Бренда Джойс
Играта (38)

37.

Лиъм получи от кралицата официално опрощение и на собствените си престъпления, както и специална похвата за заслугите си при залавянето на Фицморис. Тя бе намекнала, че в бъдеще го очаква още по-голяма награда, ако успее да овладее и да стабилизира положението в южна Ирландия. Лиъм беше зашеметен. На практика Елизабет му бе обещала, че един ден ще го направи благородник със собствена земя и титла. Така щеше да има какво да остави в наследство на своя син.

Той бързаше към „Морски кинжал“, който бе хвърлил котва в Темза, недалеч от Ричмънд. До него подтичваше хубавичка млада жена. В ръцете й се беше сгушил неговият син.

Лиъм не можеше да откъсне очи от малкото русокосо бебе. Колко сини бяха очите му! Сини, живи и умни. Какъв прекрасен син му бе родила Катрин! Сега Лиъм щеше да й върне нейното дете, както й бе обещал.

При последната им среща тя беше полузаспала и едва ли съзнаваше какво говори. Но му бе казала, че го обича, че вярва в него. Може би тогава това беше истина, може би бе говорила не с разума, а със сърцето си?

Надяваше се да е така. Обичаше я толкова много, че не знаеше дали би понесъл нейните чувства да не са също тъй дълбоки и силни. Но дори да не бяха, Лиъм бе готов да стори всичко, за да спечели сърцето й, точно както преди много, много време бе сторил всичко, за да спечели тялото й.

Нямаше да намери спокойствие, докато не се съберяха отново, докато не заживееха отново като мъж и жена. Завинаги.

— О’Нийл! — извика зад гърба му мъжки глас.

Лиъм го позна и се обърна, за да изчака Ормънд да се приближи. Беше застанал нащрек. Сега този мъж бе негов враг.

Ормънд спря пред него.

— При Катрин ли се връщаш?

— Да.

— Предполагам знаеш, че тя е с баща си. Срещнаха се в Бристъл и отплаваха за Ирландия миналата седмица.

Лиъм беше информиран за това от майка си, която му бе изпратила дълго обяснително писмо.

Ормънд се поколеба, сетне пъхна в ръцете му малък пакет.

— Дай й това. Струва ми се, че би искала да го има.

Лиъм се взря изпитателно в лицето на графа, но не успя да разгадае чувствата му, защото тъмните му очи бяха притворени, а изражението — безстрастно.

— Какво е това?

Устните на Ормънд трепнаха.

— В моментите, когато й е оставало малко спокойствие, майка ми е водила дневник, който ми беше предаден след смъртта й. Помислих си, че Катрин може би ще иска да го притежава.

Лиъм бе поразен.

Ормънд отмести поглед.

— Не ме разбирай погрешно — изръмжа той. — Фицджералд си остава най-заклетият ми враг и съм готов да го смажа така, както сторих при Афейн преди много години, ако се осмели да посегне на онова, което ми принадлежи, или на моята кралица! Това, че Катрин е наполовина моя сестра, няма никакво значение!

Лиъм му повярва, но не можа да не се усмихне.

— Нима думите ми ти се струват забавни?

— Хайде, Том, признай си — присмя му се незлобливо Лиъм. — Ти си се привързал към моята Катрин.

Ормънд стисна устни.

— Съвсем малко. Искам да ти кажа и още нещо. Ако не се ожениш за нея и не я направиш порядъчна съпруга, ще те намеря и вдън земя и ще те завлека до олтара, макар и със сила.

— Ние вече сме женени — тихо каза Лиъм.

Ормънд ококори очи.

— Ти вече си се оженил за сестра ми?

Лиъм се ухили.

— Да. Но по политически причини пазим това в тайна.

Ормънд изсумтя сърдито, но в очите му трепнаха весели искрици.

— Естествено. Аз също ще запазя тайната ви, О’Нийл. — После се усмихна. — Но не си мисли, че след като вече си мой зет, нещо се е променило. Решителността, с която браня интересите на кралицата, няма да се огъне нито пред теб, нито пред който и да било друг.

Лиъм наклони глава.

— Има мъже, на които достойнството приляга като ръкавица.

