Бренда Джойс
Играта (19)

18.

— Катрин!

Катрин се извърна. Едва бе излязла от трапезарията и ето, че към нея се приближаваше Джон Хок.

— Може ли да поговорим?

Тя вдигна поглед към красивото му лице, видя искриците, проблясващи в очите му и не можа да не се усмихне.

— Изглеждате радостен, сър — игриво каза Катрин, докосвайки лекичко силната му ръка. — Какви добри вести носите?

Сините му очи не се отделяха от нея.

— Да повървим през галерията — каза той. Миг след това ръката й бе намерила стабилна опора върху неговата.

Поглеждайки крадешком към сър Джон, докато прекосяваха салона, Катрин установи, че той неотклонно я наблюдава.

— Наистина сте в добро настроение, сър. Радвам се да видя едно тъй щастливо сърце… но каква е причината?

— Нетърпеливо момиче — каза той с нежен, тих глас. — Във всичко ли си толкова нетърпелива, скъпа Катрин?

Усмивката на Катрин се стопи. Нещо не беше наред. Джон Хок се държеше по-любвеобилно от обикновено и тя усещаше, че в думите му се крие похотлив намек. Това никак не й хареса. Досега Джон винаги се бе държал възпитано и галантно, за разлика от Лестър… и от Лиъм. Никак не й се искаше и той да се превърне в нахален развратник. Затова когато влязоха в дългата галерия — празна, защото почти всички придворни все още вечеряха в банкетния салон, Катрин рязко издърпа ръката си.

— Нещо лошо ли казах? — попита Джон Хок, усетил начаса промяната у нея.

Тя се спря и се извърна към него.

— Не съм съвсем сигурна.

Той докосна съвсем леко бузата й.

— Катрин, нямах намерение да те оскърбявам. — Сетне, след кратка пауза, добави: — Имам чудесна новина.

— Каква?

Джон Хок вече не се усмихваше. Погледът му бе неотлъчно вперен в нейния.

— Кралицата иска ти и аз да се оженим и аз дадох съгласието си… ако ти също желаеш това.

От устните на Катрин се изтръгна сподавено възклицание. Беше изумена. В съзнанието й изникна образът на Лиъм — златокос, сивоок. Красивото му лице, изопнато от страст, докато се навежда към нея; твърдото му силно тяло, обгърнало нейното. Тя с мъка прогони видението. Затвори очи, после ги отвори и се взря в тъмнокосия мъж пред себе си. Изражението му беше напрегнато, синият му поглед — сериозен.

— Ти пребледня. А аз смятах, че означавам нещо за теб.

Катрин полагаше неимоверни усилия, за да дойде на себе си.

— Така е! Просто съм изненадана!

— Ще се омъжиш ли за мен, Катрин? — попита Хок.

Тя го погледна. Това беше сър Джон Хок, капитанът на кралската охрана, изтънчен и благороден мъж. Мечтите й можеха да се сбъднат. Можеше да има красив, почтен съпруг, собствен дом и много хубави деца. Ако само кажеше „да“.

Отново си представи Лиъм. Изпълни я гняв и тя пак пропъди образа му. Помисли си за своя баща, изпаднал в немилост и затворен, лишен от всичко, което бе имал. Разчитащ изцяло на нея да спечели пирата за тяхната кауза. Но Катрин не искаше да се омъжва за Лиъм. Не искаше!

— Не желаеш ли да се омъжиш? — напрегнато попита Джон.

Отхвърляйки мисълта за всички възможни последици, Катрин сграбчи ръката му.

— Напротив! Много искам! — Тя навлажни с език изсъхналите си устни. — Ще се омъжа за вас, сър Джон.

Погледът му засия и той се усмихна. После я хвана за раменете. Тялото на Катрин се стегна. Знаеше, че възнамерява да я целуне. Под дългите мигли очите му бяха придобили тъмносин, необуздан блясък. Мускулите на лицето му бяха изопнати. Катрин не помръдна.

— Ти си красива жена, Катрин, и аз съм много щастлив, че ще бъдеш моя съпруга — дрезгаво каза Хок, преди да добави колебливо: — Предполагам, че вече си била целувана?

Катрин се изчерви.

