Бренда Джойс
Играта (11)

10.

Лиъм прекоси тъмната палуба. Вятърът бе станал силен и равномерен — подходящ за плаване вятър, който шибаше лицето му, блъскаше тялото му. Когато стигна до носа на кораба, той се спря в кръга, очертан от меката лунна светлина и остави ледените водни пръски да облеят лицето му. Челюстта му беше стисната. Стоеше неподвижен и всеки мускул на тялото му бе изопнат от напрежение, като тетивата на готов за стрелба арбалет.

В главата му отекваха плачът й, клетвите й, обвиненията й.

Той не беше като Шон О’Нийл. Дяволите да го вземат, не беше убиец, не беше изнасилвач. Плячкосваше кораби само заради кралицата, само когато имаше мълчаливото й одобрение. Целите му винаги бяха политически. Малко хора умираха при тези нападения, много по-малко, отколкото в повечето морски схватки. Винаги освобождаваше екипажите на пленените кораби, а плячката задържаше или разпределяше както намери за добре. И никога не бе изнасилвал жена, нито пък щеше да го направи.

Лиъм потрепери. Беше имал много жени. Много. Някои бяха като Катрин — невинни жертви, пленени от него в морето при поредното пиратско нападение. Но никога не се бе опитвал да прелъсти жена, която няма никакъв опит или ако не му бе дала знак, че проявява интерес към него.

Докато не срещна Катрин.

Беше твърдо решен да я има, независимо от липсата й на опит, независимо от очевидното й нежелание. Знаеше, че трябва да стои настрана от нея. Но не можеше. Тя беше невероятна, необикновена жена, досущ като скандалната си майка Джоан Бътлър Фицджералд. Нейната гордост, нейната непокорност, независимостта й не го отблъскваха. Напротив. Сега, след като бе започнал да я опознава, я желаеше повече от всякога. В сравнение с Катрин всички останали жени бледнееха.

Но Лиъм не искаше да е като баща си, да получава всичко, което поиска, макар и насила. А Катрин беше решена да му устои. Той знаеше, че може да разпали страстта й и да я доведе до там, че тя да го моли да проникне в нея. Но подозираше, че ако стори това, Катрин ще го намрази още повече.

Постепенно започваше да осъзнава, че насилственото прелъстяване е твърде близко до изнасилването. И че не би постигнал нищо повече от това да докаже, че наистина е син на Шон О’Нийл.

Лиъм сграбчи мокрия дървен парапет на кораба. Какво, по дяволите, да направи? Всеки почтен мъж би я оставил на Хю Бари. Но той знаеше, че не е достатъчно почтен, за да го стори.

Беше разярен. Ядосваше се на себе си, задето я желаеше толкова безумно. Ядосваше се на нея, задето го изкарваше от кожата му и му показваше колко много всъщност прилича на баща си.

И се срамуваше. За това, че се държеше като звяр, че пред лейди Катрин Фицджералд се превръщаше в свиреп звяр — звяр, не по-различен от Шон О’Нийл.

 

 

Катрин се приближи до люка в каютата на Лиъм и очите й се разшириха. Земя! В далечината съвсем ясно се виждаше дивият ирландски бряг. Беше ранно утро, но Катрин вече се бе измила и облякла в злощастната рокля, която беше зашила предишния ден. Тя изтича от каютата, втурна се по тесните стъпала и се спусна към парапета на палубата. После, без изобщо да усеща, че е останала без дъх, се взря усмихната в родната си земя, която не беше виждала шест дълги години. И докато бледата пясъчна ивица на брега под стръмните скали се увеличаваше пред погледа й, усмивката й ставаше все по-широка. Накрая Катрин отметна глава назад и се засмя ликуващо.

— Добро утро, Катрин.

Смехът й секна. Тя се обърна и се озова очи в очи с Лиъм. Не го беше виждала повече от цяло денонощие — от вечерта, когато почти бе успял да я прелъсти. Той също не се усмихваше. Погледът му обходи бързо лицето й, спря се за миг на устните й и се плъзна към гърдите й. Беше повече от очевидно за какво мисли.

Катрин почувства, че се изчервява. Собственият й поглед също го бе изучил така цялостно; безсилна беше да го спре. Само ако тази ужасна, интимна нощ не се бе случила!

— Добро утро — успя да каже тя и веднага се извърна с лице към брега, опитвайки се да не обръща внимание на близостта му. Беше се надявала, че той повече няма да й оказва никакво въздействие.

