Бренда Джойс
Играта (34)

33.

Лиъм знаеше, че съвсем скоро съдбата му ще бъде решена.

Бяха му казали да се измие и избръсне, като за целта го преместиха от вмирисаната килия в малка, но далеч не толкова неприветлива стая на един от по-горните етажи на Тауър. Дадоха му чисти дрехи и прилична храна. Не му беше трудно да се досети, че го очаква среща с кралицата.

Той беше готов. Готов да надхитри, да надиграе както Елизабет, така и съветниците й, включително и проницателния Уилям Сесил. Защото на карта беше поставено всичко, което му бе скъпо — Катрин, тяхното дете, животът му.

Малко по-късно отведоха Лиъм при кралицата.

Тя го очакваше в преддверието на покоите си и в първия момент Лиъм помисли, че е сама. После обаче забеляза, че зад гърба й е застанал Сесил и въздъхна с облекчение. Защото, колкото и да не му се щеше да се изправя очи в очи с хитрия Сесил, мисълта, че може би ще се наложи да съблазни — а вероятно и да люби — кралицата, за да постигне целта си, съвсем не му беше приятна.

— Изглеждаш в по-добро разположение на духа, пирате — рязко каза Елизабет.

Лиъм се поклони и застана на едно коляно.

— Благодаря ви, че ми позволихте да се изкъпя и да облека чисти дрехи, Ваше величество. Не можете да си представите колко съм ви признателен.

— Нямах желание да приемам в покоите си една воняща отрепка — отбеляза тя. — Можеш да станеш.

Той се изправи на крака.

— Какво да правя с теб, изменнико?

— Не помислихте ли върху моето предложение? — попита Лиъм.

— Да, помислих, но Съветът не е единодушен. Някои подозират, че това е само номер, за да се измъкнеш. — Тя се доближи до него и се взря в лицето му. — Така ли е, Лиъм? Би ли ме предал отново?

— Скъпа Бес, никога не съм те предавал. Няма да те предам и този път.

Елизабет го гледаше изпитателно.

— Мислих доста дълго и много внимателно по въпроса — каза тя след дълга пауза. — И реших, че твоята дума не ми е достатъчна.

Лиъм наклони глава на една страна в напрегнато очакване.

— Трябва ми залог и то достатъчно голям, за да съм сигурна, че ще изпълниш своята част от сделката.

Сърцето му трепна. Катрин. Дали Елизабет щеше да се опита да настрои Катрин срещу него? Или може би да я използва като примамка? Второто предположение съвпадаше напълно със собствените му желания.

— И какъв залог имате предвид, Ваше величество? — тихо попита той.

— Детето — каза кралицата.

Лиъм се сепна. Мозъкът му трескаво заработи. Знаеше, че преди стотици години децата често са били използвани като пешки в политическите игри, но не можеше да повярва, че намеренията на Елизабет са такива. Не и в този модерен век.

Но много грешеше.

— След като се роди, детето ще бъде доведено при мен — заяви кралицата. — Така твоят син ще бъде залог за правилното ти поведение. Когато аз получа Фицморис, ти ще си получиш сина.

Лиъм я гледаше слисано. Спомни си ранното си детство в двореца. И на сън не си бе представял, че собственият му син може да расте тук и да понася същите жестокости като него. Мисълта за това беше непоносима.

— Лиъм? — попита Елизабет. В гласа й имаше нотка на обърканост.

Той не я чу. Пред очите му се сменяха ужасни картини, които разкъсваха душата му. Представяше си своя малък син обграден от тълпа смеещи се подигравателно английски деца, самотен, тъжен, нещастен. Лиъм навлажни пресъхналите си устни. Никога не бе изпитвал съмнения в способността си да залови Фипморис, но сега изведнъж му хрумна, че може и да не успее. Обзе го страх. Какво щеше да стане тогава с детето му?

— А ако не съумея да го хвана? — попита той. Гласът му бе прегракнал и някак чужд.

Елизабет го погледна косо.

— Ако не получа Фицморис, ще намеря някой добър и лоялен към мен англичанин, който да отгледа детето.

Лиъм отчаяно се опитваше да си поеме дъх. Напразно.

— И ще изпратя най-добрите си мореплаватели по петите ти — добави тя, — за да те доведат обратно в Тауър.

Нямаше друг избор. В името на своето дете, в името на това невинно създание, което не биваше да страда заради него, той трябваше да спечели. Като се стараеше — без особен успех — да не показва болката си, Лиъм каза:

— Ще хвана Фицморис. Но ти ще ми върнеш Катрин, заедно с детето.

