се струваше, че е минал поне час, може би дори повече. Историите на Мънк й бяха толкова интересни, че не обръщаше внимание на дългото пътуване, нито на лекото гадене от виещия се път. Сара ахкаше и охкаше по повод пейзажа, докато се изкачваха все по-високо в планината, Ан седеше мълчалива, а Кери разпитваше Мънк за други интересни гости, които бе обслужвал. Тя не се интересуваше особено от историите за политици. Искаше да научи всичко за странностите на филмовите звезди.

— Ръсел Кроу е бил тук? Що за човек е той?

Мънк й отвърна с доста интересна подробност за австралийския актьор.

— Той ужасно хареса къщата и искаше да я купи.

— Трябва да е много хубава.

Мънк ги увери, че вилата предлага всички удобства и че той ще им служи като иконом, докато се настанят в „Утопия“.

— Определено се надявам да няма повече издънки — каза Ан раздразнено.

— Имало ли е някаква издънка? — попита я Сара.

— И още как — натърти Ан. Обърна се на седалката си, за да погледне Сара, и обясни: — Никой от хотела не ме чакаше на изхода ми на летището, за да ми помогне с ръчния багаж, и ако не бях забелязала господин Едуардс с табелката пред вашия изход, докато вървях към мястото за получаване на багажа, щеше да се наложи сама да организирам транспорта си до хотела. А се чувствам доста изморена — добави тя. — Самата мисъл да влача багажа си до стоянката за таксита ми се струваше непоносима.

— Наоколо е имало служители на летището, които биха могли да ви помогнат с багажа — каза й Кери.

— Не е в това въпросът — сряза я Ан. — Не трябваше да ми се причинява подобно неудобство.

Каква кучка, помисли си Кери. Изражението на лицето на Ан бе почти комично. Цупеше се като осемгодишно разглезено дете.

— Уверявам ви, госпожо Трап, че отличният ни персонал ще се погрижи за всяко ваше желание и още веднъж ви се извинявам за неудобството.

— Във вилата ще има ли обслужващ персонал? — попита тя.

— Да, разбира се.

— Колко на брой?

— Четирима — отвърна той. — Ще пристигнат от хотела съвсем скоро.

— Бих искала един от тях да бъде изцяло на мое разположение — настоя Ан. — Ще се погрижите ли за това?

— Да, разбира се.

Ан кимна.

— Добре — каза тя поуспокоена.

Сара и Кери си размениха красноречиви погледи. После Ан каза:

— Радвам се, че няма да бъдем сами през нощта… в случай че нещо стане… или се повреди. Човек никога не знае какво може да го сполети.

— В момента във вилата монтират нова алармена система. Кабелите още не са скрити както трябва, но системата работи — увери ги той. — Щом се включи, няма да може да отваряте прозорците си или да излизате навън, разбира се, но тук и без това става много студено нощем, така че предполагам няма да имате желание да ги отваряте.

Кери огледа спътничките си. И двете й се струваха смътно познати, но не можеше да се сети къде са се срещали.

Тя се загледа в тила на Ан и накрая я потупа леко по рамото и попита. Блондинката с дълбоко разположените кафяви очи се извърна наполовина на седалката си и се усмихна леко.

— Не мисля, че се познаваме — каза тя. — Били ли сте някога в Кливланд?

— Не — отвърна Кери.

Отблизо тя забеляза колко болнав е тенът на жената. Ан не изглеждаше никак добре. Очите й бяха помръкнали и безжизнени, кожата й бе почти восъчна, но това би могло да се дължи и на тежкия й грим. Може би Ан бе платила за някакво чудодейно изцеляване на тънкото й, почти анорексично тяло. Кери прецени, че са приблизително на една възраст, плюс-минус няколко години.

Съдия Сара Колинс имаше точно обратния проблем. Нямаше да й дойде зле да свали трийсет-трийсет и пет килограма. Може би щяха да й правят липосукция или източване на мазнини. Тя изглеждаше стара, на около седемдесет, и лицето й определено издаваше възрастта й. Може би се канеше да си направи и лифтинг… Кери едва се сдържа да не я попита, но не посмя.

