Бренда Джойс
Играта (1)

ПРОЛОГ

Уайтхол, 1562

Кралицата беше изнервена. Обградена от две дузини от своите любими и най-близки придворни, всички до един облечени в коприна и брокат, тя очакваше тан О’Нийл.

Беше много млада — още не бе навършила трийсет — и управляваше едва от четири години. Интуицията й подсказваше, че нейните съветници са прави и че Ирландия трябва да бъде покорена… но това изглеждаше огромна и безнадеждна задача. Ирландските лордове бяха варвари, погълнати от дребнави вражди и кървави схватки и все още отдадени всецяло на своята древна келтска култура. А О’Нийл беше най-ужасният от всички тях. И все пак сега дивият ирландски вожд — един от нейните най-непримирими врагове — най-после идваше да се преклони пред кралската й воля, да коленичи пред нея.

Кралицата изглеждаше великолепно, а и бе всеизвестен факт, че е доста привлекателна. Деколтето на брокатената й рокля беше квадратно и дълбоко изрязано, но над него огромна яка обрамчваше изваяното й сякаш от слонова кост лице. Мрежа от обръчи, толкова модни напоследък, придържаше полите на дрехата красиво разтворени, а към самата тъкан бяха пришити хиляди дребни бели перли. Златна верига, инкрустирана с перли и рубини, опасваше вместо колан тънкия й кръст. На шията си Елизабет носеше масивна златна огърлица с висящ рубин; рубини проблясваха и по обеците й. Сърцевидната й шапчица беше от черна коприна, бродирана със златни нишки и перли. Макар и само на трийсет години, макар и изнервена заради предстоящата среща с Шон О’Нийл, кралицата имаше властно и решително изражение, изключителна осанка и изобщо, изглеждаше като стопроцентов монарх.

Придворните й, от своя страна, носеха одежди, приказни почти като тези на своята господарка. Нагиздени в пъстри жакети с широки подплънки на раменете и разрязани ръкави, в стегнати панталони с нарочно уголемени предници; с пръстени, украсени със скъпоценни камъни и дълги златни огърлици, те приличаха на бляскаво и пищно море. А точно до своята кралица стояха тримата й любими съветници: братовчед й Том Бътлър, граф на Ормънд; сър Уилям Сесил — държавен секретар и Робин Дъдли — Управител на кралските конюшни.

Изведнъж придворните се размърдаха и зашушукаха. Елизабет чу шума навън и си помисли: боже мой, не мога да повярвам… най-накрая тан О’Нийл се подчинява!

Не, не тан О’Нийл, поправи се тя. Граф Тироун. Той идваше, за да признае върховенството й, да приеме английска титла, да стане част от английското кралство. Сър Хенри Сидни, комендантът на нейните войски в Ирландия, я бе убедил, че единственият начин дивите ирландци да бъдат цивилизовани, е приемане на тяхната капитулация и потвърждаване на властта им. Принудете ги да се предадат, беше казал той, после им гарантирайте правата върху техните земи, но с английски титли, привилегии и задължения. Събраното множество пое дъх.

Елизабет пое дъх.

Тан О’Нийл се бе появил. Висок близо два метра, едър и набит, той носеше къса шафранена наметка, обшита с хермелин и придържана около раменете му от странна, явно келтска катарама. Под наметката беше облечен само с груба, тъмна, дълга до коленете туника. Прасците, глезените и ходилата му бяха голи. Тежкият му колан беше обкован със злато. В него беше запасан огромен меч, а между гънките на дрехата му проблясваше дълъг, страховит ирландски кинжал. На лявото си рамо О’Нийл носеше ирландска бойна брадва, която изглеждаше почти двуметрова.

Зад него вървяха дванайсет боси мъже с обръснати глави, които бяха почти толкова високи и яки, колкото и самия тан О’Нийл. Те също носеха бойни брадви, но облеклото им се състоеше само от старомодни метални ризници, върху които бяха наметнати вълчи кожи.

Придворните уплашено отстъпиха встрани, към стените на залата. Елизабет усети, че се изпотява. Ако тан О’Нийл се разгневеше и ако наистина бе толкова кръвожаден, колкото се говореше, всички присъстващи без съмнение щяха да бъдат избити до крак.

Внезапно залата се разтърси от оглушителен рев и тан О’Нийл се хвърли по очи в краката на Елизабет.

Кралицата стреснато подскочи. Ормънд и Дъдли пристъпиха едновременно пред нея, за да я защитят и посегнаха към парадните си шпаги. Но Елизабет бързо се успокои, защото си даде сметка, че това бе просто някакъв древен, варварски обичай, по който ирландецът изразяваше подчинението си пред нейната власт. Ала О’Нийл бе започнал да бълва порой от нечленоразделни звуци. Нима беше луд? Тя хвърли въпросителен поглед към Робин Дъдли.