— О, не! — извика кралицата — Не, няма!

Той изтръпна.

— Катрин ще остане със своя съпруг, Джон Хок. Не мисли, че смятам да се пазаря по въпроса, негоднико. Единственото, което мога да направя, когато заловиш Фицморис, е да ти дам детето.

Сърцето му удряше като тежък чук. Играта още не бе свършила. Имаше още много ходове, които трябваше да бъдат изиграни правилно. В края на краищата, Джералд продължаваше да е затворен в Саутуърк, така че бе рано Катрин да се връща при Лиъм. Освен това нямаше смисъл да обяснява на Елизабет, че са женени, защото ако все пак свършеше на бесилката, Джон Хок щеше да се погрижи за Катрин и за техния син.

Внезапно погледът му срещна погледа на Сесил и в същия миг Лиъм осъзна, че Бъргли разбира съвсем точно намеренията му и че е с него. Кой знае защо, това не го изненада. Самият той винаги бе усещал, че има неизвестен могъщ съюзник. В очите на верния кралски съветник проблесна малка искрица на одобрение и поощрение. Лиъм си спомни, че преди пет години Уилям Сесил категорично се бе възпротивил срещу отнемането на властта от графа на Дезмънд. Погледите им останаха слети още миг, след което Лиъм насочи вниманието си отново към кралицата

— Нима Хок не иска да се разведе с нея?

— Сър Джон е благороден мъж — отвърна Елизабет. — Той ще изпълни своя дълг към нея. И аз не бих се опитвала да му попреча. Ти не можеш да я имаш. По този въпрос няма да променя решението си. И без това подозирам, че тя по някакъв начин те е подвела да ме предадеш. Ще трябва да забравиш за момичето, Лиъм, и да насочиш мъжките си апетити другаде. — Лицето на кралицата бе придобило гъст червен цвят.

Лиъм не се опита да я разубеди. Вместо това сви рамене и каза небрежно:

— Ти си ме разбрала погрешно. Искам жената заради детето, а не заради себе си. Винаги мога да намеря друга, която да задоволи желанията на тялото ми.

— Наистина ли? — недоверчиво попита Елизабет, но стиснатите й устни се отпуснаха. — Омръзна ли ти вече?

— Хайде, Бес, приличам ли ти на мъж, който е способен да изпитва любов?

Кралицата го изгледа втренчено.

— Не мисля, че има мъж, който е способен да изпитва любов — каза тя след продължителна пауза. — Мисля, че мъжете до един са управлявани от това, което ценят повече от всичко на света — непокорния израстък, скрит в панталоните им. Но Катрин е много красива и много покварена. Тя успя да съблазни както Лестър, така и Ормънд. И теб, естествено.

Лиъм се въздържа от коментар, но пулсът му се ускори. Дали думите на Елизабет трябваше да се разбират буквално? Причерня му при самата мисъл, че може да е така. Но после осъзна, че това няма значение. Знаеше, че каквото и да прави Катрин, го прави за да му помогне, и че щеше да й прости всичко. Но не можеше да не забележи дивата ревност на кралицата и очевидния й страх да има красива съперница. Тогава си даде сметка колко лесно ще му бъде впоследствие да използва това, за да накара Елизабет да мисли точно както той иска.

— Е? — запита тя нетърпеливо. — Приемаш ли моите условия или не? След като бебето се роди, ще го взема при мен. Тогава ще се престорим, че си успял да избягаш. Връщам ти детето, когато ми доведеш Фицморис и нито миг по-рано.

Лиъм кимна.

— Приемам — каза той, улови ръката на кралицата, наведе се и я целуна. — И ти обещавам, че няма да измамя твоето доверие. Служа единствено на теб, както винаги.

— Съмнявам се — измърмори Елизабет, но бузите й поруменяха от удоволствие.

Лиъм се взря в очите й и видя през тях не кралицата, а ревнивата отчаяна жена. Все още можеше да спечели. Защото имаше още един скрит коз — страхът на Елизабет от възможността Катрин да прелъсти нейния любим Лестър. Но Лиъм щеше да го използва едва в самия край на играта. Когато дойдеше времето да получи своята награда.

 

 

Катрин крещеше. Крещеше. И крещеше.

Джулиет държеше ръката й, галеше косата й и й говореше успокоително:

— Ще мине. Бъди храбра, Катрин. Бъди храбра.

