Бренда Джойс
Играта (12)

11.

От изненада Катрин се вкопчи здраво в Хю. Беше седнала странично в скута му, а конят му неспокойно тъпчеше под тях.

— Кейти Фицджералд! — извика той отново, притисна я още по-плътно към себе си, усмихна се широко и леко я целуна по устните. Погледите им се срещнаха и се задържаха впити един в друг. Тогава усмивката му се стопи и Хю се взря в нея, сбърчил чело.

Катрин му се усмихна неуверено, но сърцето й биеше лудо от облекчение. Беше се страхувала, божичко, беше се страхувала, че той ще бъде ужасен да я види, че ще я отпрати.

Хю скочи на земята. Все още я гледаше без да се усмихва и без да я пуска от прегръдките си. После леко я отдалечи от себе си, като задържа ръцете си на кръста й, и намръщено започна да оглежда чертите й една по една.

— Божичко, Кейти, не мога да те позная. Станала си толкова красива жена.

Катрин издаде приглушен звук, който леко приличаше на смях

— Да, истинска красавица — повтори той, с нисък и дрезгав глас.

Тя облиза устни. Беше ужасно нервна и някак объркана. Този, който я бе прегърнал толкова интимно, този, който скоро щеше да стане неин съпруг, беше Хю, а не непознат. Хю. Не непознат. Но Катрин не го беше виждала цели шест години.

— Ти също — успя да каже тя. — Станал си хубав мъж. Не си онова мършаво момче.

— Да — промърмори Хю, а ръцете му отново я придърпаха плътно към тялото му. — Вече не съм момчето, което те моли за целувка и не знае как да я получи.

Катрин усети намеренията му и изтръпна.

— Беше много хубаво… — започна тя.

— Но не достатъчно хубаво — каза той и наклони глава към нея. Тялото на Катрин се скова от напрежение, когато устните му докоснаха нейните. Първоначалният й порив бе да го отблъсне.

Но Хю беше неин годеник и зашеметеният й разум й нареди да не мърда, да приеме целувката му, да се слее с него, както бе редно да стори. Устните му бяха настойчиви и твърди. Той искаше тя да отвори уста — разбра го, защото Лиъм я бе научил на това. Божичко! Лиъм, който в този момент ги наблюдаваше.

Катрин не искаше да се противопоставя на Хю, но и не можеше да се отпусне. Особено пък когато Лиъм ги гледаше. Но Хю скоро щеше да стане неин съпруг. Трябваше да отговори на целувката му.

Тя го сграбчи за раменете и започна да го целува решително и страстно. Защото това бе Хю — мъжът, когото обичаше.

Когато целувката свърши, той я погледна с разширени от удивление очи. Катрин отстъпи крачка назад. Сърцето удряше тежко в гърдите й. Каза си, че целувката на Хю е нещо прекрасно. И че няма да я сравнява с тази на Лиъм.

— Света богородице — възкликна Хю. — Каква жена си станала!

Катрин се изчерви, осъзнала, че хората му се кискат зад него и че Лиъм стои неподвижен и не издава и звук. Осмели се да погледне през рамо и видя дивата ярост в очите му. Тя се сепна. Нима е бил искрен, когато й каза, че ревнува при самата мисъл за нея и Хю?

Но когато Лиъм пристъпи напред и застана до нея, погледът му беше неразгадаем.

— Аз съм придружителят на Катрин, лорд Бари. Може ли да влезем? Акостирахме в Корк едва тази сутрин и яздихме безспирно цял ден, за да пристигнем преди да падне нощта. Лейди Фицджералд е много уморена и полумъртва от глад. — Усмивката му проблесна — студена и кратка.

Катрин не беше нито уморена, нито гладна, но се почувства облекчена от молбата на Лиъм. Но защо я бе нарекъл с титлата, която вече не й принадлежеше? Сякаш искаше да напомни на Хю за правилата на благоприличието.

Хю се опомни.

— Каква небрежност от моя страна. Загубих ума и дума, когато видях Катрин тук. Кой не би се смаял — такава жена! — Погледът му се плъзна по нея твърде дръзко. — Хайде, ще вечеряме в салона.

