Бренда Джойс
Играта (36)

35.

Когато чичо й обяви, че заминава по работа за Лондон, Джулиет настоя да го придружи. Понеже знаеше колко е разстроена по повод на предстоящата си сватба и искаше да разведри духа й, той се съгласи. Джулиет не му каза истинската причина, поради която държеше да отиде в Лондон точно сега. Причината беше Катрин.

Слухът за нейния опит да убие кралицата се бе разпространил като горски пожар, стигайки само за няколко дни до Корнуол. Джулиет се боеше, че мъката е помътнила разсъдъка на приятелката й и че Катрин отчаяно се нуждае от нейната помощ.

Трябваше да отиде в Лондон и да узнае колкото е възможно повече за нея. Ричард нае стаи в една от добрите странноприемници и излезе, оставяйки няколко прислужници да помагат на Джулиет. Тя бе казала, че смята да направи някои покупки, но кочияшът изобщо не се впечатли, когато получи нареждане да кара към Уайтхол, вместо към пазара в Чийпсайд.

Сега Джулиет стоеше нерешително в балната зала, без да обръща внимание на пищната украса от астрологични знаци, плодове и странни висулки, окачени по стените и тавана. Погледът й обхождаше тълпата. Беше време за обяд и залата бе пълна с хора, но Джон Хок го нямаше. Всъщност, нямаше нито едно познато лице, но пък и Джулиет поначало нямаше представа от дворцовия живот и от придворните.

Тя махна на един минаващ войник и попита за Хок. Войникът й намигна съзаклятнически — факт, на който тя не обърна никакво внимание — и отговори, че капитанът може да бъде намерен в стаята на охраната. След като получи обяснение как да стигне дотам, Джулиет напусна балната зала и с разтуптяно сърце прекоси двора. Беше мразовит ноемврийски ден — влажен, студен и сив. Тя уви пелерината плътно около тялото си. Все още не можеше да повярва на собствената си решителност и дързост.

Хок тъкмо излизаше от стаята на охраната. Джулиет забави крачка и спря. Очите му се разшириха — беше я забелязал веднага.

Тя усети как се изчервява. Божичко, какво правеше? Беше се заблуждавала, че идва в двореца, за да разбере как е Катрин и дали се грижат добре за бебето. В действителност бе дошла просто за да види Джон Хок.

Двамата се гледаха втренчено, застанали неподвижно в двата края на дългия коридор. Джулиет си спомни последната им среща, когато се бе държала като обезумяла, бе крещяла и го бе обвинявала за това, че изпълнява дълга си към кралицата. Сега съжаляваше за своето необуздано, непристойно поведение. Но нямаше как да заличи стореното.

Най-сетне Хок тръгна към нея. При всяка уверена стъпка шпорите му звънтяха, а високите му ботуши сякаш сияеха. Джулиет извърна поглед настрани, защото й се струваше, че очите й не ще понесат подобна красота. Как бе могла Катрин да предпочете пирата? За Джулиет това беше пълна загадка.

— Лейди Стратклайд — сковано каза той, като улови ръката й и сведе глава в поклон. Но устните му не я докоснаха.

Джулиет издърпа ръката си разтреперана.

— Сър Джон, аз… аз чух за Катрин — извика тя. — Кажете ми, че не е вярно.

Хок я хвана под ръка.

— Да се поразходим в градината.

Джулиет усещаше допира му с всяка фибра на тялото си. Защо този мъж я привличаше толкова неудържимо? На всичко отгоре времето бе ужасно и в градината нямаше жива душа. Бяха сами. Най-сетне той спря до една усамотена беседка. Джулиет вдигна поглед към него.

— Наистина ли Катрин нападна кралицата?

Очите му я пронизаха.

— Да.

— Господи! — извика тя.

Изражението му беше изпълнено с болезнена мъка.

— Вината не бе нейна. Тя беше обезумяла от скръб. Слава богу, че Нейно величество не бе наранена. И че Катрин успя да избяга.

