Бренда Джойс
Играта (28)

27.

Заливът Дингъл, Ирландия

„Морски кинжал“ стоеше закотвен, докато моряците бързо изваждаха от трюмовете скъпоценния товар и го превозваха с малки лодки до брега, където ги очакваха хората на Фицморис. На брега бе и Лиъм, слязъл още с първата лодка, пълна с провизии, които щяха да стигнат на ирландските бунтовници за началните месеци на зимата. А тя щеше да се спусне над Ирландия съвсем скоро. Денят бе студен и неприятен. Лиъм носеше тежка вълнена наметка, а от ноздрите му излизаше пара.

До него стоеше Хю Бари. Двамата мъже наблюдаваха разтоварването на „Морски кинжал“, което се командваше от първия помощник-капитан.

— Това ще ни стигне за първата половина от зимата — каза Бари.

— Знам — отвърна Лиъм. — През януари ще се срещнем отново, но не тук. — Вече беше използвал залива Дингъл два пъти и не искаше повече да рискува. — Има едно заливче съвсем малко на юг от Голуей. Знаеш ли го?

Бари кимна.

Лиъм се взря в него. През последната година младият мъж се бе състарил значително. По лицето му, доскоро съвсем гладко, се бяха появили бръчки. А и беше отслабнал. Не че бе едър мъж поначало, но сега беше станал тънък като вейка. Лиъм отдавна бе престанал да мрази Хю Бари. Каузата на бунтовниците беше почти безнадеждна и сега Лиъм просто го съжаляваше.

— Как е Кейти? — изненада го с въпроса си Бари.

Лиъм се постара да не се усмихва, да не позволява на погледа си да заблести със светлината, която грейваше у него само при споменаването на името й.

— Добре.

— По своя воля ли стои при теб, О’Нийл? Или все още е твоя пленница?

Лиъм отново сдържа усмивката си.

— Тя е с мен по собствено желание, Бари — каза той кратко, нарочно премълчавайки, че са се оженили. Ако го заловяха, за Катрин щеше да е по-добре хората да не знаят, че тя не само му се е отдала, но и че е станала негова съпруга. Лиъм прекрасно си даваше сметка за скандала, който би предизвикало това разкритие.

— Ти каза, че Фицморис желае да се срещне с мен. Тогава къде, по дяволите, е той?

— Не знам — отговори Бари и вдигна поглед към гористите хълмове зад тях. — И аз се питам същото.

Още от пристигането си в залива Дингъл Лиъм чувстваше някакво напрежение. Наистина, мисията му не бе лишена от опасности, но той бе преживявал далеч по-рисковани приключения без да изпитва такова пробождащо усещане за тревога. Фактът, че Фицморис закъснява за среща, уговорена още преди няколко месеца, никак не му се нравеше. Какво се бе случило с водача на бунтовниците, питаше се Лиъм с нарастващо безпокойство.

— Фицморис няма да дойде — внезапно заяви той, осъзнал изведнъж истината. В същия миг ръката му стисна дръжката на рапирата.

— Какво? Откъде знаеш?

Лиъм не отговори. Вече беше убеден, че се задават неприятности. Погледът му изпитателно обходи хълмовете, покрити с гори и скали. Не забеляза нищо подозрително, но въпреки това се обърна към хората си и отсечено им нареди да разтоварят кораба възможно най-бързо, като междувременно го приготвят за незабавно отплаване.

— Ще се срещна с Фицморис друг път — каза той на Бари, а мислено добави: ако Фицморис все още е жив и на свобода. Вече усещаше съвсем ясно опасността, затова се отправи с широки крачки към разпенените вълни с намерение да се върне на борда на „Морски кинжал“.

Бари тръгна след него.

— След два месеца — каза той.

Лиъм тъкмо кимаше в знак на съгласие, когато се чу вик.

Съпроводен от мускетен изстрел.