— Да — прошепна тя треперливо. Внезапно проумя всичко. Всичко, което бе сторила снощи. Не само целувана, но и прегръщана, и галена, и много, много повече от това. О, господи! От друг мъж. А днес, днес тя вече беше сгодена. Почувства се омърсена, недостойна за сър Джон.

Слава богу, че сър Джон не знае… и никога няма да узнае.

— Няма значение — каза той сурово. — Не съм такъв глупак. Сигурен съм, че си имала много и пламенни обожатели. — Още не я бе целунал.

Катрин отново навлажни устни. Не искаше да признава, не биваше… но не искаше и да лъже. Божичко, скоро този мъж щеше да бъде неин съпруг. Нима трябваше да започне брака си с лъжи, с долна невярност.

— Имам неколцина обожатели — прошепна тя и дори съумя лекичко да се усмихне. — Но вече ще знам как да ги отблъсна, ако отново се осмелят да ме преследват.

Джон не се усмихна, но очите му заблестяха доволно.

— Никой няма да се осмели да те преследва, Катрин. Не знаеш ли с каква слава се ползвам? Малко мъже в Англия умеят да въртят меча по-добре от мен. Ние сме вече сгодени. След четири седмици ще се оженим. Никой, дори онзи пират О’Нийл няма да посмее да посегне на това, което е мое.

Катрин се опита да си представи Джон Хок и Лиъм в схватка, в двубой. Самата мисъл я ужаси. Със сигурност поне единият щеше да намери смъртта си в такъв сблъсък — ако не се убиеха взаимно. Но вниманието й внезапно бе отклонено от тези мрачни мисли. Хок я бе придърпал към себе си и свеждаше лице към нея.

Тя неуверено улови широките му рамене, докато устните му леко започнаха да докосват нейните. Целувката му беше нежна, ненастойчива. Катрин почувства облекчение. В момента изобщо не й беше до целувки. Но в следващия миг облекчението й се изпари. Устните му внезапно се втвърдиха, станаха настоятелни, принуждаваха нейните да се разтворят. Както всички други мъже, с които се бе сблъскала, Джон Хок бе изкусен съблазнител. Но Катрин не можеше да се поддаде на ласките му. От гърлото й се изтръгна тих стон, но не от желание, а от паника. Ала Джон го разбра погрешно и я притисна към стената. Катрин му позволи да впие устни в нейните устни, после и в шията й, усещайки здравата му, пламнала мъжественост, прилепена до бедрата й, повтаряйки си, че не бива да го отблъсква, че той е красив, благороден и нежен. Но тялото й не реагираше.

О, защо не можеше да изпита с него онази страст, която бе изпитала снощи с Лиъм О’Нийл?

Най-сетне той откъсна устни от шията й и Катрин се насили да срещне погледа му. Каза си, че с времето ще свикне с него, че ще се научи да търси прегръдките му така, както бе търсила ласките на Лиъм предишната нощ. Но бе завладяна от чувство за вина. Стори й се, че вижда в очите му объркване, объркване и разочарование.

Но тогава Хок се усмихна, прегърна я през кръста и тя разбра, че е изтълкувала погледа му погрешно.

 

 

Сватбата щеше да се състои в Лондон, в катедралата Св. Павел. Щяха да присъстват както кралицата, така и целият двор, но веднага след това младоженците щяха да отпътуват за Барби Хол — имението, което Елизабет бе дала на Катрин като зестра — и там щяха да прекарат първата си брачна нощ. Приготовленията за сватбата започнаха веднага. Междувременно Катрин бе получила позволение да посети фамилното имение на сър Джон в Корнуол, за да се запознае с баща му и с бъдещите си задължения като господарка на дома.

Тя беше щастлива. Скоро щеше да бъде омъжена жена, при това не просто омъжена жена, а съпруга на рицар, който с годините несъмнено щеше да се издигне много в дворцовата йерархия. Един ден той може би щеше да стане кавалер на Ордена на жартиерата, или дори личен съветник на кралицата. Елизабет обичаше да възнаграждава преданите си поданици, като им даваше благороднически титли и богатство, както бе сторила с Лестър. Нали само преди месец беше направила сър Уилям Сесил пер и сега той, с титлата лорд Бъргли, бе вече кралски ковчежник — един от най-могъщите мъже в Англия.