— Говори на келтски, дивакът му с дивак — измърмори Дъдли. Орловото му лице започваше да възвръща цвета си. — Навярно иска да ни стресне с това представление. Знам много добре, че езикът му се справя с английските думи с необичайна лекота. — Той се намръщи. — Подобни номера са напълно в стила на този велик злосторник. Но какво се стреми да постигне?

Елизабет нямаше представа какво би могло да означава странното поведение на О’Нийл, затова не отговори. Не знаеше и какво да направи. Не разбираше нито дума от ломотенето на огромния варварин. Погледна безпомощно към Ормънд и Сесил. Но и те бяха слисани като нея. О’Нийл беше объркал целия протокол.

Внезапно раздвижване върна вниманието й към театъра, който се разиграваше в нозете й. Още около дузина мъже от свитата на ирландеца влязоха в залата след приличните на вълци воини, но останаха до вратата — всички, освен един младеж, който се отдели от групата и се отправи към Елизабет.

Спря се пред нея, точно до прострения в нозете й О’Нийл. На ръст бе почти колкото ирландския вожд, но беше млад, може би на седемнадесет години и широкоплещестата му фигура, макар мускулеста и здрава, имаше още да заяква. Но това, което порази Елизабет, бе лицето му. Гъста и бляскава златиста коса обрамчваше най-красивите черти, които някога бе виждала. Сърцето й заби силно. Изглеждаше и някак познат. Но тогава погледът й срещна студените му сиви очи и тя потрепери. Що за мъж беше този?

Той подви коляно.

— Ваше величество, ако ви е угодно, аз ще превеждам думите на тан О’Нийл

Елизабет се опомни, изпъчи се и погледна надменно младежа.

— Предполагаме, че имате предвид граф Тироун, сър — натърти тя.

Хладният му поглед не се отделяше от нея. Не каза нищо.

Ето, започва се, помисли си кралицата и почувства как по вените й пробягва възбуда. Тан О’Нийл се преструваше, че й се покорява, но мълчанието на младежа й подсказа, че ще последва истинска война на духа и волята. А тръпнещото удоволствие, плъзнало по гръбнака й, нямаше нищо общо с тан О’Нийл. Беше свързано с този необикновен младеж.

— Бихте могъл да ни се представите.

Той се изправи на крака и се поклони.

— Лиъм О’Нийл.

Умът на Елизабет заработи с трескава скорост.

— Нали… нали не искате да кажете, че сте синът на Мери Стенли… синът на тан О’Нийл? — От изненада тя изтърва забранената келтска титла.

Присмехулна усмивка.

— Самият той.

Елизабет рязко пое дъх. Познаваше Лиъм едва ли не от раждането му. Преди много години корабът, на чийто борд Мери Стенли и съпругът й — служител на Короната — пътували за Ирландия, бил нападнат от пирати. След като Мери била изнасилена от О’Нийл и забременяла от него, сър Стенли бе разтрогнал брака им и бе изпратил бившата си жена обратно в Лондон при нейните роднини. Кралица Катрин, последната съпруга на Хенри VIII, се бе смилила над нея и от състрадание я беше направила своя придворна дама. През ума на Елизабет пробягнаха образи: първо на едно красиво, но тъжно бебе; сетне на сериозно, самовглъбено момче. Тя тръсна глава, за да се освободи от натрапчивите видения от миналото.

— През коя година вашият баща предяви правата си и ви отведе от Лондон?

Отново присмехулна усмивка.

— Преди седем години. — Гласът му се сниши и ледът в очите му се стопи. — Как я караш, Бес?

Елизабет усети как Дъдли настръхва, видя с крайчеца на окото си как пръстите му се вкопчиха в дръжката на шпагата и докосна леко ръката му.

— Малкото момче е станало мъж — каза тя, успявайки някак си да придаде на тона си нотка на строгост, а не на нежност. Но сърцето й лекичко запърха. — Доста безочлив, при това.

Той се поклони още веднъж. Изражението му отново бе каменно, топлотата беше изчезнала.

— Превеждай — изсъска Елизабет, разгневена и на него, и на неговия баща-убиец, и на себе си.

— Шон О’Нийл моли за вашата милост — започна Лиъм бързо и безстрастно. — Той е законният и пълноправен син на Бейчъч, докато Матю е син на ключар, женен за жена на име Алисън и всичко, което говори е грозна лъжа. Матю никога не е имал право да наследи титлата. Но правдата възтържествува и се доказа, че има само един законен наследник на въпросните земи, и този законен и пълноправен наследник е тан О’Нийл.

За момент настъпи тишина. Елизабет сведе очи към Шон О’Нийл, който все още лежеше на дървения под, питайки се как да се обърне към него; после отново погледна дръзкия му син.