Лиъм се завъртя светкавично с извадена шпага. Откъм гората наизскачаха английски войници, въоръжени с шпага и мускети, и се спуснаха надолу по хълма.

— Към кораба! — извика Лиъм на своите моряци.

Чуха се още изстрели. Неколцина бунтовници паднаха повалени. Други извадиха мечове и копия и се хвърлиха срещу англичаните. Британската пехота бе последвана от конница, която в този миг се носеше стремглаво към брега. Лиъм потръпна. Ирландците носеха само кожи вместо ризници и бяха въоръжени с ножове и ками, с тежки мечове и почти безполезни копия. Войниците на кралицата щяха да ги избият до крак. Кой ли ги бе предал, питаше се Лиъм, докато бягаше към една от лодките.

Бари също бе извадил меча си и тичаше към своите хора, за да посрещне атаката на англичаните. Изведнъж от гърлото му се изтръгна вик. Лиъм го чу и се извърна, за да види как Бари се стоварва на земята, ударен от вражески куршум. На гърдите му бавно разцъфваше кърваво цвете.

Разгаряше се жестока битка. Ирландците се бранеха сърцато, но оръжията им не можеха да се мерят с тези на враговете им. Англичаните съсичаха бунтовниците с леките си, остри като бръснач шпаги или ги застрелваха в гръб с мускетите си. Настъпваше истинско клане, което при това щеше да приключи съвсем скоро. Лиъм се втурна обратно към бойното поле.

Хю правеше опити да се изправи, но не можеше да се закрепи дори на колене. Лиъм го вдигна на крака, но в този момент зърна препускащия към тях ездач, пусна Бари и се извърна, готов за бой. Войникът, който бе прибрал мускета си, замахна с шпага. Лиъм парира удара с такава сила, че ездачът отхвръкна от седлото. Опита да се изправи, но Лиъм се стрелна към него, простря го с един ритник обратно на земята и в следващия миг прониза сърцето му с шпагата си.

После се обърна към Бари. Олюлявайки се, ирландецът, който някак си се бе закрепил на крака, се мъчеше да вдигне, меча си. Лиъм изби оръжието от ръката му, метна дребния мъж през рамо и побягна към морето. Моряците вече се бяха качили по лодките и му подвикваха да побърза. Той нагази в студените води, стигна до най-близката лодка и прехвърли Бари в нея, след което го последва. Двама от моряците хванаха веслата и бързо загребаха по посока на „Морски кинжал“. Покрай ухото на Лиъм изсвистя куршум и всички в лодката рязко се наведоха.

Лиъм вдигна глава пръв и погледна към отдалечаващия се бряг. Битката вече бе свършила. Повечето бунтовници бяха избити или смъртоносно ранени, но неколцина бяха успели да се измъкнат и бягаха нагоре по хълма към гората. Английските войници обхождаха полесражението и доубиваха ранените ирландци, които все още дишаха. Изведнъж очите на Лиъм се разшириха. Един грамаден мъж, възседнал дребно конче, което изглеждаше като премазано под огромната му тежест, се отдели бавно от групата на победителите и нагази на няколко метра навътре в морето. На главата му нямаше шлем и червената му коса изпъкваше ярко на фона на навъсеното небе. Мъжът гледаше право към Лиъм. Това не можеше да е никой друг, освен сър Джон Перът.

Дори от разстояние яростта му бе повече от очевидна. Той вдигна ръката си, свита в юмрук и я размаха срещу отплуващата лодка. Лиъм стисна зъби и отвърна на погледа му. Току-що се бе разминал на косъм от смъртта — по волята на бог или на съдбата.

 

 

Когато дотича Ги, Катрин беше в кухнята. Заедно с две кухненски прислужници тя приготвяше сладкиши и ръцете й лепнеха от захарния сироп. Последната седмица бе изпълнена с трескава работа — беше дошло времето да се приготвят ликьори, да се сушат плодове, да се варят конфитюри.