Ормънд се стресна.

— Това ласкателство ли беше?

Но преди Лиъм да успее да отговори — ако изобщо бе възнамерявал да го стори, — бебето започна да плаче.

Двамата мъже светкавично завъртяха глави към него. Дойката се извърна настрана, поднесе гръдта си към устата му и се зае да го кърми и едновременно с това да го успокоява. Лиъм и Ормънд вдигнаха очи и ги впериха един в друг.

— Твоят син — промълви Ормънд. Гласът му лекичко трепна. — Внукът на майка ми.

— Твоят племенник, Ормънд — спокойно каза Лиъм.

Червенина обагри бузите на другия мъж.

— Не си мисли, че ще ме размекнеш с тези роднински връзки!

Лиъм се засмя.

— И през ум не би ми минало — отвърна той и отдаде чест на ирландския лорд. — Милорд, сигурен съм, че Катрин ще се зарадва много на вашия подарък. Благодаря ви от нейно име.

Но Ормънд не го чу. Цялото му внимание бе погълнато от сучещото бебе.

 

 

Кайлморската гора

Джералд Фицджералд се придвижваше триумфално от замъка в Дъблин към земите на Дезмънд. Стотици ирландци — както благородници, така и от простолюдието — се тълпяха по пътя му с радостни възгласи и докато стигнат до гъстата гора, която се простираше на много мили навътре в Голтея и планините Балихура, Джералд и свитата му вече бяха заобградени от огромно множество ликуващи хора. Тогава Джералд, облечен в одежди на келтски вожд, се изправи на стремената и се приготви да произнесе реч. Тълпата замлъкна в нетърпеливо очакване.

Катрин яздеше зад Елинор с щастливо разтуптяно сърце и просълзени очи. Двете жени се погледнаха с обич и сплетоха ръце. Джералд вдигна ръце високо към небето.

— Народе мой! — извика той. Лицето му бе призрачнобледо. — Аз се върнах. Господарят на Дезмънд се върна.

Викове изпълниха долчинката и отекнаха надалеч.

— Никой повече няма да може да ви отнеме Дезмънд — обеща Джералд, но гласът му беше удавен в рева на тълпата. Когато този рев най-сетне утихна, той извика отново: — Никога повече англичаните няма да посмеят да ви пропъждат от родните ви домове и да ви карат да се криете из горите и тресавищата, през планини и реки! Граф Дезмънд умее да защитава онова, което му принадлежи! За Дезмънд, ура!

Катрин изтръпна и пусна ръцете на Елинор. Не можеше да повярва, че баща й се осмелява да говори толкова дръзко против Короната, че подхваща отново песента отпреди осем години, която го бе пратила в изгнание. Елинор също бе пребледняла, слисана не по-малко от Катрин.

Но и лордовете, и разбойниците, и селяните, и слугите избухнаха в диви, ентусиазирани викове и размахаха копия и кинжали, знамена и вимпели.

— Никога повече! — изрева Джералд. — Тук няма принцове, няма кралица, няма бог; тук няма друг господар освен графа на Дезмънд!

Цялата околност се огласи от неистова врява. Джералд, изправен на стремената, обходи множеството с трескаво пламтящ поглед и най-после се усмихна ликуващо.

* * *

Катрин стоеше до прозореца на старата си спалня и се взираше отвъд пенливите води на реката, която течеше под замъка Аскийтън, кацнал върху един малък остров. На отсрещния бряг се извисяваше камбанарията на абатството, в което бе погребана майка й. Наоколо се простираха тучни зелени ливади, а зад тях започваха гъсти гори от бряст, дъб и бор. Катрин познаваше тази гледка толкова добре, колкото познаваше собственото си отражение в огледалото. Колко хубаво бе най-после да си е у дома.

Но не беше достатъчно. Аскийтън никога повече нямаше да й бъде достатъчен, вече не.

Лиъм. Колко го обичаше. Колко й липсваше. Колко й липсваха той и техния син. Къде бе Лиъм сега? Нали й беше обещал да се върне при нея, заедно с детето?

