Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Game, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 74 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Играта

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

6.

Като се изключи посещението при баща й в Саутуърк, Катрин никога не беше идвала в Лондон. Всъщност, до онзи ужасен ден на битката при Афейн, когато бе тринадесетгодишна, тя никога не беше ходила по-далеч от Корк на запад и Голуей на североизток, освен веднъж, когато бе придружила родителите си до Дъблин. Дъблин бе най-големият град в Ирландия, но тъй като се намираше в Пейл[1] и се управляваше от английски лордове, нито графът на Дезмънд, нито графинята ходеха там често.

Лондон превъзхождаше Дъблин във всяко едно отношение. Несъмнено това бе най-големия град, който Катрин беше виждала. Имаше толкова неща за разглеждане — от големите готически къщи на благородниците и дворяните, наредени по брега на Темза до порутените сгради със сламени покриви, вертепите и обикновените къщи в бедняшките квартали. Огромни катедрали се извисяваха в съседство с тесни, претъпкани с боклуци улици и дървени домове. Кльощави мулета и талиги, натоварени с дърва се разминаваха с красиви карети с пажове в ливреи и каляски с гербове — толкова скъпи, че можеха да изхранят едно малко семейство цяла година. Студенти в черни дрехи вървяха рамо до рамо със занаятчии и се обръщаха, за да изгледат било тъжно, било враждебно богатите благородници. Покрай разкошните коли се тълпяха просяци от двата пола и от всички възрасти, а ако лорд или дама се осмеляха да тръгнат пеша по улиците, макар и с охрана, джебчиите веднага подхващаха работата си.

Навсякъде имаше пазари. Минаха през един от тях и това събуди любопитството на Катрин. По сергиите цареше изобилие — имаше много повече продукти и стоки, отколкото бе предполагала, че може да съществуват в целия свят, да не говорим на едно място. Тя видя подправки и коприна от далечния Изток, венецианско стъкло и кожи от горите на Швеция и Норвегия. Имаше всякакви видове труфила: шапки и ръкавици с маншети, с пискюли и дори със скъпоценни камъни; панделки във всички цветове и също толкова пъстри, екзотични пера; бродирани възглавници и емайлирани съдове и даже френски кресла — онези странни малки столове с тесни, хоризонтални дървени летви отстрани, на които човек можеше да си облегне ръцете. Един търговец бе наредил на сергията си само гърнета с козметични смески, между които Катрин съзря млечнобели пудри и няколко различни цвята червила. Друг пък продаваше само тигани — и, мили боже, те бяха сребърни. Имаше и търговци, които предлагаха ароматни сладкиши и печени плодове. Катрин си помисли колко би й харесало да се разхожда из тълпата на пазара, да разглежда стоките и да наблюдава мъжете и жените, които се препираха с търговците, занаятчиите и селяните за стоката, която искаха да купят.

Но това бе невъзможно. Поне не днес. Тя беше пленница — вече не на пирата, а на кралицата и отиваше да се срещне със своята господарка, а може би и със съдбата си.

Пред тях се появи портата Кинг Стрийт. Сърцето на Катрин затуптя наудържимо. Тя хвърли поглед към Лиъм, който яздеше между двама от хората на Дебрей, но не съзря у него и следа от безпокойство, страх или ужас. И понеже не вярваше той да е лишен от чувства, Катрин се изпълни с възхищение пред самообладанието му. Нейното собствено се бе изпарило напълно.

Още щом преминаха през ниския каменен свод на портата, бяха посрещнати от двайсетина пазачи от кралската охрана, облечени в сияещи униформи в червено и златисто. Отправиха се по широкия каменен път, който водеше към огромния вътрешен двор. Отдясно се простираха кралските градини с все още зелени храсти и голи дървета, отляво — тенискортовете и площадките за борбите с петли. От другата страна на градините бяха разпръснати множество жилищни и други сгради. Пред тях се виждаха къщата за приеми, кралската галерия и онази част от двореца, в която се намираха големия салон, залата на Съвета и покоите на кралицата. В далечината вдясно от себе си Катрин съзря дворцовия параклис, а под него течеше Темза.

Конете им бяха спрени. Капитанът на охраната — строен, тъмнокос мъж — скочи от седлото и се приближи до Дебрей, който също слезе на земята. Двамата бързо размениха няколко думи и капитанът обърна яркосиния си поглед първо към Лиъм, после към Катрин. Когато я видя, в очите му за миг се изписа удивление. Сетне той остави Дебрей, приближи се до нея и се поклони.

