Бренда Джойс
Играта (31)

30.

На лицето на Хок беше изписано шокирано, ужасено изражение. Катрин погледна отново към Лиъм. Ако появата й в двореца го бе изненадала, той не го показваше с нищо.

Прииска й се да потъне в земята, да се стопи, да изчезне. Срамуваше се от Джон. Беше се отдала на греховни наслади с Лиъм, докато истинският й съпруг бе Хок. И в най-мрачните си кошмари не си бе представяла срещата си с него по този начин: пред очите на целия двор, и то в момента, когато Хок отвежда в Тауър не друг, а Лиъм — мъжът, който я бе отвлякъл от брачното й ложе, когото всички смятаха за неин любовник… и за чийто живот Катрин бе дошла да проси милост.

Тя полагаше неимоверни усилия да не поглежда към Лиъм, да не му обръща повече внимание. Усещаше с всяка фибра на тялото си десетките любопитни очи, вперени в нея и заинтригувания шепот, който я обграждаше. Дали Лиъм бе разкрил пред някого тайната на техния брак? Катрин отново погледна крадешком Джон, питайки се дали все още се смята за неин съпруг и какво ли би казал или сторил, ако знаеше истината. Беше уверена, че в очите на всички тя е една пачавра и че всички до един я заклеймяват като опозорена завинаги жена. Това без съмнение бе най-ужасяващия момент в нейния живот.

Ужасът й нарасна още повече, когато забеляза, че зад Джон е застанал граф Лестър с не по-малко слисано изражение на лицето. Но изненадата му бързо бе сменена от друго чувство и тъмният му поглед стана пронизващ и настойчив. Катрин бързо отмести очи, но само за да зърне, че нейният природен брат, граф Ормънд, също е тук и далеч не изглежда доволен.

Зави й се свят.

Тогава кралицата избута Хок и Лиъм и пристъпи напред. Катрин мигновено се свлече на колене пред нея.

— Това съвпадение е невероятно. Какъв позор! — остро каза Елизабет.

— Ваше величество! — промълви Катрин. Пулсът й препускаше лудо.

— Стани. Ще поговорим насаме. Веднага.

Това бе заповед, на която Катрин с радост се подчини. Не само защото искаше да се махне начаса от това място, пълно с любопитна публика от придворни дами и благородници — включително двамата й съпрузи, — но и защото бе дошла в двореца именно за да се срещне с кралицата насаме. Тя се изправи непохватно. Нечия ръка — тази на Макгрегър, както се оказа, — й помогна да стане на крака. Катрин придържаше пелерината плътно загърната около тялото си, за да скрие бременността си. Ако се разбереше, че носи и дете в утробата си, нещата само щяха да се усложнят още повече.

— Отведете затворника в килията му — обърна се Елизабет към Хок.

Хок кимна. Погледът му отново потърси погледа на Катрин. Шокът му от нейната поява в двореца бе повече от очевиден. Яростта му — също. Дали се досещаше защо е дошла? Дали я осъждаше за нейното падение? Катрин не можеше да го вини — гневът му бе оправдан. А щом разбереше, че е бременна с дете от Лиъм, той щеше да се разгневи още повече.

Хок хвана затворника за лакътя и го изблъска напред. Сърцето на Катрин отново се сви и преди да успее да се въздържи, тя впери очи в Лиъм. Само ако не я бе предал… само ако я бе обичал! Би било толкова лесно да моли за милост. Но в такъв случай той изобщо нямаше да е в затвора. В такъв случай собственото й сърце щеше да бъде непокътнато, а не разкъсано от болка.

Тя хвърли един последен поглед към него. Въпреки окаяния си външен вид, Лиъм вървеше с вдигната глава, с изправени рамене. Светлината, която се процеждаше през прозорците, караше стоманените окови на китките му да блестят. Беше толкова горд, толкова дързък и спокоен, сякаш не се намираше във властта на разярената кралица и на безмилостната съдба, а самият той владееше положението. Сякаш бе господар не само на моретата, но и на цялата тази опасна игра. Но това не беше истина. Лиъм бе жертва, а не господар. Катрин потрепери.