— Тя е толкова доволна, че ме вижда — промърмори Лиъм. — Надявах се, че кратката раздяла може да те накара да ме заобичаш поне мъничко.

Катрин гледаше право пред себе си.

— Аз обичам само един мъж и това не си ти.

— А, да, твоят отдавна изгубен любим. Или може би трябва да кажа отдавна умрял?

Тя се обърна и го изгледа свирепо.

— Бих искала изобщо да не говориш за него.

— Но това е невъзможно. — Сивият му поглед се спря върху очите й. — Защото се разкъсвам от ревност при самата мисъл за теб и Хю.

Катрин с изненада установи, че не може да помръдне.

Гласът му притихна.

— Но ти сигурно знаеш това, Катрин. — Беше като топла ласка.

Пулсът й се ускори.

— Знам само, че си безсъвестен негодник, толкова вещ в прелъстяването, колкото и в ограбването и убийствата.

Той лениво се усмихна.

— Аз ти изповядвам сърцето си, а ти го хвърляш обратно в лицето ми. Това е жестоко, Катрин.

— Не ми изповядващ нищо друго, освен глупости — извика Катрин. Искаше й се да се махне от палубата, да избяга от него, но усети, че дори да се опита, той ще я спре.

— Прекарах две кошмарни нощи.

Сърцето й заби бясно. Досещаше се защо не е спал добре. Представяше си как се мята и се върти в леглото чак до зори, изгарян от забранени желания. Точно както се бе случило и с нея.

— Н-не ме интересува — каза тя накрая.

В отговор Лиъм отново се усмихна, едновременно надменно и разбиращо.

Той знаеше. Знаеше, че е спала точно толкова зле, колкото и той, и то точно поради същите причини. С пламнали бузи, Катрин впери поглед към брега.

— Изненадана съм, че не виждам познатите отличителни белези по крайбрежието. — Всъщност тя изобщо не си спомняше такива остри скали до устието на залива Шанън.

— Познаваш Корк? — Лиъм скръсти ръце и се облегна на парапета до нея.

— Корк! — извика Катрин и се извъртя към него. — Приближаваме Корк? Не отиваме ли в Аскийтън?

— Ще пуснем котва в Корк и ще яздим до Баримор. Нали Бари живее там?

Тя зяпна изумено.

— Н-но аз си мислех, че отиваме първо у дома!

— Защо? — Очите му заизучаваха лицето й. — Ти обичаш Хю, нали? Сигурно нямаш търпение да се хвърлиш в обятията му. А Аскийтън е на петдесет мили оттук.

Ужасът я скова.

— Но по море можем да стигнем до там още преди падането на нощта, нали?

— Наредено ми е да те придружа до Хю Бари — каза той твърдо, през стиснати зъби. — От самата кралица.

Катрин преглътна и отново се обърна към брега. Сега забеляза, че се носят право към залива. В Корк имаше английски гарнизон. Корк беше английски град.

— Ще те обсипят с оръдеен огън още в момента, в който те видят — каза тя някак уплашено.

— Не, не мисля — каза Лиъм и вдигна поглед.

Катрин се обърна и видя, че плават под кралския флаг.

— Няма ли да решат, че това е капан?

— Не мисля. — Той сви рамене. — Нося писмо от Нейно величество за комендант Перът, в което Бес го уведомява за мисията ми. — Хладните му сиви очи намериха нейните и се задържаха върху тях.

Катрин се отърси от разочарованието си. Нямаше значение. Със сигурност в близко време щеше да й се удаде възможност да посети Аскийтън. По-добре беше, че отиват направо при Хю. И тъй като Баримор не бе далеч от Корк, съвсем скоро тя щеше да бъде с Хю, който бе отговорът на всичките й мечти.

 

 

Сър Джон Перът пристигна малко след като пуснаха котва и се качи на кораба с голям ескорт от въоръжени войници. Той беше много дебел мъж с червена като пламък коса и дълга брада със същия ярък цвят. Носеше пурпурния си жакет разкопчан, защото поради пълнотата си не можеше да го закопчее. И все пак Перът не беше комична фигура. Кралицата го бе назначила за комендант на Мънстър миналия декември със задача да разгроми бунтовниците, които се опитваха да прогонят английските заселници и които засега успяваха в това си начинание. Освен това му бе наредено да залови главатаря на изменниците — Джеймз Фицморис. Сър Джон беше решителен мъж и прославен воин, но отдавна бе преминал най-добрите си години. Говореше се още, че бил незаконен син на крал Хенри VIII.