— Сър Джон Хок, капитан на кралската охрана. Бихте ли слязла от коня, лейди Фицджералд?

Катрин се смъкна от седлото и от изтощение политна в ръцете на капитана. Хок веднага я изправи. Тя отстъпи встрани, промърмори „благодаря“ и внезапно осъзна, че Лиъм я гледа. Катрин се сепна. Имаше чувството, че не му е приятно, задето друг мъж я хваща така фамилиарно, макар в това да нямаше нищо нередно.

— Лейди Фицджералд — каза учтиво капитанът, без да отделя сините си очи от нейните, — бихте ли ме последвали?

Катрин нямаше какво друго да направи, освен да се подчини, защото това не беше покана, а заповед. Тя хвърли още един поглед към Лиъм, който вървеше най-отзад, заедно с мъжете от охраната, обградили него и Макгрегър. Дебрей също тръгна с тях, придружен от шестима свои войници. Капитан Хок ги съпроводи до галерията — дълга, облицована с дърво постройка. Преминаха по цялото и протежение. Катрин тихичко възкликна от изумление. Таваните бяха от камък и злато, а по дървените стени бяха резбовани стотици красиви фигури.

В дъното на галерията имаше две масивни, затворени врати. Групата се спря и всички зачакаха сержантът от охраната да съобщи за пристигането им. Сърцето на Катрин биеше неравномерно. Не разбираше как Лиъм може все още да изглежда толкова спокоен. И без да й казват, тя се бе досетила, че зад тези огромни врати се намира кралицата.

След миг от залата за аудиенции се изля поток от царедворци и придворни дами. Катрин зяпна смаяно. Никога не беше виждала такива великолепни премени, такова богатство. Мъжете носеха кожени обувки със сребърни или златни катарами, красиви копринени панталони във всички възможни цветове и бродирани жакети с подплънки. Ръкавите им бяха разрязани и украсени с панделки, фантастични надиплени яки обрамчваха лицата им и почти всеки мъж имаше къса брада и мустаци. Носеха множество златни вериги и пръстени със скъпоценни камини. Немалка част от тях бяха с черни шапки с причудливи пера.

После Катрин се загледа в жените. Те бяха облечени в най-пищните брокати, кадифета и коприни, които бе виждала някога. Полите им бяха огромни, придържани от испански кринолини, от които тънките им талии изглеждаха още по-тънки. Всяка жена беше накичена със златен или сребърен колан, на който висяха ключовете й, ветрило или лорнет. Корсетите на роклите бяха дълбоко изрязани и с квадратна форма, бухналите ръкави бяха разрязани. Яките на жените бяха почти толкова фантастични, колкото и тези на мъжете. И дамите носеха огърлици и екстравагантни обеци, а също и пръстени. Всички бяха с шапчици от коприна или кадифе, повечето от които бродирани, а често и украсени със скъпоценни камъни и перли. Освен това всички жени носеха грим — бяха изключително бледи, с оскубани вежди, с избелени с яйчен белтък бузи, с начервени устни. Някои от жените дори бяха изрисували синкави линии, наподобяващи тънки вени, върху твърде разголените си, почти неприлично изложени на показ бюстове.

Когато потокът от царедворци и придворни дами отмина, Дебрей бе въведен сам в залата за аудиенции. Вратите се затвориха. Катрин трепна, осъзнала, че все още се взира след пищния парад. Погледът й срещна погледа на Лиъм и видя, че той леко се усмихва на неподправената й реакция спрямо смайващото великолепие на двора на кралица Елизабет.

Тя се ядоса. Очевидно пиратът бе прозрял каква провинциалистка е всъщност. Нещо по-лошо — собствената й рокля бе твърде износена, а и дори да бе нова, кройката й беше проста и демодирана. Катрин не се гримираше и дори не можеше да си представи как се прави това. Колко ли старомодна изгледаше? Грозно патенце сред ято лебеди. Тя извърна лице и сви устни.

Боже господи! Как беше възможно той да не престава да я гледа, когато му предстоеше да се срещне с кралицата и скоро след това — да бъде хвърлен в Тауър? Тези жени бяха толкова прекрасни! Със сигурност някоя от тях бе пленила ненаситния му поглед; обратното бе просто немислимо!