Излишно бе да чува думите на Ги. Възбуденият вид на момчето й беше достатъчен, за да разбере, че „Морски кинжал“ се е върнал. Че Лиъм се е прибрал у дома.

Катрин се изми и припряно избърса мокрите си ръце. Сърцето й туптеше радостно — докато не осъзна какво казва Ги. „Морски кинжал“ вече бил закотвен на кея и на борда имало ранени.

— Откъде знаеш? — изкрещя Катрин, представяйки си Лиъм на носилка, блед и безжизнен.

— Бях там, когато корабът пристигна — отговори момчето и побърза да добави: — Не е капитанът, той е добре, но нареди да качат един ранен мъж в къщата. Каза да извадиш лекарства и да приготвиш легло.

Катрин въздъхна облекчено, но не губи време, а веднага се обърна към двете прислужници и им нареди да донесат кошницата с лекарствата, вода, сапун и чисти кърпи за превръзки. После изхвърча от стаята, хукна нагоре по стълбите към неизползваната спалня и отметна кожите от прозорците, за да пропусне вътре резливия зимен въздух. Противно на онова, което се препоръчваше единодушно от всички лекари, Катрин смяташе, че свежият въздух е здравословен и укрепва силите.

Тя махна покривката от леглото. Зад гърба й се появи един от слугите.

— Оставете на мен, милейди.

— Запали огън, Нед — нареди Катрин и излезе от стаята.

Докато тичаше надолу по стълбите, чу плътния тембър на Лиъм. Погледът й обходи тревожно цялото му тяло сантиметър по сантиметър.

Един слуга свали наметката на Лиъм. По ризата му имаше кървави петна, а също и по панталоните. Но Катрин не видя никакви рани.

— Добре ли си, Лиъм? — извика тя и се хвърли в обятията му.

Лиъм й се усмихна нежно.

— Харесва ми това посрещане, тази гореща загриженост — измърмори той. — Да, Кейт, аз съм добре. Но твоят стар приятел не е.

Първоначално Катрин не го разбра, но се извърна и най-после видя човека, който лежеше върху една кожа, опъната между два дървени кола. Мъжът бе в безсъзнание, а по лицето му беше избила трескава пот. Очите на Катрин се разшириха от изумление, когато разпозна Хю.

— Божичко! — Тя се втурна към носилката, коленичи до нея и докосна челото му. Беше ужасяващо горещо. Тогава видя раната, която се бе възпалила и се нуждаеше от незабавно лечение. Хю отвори очи, но погледът му беше празен.

Катрин кимна.

— Занесете го горе. — Двамата моряци се подчиниха начаса. Тя се обърна към стюарда, който стоеше зад нея. — Донеси ми оцет, бренди и плесенясал хляб.

— Плесенясал хляб? Ние нямаме…

— Намери ми плесенясал хляб. Незабавно! — извика Катрин. После привдигна поли и се спусна към стълбите, решена да спаси живота на човека, когото някога бе обичала и за когото бе възнамерявала да се омъжи.

 

 

— Знаех си, че това си ти — прошепна Хю няколко дни по-късно. Катрин току-що бе влязла в стаята. Усмихна се, доволна, че се е събудил и че треската е отминала. Всъщност тя вече знаеше, че Хю ще оживее.

— Очевидно е доста трудно да се убие мъж от рода Бари.

Хю я погледна.

— Отначало, когато не бях на себе си заради треската, те мислех за ангел.

Катрин се засмя, като си припомни последната нощ, прекарана с Лиъм.

— Нямам нищо общо с ангелите.

Очите на Хю не се откъсваха от лицето й.

— Ти би могла да бъдеш ангел, Кейти. Толкова си красива.

Тя се взря в него. Усмивката й беше изчезнала.

— Станала си дори още по-хубава от последния път, когато те видях — каза Хю с въздишка и отпусна глава върху възглавниците. — А аз, аз все още съм слаб като новородено коте.