Катрин беше щастлива. Щеше да има всичко, за което една жена би могла да мечтае — брак и стабилност, изискан и благороден съпруг, старинен богат дом. Никакви пирати, които се промъкват крадешком в спалнята ти посред нощ с похотливи и греховни намерения; които нападат мирни търговски кораби, ограбват ги, проливат кръв и отвличат невинни жени, само за да задоволят лъстивите си желания, без да помислят и за миг за злочестите си жертви.

Тя знаеше, че е имала късмет, да, без съмнение бе най-щастливата жена на света.

Не беше виждала баща си, дори и след официалното обявяване на годежа. Бе пренебрегнала всички негови покани за среща, които заваляха веднага след като беше приела предложението за брак на сър Джон. Бе пренебрегнала и собствената си съвест, отказвайки да мисли за своето неподчинение на бащината воля. Но когато угризенията й станаха твърде силни и непоносими, Катрин се успокои, като си каза, че и като съпруга на английски благородник може да бъде от голяма полза за Джералд. Тя знаеше, че Елизабет е много привързана към Джон Хок — той беше един от нейните любимци, веднага след Лестър и Ормънд. Когато един ден сър Джон помолеше кралицата да позволи на Фицджералд да се върне в Ирландия, тя сигурно щеше да се вслуша в думите му.

Отпътуваха незабавно за Корнуол. Самата Катрин бе настояла да заминат колкото е възможно по-бързо, защото усещаше някакво напрежение и искаше да избяга от Лондон. Не само за да осуети плановете на Джералд и Елинор, които можеха да се осмелят да я потърсят дори в двореца, но и за да попречи на Лиъм, който бе достатъчно дързък, за да дойде още веднъж на среднощно посещение при нея… този път с катастрофални последици.

В същото време нощ след нощ тя лежеше будна, без покой, и мислеше не за своя годеник, а за проклетия пират.

Бащата на Джон, сър Хенри Хок, който излезе да ги поздрави с добре дошли още преди дори да са слезли от конете, беше внушителен и хубав мъж. Мрачното му изражение подсказа на Катрин, че той не е особено доволен от предстоящия брак и никак не й бе трудно да отгатне причините. Тя беше ирландка. Баща й бе затворник, изпаднал в немилост пред кралицата. Освен това, макар да пазеше своята вяра скрита дълбоко в себе си, както се изискваше от всеки истински вярващ, Катрин бе католичка и всички се досещаха за това.

Двамата с Джон бяха обсъждали въпроса за религиозното възпиташе на децата си, но без да постигнат съгласие. Той беше твърдолинеен протестант й не приемаше католицизма. Катрин пък не можеше да си представи вярата без църковните одежди и ритуали, не можеше да си представи да чете молитви на английски от требника, използван в англиканската църква. Решиха да изоставят темата преди да са се скарали и да обсъдят въпроса по-късно.

Въпреки че не одобряваше годежа и че несъмнено се бе надявал красивият му син да се задоми за богата благородничка, сър Хенри Хок не се държеше с Катрин грубо или неприветливо и скоро започна да се отпуска. На втория ден от пребиваването си в Хокхърст Катрин направи изненадващо откритие. Двамата с Хок бяха решили да се насладят на слънчевия мартенски ден, като пояздят две дребни корнуолски понита по хълмовете. Джон обясняваше кои гости ще присъстват на увеселението, организирано от баща му в тяхна чест, където тя щеше да се запознае с местните лордове и дами. Катрин смаяно установи, че най-близкият съсед на Хокхърст е не друг, а лорд Хиксли от Търлстоун Манър. Излизаше, че Джулиет й е съседка!

— Джон, най-добрата ми приятелка от манастира, където прекарах последните няколко години, е Джулиет Стратклайд, наследницата на Търлстоун. Лорд Хиксли е неин попечител.

Хок я погледна

— Стратклайд умря преди няколко години. Да, сега си спомням, че имаше дъщеря, но не знаех, че е изпратена в манастир.

Катрин пришпори понито си и го насочи към неговото.

— Джон! Хайде да отидем в Търлстоун. Моля те!

Джон й се усмихна.

— Толкова си красива, когато очите ти блестят така, Катрин. Добре, ще се отбием.