Катрин почти не я чуваше. От самото начало знаеше, че ще я боли, но никога не си бе представяла, че болката ще бъде толкова ужасяваща, силна и непрестанна. Сякаш в утробата й се забиваха хиляди ножове, които я разкъсваха отвътре. О, господи! Лиъм. Колко се нуждаеше от него.

Най-сетне болката започна да утихва. Катрин заплака. Знаеше, че съвсем скоро страданията й ще започнат отново, още по-силни, още по-страшни. Не мислеше, че ще е способна да ги понесе докрай.

Още от зазоряване се опитваше да роди. Родилните мъки започнаха предишната вечер след вечеря, а истинските болки — около полунощ. До сутринта Катрин вече бе изтощена до смърт. А сега наближаваше обед. Спалнята беше обляна в слънчева светлина. Колко още можеше да продължи всичко това? Колко щяха да издържат силите й?

— Катрин! — развълнувано извика Джулиет. — Акушерката казва, че главата на бебето се вижда! Трябва да се напънеш, миличка, колкото можеш по-силно!

Но Катрин избухна в ридания, връхлетяна от поредния пристъп на нечовешка болка.

— Хайде, лейди, давайте — извика Джини. — Бебето не може да остане в това положение!

Думите й бавно достигнаха до съзнанието на Катрин и когато разбра смисъла им, тя бе обзета от див страх. Не й бяха останали никакви сили да се напъне, но бебето вече не беше в безопасност в утробата й, а бе притиснато между тесните стени на родилния канал. Ами ако не успееше да го изтласка оттам? Сигурно то щеше да умре!

Катрин изпъшка. Трябваше да намери отнякъде силите, които не й достигаха, за да спаси бебето. Детето на Лиъм трябваше да живее. Тя заби пръсти в ръката на Джулиет и напрегна цялото си тяло.

— Добре, Катрин, много добре. Вече се показва цялата му глава! — извика Джулиет.

Катрин се предаде и се стовари по гръб върху възглавниците, разтърсвана от ридания. Нямаше сила. Нямаше да успее.

— Лиъм! — проплака тя. — Господи, имам нужда от Лиъм!

Джулиет пребледня като платно.

Катрин се запита колко ли пъти в агонията си е произнесла името му на глас. Но след това си каза, че изобщо не я е грижа. Тъкмо Лиъм, а не Джулиет трябваше да е до нея сега, той трябваше да я държи за ръката и да й вдъхва смелост в най-тежкото от всички изпитания в живота й. И не Джон Хок бе мъжът, който трябваше да стои пред вратата на спалнята й.

— Хайде, лейди, напънете се и позволете на клетото дребосъче да се роди — извика Джини.

Пред очите на Катрин изплува образът на Лиъм — напрегнат, загрижен. Трябваше да успее. Трябваше да даде живот на неговото дете. Това бе най-важното нещо в целия й живот. С вик тя се изправи на лакти, изпъшка и направи отчаян, нечовешки напън да изтласка бебето. За миг й се стори, че лицето, наведено тъй близо над нейното и ръката, стиснала нейната, са на Лиъм, а не на Джулиет. Мога, каза си тя. Заради него! Мога, ще успея! Акушерката нададе ликуващ вик и Катрин начаса разбра, че бебето се е родило.

Болката беше изчезнала и вместо нея по тялото й се разля блажен покой. Катрин усети как слабостта й изведнъж се превръща в сила и впери поглед в акушерката, която все още бе наведена над бедрата й.

— Добре ли е бебето? — прошепна тя, като се напрягаше да види нещо. Онова, което зърна, бяха купчина кафяви къдрици и телцето на бебето, покрито с белезникави околоплодни води и кръв.

— Съвсем добре — усмихна се Джини и сряза пъпната връв, свързваща майката и детето.

— Мом-момче ли е… или момиче? — заекна Катрин и отново се надигна на лакти в отчаяно усилие да види новороденото си бебе.

Джини вдигна детето и й го показа.

— Момче, милейди. Дарихте господаря си с прекрасен син.

Лицето на Катрин се обля в сълзи, когато тя съзря за пръв път своето дете. Синът на Лиъм. Бебето имаше кръгло личице и малко, сякаш сплескано от раждането носле; ръцете и краката му изглеждаха необичайно дълги; мъничките му пръстчета мърдаха живо, а сините му, съвсем сини очи, бяха широко отворени… и се взираха право в нея. Никога в живота си Катрин не бе виждала нещо по-красиво. В миг я обзе огромна, всепоглъщаща любов. Ръцете й се протегнаха.

