Стивън Хартов
Шалом убиецо (21)

19.
Йерусалим
Последният ден на Рамадана

„Домът на войника“ в Йерусалим естествено не приличаше на грандхотел „Хаят“. Ако се наложеше на Международната комисия на туристическите агенции да оцени това заведение по скалата от една до пет звезди, то трябваше да се появи като прашен, негостоприемен метеор в някоя забравена галактика от младежки пансиони и пътни станции на шерпи. Стаите бяха голи със студени плочи по пода, издраскани гардероби, ниски железни легла и тънки сплъстени дюшеци. Нямаше бюра, телевизори или телефони. Баните бяха общи, с редици метални прегради за душове, тоалетни без капаци и дълги като ясли мивки, с голи водопроводни тръби, от които се подаваха единични кранове. Всеки трябва да си носи собствено огледало, пешкир и сапун. Столът беше скромен, с три хранения на ден, сервирани като в кибуц в огромното помещение с дървени маси и пластмасови столове. Но всеки можеше да си вземе храна колкото поиска. Пикола ли? Всеки да си носи багажа и пушката сам. Обслужване по стаите? Ако искаш нещо, можеш да си го купиш от магазина на улицата.

Единственото хубаво нещо в „Дома на войника“ е цената. Престоят и храната тук са безплатни.

Такива домове на войника има във всеки по-голям град на Израел. Те се управляват и субсидират от Израелската войнишка асоциация и изморените войници на път към назначенията си са доволни, че ги има, и благодарни, че израелците показват уважението си към тях с дела, а не с похвали. Понякога цели роти войници пристигат тук за почивка и възстановяване. След бойно дежурство в Южен Ливан това е като платена отпуска на Ривиерата.

За управлението по логистика на военното разузнаване второто предимство на тези „домове“ беше, че те могат да бъдат принудително опразвани. Така беше днес. Всички гости и персоналът бяха поканени да се преместят. Протестите на изморените войници бързо затихнаха, когато се появиха камионите, за да ги откарат в другия край на града в хотел „Рамада“, чийто собственик беше повече от щастлив, че армията ще му плати за запълнените празни стаи, останали поради намаления трафик на туристи в края на сезона.

Полковник Бен-Цион спокойно можеше да проведе съвещанието си в Министерство на отбраната или в лагера „Снелер“, че даже и в старото филмово студио в Бейт Агрон. Но той твърдеше, че никоя от тези сгради не е напълно сигурна, че мисията му е ултрасекретна, а там няма начин да забрани на някой любопитен зяпач да се провре. Трябваше му напълно отцепена сграда, в която няма никой друг освен поканените от него. Изглежда, най-доброто разрешение беше да се превземе „Домът на войника“. Освен всичко останало това беше и театрален жест — решение на император.

През цялата утрин по дългата извита балюстрада на улица „Бен-Цион“ пристигаха държавни коли и тихо оставяха пътниците си, а после паркираха до голямата каменна пирамида, построена в памет на загиналите за защитата на Йерусалим. На шофьорите беше разпоредено да пушат зад воланите си, за да не привличат вниманието, като се събират на групи. При всеки от входовете на триетажната сграда от йерусалимски камък стояха на пост по двама цивилни служители на ДСС.

„Поканените гости“ бяха мъже и жени от различни служби, всички внимателно подбрани заради таланта и дискретността си. Хората на Мосад, АМАН, Шабак и Националната полиция пристигаха в цивилно облекло. Офицерите от корпуса на парашутните десантни войски, флота и военновъздушните сили се появиха в ежедневните си униформи, които почти не се различават от бойните на войската.

Ейтан беше успял да открадне няколко часа сън в една от празните стаи. Разумът не му позволяваше да заспи, но тялото му се предаде и Баум буквално трябваше да го отнесе в сградата. Сега, след четири чаши турско кафе и сандвич с яйца, той стоеше заедно с Бени в празния коридор, малко встрани от голямата двойна врата, водеща към голяма аудитория. Залата с триста места беше най-новата придобивка на „Дома на войника“. Тапицираните столове бяха подредени амфитеатрално като в киносалон и се издигаха пред широка, дървена естрада. Обикновено беше заета за военни и исторически лекции от корпуса за обучение. Но днес щяха да я използват в усилието си да предотвратят една катастрофа.

Екщайн и Баум пушеха цигарите си и наблюдаваха офицерите, които влизаха в залата. Много се познаваха, ръкуваха се, питаха се дали няма да слушат поредната досадна лекция от някое изкопаемо на военната общност. Имаха основание да се съмняват в нещо подобно, защото заповедта за събирането не споменаваше естеството на работата, а само мястото и времето.