 

 

Влязоха да почакат в големия салон сред възхитителните пищни гоблени, сребърни сервизи и прекрасно тапицирани мебели. Джулиет бе излязла да поязди, а лорд Хиксли — да нагледа своите рудници. Стюардът беше поканил гостите и се бе отзовал на молбата им да изпрати някой от конярите да повикат господарката. Докато я чакаха, Катрин и Джон разговаряха весело.

Изведнъж Катрин дочу леки бягащи стъпки и усмихнато се извърна. В салона връхлетя Джулиет. Изглеждаше по-хубава от всякога. Тъмната й, дълга до кръста коса падаше свободно, бузите й руменееха от свежия въздух навън, очите й сияеха. Беше облечена в смарагдовозелена рокля от дамаска, която подчертаваше невероятно нежната й кожа.

— Катрин! О, Катрин!

Двете момичета се хвърлиха в прегръдките си и дълго останаха така, преди със смях да се отделят една от друга.

— И преди си беше приказна хубавица, Джулиет, но явно този климат ти се отразява прекрасно. Станала си дори още по-красива!

— Катрин, толкова си мила! Позволи ми да кажа, че ти също не изглеждаш като вещица. Какво правиш тук? — Погледът на Джулиет се плъзна покрай Катрин и се спря върху Хок. Усмивката й се стопи. Бузите й бавно започнаха да порозовяват.

Катрин осъзна с горда усмивка, че Джулиет не може да откъсне очи от красивия й годеник. Тя се обърна, за да го представи на приятелката си, но докато говореше, нейната усмивка също повехна. Хок се беше втренчил в Джулиет с не по-малко изненада и интерес. Катрин изрече обичайните любезности и салонът внезапно се изпълни с тишина, натежала от напрежение.

Хок се окопити пръв и се поклони със строго официално изражение.

— Лейди Стратклайд — тихо промълви той. — Толкова се радвам да се запозная с вас. — Очите му, които до този момент бяха неотлъчно впити в тези на Джулиет, сега се спуснаха надолу, чак до пръстите на краката й — бързо, но неприкрито и недвусмислено, както само един мъж можеше да стори това.

Катрин вече не се усмихваше.

Джулиет изглеждаше така, сякаш не знаеше какво да каже. Тя нервно погледна към Катрин, после отново към Джон.

— Сър Джон, позволете ми… позволете ми да ви честитя… на вас и на Катрин… вашия чудесен, прекрасен късмет.

Хок беше стиснал челюстта си толкова силно, че сякаш щеше да я строши. Той кимна, извърна се и се загледа през един от красивите прозорци, изпъстрени със стъклописи. Катрин стоеше втрещена. Не, сигурно грешеше. Усещането, че въздухът между приятелката и годеника й пука и просветва от напрежение, не можеше да е вярно. Просто не можеше!

Сякаш за да компенсира обърканото си мълчание, Джулиет се усмихна пресилено и с някак прекалено приповдигнат тон се впусна в безкраен поток от приказки.

— Катрин, толкова се радвам за теб — задъхано каза тя. — Сигурно си много щастлива! Кога и къде ще бъде венчавката? Колко време ще останеш в Хокхърст? — Усмивката й беше ослепителна. — Кога ще се върнеш?

Катрин хвърли бърз поглед към Хок, който им беше обърнал гръб и изучаваше съсредоточено един гоблен, изобразяващ Вилхелм Завоевателя при Хейстингз. Но тя почувства, че Джон се вслушва във всяка тяхна дума.

— Сватбата ще бъде на 15 април в Лондон. А в Хокхърст ще останем само две нощи.

Лицето на Джулиет помръкна.

— Значи няма да те видя отново, така ли? — промълви тя. Най-после беше станала отново старата Джулиет.

— Няма ли да дойдеш на приема в наша чест? — попита Катрин.

— Не мисля — отвърна Джулиет.

— Не си ли поканена?

Джулиет се поколеба.

— Поканена съм, разбира се, но… чичо предпочита да не присъствам.

— Но защо?

Джулиет не отговори.

— Катрин, наистина се надявах, че ще можем да прекараме известно време заедно, преди да заминеш. Иска ми се да беше дошла за по-дълго.

Катрин улови ръката й.

— Дали не можем да се поразходим в градината? — Тя се обърна към годеника си. — Джон, имаш ли нещо против Джулиет и аз да останем за малко насаме?