Откъде можеше да я познава? Може би я беше виждала по телевизията? В момента телевизионните програми за истински съдебни процеси бяха хит. Дали в съдебната зала на Сара нямаше камери?

Кери щеше да попита, но шофьорът им отново се превърна в екскурзовод и се впусна в пространен монолог за Колорадо. Историите следваха една след друга, но, имаше интересни подробности и Кери прецени, че ще е грубо да го прекъсне. Все пак той не им даваше възможност да се опознаят една друга. Реши да попита Сара дали е телевизионна знаменитост, когато се настаняха във вилата.

После започна да се чуди какво мислят другите жени за нея. Знаеше, че изглежда по-възрастна, отколкото бе. Стара чанта, помисли си. Да, сигурно си мислеха точно това.

Движеха се по частни пътища от доста време и наклонът ставаше все по-стръмен. От честите завои на Кери й се гадеше все повече. Страхотно, помисли си тя, ще повърна върху съвършения английски иконом. Това би бил страхотен начин да впечатли останалите гости, нали?

— Тази земя собственост на компанията ли е? — обърна се Сара към Мънк.

— Да, госпожо — отвърна той.

— Още много ли има до вилата? — обади се Кери.

— Точно след следващия завой е.

Намираха се далеч от всякаква цивилизация. Диво и пусто, помисли си Кери и започна да се чувства притеснена… изнервена. Изведнъж осъзна, че не е виждала къща или барака от много дълго време. После й хрумна, че алармената система няма да им е от кой знае каква полза. И да се задействаше алармата, кой щеше да я чуе? Дали бе свързана към най-близкия полицейски участък и ако да, къде за бога се намираше той? На един час път? На два часа? Или алармата щеше да сигнализира в хотела?

Да, сигурно беше точно така. А това означаваше, че хотелът е някъде наблизо. След като се убеди в този вариант, Кери се облегна на седалката и опита да се успокои.

Неочаквано вилата изникна пред тях. Беше невероятна. Масивни кедрови стени, високи два етажа прозорци, в които се оглеждаха планинските върхове, сякаш великолепната къща бе поставена там с единствената цел да подчертава величието на природата наоколо. Кръгла алея водеше към широка веранда, която минаваше по цялата дължина на фасадата. Високи метър каменни стени служеха като защитни бариери за склона зад къщата.

Сара ахна.

— Вижте каква прекрасна веранда и какви чудесни люлеещи столове. Нямам търпение да седна на някой от тях.

Мънк паркира лендроувъра в центъра на каменната алея и се втурна да отвори вратите на пътничките си.

— Ако застанете на верандата и погледнете към прозореца, през вътрешността ще видите гледката отзад — съобщи им той.

— О, прекрасно е — каза Ан. — Изглежда чисто нова — добави тя, като се доближи до стената от страната на алеята и погледна дърветата долу.

— Построена е преди четири години.

— Как за бога са успели да вдигнат тези стъкла толкова високо в планината? — попита Сара.

— Много внимателно, предполагам — вметна Кери.

— Вярвам, че ще се чувствате много добре тук, дами — каза Мънк.

— О, да, несъмнено. — Сара бе толкова ентусиазирана, че Кери нямаше да се изненада, ако я видеше да пляска възторжено с ръце.

Не беше ли Сара свикнала с подобен разкош? Та нали бе съдия, за бога. Несъмнено печелеше много пари. Очевидно същото се отнасяше и за Ан. Никоя от тях не би могла да си позволи този хотел, ако не бяха изключително заможни.

— Дами, заповядайте вътре, там ви очаква изстудено шампанско. Аз ще внеса багажа ви.

Кери отвори вратата и първа влезе вътре. Забеляза тънките кабели, които опасваха къщата, и предположи, че са част от алармената система.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди ги тя. — Да не се спънете в жиците.