Бе предал Фицморис в ръцете на кралицата. Баща й бе отново в Дезмънд. Какво още го задържаше? Защо не идваше?

А и нима бе възможно тогава — преди цели две години — да я е отвлякъл нарочно? Да я е познавал, когато тя не бе имала и най-малка представа за неговото съществуване?

— Катрин!

Тя се стресна и се извърна към баща си, който беше влязъл в стаята без да почука. Но приветливата й усмивка се стопи мигновено, когато забеляза мрачното му изражение — нещо доста нетипично за Джералд напоследък, откакто се бяха върнали в Ирландия.

— Татко! Какво се е случило?

— Имаш посетител — каза той.

Лиъм. Катрин нададе вик и притисна ръце към гърдите си.

— Граф Лестър — уточни Джералд.

Тя се вцепени. Изведнъж проумя всичко. Лестър я бе последвал чак в южна Ирландия, чак в Аскийтън, за да получи това, което Катрин му дължеше. Господи! Неспособна да помръдне, тя усети как я обзема смъртен ужас.

Погледът на Джералд беше суров.

— Лестър е един от най-могъщите хора в Англия. Недей да го гневиш, Катрин. Не му се противопоставяй.

— Татко… — запротестира тя отмаляло.

— Не! — сряза я той. — Недей да ме разочароваш точно сега. Направи това, което трябва да направиш. — С тези думи Джералд й обърна гръб и излезе от стаята.

Катрин се втренчи със свито сърце в затворената врата. Направи това, което трябва да направиш.

 

 

Лестър я очакваше в салона на долния етаж. Сам. При появата й той се изправи и обходи с тъмния си поглед цялото й тяло. Устните му бяха стиснати в решителна, сериозна до смърт черта.

Сърцето на Катрин туптеше толкова силно, че ушите й бучаха. Усети слабост. Отмалялост. Спря се, преди да е стигнала твърде близо до него, като не преставаше да се пита с растяща паника дали той не възнамерява да вземе онова, което му се полагаше начаса… тук, в салона.

— Да не би да смяташе да не изпълниш задължението си към мен? — попита Лестър.

Загубила дар-слово, тя само навлажни устните си.

— Да се разходим в градината — рязко каза той и я хвана под ръка, стискайки я толкова силно, че Катрин изпита болка.

Градината. Смяташе да го направи в градината. Тя се остави Лестър да я повлече със себе си през двора към една от градините на замъка, неспособна нито да проговори, нито да се възпротиви. Все пак до момента, когато най-сетне спряха под едно цъфнало ябълково дърво, Катрин бе успяла да преодолее до известна степен страха и вцепенението си. Лестър я пусна. Тя го погледна предпазливо.

— Ти избяга от мен — каза той. Очите му се спуснаха бавно по лицето й и се спряха върху устните й.

— Да.

— Значи си възнамерявала да ме измамиш? — Въпреки мекия му тон, в погледа му пламна гняв.

Катрин изправи глава.

— Аз съм ваша длъжница. И ако настоявате, ще получите това, което ви дължа. Но…

— Настоявам.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Моля те, Робин, не прави това. — Никога не се беше обръщала към него по този начин.

Лестър тръсна глава упорито.

— Много отдавна те желая, Катрин. Трябва да си луда, за да си помислиш, че можеш да ме убедиш да се откажа от теб. Тази нощ можеш да дойдеш при мен доброволно. В противен случай аз ще дойда при теб и ще си получа дължимото, дори ако смяташ да се съпротивляваш.

Катрин потрепери и затвори очи.

— Няма да има нужда да ме изнасилваш. — Тя вдигна отново клепачи и впери поглед в него. — Но аз обичам Лиъм.

Челюстта му се стегна.

— Все ми е едно — процеди през зъби той и се отдалечи.

Катрин го проследи с поглед, повтаряйки си, че ще преживее някак си това изпитание, че после ще успее да забрави тази нощ. Но не можеше да спре да мисли за Лиъм и да се моли да се случи чудо.