— При това е истински юнак — каза акушерката. — Чакайте да го изчистя малко, преди да ви го дам.

— О, Катрин — извика Джулиет и хвана ръцете на приятелката си. Очите й бяха плувнали в сълзи. — Имаш син! Красив, здрав син.

Катрин се отпусна върху възглавниците, но не откъсна нито за миг поглед от сина си. Джини пови телцето му в чисти пелени, сетне в меко одеяло. Катрин отново протегна ръце.

— Дай ми моя син — усмихнато нареди тя. Очите й блестяха. Също толкова усмихната, Джини пристъпи към нея с детето в ръце.

Внезапно в стаята връхлетя Джон Хок и застана между двете жени.

— Не.

Катрин се вцепени и завъртя глава в посоката, от която бе дошъл суровия му глас.

— Моят син — прошепна тя объркано и неуверено. — Искам да прегърна сина си.

Лицето на Хок бе изопнато до краен предел.

— Не — повтори той. — Джини, занеси детето долу. Веднага.

— Искам си сина — изкрещя Катрин, надигайки се с мъка от възглавницата. — Искам да прегърна сина си. Защо не ми позволяваш?

Пребледняла, Джулиет бе втренчила разширените си от изумление очи в Хок

Но погледът на Хок беше прикован в Катрин. Лицето му имаше каменно изражение.

— По-добре е да не го прегръщаш, да не го познаваш. Така ще ти бъде по-лесно.

— К-какво? — извика Катрин, като успя да седне в леглото с помощта на Джулиет. — Хок! Искам си сина! — Тя зърна как акушерката се отправя към вратата с детето в ръце. Очите й се напълниха със сълзи. — Моят син! Върнете ми сина!

— Катрин, чуй ме — каза Хок.

— Не! — изпищя Катрин, изрита завивките и с нечовешко усилие прехвърли краката си през ръба на леглото. Зави й се свят и тя се вкопчи в рамката на спалнята, за да не рухне на земята. Обзе я паника — огромна, ужасна, ужасяваща. — Ти ме излъга! Излъга ме! Искам си сина!

— Не те излъгах, но моите планове вече не означават нищо — мрачно каза Хок. — Кралицата е решила да вземе детето при себе си по причини, за които не пожела да ме уведоми.

Катрин го гледаше, неспособна да говори и дори да диша.

— И тъй като според нея това е изключително важно, аз се съгласих — продължи той, сетне добави, изчервен: — Аз служа на своята кралица, Катрин. Не можех да й откажа.

От гърдите й се изтръгна писък. Ужасът я задушаваше.

— Тя иска да ми вземе сина? И ти й позволяваш? Не можеш да сториш това, не можеш!

— В двореца ще се грижат добре за него, Катрин — каза Джон. — Обещавам ти.

Катрин извика и се преви надве от болка, по-жестока от всички, които бе преживяла до този момент. Когато най-накрая намери сили да се изправи, лицето й беше сгърчено от ярост, от страх и мъка и изглеждаше остаряло и грозно.

— Искам си сина! — изкрещя тя. — Върни ми сина!

— Не мога — каза Хок и прибави колебливо: — Съжалявам. — После се извърна и излезе от стаята.

Катрин простена и скочи на крака. Джулиет я хвана, преди да се строполи на пода.

— Пусни ме — извика Катрин. — Пусни ме, преди да са отнесли моето бебе! О, господи! Господи! Помогни ми, моля те!

Джулиет, чието лице също беше обляно в сълзи, продължаваше да я държи здраво, за да й попречи да последва Хок.

— Катрин, миличка, нищо не можеш да направиш. Не и след като Джон е решил да изпълни волята на кралицата.

Катрин не и обърна внимание. Незнайно откъде тя намери някаква свръхчовешка сила, съумя да се отскубне от Джулиет, да се добере залитайки до вратата и да сграбчи дръжката й. Дървените крила сякаш тежаха цял тон. Задъхана, Катрин разтвори вратата и като се олюляваше премина през коридора и се надвеси през парапета на върха на стълбата.

— Джини! Върни се! Джини! Помогни ми! Искат да ми откраднат сина!

Но никой не се отзова на виковете й. Изтощена и отчаяна, тя се свлече на пода. Джулиет, която се бе спуснала по петите и, я намери простряна по очи да драска по паркета с разкървавени пръсти, скимтяща като ранено животно.

В празния салон измъченият й шепот отекна като камбанен звън. Нямат право! Нямат право! Господи, помогни ми! Искам си сина!