Кралицата я гледаше втренчено. Тя се сепна. Молеше се лицето й да не е издало чувствата, които все още изпитваше към него.

— Ела — нареди Елизабет.

Катрин я последва в залата за аудиенции. Когато останаха сами, кралицата каза:

— Вече не се изненадвам, че те виждам тук, Катрин. Още от самото начало трябваше да се досетя, че ще дойдеш. — Очите й пламтяха.

Катрин не отвърна нищо. Правеше отчаяни опити да измисли поне един ясен и убедителен аргумент в защита на Лиъм. Но умът й бе объркан и разкъсван от въпроси. Знае ли кралицата за брака й с Лиъм? Казал ли е на някого? Трябваше да бъде много предпазлива.

— Значи ти последва своя любовник в двореца. Да не би да искаш да ме молиш да пощадя предателя? — попита кралицата, свила ръце в юмруци.

Катрин въздъхна облекчено. Лиъм не бе казал на никого, че са женени.

— Да. Бих искала да ви помоля да го помилвате, Ваше величество.

Погледът на Елизабет бе студен като лед.

— Ти си точно копие на своята безсрамна майка.

Сърцето й трепна. Кралицата бе разярена. Катрин преглътна уплашено. Не беше очаквала това. При последната им среща Елизабет се бе държала любезно и приятелски.

Но сега, почервеняла от гняв, тя размаха заплашително пръст, без да даде възможност на Катрин да говори.

— Трябваше да се досетя още в мига, когато те видях за пръв път, че ще се окажеш същата прелъстителка като майка си!

Катрин въздъхна.

— Не съм прелъстителка — прошепна тя, изненадана от злостната атака на кралицата.

Елизабет се засмя.

— Не отричай! Ти си съблазнила О’Нийл още преди годежа си с Джон Хок, нали? Накарала си го да те желае! Принудила си го да те похити, а най-вероятно — и да извърши предателство!

От гърдите на Катрин се изтръгна вик Беше поразена.

Но кралицата не бе свършила.

— Майка ти беше кучка! — изкрещя тя. — Тя примами баща ти в леглото си, когато собственият й съпруг лежеше на смъртния си одър! Ти си същата като нея! Да станеш метреса на един пират, при все че си съпруга на почтен мъж.

— Не! — извика Катрин. — Не е вярно! — В желанието си да се защити тя едва не обясни на кралицата, че бракът й с Хок не е бил консумиран и че всъщност Лиъм е неин законен съпруг. Но се въздържа. Не биваше да спори със своята господарка, а и Лиъм бе неин съпруг само на думи, нищо повече. Никога вече нямаше да бъде нещо повече.

— Не е вярно?! — Почервеняла от ярост, Елизабет вдигна ръка и удари Катрин през лицето. Силно. — На колене!

Катрин политна, но не падна. Притисна длан към бузата си и усети струйка кръв — пръстенът на кралицата бе раздрал кожата й. В очите й нахлуха сълзи — не от болка, а от уплаха. И от безсилен гняв.

— На колене! — повтори Елизабет.

Катрин пое дъх и свали ръка от бузата си. Нямаше избор, а и не смееше да не се подчини. Внимателно, без да бърза, тя коленичи на пода.

Кралицата започна да обикаля около нея.

— Ти си виновна за всичко — заяви тя. — Ти прелъсти моя златен пират, също както се опита да прелъстиш Лестър и Ормънд.

Катрин прехапа устни, за да не отговори както подобава на тези чудовищни обвинения. Колко несправедлива бе Елизабет, колко жестока!

Кралицата спря пред нея и впери поглед надолу към сведената й глава.

— Когато за пръв път дойде в двореца, Ормънд беше против теб. Но ти го омая с прелестите си и сега вече той като че ли изпитва дори някакво влечение към теб. Ами Робин! При всяко твое появяване Робин те гледа така, сякаш се готви да се нахвърли отгоре ти като разгонен жребец върху млада кобила! Позволи ли му вече да те вкара в леглото си?