За пръв път от доста време насам той се обърна към двете момичета. Погледът му отново избяга към Джулиет, задържайки се върху нежното й, сърцевидно лице.

— Катрин, не бива да закъсняваме. Баща ми е поканил неколцина гости на обяд, за да се запознаят с теб. А вече наближава дванайсет.

— Знам. Моля те.

Хок омекна и кимна.

— Побързай — каза той.

Джулиет му отправи поглед, изпълнен с благодарност, хвана Катрин за ръка и двете момичета забързано излязоха в падината. Спряха под едно черешово дърво.

— Джулиет, има ли нещо, което те притеснява?

Джулиет погледна приятелката си. Лицето й изведнъж бе придобило нещастно изражение.

— Какъв късмет имаш — прошепна тя — да се омъжваш за човек като сър Джон.

Катрин изтръпна при мисълта, че Джулиет ей сега ще й признае внезапното привличане, което е изпитала към Джон Хок.

— Чичо ми възнамерява да ме сгоди преди да навърша шестнадесет, а това ще стане само след шест седмици. Свел е възможните кандидати за ръката ми до трима. О, господи! Лорд Кери е три пъти по-стар от мен, въпреки че все още има хубава фигура… но вече е имал две съпруги и шест деца. Ралф Бенстън е кльощаво, пъпчиво момче, което дори не знае къде да си дене ръцете. Виж, третият ми ухажор, Саймън Хънт, наистина е много мил, но е ужасяващо дебел. Мразя ги всички до един! — извика Джулиет.

— О, Джулиет — промълви Катрин. Беше доволна, че приятелката й не бе произнесла онова, от което се страхуваше. Но в същото време тя дълбоко съчувстваше на Джулиет и не знаеше какво да каже. Една лейди по начало не се омъжваше по любов, но понякога се получаваха доста сполучливи двойки. — Не можеш ли да поговориш за това с Хиксли? Не може ли да ти избере съпруг, когото и ти да одобряваш?

— Невъзможно е — отвърна Джулиет. — Изобщо не го интересува какво чувствам аз. Неговите предпочитания са за лорд Кери, който е толкова страховит. Не знам какво да правя. Как да се омъжа за напълно непознат мъж, чиято единствена цел е да получи Търлстоун, и да изживея остатъка от живота си като съпруга на такъв човек?

Катрин улови ръката й.

— Ти си много красива, Джулиет. Убедена съм, че и тримата ти кандидати желаят теб не по-малко от Търлстоун.

Джулиет се изчерви.

— Това също е ужасно! Нима ти би могла да легнеш с мъж, когото не обичаш, да му позволиш да те докосва, да те целува? — Тя потрепери.

Катрин се сети за Лиъм О’Нийл и веднага почувства угризение. Слава богу, не се наложи да отговаря, защото Джулиет продължи горчиво:

— Но ти нямаш такъв проблем. Омъжваш се за красив, благороден мъж. Колко ти завиждам, Катрин. — Погледът й се отмести встрани. Бузите й отново бяха поруменели. — Ти си истинска щастливка — прошепна тя.

— Да, аз наистина съм щастлива — потвърди Катрин. Но все още изпитваше чувство за вина. Сърцето й туптеше неравномерно.

Малко след това тя и Джон Хок се отправиха обратно към Хокхърст. Джулиет им помаха за довиждане, изчервена по-силно от обикновено, със застинала на устните й широка усмивка и с поглед, неотлъчно вперен в Хок. Катрин също й махна в отговор, но Джон — не. Напротив, той изглеждаше решен да не обръща повече внимание на Джулиет и гледаше право пред себе си, към необятните хълмове. Но бузите му отново бяха поруменели и, както се стори на Катрин, в очите му се четеше безпокойство.

Не е възможно да съм права, помиеш си Катрин. Внезапно я бе налегнало униние. Само ми се е сторило че помежду им блясва нажежена светкавица. Разбира се, че Джулиет го намира за красив — всички жени смятат така. Но той ще бъде мой съпруг, а аз — негова съпруга. Джон не я намира за привлекателна… Аз съм тази, която той обича.

На всичко отгоре в съзнанието й отново дръзна да изплува Лиъм О’Нийл, и то с усмивка — подигравателна усмивка.