 

 

Хок зарея празен поглед към хълмовете, които вече бяха потънали в тучна зеленина и осеяни с диви жълти цветя. Небето бе толкова синьо, че денят изглеждаше идиличен. Но това беше илюзия. В ушите на Хок все още кънтяха писъците на Катрин. Не тези по време на родилните мъки, а след това, когато беше разкъсана от много по-силна болка. Когато бе наредил да вземат бебето й.

Дворът на имението бе пълен с оседлани коне и войници. Специална покрита карета очакваше дойката и детето. Елизабет изрично бе подчертала колко е важно детето да бъде в безопасност и бе настояла Хок да го донесе в Лондон лично.

Хок беше нещастен и мрачен. Съпругата му обичаше О’Нийл до полуда и в този ден той бе осъзнал, че Катрин е жена, която наистина е способна до края на дните си да копнее по пирата. О, да, тя вероятно щеше да изпълнява съпружеските си задължения към него, можеше никога повече да не спомене и дума за миналото, можеше да се грижи охотно за домакинството и да топли леглото му, да му роди дузина синове. Но винаги щеше да обича Лиъм О’Нийл. Хок се запита какво ли е да обичаш някого толкова силно, толкова всеотдайно и пълно.

Ето че сега той й бе отнел не само нейния любим, но и детето й. В гърлото му се надигна буца. Проклятие! Беше станал слаб. Да откъснеш едно дете от прегръдките на майка му бе едно от най-тежките престъпления. Престъпление, което му се щеше да не бе извършвал и което не искаше да извършва никога повече, дори и заради своята кралица.

Но Катрин щеше да го преживее. Тя бе силна жена. Ала въпреки че беше уверен в това, болката не оставяше душата му на мира.

— Как можахте!

Хок се извърна и се озова лице в лице с един разгневен ангел. Джулиет.

— Мислех ви за благороден, почтен, добър човек, но това, което направихте, беше чудовищно! — Тя плачеше.

Хок се вцепени. Обвиненията й попаднаха право в сърцето му. Знаеше, че няма защо да се опитва да се защитава пред тази девойка с лунни очи.

— Не можех да откажа на кралицата.

— Напротив, можехте! — извика Джулиет.

Той видя, че ръцете й са свити в юмруци.

— Вие не разбирате.

— Разбирам — горчиво каза тя. — Разбирам, че съм се заблудила дълбоко във вас. Разбирам, че не сте и наполовина толкова благороден, колкото изглеждате. Разбирам, че сте ревнив, да, ревнувате за това, че Катрин обича друг мъж. Може би още от самото начало сте планирали това! — Гласът й премина в яростен крясък. — Да се отървете от детето на О’Нийл! — Джулиет вирна глава, предизвиквайки го да отрече твърденията й.

Но той не го стори. Дори да се опиташе, тя нямаше да му повярва.

— Как е Катрин?

Смехът й бе рязък и жлъчен.

— Как е тя? Тя най-накрая припадна… дяволите да ви вземат!

Хок пребледня.

Джулиет се завъртя, хвана полите си и изтича обратно в къщата.

Стиснал зъби, Хок накара да доведат коня му и се качи на седлото.

— Изпратете да вземат дойката и детето — обърна се той към един от войниците. — Готови сме за тръгване.

 

 

Катрин отказваше да говори с когото и да било, дори с Джулиет. Остана в леглото цели два дни, за да възвърне силите си. Не успя, разбира се, но нямаше време да чака да се възстанови напълно. Трябваше да направи това, което бе длъжна да направи.

Не сподели намеренията си с никого — нито с Джулиет, нито с Джини, макар че и двете жени й съчувстваха и изглеждаха не по-малко нещастни от нея. На третия ден след раждането на своето бебе Катрин облече слугинските дрехи, които една слабоумна кухненска прислужница й бе донесла през нощта по нейно нареждане. Сетне привърза към бедрото си един ирландски кинжал, като внимаваше да го скрие добре, така че никой да не може да го забележи.

Когато дойде нощта и всички в имението, включително Джулиет, която бе отказала да се прибере у дома в Търлстоун, бяха дълбоко заспали, Катрин се измъкна от леглото, излезе от къщата, наметнала върху чуждата рокля проста сива пелерина и се промъкна до конюшните. Вътре нямаше никой — всички слуги и коняри спяха в отделна къща. Тя избра коня, който бе яздила при последното си пътуване от Лондон към Корнуол през пролетта. Непоколебимата решителност й даваше необикновена сила и за броени мигове Катрин успя да се качи съвсем сама на седлото на послушното животно. Едва когато вече препускаше през входната врата на Хокхърст тя усети колко е слаба. Толкова й прималя, че се наложи да се вкопчи в седлото и да си повтаря непрестанно, че не бива да припада, не сега, когато й предстоеше дълъг и труден път.

