Бренда Джойс
Играта (27)

26.

Ричмънд

Движена от двадесет и един гребци, кралската ладия се носеше по водите на Темза и позлатеният й нос пореше вълните като нож. Бе приятен есенен следобед и Елизабет седеше на открито, облегната на меката възглавница. Палубата на ладията, както обикновено, бе обсипана с цветя. До кралицата седяха две от нейните придворни дами и няколко благородници. Една от дамите свиреше на лютня.

Пред тях се издигаше дворецът Ричмънд. Множеството му кули, кубета и островръхи покриви сякаш опираха в небето над огромната овощна градина, покрай която плаваше ладията. Зад градината се разстилаха все още тучно зелени хълмисти и гористи възвишения.

Наближаваха речните стъпала пред двореца. Белите лебеди, които плуваха спокойно наоколо, се разпръснаха, когато гребците насочиха ладията към брега. Елизабет се изправи с помощта на придружаващите я джентълмени и след като те я прехвърлиха на каменните стъпала, им благодари с грациозен реверанс. Сетне обаче усмихнатото изражение слезе от лицето й и тя се втурна почти тичешком през градините към портата на двореца. Придворните дами трябваше да бягат, за да я настигнат.

Този следобед Елизабет не се бе забавлявала и беше в мрачно настроение. Как би могло да бъде иначе? Още сутринта й бяха съобщили, че сър Джон Перът пристига в двореца, за да се срещне с нея. От тази вест веднага я беше заболяла главата. Последното нещо, което Елизабет искаше да обсъжда в момента, бе варварска Ирландия. Имаше толкова други проблеми. Съвсем наскоро хората й бяха разкрили поредния заговор за освобождаване на сестра й Мери, заговор, който предвиждаше убийството на Елизабет и католически бунт, подкрепян от дук Алба от Холандия. Целта на заговорниците бе да възкачат Мери на английския престол. Техен главатар беше дук Норфолк, но зад него стояха папата и Филип Испански. Само преди седмици Елизабет бе прогонила испанския посланик от страната. Норфолк беше хвърлен в Тауър. Папата не я интересуваше.

Но заговорът срещу нея бе само най-пресният от всичките й политически проблеми. Молеше се поне Перът най-после да й съобщи, че скоро ще й донесе главата на Фицморис върху сребърен поднос. Защото проклетият католик също искаше да я свали от трона.

Тя се чувстваше зле и това чувство бе продиктувано от страх. Никой не разбираше колко е трудно да си кралица. Трудно, напрегнато и опасно.

Ричмънд бе най-големият от кралските дворци и на пръв поглед разпръснатите сгради, дворове и градини и многобройните кули и кръгли кубета създаваха впечатление за разбърканост и пълна липса на ред. Но Елизабет намери пътя безпогрешно и пое право към средния двор, през който стигна до двореца и влезе в него през западния портал.

Тя профуча през фоайето и през салона, покрай коленичилите почтително придворни. В покоите й на горния етаж я очакваше нетърпеливо комендантът на Мънстър. Без да обърне внимание на Сесил, по-точно, на лорд Бъргли, и на братовчед си Том, Елизабет впери поглед във възпълната фигура на Перът. Червенокосият мъж подгъна коляно с изненадваща грациозност.

— Ваше величество — каза той, — оставам, както винаги, ваш вечно предан слуга.

Беше още и неин природен брат, макар това никога да не бе признато открито. Елизабет му направи знак да се изправи.

— Сър Джон — заяви тя, — надяваме се, че ни носите добри новини.

Джон я погледна право в очите, без да мига.

— Така е, защото винаги е добре да се знае кои са предателите на Англия, нали?

Елизабет трепна и погледна към Сесил и Ормънд. Сесил беше спокоен и сдържан както винаги, но братовчед й бе почервенял от гняв.

— Ние знаем кои са предателите в Ирландия и знаем кой е техния водач — проклетият папист Фицморис. Няма ли да го заловите, преди да е дошла зимата и всички мои хора да са измрели от глад? — Зимата затрудняваше изключително много връзките с британските войски в Ирландия и тяхното изхранване и с всяка изминала година броят им намаляваше все повече, в резултат не толкова на бойните действия, колкото на глада и болестите.

— О, ще го заловя, обещавам ви — решително каза Перът. Но той й бе обещавал това вече десетки пъти.

— Този бунт започва да ни омръзва — изсумтя Елизабет, изгубила търпение. — Нима е толкова трудно да се хване в плен един-единствен човек? Може би ще трябва да натоварим някой друг с тази задача.

Сър Джон почервеня.

Сесил се покашля и се доближи до кралицата.