— Слава богу — повтори като ехо Джулиет. — Сър Джон, добре ли е Катрин сега?

Челюстта му се стегна.

— Не знам, Джулиет. Не знам къде е тя.

От гърдите на Джулиет се изтръгна отчаян стон.

— Но на ваше място не бих се тревожил прекалено много — каза Хок, като стисна дланта й. Тя знаеше, че с този жест иска просто да я успокои, но тялото й видимо се стегна. Хок се изчерви и пусна ръката й. — Простете.

На Джулиет й се прииска да притежаваше поне мъничко от опита на Катрин с мъжете, за да може да се държи по-кокетно и не чак толкова смутено. Но после си напомни, че Хок е съпруг на Катрин, че самата тя след месец ще се омъжи за Саймън Хънт. Съкрушена, Джулиет прогони фантазиите си.

— Как бих могла да не се тревожа за нея? Сега тя е някъде — сама и, вероятно, неспособна да се защитава, нито дори да разсъждава нормално.

— Не мисля, че тя е сама.

Джулиет го погледна. Хок знаеше нещо и макар да го криеше от нея, тя изпита облекчение.

Той извърна глава към широката поляна за кегли, която се простираше на отсрещната страна на градината.

— О’Нийл успя да избяга от Тауър малко преди Катрин да се появи в Лондон.

Дали сега бяха заедно, запита се Джулиет. И внезапно осъзна, че те си принадлежаха един на друг и че дори ако все още не бяха заедно, щяха скоро да се съберат. Тя неволно се усмихна, искрено зарадвана при мисълта, че Катрин не е сама в трудностите, че има кой да се грижи за нея, да я обгражда с любов. После със закъснение се сети за мъжа, която стоеше до нея. Божичко! Погледна крадешком Хок, но не съзря у него нищо, където да показва, че възможността Катрин — собствената му съпруга — да се е върнала при другия мъж, го засяга по някакъв начин.

— Джон, съжалявам.

Погледът му се плъзна по лицето й бавно, като се спираше на всяка част от него.

— Нима? Не мисля. Катрин го обича. Вярвам, че и той я обича. Не биваше изобщо да се опитвам да я задържа като своя съпруга.

Джулиет усети, че гърлото й е задавено от сълзи.

— При последната ни среща — прошепна тя с пламнали бузи, — аз ви обвиних в егоизъм и безчестие. Сега горчиво се разкайвам за това. Сгреших. Вие сте доблестен, самопожертвователен и изключително благороден човек. Простете ми, сър Джон.

Хок я погледна право в очите.

— Аз извърших нещо ужасно — каза той изтерзано. Както очите, така и лицето му издаваха колко страдаше. — Аз отнех новороденото бебе от ръцете й. Никога няма да забравя това. Никога. Нито писъците й, нито риданията й. — Гласът му се прекърши. — Сънувам ги всяка нощ. Всяка нощ.

— Но вие изпълнявахте заповед на кралицата! — извика Джулиет.

В очите му имаше сълзи.

— Но не трябваше и аз знаех, че не трябва. Сега издирват Катрин, за да я съдят за държавна измяна, а детето й е в чужди ръце. — Хок замълча. — Тя няма никаква вина за това, че се нахвърли върху кралицата.

— Вината е в кралицата — извика тя разярена. — В нейната жестокост!

— И в мен — каза Джон и се извърна настрани.

Джулиет почувства болката му така, сякаш бе нейна собствена.

— Джон — прошепна тя, пристъпи към него и докосна рамото му.

Хок се обърна изненадан.

Ръцете й се протегнаха сами и го прегърнаха. Но не я беше грижа. Джон страдаше, а тя го обичаше и нямаше какво друго да стори, освен да го утеши. Джулиет му се усмихна през сълзи и бавно отпусна глава на гърдите му. Дланите й се плъзнаха по гърба му в нежна прегръдка, сякаш той не беше голям, силен мъж, а крехко, чупливо създание.

Джон Хок стоеше неподвижно.