Отиваше в Лондон, за да се изправи срещу кралицата. Отиваше в Лондон, за да си върне своето дете. Нищо и никой нямаше да може да я спре.

 

 

Уайтхол

— Трябва да видя кралицата!

Беше ранна утрин и Елизабет все още се намираше в покоите си, обградена от своите камериерки. Множество благородници, между които офицерите от кралската охрана, неколцина гвардейци и други придворни изпълваха фоайето пред стаята й, в очакване да се появи. Катрин се бе изправила срещу двамата униформени войници пред затворената врата.

— Трябва да видя кралицата! — повтори тя.

Отчаяната решителност в тона и накара много глави да се извърнат към нея.

— Как влезе тук, жено? — попита един от войниците. — Веднага се пръждосвай. Хората от простолюдието нямат право да се обръщат с молби към Нейно величество.

Катрин упорито стисна устни и изправи рамене. Пелерината й беше прокъсана и прашна; отдавна бе загубила шапчицата си и косата й падаше свободно, разпиляна и несресана; ръцете й бяха мръсни, с изпочупени нокти, а лицето й — бледо, изнурено и набраздено от пот. Дни наред не беше хапвала нищичко и се чувстваше ужасно слаба. Но бе стигнала до двореца и вече нищо не бе в състояние да я спре. Нито тези грубияни, нито който и да било друг.

— Не съм от простолюдието — изсъска тя. — Аз съм Катрин Фицджералд, дъщеря на Джералд Фицджералд, графът на Дезмънд!

Присъстващите на сцената придворни я чуха, възкликнаха удивено в един глас и се вторачиха в нея поразени. Катрин знаеше, че е привлякла вниманието на всички, но не я беше грижа.

— Настоявам да се срещна с кралицата — процеди през зъби тя. Ръцете й бяха свити в юмруци.

— Не е възможно да си дъщеря на граф — каза войникът. — Що за глупост! Изчезвай оттук. Изчезвай, преди да съм те изхвърлил собственоръчно.

Със сгърчено от ярост лице Катрин разбута войниците и протегна ръка към вратата. Но те моментално вдигнаха щитовете си и я отблъснаха грубо. Тя политна назад, но преди да падне, нечия ръка я прихвана и й помогна да запази равновесие. Без дори да погледне зад себе си, за да види мъжа, който продължаваше да стиска раменете й, тя отново изкрещя с пронизителен глас:

— Аз съм Катрин Фицджералд!

— Катрин! — Лестър я извъртя с гръб към вратата на кралската спалня и с лице към себе си. Очите му бяха ококорени от изненада. Но гласът му бе тих и загрижен: — Мили боже! Какво е станало с теб?

— Дъдли! — извика Катрин и впи нокти в ръцете му. — Трябва да се срещна с кралицата, трябва! Тя открадна моето дете! Искам си детето!

Лестър се взря в нея. Устните му трепнаха, но той бързо изправи глава и кимна властно на пазачите. Единият начаса се извърна, почука на вратата и тя се отвори съвсем лекичко. Войникът прошепна нещо на една от придворните дами на кралицата, чието лице остана скрито за хората във фоайето. Миг след това на прага се появи самата Елизабет. На лицето й беше изписано любопитство, примесено с угриженост. Зад нея се показа граф Ормънд.

— Робин? Какво толкова е станало, че не можеше да почакаш още мал… — Внезапно тя млъкна, вперила поглед в Катрин. После въздъхна и кимна разбиращо. Ормънд беше пребледнял.

— Искам си сина — извика Катрин. Гърдите й се надигаха и спускаха развълнувано. — Вие нямате права над него. Никакви! Настоявам да ми го дадете и то веднага!

Всички във фоайето се бяха скупчили да наблюдават необичайната сцена и щом чуха дръзкия тон на Катрин и още по-дръзките й думи, лицата им пребледняха от ужас. Дъдли измърмори в ухото й някакво предупреждение, на което тя не обърна никакво внимание.

Елизабет пристъпи напред.

— Робин, свали ръцете си от нея.

Дъдли неохотно отпусна ръце.

Кралицата се обърна към Катрин.

— Не можеш да ни нареждаш какво да правим.