Катрин се обърна с гръб към Лиъм. Вратите на залата за аудиенции все още бяха затворени. Какво ли обясняваше Дебрей? Дали казваше на кралицата, че се съмнява Катрин да е пленница на Лиъм? Щеше ли кралицата да му повярва? Щеше ли да освободи Катрин, да й позволи да се върне у дома и да се омъжи за Хю?

Тя осъзна, че страстно желае да се случи точно това. Сега разбираше колко много е изгубила при престоя си в манастира. Беше прекарала една голяма част от живота си в пълна изолация и бе пропуснала да изживее шест съдбоносни години в разцвета на своята младост. Не само не е имала представа за съдбата на баща си, не само й е била отнета възможността да има съпруг и деца. Отнет й беше целият удивителен съвременен свят.

Още не е прекалено късно, каза си разпалено Катрин, тази загуба да бъде наваксана. Още не беше стара. Щеше да има деца, щеше да живее. Сигурно след като роди няколко бебета, ще може да дойде отново в това вълнуващо място. Тя се опита да си представи как се разхожда по лондонските пазари със засмени и щастливи дечица и с Хю, но тъй като не го бе виждала от малък, не можеше да си го представи като мъж и се отказа.

Вратите внезапно се разтвориха и на прага се появи Дебрей със самодоволен вид. Неочакван страх обхвана Катрин. Баща й беше в немилост и само след минути със самата нея можеше да се случи същото. Да я пратят при баща й в Саутуърк не бе по-добър вариант от този да я върнат в манастира. Катрин реши да бъде много предпазлива. Тя знаеше за кралицата само онова, което се шушукаше. Че е високо образована и говори с лекота много езици. Че е избухлива и често се гневи, когато й се противопоставят. Но и че е справедлива. Катрин се замоли днес справедливостта да вземе връх. А самата тя трябваше да се приготви да се защити, защото нямаше на кого друг да разчита.

Внушителен мъж се появи на прага и пристъпи между двете мраморни колони, поддържащи високия сводест таван на стаята, в която чакаха пленниците. Погледът му се плъзна по Лиъм, сетне по Макгрегър и накрая се спря за кратко върху Катрин.

— Аз съм сър Уилям Сесил. Нейно величество ви очаква.

Катрин преглътна и за последен път погледна Лиъм. Той съвсем леко се усмихваше. Нима искаше да я окуражи? Тя тръгна след Сесил. Все още усещаше върху себе си погледа на Лиъм, който я последва. Най-отзад вървеше Макгрегър.

Внезапно краката й се подкосиха — пред нея бе кралицата на Англия. Елизабет седеше на своя трон, издигнат върху висок подиум. Беше неподвижна като каменна статуя и за миг Катрин впери поглед в нея. Кралицата също я гледаше.

Бе толкова величествена, че изпълваше с присъствието си цялата забележителна зала и Катрин дори не забеляза фантастичната фреска на Холбайн[2] на стената зад Елизабет. Не виждаше нищо друго, освен английската кралица.

Тя бе облечена в пурпурночервена рокля, обсипана със златни мъниста и извезана със златни нишки, която красиво подчертаваше стройната й талия, опасана от широк златен колан с рубини и перли. Дълбокото деколте на роклята разкриваше едър бюст с цвят на слонова кост, който правеше кралицата да изглежда някак чувствена. Рубин, по-голям от палеца на Катрин, проблясваше на гърдите й. Най-високата колосана яка, която Катрин някога бе виждала, обрамчваше шията й като море от бледорозова пяна. Сламенорусата й коса бе строго прибрана назад. Върху нея имаше тъмна кадифена шапчица, украсена с разноцветни скъпоценни камъни. Кралицата беше на тридесет и седем години. Някога трябва да е била красавица, каза си Катрин, а и още беше хубава. Кожата й бе безукорно гладка, без следа от белило. Лицето й имаше идеален овал, а изпод почернените мигли очите й блестяха — пронизващи и интелигентни, фигурата й бе изключително стройна. Ако не беше взела издължения нос и тънките устни на баща си, тя щеше да бъде истинска красавица, независимо от възрастта си.

Уилям Сесил се покашля.

Катрин разбра, че се е зазяпала като селска прислужница и побърза да направи реверанс. Лицето й се покри с червенина. Когато се изправи, видя, че погледът на кралицата се е насочил към Лиъм О’Нийл. Гледаше го хладно, надменно и все пак в очите й имаше някаква искра. Тя отново се обърна към Катрин, която още изгаряше от срам.