 

 

Следобедът сякаш продължаваше безкрайно. Катрин отново стоеше до прозореца на спалнята си и се взираше с невиждащ поглед в реката и в околността. Лестър седеше долу в салона с баща й и до ушите й често достигаше смехът на двамата мъже. Катрин долавяше и части от разговора им, по които разбираше, че скоро Джералд ще бъде напълно пиян. Но за нещастие Робин Дъдли изглежда бе решен да остане трезвен.

Ясното синьо небе постепенно започваше да губи цвета си. Слънцето бавно се спускаше към хоризонта.

От долния етаж отново долетя гръмкият смях на мъжете, придружен от писъка на една от прислужниците.

Катрин заби нокти в каменния перваз на прозореца. Небето бе порозовяло, а слънцето висеше като огромно огнено кълбо над гъстата гора.

Не можеше да го направи. Но се налагаше, защото в противен случай той щеше да я изнасили. Отново я облада паника. Може би трябваше да сипе отрова в чашата му?

Небето вече имаше виолетов цвят и в ъгъла му се бе появил бледият сърп на луната.

Тогава Катрин видя кораба — черен и издължен силует с гордо опънати сребристи платна, който се носеше по реката право към нея.

От гърдите й се изтръгна вик.

„Морски кинжал“. Лиъм. Лиъм си беше дошъл.

Но в същия миг тя си спомни кой седеше долу с баща й и радостното й вълнение се изпари, заменено от истински ужас. Катрин се завъртя рязко, изскочи тичешком от стаята си и хукна надолу по тесните, хлъзгави каменни стъпала.

 

 

Беше стигнала средата на салона, когато я спря гласът на баща й.

— Кой идва? — попита той. Беше се изправил и леко се олюляваше. Произнасяше думите някак завадено.

Катрин срещна погледа на Лестър.

— Лиъм — прошепна тя.

Лицето на Лестър се изопна и той също се изправи. Бавно.

В този миг Лиъм влезе в салона.

Катрин извика, обзета от дива радост. Облечен единствено в разгърдената си туника, в стегнати панталони и високи ботуши, той бе най-великолепната гледка, която бе виждала някога. Тя се боеше от това, което щеше да се случи, но наред със страха в гърдите й се прокрадна тръпнеща възбуда и я остави без дъх.

Лиъм като че ли не забелязваше останалите присъстващи. Погледът му бе устремен единствено в нея.

— Катрин!

С ликуващ вик тя се хвърли в обятията му.

Лиъм я прегърна и я залюля в силните си ръце. Изведнъж обаче той замръзна на място и Катрин разбра, че едва сега е съзрял изправения зад гърба й Лестър.

Очите й срещнаха обезумелия му поглед.

— Нищо не се е случило — припряно прошепна тя.

— Какво иска той? — Тонът на Лиъм беше много, много опасен.

— Аз… аз му обещах да се възползва от тялото ми, в замяна на което той се съгласи да убеди кралицата да те освободи. — Катрин се притисна към гърдите му и усети как те треперят от гняв — гняв, който я изпълни с ужас. — Лиъм, обичам те толкова силно, че бих сторила всичко, за да спася живота ти.

За миг погледът му се смекчи.

— Катрин. Колко ми липсваше. — Прегърна я още по-силно, но после очите му отново потъмняха. — Ти няма да изпълниш своята част от сделката. — Той я отмести настрана и се извърна към Лестър.

Катрин стоеше като вкаменена.

Лиъм се усмихна студено.

— Чу ли ме, Дъдли? Не ми пука какъв договор си сключил с моята съпруга. Считай го за развален.

Лестър ококори очи.

— И кога стана това?

— Отдавна — отвърна тихо, но заплашително Лиъм.

Погледът на Дъдли се плъзна към Катрин и тя кимна.

Но Лиъм не беше приключил.

— Докосвал ли си я?

Лестър разбра, че го предизвикват и се изпъчи. Ръката му улови инкрустираната дръжка на шпагата. Той не отговори, нито пък свали очи от Лиъм.

Лиъм изръмжа и след по-малко от секунда шпагата му разсече въздуха с остро свистене.

— Може би трябва да те лиша от един твой израстък, към който си тъй силно привързан. Тогава поне ще спреш да измъчваш невинни жени.

Лестър също извади шпагата си. На слепоочието му блестеше струйка пот.