А Джулиет си мислеше: Това я раят. Да прегръщаш такъв мъж Това е. Само да можеше и Джон да я обича така, както тя обичаше него.

Внезапно от гърдите му се изтръгна стон и силните му ръце я притиснаха към тялото му. Джулиет извика и вдигна глава към него. Сините му очи блестяха; болката бе изчезнала. За пръв път в живота си Джулиет видя и едновременно с това усети мъжкото желание. И се вцепени.

— Джулиет — пресипнало промълви Джон. Едната му ръка разтреперано се зарови в прибраните й в кок къдрици, фибите, които ги придържаха, се пръснаха по земята и над дланта му се изля тежкия водопад на гъстата й, тъмна коса.

Тя не можеше да говори, не можеше да диша. Единственото, на което беше способна, бе да го гледа като омагьосана… и да се надява.

Джон хвана лицето й с големите си, силни ръце и внезапно устните му се впиха в нейните.

В мечтите й целувките му винаги бяха нежни, леки, почти въздушни. Това нямаше нищо общо с мечтите й. Беше много, много повече.

Беше страст. Джулиет инстинктивно разтвори устни и позволи на езика му да проникне в нея, да се сплете с нейния. Никога не си бе представяла, че е възможно тялото й да оживее по такъв магически начин. То тръпнеше, гореше, искаше. Джулиет се надигна на пръсти и изпъна шия, за да бъде още по-близо, да усети още по-дълбоко жарките му целувки.

Хок се опомни пръв и откъсна устни от нея. Дишаше тежко. От гърдите на Джулиет се отрони слаб, скимтящ звук.

— Господи! — промълви Джон, когато намери сили да проговори. Пръстите му благоговейно докоснаха лицето й, сетне пригладиха назад косата й, която падаше, свободна и буйна, чак до кръста. — Джулиет!

Джулиет още се притискаше към здравото му, мъжествено тяло. Макар и останала без дъх, тя успя да се усмихне и да прошепне тихо думите, които отекваха в сърцето й, в цялото й същество.

— Обичам те.

Той се вцепени.

Джулиет внезапно осъзна какво бе казала… и какво бе направила. Действителността я връхлетя с цялата си жестокост. Джон Хок не беше свободен мъж. Тя не беше свободна жена. Ужасена, Джулиет отдръпна ръце от гърдите му като опарена и залитайки заотстъпва назад.

О, господи, какво бе сторила!

— Спри! — извика той и я сграбчи за раменете. — Не ми обръщай гръб!

Думите прозвучаха като заповед, на която Джулиет безмълвно се подчини. Така или иначе Джон я държеше толкова здраво, че дори наистина да искаше, тя не можеше да помръдне.

— Катрин принадлежи на О’Нийл — каза той. — Ще се обърна към Кентърбъри и ще поискам развод.

Джулиет остана без дъх. Главата й се въртеше. Не, това не можеше да е вярно. Не можеше мечтите й да се сбъдват.

Но следващите му думи потвърдиха, че мечтите й наистина бяха станали реалност.

— Джулиет — прегракнало, нерешително каза Джон, — Джулиет… бих искал да се омъжиш за мен… ако си съгласна да ме вземеш.

От гърдите й се изтръгна вик.

— Да, Джон, да.

Хок се усмихна.

— Мисля, че те обичам от много отдавна.

— А аз те обичам от първия миг, в който те видях — призна Джулиет.

Той улови ръката й.

— Днес ще говоря с чичо ти. Смятам, че ще успея да го убедя в предимствата на този брак и на сливането на двете съседни имения.

— А ако откаже? — с известна уплаха попита тя.

Хок се усмихна нежно.

— Тогава ще избягаме.

Думите му бяха дръзки, авантюристични и толкова романтични. А и самият той бе тъй силен и смел, че Джулиет не се боеше. Тя се засмя, но после видя погледа му и застина напълно неподвижно.