Лиъм посрещна коменданта и войниците му в началото на подвижното мостче, застанал в небрежна поза, но с ръка върху дръжката на шпагата. Двамата мъже се изправиха един срещу друг и размениха по няколко думи. Лиъм връчи на Перът писмото, носещо кралския печат. Сър Джон рязко разчупи печата и внимателно го прочете. Накрая вдигна намръщен поглед към Лиъм и отново заговориха. Лиъм се обърна и направи знак на Катрин да дойде.

Тя стоеше до една от мачтите с Макгрегър и наблюдаваше напрегнато цялата сцена. Сега въздъхна с облекчение. Беше се страхувала, че Лиъм ще бъде задържан още щом стигнат брега — защото беше не просто пират, но и пират-ирландец, а това бе далеч по-тежко престъпление.

Перът изгледа Катрин доста безочливо, като очевидно забеляза шева, който се спускаше отпред на роклята и. Не й се поклони, нито й целуна ръка.

— Значи ти си момичето на Фицджералд. Чух, че той още вехнел по Дезмънд, а? — каза той.

Катрин се наежи.

— Да, баща ми страда за своята земя.

Перът се усмихна.

— Дезмънд вече не принадлежи на Фицджералд, момиче, и двамата го знаем. Значи ще се омъжваш за наследника на Бари? Говори се, че той тайно подкрепя онзи побъркан католик, Фицморис.

— Не бих могла да знам — високомерно каза тя и в същия миг почувства, че Лиъм я хваща за лакътя доста здраво. Предупредително.

— Можеш да му предадеш съобщение от мен. Аз ще заловя Фицморис и ще занеса главата му на кралицата. В деня, в който застана пред стените на Корк и обяви Нейно величество за копеле и еретичка, той сам подписа смъртната си присъда. Да си мисли, че може да победи Короната! Фицморис е луд и горчиво ще се разкайва за лудостта си. Кажи на Бари, че и неговата глава ще бъде набучена на копие, редом до главата на онзи папист, ако посмее да се изправи срещу мен. Ще смачкам тези бунтовници. До последния човек. Помни ми думата.

Натискът на пръстите на Лиъм стана толкова силен, че ръката й изтръпна от болка. Но Катрин не му обърна внимание.

— Никой англичанин не може да смачка цяла Ирландия — извика тя яростно. — Това би било невъзможен подвиг.

Лицето на Перът почервеня.

Лиъм я придърпа към себе си.

— Не й обръщайте внимание, лорд Перът. Нервите й са доста опънати поради предстоящата женитба и поради женска неразположеност — каза той спокойно. — Не знае какво говори.

На Катрин й се прииска да го срита в пищяла. Тя го погледна гневно, но Лиъм не й обърна внимание.

— Кога можем да получим документите си за пътуването? — попита той.

Перът се обърна към Катрин.

— Ако смяташ да подмамиш годеника си да извърши предателство, помисли си пак. Нищо няма да ми попречи да поставя главата ти редом с тези на другите предатели, госпожице Фицджералд.

Пръстите на Лиъм се впиха в ръката й.

— Тя е израснала в манастир, сър Джон. Не знае нищо за света и за мъжете. — Той се усмихна лукаво. — Единственото, което може да направи, е да подмами съпруга си в леглото, уверявам ви в това.

Погледът на Перът се стрелна към предницата на роклята й.

— И никак няма да й е трудно, обзалагам се. Но ти вече знаеш това, а, О’Нийл? — Той се позасмя.

Лиъм също се усмихна.

Катрин кипна.

Перът й хвърли още един поглед, после се обърна и се отдалечи, като извика през рамо:

— Ще получите документите си до един час, капитане. Но трябва да знаеш, че ако кралицата не ми бе заповядала да ви помогна, щях да ви задържа. — Той заслиза по подвижния мост. Дървото заскърца измъчено под огромното му туловище.

Когато стигна до брега, комендантът се провикна към войниците:

— Никой да не напуска този кораб без моя заповед!

Лиъм и Катрин проследиха безмълвно как Перът се качи на седлото с помощта на двамина от хората си и как препусна към гарнизона заедно с цялата си кавалкада. Когато той си замина, Катрин се отскубна от Лиъм и разтърка ръката си.

— Безгръбначен червей!

Лиъм присви очи.

— По негов адрес ли го казваш или по мой?