Катрин дишаше бързо и накъсано. Опита се да отговори, но не успя и вместо това само поклати глава.

Елизабет се наведе над нея застрашително, разтреперана от гняв.

— Ако се осмелиш да спиш с него, ще наредя да те обезглавят.

— Не! — прегракнало прошепна Катрин.

— Не искам пачаври в двореца си.

Макар да стоеше на колене, Катрин изправи рамене и вдигна глава.

— Ваше величество, не съм съблазнявала собствения си брат, нито пък Дъдли.

— Моли се това да е истина. — Кралицата я прониза с ледения си поглед. — Не, не мога да виня Лиъм, нито пък който и да било друг мъж задето е поискал да вземе онова, което предлагаш толкова евтино. Ти си единствената виновница за всичко, ти си тази, която трябва да бъда наказана.

Сърцето на Катрин се сви.

— Аз обичах Лиъм — прошепна тя преди да се овладее.

— Така ли?

Погледите им се срещнаха. Очите на Елизабет пламтяха свирепо. Как бе могла да каже подобно нещо след предателството на Лиъм? Но и как би могла да замълчи, когато това беше единствения начин да се защити срещу яростната атака на кралицата? Когато това бе самата истина?

Елизабет изсумтя.

— И какво по-точно обичаше у него? Неговите ласкателства… или размера на члена му?

Катрин трепна слисано. Бузите й поруменяха.

— Отговори ми — настоя кралицата.

— Какво искате да ви кажа? — сухо попита Катрин.

— Как беше той в леглото?

Тя погледна Елизабет право в очите. Знаеше, че е по-добре да не отговаря. Но знаеше също, че пламтящите й бузи говореха повече и от най-ясно произнесените думи.

— Кучка! — изсъска Елизабет и се извърна.

Катрин затвори очи, за да спре сълзите на безпомощен гняв, които напираха да се търкулнат по лицето й. Не разбираше защо кралицата я мрази толкова. Но бе невъзможно да се брани срещу подобни злостни обвинения, да защити своята невинност. Пък и каква ти невинност? В действителност всички тези обвинения в основата си бяха верни.

Тя изпадна в отчаяние. Не разполагаше с никакви оръжия, нямаше нито един съюзник. Можеше да разчита единствено на себе си. Трябваше да вложи целия си разум и предпазливост.

— Ваше величество — каза Катрин и облиза устни, — поемам цялата вина за това, че подмамих Лиъм, че го съблазних. Не успях да се въздържа, също като майка си. Вие сте права. И… аз съжалявам най-искрено. — Тя наведе глава, разтреперана от яростната битка между своето достойнство и здравия си разум. — Моля да ми простите.

Елизабет не помръдна, но Катрин усещаше погледа й.

— Не мисля, че мога — каза тя накрая, но тонът й беше много по-спокоен и далеч не така хаплив.

Катрин се осмели да вдигне очи.

— Тъй като аз съм виновна за всичко, би било несправедливо и безсмислено да обвинявате Лиъм, нали?

В погледа на кралицата неочаквано проблесна искрица уважение.

— Не знаех, че умееш да спориш толкова добре, Катрин.

Катрин не отмести поглед.

— Не бих посмяла да споря с вас, Ваше величество.

Очите на Елизабет я пронизваха.

— Майка ти също беше много хитра, много умна и решителна. Тя неведнъж е падала на колене пред мен, за да моли за снизхождение към нейния господар. Също като теб.

Катрин я наблюдаваше внимателно, без все още да смее да се надява или да се успокоява от променения тон на кралицата и от хода на разговора.

— Лиъм е предател, дори ако причината да изгуби разума си е в неговото сладострастие. А предателите трябва да бъдат наказани на бесилката.

Катрин не помръдна. Изражението й не се промени, въпреки че думите на Елизабет я шибнаха като камшик. Ако искаше да спаси Лиъм трябваше да го стори сега, при това с безупречна убедителност.

— Вие познавате Лиъм още откакто е бил новородено, пищящо бебе. Несъмнено все още изпитвате поне малко привързаност към момчето, с което сте израснали заедно, което е било отгледано в собствения ви дом?