Неговата глава се наведе, нейната се изправи. И тогава двамата затанцуваха в беседката под чворестите дъбове и старите брястове — танц, познат от незапомнени времена, танц за цял един живот.

 

 

Катрин гореше от нетърпение да напусне Лондон. Едната от причините бе тази, че никой нямаше да се сети да я търси в Стенли Хаус. Но имаше и друга, по-важна — Лестър знаеше, че тя се укрива в Селинджър Хаус и възнамеряваше в близките дни да я отведе в едно от собствените си имения в северна Англия. Откакто узна това от Джералд, Катрин живееше в постоянен страх, че няма да успее да се измъкне от Лондон достатъчно бързо.

Прекрасно съзнаваше, че сега, когато Лиъм бе на свобода, тя трябва да изпълни своята част от сделката с Лестър. Но с цялото си същество копнееше да отложи този момент колкото е възможно повече. Даваше си сметка, че е по-добре да се отплати на Дъдли сега, преди Лиъм да се е върнал, отколкото след това. Но не можеше. Обзета от паника, Катрин потегли към Есекс, бягайки не само от кралицата, но и от нейния влиятелен фаворит.

Мери Стенли я очакваше. Още щом Катрин влезе в малкия двор на имението, входната врата се отвори и на прага се появи крехка русокоса жена в елегантна рокля.

Катрин мигновено забеляза, че Лиъм приличаше на майка си. Мери беше руса, сивоока и много красива; лицето й бе по-мек, женски вариант на лицето на сина й. От всичко, което бе слушала за нея, Катрин знаеше, че през живота си тази жена е понесла много страдания, но въпреки това изглеждаше елегантна и достолепна като истинска аристократка.

Един от мъжете, които я придружаваха, помогна на Катрин да слезе от коня. Всичките й страхове и притеснения от това как ще я посрещнат в Стенли Хаус се стопиха, когато видя топлата приветлива усмивка на другата жена. Мери я прегърна, покани я в къщата и я отведе в малката спалня, в която щеше да бъде настанена.

— Синът ми ми е говорил за теб толкова много, че те чувствам като стара, близка приятелка — каза Мери, докато отваряше вратата на стаята.

Катрин беше смаяна. Лиъм е говорил за нея пред майка си? При това много?

— Бих искала да съм ваша приятелка, лейди Стенли.

По-възрастната жена се усмихна.

— Моля те, наричай ме Мери. — Тя се разшета из стаята, прибра пелерината на гостенката си в гардероба и отметна тежките завивки на голямото старинно легло. Катрин извърна глава към прозореца, който гледаше към заоблените хълмове на Есекс и към едно бистро бълбукащо поточе. Край него пасяха овце и траеха малки агънца.

— Лиъм каза да се грижа за теб така, както бих се грижила за него — каза Мери, вперила поглед в нея.

Беше толкова мила, толкова добра. Катрин усети как и последните остатъци от смущение в нея се изпаряват.

— Вие сте повече от щедра. Благодаря ви — промълви тя трогната. Но в мислите й беше единствено Лиъм. — Често ли се виждате с Лиъм?

— Не. — Усмивката на Мери угасна. — Той води толкова труден живот. Не винаги е безопасно за него да идва в Англия. Още повече пък сега. Но си пишем писма. Лиъм е добър син; винаги, когато може, той идва да ме види.

Гласът й беше изпълнен с любов и това накара Катрин да изпита неописуема радост. Често се бе питала дали майката на Лиъм го обича. Защото много жени биха ненавиждали детето, което са заченали в резултат на брутално изнасилване. Но тази жена не беше от тях.

— Надявам се да нямате нищо против, че дойдох тук? — попита Катрин плахо.

— Ти си съпруга на Лиъм. Майката на неговия син. Жената, която той обича. Как бих могла да съм против?

Катрин се взря в лицето й. Макар Лиъм никога да не й бе казвал, че я обича, тя вярваше, че е така. Но вярата не й беше достатъчна.

— Лиъм ли ви каза… това?