— Ти си се побъркал. Катрин сама дойде при мен. Самата тя се съгласи на тази сделка. Но никога не е топлила леглото ми, О’Нийл.

— Престанете! — прошепна Катрин, когато видя Лиъм да пристъпва към Лестър — и Лестър да отстъпва назад.

— Докосвал ли си я? — настоя Лиъм и внезапно се хвърли напред. Шпагата му изсвистя още по-силно, по-гневно. На върха й се развя дълга ивица от жакета на противника му.

Лестър пребледня.

— Не — промълви той.

В този миг Катрин изпищя и се хвърли между двамата мъже.

— Лиъм, моля те! — Застанала с гръб към Лестър, тя се изправи срещу Лиъм толкова решително, че върхът на шпагата му докосна гърлите й. Той моментално отдръпна острието, преди да е разрязал роклята й, но Катрин пристъпи още една крачка напред. — Лиъм, прекратете тази лудост! Нищо съществено не се е случило! Лиъм, моля те! Не можеш да нараниш Дъдли! Божичко! Помисли за мен, помисли за сина си! Този път кралицата със сигурност ще те обеси!

Лиъм я изгледа втренчено. В зениците му гореше див пламък, който тя не бе виждала никога преди.

Катрин устоя на погледа му и видя как кръвожадната ярост в очите му постепенно избледнява и накрая изчезва.

— Лиъм! — задавено извика тя.

Той прибра шпагата си и разпери ръце. Катрин се хвърли в прегръдките му засмяна и зарови лице в гърдите му. Лиъм я притисна силно към себе си, сетне я завъртя така, че и двамата се озоваха с лице към Лестър.

Дъдли ги наблюдаваше неподвижно. Устните му се изкривиха в мрачна, горчива усмивка.

— Утре сутринта си тръгвам. Но те предупреждавам, О’Нийл: пази се. Не обичам да губя онова, което ми принадлежи по право.

Лиъм трепна, но Катрин предупредително стисна ръката му и той остана неподвижен, докато Лестър се извръщаше, за да си отиде. В този момент се приближи Джералд, който вече изглеждаше напълно изтрезнял, прегърна графа и го поведе към масата, бърборейки оживено с очевидната цел да го успокои.

— Току-що си спечелихме един враг — каза Катрин полугласно, все още разтреперана.

Лиъм я притисна към себе си.

— Лестър е хитър. Сега може и да си мисли, че е наш враг, Катрин, но в крайна сметка, колкото й да не му е приятно, винаги ще бъде наш съюзник тук, в Ирландия. Работата е там, че той мрази Ормънд много повече от теб и мен, понеже двамата са съперници за благосклонността на кралицата.

Той погали гърба й, сетне косата й и най-накрая хвана лицето й в длани и се взря в зениците й.

— Ще се върнеш ли при мен, Кейт? За да бъдеш до мен, да пазиш дома ми, да родиш децата ми, да живееш с мен… да ме обичаш?

— Да — прошепна тя. — Да!

Лиъм се засмя — звънко, щастливо, свободно. После устните му се впиха в нейните в дълбока, разтапяща целувка. Когато най-сетне се откъсна от нея и вдигна глава, Катрин видя, че е усмихнат.

— Имам нещо за теб, любов моя.

Пръстите й се вкопчиха в ризата му.

— Нашият син!

Усмивката му беше нежна и топла. Той кимна и посочи с поглед зад гърба й.

Тя се извърна и видя, че до на вратата е застанала една жена, стискаща в прегръдките си малък вързоп. Катрин извика и се втурна към нея.

Зави й се свят. По лицето й се стичаха сълзи. Жената се усмихна и й подаде бебето. Катрин притисна малкото, топло телце към гърдите си.

— Моят син — прошепна тя задавено.

Лиъм се приближи до нея.

— Нейно величество не му е дала име — каза той. — Избери го ти.

Неспособна да сдържи риданията си, Катрин залюля детето в прегръдките си, целуна пухкавата му буза. Бебето се размърда и клепачите му трепнаха и се отвориха. Очите му се взряха право в нейните очи. Майка и син отново бяха заедно — за пръв път откакто се беше родил. Катрин плачеше от щастие.

