Стивън Хартов
Шалом убиецо (9)

7.
Мюнхен
Един ден по-късно

Ейтан пристигна рано сутринта с полета на Луфтханза от Рим. Колесникът на ДЦ–9 се удари силно в земята с леко подскачане, твърде нехарактерно за германските капитани. Бившият пилот на военен самолет се извини по интеркома. Той се пошегува, че сигурно в Мюнхен е имало земетресение, защото земята внезапно подскочила и ударила колесника на самолета. Някои от пътниците се засмяха и го аплодираха. Това бяха онези, които са се изплашили най-много.

Самолетът зави към ръкава и типично по германски пътниците се вслушаха в инструкциите и останаха по местата си. През последния четвърт час Екщайн беше отишъл в тоалетната, съблече се до кръста, изми тялото си и се преоблече в бяла риза с къси ръкави, тясна вратовръзка на райета и тъмносиньо лятно спортно сако. Въпреки това дрехите вече лепнеха по тялото му, докато седеше в креслото си близо до предния изход, стиснал металните облегалки за ръце с надеждата, че няма да хукне като заек, щом стюардът отвори вратата на самолета.

Той погледна през прозореца. Един боинг на „Ел-Ал“ беше паркиран на известно разстояние от ръкава си като самотен сирак, на когото не позволяват да се включи в общата игра. Беше заобиколен от бронирани коли на Бундесвера и облечена в сиви униформи въоръжена охрана, чакаща евреите да започнат да слизат.

Сигурност.

Изборът на немски превозвач от страна на Екщайн беше на пръв поглед глупав, защото, ако бъдеше предупреден, екипажът щеше да разполага с цели два часа да огледа пасажерите си, да го хване и предаде на властите. Но дори Ицик Бен-Цион да е разбрал за неразрешеното пътуване на Ейтан, полковникът не би бил чак толкова луд, та да предположи, че Екщайн ще откачи дотолкова, че да лети с националната компания на страната, в която го търсят за убийство. И точно заради това Ейтан беше избрал немската авиокомпания. От оперативна гледна точка това беше правилно — разбираше го от потта, която се стичаше по ребрата му.

Във всеки случай обаче едва ли все още някой се е усетил, че той е напуснал Израел. Беше се върнал на работа и изобразил абсолютно емоционално спокойствие цели два дни. С плановете, кипящи в главата му, той дори успя да покаже осъзнато отстъпление от твърденията си, докато работеше по доклада си за ДСС. Беше доста обширен и той го предаде на Юдит за въвеждане, а после информира Дани Романо и Бени Баум, че ще води Симона в Ейлат за няколко дни. Трябвало да я умилостиви заради проваленото празненство на рождения му ден.

Пред Симона се направи на влюбен съпруг. Носеше й цветя, целуваше я често и й се извини, че трябвало да присъства на конференция по криптология в Тибериас.

На погребението на Серж Самал, което трая само половин час и беше проведено на военното гробище на хълма Херцел, Ейтан държа ръката на Талия и се правеше на тихо скърбящ командир със стоицизъм, който би могъл да му донесе награда за артистичност. Потисна силното желание да изкрещи колкото му сили стигат и успя само защото знаеше какво е намислил.

Някой трябваше да спре Амар Камил. Да не му позволи да убие и останалите от екипа…

— Довиждане, довиждане.

Стюардесата беше започнала следполетната си роля, навеждайки русата си глава пред слизащите пътници като една от онези досадни малки кукли, залепени по таблата на евтини коли. Пътната чанта на Ейтан се намираше в багажното отделение над главата му. Той скочи прав, извади я и се присъедини към спокойната, подредена опашка от слизащи пътници.

Тръгна бързо по наклонения под на ръкава, като раздвижи коляно в такт с тихия напев в ума си: „Върви, но не тичай.“ Зарадва му се като на стара училищна песен, която човек не може да забрави, закрачи в ритъма й и забави ход, позволявайки на охладения въздух да изсуши трескавата топлина на кожата му.

Това беше най-опасната отсечка от пътуването му. Ако оживееше след паспортната проверка, щеше да има шанс. Най-ефективното оръжие в работата му никога не е била нито неговата берета, нито амунициите и експлозивите. По-скоро това бяха документите му — фалшиви паспорти, шофьорски книжки, кредитни карти. Но сега не притежаваше нищо подобно, защото тях ги пазеха ревниво в Центъра за документи, както оръжията се пазят в Оръжейния център. Всичко, издавано му някога, беше прибрано още докато лежеше в болницата.

Сега пътуваше с обикновен, официален и законен израелски паспорт. Не беше стъпвал на германска земя като Ейтан Екщайн, откакто беше на шест години и сега осъзна, че пътуването без прикритие е толкова неестествено за него, както изследването на пещери за човек, страдащ от клаустрофобия.

Редица от гордо изпъчени търпеливи пътници се извиваше от кабината, върху която пишеше „Дойче“ с дебели букви. Екщайн се нареди на по-късата опашка пред надписа „Ауслендер“ — чужденци.

Някога с такава радост беше дошъл да работи в Германия. Заедно с Бени Баум, който като дете беше се „дипломирал“ в „Дахау“, се бяха радвали на самодоволното си нахалство да се върнат в победения Райх, за да осъществяват задачите на Тел Авив. Но сега беше сам, без екипа си, без каквато и да било поддръжка или подкрепа от своята държава. Чувстваше се като белязан с жълта шестолъчна звезда.

— Добре дошли в Мюнхен, господин Екщайн. — Момичето беше дребно, красиво и тъмнокосо. Почти като израелка.

— Извинете, не говоря немски — каза Екщайн с притеснена усмивка, опитвайки се да не гледа строгите митнически чиновници от другата страна на бюрото. Той постави чантата си върху масата и извади сгънат брой на „Маарив“ от джоба си. Прибра го под мишница така, че да се виждат ясно големите червени букви на иврит. Надяваше се, че чувството за вина още е живо в Германия.

— Разбира се — усмихна се момичето, докато пишеше на компютъра. — Откъде идвате, моля?

— От Тел Авив през Рим.

— Цел на пристигането?

— Бизнес.

— За колко време, моля?

— Може би една седмица.

— Къде ще отседнете?

— Не знам. Дали не можете да ми препоръчате?

— Нещо за деклариране? — продължи момичето с въпросите от списъка.

— Само себе си.

Тя подпечата с металния щемпел паспорта му и се усмихна широко.

— На първия етаж има туристическо бюро. Добре дошли и приятно прекарване.

— Благодаря.

Беше в страната. Взе чантата си и тръгна. Отново мислено си припяваше мотото и много се стараеше да не мисли за последния път, когато е бил на международното летище в Мюнхен. Готов беше да се обзаложи, че авиокомпания „Кентуърт“ е загубила лиценза си за работа в германското въздушно пространство.