— По твой! — извика тя. — Ти не си ирландец с червена кръв, а англичанин със синя. Да, днес ти показа какъв си в действителност!

— Чувал съм това и друг път — каза Лиъм със стисната челюст и пламтящи очи. — А ти, скъпа Катрин, си пълна глупачка, щом се заяждаш с най-могъщия човек в Ирландия.

— Могъщ, ха! — изсумтя Катрин. — Баща ми беше могъщ; този не е нищо друго, освен дебела, крастава жаба! Предполагам, че приятелският ви мъжки разговор ти е доставил удоволствие.

Лиъм се надвеси над нея.

— Без разрешително за пътуване не можем да отидем никъде, госпожице, никъде!

— Разрешително за пътуване? Защо ни е някакво си разрешително? — викна тя.

— След назначението си лорд Перът издаде много нови закони, всеки от които цели да вгорчи още повече живота на ирландците. Един от тях забранява пътуванията. Което означава, че никой няма право да пътува където и да било без документи, подпечатани лично от него. Включително и ние.

Катрин го изгледа втренчено.

— Но… това е нелепо!

— Не по-нелепо от това да обявиш извън закона бардовете и поетите, а също и традиционните дрехи и бради — каза Лиъм.

Тя не повярва на ушите си.

— Обявил е извън закона поезията и музиката?

— Наред с много други неща.

— Той е прасе! — извика Катрин.

— Всъщност, той е изявен и способен войник. А в момента е и комендант на Мънстър, назначен от кралицата. Въпреки че сега се радваме на нейната благословия, Перът все пак може да реши да ни задържи. Особено след изменническите ти изявления пред него. Той има власт над живота и смъртта и на двама ни, Катрин, и аз ти предлагам да не забравяш това. — С тези думи Лиъм й обърна гръб и се отдалечи.

Катрин гледаше след него пребледняла, забравила гнева си.

 

 

Корк беше важен търговски център още от средните векове насам. Целият град бе прорязан от тесни калдъръмени улички, покрай които бяха струпани множество едноетажни и двуетажни къщи от камък и дърво, измазани с хоросан. В повечето от тях имаше дюкяни, където изкусни занаятчии майсторяха всевъзможни неща, където пекарите правеха вкусни хлябове и пайове. В подножието на висока катедрала, издигната по времето на Хенри VIII, лежаха развалините на стара нормандска църква. Обграденият със стена замък и гарнизонът, разположен в него, се намираха до пристанището. Самият град също бе опасан от дебела крепостна стена.

Преди две лета Корк бил обсаден от бунтовниците на Фицморис. Обсадата не траяла дълго, защото когато до ирландците достигнала вестта за пристигането на сър Хенри Сидни, те побързали да се оттеглят. Сър Хенри спасил града, като докарал храна и войници, но обсадата станала повод Фицморис да бъде провъзгласен за враг на Короната — не защото опустошавал страната, не защото избивал наред всички английски заселници, а за това, че заклеймил публично пред стените на града кралицата като еретичка.

Когато Катрин, Лиъм и Макгрегър излязоха с конете си през северната порта на града, тя изпадна в ужас. Някога околностите на Корк бяха покрити с тучни ливади, по които пасяха овце и крави, и с плодородни нивя, засети с ръж и овес и обградени от гъсти гори, които се възвисяваха към хълмовете. Сега всичко се бе променило до неузнаваемост.

Войната беше опустошила цялата земя. Ливадите и нивите бяха изгорени и безплодни. От някогашните гори бяха останали единствено овъглени кленове и сред тях — няколко самотни оцелели бора. А на мястото на процъфтяващите ферми имаше само купчини разпръснати камъни.

— Божичко! — извика Катрин. — Какво се е случило? Проклети да са англичаните! Проклети!

Лиъм я погледна със сериозно изражение.

— За жалост всичко това се дължи колкото на сър Хенри Сидни, толкова и на братовчед ти Фицморис. Той бе решил да прогони заселниците, дори ако това означава да унищожи земята. Успя да постигне и двете. Тогава, естествено, кралицата изпрати сър Хенри Сидни по петите му. И Сидни, преследвайки Фицморис на запад, остави след себе си същата разрушителна диря. Ако тази война не бъде прекратена, цяла южна Ирландия ще се превърне в негодна за каквото и да било, мъртва земя.

Катрин беше онемяла от ужас. Представяше си как гъстите, почти непроходими гори около замъка Аскийтън са изгорени и почернели, как ливадите са станали голи и тъмносиви. Тя обърна коня си към Лиъм толкова рязко, че коленете им се удариха.