Отнякъде се появиха възрастен мъж и младо момче, които вдигнаха решетката на крепостната порта. Катрин се опита да не поглежда към Лиъм. Гледаше Хю. Каза си, че е много щастлива задето той се радва да я види, задето я желае и иска да спи с нея. Опасенията, че през изминалите шест години годеникът й я е забравил, както я бе забравило собственото й семейство, очевидно бяха напразни.

Хю се приближи до нея и я хвана под ръка.

— Трябва да стоиш плътно до мен, Кейти — каза той многозначително, засмя се и потупа ръката й. После влязоха в замъка Бари — домът на Хю, който скоро щеше да стане и неин дом.

 

 

В Баримор все още използваха за трапезария големия хол в старинната централна кула на замъка. Трудно можеше да се каже, че салонът е мебелиран. Върху пода имаше стари, изтъркани рогозки. Стените бяха голи. Няколко възрастни прислужници запалиха газените лампи и скоро след това донесоха дървени подноси с хляб, сирене и студено месо, заедно с бира и ейл, и ги сложиха на дългата дървена маса. Десетината мъже от свитата на Хю бързо заеха местата си.

Катрин се чудеше дали паметта не я лъже. Защото тя си спомняше, че е идвала в този салон като дете, когато по стените висяха пъстри гоблени, когато в него имаше изящни дъбови скринове, когато подносите бяха сребърни, когато на масата се използваха красиви стъклени бокали от Лондон и сребърни ножове и лъжици. Спомняше си, че помещението миришеше приятно, а не на мърша. Спомняше си много добре облечени прислужници и вечеря, достойна за богат лорд, ако не и за крал.

Хю я настани начело на масата, до себе си. Тогава видя изучаващия й поглед и лицето му придоби мрачно изражение.

— През последните няколко години загубихме всичко, Кейти — каза той. — Наложи се да продам по-голямата част от мебелите и повечето от големите коне на Бари. Всички мои хора се присъединиха към Фицморис, освен неколцината, които виждаш тук. Не мога да държа много прислужници, защото не съм в състояние да ги храня. Но така е не само с клана Бари. Всички големи кланове тук, на юг, също пострадаха. Опитвам се да се успокоя с мисълта, че поне замъкът Бари все още е цял и все още е мой, но това не е достатъчно.

— Съжалявам, Хю — прошепна Катрин. — Видяхме навсякъде следите от войната. Ужасно е.

Хю кимна, придърпа напред подноса, наряза месото и го сложи в чинията й. В този момент Лиъм също седна на масата, като зае мястото точно вляво от Катрин. Коляното му докосна нейното. Тя изтръпна и бързо се обърна към Хю.

— Твоите васали са се присъединили към братовчед ми Фицморис?

Той сдържано кимна.

Катрин стисна ножа за хранене.

— Мащехата ми казва, че той се назовава граф на Дезмънд.

Хю я погледна.

— Аз също чух да се говори така. Но когато го срещнах, той се нарече капитан на Дезмънд, нищо повече. А сигурно знаеш, че баща ти лично го назначи за такъв, след като бе затворен от кралицата. Все някой трябваше да се грижи за земите на Дезмънд.

Катрин нямаше представа за това.

— Наистина ли Фицморис мисли да отнеме Дезмънд от баща ми?

Хю взе ръката й.

— Кейти, скъпа моя, Дезмънд вече не принадлежи на баща ти. Когато земите му бяха отнети, там се заселиха много англичани. Стотици. Повечето от тези натрапници сега са мъртви, защото Фицморис ги изби. Други бяха заловени и обесени. Трети потърсиха убежище в английските градове по крайбрежието, защото той ги преследва безспир чак до там. Но много ирландци също напуснаха земите си. Малко са тези, които се осмелиха да останат и да се борят за своите владения. Благодарение на Фицморис.

Тя го изгледа втренчено.

— Говориш за него, сякаш е велик герой.

— Той е велик воин, Кейти. Единствен той успя да обедини различните кланове, за да се опълчат дружно срещу англичаните. Дори братята на Ормънд се присъединиха за кратко към нашата борба. Сър Хенри Сидни не успя да го хване, няма да успее и сър Джон Перът. — Хю просъска името на коменданта.