— Тя е разстроена заради детето и не знае какво върши — бързо изстреля Ормънд.

— Млъкни! — сряза го Елизабет. Във фоайето се възцари гробна тишина, сякаш кралската заповед бе отправена към всички.

Катрин усети, че при свадата с войниците и допира с Лестър връвта, която придържаше кинжала към крака й, се е разхлабила и докосна крадешком хладното острие през фустата си. Свирепата, убийствена ярост, която я беше обхванала още в мига, когато кралицата бе отвлякла нейния син, кипеше във вените й. Катрин притисна кинжала към бедрото си.

— Вие откраднахте моето дете като най-обикновена крадла — обвинително извика тя. — Нима дворът не знае за това? — Смехът й беше истеричен. — Защо, Ваше величество? Не искате ли вашите поданици да знаят каква сте всъщност? Да знаят, че отвличате деца, че крадете невинност?

Тълпата зяпна потресено. Гняв изкриви лицето на Елизабет. Ормънд бе станал блед като смъртник.

— Каква невероятна безочливост — извика кралицата. — Отведете я веднага оттук и я хвърлете в затвора Брайдуел, както се полага на уличница като нея!

В същия миг група войници се насочиха към Катрин. Но тя не беше дошла в двореца, за да бъде затворена при проститутките и бандитите. Ръката й се шмугна под фустата.

Лестър сграбчи китката на дясната й ръка изотзад, за да й попречи да извади ножа си.

— Недей! — извика той в паника.

Но Катрин се отскубна от хватката му и успя да хване дръжката на кинжала и да го освободи от връвта. Докато правеше това, тя зърна с крайчеца на окото си петимата войници, които вървяха към нея, предвождани от Ормънд и в замъгленото й съзнание проблесна една-единствена ясна мисъл: щяха да й попречат да стори това, което трябваше да стори; щяха да я принудят да напусне Уайтхол и да я изпратят в затвора Брайдуел.

Ормънд разгада намеренията й и се втурна към нея.

— Катрин, не! — изкрещя той, протегнал ръка напред.

Лестър също разбра и се опита да хване отново китката й. Но отчаяната лудост придаде на Катрин сили и невероятна бързина и тя успя да отскочи встрани до стената, размахала кинжала.

— Тя има нож! — изкрещя кралицата. — Тя иска да ме убие!

Във фоайето настъпи истинска какофония. Елизабет заотстъпва назад, обградена тозчас от своите верни гвардейци, докато дузина войници се спуснаха срещу Катрин. Изведнъж Катрин усети страх. Лестър я сграбчи и я блъсна към вратата на фоайето.

— Бягай, Катрин!

Тя го послуша и се шмугна покрай Ормънд, който не само не направи опит да я спре, но дори се изправи пред вратата, за да попречи някой друг да тръгне по петите й.

— Тя е луда! — изкрещя кралицата иззад гърбовете на своите телохранители. — Това момиче е полудяло! Хванете я! Хванете я!

Звъннаха шпаги. Войниците се спуснаха след Катрин с извадени оръжия. Тя тичаше по коридора, но чу зад гърба си силни, бързи стъпки и погледна през рамо. Очите й се разшириха от ужас, когато видя, че двама от войниците я настигат и че единият от тези войници е не друг, а собственият й съпруг, Джон Хок.

В този миг Катрин осъзна, че е обречена. След секунда Хок или другарят му щяха да я настигнат и дори ако се отбраняваше с ножа си, те пак щяха да я надвият, да я пленят. После щяха да я изпратят в Брайдуел, където затваряха уличниците и тя никога нямаше да бъде освободена, никога нямаше да види детето си.

Вече трябваше да са я настигнали. Катрин очакваше всеки миг някой от двамата да я сграбчи за рамото. Но нищо подобно не се случваше.

Тя отново извърна глава назад и видя на няколко сантиметра от себе си Джон Хок. Погледите им се кръстосаха. И в неговите очи Катрин прочете нещо, което просто не можеше да е вярно. За да разсее съмненията й, той беззвучно произнесе: „бягай“.

Сетне се хвърли към нея… спъна се и падна, при това така, че събори със себе си и другия войник. Телата им се преплетоха и замятаха, блокирайки целия коридор. Тримата войници, които ги следваха, се препънаха в тях и също полетяха към пода.

Катрин побягна.