— Мисля, че трябва да изслушате новината, която ви носи сър Джон. Тя обяснява защо толкова месеци не успяваме да се доберем до Фицморис.

— Да — изръмжа Джон, все още зачервен. — Той има далеч по-сериозен съюзник от Филип.

— Всеки друг би бил по-сериозен съюзник от испанския крал — изсумтя отново Елизабет. — Той е заобиколен от проблеми и единственият му мотив да помага на ирландците е желанието му да ме нарани!

— Приготви се за най-лошото, Елизабет — прошепна в ухото й Сесил.

Тя изтръпна.

— Кой подкрепя католическите предатели сега? Кой се осмелява?

Перът се усмихна, сякаш моментът му доставяше наслада.

— Прословутият пират-полуирландец, Господарят на моретата.

Елизабет го гледаше като онемяла. И не проумяваше.

Не можеше да проумее. Отказваше да проумее. Най-сетне тя успя да се усмихне.

— Единственото провинение на Лиъм, колкото и неприятно да е то, бе отвличането на момичето на Фицджералд и впускането му в разврат и оргии с нея на далечния му остров. Може би това подкрепя тезата на Том, че Лиъм се е съюзил с Фицджералд, че иска да се ожени за Катрин и да възстанови властта на баща й в Дезмънд. Но нищо повече.

— Ваше величество — студено каза Перът, — аз преследвам Фицморис из цяла южна Ирландия вече почти цяла година. Знам какво говоря. Все ми е едно дали дъщерята на Фицджералд е любовница на О’Нийл. Все ми е едно дори дали му е съпруга или не. Но знам какво говоря. Това пиратско копеле снабдява Фицморис с провизии, с оръжие и с всичко останало, от което бандитът се нуждае.

Елизабет усети, че й прилошава. Хвърли поглед към Том и видя, че той вярва на Перът. Обърна се към Сесил, но той също изглеждаше убеден в истинността на думите му.

— Не! — извика тя. Внезапна, ужасяваща болка бе пронизала гърдите й. — Не, вие грешите! Моят златен пират може и да подкрепя Фицджералд, но никога, никога не би подкрепил човека, който открито заявява, че иска да ме детронира! — Още малко и щеше да избухне в сълзи. Не, Лиъм не можеше да я предаде така. Та той я обичаше… поне малко.

— Не греша — почти изкрещя Перът, вече напълно почервенял. — Имам шпионин сред бунтовниците, Ваше величество. Той ги е видял да се срещат очи в очи. Видял ги е да си стискат ръцете. За бога, та от пролетта насам той е видял ирландците да разтоварват „Морски кинжал“ цели три пъти. Знам какво говоря.

Елизабет се извърна. Сесил я отведе до едно кресло. Сега тя усещаше, че наистина ще се разплаче. Протегна ръка, но тя бе хваната не от Сесил, а от коленичилия до нея Ормънд.

— Как е възможно? — прошепна Елизабет на своя братовчед. — Как може да ми причинява това?

Том вдигна ръката й и я целуна нежно.

— Лиъм О’Нийл няма сърце — каза той. — Той няма друг господар освен себе си и ако някога си смятала, че не е така, си била заблудена, Бес.

— Но… — Тя покри очите си с ръка, сподави риданието, което напираше в гърлото й и едва тогава погледна към Том. — Но той беше привързан към мен, сигурна съм.

— Не — властно каза Ормънд и отново целуна ръката й. — Аз съм привързан към теб, винаги съм бил най-верният ти съюзник, а и сме братовчеди. О’Нийл е издънка на Шон. Спомни си за това, защото то обяснява всичко.

Елизабет стисна ръцете му, обзета от внезапен гняв. Наистина, как бе могла да забрави, че пиратът е син на един жесток варварин и убиец? Как бе могла да забрави онази първа среща с Шон О’Нийл, когато тя беше съвсем младо момиче, току-що коронясано за кралица? Господи! Беше предадена. И като жена, и като кралица. Глупачка! Елизабет се обърна към Сесил.

— Защо вие не сте узнали за това? — извика тя с пламнало лице. — Нали ви дадох хиляди лири, за да имате шпиони навсякъде? Защо не разбрахте за това предателство, лорд Бъргли?

Сесил не трепна.

— Получих някои сведения за него, Ваше величество, но не исках да ви безпокоя излишно, преди да съм се уверил в истинността им. И понеже наистина ми се струва твърде невероятно и нелогично О’Нийл, синът на Мери Стенли, да подкрепя един католически бунтовник, реших, че първо трябва да събера достатъчно доказателства за това, вместо да ви съобщавам слухове.