— Това е вярно — отвърна Катрин. — Но раната ти заздравява и след някой и друг ден ще можеш да се изправяш и да ставаш от леглото.

— Как бих могъл да ги благодаря, задето ми спаси живота?

Тя не се поколеба нито за миг.

— Погрижих се за теб така, както бих го сторила за всеки друг. Няма нужда да ми благодариш.

Хю я погледна замислено.

— Може би ще намеря начин.

Катрин сви рамене, извърна се и с изненада установи, че на прага е застанал Лиъм. Тя му се усмихна и веднага отиде при него.

— Не преставаш да ме смайваш — каза той.

 

 

— Докато си тук, на моя остров, искам от теб едно-единствено нещо — тихо каза Лиъм. Двамата с Бари бяха сами в стаята.

— Можеш да искаш от мен всичко — отвърна Бари. — Дължа на теб и на Кейти свободата и живота си.

Лиъм седна на един стол до камината. Същото стори и Хю. Лиъм наля две чаши ирландско уиски.

— Катрин не знае, че помагам на Фицморис и предпочитам да остане в неведение за това.

Бари го погледна сепнато.

— Нима не те е попитала как съм се озовал на твоя кораб, при това ранен?

Лиъм се взря в чашата си с мрачно изражение.

— Попита ме. Аз я излъгах. Казах й, че съм носил храна за теб и че сме били нападнати от бандити.

— И тя ти повярва?

— Да, повярва ми — троснато отговори Лиъм. — Така е по-добре. Катрин не би могла да ме разбере, ако й кажа истината.

— Да, като се има предвид, че Фицморис се опитва да присвои онова, което някога принадлежеше на баща й, не бих я упрекнал, ако се почувства предадена — съгласи се Бари.

Катрин стоеше като вкаменена на прага на стаята с поднос, върху който имаше пресен пай с месо. Бе чула всяка дума от разговора. Подносът се изплъзна от ръцете й и издрънча на пода. Паят се пръсна на парчета.

Лиъм да помага на Фицморис? Не… не бе възможно!

Двамата мъже скочиха едновременно от местата си. Лиъм се извърна към нея пребледнял.

Катрин се взря в красивото му лице шокирана, неспособна да повярва.

— Кажи ми, че не е вярно — прошепна тя дрезгаво. — Лиъм!

— Не мисля, че си ме чула добре, Кейт — меко каза той, протегна ръка и докосна бузата й.

Тя го отблъсна с едно тръсване на главата.

— Чух как каза на Хю, че ме лъжеш. Че помагаш на най-злия враг на баща ми! На Фицморис!

Лиъм преглътна.

— Любов моя, не е това, което си мислиш.

Катрин отново отблъсна ръцете му с недоверие, с растящ гняв… и с истинска паника.

— Не! Отговори ми, кажи ми истината, кажи ми, че съм разбрала погрешно това, което чух, преди да съм слязла в селото, за да разпитам всеки един от моряците, с които си плавал по твоите дълги, тайнствени пътешествия!

— Ти не разбираш — настоя Лиъм.

Тя прочете в погледа му и болката, и страха, и почувства как сърцето й се разчупва на две. Обърна се с лице към Бари.

— Хю?

Той не реагира.

— С какво се занимава той, Хю? — Бари отново не отговори, само лицето му пребледня още по-силно. — Ти ми дължиш живота си! Отговори ми, Хю! — изкрещя Катрин.

Бари бавно се надигна.

— Дължа живота си и на Лиъм, Кейти.

Тя се обърна към съпруга си, стиснала юмруци. Сърцето й агонизираше. Шокът отстъпваше място на чист, всепоглъщащ ужас.

— Какво не разбирам, Лиъм? Какво?

— Това е само за заблуда — каза той. — Подкрепата ми за Фицморис, имам предвид.

Катрин го гледаше втренчено. Гърдите й се надигаха задъхано. В тази секунда целият й свят се срина. Думите на Лиъм не бяха нищо друго, освен признание на вината му.