Първият етаж бе много просторен. Вляво от мраморното фоайе се виеше великолепна стълба, която се издигаше три етажа. Светлината струеше в стаята и когато погледнаха нагоре, видяха златистите облаци през дългия правоъгълен стъклен покрив.

— Стълбата е невероятно красива — каза Сара. — Това дърво… стъпалата, два пъти по-дълги и широки са от всички, които съм виждала. Сигурно е струвала цяло състояние — добави тя. — Вижте парапета. Изключително майсторска изработка.

Кери се съгласи. После Ан им извика:

— Планината сякаш гори, обагрена от залеза. Елате да видите. — Дори и Ан, на която очевидно бе трудно да се угоди, не можеше да сдържи ентусиазма си.

Кери застана във фоайето и се огледа внимателно. Цветни ориенталски килими — от много високо качество — бяха разпръснати върху бледокафявия мраморен под на дневната. В хармония с планината всичко бе издържано в меки кафеникави и бежови тонове. Каменната камина бе поне четири метра висока и приличаше на тази, на която Кери се възхищаваше в един от любимите си филми, „Север-северозапад“. Стаята бе квадратна, също като дневната във филма. Не, тази беше много по-хубава, мебелите бяха по-елегантни и нови.

Право пред тях слънцето залязваше и искрите от огненото му кълбо изпълваха стаята с меки оранжеви нюанси.

— Чувствам се като в рая — каза Сара.

— Ако се качиш до върха на стълбата, ще се озовеш на небето — пошегува се Кери.

Ан забеляза сребърната кофа с лед и бутилката шампанско. До нея имаше кристална ваза с три кървавочервени рози с дълги дръжки. Цветовете им тъкмо започваха да се разтварят.

— Ще пийнем ли по чаша шампанско?

— Разбира се — отвърна Сара.

Трите жени застанаха пред прозореца, от който се разкриваше прекрасна гледка, докато Ан се бореше с тапата на шампанското. Засмя се нервно, когато тя изскочи и течността забълбука навън, после внимателно напълни трите красиви кристални чаши.

— Да вдигнем тост — каза Кери.

— Добра идея — съгласи се Сара.

Двете с Ан вдигнаха чашите си и изчакаха Кери да произнесе тоста.

— За нас — каза тя. — Нека всички наши мечти се сбъднат.

— Чудесно — каза Ан.

Отпуснаха се на плюшените, невероятно меки канапета, отпиваха от шампанското, водеха неангажиращ разговор и съзнателно избягваха всякакви лични теми. В това време Мънк отнесе багажа им горе в стаите. На Кери още й се гадеше леко, така че пийна само глътка от шампанското.

Мънк се появи десет минути по-късно с поднос, отрупан с предястия. Докато той поставяше ленените салфетки на ниската масичка, Кери чу да се затваря някаква врата. Тя погледна към коридора, който водеше към трапезарията, и видя една жена с черна рокля да влиза в кухнята.

— Пристигнаха камериерките — съобщи тя на Сара.

— Хапни си едно от тези канапета с краставица — настоя Ан. Тя току-що бе изяла изящно оформената хапка. — Много са вкусни.

Кери не искаше да каже на двете жени, че не се чувства добре, и определено нямаше намерение да си признае, че й е прилошало от пътуването в колата.

— Непременно — съгласи се тя. Лапна миниатюрния сандвич и го глътна почти без да го дъвче. — Хубав е.

Не можеше да се принуди да изяде още един и започна да й се повдига още повече, докато гледаше как Ан изяде две хапки със сьомга и няколко с краставица, а Сара погълна два пъти повече.

След минути всички се запрозяваха. Мънк забеляза това.

— Ако ме последвате, дами, ще ви покажа стаите ви — каза той и се наведе да светне една от настолните лампи. Слънцето вече залязваше и стаята се бе изпълнила със сенки.

— Толкова ми се доспа — каза Ан.

— Сигурно е от планинския въздух — предположи Сара. — И аз се чувствам доста сънена.

Те последваха Мънк по виещата се стълба. Кери погледна нагоре и отбеляза:

— Кой би си помислил, че някакви стъпала могат да бъда произведение на изкуството.