— В заговор ли сте с баща си срещу нас, госпожице?

Катрин отвори уста. Подът сякаш се разлюля под краката й.

— М-моля?

— Чу ме. Заговорничите ли с баща си срещу английската Корона?

Катрин отново зяпна. И за миг не й беше минавало през ума, че ще я обвинят в заговорничество, в измяна!

— Не! Ваше величество, как ви хрумна такава ужасна мисъл?

Елизабет я изгледа от глава до пети.

— Когато Господарят на моретата се среща в ранно утро с Джералд Фицджералд в присъствието на дъщеря му, трябва да очаквам най-лошото.

Катрин зяпна за трети път и погледна Лиъм, който стоеше невъзмутимо. Наистина, глупакът бе застанал небрежно разкрачен в моряшка стойка, все едно, че си почиваше. Под разтворения му плащ Катрин видя, че голият му широк гръден кош не трепва. Нямаше ли да проговори? Да сложи край на тези опасни небивалици, преди да се е стигнало твърде далеч?

— Ваше величество! — извика Катрин. — Господарят на… искам да кажа, Лиъм О’Нийл ме похити в открито море. Той се срещна с баща ми, за да му поиска откуп, нищо повече! Уверявам ви, че е така! — Тя се изчерви още по-силно. Пак беше излъгала, и то този път не кого да е, а самата английска кралица.

Елизабет я гледаше изучаващо.

— Но защо си присъствала и ти, госпожице, ако не сте подготвяли измяна?

Сега Катрин пребледня. Умът й отчаяно се мъчеше да намери някакъв правдоподобен отговор.

— Аз го п-помолих. Не бях в-виждала баща си цели шест години!

Изпитателният поглед на кралицата не омекна ни най-малко. Тя се обърна към Лиъм.

— Каква е истината, негоднико?

Той се усмихна.

— Плених един малък френски търговски кораб, без да имам и представа, че на борда му има такава скъпоценност, Ваше величество. Знаете как е в открито море — плячката става притежание на победителя. Отидох да поискам откуп от Джералд Фицджералд, това е всичко.

Катрин отмести очи от Лиъм, който продължаваше леко да се усмихва, към кралицата, чиито устни оставаха свити в безмилостна черта.

— Това е чиста измислица.

Тонът й беше предупредителен.

Лиъм се усмихна още по-ослепително, още по-прелъстително.

— Дамата може да бъде много убедителна. Не видях нищо лошо в идеята да ме придружи при баща си.

Кралицата се взря в него.

— Направи ли на нея нещо лошо, Лиъм?

Той наклони глава.

— Едва ли.

Ужасът не напускаше Катрин. Съвсем не беше сигурна дали Лиъм бе успял да ги защити срещу обвинението в заговорничество. Освен това тя бе смаяна. Какво ставаше тук? Изглеждаше, че кралицата познава Лиъм. Изглеждаше че тя, макар и малко, го харесва. Но това бе невъзможно. Лиъм беше пират.

— Ваше величество, нищо лошо не ми е сторено — намеси се бързо Катрин. — О’Нийл казва самата истина и аз ви моля да ни освободите.

Елизабет се извърна към нея и тя със закъснение осъзна, че е прекъсната разговора им. Червеникавите вежди на кралицата се повдигнаха.

— Защитаваш този мъж след всичко, което ти е сторил?

Катрин се изчерви.

— Аз съм девица, Ваше величество. Той пощади честта ми. Благодарна съм му за това.

— Какво благородство — промърмори кралицата към Лиъм. — Но репутацията ти не се гради на великодушие, нито пък на добро сърце. — После отново се обърна към Катрин. — Защитаваш го. Дебрей казва, че харесваш Лиъм.

— Не! — извика тя. — Изобщо не го харесвам.

Елизабет я гледаше намръщено, сякаш не вярваше на нито една нейна дума.

— Той ме похити, попречи ми да се върна у дома, даде да се разбере… — Катрин млъкна. Не можеше да се насили да каже цялата истина, да разкрие, че Лиъм възнамеряваше да я направи своя любовница.

— Какво е дал да се разбере този измамник, госпожице — попита кралицата.

Катрин пребледня от резкия й тон.

— Къде ти е езикът, момиче? — извика Елизабет. — Намери го!

Тя се вцепени. Цветът съвсем се отдръпна от лицето й. Не можеше да говори.