— А ти, Хю? Съумя ли Фицморис да подмами и теб? — Катрин потрепери. — И ти ли следваш този узурпатор?

— Колко си твърдоглава. Същата Кейти, която познавах някога. — Той я потупа по ръката, без да отговори на въпроса й. — Стига мрачни новини. Разказите за войната не са подходящи за хубавите уши на една дама. Още не сме си поговорили един за друг, а и аз още не съм говорил с мъжа, с когото пътуваш. — Хю погледна към Лиъм.

Катрин не отговори, но се боеше от най-лошото — че Хю тайно подкрепя Фицморис, братовчед и враг на баща й, човекът, решил да завладее имотите на Фицджералд.

Лиъм се протегна лениво.

— И за какво искаш да си говорим?

Хю го загледа.

— Името ти. Лиъм О’Нийл. Едва ли може да има двама души с това прословуто име.

— Да. Едва ли.

Очите на Хю заблестяха.

— Да не искаш да кажеш, че Господарят на моретата седи на собствената ми маса?

Лиъм кимна и наля бира в бокала си.

Хю скръсти ръце.

— И как така се случи ти да придружаваш Катрин?

Кинжалът на Лиъм се появи в ръката му. Беше боен нож, двойно по-дълъг и тройно по-тънък от ножовете, с които вечеряха гостите. Той го използва, за да си отреже парче месо и да го сложи в чинията си. Сетне с един замах го разсече на две. Не можеше да има по-бързо и по-опасно острие. Дори сребърният му блясък бе леко замъглен от мълниеносната скорост, с която се движеше.

— Аз я плених в открито море.

Хю светкавично се изправи.

Лиъм също стана, усмихнат.

Катрин престана да разсъждава върху въпроса дали Хю Бари, за когото щеше да се омъжва, е съюзник на врага на баща й или не. Тя също скочи и застана между двамата мъже.

— Хю! Моля те! Не е това, което си мислиш! Ние идваме от кралицата.

Хю дори не я погледна.

— О, наистина ли?

Усмивката на Лиъм не трепна. Той улови Катрин и я дръпна зад гърба си.

— От самата кралица.

Ноздрите на Хю потръпнаха. Очите на Лиъм заблестяха. Едва сега Катрин разбра грешката си. Ако Хю наистина подкрепяше тайно Фицморис, значи бе враг на Короната и на кралицата. А щом Лиъм идваше от кралицата, това автоматично го правеше и негов враг. После, почти в истерия, тя осъзна, че Хю беше и неин враг, защото бе съюзник на Фицморис срещу баща й. А щяха да се женят.

— Знаеш ли, не се изненадвам, че имаш вземане-даване с кралицата. В края на краищата, кръвта ти е омърсена; кръвта ти е наполовина английска — процеди през зъби Хю. — Отгледан си в двора, сред английските принцеси и принцове, и си възпитаван от протестантски учители-еретици.

Лиъм дори не направи опит да се защити.

— Вярно е.

Катрин пристъпи до него.

— Но баща му е бил ирландец както теб и мен, Хю. Той е наполовина ирландец.

— Ако не ме лъже паметта, баща му беше убиец — каза Хю.

Лиъм се усмихна студено.

— За теб би било полезно да помислиш върху този факт. Защото често се твърди, че съм точно като него.

Катрин сграбчи ръката на Хю и го принуди да я погледне.

— Хю, кралицата опрости престъпленията на Лиъм и му нареди да ме доведе при теб. Това е всичко. Той няма нищо общо с нея; той е пират, знам го от опит.

— Ти го защитаваш? — Хю беше изумен. — Защитаваш това наполовина английско копеле? Защитаваш сина на Шон О’Нийл? Кървавия пират, който върлува из моретата и убива и ограбва всичко, което се изпречи на пътя му? Който не зачита нищо и никого, дори собствения си клан?

Катрин се поколеба. От една страна си спомняше овъглените и изпочупени палуби на малкия френски кораб и още чуваше стоновете на ранените мъже. Но от друга страна, Лиъм не беше убил никого. Бе позволил на френския екипаж да си отиде, след като взе това, което искаше. Не беше направил нищо лошо на Джулиет. После се сети как безжалостно я бе вързал за леглото и как бе разрязал дрехите й с кинжала. Но… но й беше оставил последното ценно нещо, което притежаваше — нейната чест. Катрин знаеше, че в онази нощ той можеше да стигне докрай. Но бе спрял, когато видя сълзите й.