Кралицата го гледаше втренчено. Сесил беше прав, разбира се. Макар предателството на пирата вече да бе доказано, в това нямаше никаква логика. О’Нийл не бе кой знае колко набожен, но беше твърд протестант. А ако подбудите му да се съюзи с Фицморис не бяха религиозни, то какви други биха могли да бъдат?

— Явно е бил купен — обади се Ормънд. — Трябва да разгромим Фицморис, а не можем да го сторим, преди първо да сме заловили О’Нийл.

Елизабет се опитваше да възвърне способността си да разсъждава, а това не бе никак лесно, защото сърцето й беше разбито и в същото време изпълнено с ярост. Но тя беше кралица. Не можеше да си позволи изблици на слабост. Ормънд бе прав. Пръстите й намериха ръката му и я стиснаха.

— Очевидно е — каза Елизабет с треперещ глас, — че в жилите на Лиъм О’Нийл тече кръв на изменник, че в главата му се мътят предателски мисли.

Тя скочи на крака и даде воля на гнева си.

— Той не е нищо друго, освен едно пиратско копеле, един проклет убиец, който е предан единствено на себе си и на никой друг. Той предаде Короната, предаде нас.

Перът изсумтя в знак на съгласие. Сесил и Том не помръдваха.

— Искам главата му — завърши Елизабет.

Перът се приближи към нея.

— Определете цена за главата му. Изпратете по петите му Дрейк или Фробишър^[1]. О’Нийл е много способен мореплавател, но Дрейк може да го хване.

Тя преглътна, облиза устни и не можа да не потръпне при мисълта да изправи най-добрия си морски капитан срещу Лиъм О’Нийл. Кой щеше да победи в такава схватка? Дали нямаше да загуби и двамата? Идеята й се стори ужасяваща.

Елизабет затвори очи. Все едно. Трябваше да хване своя златен пират, да го хване и да го осъди за предателството, което бе извършил. Сетне… сетне той щеше да увисне на въжено, както му се полагаше.

Тя прочисти гърло.

— Прав сте, сър Джон. Обявявам награда от петдесет хиляди лири за онзи, който ми доведе Лиъм О’Нийл.

Очите на Сесил се разшириха.

— Бюджетът ни е твърде ограничен, Ваше величество — промърмори той предупредително.

— Не ме интересува — извика Елизабет. Друг път щеше да се тревожи за проклетата хазна. — Искам главата му! — Но изведнъж си представи златокосата му глава набучена на желязна пика и стомахът й се сви. — Искам го жив — заяви тя прегракнало. Защото жената, която живееше, дишаше и мечтаеше вътре в кралицата, трябваше да се срещне с него лично, да го накара да й обясни постъпката си. Защото трябваше да има някакво обяснение.

Внезапно в съзнанието й проблесна нова мисъл. Елизабет застина. Тя искаше главата му… но същото искаше още един човек. Човек, чиито подбуди бяха много по-силни от алчността. Човек, който търсеше отмъщение, който хранеше дълбока, непреодолима, лична омраза към Лиъм О’Нийл. Този човек със сигурност щеше да й доведе Господаря на моретата.

— Изпратете да повикат Джон Хок! — извика кралицата.

 

 

Джулиет дръпна юздите на кобилата си. Кончето беше само на три години, още не бе добре обучено и движенията му бяха резки и некоординирани, но тя се чувстваше на седлото не по-зле, отколкото в люлеещ се стол. От малка обичаше да препуска по хълмовете и ездата се бе превърнала в нейна втора природа.

Под възвишението, на което бе спряла коня си, се простираше Хокхърст. Каменният замък бе построен преди няколко века и макар че някои може би биха го сметнали за порутен и разнебитен, Джулиет го намираше очарователен, много по-хубав от собствения й дом, който бе толкова натруфен с всичките си кули, бойници и стъклописи. Тя преглътна. Повтаряше си, че след като е приятелка на Катрин, няма нищо нередно в това да отиде в имението, за да види Джон Хок. Току-що бе узнала от стюарда в Търлстоун, че вчера следобед господарят на Хокхърст се е прибрал у дома.

Но дълбоко в душата си Джулиет знаеше, че лъже сама себе си, че е нередно да го посещава — нередно и опасно.

Тя прогони тази мисъл. Хок беше съпруг на най-добрата й приятелка. При последната им среща той бе обезумял от гняв заради отвличането на Катрин. Какво ли бе настроението му сега? Дали тъгуваше? Имаше ли новини от нея? През изминатите месеци Джулиет често бе мислила за Катрин и Хок.