— Колко си красив… Точно като баща си. — Тя погледна към Лиъм. — Искам да го кръстим Хенри — в чест на бащата на кралицата. В чест на кралицата.

Лиъм се засмя.

— Катрин, скъпа, откога се занимаваш с политика?

Катрин също се засмя. И докато гласовете им звънтяха радостно в просторния салон, устата на Хенри О’Нийл се разтвори в широка прозявка.

 

 

Лунна светлина обливаше тъмните каменни стени на спалнята.

Катрин и Лиъм се спряха в средата на стаята. С разтуптяно сърце и вече разтреперани колене, Катрин вдигна плахо поглед към съпруга си.

И в следващия миг се озова в прегръдките му. Устните му се вплетоха в нейните. В целувката му нямаше никаква мекота, никаква гальовност. Беше трескава и жадна, продължителна и дълбока.

Ръцете му се впиха в гърдите й. Катрин разкъса ризата му и плъзна пръсти под нея. При допира им силните му мускули се стегнаха. Лиъм откъсна устни от нея.

— Ненаситница — извика той, измъкна ризата през главата си и я захвърли на пода.

От устните й се изтръгна гърлен смях.

— Тази нощ наистина съм ненаситна, милорд — прошепна тя. Пръстите й се промъкнаха под пояса на панталоните му, докосвайки съвсем леко издутия му до пръсване член. — И не вярвам, че сте в състояние да задоволите жаждата ми.

Лиъм вдигна вежди.

— Предизвиквате ли ме, милейди? Не знаете ли, че пиратите обожават предизвикателствата?

— Нима? — Катрин се усмихна палаво и погали с палец гладките мускули на корема му. Дланта й отново докосна набъбналия му пенис.

Лиъм изръмжа предупредително и след секунда Катрин се намери просната по гръб върху леглото. Тялото й се замята нетърпеливо, докато той се навеждаше над нея бавно, с блеснали сиви очи.

— Ела при мен — прошепна тя.

Устните му трепнаха, но Лиъм не откликна на молбата й. Без да откъсва поглед от лицето й, той внимателно свали корсета й, а след него и долната й риза, откривайки голите й гърди. Дъхът й спря.

Лиъм се усмихна и наведе глава.

В мига, когато езикът му докосна зърното й, Катрин изви тяло като дъга и притисна с две ръце главата му към себе си. Докато Лиъм смучеше гърдите й, пръстите му вдигнаха полата й до кръста, свалиха ленените й гащи и се плъзнаха между овлажнелите й бедра.

Палецът му погали отвора на влагалището й — нежно, обиграно. Катрин изстена.

— Значи не мога да задоволя жаждата ти, така ли, скъпа? — прошепна той и неочаквано плъзна тяло надолу и зарови лице между бедрата й.

Езикът му зае мястото на палеца. Катрин извика, после още веднъж и още веднъж.

Внезапно отмаляла и със замъглено съзнание, тя почувства как се издига високо, високо… докато Лиъм не захапа нежно вътрешната страна на бедрото й. Погледите им се срещнаха. Неговият гореше трескаво, но в гласа му, макар и пресипнал, имаше насмешка.

— Какво беше това, тогава? — попита той.

Катрин се усмихна като насън, но изведнъж позата, в която бе застанал Лиъм там, между разтворените й бедра, накара пулса й отново да запрепуска.

— Може би жаждата ми е задоволена — примирено каза тя. — Но самата аз съвсем не съм.

Той стисна челюст. Очите му потъмняха. Само след миг устните му отново подхванаха необузданите си ласки. Катрин изстена и се вкопчи в раменете му. Езикът му сякаш изпепеляваше и без това пламналата й кожа. Бедрата й започнаха да се люлеят неудържимо. Внезапно пръстите му бяха там, вътре в нея, дълбоко. Останала без дъх, Катрин изкрещя:

— Лиъм, моля те! Ела в мен, сега! — Но беше късно, защото тялото й вече се извиваше неконтролируемо в нов оргазъм.

