Бренда Джойс
Играта (29)

28.

Януари 1572, Ричмънд

Ричмънд беше най-топлият и най-уютният от многобройните дворци на Елизабет и тя имаше навика да прекарва в него по-голямата част от зимните месеци.

В камината на нейния апартамент бумтеше силен огън. Но през прозорците, които гледаха на изток към парка и овощната градина, се виждаха голите дървета, огъващи се под напора на непрестанния студен вятър. Небето над тях беше притъмняло страховито. Очевидно съвсем скоро щеше да връхлети буря. В далечината се чу приглушен гръм.

Елизабет току-що бе отпратила придворните си дами и сега стоеше в стаята сама. Ормънд й бе изпратил съобщение, че ще я посети във връзка с нещо много важно, което не търпяло отлагане. Елизабет знаеше, че главата на Том е заета преди всичко с мисли за Ирландия и очакваше най-лошото.

Тя закрачи напред-назад. Нервите й бяха изопнати до скъсване. Вчера бе признала пикльото на Мери, Джеймз, за крал на Шотландия — постъпка, която се беше заклела никога да не предприема. Но обстоятелствата в крайна сметка я бяха принудили да го стори. Непрекъснато се появяваха нови и нови заговори, насочени срещу нея и подкрепящи Мери, подпомагани все по-силно от чужбина. Времената бяха такива, че навсякъде по света законни владетели биваха измествани от претенденти за трона. Елизабет усети около гърлото си лепкавите, задушаващи пръсти на страха. Всеки път, когато някой монарх биваше свален от престола, тя си представяше себе си на негово място. Не искаше да изгуби трона — а и главата си — в толкова млада възраст, пък и в по-напреднала. Не искаше никога да я сполети подобен ужас. Колко несигурен бе животът на кралете!

Ормънд връхлетя в стаята.

— Той е полудял!

Елизабет изтръпна.

— За кого говориш? За Фицморис? — Изведнъж почувства непоносим студ. Перът беше изтласкал Фицморис на запад, но фанатикът отново бе успял да се укрие. Нима никога нямаше да го хванат? Проклет да е Лиъм О’Нийл, задето му осигури достатъчно храна да преживее и тази зима!

— Не, не говоря за този католически негодник. Говоря за твоя прекрасен пират, Лиъм О’Нийл!

Елизабет замръзна на мястото си.

— Сега пък какво е направил Лиъм?

— Нападнал е още един кораб, този път испански, само че плаващ за Холандия, а не за Ирландия. Това е втория кораб, плячкосан от него само за последните две седмици. А през последния месец той е нападнал четири различни кораба, включително един, предназначен за шотландския кралски дворец в Единбург. Наистина е полудял. Развилнял се е като бясно куче!

Елизабет бе поразена. В миналото Лиъм бе подбирал жертвите си, ала очевидно вече се нахвърляше сляпо върху всеки изпречил се на пътя му плавателен съд. Но пък да нападне кораб от Испания — страната, която му беше платила в кюлчета злато и сребро, за да помага на Фицморис? Това бе необяснимо.

— Лиъм явно е загубил разсъдъка си — отсече тя. — Доскоро в действията му имаше разум и цел. Сега вече не е така. Какво мислиш за това, Том?

Бътлър се усмихна сурово.

— Мисля, че той е човек без бог, без страна и без крал. Мисля, че трябва да увеличиш наградата за главата му и да се молиш Хок да успее да го залови.

 

 

— Не искаш ли да поиграем на табла, Катрин? — попита Ги.

Катрин стоеше изправена до тесния прозорец на салона и се взираше в снега, който се сипеше неспирно върху острова, шибан от постоянния, ръмжащ вятър. Тя се загърна в наметката си, без изобщо да забележи малкото момче, което бе застанало до нея; без да види лицето му, изопнато от загриженост и тревога.

Погледът й се замъгли от упоритото взиране в белия сняг. Някъде там, сред зимните бури и суровите северни морета, плаваше проклетият предател Лиъм О’Нийл. Катрин стисна наметката си още по-силно, неспособна да преглътне буцата, заседнала в гърлото й.