Видя малко гише за обмяна на валута до редицата на бюрата за коли под наем, търсещи клиенти. Екщайн смени сто американски долара за германски марки и отиде в бюрото на „Херц“, където използва кредитна карта „Виза“, издадена от банка „Леуми“, за да наеме един „Опел Кадет“

Колата му беше докарана пред терминала. Той хвърли чантата си на задната седалка и излезе през един от най-отдалечените изходи, почти в края на летището. После зави и се върна. Паркира на денонощен паркинг. Взе чантата, остави вестника в колата, заключи я и пусна ключовете на земята, като ги подритна зад гумата. Нямаше намерение да използва опела отново. Беше създал първата си лъжлива следа.

Качи се на автобуса за града.

 

 

Мюнхен не изглеждаше същият град, макар да бе минала само година и половина. Картините, замръзнали в паметта на Екщайн, бяха на хлъзгави от снега улици под пурпурносиво баварско небе. Празни кафенета и мюнхенци, сгушени във вълна и кожа, приведени под повеите на вятъра. Сега беше средата на лятото и градът беше блестящ, обсипан с цветя, празничен и пълен с весели чужденци, които радват германските си домакини, докато изсмукват хиляди халби бира и с удоволствие хвърлят своите долари, паунди и франкове в баварския Дисниленд.

Първото чувство на Екщайн беше близо до разочарованието, защото му се искаше да бъде посрещнат с полагаемата се скръб, съответстваща на неговото състояние на тревога и отмъстителност. Но когато минаваше над Изар и видя стотиците нудисти, излегнали се по каменните й брегове, разбра, че винаги ще се чувства като шизофреник, когато се завръща в родната си страна. Той едновременно мразеше и обичаше Германия.

Когато беше работил като групов ръководител тук, в операциите имаше и свободни моменти. Трябваше да се изчаква следващото събитие, действията на врага. Тогава човек можеше да посети някои музеи, да отиде на театър или на концерт и дори да задоволи страстта си, ако го прави внимателно и анонимно.

Но сега Мюнхен беше като старо бойно поле, в което прозират твърде лоши преживявания. Беше място, което на човек му се ще никога да не види до дълбока старост, когато вече няма да може да почувства болката, а ще дойде само да изрови някой скъп и забравен спомен от тази земя.

Мюнхен обаче беше единственото място, откъдето той можеше да започне отново. Ако Амар Камил е жив, в Мюнхен има един човек, който може да знае за него. Този път щеше да се заеме само с работа. Нямаше време да се наслаждава на града, времето и хората. Ейтан беше планирал всяка стъпка в главата си и щеше да действа толкова бързо, че да се появи и да изчезне като фьон — сухият вятър от Алпите, който предизвиква у всеки кратко и неприятно главоболие, а после изчезва под капките на приятен дъжд.

Той слезе от автобуса пред Централната гара и влезе в масивното здание. Мина набързо през тълпата от хиляди пътници, чакащи влаковете си. Докато се блъскаше из тълпата, без изобщо да поглежда зад гърба си, той започна да прави нещо, което не беше вършил много, много отдавна. Започна да се моли.

„Нека да е тук, Господи. Моля те. Нека още да е тук.“

Когато човек започва да се обучава в АМАН, той боготвори инструкторите си, очаква от тях да знаят всичко и да го научат на всички трикове в занаята. Но с времето разбира, че шефовете му също са хора. Те са се учили от своите грешки и рядко са ги допускали повторно, но винаги някой успява да измисли нова, потенциално фатална грешка.

Веднъж в Аржентина един разтревожен млад агент на Мосад забравил фалшивото си име, защото то не било невъзвратимо запечатано в паметта му. Такова нещо не се е случвало повторно, тъй като всички служби преразгледали политиката си на обучение, за да са сигурни, че бойните псевдоними на агентите им са запомнени органично и безвъзвратно. В Полша един оперативен служител на АМАН веднъж бил претърсен до голо. Оказало се, че бельото му е изработено в Ашкелон. Сега гардеробите на израелските агенти са пълни с чуждестранни дрехи, в които няма и влакно, което да е израсло някъде по-наблизо от Кипър.

Това бяха основни неща, но с времето се попълваха с допълнителни нюанси.

Цви Пърлман беше енциклопедия за такива жизненоважни подробности, нещо като професионален ангел-пазител за групата на Ейтан. Хари Вебер винаги беше предупреждавал Ейтан за ненадеждността на чиновниците от Управлението. Те могат да допускат грешки и затова човек винаги трябва да си има собствени тайни, собствени резерви, в случай че нещо в програмата му се обърка. Човек трябва да си има собствена осигурителна политика. Ейтан се надяваше неговата да е още в сила. „Нека да е още тук.“

Той излезе от гарата на площада. Наоколо му се разхождаха тълпи туристи. Разговорите бяха като във вавилонска кула. На ъгъла на улица „Шулцен“ все още съществуваше кафенето „Шламерс“. Дано само да не са му правили ремонт.

Той тръгна право към кафенето, влезе, мина покрай заетите маси със свито сърце, докато чантата се удряше в коляното му. Отиде в мъжката тоалетна и изчака единствения посетител да си свърши работата и да освободи ъгловата кабинка.

Ейтан влезе вътре, заключи вратата и затаи дъх. Прозорчето изглеждаше непроменено. Може би рамката е прясно боядисана, но стените пак бяха напукани и опушени. Той сложи ръце под чинията и опипа лекия процеп между дървото и стената под него.

Пръстите му замряха. Той стисна, после дръпна и ламинираната карта на „Дойчебанк“ заедно със залепения към нея малък ключ изскочи в ръката му. Погледна я, а после я притисна към гърдите си, вдигнал очи към тавана, изричайки тихо „тода“.

Клонът на „Дойчебанк“ се намираше вляво на „Щахус“. Ейтан не обърна внимание на тълпите красиви момичета, насядали около големия фонтан, не чу музиката на квартета, който окуражава пиячите на бира на площад „Карл“. Влезе в банката и се насочи направо към бюрата на служителите и извади картата си още докато поздравяваше високия, слаб германец в сив летен костюм.

— Морген — изрече Ейтан със спокоен, служебен тон. — Искам да видя личния си сейф, ако обичате.

— Един момент, моля, хер Екхард. — Служителят взе картата. Отиде при чекмеджетата с документите и се върна с намръщено лице. — Боя се, че плащанията за сейфа ви са просрочени, господине.

— Да, но той си е на място, смятам.

— Естествено — възкликна младият служител и се изпъчи, като че обиден от предположението, че „Дойчебанк“ би могла да наруши собствените си принципи.

— Колко? — попита Екщайн и отвори портфейла си.

— Осемдесет марки за съжаление.

Екщайн плати сумата, без да се колебае, и беше отведен надолу по извито стълбище към охранявания сектор със сейфовете. Младият служител отвори вратата към малко фоайе и предложи на Ейтан да седне пред дървено бюро. После се върна с металната кутия и напусна помещението.