Тя пришпори игривата кобила по склона. Животното препусна надолу в лек галоп. Докато приближаваше към каменния портал на Хокхърст, Джулиет почувства как я обзема все по-силен смут. Трябваше да се върне, да се престори, че никога не го е срещала, че дори не знае за неговото съществуване. Но копитата на коня й вече чаткаха по заоблените камъни на алеята, която водеше през един тунел към кръглия двор пред замъка.

Тя дръпна юздите толкова рязко, че животното се изправи на задните си крака. Джулиет остана на седлото. Сърцето й туптеше силно. Не биваше да идва. Трябваше да препусне обратно към къщи. Все още никой не я бе видял. Все още можеше да се върне. Младата кобила заподскача неспокойно в ситни кръгове, сякаш бе танцьор, който иска да направи пирует. И тогава старинната, тежка входна врата на имението се отвори и на прага се появи Хок.

Погледът на Джулиет светкавично се стрелна към него. Божичко, беше забравила колко е величествен, колко е тъмен. Беше забравила колко я плашеше.

И бе забравила колко е красив.

Той не се усмихна. Вместо това бързо се отправи към нея. Този път не носеше пурпурната си униформа, а проста туника, износен кожен жакет, не по-малко износени панталони и ботуши за езда. Ръката му сграбчи поводите на кобилата и мигновено я укроти. Погледът му срещна погледа на Джулиет.

Тя усети, че се изчервява. Напомни си, че той не знае, нищо за нея. Не можеше да знае най-съкровените й мисли. Не можеше да знае за срамните сънища, които й се присънваха нощем.

Нито пък можеше да знае колко внимателно се беше облякла за срещата си с него. Цяла сутрин Джулиет бе пробвала и захвърляла рокля след рокля, преди да се спре на една изключително пищна и красива тафта, чийто тъмнозелен цвят подчертаваше снежната белота на кожата й и изумително тъмната й коса. Роклята бе богато обшита с кожи, а над нея Джулиет беше наметнала пелерина в подходящ цвят. Но Джон Хок изглежда не забелязваше колко й отива тази премяна. Синият му поглед не се отместваше от лицето й.

— Добър ден, лейди Стратклайд. Това се казва изненада. — Говореше отсечено.

Тя преглътна нервно. Не биваше да идва. Не и след онези ужасни сънища, в които Джон Хок, съпругът на най-добрата й приятелка, я целуваше по възможно най-шокиращ начин. Тя почувства как руменината й се сгъстява още повече.

— Чух, че сте се върнал — успя да каже Джулиет, но гласът й едва се чу. Тя прочисти гърло.

Хок я гледаше втренчено.

Джулиет облиза устни.

— Н-надявам се нямате нищо против, задето реших да се отбия — промълви тя.

Той стисна челюст. Не изглеждаше доволен и следващите му думи потвърдиха това.

— Всъщност, имам много важна работа.

Джулиет замръзна. Току-що й бе дал съвсем ясно да разбере, че изобщо не желае да разговаря с нея. Това я нарани дълбоко. За да скрие сълзите, набъбнали в очите й, тя заби поглед в земята и нервно започна да си играе с поводите на коня. Защо й трябваше да идва?

Хок измърмори нещо на себе си и изведнъж силните му ръце се сключиха около кръста й и я вдигнаха от седлото. Джулиет остана без дъх, парализирана от допира му.

Когато той я свали на земята, тя светкавично отстъпи назад и се взря в него онемяла. Сърцето й туптеше лудо.

— Лейди Стратклайд?

Истината я връхлетя с чудовищна жестокост. Тя не бе дошла в Хокхърст да пита за Катрин. Беше дошла да види Джон. Беше дошла, защото тайно, греховно копнееше за този мъж, за съпруга на най-добрата си приятелка — въпреки, че самата тя бе вече сгодена за лорд Саймън Хънт.

Джулиет си пое дълбоко дъх. Знаеше, че трябва да се качи на коня и да си тръгне — преди да е разкрила истинските си чувства, преди да е предала скъпата си приятелка, преди да е предала собствения си годеник

— Аз… не се чувствам добре. Не съм привикнала към ездата — излъга тя. — Струва ми се, че ми се вие свят.

Той я изгледа втренчено.

— Наистина ли? Никога не съм виждал жена да стои по-добре на седлото от вас. При това кобилата ви е все още полудива.

Похвалата му я изпълни с нелепо удоволствие. Но изведнъж тя се стресна, защото Хок бе уловил ръката й.

— Влезте вътре. Може би чаша ейл ще възстанови силите ви.