Все още не можеше да го проумее. Не можеше да си представи, че Лиъм е бил в състояние да се смее заедно с нея, да се грижи за нея и да я люби толкова ненаситно повече от девет месеца, и в същото това време тайно да съзаклятничи с Фицморис. Колко малко е означавала за него — ако изобщо е означавала нещо.

Нямаше го почти от два месеца. Нямаше и никакви вести от него. Не ме интересува, каза си тя решително. Не ме интересува къде е и какво прави. Не ме интересува, дори ако го е застигнала клетвата ми да потъне заедно с кораба си.

Ги я хвана за ръката.

— Ако не ти се играе на табла, не искаш ли поне да ми почетеш малко, Катрин? — Момчето изглеждаше разтревожено.

Катрин се усмихна насила, после се наведе и го целуна по главата.

— Разбира се.

— Ги, струва ми се, че можеш да почетеш с Катрин по-късно.

Тя се извърна и се озова лице в лице с Макгрегър. Грамадният шотландец се движеше с необичайна за размерите си лекота. Изобщо не беше чула кога се е приближил. Този път Лиъм бе отплавал без него. Може би го беше оставил да я пази в случай, че се опита да напусне острова. Тази мисъл за малко не я разсмя. Къде би могла да отиде? При баща си? При Джон Хок? При кралицата?

— Милейди, бих желал да говоря с вас насаме.

Бузите й започнаха да поруменяват. Нима беше разбрал? Мозъкът й заработи трескаво. Не, реши тя. Не би могъл да разбере. Единственият човек, който знаеше, бе нейната камериерка, но тя се бе заклела тържествено, че ще мълчи. Катрин се обърна към Ги.

— Ще бъда с теб след няколко минути. Какво ще кажеш да се срещнем тук малко по-късно?

Момчето кимна с облекчение и излетя от стаята. Катрин обърна гръб на Макгрегър и отново се загледа през прозореца. Нима вятърът никога нямаше да престане? Вероятно. Непрекъснатият му плач огласяше целия остров като вой на глутница изгубени самотни вълци. Как можеше човек да живее на това място през зимата? И да не полудее? Катрин усещаше как нишката, на която се държеше разсъдъкът й, все повече изтънява. Тя се взря във вихрушката навън, без да може да потисне въпроса, който напираше в съзнанието й. Какво ли е да плаваш в такова време в открито море?

Студено, и самотно, и опасно.

— Той никога не е излизал в морето по това време на годината — обади се Макгрегър иззад гърба й.

Катрин се наежи.

— Не ме интересува.

— Не ви интересува дали не е заловен? Дали не е попаднал в беда? Или още по-лошо — дали зимните бури не са разбили кораба му в скалите? Дали сега не лежи на морското дъно, заедно с останките от „Морски кинжал“?

Тя скръсти ръце.

— Рано или късно съдбата му ще го застигне. Та той е просто един кръвожаден пират.

— Лиъм знае ли? — попита шотландецът.

Катрин пое дъх толкова рязко и шумно, че Макгрегър със сигурност бе чул. Но тя продължи да гледа през прозореца.

— Моля?

— Знае ли, че носите неговото дете?

Дъхът й секна. Усети замайване и отпадналост. Това не беше ново усещане. През последните няколко седмици неведнъж й се бе случвало да се почувства зашеметена и да не й достига въздух. Нямаше опит в тези неща, но се досещаше, че причината е в новия живот, зреещ в утробата й. Тя не отвърна нищо.

— Лейди Катрин, живял съм много години, познавам много жени и макар да загръщате тази пелерина като щит пред себе си, мога да забележа, че коремът ви расте. Има и други белези. Моля ви, нека поговорим открито.

Катрин се извърна към него, едновременно ядосана и уплашена. В очите й блестяха сълзи.

— Това е моето дете — яростно каза тя. — А не негово!

Гласът на Макгрегър беше изненадващо нежен.

— Той знае ли?

— Той няма никакви права — извика Катрин в прилив на пламтящо ожесточение при спомена за ужасяващото му предателство. — Никакви!

— Отказвате да отговорите на въпроса ми. Но аз смятам, че колкото и да е разгневен и наранен, той никога не би ви оставил така, ако знаеше. Кога се очаква да се роди бебето?

Катрин го изгледа враждебно.