Когато тя отвори очи, Лиъм галеше лицето й и се взираше в нея със сияйно сребърни очи. Горещият му, жаден поглед накара цялото й тяло да изтръпне.

— Признавам поражението си — прошепна тя, протегна ръка и я постави на бузата му.

Той се усмихна, но мускулите на лицето му бяха изопнати. Тогава ръката му поведе нейната надолу по гърдите му, а после още по-надолу, към корема. Погледите им бяха впити един в друг. Лиъм пусна ръката й и Катрин продължи сама, галейки с треперещи пръсти изпъкналите очертания на члена му през обтегнатите панталони.

Тялото й отново бе обхванато от трескави желания.

Той се засмя гърлено, възбудено и в следващия миг бе вече върху нея; силните му ръце я обгръщаха а устните му ненаситно търсеха нейните. Езикът му проникна дълбоко в нея. Катрин не просто го посрещна — тя го засмука жадно още по-навътре и по-навътре.

Сетне уви крака около неговите, принуждавайки телата на двама им да се прилепят толкова плътно, че пулсиращият му фалос се притисна болезнено между бедрата й.

Лиъм прекъсна целувката с ръмжене.

— Кейт, мина толкова време… прекалено много… не мога да чакам повече. — Пръстите му вече раздираха панталоните му.

Перлените копчета се пръснаха по пода. Ръцете на Катрин трескаво се провряха под разкъсания плат и сграбчиха члена му. Пръстите й погалиха издутата му глава първо нежно, после по-дръзко. Лиъм яростно го тласна между дланите й, после още веднъж и още веднъж. Устните му крещяха името й; гръбнакът му бе извит като дъга; жилите на мускулестите му ръце бяха изпъкнали.

Полусмееща се, полуразридана, с набраздено от сълзи лице, тя го придърпа към слабините си.

Лиъм не се нуждаеше от подкана. С дълбок, разтърсващ рев, той проникна в нея толкова дълбоко, толкова мощно, че Катрин отхвръкна назад и гърбът й се удари в таблата на леглото.

Тя дори не усети. Единственото, което я интересуваше, бе мъжът върху нея, мъжът вътре в нея — мъжът, когото обичаше.

Ръцете му се впиха в хълбоците й, за да я притиснат още по плътно, за да му позволят да влезе още по-дълбоко. Катрин обви нозе около кръста му. Ожесточените му тласъци не спираха нито за миг. Тя крещеше, стенеше и се мяташе; мускулите й се свиваха конвулсивно, отново и отново; беше потънала в мрак, сред който проблясваха огнени светкавици. Тогава почувства как натискът вътре в нея се втвърдява и удължава за последен път, как става невъзможно голям, непоносимо тежък и как горещото, влажно семе изригва дълбоко в утробата й.

Лиъм я задържа в ръцете си. Дишаше тежко и накъсано. После, без да я пуска, той се обърна на една страна и двамата останаха да лежат прегърнати, сплели тела. Устните му се притиснаха до тила й в нежна, ласкава целувка.

Мина доста време, преди Катрин да успее отново да раздвижи скованите си, отмалели крайници. Тя се протегна, надигна се на лакът и погали гърдите на Лиъм, лицето му. Очите й блестяха. Лиъм също отвори очи и в тях също трептеше щастлива светлина. Той й се усмихна и сърцето й се преобърна.

— Обичам те — прошепна Катрин.

.Усмивката му отлетя.

— Колко съм копнял да чуя тези две прости думи.

— Обичам те — повтори тя. — Винаги съм те обичала. Лиъм… съжалявам, че изобщо се усъмних в теб.

— Шшт. — Той сложи пръсти на устните й. — Недей да се извиняваш. Може би трябваше да ти кажа за своята игра още от самото начало. Може би аз съм виновен за всичко, което изстрадахме през тези безкрайни месеци.

— Не се самообвинявай — разгорещено го прекъсна Катрин. — Нека веднъж завинаги наистина да обърнем гръб на миналото. Вече мога да забравя всичко.

— И да просиш всичко? — попита той. Беше се надигнал от леглото и я гледаше напрегнато.

Тя му се усмихна с обич.

— Няма какво да прощавам.

Лиъм се наведе над нея и я целуна много, много нежно.