— Мразя стъпала — призна Ан. — Следващата къща, която построя, ще бъде огромно едноетажно ранчо.

Сара и Кери не обърнаха внимание на коментара й. Мънк привлече вниманието им, като каза:

— Разопаковах ръчния ви багаж. Госпожо Трап, вие и съдия Колинс ще бъдете в апартаменти на втория етаж, в противоположни краища на етажа. Госпожо Салвети, вие сте един етаж по-високо. Надявам се да сте доволни от стаите.

— Имам чувството, че съм била в тази къща и преди — каза Сара. — Но пък никога не съм виждала такава виеща се стълба, така че не знам защо се чувствам така.

— Мисля, че е заради камината — каза Кери. Тя спря на едно стъпало и отново погледна надолу към дневната. — Гледала ли си филма „Север-северозапад“? С Кари Грант и Ева Мари Сейнт?

— Помня го. Каменната камина много прилича на онази във филма. Сигурно затова ми изглежда толкова познато.

— Аз не съм го гледала — обади се Ан.

Кери не й повярва.

— Сигурно се шегуваш. Това е един от най-добрите филми на Хичкок.

Ан сви рамене.

— Бях заета с бизнеса си — каза тя. — Не ми оставаше време да ходя на кино.

— Но това е класика. Показвали са го по телевизията поне сто пъти — обади се Сара.

— О, аз никога не гледам телевизия.

Кери не можеше да разбере тази жена. Ан сякаш се хвалеше с факта, че не гледа телевизия. Животът на Кери се въртеше около телевизионните мрежи и рекламодатели. Сега гледаше на Ан като на извънземно. Да не гледа телевизия и да не ходи на кино? Удивително. Нищо чудно, че бе толкова скучна.

Не се почувства виновна заради рязката си преценка. Без да знае, Ан се бе подиграла с всичко, за което Кери работеше и в което вярваше.

Мънк показа първо апартамента на Сара.

— Мисля, че ще се оттегля за тази вечер — обяви Сара.

— Ще се видим сутринта.

— Лека нощ — извика Кери, докато следваше Мънк по дългия коридор.

Мънк отвори вратата на Ан, после се обърна към Кери.

— Вашият апартамент е точно над този на съдия Колинс — каза той. Поведе я нагоре по стълбата към следващия етаж.

— Значи има четири апартамента? — попита Кери.

— Да.

Стигнаха до вратата и Мънк й направи път, за да влезе в стаята. Просторната спалня и съседната дневна бяха в успокояващ кехлибарен цвят. Два огромни фотьойла стояха от двете страни на камината, а леглото от светъл бор имаше четири колони и бе покрито с дебел пухен юрган.

Тя се прозя шумно. Мънк или някоя от камериерките бяха извадили нощницата и халата й върху леглото. Забеляза пътната си чанта върху поставката за куфари. Беше отворена и празна и Кери се канеше да попита къде е лаптопът й, когато внезапно й се повдигна и тя се почувства толкова замаяна, че се наложи да седне. Пое си няколко пъти дъх, като се държеше за колоната на леглото.

— Всичко наред ли е, госпожо Салвети?

Тя не искаше да създава трудности и да капризничи като Ан, така че просто каза, че е изморена след дългия ден.

— Обикновено съм нощна птица и не си лягам преди два или три през нощта, но тази вечер едва държа очите си отворени.

Мънк я изгледа съчувствено.

— Трябва известно време човек да свикне с планинския въздух и лекарите от хотела предложиха точно това — да си легнете рано. Утре също ви чакат доста вълнения.

— Сигурна съм в това.

— Аз ще се оттегля последен — каза той, докато вървеше към вратата. — Тогава ще включа алармата. Само не забравяйте да не отваряте прозорците.

— Какво ще стане, ако алармата се задейства? Кой ще я чуе? — попита тя. — Нали сме насред гората.