Лиъм пристъпи напред и спокойно каза:

— Помолих госпожица Фицджералд да стане моя любовница. Тъй като тя е напълно сама на този свят и няма закрилник, аз съм готов с радост да поема тази роля.

Кралицата се взря в Лиъм студено. Съвсем за кратко погледът й се стрелна към Катрин. После каза:

— Не си се променил, Лиъм. Но пиратските ти маниери започват да стават прекалено дръзки.

— Искрено съжалявам, ако съм ви обидил с нещо — каза Лиъм.

— Съмнявам се! — извика Елизабет. — Значи цялата тази игра си е точно това — игра? — каза тя. — Да поискаш откуп, когато знаеш, че откуп не може да бъде платен, да задоволиш прищявката на девойката да види баща си — и да я направиш своя любовница, когато всичко това свърши?

— Не е ли известно на целия свят колко обичам игрите, Ваше величество? — Лиъм наведе глава. В ъгълчетата на устните му играеше усмивка. — Със сигурност няма кой да възрази срещу такава игра. Нито Фицджералд, който е в немилост, нито брат й, който е само на две години, нито пък мащехата й, която не желае съперници в дома си.

Катрин се ококори. За пръв път чуваше, че има малък брат.

Кралицата се изправи.

— Негодник! — Очевидно беше вбесена. — Ние възразяваме! Игрите ти отиват твърде далеч! А и в тази игра има нещо съмнително. Нагъл негодник!

Лиъм трепна. Катрин също. Той каза меко:

— Никога няма да извърша предателство спрямо теб, Бес.

Катрин зяпна слисано. Сега вече бе уверена, че след непочтителното си обръщение към кралицата, Лиъм ще бъде хвърлен в Тауър без повече приказки.

Елизабет гледаше единствено пирата. Очите й се бяха разширили, погледът й бе строг, умът й претегляше думите му.

Лиъм остана неподвижен.

— Ти прекали, О’Нийл — каза тя накрая. Гърдите й се надигаха учестено. — И се съмняваме, че не разбираш това. Твоето нахалство се нуждае незабавно от хубав урок. Не можеш да плячкосваш каквото ти скимне, без да те е грижа за нас! Фицджералд може да е в немилост, но момичето е наша поданица, при това току-що излязла от манастир, а не е плячка за човек като теб. Отишъл си твърде далеч, но се моля да не си стигнал чак дотам да заговорничиш с Фицджералд.

Лиъм бе свел поглед, така че Катрин не можеше да види очите му.

— Може би страстта ти ще се охлади, когато прекараш известно време в Тауър — отсече краищата. Сетне даде знак на двама войници, които скочиха и хванаха ръцете на Лиъм. — И си помисли за всичките си прегрешения, пирате — каза тя заплашително.

Катрин едва успя да потисне вика си, докато гледаше как отвеждат Лиъм.

 

 

По-късно същия следобед залата за аудиенции още веднъж беше опразнена от всички фаворити на кралицата, с изключение на сър Уилям Сесил.

— Изпратихте ли да повикат Ормънд? — попита тя.

— Той ще бъде тук всеки момент, Ваше величество — отговори Сесил.

— А момичето на Фицджералд?

— Тя спи в стаята, в която я изпратихме. Засега не е направила нищо, което да потвърди теорията за заговора — каза Сесил.

Елизабет закрачи из залата. Това подчертаваше великолепната й фигура и тя го знаеше. Беше суетна като своя баща и дори може би повече от него, тъй като бе жена. Кралицата знаеше не само това, че е най-красивата и най-елегантно облечената жена в двора; знаеше също и че никоя друга дама не може да танцува по-добре от нея, че никоя друга дама няма толкова обожатели.

— Никога не съм чувала подобна глупост — каза тя накрая, като се обърна с лице към Сесил. — Сигурно момичето на Фицджералд само е отишло при О’Нийл, за да му занесе тайно съобщение от баща си. Фицджералд ни мрази, той иска само едно — да избяга в Ирландия и да продължи да ни се противопоставя.

— Навярно — каза съветникът й.

— Няма никакво друго обяснение за утринната им среща. Никакво! — извика свирепо Елизабет. Внезапно изражението й стана тъжно. — Дявол да го вземе този измамник, Сесил. Как можа да ми причини това? Моят златен пират! Проклет да е! Не ми се обажда цяла година, а сега — това! Колко пъти го призовавах в двореца? — Тя крачеше без да очаква отговор. — Питам се колко ли други кораби е плячкосал без да имаме и най-малка представа за това? Питам се и дали се възползва от всички пътуващи дами! Естествено, защо ли се съмнявам? — Лицето й се сгърчи. — Е, добре, той вече не е онова тъжно, самотно момче. Смята да поквари тази нещастна девойка и може би замисля предателство спрямо мен. — Внезапно очите на Елизабет се изпълниха със сълзи.