— Може би — каза Елизабет с разнежен поглед.

— Нима това общо минало, общите ви спомени не му дават право на още една възможност?

— Не — отговори кралицата решително. — Не му дава. — Сега лицето й имаше мрачно изражение. — Онова тъжно и самотно малко момче сега е опасен мъж. Мъж, който извърши предателство спрямо мен! Аз обичах момчето. Но мъжът ме отвращава!

Внезапно Катрин разбра причината за омразата на Елизабет.

— Отвращава? — меко попита тя. — Или възхищава?

Слисване, сетне ярост преобразиха лицето на кралицата. Но преди да успее да проговори или да я удари, Катрин извика:

— Ваше величество, той е мъж, на когото много жени се възхищават заради неговата мъжественост и благородство, независимо че е пират. Аз съм само една от десетките жени, които е притежавал, и след мен ще има още много. Не се самозаблуждавам. Нито една жена не може да устои на такъв мъж, дори да е велика кралица.

Гневът на Елизабет отлетя толкова бързо, колкото се бе появил. Сега тя гледаше Катрин с открито уважение.

— Ти вече не си онова неопитно, незряло девойче, нали, Катрин?

Катрин не си направи труд да й отговаря.

— Ваше величество, някога Лиъм ви служеше вярно. Може да ви бъде полезен отново. В края на краищата, той е Господарят на моретата. Умолявам ви, пощадете го. Човек като него не заслужава да умре. Накажете го, но не го убивайте. Помислете за стойността му.

— Никога вече няма да мога да му имам доверие — каза Елизабет.

Страх, изненада и пълно разбиране пронизаха Катрин. Колко добре разбираше сега кралицата. Също като нея, Елизабет страдаше от неговото предателство.

— Вие имате много мъдри съветници. Със сигурност някой от тях ще измисли начин Лиъм да стори нещо, с което да възвърне вашето доверие.

Кралицата не отговори.

Катрин се изправи на крака някак тромаво.

— Той ще ви бъде далеч по-полезен жив, а не мъртъв.

— Той ще бъде полезен пример за всички бъдещи заговорници, ако увисне на примката — отвърна Елизабет, но очите й бяха потъмнели.

Катрин отчаяно търсеше подходящите думи.

— Ако бъде екзекутиран, вие никога няма да можете да си го върнете. Това ще бъде краят. Способна ли сте да го понесете? — Молеше се кралицата да обича Лиъм повече, отколкото самата Катрин бе предполагала.

Но кралицата отново не отговори. Дори не беше я чула. Просто стоеше и гледаше Катрин с разширени очи.

Внезапно Катрин осъзна, че при изправянето си бе забравила да загърне пелерината, която се беше разтворила, откривайки нейната бременност. Тя пребледня като платно.

Без да сваля поглед от заобления й корем, Елизабет промълви:

— Ти си бременна. Трябваше да се досетя. Би било далеч по-необичайно, ако О’Нийл не беше оставил доказателство за своята мъжественост.

Катрин инстинктивно дръпна краищата на пелерината си. Тонът на кралицата внезапно стана враждебен.

— Това негово дете ли е?

— Да! — извика Катрин.

— Кога ще се роди?

— През юли.

— Безсрамие. Ти си истинска безсрамница. Не мога да търпя такава пачавра… която на всичко отгоре разнася из двореца ми своето копеле!

Катрин неистово се бореше с отчаянието си и с порива да изкрещи, че нейното дете не е копеле.

— Вие бяхте приятелка на Мери Стенли.

— Тогава не бях кралица — парира я Елизабет.

Катрин разбра, че е загубила. И то точно тогава, когато по всичко изглеждаше, че ще спечели.

— Детето усложнява нещата — мрачно каза кралицата. — Лиъм не ми спомена нищо.

— Той не знае.

Очите на Елизабет се разшириха от изненада. Сетне тя лекичко се усмихна на себе си.

Катрин не обърна внимание на изражението й. Беше обзета от униние.

— Ваше величество, нима няма да позволите на Лиъм да види собствения си син?