Въпросът като че ли развесели Мери.

— Катрин, онова, което ми е казал за теб през тези години може да запълни цяла книга. Синът ми те обича още от първия миг, в който те е видял.

Катрин се вцепени.

— Може би сега наистина ме обича. Надявам се да е така. Но преди не ме обичаше — искам да кажа, когато живеехме на острова. Той ме измами, предаде ме. Преструваше се, че ме обича, а всъщност помагаше на врага на баща ми, на Фицморис. — Макар да му бе простила всичко, споменът за неговото предателство все още й навяваше тъга.

Мери бе престанала да се усмихва.

— Много хора изгоряха на кладите тук в Есекс, Катрин. По времето на Кървавата Мери всички ние живеехме в непрекъснат страх, че може да ни хвърлят в затвора и да ни изгорят живи. Всички бяхме свидетели на екзекуциите. — Не исках Лиъм да гледа тези мъчения, тези зверства — та той беше толкова малък, — но свещениците настояваха той също да присъства.

На Катрин й причерня при мисълта, че едно дете, особено пък Лиъм, може да гледа изгаряне на клада.

— Какво се опитвате да ми кажете?

— Фицморис не е обикновен католик като теб. Той е луд. Той изгаря онези, които не са съгласни с убежденията му, точно както правеше Кървавата Мери. Лиъм никога не би се съюзил с такъв човек. Наистина, той прие католицизма, за да се ожени за теб, но никога не би станал помощник на Фицморис.

— Но той го направи — прошепна Катрин.

Мери изсумтя.

— Синът ми е много умен. Планът му беше да подпомогне Фицморис, за да може после да го унищожи. Доколкото ми е казвал, в двореца има кръгове, които настояват Дезмънд да бъде върнат на баща ти, когато Фицморис бъде отстранен.

Катрин вкопчи пръсти в масата. Започваше да разбира, макар все още не съвсем ясно.

— Животът не е нищо друго, освен политика, скъпа моя — мрачно продължи Мери. — Аз съм живяла в двора много години и съм видяла това със собствените си очи. Хората идват и си отиват. Позициите във властта се запълват и изпразват, за да бъдат запълнени отново. Лиъм ще залови Фицморис и тогава мястото на този човек ще трябва да бъде заето от някой друг.

Катрин гледаше безмълвно пред себе си.

— Бунтовникът Фицморис стана прекалено силен и постигна прекалено много успехи, Катрин. Всички вече разбират, че би било далеч по-добре властта в Дезмънд да принадлежи на баща ти.

Катрин нададе вик. Колко добре разбираше сега действията на Лиъм. Трябвало е да му има доверие! Божичко, а тя го беше проклела!

— Това е невероятно дързък и рискован план — прошепна Катрин прегракнало. — Но защо? Защо му е било всичко това? Защо ще е готов дори да извърши предателство, за да възстанови баща ми в Дезмънд? Бих могла да го разбера, ако тази игра бе започнала преди няколко месеца, след като вече бяхме женени. Но когато бяхме на остров Иърик, Лиъм ми призна, че е започнал да помага на Фицморис много по-рано, веднага след като ме отвлече от френския кораб, с който Джулиет и аз плавахме от Шербург за Англия. Та тогава той почти не ме познаваше.

Мери я гледаше изпитателно.

— Кажи ми, скъпа моя, защо богат и прочут човек като Лиъм би нападнал един малък френски търговски кораб без всякаква политическа стойност и очевидно без ценен товар на борда.

— Не зная.

Мери отново се усмихна.

— Защото за него корабът е съдържал безценен товар — товар, който в очите на другите може би не е означавал нищо.

Катрин продължаваше да я гледа с недоумение.

— Скъпа, на кораба си се намирала ти. А синът ми искаше да те има.

Не, Мери явно грешеше. Катрин бе сигурна, че преди нападението над френския кораб Лиъм изобщо не е подозирал за нейното съществуване. И тогава я прониза внезапно съмнение: ами ако е подозирал?