— Наранен? Лиъм? Човек трябва да има сърце, за да бъде наранен. А той няма! — Тя тихичко заплака.

— Лиъм има сърце и ако вие не знаете това, значи не сте жената за него — глухо каза Макгрегър.

— Не съм, разбира се! — свирепо изсъска Катрин. — Надявам се да е умрял!

Тъгата в очите на шотландеца я порази.

— Кога, Катрин?

Тя пое глътка въздух, за да се успокои.

— През юли, струва ми се. Вероятно съм бременна от четири месеца, ако не и от по-рано.

— В селото има акушерка. Искам да ви прегледа.

Внезапно Катрин изпита облекчение, задето тайната й е разкрита, огромно облекчение. Толкова се бе страхувала от това, че е бременна и самотна, че няма на кого да зададе хилядите въпроси, които я вълнуваха, към кого да се обърне, на кого да се довери.

— Да — кимна тя. Бледото й лице бавно възвръщаше цвета си. — И то колкото е възможно по-скоро.

 

 

Ирландия, южно от Голуей

Лиъм се взираше в гористия бряг на малкото заливче. Всички инстинкти му подсказваха, че не бива да слиза на брега. През двата месеца, прекарани в морето, той бе узнал, че го преследват. На три пъти британски кораби бяха застигали „Морски кинжал“. И трите пъти Лиъм бе успял да се измъкне само с кратка размяна на оръдейни залпове, благодарение на бързината на кораба си и на ловките си маневри.

Сега той беше извън закона, преследван за измяна към Короната. И в това нямаше нищо изненадващо, при положение, че наистина бе извършил предателство. Още от самото начало Лиъм бе наясно, че играта може да стигне до тук. Беше се подготвил да води известно време живота на издирван престъпник… и да се измъкне невредим от всички хайки за главата му. Но сега вече не го беше грижа.

В действителност искаше някой да се осмели да го преследва.

Въпреки предчувствията си, Лиъм се качи в капитанската лодка и нареди на гребците да карат към брега. Искаше да се бие, да има срещу себе си враг — все едно дали истински или въображаем.

Лицето му се изопна. В съзнанието му нахлу образът на Катрин. Вече не му пукаше, че не е успял да й обясни плана си; всъщност дори се радваше, че не й бе казал как в крайна сметка беше възнамерявал да помогне на баща й да си върне Дезмънд. Да върви по дяволите! Кучка. Долна кучка. Собствената му коварна съпруга! Беше го използвала през цялото време. Беше се преструвала, че го обича.

Той се изправи на кърмата и заизучава приближаващия се бряг. Нямаше и следа от ирландските бунтовници и от Фицморис, но сърцето му пулсираше възбудено. Усещаше опасността. Предчувстваше, че нападението е неизбежно. И го очакваше с тръпнещо нетърпение.

— Бъдете нащрек — обърна се Лиъм към петимата моряци в лодката. — Не сме сами. — Вече бе зърнал блясъка на металните остриета между дърветата.

Лодките, в които имаше всичко на всичко дузина мъже, стигнаха брега. Моряците наскачаха на пясъка. Всички бяха мълчаливи и напрегнати. Ръката на Лиъм се стрелна към шпагата. И когато ездачите и пехотинците се втурнаха към него откъм гората, той отметна глава назад и се засмя.

За миг му хрумна, че в действителност иска да умре… но и че ще се бие докрай.

Докато конниците се спускаха по склона, следвани от пешаците, Лиъм осъзна, че той и хората му са изправени не срещу малък отряд, а срещу не по-малко от сто войници. Желанието му за смърт изчезна със същата бързина, с която се бе появило. Беше длъжен да живее, за да спаси хората си. Не можеше да ги обрече на гибел, независимо колко му се искаше да влезе в бой.

— Свалете оръжията — заповяда той и сам прибра шпагата си. — Вдигнете ръце.

Мъжете се подчиниха. Войниците се хвърлиха към тях с извадени шпаги. Ноздрите на конете свистяха, ушите им бяха прибрани назад. Ездачите спряха бесния им галоп чак в последния момент, миг преди да прегазят враговете си, и наобиколиха малката група моряци от всички страни, отрязвайки им всички възможни пътища за бягство. С разширени от изненада очи Лиъм разпозна водача на армията, възседнал едър черен жребец. Беше Джон Хок, чиито устни в този момент бавно се разтягаха в усмивка.