— Алармата е електронно свързана с хотела. Мислех, че съм го споменал. Ако изпаднем в беда, помощта ще пристигне за по-малко от три минути.

— Толкова близо ли е хотелът?

Той кимна.

— Ако не бяха дърветата, щяхте да видите куполите му от прозореца си. Искате ли да дръпна завесите?

— Не, предпочитам да останат така. — Тя се обърна и пак стисна колоната на леглото, защото едва се сдържаше да не повърне. Искаше да го попита къде са стаите на прислужниците, но й се гадеше твърде силно, за да изрече въпроса си.

— Лека нощ — каза тя. — Моля, затворете, като излезете.

В мига щом чу вратата да се затваря, тя скочи от леглото и изтича в банята, притискайки длан към устата си. Едва успя да вдигне капака на тоалетната, преди да повърне хапката, която бе изяла. Проклетото прилошаване в кола. Страдаше от това още от дете. Трябваше да обясни, че не може да пътува на задната седалка. Но тъй като се притесняваше какво ще си помислят другите за нея, не беше казала нито дума.

Какво й ставаше, по дяволите? Какво й пукаше за мнението на някакви непознати? Сигурно изобщо нямаше да ги види повече, след като минеше закуската.

Стомахът й се разбунтува при мисълта за храна. Не се бе чувствала толкова зле от години, не и от онова ужасно хранително отравяне. Тогава Ейвъри бе на четиринайсет и не отиде на училище, а си остана у дома, за да се грижи за нея. И Тони се държа невероятно мило. Помнеше как я прегръщаше, когато започваше да трепери неудържимо.

Кери се чувстваше твърде отпаднала, за да си вземе душ. Изми си зъбите и лицето и облече нощницата си. Завлече се до спалнята, чу тракане на чаши и предположи, че Мънк разчиства. После чу женски смях. Може би камериерката флиртуваше с него? Сигурно, помисли си. Нямаше какво друго да правят, след като и тя, и Ан, и Сара се бяха оттеглили да си легнат. Боже, още нямаше девет часът, а тя бе толкова изтощена, че едва държеше очите си отворени.

Стаята продължаваше да се върти. Чувстваше се ужасно. Просна се на леглото, с усилие издърпа завивката и опита да полежи на една страна. Продължаваше да й се гади неудържимо. Бавно и внимателно се отпусна по гръб. Така беше по-добре, много по-добре. Затвори очи и заспа.

Не знаеше колко време е спала, но в стаята беше тъмно, когато чу някой да я вика тихо. Не можеше да отговори. После чу някакво тракане отново и отново. Не, бе по-скоро дрънчене, сякаш се удряше метал в метал или се точеха ножове. Кери не разбираше защо този шум не спира.

Някой я разтърси по рамото и отново извика името й. Не можеше да събере сили да отвори очите си.

— Да? — прошепна тя.

— Кери.

— Да.

Заради шума й бе трудно да се съсредоточи. О, колко й се спеше! Опита се, но не успя да вдигне ръка, за да засенчи очите си, когато лампата светна.

— Махай се — каза тя с продран глас.

— Чух какъв тост вдигна, Кери. Помниш ли какво каза?

— Не…

— Да се сбъднат всичките ви мечти. А какво ще кажеш за кошмарите? И те се сбъдват.

Не виждаше никакъв смисъл в тези думи.

— Какво? Кошмари? Не… не кошмарите.

— Отвори очи, Кери.

Звукът ставаше все по-силен.

— Хайде. Погледни ме.

Гласът се носеше над нея и ставаше по-настойчив, по-заплашителен. Кери най-после успя да отвори леко очите си. Видя, че пред лицето й се отварят и затварят ножици. Бяха лъскави. От тях идваше тракащият шум, осъзна тя. Но защо бяха тези ножици?

И тогава шумът спря и ножиците изчезнаха. Едно лице се появи само на сантиметри от нейното и онази усмивка, онази отвратителна, самодоволна усмивка, която й бе толкова ужасяващо позната.

Опита се да изпищи.

— Не… не… не… О, боже, помощ… не… Джили.