— Значи не отричаш. Не отричаш, че помагаш на най-злия враг на баща ми?

Лиъм потръпна.

— Катрин… аз наистина му помагам, но не е това, което си мислиш. Не съм забравил интересите на баща ти.

Той помагаше на Фицморис.

— Интересите на баща ми? — прошепна тя. Очите й се изпълниха със сълзи. О, господи, нима бе възможно? Как бе могъл Лиъм да я предаде така? Та той й беше съпруг!

Лиъм заговори с тих, успокояващ тон, но Катрин му обърна гръб и покри лицето си с длани. Цялото й тяло трепереше. Не чу нито дума. Лиъм, когото обичаше, бе съюзник на Фицморис. След като само преди няколко месеца тя го бе помолила да помогне на баща й. Беше я лъгал, че помага на Джералд… беше й казал да му има доверие. И тя му бе вярвала.

В такъв случай не беше възможно Лиъм да я обича.

О, господи!

Бари излезе от стаята, за да ги остави насаме, но Катрин дори не го забеляза.

— Катрин — прошепна Лиъм иззад гърба й и улови раменете й. — Опитвам се да ти обясня цялата игра. Трябва да ме слушаш много внимателно.

Катрин се дръпна рязко и се извърна към него. Лицето й бе изкривено от ярост… и омраза.

— Не! Няма нищо за обясняване! Негодник! Лъжец! Измамник! — Тя се нахвърли с юмруци върху него.

Лиъм не помръдна. Стоеше неподвижен и безмълвен, докато Катрин удряше гърдите му, задавена от ридания — заради загубата на една любов, която никога не бе имала, която никога не бе съществувала; заради болката от предателството, която не можеше да понесе. Заслепена от неудържим плач, тя не видя сълзите в очите на самия Лиъм.

— Опитвах се да ти обясня защо през изминалата година помагах на Фицморис — каза той с равен глас. — Но ти отказваш да ме слушаш, отказваш да ми повярваш. Не чу нито дума от това, което ти казах.

Катрин отново се втренчи в него поразена, залята от нова вълна на болка. Значи бе снабдявал побъркания католик в продължение на цяла година? Значи се бе съюзил с братовчеда на баща й малко след като я беше срещнал за пръв път!

— Не! — Тя вдигна ръце, сякаш за да се предпази от него. Никога през живота си не бе изпитвала по-силна омраза към някого. — Не ме докосвай!

— Нямаш друг избор, освен да ме изслушаш — каза Лиъм с нотка на гняв в тона си. Ръцете му се отпуснаха.

— Никога повече няма да те слушам — извика Катрин и в този миг пожела да го нарани така, както той бе наранил нея. Ала не можеше. Защото го бе обичала… Но Лиъм не я обичаше.

— Имам план, Катрин — поде той. Изражението му беше толкова сериозно, толкова искрено, че Катрин отстъпи назад ужасена.

— Не! — изкрещя тя. Как й се искаше да не бе изгорила писмото на баща си, за да може сега да му го хвърли в лицето.

— Катрин, това е един рискован и несигурен план. И първата стъпка към осъществяването му беше да направя Фицморис по-силен — продължи Лиъм, без да откъсва поглед от лицето й.

— Не! — извика Катрин отново. Един тих глас в съзнанието й, в сърцето й, я предупреждаваше да не прави това, да изслуша Лиъм, но тя не му обърна внимание. — Нека аз да ти кажа за моя план!

Челюстта му се стегна.

— Ти си прекалено разстроена и аз те разбирам. — Той отиде до бюфета и й наля чаша уиски.

— Не ме разбираш. Не би могъл — изкрещя Катрин, която го бе последвала.

Лиъм се обърна и й подаде чашата.

— Изпий това.

Тя блъсна ръката му и чашата се пръсна на пода. Двамата се взряха един в друг.

— Не искам да те нараня — каза Лиъм. — Никога не съм искал.