— Той ме доведе при теб без да ме нарани, Хю — каза тя меко.

Хю се вгледа в лицето й, после в роклята й.

— Кой ти скъса роклята, Кейти?

Този път Катрин не се колеба.

— Знаеш, че през всичките тези години бях във Франция — каза тя бързо, без да сваля очи от неговите. — Аз избягах от манастира, където ме изпрати мащехата ми след Афейн. Един моряк на пристанището направи това, когато се опитвах да намеря кораб, с който да се прибера у дома.

Хю взе лицето й в шепи.

— Горката Кейти.

Катрин затвори очи, за да не издаде, че е излъгала и за миг се отпусна в ръцете му.

— Да, горката Катрин — каза Лиъм с леден тон. — Колко е трогателна вашата загриженост, лорд Бари.

Катрин се откъсна от Хю, погледна Лиъм и отново видя сребърната светлина в очите му. Беше ядосан, но нямаше никакво право да й се сърди. Току-що беше спасила злощастния му врат. Защото ако Хю знаеше, че той е разрязал роклята й, щеше да го убие, без да пита за повече подробности. Но внезапно Катрин осъзна, че не е права. Хю би се опитал да го убие, но победителят в една схватка между двамата мъже без съмнение щеше да бъде Лиъм. Освен това инстинктивно усещаше, че пиратът би унищожил Хю с най-голямо удоволствие. Тя потръпна.

Хю не сваляше поглед от нея.

— Доста си преживяла, знам. Първо да те изпратят във Франция, после баща ти да бъде затворен и лишен от богатството си, а сега и това. — Пръстите му докоснаха ръкава й и погалиха ръката й. — Ела да похапнеш. Имаш нужда от сили. — Той не обърна никакво внимание на Лиъм.

Катрин кимна, успокоена, че напрежението е преминало. Сетне седна на масата заедно с Хю и насочи вниманието си към чинията. След известно колебание Лиъм също се върна на мястото си. Тя въздъхна дълбоко от облекчение. Не искаше никой от двамата да пролива кръвта си върху каменните плочи на Баримор.

Тъй като студеното месо не я привличаше особено, Катрин си взе парче сирене и резен сух хляб. Двамата мъже до нея ядяха с настървен апетит. Тя хвърли крадешком поглед към Хю.

Наистина бе станал хубав мъж. Носът му беше малко широк, но прилягаше добре на квадратната му челюст и на кръглото му лице. Устата му бе красиво оформена, очите му — блестящо сини, а косата му — по-червена и от нейната. Трябваше да бъде доволна. Всяка жена копнееше за красив съпруг. Самата Катрин напоследък копнееше за мъж, който да е едновременно красив и страстен. Хю беше и двете. Тя знаеше, че трябва да бъде във възторг. Каза си, че е във възторг.

Не искаше да поглежда към Лиъм. Боже господи! Не искаше да сравнява двамата мъже. Нямаше да ги сравнява. Но образът на Лиъм изпълваше съзнанието й. Златен, ярък, поразителен. Той беше слънцето и до него всеки мъж, дори Хю, бе само далечна, трепкаща звезда.

Катрин рязко прекъсна мислите си. Съсредоточи се върху яденето.

Хю бе приключил с вечерята и я гледаше усмихнат и доволен. Ръката му беше върху нейната, пръстите му я галеха. Катрин видя светлината на страстта в очите му, но усети някакво безпокойство.

— Значи си израснала в манастир — отбеляза той, а погледът му се плъзна към ръба на корсета й.

Катрин се бе справила доста добре със зашиването на роклята си и пищният й бюст беше силно пристегнат и прибран. При все това погледът на Хю я смути.

— Да.

— Колко жалко.

Катрин се размърда неспокойно. Какво искаше да каже Хю?

Той й се усмихна приятелски.

— Онази Кейти, която познавах, беше винаги боса и тичаше като луда из цялата околност. Помня те като дете с дълги плитки, което постоянно се катери по дърветата. Не мога да си те представя затворена в манастир, с игла в ръка.