Тук беше. Всичко. Пет хиляди марки в запечатан плик, които Ейтан раздели и постави в три от джобовете си. Кафявият плик също не беше докоснат. Той усети в него познатата Г-образна форма на своята „Берета“, но не го отвори. Постави пакета в страничния джоб на сакото си. Последният плик беше най-важен, защото не можеше да вилнее из Мюнхен като израелски гражданин. Преди почти две години Ейтан беше взел всичките си германски документи — паспорт, шофьорска книжка, военна лична карта — и плати 1 500 щатски долара, за да им бъдат направени дубликати от един нелегален фалшификатор в Хамбург. Естествено, фалшификаторът не би могъл да възпроизведе инфрачервените маркировки върху страниците на паспорта, но за ежедневна употреба и за напускане на Германия, документът щеше да му свърши работа.

Той отвори пакета, постави по-малките документи в портфейла си, а германския паспорт във вътрешния джоб на сакото. Бръкна в джоба на панталона си и извади шепа пфениги, пусна ги в металния сейф и го заключи. Когато помести малката тежка метална кутия, те издадоха достатъчно тайнствен звук. Искаше в „Дойчебанк“ да смятат, че по-скоро слага, а не изнася нещо от сейфа.

Той натисна звънеца, за да извика младия банков чиновник.

 

 

Отново на слънце сред какофонията на „Карлсплац“ Екщайн се почувства доста по-освежен и оптимистично настроен. Не се поколеба. Знаеше точно къде отива и почти без да накуцва, се върна обратно на Централната гара. Не взе предпазни мерки, защото, ако го следяха „от любопитство“ — както понякога правеха от германското контраразузнаване със случайно избран чужденец, — всяко движение, което би го белязало като професионалист, би накарало наблюдателите му да се залепят за него като мухи на мед. Нямаше помагачи, за да заблудят наблюдателите вместо него, така че реши да си спести най-добрите номера за по-късно.

Излезе от гарата и се запъти право към пресечката на улица „Зелд“ с „Марсплац“. Средният по размери не много скъп хотел, наречен „Вюртембергер Хоф“ още си беше на номер 5. По това време на годината едва ли можеше да се намери стая в Мюнхен, но хотелът не беше си спечелил прозвището „закусвалнята“ напразно. Германските бизнесмени често наемат стаи само с една цел и тъй като сеансът със секретарката или приятелката продължава около час и нещо по обяд, ако човек знае как да постъпи, лесно може да си наеме стая за нощта.

Екщайн вкара чантата си през входната врата в хладното и затъмнено фоайе. Рецепцията се намираше вляво. Върху тъмния килим около стъклени масички бяха подредени столове. В другия край на фоайето имаше щанд за вестници, три стъпала към кафене, по-нататък няколко асансьора и накрая в дъното друг изход. Чудесно.

Трима японски бизнесмени бяха събрали глави около една от масичките. Зад плота един огромен плешив баварец изглеждаше неудобно в зелената си униформа, която отдавна му беше отесняла. Това беше добре. Екщайн трябваше да се държи грубо и нахално с такъв човек. Той се насочи към плота и се ухили.

— Гутен таг. Прекрасен ден, нали?

— Добър ден, господине. — Чиновникът веднага придоби извинително изражение. — Да, денят е прекрасен, но…

Екщайн веднага премина от времето към работата, знаейки добре какъв отговор ще получи.

— Имате ли свободна единична стая?

— Много съжалявам — притисна длани дебелакът, с извинително изражение, — нямаме единични. Нито двойни. Нямаме свободни стаи.

— Да, естествено — каза Екщайн без каквото и да било недоволство. Той разтвори портфейла си, огледа се конспиративно и пъхна петдесетмаркова банкнота в притиснатите длани на чиновника. — Разбирате ли, трябва ми само за тази нощ — прошепна той. — На сутринта си тръгвам — Той посочи един от празните столове във фоайето. — Ще седна там. Направи ми знак, когато някой свърши с чукането.

Той намигна и се отдалечи, като остави изненадания германец да гледа зяпнал подире му. Занесе чантата си до щанда за вестници, купи си пакет „Ротманс“ и броя на „Зюддойче Цайтунг“. После седна на стола. След четвърт час вече имаше стая на третия етаж.

Остана в стаята по-малко от десет минути. Почти не забеляза обзавеждането, докато взе душ, изми косата си и изтри остатъците от лепкава пот от пътуването. Осъзна, че скоро трябва да се подкрепи, защото не беше успял да хапне нищо по време на полетите. Облече се отново в същите дрехи, с вратовръзката и всичко останало, остави чантата си върху леглото и излезе да пазарува.

Отиде до „Щахус“ и мина под арките на „Карлстор“. Пешеходната зона по „Нойхаузер“ беше претъпкана от летни посетители. Музиканти свиреха за пари, а през големите открити прозорци на заведенията се смееха тълпи от гладни мюнхенци и туристи, надигнали халби с „течен хляб“. За Екщайн това беше само фон.

Първо купи от една галантерия комплект за шиене. След това в магазин за спортни стоки си купи къс, неръждаем нож с кания и черна найлонова раница. Намери германския магазин на „Американ Гап“ и едва се пребори с две красиви колежанчета за чифт черни дънки „Леви’с“.

Накрая, затаил дъх, плати 280 марки за черно кожено яке „Алпин“. Беше с метални катарами и яркозелена подплата, твърда, вдигната яка, а на гърдите се закопчаваше като броня. Потисна мисълта, че сигурно няма да го използва повече от десетина вечери през зимата в Йерусалим и вероятно ще се чувства неудобно изобщо да го носи там.

Накрая, помъкнал огромна торба с покупките, от тежестта на която раненият крак започна да се подгъва, си купи и една лятна сламена шапка. Спря изпотен като овчарски пес във Флорида в една малка открита бирария. С шапката, бутната на темето, изяде прав една тлъста наденичка и си помисли, че направо чува как стомашните му сокове я преглъщат заедно с халбата тъмна бира.

Сега оставаше още нещо, което му трябваше, но Екщайн направо нямаше представа откъде да го намери, нито пък имаше време да проучва. Изчака малко, оглеждайки тълпата, докато покрай него минаха трима младежи. Носеха кожени якета, разни обици и бижута в току-що пробити дупки, а косите им бяха жестоко боядисани и щръкнали. Екщайн пристъпи напред и грубо им заговори.

Намери бръснарницата в другия край на „Променадеплац“. Беше претъпкана, но Екщайн имаше късмет, когато бръснарят изтърси мръсния пешкир, след като беше обръснал едно момче почти до кожа. Момчето стана, погледна в огледалото, почеса се по темето и каза:

— Да! Харесвам се!

Двамата му приятели се изсмяха и го забутаха, докато той даваше бакшиш на бръснаря.

Екщайн се чувстваше като зебра на виенския хиподрум, тъй като клиентелата тук беше поне с десетина години по-млада от него и изобщо не му помагаше да се почувства по-удобно. Момичетата се кикотеха, а младежите открито се подиграваха на „дядката“. Ейтан само се усмихна и тръгна към свободния бръснарски стол.

Бръснарят беше над четиридесетгодишен, но облечен в съответствие с настоящата мода в черни кожени панталони и измачкана тениска. Ако клиентите му бъдеха извънземни, сигурно би облякъл и скафандър.