— Аскийтън?

Погледът му омекна.

— Не знам дали някоя от битките се е водила близо до дома ти, Катрин. Повечето от тях бяха между Корк на изток и Лимърик на запад, между Тралий и Килмалок.

— Лимърик! — извика Катрин. В Лимърик имаше кралски гарнизон, а той бе само на двадесет мили на север от Аскийтън, също на брега на Лох Шанън. — О, господи, трябва да си отида у дома.

Лиъм плъзна поглед по нея.

— Това ще го реши Бари, нали?

Катрин се взря в него, неспособна да отмести очи. Не можеше да повярва, че е на път към Баримор и че съвсем скоро ще бъде там. Струваше й се напълно нереално. Тя преглътна.

— Да. Това ще го реши Хю.

 

 

Наближаваха Баримор.

Ръцете на Лиъм трепереха на юздите и караха коня му да подскача неспокойно. Инстинктите му подсказваха да прати по дяволите всякаква предпазливост. Непрекъснато си представяше как грабва Катрин и с пълна скорост се понася към Корк и към „Морски кинжал“. Стигнеше ли в морето, нямаше да го хванат. Стигнеше ли на остров Иърик, Катрин щеше да бъде негова. Никой не би посмял да нападне островната му крепост, а дори да се намереше някой достатъчно луд да тръгне към неминуема гибел, едва ли би го сторил заради нея. Катрин нямаше закрилници.

Но Лиъм знаеше, че сега трябва да действа много по-хитро и по-внимателно от преди. Щеше да прибегне до второ похищение само в краен случай. Предпочиташе да не си навлича пак гнева на Елизабет. Неволно бе възбудил подозренията й и сега се налагаше да ги уталожи.

Играеше отчаяна игра. И за да победи, за да оцелее, не биваше да губи благоволението на кралицата. Само с едно драсване на перото той можеше да бъде провъзгласен за предател, документите му за каперство да бъдат отменени и да се обяви награда за главата му. Никак не го блазнеше идеята да бъде преследван в морето от хора като Дрейк^[1] и Хокинз^[2]. Не го блазнеше мисълта да остане съвсем сам, въпреки че не бе нито толкова глупав, нито толкова романтичен, та да се заблуждава, че наистина има своя родина или кралица.

Колко странно изглеждаше на пръв поглед поведението му напоследък. Беше плячкосал един напълно незначителен от политическа гледна точка френски кораб и знаеше, че съветниците на кралицата скоро ще проумеят този факт и ще се запитат какво се крие зад него. Но никой не можеше да заподозре истината. Още не. А дори ако някой се окажеше достатъчно умен, за да я заподозре, нямаше да има никакви доказателства.

За пореден път Лиъм си повтори, че трябва да бъде внимателен, търпелив и предпазлив. Че трябва да бъде много по-умен от всякога, ако иска да надхитри всички играчи в тази опасна игра, ако иска да победи. Защото решеше ли да вземе Катрин за жена — а предложението на Фицджералд наистина му се струваше все по-интригуващо, — той трябваше да поеме каузата на баща й в свои ръце. И тогава щеше да попадне право в челюстите на заговорничеството.

Не, второ отвличане вероятно не бе нужно. Лиъм бе сигурен, че Бари не изпитва желание да се ожени за разорена и лишена от титла бивша благородничка.

И все пак не беше напълно сигурен. Катрин бе необикновена жена и Бари би могъл да си изгуби ума и да забрави за настоящото й положение. Така или иначе, Лиъм не можеше да позволи този брак. Не можеше да позволи на Хю Бари или на който и да било друг мъж да притежава Катрин. Съдбата й бе предопределена много отдавна — още когато я бе зърнал за пръв път. Той, Лиъм О’Нийл, беше нейната съдба.

Над върховете на горските дървета малко пред тях се показа замъкът Баримор, разположен върху заоблен гол хълм. Лиъм стисна зъби в отчаяна борба с изгарящата го ревност — чувство, което изпитваше за пръв път в живота си. Той погледна към Катрин. Бузите й бяха поруменели от нетърпение, очите й блестяха. Представи си я как се втурва в прегръдките на Хю Бари. Представи си страстната му целувка и нейния пламенен отговор. Господи, трябваше да се успокои. Предстоеше му битка, която не можеше да си позволи да изгуби.

Катрин прекъсна мислите му.