— Катрин — каза той, когато устните му най-сетне се откъснаха от нейните, — въпреки, че смятам да живеем през по-голямата част от времето тук, в Дезмънд, би ли имала нещо против да прекарваме по някой и друг месец през лятото на остров Иърик? В къщата, естествено.

Сърцето й трепна радостно.

— Разбира се, че не — прошепна тя. — Дори много искам. — После, макар че душата й пееше, на лицето й се изписа намусена гримаса. — Всъщност, има едно нещо, което ме смущава.

Лиъм я погледна стреснато, но видя, че гримасата й е престорена.

— И какво е то, Кейт?

Катрин седна в леглото, вече напълно сериозна.

— Лиъм, знаеше ли че пътувам на борда на френския кораб, когато го плени?

Той също седна.

— Разбира се.

— Заради мен ли го плени?

Лиъм я погледна виновно.

— Да.

Отговорът му я смая.

— Не мисля, че разбирам!

— Естествено, че не разбираш. Как би могла? — Той я прегърна с една ръка. — Катрин, видях те за пръв път, когато ти беше само на шестнадесет години. Прекарах една нощ в манастира на връщане от едно място наблизо, където бях по работа. Видях те и бях омагьосан. Още там, още тогава ти влезе в сънищата ми и в живота ми. Още тогава се влюбих в теб.

Катрин бе онемяла.

— Абатисата отказваше да отговори на въпросите ми за теб — продължи Лиъм, — а те бяха много. Беше повече от ясно, че интересът ми към теб я плаши. Но когато й предложих да плащам издръжката ти, тя не можа да откаже, защото баща ти бе престанал да й изпраща пари. И след като станах твой благодетел, тази добра жена ми пишеше редовно, за да ме информира какво става с теб.

— Ти си плащал издръжката ми на абатисата?! — промълви Катрин като замаяна.

Той успя да придаде на лицето си още по-виновно изражение.

— Аз съм мъж, Катрин… и при това пират. Ти беше красива жена без никаква опора в живота и отчаяно се нуждаеше от закрилник. Тогава те желаех почти толкова силно, колкото те желая сега. Но ти беше твърде млада и аз бях готов да чакам. Разбира се, по онова време подбудите ми не бяха толкова благородни. — На устните му трепна разкаяна усмивка, която бързо изгасна. — Намеренията ми бяха когато достигнеш по-подходяща възраст да те направя своя любовница, а не съпруга. Но след като те срещнах, съвсем скоро след това, осъзнах че една краткотрайна връзка не може да бъде достатъчна, за да ти се наситя. — Той се наведе и докосна устните й. — Че никога няма да ти се наситя, Кейт.

По гръбнака й пробягваха тръпки. Тя с мъка събра сили да промълви:

— Но ти се престори, че ме виждаш за пръв път, когато се срещнахме лице в лице на кораба.

— Как бих могъл да ти кажа плановете си? Твърде бързо разбрах, че ти би се съпротивлявала срещу съблазните ми още по-силно, ако знаеше, че съм те похитил преднамерено.

— Да. — Катрин пое дъх, все още неспособна да повярва, че той я е обичал от самото начало, преди дори да го е познавала. — Щях да бъда разярена.

Лиъм я прегърна.

— Можеш ли да ми простиш, Катрин? За това, че поех съдбата ти в свои ръце? За това, че реших да я управлявам? Да я променя?

Тогава тя се засмя и на свой ред го прегърна.

— Лиъм, чак сега проумявам, че всичко, което си направил след като ме отвлече от кораба, е било заради мен, заради любовта ти към мен.

Той й се усмихна.

— Да, Катрин. Така е.

— Помня — прошепна Катрин — как веднъж ми каза, че ти си моята съдба. Най-после разбрах, че си бил прав. — Тя хвана лицето му в шепи. — Наистина те обичам, Лиъм. И благодаря на бога, че си пират.

Погледът му, подозрително овлажнял, се впи в нейния. За миг и двамата замълчаха.

— Обичам те, Катрин — каза накрая Лиъм с тих, но дълбок глас. — Винаги съм те обичал. Винаги ще те обичам.