— Заповядайте, господине. — Бръснарят застана до стола леко притеснен. — Не знам дали ще мога да ви услужа. — Явно не можеше да си позволи да направи обикновена прическа.

— О, сигурен съм, че ще можеш — каза Екщайн, докато сядаше. — Искам косата си къса и щръкнала.

Бръснарят остана неподвижно замръзнал.

— Моля?

— Да — продължи да се усмихва Екщайн. Наведе се и бутна торбата с покупките си под щанда с огледалото. — Гледай сега. От десет години жена ми ме кара да си сменя прическата. „За Бога, Йохан — казва тя. — Писна ми от тази тъпа прическа. Нали искаш аз да се обличам секси? — вика тя. — Е, аз се обличам секси. Искаш да ходя на токчета, и аз нося токчета.“ — Имитираше много добре гърления, секси глас на „жена си“. С баварски акцент.

Бръснарят започна да се усмихва, разбрал ролята си в цялата работа.

— Така че аз си рекох — Екщайн удари по облегалката за ръката. — Да й дам каквото иска, а?

— Да! — извика някакво момиче с щръкнали, сини бодли на главата си, седнало в един от столовете. — Дай й каквото иска!

— Да! — подкрепи я един младеж. — Дай й го! — Приятелите му избухнаха в смях от двусмислицата.

— Е? — каза Екщайн.

— Е? — Бръснарят взе електрическата бръсначка със смях. — Къса и щръкнала, нали?

— И руса.

— Че ти и без това си рус.

— По-руса — каза Екщайн и затвори очи, готов за манипулацията.

 

 

Той се върна пеша във „Вюртембергер Хоф“ със сламената шапка, поставена здраво върху главата. Отиде направо към асансьорите и оттам в стаята си. Затвори и заключи вратата, провери гардероба и банята по навик. После съблече дрехите си и изпразни всички джобове. Подреди документите върху кафявата покривка на леглото.

Изсипа съдържанието на торбата с покупки и разгъна новото яке върху пода като току-що убито животно, готово за дране. С късия стоманен нож разпори зелената подплата на петнадесет сантиметра в горната част отляво на ципа. Взе израелския си паспорт, личната карта, шофьорската книжка и няколкото израелски банкноти и ги пъхна под подплатата. После заши здраво разпорената подплата на място със зелен конец от комплекта за шиене.

Извади черна тениска от чантата си и разряза три прореза на гърдите. Извади също така чифт черни маратонки „Адидас“ и тъмни очила „Рей Бан“ с метални рамки.

Пет минути по-късно застана пред високото огледало на вратата на банята.

Отражението му беше застрашително черно от маратонките и дънките до якето. Щръкналата му руса коса изпъкваше върху йерусалимския тен на лицето, а с очилата си заприлича на образ от филм с Мел Гибсън, чието заглавие не може да си спомни.

Марките, германският паспорт и документи намериха място в различни джобове на новия му костюм. Сламената шапка, празният портфейл и вестниците попаднаха в пластмасовата торба за боклук, която пъхна под леглото. Предполагаше, че никой няма да чисти отдолу поне седмица.

Изпразни личната си чанта, пренареди малкото си бельо и го прибра в раницата. Имаше достатъчно дрехи, за да се превърне отново в себе си — ако намери на подходящото място малко боя за коса. Празната чанта се побра чудесно в най-тъмния ъгъл на празния гардероб.

Накрая той разкъса кафявия плик от сейфа си. Хартията беше мазна, тъй като беретата беше напъхана в чорап, добре напоен с оръжейно масло. После я прибра в кобур, предназначен за закачане на кръста. В пистолета имаше цял пълнител, а до кобура беше поставен втори.

Ейтан провери спусъка, избърса оръжието със сух пешкир и закопча кобура от дясно на хълбока си вътре в джинсите. Естествено, беше пътувал невъоръжен. А сега вече се чувстваше напълно облечен.

Запали цигара и седна върху леглото. Набра външна линия и номер, който никога не беше напускал ума му. Отговори жена.

— Добър ден.

— Добър ден. Бихте ли приели съобщение, моля?

— Кой се обажда?

— Кажете на Томас да ме потърси на този номер. — Той издиктува цифрите, изписани върху апарата в стаята. — Стая 316. Ще чакам само пет минути. Разбрахте ли?

— Да. Кой се обажда?

— Съобщете му. Веднага. — Той затвори.

Още не беше изпушил цигарата, когато телефонът звънна. Екщайн отговори със „слушам?“

— Кой е? — Гласът беше толкова познат на Ейтан и изпълнен с прикрито подозрение.

— Здрасти, Томас. Обажда се един стар приятел от Изток. Можеш ли да се срещнеш с мен днес?

— Не познавам никого от Изток. Кой се обажда?

— Ханс-Дитер ти изпраща поздрави — каза Екщайн. Сега от другата страна последва мъртво мълчание. — Ще се срещнеш ли с мен днес?

— Аз… аз съм доста зает.

— В четири следобед при Пагодата на „Леополд“. Аз ще те намеря.

— Не знам.

— Бъди там.

Екщайн затвори. Допуши цигарата и я загаси. Току-що се беше издал. Часовникът вече тиктакаше.

Той метна раницата на рамо и огледа стаята. Хари Вебер не би останал доволен от подобен повърхностен оглед. Но Хари беше мъртъв, а Петер би казал, че сега скоростта е по-важна.

Да. Скоростта.

Ейтан напусна хотела през страничния изход покрай асансьорите. Ако някой го видеше, със сигурност не би свързал странно изглеждащия пънкар с бизнесмена, който беше се настанил в хотела.

Хвана такси до „Виктуалиенмаркт“ — огромно сборище със сергии, което му напомни „Махане Йеуда“ в Йерусалим. В южния край на пазара имаше алея, пълна с работилници за поправка на мотори и стари коли. Екщайн тръгна по нея, докато видя онова, което търсеше — стар мотор БМВ–650. За щастие мотоциклетът нямаше кош.

Механикът лежеше под един фолксваген-бръмбар. Екщайн подритна обувката му и се наведе.

— Здрасти.

— Да — отговори механикът, без да отклони поглед от работата си.

— Колко струва мотоциклетът?

— Не се продава.

— Твой ли е?

— Да.

— Шестстотин марки — каза Екщайн.

Чукането спря и един изцапан с масло младеж се измъкна изпод колата.

— Днес е вече късно — каза той. — Трябва да се попълват документи…

— Имаш ли осигуровка?

— Да.

— Ще го взема под наем — каза Екщайн.

Младежът се почеса по брадата. Смяташе, че разбира клиента си.

— За колко време?

— Завинаги.

Младежът се позамисли. После се огледа.

— Колко каза?

— Шестстотин. — Екщайн извади парите.

Момчето му подаде ключовете.

 

 

Едва не направи катастрофа в Швабинг. Не беше карал мотор от три години и освен необичайното превозно средство, странното напрежение в краката предизвика нов вид болка в коляното му. Но агресивността го подтикваше и той изфуча напред, радвайки се на топлия вятър в лицето си и странното чувство в наскоро подстриганата коса.