Погледът на кралицата бе пронизващ, смехът й — студен.

— Ако реша да пощадя този негодник, причината не би имала нищо общо с неговото копеле. — Сетне очите й се присвиха. — Момче ли ще бъде? Астролозите ли ти казаха?

— Не съм правила опити да определя пола на детето — бавно промълви Катрин.

— Трябва незабавно да отидеш при астролог — каза Елизабет. — Искам да знам дали ще родиш син на Лиъм.

Защо ли, запита се Катрин. Какво бе намислила кралицата? Не можеше да разбере. Внезапно Елизабет попита:

— Джон Хок знае ли?

Катрин се вкамени.

— Не.

Кралицата се усмихна отново.

— Тогава трябва да го повикаме. Той трябва да знае.

Ужас стисна гърлото на Катрин. Джон Хок бе последната й грижа… но ето че се бе превърнал в най-належащи от всички проблеми.

 

 

— Влезте, сър Джон — заповяда Елизабет.

Катрин изтръпна, когато Хок пристъпи в стаята. Очите му бяха отправени не към кралицата, а към нея. Той впери поглед в издутия й корем, който Катрин не се и опитваше да скрие. Собственото му лице също бе изгубило здравия си цвят.

Как й се искаше да бе имала време да се срещне с него насаме, да му съобщи внимателно новината, да узнае какви са мислите и намеренията му. Този път тя отбягна погледа му и сведе очи към токите на обувките му. Сърцето й биеше толкова силно и бързо, че й прилоша.

— Погледни ме, Катрин — каза сър Джон.

Катрин не можеше да стори нищо друго, освен да се подчини. Долната му устна бе издадена напред в горчив упрек и възмущение.

— Съжалявам — отмаляло промълви тя. Усещаше, че разстроените й нерви няма да издържат още дълго.

— Искам само едно — каза Джон с не по-малко разтреперан глас. — Кажи ми, че проклинаш всеки миг, който си прекарала в неговите обятия… в неговото легло.

Очите й срещнаха неговите. Дъхът й спря. Тя отвори уста, за да отговори — да излъже, — но не успя да произнесе нито звук. Хок стисна зъби и отмести поглед.

— Беше глупаво от моя страна, нали? — обърна се той към просторната стая или може би към себе си.

Катрин изпита ненавист към самата себе си. Хок беше добър, благороден мъж. Не заслужаваше това. Не заслужаваше такава жена. Заслужаваше съпруга, която да го обича, да е мила и добра, да му е вярна. Но Катрин не можеше да лъже за онова, което бе преживяла с Лиъм. Почувства се като хваната в капан, от който нямаше как да се измъкне.

Кралицата изсумтя.

— Много глупаво, Джон. Няма никакво значение какво е изпитвала тогава. Това, което има значение, е това, че тя е тук сега, че носи в утробата си дете от друг мъж, а е твоя съпруга.

Катрин започна да трепери. Но не каза нито дума. Сега, когато знаеше истината, Джон поне щеше да се разведе с нея час по-скоро. Хок наклони глава на една страна. Устните му бяха свити.

— Добре ли си Катрин? Имам предвид, в твоето положение?

Тя облиза устни.

— Аз… аз просто съм изтощена.

— Нищо чудно, че е така — каза Джон. — Кога ще се роди детето?

— През юли.

Той кимна, погледна отново към корема й, сетне извърна глава.

— Сър Джон — рязко произнесе Елизабет, — какво възнамерявате да правите с Катрин?

Хок се усмихна язвително.

— Какво искате да направя, Ваше величество? Да се разведа с нея? И да я оставя на улицата, да я принудя да проституира, за да нахрани детето си?

— Това би било добър урок за нея — промърмори кралицата.

Катрин бе пребледняла.

— Ще отида при баща си — прошепна тя.

Джон се обърна към нея.

— Фицджералд е беден като просяк. Той едва успява да изхрани жена си и сина си, а ти искаш да отидеш при него? По-добре недей.