— Станах добра шивачка — значи, може да се каже, че годините са били прекарани полезно.

Хю се засмя.

— Талант, който всяка жена несъмнено трябва да развие. — Погледът му беше топъл. — Спомням си как майка ти се беше отчаяла, че никога не ще се научиш на никакъв женски занаят. Спомням си и как баща ти се присмиваше на това. Джералд много се забавляваше с момчешките ти занимания.

Катрин се усмихна при спомена за нежната тревога в очите на Джоан Фицджералд, когато видеше дъщеря си да тича боса, разчорлена и най-често в момчешки панталони и жакет. Сега тя също си спомни как баща й се смееше на това. Джералд тайно се гордееше, че дъщеря му може да се катери по дърветата и да язди не по-зле от което и да било момче. Катрин се усмихна на Хю още по-широко, засияла от щастие.

Лиъм шумно постави чашата си на масата, после я напълни с още бира.

Хю хвана ръката на Катрин в своята.

— Но, Кейти, има нещо, което не разбирам. Правилно ли чух, че кралицата е заповядала на О’Нийл да те доведе при мен?

Катрин кимна.

— Беше много великодушно от нейна страна, Хю. Боях се, че може да ме прати при баща ми в Селинджър Хаус.

— Е — каза Хю, — аз се радвам, че си тук и можеш да останеш колкото искаш, но защо тя те е пратила при мен, вместо при баща ти или при чичо ти?

Тя се вкамени.

— Кейти?

Катрин усещаше че Лиъм ги наблюдава като ястреб — неотклонно и някак хищно. Не успя да се въздържи и го погледна. Очите му бяха присвити, студени и съсредоточени. Тя се обърна към Хю.

— К-къде другаде да ме прати, Хю? Н-ние сме сгодени. Тъкмо при теб трябваше да ме прати.

Хю още държеше ръката й, но очевидно бе изумен.

— Хю? — каза колебливо Катрин.

Той пусна ръката й.

— Катрин! Какво, за бога, те кара да мислиш, че още сме сгодени?

Тя се улови за масата.

— Ние сме сгодени от люлката. П-поправи ме, ако греша. Този годеж никога не е развалян.

Хю я гледаше с неприкрит ужас.

Сърцето на Катрин затуптя лудо.

Той се опомни и взе двете й ръце в своите.

— Катрин, не зная как да говоря за това.

Тя си напомни, че трябва да диша. Каза си, че всичко ще бъде наред.

— Бащите ни са уговорили годеж между мен и дъщерята на графа на Дезмънд. Всъщност на три места договорът те споменава именно като дъщерята на графа на Дезмънд. Само на едно място е дадено рожденото ти име.

— Не разбирам.

Хю стисна зъби. Погледът му се плъзна към устните й, сетне към гърдите й.

— Дяволите да го вземат, ти си толкова хубава, но… не си дъщеря на Дезмънд. Вече няма граф на Дезмънд. Годежът престана да съществува в деня, в който престана да съществува графът на Дезмънд. Сега разбираш ли?

Катрин скочи на крака.

— Земите на баща ми са присъединени към Короната, а титлата му е отнета. Но аз още съществувам, Хю.

Хю също стана.

— Катрин, аз отнесох въпроса пред ирландския съд. Съдиите се съгласиха, че тъй като името ти е използвано само веднъж в договора, годежът е бил между мен и дъщерята на графа, а не между мен и Катрин Фицджералд.

Тя зяпна, неспособна да проговори.

— Съдиите го решиха, Катрин. Това стана малко след процеса срещу баща ти.

Тя беше шокирана, но дълбоко в себе си винаги бе знаела, че нещо не е наред, защото през всичките тези години той не й беше пратил никаква вест и не беше я повикал у дома. Сега всичко си идваше на мястото. Дъщерята на графа на Дезмънд вече не съществуваше. Хю Бари нямаше да се ожени за Катрин Фицджералд, госпожица Никоя. Очите й се напълниха със сълзи, но Катрин вирна глава.

— И кой го отнесе до съда, Хю?

Той се поколеба.