Изненадата му се изпари. Лиъм поздрави мислено Бес за идеята да изпрати по петите му единствения мъж, който наистина желаеше неговата смърт. Ръката му отново се плъзна към дръжката на шпагата.

Хок пришпори коня си напред и застана точно пред него.

— Нима се предаваш без бой, О’Нийл?

— Нима искаш да се бия? — спокойно попита Лиъм. Припомни си Катрин, прекрасна и почти гола в господарската спалня на Барби Хол, очакваща жениха си за своята първа брачна нощ. Запита се дали Хок се е развел с нея, но сетне си каза, че не го е грижа. Хок вече можеше да си я вземе, ако все още я желаеше.

— Знаеш, че искам — тихо каза Хок, впил поглед в него.

Лиъм вече не изпитваше никакво желание да умира, но пък най-накрая имаше пред себе си истински враг от плът и кръв. Той се усмихна ликуващо.

— Ела, Хок. Ела.

Хок скочи от седлото.

Лиъм продължи да го предизвиква.

— Несъмнено искаш да отмъстиш за Катрин. Несъмнено искаш смъртта ми заради многото безкрайни нощи, в която тя споделяше леглото ми с такава пламенност.

Хок трепна. Лицето му пребледня и той измъкна шпагата си.

— Копеле! Ще набуча главата ти на пика, можеш да бъдеш сигурен в това!

Лиъм също извади своята шпага, смеейки се с неподправено удоволствие. Само първите няколко изучаващи удара бяха по-бавни; после движенията на двамата мъже станаха светкавични, неуловими. В един миг, кръстосали шпаги, Лиъм и Хок се гледаха напрегнато като елени със сплетени рога. В следващия и двамата отскачаха назад, за да се хвърлят пак един срещу друг. Никой не успяваше да вземе превес и да предприеме атака — бяха еднакво добри бойци, а и се движеха едновременно, в пълен синхрон. Шпагите им отново се кръстосаха. Мъжете дишаха тежко. Израженията им бяха свирепи.

Лиъм отблъсна удара и се метна напред с мълниеносна бързина. Най-сетне бе успял да изпревари съперника си. Острието на шпагата му начерта на бузата на Хок дълга червена линия.

Хок изръмжа и връхлетя върху Лиъм с нечовешка сила, но Лиъм парира и този удар. Двамата обикаляха в кръг като танцьори под звънтящия такт на бляскащите остриета. Изведнъж шпагата на Хок се стрелна напред и проряза туниката на Лиъм, оставяйки след себе си тънка като бръснач кървава бразда през средата на гърдите му.

Съперниците отскочиха назад едновременно, задъхани, плувнали в пот. Но само след миг се спуснаха отново един срещу друг като разярени петли, вкопчени в кървава, безмилостна схватка. Шпагите звънтяха, фините стоманени остриета вибрираха, срещаха се и са разделяха със зловещ, скърцащ звук. Почти заслепен от стичащата се по челото му пот, Лиъм се хвърли напред. И този път атаката му успя. Шпагата му, по-бърза от стрела, избягна защитния маньовър на Хок и опря смъртоносния си връх в гърдите на англичанина в опасна близост до сърцето му. Но Лиъм не натисна острието.

Хок се закова на място.

Лиъм се усмихна победоносно.

— Искаш ли да живееш? — попита той, без да сваля шпагата от гърдите на Хок.

Усмивката на Хок беше точно копие на неговата.

— А ти?

Едва в този момент Лиъм осъзна, че в главата му бяха прицелени около дузина заредени мускети.

— Хвърли шпагата, пирате — заповяда Хок. — Ти спечели битката, но аз спечелих войната. Хвърли оръжието веднага, ако искаш да останеш жив.

Лиъм бавно отмести дългата, тънка шпага и я пусна на земята.

Без да обръща внимание на кръвта, обагрила ризата му там, където острието бе проболо кожата на гърдите му, Хок се наведе, вдигна шпагата и я подаде на един от войниците. Сетне измъкна и кинжала на Лиъм от пояса му.