Намери редицата ниски жилищни блокове на „Виктор Шефел“ без затруднение — човек запомня потенциалните тайни квартири като важни телефонни номера. Плати на една старица 200 марки за апартамент на втория етаж с изглед към улицата в порутен тухлен блок, служещ за транзитен бивак на актьори от пътуващ театър. Жената беше леко разтревожена от заплашителния му външен вид, но парите изглеждаха сигурни.

В 3:30 часа с ключовете от апартамента в джоба си той подкара мотора към мястото на срещата с Томас. Мотоциклетът се набиваше на очи и никой опитен агент не би го използвал. Точно затова той го беше избрал.

 

 

Томас Скорцени нямаше и далечна прилика с едноименника си. Нито по външен вид, нито по характер.

Ото Скорцени-Белязания е бил щандартенфюрер от SS, известните хитлерови командоси, и водач на повече от сто смели нападения против Съюзниците по време на Втората световна война, включително и на спасяването на Мусолини от високопланинската крепост в Италия. В края на войната Ото Скорцени беше пленен от съюзническите войски, а после, както се и очакваше, беше избягал и напуснал Германия. След това бе ръководил операции за „Одеса“ — известната организация за подпомагане измъкването на бивши есесовци.

Томас нямаше дори и далечно родство с полковника. Всъщност Томас беше сирак, отгледан от вдовицата на друг офицер, убит по време на акция под ръководството на Скорцени. Когато нещастната вдовица се поминала, на Томас останало едно-единствено наследство — правото да приеме каквато биография и име пожелае. Детството му било изпълнено със славни разкази за командира от вермахта и затова той сменил фамилното си име и оттогава започнал да твърди, че е останалият жив племенник на известния герой.

За разлика от тази на идола му, службата на Томас в западногерманската армия била съвсем обикновена. Когато се уволнил, постъпил на работа като пощенски чиновник в Мюнхен и изпълвал дългите си дни с фантазии за екзотични места и възбуждащи приключения.

Фракция „Червена армия“ била идеалната почва за такъв самотен, объркан младеж и макар Томас всъщност да нямал политически убеждения, той се присъединил към екстремистката организация в групата на Баадер-Майнхоф, като начин да намери някакво самоопределение. Скоро станало ясно, че той не е човек на действието, но че има талант към фактите и сметките. Така станал касиер на ФЧА за цяла Бавария.

За западните разузнавателни агенции проникването във ФЧА не беше лесно. Терористите бяха разделени на малки групи, много затворени, подозрителни и невероятно жестоки. Британски, френски и американски агенти бяха осакатени или убити в опитите си да проникнат. Германското контраразузнаване имаше някакъв успех, но ревниво пазеше плодовете на пробива си. Израелците винаги са се опитвали първо да привлекат на своя страна член на вражеска групировка, преди да рискуват главата на оперативен работник. Така те бяха открили Томас Скорцени и го „убедиха“ да играе двойна игра.

Това беше идея на Бени Баум, която възникна в резултат на чиста случайност.

В началото на шестдесетте години бивши нацистки учени помагаха на египтяните да създадат стратегически ракети, които да използват против Тел Авив. По онова време Баум беше млад оперативен агент на Мосад и той даде идеята да се свържат с известния Ото Скорцени в скривалището му в Испания. Използвайки идентичността на Ханс-Дитер Шмид за първи път, роденият в Германия Баум се яви пред портата на вилата на Скорцени. Бени трябваше да използва „фалшив флаг“, представяйки се за офицер от разузнаването на НАТО. Но още като млад агент Баум често нарушаваше правилата и се доверяваше на инстинкта си. Той хванал бика за рогата, заявил, че е служител на израелското разузнаване и че се нуждае от помощта на Скорцени.

Полковникът, който уважавал единствено безразсъдната смелост и нахалство, изслушал внимателно обясненията на Шмид, който твърдял, че само Скорцени може да спре предстоящата касапница, която ще възникне от разработваната от нацисти програма на Насър. Баум и шефовете му знаели, че единственият сериозен спор между Хитлер и Скорцени е бил по въпроса за унищожаването на евреите. След серия от срещи с нахалния млад израелски агент, той се съгласил да накара германците (някои от които вече били започнали да стават жертви на мистериозни инциденти) да се оттеглят от Кайро.

Баум държеше спомен от приключението си със Скорцени — снимка на двама им, разговарящи върху слънчевата веранда на полковника.

Затова вербуването на Томас беше просто въпрос на изнудване. Чрез германското контраразузнаване се знаеше, че Томас държи на роднинството с вече починалия „чичо“. Бени Баум просто организира случайна среща, показа на Томас снимката и скромно заяви:

— Ото Скорцени беше, както можеш да видиш, приятел на израелското разузнаване. — След това Баум прибавил почти с извинение: — Ти твърдиш, че си негов племенник. Бихме искали да избегнем информирането на твоите другари от ФЧА, че вие и двамата, сте сътрудничили на евреите. — След това Баум посочил минаващ наблизо човек с фотоапарат, който им направил снимка „за поколенията“.

Томас нямал избор. Вече не можел да твърди пред пропалестински настроените си другари, че ги е лъгал за „чичо си“, нито пък да отрече явното снимково доказателство, че неговият герой е бил скрит ционист, а и че той самият не е по-добър. Оттогава насетне Томас се превърна в топка върху игрището на Мосад. Когато Бени премина на работа в АМАН, Томас също „се премести“. На него никога не му се доверяваха, но често го използваха.

 

 

Ейтан паркира мотоциклета на една от пресечките на улица „Леополд“ и сега се беше облегнал на един стълб, малко отстрани от Пагодата. Не си направи труда да се крие, тъй като пънкарското му облекло го правеше неузнаваем за всеки, който го е познавал преди. Наблюдаваше движението пред кафенетата на тротоара. Това тук беше като гигантска версия на „Дизенгоф“ с буквално стотици многоцветни маси, заети от туристи и местни, наслаждаващи се на слънцето и разглеждащи преминаващия отпред парад от плът. Хората се наслаждаваха жадно на бирата и на неспирния дим от преминаващи коли.

Томас пристигна с такси. Той също беше облечен с вечното си късо мотористко яке, което изглеждаше доста тъпо върху поизмачканата синя униформена риза и тъмна вратовръзка на пощенски служител. Докато Ейтан наблюдаваше, Томас свали вратовръзката и я прибра в джоба си. Не се беше променил много. Все още си беше с вълнообразната руса коса около идеално избръснатото лице с тен от салон за разхубавяване. Кафеникавите мустаци се спускаха около увисналите устни, а изморените му очи оглеждаха тревожно масите пред него.

Томас не разпозна никого и затова седна на един стол и извърна лице към улицата, като потропваше с пръсти върху металната маса и търсеше с поглед сервитьорката.