Джулиет не можа да измисли как да откаже поканата, затова го последва в салона и му позволи да я настани до масата. Той не седна до нея. Нареди да донесат нещо ободряващо, сетне продължи да я гледа, без да се опитва да поведе разговор.

Джулиет отново пое дълбоко дъх.

— Сър Джон, дойдох да ви видя, защото Катрин е най-близката ми приятелка и се надявах, че може да имате някакви новини от нея.

Изражението му стана още по-мрачно.

— Нямам.

— Никакви? — Тя беше изумена. — Но след толкова много време О’Нийл вече би трябвало поне да й позволява да поддържа някаква връзка с вас!

— Не. Не съм получил нито ред.

Джулиет седеше като закована на мястото си. Обзе я смущение. Джон бе вперил поглед през прозореца към хълмовете, оцветени в сиво и пурпурно — багрите на приближаващата зима. Тя се взря в лицето му, опитвайки се да разчете чувствата, които го вълнуваха. Видя гняв — явно все още беше разярен заради отвличането на Катрин, но не и мъка.

Джулиет стисна ръце в скута си.

— Сигурна съм, че Катрин е добре. Сигурна съм, че той не й е причинил нищо лошо.

Хок се обърна към нея.

— Да, несъмнено не е имало изнасилване. А и ако тя го е разочаровала, отдавна щеше да я е освободил.

Тя зяпна смаяно, когато осъзна за какво намекваше. Че Лиъм е спечелил Катрин, че я е съблазнил и че тя доброволно е станала негова любовница. Бузите й пламнаха.

Не знаеше какво да каже, за да го утеши. А изпитваше неудържим порив да го стори. Тя се изправи, отиде до него и лекичко докосна ръката му, като за миг стисна пръстите му. Синият му поглед я прониза. Джулиет застина като омагьосана, неспособна да отклони очи, неспособна да говори.

— Катрин не искаше да бъде отвлечена, сър Джон — успя да каже тя най-накрая. — Единственото, което искаше, бе да се омъжи за вас. Знам го от самата нея. — Това беше истина. И все пак Джулиет си спомняше съмнението, което бе видяла тогава в погледа на приятелката си. Но никога нямаше да каже на Джон за това.

Той я наблюдаваше безизразно.

— Ако научите нещо за нея — промълви тя, смутена от погледа му, — ще бъдете ли така добър да ме уведомите?

Хок кимна.

Джулиет осъзна, че няма оправдание да остава по-дълго тук. Но не искаше да си тръгва. Не преставаше да се пита кога ще го види отново.

— Кога се връщате в двореца?

— Довечера.

Тя с мъка скри отчаянието си. Беше се надявала, че Джон ще остане в Корнуол за няколко дни. Макар да знаеше, че бързото му заминаване е най-доброто разрешение. За всички.

Следващите му думи я сепнаха.

— Натоварен съм лично от кралицата да заловя О’Нийл. Войниците и корабите ми са почти готови за отплаване. Възнамерявам до седмица да вдигна платна.

От устните на Джулиет се отрони възклицание. Не знаеше нищо за този обрат на събитията. Джон срещу Лиъм. Обзе я панически страх.

— Какво ще правите с него? — полуизвика, полупрошепна тя.

Хок я погледна право в очите.

— Кралицата иска главата му.

Сега вече Джулиет не просто се страхуваше. Беше ужасена.

— Сър Джон… той е опасен човек! Моля ви, пазете се… Бог да ви помага.

Очите му се разшириха от изненада.

Тя се извърна рязко, уплашена, че той е доловил нейната загриженост за безопасността му — загриженост, каквато нямаше право да изпитва — и забърза към вратата.

Внезапно здравите му ръце хванаха рамото й, спряха я и я обърнаха обратно към него. Джулиет настръхна. Очите му блестяха като буйни сини пламъци.

— Благодаря ви за молитвите, лейди Стратклайд — каза той.

Тя поруменя от удоволствие. Сърцето и туптеше бързо и силно, сякаш всеки момент щеше да се пръсне.

— И ако почакате само миг, ще ви изпратя до Търлстоун.

Щеше да бъде с него още малко време! Радостта й бе безмерна. Но тогава Джулиет си помисли за предстоящото му заминаване, за това къде и защо заминаваше, и радостта й се стопи. Мили боже, толкова се страхуваше, че когато намери Лиъм О’Нийл, Хок може да намери и смъртта си.

И в този момент тя разбра, че ако Джон умре, сърцето й ще бъде разбито. Че копнееше за нещо повече от неговите целувки. Че се бе влюбила в съпруга на най-добрата си приятелка, и то в навечерието на собствената си венчавка с лорд Хънт.