— Ти не можеш да ме нараниш — отвърна Катрин. Думите прозвучаха нелепо на фона на обляното й в сълзи лице. — С теб сме си лика-прилика. — Тя се изсмя горчиво. — И двамата прекрасно умеем да играем игри, да правим театър… да използваме другия за чисто егоистични цели.

Той я гледаше напрегнато. Катрин предизвикателно отвърна на погледа му, замаяна от безумната болка, която я разкъсваше цяла.

— Ти си твърде честна, за да играеш играта, за която говориш — каза накрая Лиъм.

— Нима? — изсмя се тя истерично. — Не искаш ли да чуеш за каква игра става дума… скъпи?

— Не мисля. — Сивият му поглед беше помръкнал.

— Помниш ли писмото, което баща ми изпрати през юли? Онова, което ти ми донесе? — попита Катрин пресипнало.

Той кимна бавно.

— Аз го изгорих. Знаеш ли защо?

— Не. И не искам да знам. — Но не отмести поглед от очите й, нито помръдна от мястото си.

В стаята беше толкова тихо, че неравномерното дишане на Катрин се чуваше съвсем отчетливо.

— Изгорих го, за да не можеш да го намериш и да го прочетеш. За да не узнаеш никога съдържанието му.

Той се взря в нейните изпълнени с ненавист очи.

— Но сега ти ще ми кажеш какво е имало в това писмо, прав ли съм?

— Да! — извика тя и заби юмрук в гърдите му. Лиъм очевидно не забеляза това. — Да, дявол да те вземе, да! Много отдавна, още преди да се омъжа за Хок, баща ми ме помоли да те използвам. Да те прелъстя, за да те отведа до леглото си… и до олтара! Той поиска от мен да те направя свой роб с помощта на тялото си. Да играя ролята на изкусителка. Да те принудя да се ожениш за мен. Чуваш ли ме, Лиъм?

На лицето му се четеше ужас, който нарастваше с всеки изминал миг.

Звукът, който се изтръгна от устните на Катрин, бе нещо средно между плач и смях.

— И аз изпълних молбата му. Беше само игра, Лиъм, нищо повече. Всеки мой стон и въздишка бяха чиста преструвка, предназначена да те побърка от желание, да те направи мой слуга. Преструвах се, че единственото, което ме интересува, си ти и сексът с теб. Преструвах се, че не мога да живея без теб, без твоите ласки. Преструвах се, че те обичам! — Тя осъзна, че отново е избухнала в ридания. — В замяна на това ти трябваше да помогнеш на баща ми — а не на Фицморис!

— Ако за теб всичко е било само игра… защо тогава плачеш? — попита той дрезгаво.

— Защото загубих! О, господи, загубих всичко. Отдадох ти се, а ти — дано вечно да гориш в ада! — ти ме измами и помогна на проклетия папист.

Лиъм я гледаше така, сякаш виждаше пред себе си непозната жена. Или чудовище.

Усмивката й, разсечена от потока сълзи, беше жестока.

— Бях глупачка да смятам, че съм способна да победя. Но ти също си глупак. Да повярваш, че бих могла наистина да обикна сина на Шон О’Нийл!

Той рязко пое дъх.

Катрин понечи да излезе, но неговите студени и остри като кинжал думи я спряха.

— Ти си кучка, Катрин.

Тя се извърна отново към него.

Погледът му пламтеше от гняв.

— Студена, долна кучка.

Очите й се разшириха изумено.

— Можеш да се върнеш при Хок — Лиъм й обърна гръб и се отправи към вратата.

— Върви! — изкрещя Катрин след него, отново разтърсена от ридания. — Махай се! Върви надалеч и никога не се връщай! Надявам се ти и твоят проклет кораб да потънете на морското дъно! Чуваш ли ме, Лиъм? Чуваш ли?

Но той не й отговори и изчезна в мрака на коридора. А на следващия ден „Морски кинжал“ отплава в открито море.

Само че този път не се върна.