Ейтан изчака минута и се огледа дали някой не наблюдава Томас. Проследи линията от лицето на германеца до отсрещната страна на булеварда, огледа паркираните коли покрай тротоара и витрините на магазините. Нямаше очевидни „опашки“ — поне никой поканен от самия Томас. Ейтан мина през тълпата и се приближи откъм гърба му. Дръпна един стол и седна до малката, кръгла маса, докато Томас се извърна да го изгледа. Германецът се вгледа, но с нищо не показа, че го е познал.

— Как си, приятелю? — ухили му се Ейтан и вдигна огледалните слънчеви очила от очите си за миг. После отново ги пусна на мястото им.

Лицето на Томас пребледня. Постоянният му тен стана сибирски сив. Устата му зяпна, а очите подскочиха. Понечи да стане. Лявата ръка на Ейтан го сграбчи за ръкава.

— Седни, седни — каза той успокоително, макар че ръката му стисна предупредително германеца. — Току-що пристигнах.

Томас бавно се отпусна в стола си. Устата му още беше зяпнала. Дишаше като риба на сухо. Ейтан веднага извади цигарите си и му предложи. Германецът погледна пакета, вдигна очи към небето и взе една с треперещи пръсти. Ейтан му поднесе огън и сам запали една. Томас задъвка филтъра и продължи да го зяпа.

— Ти си луд, Екхард — поклати глава Томас.

— Да, така е.

— Наистина. Луд!

Ейтан се усмихна и сви рамене. Нямаше нищо против врагът да го мисли за луд. Лудостта предполага опасност, а опасността изисква предпазливост.

— В тази страна все още си търсен престъпник — каза Томас, като че ли Ейтан е забравил.

— Моля ти се — усмихна се Ейтан. — Хайде да не го обявяваме.

— Господа? — Две едри почернели гърди над бялата поизмачкана блуза се надвесиха над тях. Сервитьорката се усмихна и попита за поръчката им.

— Бира, ако обичате — каза Екщайн. — Две халби.

— Веднага. — Сервитьорката се отдалечи.

Очите на Скорцени бързо огледаха другите маси. Той се размърда в стола си.

— Това не е здравословно за мен — каза той.

— Знам — отвърна Ейтан. Бръкна в джоба си и извади предварително подготвена пачка с хиляда марки. — Позволи ми да подкрепя чувството ти за спокойствие. — Плъзна пачката до края на масата и я задържа върху бедрото на Томас.

Скорцени беше получавал толкова пъти пари, че само с един поглед можеше да прецени сумата в пачката. Той я взе, а после изпъшка, съзнавайки, че ако Екхард е довел фотограф, той току-що се е подложил на още сто години изнудване.

Бирите пристигнаха. Ейтан вдигна халбата си, чукна я в тази на Томас и отпи голяма глътка. Избърса устните си и отново се усмихна.

— Каква е тая работа, Екхард? — измърмори Скорцени. — Поправяш си грешките ли?

— Какво искаш да кажеш?

— О, я стига! — Томас удари по масата и бирата му се разплиска от халбата. Той я вдигна и пи дълго, без да спира. После избърса пяната от мустаците си. — Без игрички, нали? Да свършваме и да си отивам. Ти не си тук заради хубавото време. Какво искаш да знаеш?

— Всичко, което ти знаеш — предпазливо изрече Ейтан.

— Добре — отвърна с досада Томас. — Ще играя. — Той се наведе по-наблизо и дръпна силно от цигарата, вече малко поуспокоен от бирата. — Той е тук. Или поне беше вчера.

— Така ли? — Ейтан усети как пулсът му се ускори. Можеше и да не е този, когото искаше. Затова се опита да остане спокоен като Средиземно море през юли.

— Да. Тук е. Свърза се направо с Хорст, както го е правил винаги преди. Каза, че е отново в действие, но отказа да се видят. Такова нещо никога не е правил преди.

— И какво направи Хорст?

— Реши, че старият ти приятел не желае да му показва лицето си поради някаква сериозна причина. Но ФЧА му дължи известни услуги и той си ги поиска.

— Какви услуги?

— Чуждестранни паспорти и самолетни билети. — Томас изсумтя презрително. — Хорст и няколко от момчетата всъщност снощи празнуваха, ама без уважавания си гост. Празнуваха, като че ли самият Карлос се е върнал от мъртвите.

— Хммм. — Ейтан помълча известно време. Сърцето му се блъскаше в гърдите и кръвта пулсираше в ушите му. Не можеше да повярва, че има такъв късмет, но нямаше никакъв начин Томас да си е измислил всичко. Той просто не е толкова блестящ тактик. — Кажи ми, Томас — изрече спокойно Ейтан. — Да уточним. За кого говорим?

— О, за Бога! — Томас реагира като разглезено дете, а после изрази върховно раздразнение. — Добре. Говорим за Грегор, ясно? Сега светна ли ти?

— Достатъчно — отвърна Ейтан, а кракът му затропа по паважа. Грегор беше кодовото име на Амар Камил във ФЧА.

— И предполагам, че всички сте в града за втори рунд — каза Томас.

— Всички — излъга Ейтан.

— Шмид също ли?

— Също.

— Чудесно. Толкова ми липсваше. — Сарказмът на Скорцени изсъска, докато той вдигаше халбата си да отпие. После я остави върху масата и погледна Екщайн. — Чух, че си бил целият надупчен, Екхард.

— Оправих се.

— Хммм. — Томас се замисли. Загаси цигарата си и протегна ръка за втора. — Какво друго искаш?

— А има ли още? — повдигна вежда Ейтан.

— Да, но проклет да си, знаеш колко е опасно за мен! Това може да ме довърши. Да ме довърши! — От очите на германеца покапаха истински сълзи. Той вдигна глава към слънцето, като че поглежда за последен път небето.

Екщайн му подаде втора пачка от хиляда марки. Томас прибра парите в джоба си и заговори бързо. С тих, скръбен глас като изповед на обречен.

— Аз бях на онова празненство снощи. Хорст беше пиян и дърдореше. Има някакъв контакт с управлението на мюнхенската полиция. Той им е дал копие от последните документи по делото Наджиз. Помниш Мохамед, нали?

— Помня го — въздържа яда си Ейтан и продължи да слуша.

— Изпратиха тези документи на Грегор. В тях са осъвременени местонахожденията на всички заподозрени в убийството, включително и твоето. Грегор се обади отново на Хорст и поиска повече подробности. Нарича всичките ти другари с кодови имена. „Венера“ е някоя си на име Данцигер. „Сатурн“ е някой на име Хаузер. Мисля, че ти трябва да си „Марс“.

Ейтан усети ледена пот под мишниците си. Като чу имената под прикритие на Ети и Петер в списък за убийства, по гърба му премина електрически ток.

— И това ли е всичко? — едва успя да попита той.

— Това е всичко, което чух.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, дявол да го вземе! — Томас бързо загуби смелост. Да разговаря на публично място с търсен за убийство беше направо изнервящо.

— Добре, добре. — Ейтан се опита да успокои разтревожения германец. — Само още един въпрос. Кажи ми за самолетния билет.

— Билети! В множествено число — отговори Томас. — Един за Лондон и един за Кипър. Но не мисля, че вече ги е взел.

— Тогава значи още е тук.