От друга страна, за Ейтан това беше като първата публична поява на политик, който всъщност изобщо не е искал да бъде избран. Макар и допуснал грешки на всяка стъпка по отношение на Амар Камил и целите му, Ицик Бен-Цион не беше изгубил своя макиавелиански стил. Сега беше стоварил цялата операция в скута на Ейтан. Изтръпнал от последните събития, Ейтан чувстваше тежестта на отговорността си, но не се засегна от жестокостта на Бен-Цион, който му прехвърли задълженията си. Сега поне можеше да мисли ясно, без да се тревожи за своите другари или любими същества. Всички те бяха или мъртви или под желязна охрана.

— Мислиш ли, че тя наистина е в безопасност? — попита за пореден път Ейтан, докато се взираше по дължината на коридора. Наблюдаваше Дани Романо, който мина през двойната врата на главния вход, следван от Очко, който подтичваше подире му като непослушно дете.

— Разбира се, че е в безопасност — отвърна Бени. — Ицик сега е толкова уплашен, че вероятно я е изпратил с хеликоптер в Димона^[1] и я е затворил в склада при бомбите.

— Това ми звучи успокоително — съгласи се Ейтан.

Почти полудели от тревога, той и Бени се бяха върнали от Тел Авив в Йерусалим и в апартамента на Ейтан. При пристигането им едва не се изпозастреляха с хората от охраната. После набързо им обясниха, че когато разбрал ужасната си грешка по отношение на Ети и маскираната като Камил примамка, Бен-Цион изпратил екип направо от Кирия, за да вземат Симона и да я отведат от апартамента на Екщайн в непробиваема като крепост тайна квартира. Опитал се да накара да вземат и жената на Баум. Но нещастните агенти, назначени за тази рискована мисия, получили яки рани и синини, преди да се съгласят с отказа на „домакинята“. За голямо удоволствие на Баум.

Ясно беше, че Ейтан не е твърде очарован от разпорежданията. Бен-Цион отказа да разкрие местонахождението на Симона, но поне това спазване на професионалната етика даде известна увереност на Ейтан, че тя наистина е в безопасност.

Романо се приближи до Ейтан и Бени. Той извади празната си лула от устата и сложи ръка върху рамото на Екщайн.

— Много съжалявам — каза той.

Ейтан изчака малко, докато се увери, че ще може да отговори.

— Трябваше да я накарам да се покрие, Дани.

— Никой никога не би могъл да накара Ети да направи нещо, ако тя не иска — намеси се Бени.

— Ти не си ясновидец, Ейтан — каза Романо.

— Тогава за какво ни плащат? — изхлипа Ейтан.

— За основателни предположения, късмет и надежда за безобидни грешки — каза Очко.

Ейтан наведе поглед към дребосъка. Нищо чудно, че Бени го държи винаги до себе си.

— Къде е Силвия? — попита Баум.

— Работи с Шабак по последните прехващания — отговори Романо. — Ами Бадаш?

— Вече е вътре — отвърна Ейтан.

Романо се огледа към главния вход.

— Мисля, че ние бяхме последните. Чакахме отвън. Не видях Хайнц.

— И няма да го видиш — каза Баум. — Той вероятно вече е на път към Мардж Аюн.

Ейтан не се присъедини към доволството от уволнението на Хайнц. Съмняваше се, че Бен-Цион ще е толкова мил, че само да изпрати капитана на фронта в Ливан. Беше твърде тъжно, за да предизвиква някаква радост. Хайнц просто беше повторил фиаското от Богенхаузен. Беше следвал шаблона стъпка по стъпка, вярвайки, че следва Камил по петите, докато е хванал добре подставен двойник. Беше наследил проклятието от Фелденхамер и полковникът веднага се освободи от него като от прокажен.

Баум погледна часовника си.

— Да влизаме — каза той.

 

 

В аудиторията имаше около петдесет офицери. Но вместо да се съберат пред сцената, те се бяха пръснали из залата, вдигнали крака по облегалките на предните столове, съблекли сака, а някои бяха облегнали уморените си глави назад, върху сплетените зад тила пръсти. Няколко души отпиваха от вдигащи пара чашки, други пушеха. В задната част на сцената двама лейтенанти от военновъздушните сили закачаха голяма спътникова карта на Йерусалим върху тежката синя завеса, която закриваше филмовия екран. В средата на сцената генерал Цамир, шефът на АМАН, се беше навел над дълга дървена маса и преглеждаше някакви материали, докато разговаряше с Ицик Бен-Цион. И двамата бяха облечени в ежедневните си униформи. Във всяка друга армия присъствието на бригаден генерал би накарало младшите офицери да стоят мирно с ръце по шевовете в пълно мълчание. Тук обаче всички израелци си разговаряха свободно.