 

 

Катрин стигна до склада за дърва, който се намираше точно срещу Селинджър Хаус и се спотаи зад струпаните до стената му стърготини и дървени отломки. Стоеше на колене, защото нямаше сили да се изправи на крака. Пръстите й разбутаха прогнилите дървета, за да й осигурят поглед към улицата. Беше изтощена, толкова изтощена, че главата й бучеше и пулсираше болезнено, а вътрешностите й горяха. Бе прекарала целия следобед в неспирен бяг по лондонските улици, за да се измъкне от своите преследвачи.

Слава богу, вече се здрачаваше. Небето беше обагрено в розово и сиво и удължените сенки я скриваха добре. Тя облиза пресъхналите си устни, които бяха напукани и подути и се зае да наблюдава войниците, водени от Джон Хок, които бяха влезли с конете си в покрития с каменни плочи двор на къщата и сега разговаряха с баща й. Не можеше да чуе думите им, но знаеше какво ще е съдържанието на разговора. Хок щеше да попита дали съпругата му се намира в Селинджър Хаус, а баща й щеше да отговори, че не я е виждал. При това съвсем искрено.

Няколко войника скочиха от конете и влязоха в къщата. Катрин бе сигурна, че ще претърсят всичко, включително съседните сгради. Обзе я отчаяние. Беше толкова изморена, че ако някой я забележеше, нямаше да е в състояние да побегне. Устните й безмълвно отправиха гореща молитва към бог да не я изоставя.

Скоро войниците се върнаха, качиха се на седлата и цялата група, състояща се от около дузина мъже, напусна Селинджър Хаус. Сърцето на Катрин заби силно. Очите й проследиха с трепет ездачите, които се отдалечаваха надолу по улицата, водеща към моста при Тауър. Внезапно Хок се обърна и впери поглед назад — не към къщата, а право към склада… право в нея.

Катрин се сви зад купчината отпадъци. Пулсът й препускаше като подивял жребец. Но Хок очевидно не бе я забелязал, защото не заповяда на хората си да се върнат и да я хванат.

Олюлявайки се, Катрин бавно се изправи и се огледа. Войниците вече не се виждаха. Тя пресече внимателно улицата, вдигнала качулката на главата си. Баща й, който все още стоеше на двора, втренчи поглед в нея.

После Джералд отиде до пазачите, които охраняваха портата на къщата и започна да им обяснява нещо, като ръкомахаше оживено и сочеше към изток, тоест, обратно на Катрин. Те кимнаха и тръгнаха с него към задната част на къщата. В същия мит Джералд й хвърли светкавичен поглед. Това беше сигнал. Тя събра цялата си смелост и се втурна бегом през портите точно в момента, когато Джералд и двамата пазачи свиваха зад оградата. Наоколо вече нямаше никой и Катрин прекоси двора, влезе в къщата и се свлече на пода в преддверието.

Не знаеше колко време е прекарала така — коленичила върху студените камъни, твърде слаба, за да помръдне дори едничък мускул. Следващото нещо, което си спомняше, бе баща й, също коленичил до нея.

— Кейти? Божичко, Кейти! Какво е станало с теб? — Пръстите му докоснаха мръсната й, изподрана буза.

Катрин се разплака и се хвърли в отворените му обятия. Джералд я залюля в прегръдките си, погали косите й и изслуша несвързания й, истеричен разказ за последните събития.

— Какво да правя, татко? Загубих детето си! Лиъм скоро ще бъде обесен! А сега изглежда, че и мен ме очаква същата съдба, защото се опитах да убия кралицата!

Джералд й помогна да се изправи и да се задържи на краката си.

— Трябва да помислим, детето ми, и то много внимателно. Но нещата не са толкова ужасни, колкото изглеждат. Не смятам, че всичко е загубено.

В гърдите на Катрин трепна искрица надежда. Трябваше да дойде при баща си още от самото начало. Джералд беше прочут герой; човек, способен да премести планини и дори изгнанието не бе в състояние да го промени. Тя сграбчи реверите на неговия избелял, покрит с кръпки жакет.

— Какво искаш да кажеш, татко? Какво имаш предвид?

Джералд се усмихна.

— Очевидно не си научила последните новини.

— Какви новини? — прошепна Катрин пребледняла.

— Твоят любим вече не е в Тауър, Кейти. Преди два дни Лиъм О’Нийл е успял да избяга от там. И „Морски кинжал“ е бил забелязан край брега на Есекс да плава на север, към Ирландия. — Той отново се усмихна. — Господарят на моретата е на свобода, Кейти. Лиъм О’Нийл е на свобода.

В този миг Катрин най-после загуби съзнание.