— Или го няма.

— Или го няма — съгласи се Ейтан, извади пари да плати сметката и ги остави под халбата си. След това спокойно, като че ли зад гърба му е цялата подкрепа на службата му и затова той изобщо не се притеснява, зададе последния си въпрос. — Кажи ми, Томас, защо е тази вендета?

Скорцени като че ли за пръв път забрави собствените си притеснения и погледна Ейтан с известно съжаление.

— Не знам, Екхард. Не знам. Но ти препоръчвам да си идеш у дома и да си платиш осигуровката за живота.

Ейтан свали слънчевите си очила и погледна германеца, който наведе очи и започна да разглежда ноктите на ръцете си. Екщайн извади писалка и написа нещо върху хартиената салфетка под халбата. Бутна я към Скорцени.

— Тук ще бъда. Ще ми се обадиш, щом имаш каквато и да било новина. Разбра ли? — Той стана и зачака отговор.

Томас вдигна поглед с нещастна усмивка.

— Явол, майн командант.^[1] И да ти го начукам!

Ейтан му върна усмивката, защото не искаше да оставя у Томас съвсем горчив вкус от срещата им. После се отдалечи.

Но не отиде много надалеч. Той се промъкна през тълпите по „Леополд“, а после се скри зад навеса на автобусната спирка. Погледна назад през затъмненото стъкло и започна да наблюдава Томас, който допи бирата си и стана. Германецът се запъти на юг по тротоара, като залиташе леко от бирата и напрежението. После постъпи, както се очакваше. Влезе в първата телефонна кабина. Ейтан знаеше, че не може да се приближи достатъчно, за да го подслуша, и затова се върна при мотоциклета си.

 

 

Томас всъщност не искаше да предаде Тони Екхард на Камил, но собственият живот му беше по-скъп от чистата съвест. Каквото и да стореше, Екхард нямаше да го убие. За да попаднеш в списъка на екзекуциите на израелците, трябва да си извършил доста сериозни убийства. Камил обаче не би имал подобни морални колебания. Точно затова вероятно най-накрая арабите ще спечелят тази война, а Томас предпочиташе да остане на страната на победителите.

Той се обади на един телефон за контакт в Унтермецинг. Отговори му дебел, спокоен глас, който накара коленете му да се разтреперят. Той съобщи адреса на „Марс“ и затвори. После хвърли салфетката на улицата.

Хвана такси обратно към Централната поща, извини се, че не се чувствал добре, и отиде на паркинга да се качи на очакващия го там негов фолксваген. Не се прибра вкъщи, нито се обади на приятелката си. Потегли направо към Швейцария. С парите от Екхард и още два пъти по толкова от Камил можеше да си прекара една дълга, спокойна и благоразумна ваканция.

 

 

Ейтан се вози половин час на голямото беемве. Небето започна да потъмнява, но на него не му пукаше, че може да завали. Насочи се към „Нойхаузен“, като избираше тесни улички и алеи. Не искаше да внимава заради трафика по големите улици. Трябваше да се съсредоточи.

Стратегическият му начин на мислене се възвръщаше, но твърде бавно, като тенисните умения на добър, но отдавна изоставил спорта атлет. Главата му пулсираше от варианти.

Сигурен беше, че Скорцени играе тройна игра с него. Дава му сведения, но докладва на Камил. От друга страна, Томас може и да не е съобщил всичко на Камил, а само колкото да спаси собствената си глава. Или пък да е твърде изплашен, че да посмее да се обади на терориста. Но този вариант не изглеждаше вероятен. Страхът би подействал точно обратно.

Освен това съществува вероятност Скорцени да е блъфирал с цялата история за Грегор, знаейки какво иска да чуе Екхард, за да остане доволен. Но пък той никога не е показвал талант в занаята, а и самите факти — особено частта за Хаузер и Данцигер — бяха твърде точни.

Това доведе Ейтан до обмисляне на вероятността Скорцени да е завербуван от германското контраразузнаване или мюнхенската полиция. Възможно е той да прави клопка на Ейтан в полза на властите. Но тогава какво чакат, та не арестуваха Ейтан направо при Пагодата?

Ейтан навлезе в тясна еднопосочна уличка, наблизо до „Вендл-Дитрих“ и спря рязко. Слезе и загледа входа към уличката. Нито една кола не намали ход да завива и фактически в алеята не влезе кола цели пет минути. А след това зави една възрастна дама, стиснала здраво кормилото на ръмжащ жълт „Фиат“.

Той изпуши още една цигара и за пореден път обмисли действията си под започналия лек летен дъжд. Реши, че се опитва да избегне очевидното. Трябваше да следва инстинкта си и да се придържа към простите действия. Доколкото знаеше, Скорцени се е свързал с Камил чрез Хорст или по друг начин. Тъй като по принцип е страхлив, Скорцени по възможност отново ще се свърже с Камил и ще му предаде адреса на тайната квартира на Ейтан.

Точно това искаше Ейтан. Трябваше да действа, приемайки го за даденост.

Сега трябваше да се задвижи, при това бързо. Внезапно усети надигането на паника като рибар, чийто улов се изплъзва от въдицата. Скорцени, без да иска, насочва Камил към него, но пък той разполага с няколко оперативни възможности. Може да се свърже с АМАН, да се обади на дежурния служител в посолството. Само че ако Камил не се появи, операцията му ще се провали преди още да е започнала. Ейтан трябваше първо да заложи клопката, но не хранеше никакви илюзии, че ще успее да се справи с Камил без подкрепа. Професионализмът все още е господар на егото на терориста.

Той довърши фаса, бръкна в джоба си и преброи останалите му пари.

 

 

Пред един стар склад в Музах откри рокерската банда. Знаеше къде се събират, както всеки нюйоркчанин знае, че „Ангелите на ада“ се въртят из Ийст Вилидж.

Улицата беше задънена. От двете й страни имаше метални рампи за товари и работилници за поправка на машини. Складът в края представляваше стар гараж с големи повдигащи се с вериги врати. Пред вратата беше подредена идеална редица мотоциклети — „Триумф“, БМВ, „Сузуки“. Всички бяха насочени с кормилата напред и полегнали настрани като за последен завой преди финала. Едно момиче в черен кожен гащеризон покриваше с найлон два от мотоциклетите. Тя не погледна, когато Екщайн спря мотора си до нея, и затова той не можеше да види лицето й под купчината червена коса.

— Къде е техникът? — попита той, след като загаси двигателя и подпря мотора си на крачетата.

Момичето отметна коса към голямата врата, която беше отчасти повдигната. Екщайн видя чифт ботуши, които се разхождаха по бетонения под вътре. Той мина между мотоциклетите, мушна се под вратата и присви очи, за да свикне с тъмнината вътре.

Стените на бетонената пещера бяха покрити с плакати на страхотни мотоциклети и календари с полуголи жени. Върху окачени черни дъски се виждаха подредени жици, вериги, вътрешни гуми и омаслени инструменти. Подът беше посипан с резервни части и петна от масла, спирачна течност и вода. По продължение на отсрещната стена имаше три метални войнишки легла, покрити с мръсни спални чували. В единия ъгъл имаше стар сив хладилник, а върху него касетофон гърмеше с Били Айдъл. На пода до хладилника беше изсипана купчина риба.