— Мъртъв ли е Матю? — попита тя, въпреки че вече знаеше отговора. Матю беше убит от Шон О’Нийл. Носеха се и слухове, че мнозина от братовчедите на О’Нийл са били застигнати от странна смърт при злополуки. Говореше се още, че Шон е хвърлил в тъмница собствения си баща, за да узурпира водачеството и земите на клана О’Нийл и че клетият Бейчъч също вече е мъртъв.

— Да — отвърна синът, без да даде повече обяснения и без в очите му да се мерне дори сянка от угризение.

Внезапно Шон се изправи. Елизабет не помръдна, но тримата мъже до нея трепнаха. Тя впи поглед в О’Нийл. Трябваше изпълни решението на Съвета и да го помилва. Но имаше един проблем. Как, за бога, да се обръща към него? Ясно бе, че той щеше да се възпротиви на английската титла „граф“, пък и Елизабет вече не беше убедена, че изобщо трябва да признава властта му. Този човек очевидно беше непокорен — непокорен и опасен. И все пак мирът трябваше да бъде постигнат.

Дъдли се наведе към нея.

— Не бива да го наричаш тан О’Нийл. Но и не бива да го засягаш.

Тя стисна зъби. Сесил прошепна:

— Тъй като той не би приел нашата титла, трябва да измислим друго почтително обръщение, нещо, което да му се стори достатъчно внушително.

Елизабет хвърли бърз поглед към двамата ирландци — косматият като мечка баща, прословут убиец, изнасилвач и варварин и снажният, златокос, приличащ на Адонис син. Лицето на Лиъм бе безизразно. Сега тя забеляза, че е облечен точно като баща си — в груба наметка и туника, с боси крака. Припомни си малкото момче, пременено с жакет и панталони, с кожени обувки и червено перо на шапката и усети прилив на жалост. Но тогава погледите им се срещнаха, кралицата видя насмешката в очите му и прогони състраданието. Несъмнено той беше станал дивак като баща си, несъмнено бе опасен и изобщо на трябваше да бъде съжаляван.

Сесил каза тихо:

— О’Нийл Велики. Обзалагам се, че ще му хареса.

— Но едва ли е подходящо — обади се Ормънд. — Не е по-различно от тан О’Нийл.

— Няма значение — контрира го Дъдли. — Той е тук, готов да се подчини на властта на кралицата, дори падна в краката й.

Елизабет се усмихна на ирландеца.

— О’Нийл Велики — поде тя високо, с кънтящ глас. Изненадата на слушателите и задоволството на Шон бяха повече от очевидни, — братовчед на Свети Патрик и приятел на кралицата на Англия, Ние ви даваме Нашата милост и ви приветстваме топло в Лондон, като ви даваме Нашата благословия.

Усмивката на Шон угасна. Кралицата не бе признала правата му на наследник на властта и земите на клана О’Нийл.

 

 

Таверната се състоеше от един-единствен задимен салон. Нощ след нощ, година след година, тя се бе пълнила с твърде много немити тела и твърде често пияните клиенти бяха облекчавали различните си нужди без да си дадат труда да се качат горе или да излязат навън.

В този момент салонът беше претъпкан както винаги, но след пристигането на страховитата орда на Шон вътре не бе останал нито един англичанин. Ирландците гълтаха кана след кана ейл, пееха победни и мръсни песни и опипваха хубавичките сервитьорки.

Лиъм седеше сам в един ъгъл и гледаше веселбата отстрани. Все още бе на първата чаша, но дори от нея отпиваше рядко. Не пееше, не се усмихваше. Погледът му обходи познатите лица, изпълнили таверната и накрая се спря на баща му, сякаш бе търсил именно него.

Шон се беше изправил и обсипваше „коварната“, „малодушна“ кралица с толкова неприлични ругатни, че ако някоя от прислужниците или собственикът на таверната се осмеляха да докладват където трябва за събитията от вечерта, баща му със сигурност щеше да се озове в Тауър. С поведението си Шон наистина можеше да си навлече неприятности, но синът му нехаеше за това. Той бе единственият син на Шон О’Нийл, дошъл на бял свят благодарение на насилието, упражнено върху майка му, благодарение на злощастното обстоятелство, че във вените им течеше една и съща кръв. И макар че преди седем години Лиъм бе смятал Шон за непобедим, сега знаеше, че никой не е безсмъртен и че човек, който води такъв опасен живот като баща му, сам си търси смъртта. Лиъм знаеше още и това, че няма да пролее и сълза в деня, в който Шон се срещне със своя Създател, че този ден ще му донесе само облекчение.