— Можем да я върнем обратно във Франция, откъдето дойде — отбеляза Елизабет. — Нямаме нищо против да я изпратите да роди в някой манастир, дори ако решите да я оставите там до края на дните й. С радост бихме намерили подходящ дом, в който да отгледат детето.

От гърдите на Катрин се изтръгна силен вик. Тя се обърна към Хок и потърси погледа му. В зелените й очи гореше отчаяна молба.

— Не!

— Тя ще отиде в Хокхърст — заяви Джон с непроницаемо изражение. — Където й е мястото.

Катрин зяпна. Не можеше да повярва на ушите си. Нима той не смяташе да я отхвърли? Сигурно не бе чула добре.

Веждите му се вдигнаха.

— Какво очакваше, Катрин? Да се разведа с теб и да те оставя да просиш или да крадеш, за да си осигуриш прехраната? Ти си моя съпруга. Може и да си се поддала на съблазните на пирата, но не искаше да бъдеш похитена от него. И ако в онзи ден не бях проявил такава небрежност и бях поставил добра охрана, отвличане нямаше да има… и това дете в утробата ти щеше да бъде мое.

Катрин сплете ръце.

— Няма да поискаш развод?

— Аз знам какво е дълг, мадам — грубо каза Хок. — Моят дълг е да се грижа за теб… и за детето ти.

Въпреки смайването си, Катрин си даде сметка, че е истинска щастливка. Предстоеше й да отглежда дете — дете, което трябваше да храни, да облича, да възпитава, — а Лиъм нямаше да й помогне, дори ако останеше жив, защото тя никога нямаше да се върне при него. Господи, защо тогава не изпитваше щастие? Чувстваше се опозорена и омърсена, отчаяна и объркана. Ужасена.

Тогава разбра. Собственото й подло съзнание прошепна истината. Как ще живееш без Лиъм?

Катрин преглътна риданието, напиращо в гърлото й. Стори й се, че полудява.

Кралицата посрещна думите на Джон с възхищение.

— Добре казано, сър Джон. Вие сте много благороден човек.

Хок сведе глава.

— Бих искал утре сутринта да изпратя съпругата си до Хокхърст лично, с ваше позволение — каза той.

— Имате го — отвърна Елизабет. — Но при едно условие.

Както Катрин, която все още не можеше да повярва, че не сънува, така и Джон се взряха въпросително в господарката си. Кралицата се усмихна.

— Катрин трябва да остане завинаги в Корнуол, далеч от Лондон. Не искам да ми се мярка пред очите, сър Джон. Крайно съм недоволна от нейното поведение и нямам желание тя да посее заразата си сред останалите почтени дами в моя дворец. Ясно ли е?

Хок кимна мрачно.

Катрин онемя. Заточение. Бяха я осъдили на заточение в Корнуол като наказание за греховете й. Щеше да живее там… като съпруга на Хок.

Джон протегна ръка към нея. Тя видя това, но не можеше да го докосне. В съзнанието й бавно се оформяше една-единствена мисъл: ако останеше с Хок, щеше да наруши божиите повели. Нито една жена нямаше право да има двама съпрузи.

Той сви устни и здраво я хвана под ръка.

— А сега ще те заведа в твоята стая, Катрин. Мисля, че е по-добре да останеш там до утре, когато ще отпътуваме.

Докато Джон я отвеждаше, Катрин хвърли последен отчаян взор през рамо и срещна победоносния, враждебен поглед на кралицата.

Елизабет беше победила. Но Катрин не бе и сънувала, че за нея изходът от двубоя ще бъде доживотно изгнание в Корнуол, и то като съпруга на Хок. Пред очите й бе единствено Лиъм — окъсан и мръсен, окован във вериги, затворен в Тауър. Гърдите й се изпълниха с панически ужас.

Как би могла да отиде при Хок, след като беше съпруга на Лиъм? А и как щеше да помогне на Лиъм, ако напуснеше двореца?

Веднага щом излязоха от стаята на кралицата, Катрин спря, извърна се към Джон и го сграбчи за униформата.

— Джон! Трябва да ти кажа нещо — извика тя. — Аз съм омъжена за О’Нийл. Мога да ти покажа и брачното свидетелство.