В гаража имаше четирима мъже и една жена. Всички бяха с кожени панталони, ботуши и с изключение на жената, бяха голи до кръста с едри мускули под блестящата кожа. Момичето също беше полуголо, защото носеше черен сутиен, който едва поддържаше гърдите й. Косите на всички бяха ниско подстригани и стърчащи. В сравнение с рокерите на Ейтан му се стори, че е облечен във вечерно облекло.

Кой знае откъде групата беше намерила метална маса от морга. Тя блестеше под зеленикавата флуоресцентна светлина. Пациентът беше червена „Хонда“, лежаща настрани под благоволението на лекарите, които я чукаха и спореха за лечението й.

Всички спряха да работят и погледнаха Екщайн. Един от тях се отдалечи и загаси касетофона.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита най-едрият от бандата — двуметров космат здравеняк със счупени зъби и златна халка на лявата гърда. В мръсния си юмрук държеше гаечен ключ.

— Клиент. — Екщайн се приближи и загледа лежащата хонда.

Като по хореография на Майкъл Джексън членовете на бандата се отдалечиха от масата и образуваха полукръг пред него. Той спря и ги изгледа.

— Не правим поправки на непознати — заяви друг. Беше най-дребният от групата, но косата му беше най-щръкнала и гласът най-висок.

— Не искам поправка — каза Екщайн. Усети как космите върху врата му настръхват, когато и момичето, което беше отвън, влезе в гаража. Вратата се спусна с трясък.

— Тогава кажи какво искаш, задник — изръмжа едрият към Екщайн, като кръстоса ръце пред гърдите си. Явно доста често е гледал „Дивакът“.

— Искам да ми развалите нещо.

Членовете на бандата се спогледаха. Другото момиче, ниско и тъмно, изпотено между гърдите, запали цигара и издуха дима към Екщайн, но облакът не достигна до лицето му.

— Какво да развалим? — попита тя.

— Нещо — повтори Ейтан.

— Отивай си — каза един от другите и посочи вратата.

— Петстотин марки — заяви Екщайн.

Никой не каза нищо известно време. После едрият изръмжа:

— Да не ти приличаме на евреи, копеле такова?

В този момент Екщайн видя свастиката върху едрото му рамо. Не беше татуирана, а по-скоро изрязана с нож. Той едва не се изсмя. „Идеално“ — помисли и показа най-опасната си усмивка. На луд, който не познава страх.

— Всъщност — каза той — изглеждате тъпи, но умели.

Шестте чифта очи го зяпнаха.

— Тогава седемстотин — добави Екщайн.

— Да вземем парите, да му счупим краката и да му изгорим мотора — изсъска червенокосата.

Едрият водач изсумтя, кимна и пристъпи напред.

Якето на Ейтан вече беше отворено. Дясната му ръка се плъзна под него и беретата изскочи. Той я зареди с лявата ръка и дулото веднага се намери на сантиметър от челото на здравеняка.

Всички замръзнаха по местата си. Никой не помести дори крак, а устата на едрия тихо зяпна. Ейтан чуваше дишането им, докато гледаше над мерника в изскочилите очи на водача.

— Осемстотин е последната ми оферта.

След миг гигантът изсумтя. А после започна да се смее. Отметна глава и тялото му се разтресе, но внимаваше да не прави неволни движения с гаечния ключ. Другарите му също започнаха да се смеят облекчено. Този вид разговор те разбираха.

Ейтан се усмихна, но пистолетът остана насочен през цялото време на последвалия разговор.

 

 

Остана да чака на тротоара срещу тайната квартира цели два часа. Имаше бетонно стълбище, водещо от тротоара към изхода на сутерена само на тридесетина метра от тихата къща. Той свали мотоциклета надолу по стълбите и сега беше застанал там. Само очите му се показваха над тротоара, докато наблюдаваше входната врата на малката сграда, където беше наел втория етаж. Вечерта се захлади, после настъпи нощ, ту заваляваше, ту спираше и той вдигна яката и се сгуши в якето си.

Неговия „подкрепящ“ екип беше получил указанията и той не се съмняваше, че рокерите ще изиграят ролята си, защото им беше обещал и награда. Освен това членовете на бандата приеха задачата, като че им беше платил, за да си организират оргия.

Бяха се качили горе с ключовете на Ейтан. Донесоха торбата, пълна с бира и храна, осигурена им от „клиента“. Задачата им беше да обезоръжат и пребият всеки, който почука на вратата на апартамента.

В 8:10 по улицата мина бавно тъмносиня кола „Форд-фиеста“. Тя отмина скривалището на Ейтан и спря почти пред къщата, където беше наетият апартамент. Затаил дъх, Ейтан наблюдаваше как трима мъже излизат от колата. Пристъпи по-нагоре по стъпалата и се сви като котка, докато сваляше ципа на якето си.

Но инстинктът го предпази да тръгне. Тримата мъже носеха дълги, светли шлифери и бяха без шапки. Нещо в решителната им стойка задейства подсъзнанието на Ейтан, когато те отвориха вратата на сградата и влязоха. После в другия край на улицата се появи зелено-белият нос на едно ауди, което бавно се насочи напред като хрътка, подушила дивеч.

Полиция. А тримата мъже са детективи от мюнхенското управление.

Докато съзнанието на Ейтан реагираше, откъм апартамента на втория етаж се чуха серия силни удари. По прозорците на осветената стая заподскачаха сенки като от подивяла горила в мебелен магазин. Прозорецът се счупи и един от детективите изхвърча с гърба напред през него, разперил ръце и крака. Той падна върху редицата храсти отдолу, изправи се със залитане и хвана главата си с две ръце, а после падна на колене.

По улицата отекнаха силни викове, а Ейтан скочи на беемвето си, ритна стартера и изскочи нагоре по стълбите. Едва не падна на тротоара, но изправи мотора и продължи по улицата, докато някъде зад него се чу писъкът на полицейската сирена.

Камил го беше изиграл. Знаеше го със сигурност. Ейтан беше използвал рокерската банда като подкрепа. А Камил просто се беше обадил на мюнхенската полиция.

Но откъде? От града? Не. Той отдавна го е напуснал. Може да е използвал телефон от кола или далечна улична кабина. Или пък е накарал някой друг да се обади в подходящия момент.

А накъде се е запътил сега Камил? Има два билета. Един за Лондон. И един за Кипър. Но ако Ейтан е прав, Камил току-що е дошъл от Лондон.

А Майк Даган е в Кипър…

Ейтан удари по кормилото на мотоциклета с юмруци и изкрещя в дъжда, който биеше в очите и лицето му. Натисна спирачките и се плъзна в обратен завой, който накара колите по улица „Франц Йосиф“ да запищят с гуми и да вият с клаксони.

Наведе нос до спидометъра и се насочи бясно към летището, за да изпревари собствената си глупост.