С вълча усмивка Шон пресуши десетата си кана за вечерта. Алкохолът не му действаше. Всъщност, нищо не можеше да му подейства. Тостът му бе последван от развеселени възгласи сред компанията. Той протегна ръка и сграбчи една от минаващите сервитьорки толкова неочаквано, че момичето изпищя и изтърва препълнения с чаши поднос. Шон я метна светкавично в скута си и стегна кръста й като в окови с една ръка, докато другата се плъзна в деколтето на роклята, за да измъкне гърдите й. При вида на голата женска плът мъжете избухнаха в смях.

Лиъм се вцепени. Представи си своята майка — бледа, русокоса, тъжна и необикновено красива. Такава я бе видял за последно, когато бе на десет години и когато бащата, когото никога не бе виждал, беше дошъл да го отведе със себе си. Той тръсна глава, за да прогони образа й и се обърна към Шон и сервитьорката. Молеше се момичето да приеме баща му така, както го приемаха ирландските жени. В Ирландия Шон беше герой.

Но сервитьорката изглеждаше ужасена и напразно се опитваше да се освободи. Шон се смееше гръмогласно и мачкаше гърдите й. Момичето се разплака.

Лиъм скочи на крака. Не се боеше от баща си, макар да имаше всички основания за това. Бе изял толкова бой от него, че още преди много години беше забравил какво е страх. Той си проби път през скупчените около масите мъже и се изправи пред Шон.

Когато го съзря, Шон откъсна вниманието си от сервитьорката и вдигна към него предизвикателно блеснал поглед. Момичето също видя Лиъм, престана да се дърпа и впери втренчено очи в него.

— Пусни я — каза Лиъм.

Шон избухна в смях и отблъсна сервитьорката от скута си толкова рязко, че тя тупна на земята. Веднага след това момичето скочи на крака и побягна, докато мъчителят му се изправяше бавно и заплашително.

Лиъм стегна мускули, подготвяйки се за неизбежното. Никой, дори собственият му син не можеше да предизвика тан О’Нийл без да понесе кървавите последици от дързостта си. Шон замахна с месестия се юмрук. Лиъм парира удара, но залитна назад от невероятната му сила. Баща му тежеше сто и десет килограма, но по огромното му тяло нямаше и грам тлъстина. И двамата знаеха, че Шон е много по-силен от Лиъм, но това, което само Лиъм знаеше бе, че един ден везните щяха да се наклонят в негова полза. Той лично щеше да се погрижи за това.

И очакваше с нетърпение този ден.

Беше загубил равновесие. Следващият удар на баща му го улучи право в стомаха. Лиъм се преви надве, но не извика. Множеството удари, които бе понесъл, го бяха научили да понася стоически болката. Още един юмрук, попаднал точно в челюстта му, го отхвърли назад, към една от масите. Лиъм се стовари тежко върху дървения плот и помете каните с ейл и чиниите с храна, които се разлетяха по пода. От устата му шурна кръв.

Шон се наведе над него.

— Е, момченце, може би това не ти стига, а? — каза той подигравателно. — Може би още не усещаш горчивината на поражението?

Лиъм се надигна с усилие и се изправи на крака.

— Един ден — тихо каза той — ще те убия.

Шон се изсмя.

— Ако възнамеряваш ти да си човека, който ще ме прати при моя Създател, ще трябва да побързаш.

Баща и син бяха вперили погледи един в друг. Шон с усмивка, Лиъм — с безизразно лице. Но очите му не бяха безизразни. В тях пламтеше омраза.

Шон се наведе над сина си.

— Ти си нищожество — изрева той. — Да се биеш с мен заради една нищо и никаква жена, заради някаква си английска повлекана! Тя не означава нищо! И ти мислиш да ме наследиш начело на клана О’Нийл? Ха! Нито един ирландец няма да ти се подчини и да те приеме за свой вожд с тази малодушна английска кръв, която тече във вените ти! Не желая да си мой наследник!

Лиъм не отвърна нищо, само изтри с ръкав разкървавената си устна. Грубостите на баща му не можеха да го наранят.

— Остави жълтокосата на мира. Черната няма да има нищо против — тя обслужва нашите мъже цяла вечер.

— Нищожество! — изсумтя презрително Шон. — Аз вземам каквото поискам и когато поискам. Защото аз съм тан О’Нийл!

Той замахна отново с огромния си пестник и главата на Лиъм се взриви от болка. Когато отвори очи видя, че лежи на пода. Пред погледа му танцуваха ярки светлини. Шумовете в таверната — пиянски смехове и песни, дрезгави гласове и разговори — се смесиха в голяма вълна, която заплашваше да го удави. Успя да се надигне бавно, сетне да се изправи, залитайки. Баща му играеше на зарове, притиснал тъмнокосата уличница до себе си. Въпреки болезненото бучене в главата си, Лиъм мрачно се усмихна. Малката руса сервитьорка беше избягала. Това беше малка победа, но все пак победа.