— Аз. Разбира се, че аз, Кейти, независимо колко си красива, аз не мога да се оженя за теб. Ти нямаш зестра, нямаш име, нямаш нищо. Сигурно разбираш това.

Тя успя да сдържи сълзите си.

— Освен това, вече от три години съм сгоден за дъщерята на графа на Томънд. Тази пролет тя ще стане на петнайсет и ще се оженим.

От устните на Катрин се отрони тихо възклицание. Тя преглътна и изправи рамене.

— Не ме интересува.

— Кейти — Хю взе ръката й. — нека да поговорим насаме.

— Не.

— Моля те.

Катрин наистина не се интересуваше от това какво още би могъл да й каже. Беше се изразил повече от ясно — щеше да се ожени само за дъщеря на благородник, такава, която има подходящо положение, която не е обедняла като нея.

Внезапно тя осъзна, че Лиъм се е изправил и е застанал до нея.

— Катрин е уморена, Бари. Разговорът ти насаме може да почака.

— Мисля, че не може — отсече Хю.

Катрин моментално усети напрежението между двамата мъже. Не беше преминало, бе само затаено и сега отново се нагнети. Те се мразеха и просто търсеха повод, за да се нахвърлят един върху друг. Тя почувства как въздухът помежду им се нажежава.

— Добре — каза Катрин и се приближи до Хю. Беше готова на всичко, само и само да избегне битката и да сложи по-бързо край на тази ужасна нощ.

Хю се усмихна, хвана я под ръка и я поведе към тясното стълбище. Катрин усещаше, че Лиъм ги гледа, усещаше неприязънта, която се излъчваше от него, но в момента не можеше да мисли за това. Въпреки първоначалния й смут, породен от факта, че след всички тези години Хю й се бе сторил напълно непознат, той беше нейният любим от детинство, беше й скъп приятел. И бруталният му отказ, жестокото му предателство я бе наранило до дъното на душата й. Както тайно се бе страхувала, Хю не я искаше, беше я забравил, беше избрал друга. Какво ще стане с мен сега, запита се с ужас Катрин.

И златният образ на Лиъм изпълни съзнанието й.

 

 

Хю затвори вратата на малката стая на горния етаж, в която нямаше нищо друго, освен рогозки и тясно легло.

— Можеш да спиш тук тази нощ, Кейти — каза той.

Катрин сви рамене. Беше му обърнала гръб и стоеше в средата на стаята, далеч от него.

Но Хю се приближи и застана точно зад нея.

— Катрин, съжалявам, че не си знаела и че си изминала целия този път с мисълта да се омъжиш за мен.

Тя не каза нищо. Но беше успяла да възвърне самообладанието си. Обърна се с лице към него и едва сега забеляза, че е малко по-висока от него.

— Но в същото време се радвам, защото ти си най-красивата жена, която съм виждал и защото ако не беше дошла, можеше никога да не се срещнем отново.

— Това няма значение — каза Катрин кратко.

— О, има. — Хю докосна лицето й. Тя трепна. — Аз съм ти приятел, Кейти. Ако помислиш малко, ще разбереш, че няма къде да отидеш. Можеш да се върнеш в Лондон, но там е само затворът на баща ти — Селинджър Хаус. Аскийтън е почти запустял и там ще бъдеш само бреме за чичо си и за роднините си, защото тяхното положение е далеч по-тежко от моето. Те загубиха всичко, когато баща ти загуби Дезмънд. Няма да се изненадам, ако решат да те изпратят обратно във Франция, макар че, като се замисля, те не могат да си позволят нито разноските за пътуването ти, нито издръжката ти в манастира.

Катрин усети как цялата настръхва от безпокойство. И от страх.

— Те няма да ме отпратят. Сигурно все пак ще могат да ме хранят. Ние имаме и други замъци и къщи.

— Касълмейн, Шанид, Нюкасъл и Касълайлънд — споменавам само някои от владенията на баща ти — са напълно обезлюдени. Всъщност, в Касълмейн живеят войници на кралицата. — Катрин възкликна ужасено. — Доколкото знам, родът ти още държи Дингъл, но той е само една малка кула и сега е доста пренаселен — каза Хю, като я гледаше. — Там няма да имат място за теб.

— Не ти вярвам!

— Не бих те лъгал, Кейти — промълви тихо той.