Лиъм стоеше неподвижно като статуя. Двама войници бързо и грубо извиха ръцете му назад под мълчаливия, триумфален поглед на Хок. Миг по-късно около китките му щракнаха железни белезници.

— В името на Нейно величество Елизабет, кралица на Англия — каза Хок, — те обявявам за свой пленник.

 

 

Отмина още една седмица. Катрин с изненада установи, че брои дните с нетърпение, но си каза, че просто копнее зимата да свърши по-скоро, да дойде пролетта… а след нея и бебето. Акушерката бе потвърдила нейните предположения — детето трябваше да се роди през юли.

Катрин погали корема си — навик, който беше придобила напоследък. Когато не носеше пелерина, бременността й бе очевидна, макар и все още само като малка издутина. Надяваше се бебето да се чувства удобно. Въпреки че мразеше баща му, Катрин обичаше детето. Някога бе мечтала да има много деца, но оттогава се бяха случили толкова неща. Изглежда, че това щеше да бъде единствената й рожба и тази мисъл я изпълваше с още по-силна обич. Знаеше, че би сторила всичко за това дете. Но какво в действителност можеше да стори?

Принудена бе да мисли за бъдещето. Любовта й към Лиъм беше мъртва, убита от неговото предателство. Катрин не можеше да остане на острова. Но не искаше и да се върне при баща си, не искаше да сподели, нещо повече — да увеличи неговия позор, да живее в изгнание. Повече от ясно бе, че не би могла да отиде при Джон, нито пък в двореца. Едно-единствено нещо знаеше със сигурност: трябваше да се измъкне от този остров. Трябваше да се върне в Ирландия.

Защото Ирландия я зовеше така, както запаленият фар зове моряците към брега. Как й се искаше да се прибере у дома. Нейните роднини със сигурност щяха да намерят мъничко място за нея и детето й в своите домове, в сърцата и в живота си.

Но Катрин нямаше представа как би могла да си тръгне от острова. Макгрегър я наблюдаваше неотлъчно, както ястребът наблюдава жертвата си. Шотландецът явно бранеше онова, което според него принадлежеше на Лиъм. Катрин упорито, ожесточено си повтаряше, че детето е нейно и само нейно. Лиъм нямаше никакви права върху него. Беше се отрекъл от тях още в мига, в който бе предал тяхната любов, съюзявайки се с Фицморис.

Но макар да знаеше, че трябва да напусне Иърик преди бебето да се е родило и преди Лиъм да се е върнал, тя не успяваше да намери достатъчно сила и воля, за да планира бягство.

Силни удари разтърсиха вратата на стаята й.

Катрин се сепна и припряно прекоси малката спалня за гости — същата, в която беше настанен Хю Бари, докато се възстановяваше от раната си. Първото нещо, което стори Катрин след като узна за предателството на Лиъм, беше да се премести от стаята, в която бяха живели заедно.

Тя отвори вратата. Необичайно пребледнял, на прага стоеше Макгрегър. Катрин мигновено разбра, че се е случило нещо ужасно… с Лиъм.

— Какво има?

— Нося лоши вести. Дръж се — каза грамадният шотландец, но очевидно самият той не можеше да се държи на краката си, защото се стовари върху единствения стол в спалнята с покрусено изражение.

— Какво има?! — изкрещя Катрин и се спусна към него. — Лиъм! Мъртъв ли е?

Макгрегър я погледна.

— Не, но скоро ще бъде. — Той млъкна за миг, без да я изпуска от очи. — Бил е пленен от първия ти съпруг, Катрин. Сър Джон Хок е устроил засада на Лиъм и хората му на юг от Голуей миналата седмица. „Морски кинжал“ се е измъкнал. Но Лиъм — не.

Катрин впери поглед пред себе си онемяла. Колко лека бе станала изведнъж… и колко смешно танцуваше подът под краката й — сякаш беше корабна палуба.

— Той е пленник на кралицата — продължи Макгрегър. Гласът му звучеше някак странен и далечен. — В момента го водят към Тауър, където ще бъде съден за измяна и после обесен край градските порти като всички пирати.

Катрин извика и припадна. Последното, което видя, преди да изпадне в несвяст, бе Лиъм — с пречупена шия, с бледо лице, с разлюляно на бесилката безжизнено тяло.