— Ваше величество, внимавайте да не стигнете до погрешно заключение. О’Нийл е твърде умен, прекалено умен, за да се забърка в такъв предателски заговор. Аз лично се съмнявам, че нещата са такива, каквито изглеждат.

— Какво искаш да кажеш?

— О’Нийл винаги ни е бил много полезен и ми е трудно да повярвам, че толкова умен мъж би рискувал бъдещето си, намесвайки се в ирландската политика. — Сесил говореше меко, без да мига.

— Той е станал твърде дързък, твърде самонадеян — каза Елизабет, но тонът й вече не беше така уверен. — Изобщо не смята, че може да бъде заловен.

— Може би. Но докато печалбата на Фицджералд от такъв съюз е очевидна, помислете какво би спечелил О’Нийл.

— Във всички случаи Фицджералд печели. Той може да използва Лиъм, за да избяга и да се върне в Мънстър, за да се изправи срещу собствения си братовчед Фицморис и да възвърне властта над хората и земите си. Лиъм няма какво да спечели — каза Елизабет. — Освен обещание за някаква бъдеща награда, което обаче не би го изкушило да извърши предателство. Единственото друго нещо, което може да спечели, е момичето. Но то не си струва.

— Съгласен съм. При положение, че Фицджералд е в изгнание, лишен от земя, от титла и от цялата си власт, дъщеря му не струва нищо — каза предпазливо Сесил. Колко различен щеше да бъде този разговор, ако момичето все още бе дъщеря на могъщ граф. Тогава целите на О’Нийл щяха да са съвсем ясни.

— Значи мислиш, че О’Нийл просто се забавлява и наистина е поискал откуп?

— Не съм сигурен. — Сесил прекоси стаята мълчаливо, сетне се спря и погледна портрета на Хенри Осми, изрисуван в цял ръст на отсрещната стена. — Трябва да оставим играта да се разиграе, Ваше величество. Трябва да разберем какво целят играчите.

— Ако О’Нийл се е съюзил с Фицджералд, това не ми харесва. Имаме достатъчно проблеми с паписта Фицморис. — Елизабет видимо потръпна. Главата я болеше, но не би могла да каже дали поради ирландските проблеми или защото се чувстваше жестоко предадена от Лиъм. — За бога, къде се бави Ормънд? — рязко извика тя. — Той познава Фицджералд по-добре от всеки друг; цял живот са били врагове. Ако наистина има такъв заговор, той трябва да знае.

— Чувам гласове — каза Сесил. Той отиде до вратата и я разтвори, точно под носа на пазача, който идваше да съобщи за пристигането на графа на Ормънд.

— Том! Чакаме с нетърпение да поговорим с теб.

Графът на Ормънд, познат като Черния Том заради матовия си тен и мрачните си настроения, влезе в залата с бързи, решителни крачки. На широките му рамене се развяваше кафяв, обшит със самурени кожи плащ. Той го отметна назад с нескрито раздразнение.

— Вечерта е ужасно влажна — изсумтя навъсено Ормънд. — Изобщо не е най-приятното време за разходки из Лондон.

— Но ти дойде при нас възможно най-бързо, нали? — каза хладно Елизабет. Беше я накарал да го чака повече от час. — Въпросът е сериозен, драги Том.

Той я погледна и свали една след друга тежките си ръкавици.

— Така е. Вярно ли е, братовчедке моя, кралице моя? Наистина ли си хвърлила Господаря на моретата в Тауър?

— Само за кратко. — Елизабет говореше бавно, за да може да прецени реакцията му при следващите си слова. — Само докато охлади необузданата си страст към малката ти сестра, дъщерята на твоята скъпа майка Джоан, Катрин Фицджералд.

Ормънд се сепна, после изруга.

Бележки

[1] Пейл — област в Източна Ирландия, която от VII в. нататък се намира под английско владичество. — Б.пр.

[2] Холбайн — Ханс Холбайн Младши (1497 — 1543), изтъкнат немски художник и гравьор, живял в английския двор по времето на Хенри VIII. — Б.пр.