Катрин нервно приглади гънките на роклята си. Не беше и сънувала, че всичко може да бъде изгубено — всичко, освен Дингъл и може би няколко много малки, много стари крепости.

— Не можеш да останеш при роднините си — продължи Хю. — Нима искаш да се омъжиш за някой овчар? За някой селяк?

Тя го погледна и поклати отрицателно глава.

— Но можеш да останеш тук — каза Хю.

Катрин срещна дръзкия му поглед и й се доплака. Що за предложение беше това?

— Защо изглеждаш толкова изненадана? Смяташ ли, че ще те изоставя само защото съм сгоден за друга?

— Предлагаш ми дом? — попита объркано тя.

Той се усмихна.

— Да, дом със здрав покрив над главата ти, храна на масата и хубаво топло легло.

Катрин се взря в него и видя пламъка в очите му. Изведнъж й стана трудно да диша.

— Искаш да кажеш, че ще имам собствено легло или имаш предвид своето легло?

Хю се засмя.

— Винаги си била умна, Кейти. Ще спиш в моето легло. Не мога да те оставя да живееш под покрива ми, без да те докосна, скъпа. Ти си красива. Желая те. Ти си всичко, за което мечтае един мъж. Колко жалко, че баща ти беше лишен от собствеността си.

Тя стисна юмруци.

— Какъв добър приятел си ти, Хю.

— Защо се сърдиш? Ти вече не си дете. О’Нийл е разкъсал роклята ти, нали?

Катрин пребледня.

— Знаех си! А когато си напуснала манастира, си била девствена, нали? — Сега беше почервенял от ярост.

Тя намери сили да каже:

— Още съм девствена, Хю.

Очите му се ококориха широко.

— Тогава много се радвам, а О’Нийл е глупак. Е, Кейти? Какво ще кажеш? Ще останеш ли при мен?

Катрин отчаяно търсеше думи.

— Не мога да повярвам, че ми говориш така — каза тя горчиво. — Не мога да повярвам на ушите си.

— В това няма нищо обидно — прекъсна я нетърпеливо Хю. — Едва ли ще съм първият мъж, който си има любовница, а и с теб сме приятели, стари приятели. Няма да бъдеш нещастна.

Катрин усети, че всеки миг ще се разплаче. Но не искаше да плаче, не и пред него.

— Някога те обичах — каза тя, — но вече не. — Сетне се втурна покрай него и побягна надолу по стълбите. Вероятно сега го мразеше. Не можеше да си спомни някога да е била наранявана толкова жестоко.

Стъпалата бяха тесни и така излъскани през столетията, че в бързината си Катрин се подхлъзна и полетя надолу. Но Лиъм, който през цялото това време не бе преставал да обикаля нервно в основата на стълбата, скочи и я улови.

В първия миг тя инстинктивно го прегърна, за да възвърне равновесието си. Но когато се вгледа в сивите му очи, не видя нито гнева му, нито неговата загриженост. Просто си спомни, че той е още един мъж, който иска да я използва в леглото си за свое удоволствие, и свирепо се нахвърли върху него. Лиъм я пусна.

— Какво искаше той?

— Това, което искате всички вие мъжете, естествено — процеди през зъби Катрин. Очите й пламтяха гневно, макар че бяха пълни със сълзи. — Искаше да остана в Баримор и да топля леглото му — каза тя горчиво. — Не съм достатъчно подходяща да му стана съпруга, но от мен би излязла добра курва! — Понечи да се втурне покрай него и да побегне, но успя да направи само крачка, защото Лиъм протегна ръка, хвана я и яростно я завъртя към себе си.

— А ти какво му каза? — попита той.

Лицето му се надвеси над нейното. В очите му гореше огън.

Катрин се задърпа ожесточено.

— Трябваше да му кажа да върви по дяволите! Сега казвам на теб, О’Нийл — върви по дяволите и ме остави на мира. И двамата ме оставете на мира! — Тя се освободи от него и изтича навън във влажната, студена нощ.

И там, облегната на стената на замъка, без пелерина, премръзнала, Катрин най-после заплака. След известно време сълзите й пресъхнаха. Но студът остана, обвил ледените си пипала около пустото й сърце.