— Слава богу, тук не е имало война — каза тя с леко треперещ глас.

Изкачиха се по пътя към мостовата кула, през която се влизаше в замъка и минаха по подвижния мост. Пред портата бе спусната желязна решетка, но стража не се виждаше никъде. Лиъм пришпори коня си напред, откри въжето, което бе свързано с камбаната на стражевата кула и го дръпна.

Силният камбанен звън отекна в тишината на замрялата ирландска провинция и разпръсна гълъбите горе в кулата. Както повечето други замъци, Баримор беше строен в средновековни времена. Основно място в крепостта заемаше голямата квадратна каменна кула, към която през вековете бяха прибавени и други сгради. Но никъде не се виждаха нито тухли, нито стъкло. Вместо с камъни, вътрешният двор бе покрит със засъхнала кал. Нямаше и помен от съвременната цивилизация; сякаш бяха се върнали назад във времето на рицарите в брони и на облечените в туники дами. Тази илюзия се подсилваше от факта, че замъкът изглеждаше необитаем и Лиъм едва ли не очакваше на двора изневиделица да се появят духовете на онези умрели преди стотици години рицари.

Катрин го погледна.

— Много странно. Нима няма никой?

— Така изглежда — каза Лиъм, доволен, че Хю Бари не си е у дома. — Ще трябва да попитаме в селото — допълни той.

Сетне обърна назад дългокракия си кон. Катрин и Макгрегър тъкмо се канеха да го последват, когато изведнъж видяха, че през полето от запад се задава група ездачи. Когато забелязаха тримата пришълци пред външните порти на Баримор, ездачите пришпориха конете си и препуснаха в галоп право към тях. Лиъм грабна от Катрин юздите и преведе конете през подвижния мост обратно към пътя, където щяха да имат възможност за маневриране и за бягство, ако започнеше битка. Макгрегър застана от другата страна на Катрин, като хвана дръжката на пистолета си. Лиъм разтвори плаща си, за да може шпагата да му е под ръка.

— Какво ви става? — извика уплашено Катрин. — Сигурно не смятате да се биете с дузина въоръжени мъже?

Лиъм не отговори, а продължи да наблюдава ездачите, които вече се носеха нагоре по пътя към тях. Изведнъж Катрин възкликна радостно и се вкопчи в ръката му. Сърцето му се сви, защото се досети кои са тези ирландци. А беше ясно, че са ирландци, защото всички бяха облечени в традиционните сиви наметала, много от тях яздеха по-дребните местни коне, а някои дори бяха със забранените от закона бради. Косите на всички бяха дълги и спуснати така, че да скриват лицата им.

— Това ли е твоят годеник? — попита Лиъм.

Тя кимна, засияла.

Той се взря в мъжа, за когото говореха и го намрази от пръв поглед. Бари беше по-млад от него, долу-горе на възрастта на Катрин, и бе червенокос и светъл като нея. Всъщност, Хю Бари беше привлекателен мъж, доста над средното ниво. Чертите му бяха неправилни, но приятни; очите му — сини като метличина. Лиъм посегна към шпагата си. Може би днес звярът в него все пак щеше да победи.

Хю дръпна рязко юздите и конят му се вдигна на задните си крака.

— Аз съм лорд Бари — обяви той. Гледаше само към Лиъм. — Приятели ли сте или врагове?

Лиъм хвана гладката, излъскана от употреба дръжка на шпагата си. Как го сърбеше ръката да се бие. Бари беше само едно пале, макар да си личеше, че е смел и закален в битки. И все пак той бе пале и Лиъм можеше да го убие за няколко секунди. Ако пуснеше звяра в гърдите си на свобода.

Ръката му се отпусна.

— Лиъм О’Нийл — започна той с недотам приветлива усмивка. Но не успя да продължи, защото в този момент Катрин извика с дрезгав глас:

— Хю! О, господи, Хю! — По бузите й се стичаха сълзи.

Лиъм видя това и замръзна

Хю объркано се извърна с лице към нея.

— Аз наистина т-те мислех за м-мъртъв — заекна тя.

На лицето му се изписа разбиране, примесено с изненада.

— Катрин? Катрин Фицджералд?

Катрин кимна, без да мърда, без да диша, с широко разтворени очи.

— Мили боже! — извика той. — Кейти? Малката Кейти? — После се засмя, показвайки здравите си бели зъби и след по-малко от миг се озова до нея, вдигна я от седлото и я метна на своя жребец — и в обятията си.