Романо и Очко си намериха места за сядане, а Баум и Екщайн се отправиха към сцената. Ейтан огледа недоспалите лица. Позна шефа на Националната полиция, после видя Ури Бадаш и един старши служител на Мосад, известен само като Пиер. Много от мъжете и жените на негова възраст също му се струваха познати, но в Израелската армия е съвсем нормално да познаваш колегите си поне по лице.

— Екщайн, ела горе. — Ицик го беше видял и щракна с пръсти, а после посочи трима млади мъже в цивилни дрехи в дъното на залата. — Охрана — извика им той. — Заключете. Вече никой да не влиза и излиза. — Младежите скочиха да изпълнят заповедта му. После той махна с ръка към залата като Мойсей, когато е разделял Червено море. — Всички вие, приближете и седнете отпред. Не искаме да викаме тук.

Позаспалите офицери започнаха да се измъкват от удобните си гнезденца, като ругаеха и мърмореха, докато се придвижваха напред, за да се съберат, седнали неудобно напред.

Бен-Цион се приближи към края на сцената. Трите бронзови „кюфтета“ върху пагоните му изглеждаха току-що лъснати. Черните му обувки блестяха, а токата на колана му беше като огледало. Униформата му стърчеше изгладена като на американски флотски офицер. Секретарката му се беше потрудила. Той сложи юмруци на кръста. Разговорите затихнаха до шепот.

— Добро утро — започна Ицик. — Всички вие сте събрани тук, за да помогнете в провеждащата се операция на АМАН под кодовото название „Флейта“. — Това на пръв поглед спокойно изявление беше заредено с напрежение. Бен-Цион поемаше контрола, за да даде ясно да се разбере точно кой ръководи мисията. Но заради протокола той си направи труда да подчертае, че „Флейта“ е възложена на Баум и Екщайн, та ако се провали, да се знае точно чия е вината. — Сега оставям на моите служители да проведат съвещанието.

Бен-Цион всъщност нямаше намерение да напуска сцената, но когато генерал Цамир скочи долу да седне на първия ред, протоколът изискваше и полковникът да го последва.

С вдървено коляно и нежелание, Ейтан се изкачи горе. После подаде ръка на Баум и го издърпа, докато майорът изправи едрото си тяло до своя капитан.

— Говори направо — прошепна му Баум.

Ейтан огледа внимателните лица. Като млад офицер в парашутните войски той винаги се радваше да говори на войниците си. Сега наивността на младежките амбиции беше изчезнала. Това беше първото съвещание, което водеше от много дълго време насам, а се надяваше и да му е последно. Бръкна в джобовете на панталона си.

— Дами и господа — започна Ейтан. — Събрали сме се тук, за да предотвратим убийството на министър-председателя от един арабски терорист, на име Амар Камил.

Той млъкна и огледа лицата. Всички го гледаха. Някой подсвирна недоверчиво.

— Че защо да го правим? — попита анонимен глас от последния ред. Друг се изсмя. Генерал Цамир извърна глава. Виновният се изкашля.

— Сега няма да говорим за политика — каза Ейтан.

— Хм, извинявай, Ейтан — вдигна ръка една тъмнокоса жена с майорски пагони. Ейтан я позна. Беше експерт по комуникации в някои от оперативните мисии. — Това тренировъчно упражнение ли е? — Беше обикновен въпрос за военни, означаващ „доколко сериозно трябва да приемаме всичко казано?“

— Това не е упражнение — отговори Ейтан.

— О, мамка му — възкликна на английски един служител на Мосад. Като по сигнал от джобовете и куфарчетата на присъстващите изникнаха бележници и писалки.

— При нас Амар Камил се води мъртъв — обади се един от полицейските служители.

— Патологът е сбъркал — отвърна Бени Баум и предизвика моментна шумна реакция, която веднага замря в ледено мълчание.

— Добре. А сега слушайте — продължи Ейтан. Той извади ръце от джобовете си и запали цигара. Издуха облак дим. — Ще споделим с вас всичко, което знаем, и голяма част от онова, което подозираме. Ще започна от самото начало и ще се опитам да бъда кратък. Имаме да вършим много работа.

Той започна с взривяването на полет 206 и оперативното решение да бъде унищожен Камил и групата му. Разказа набързо за Европа, като избегна истинските имена и места, с които би могъл да издаде мрежата и сигурността на АМАН. Описа собствените си самостоятелни усилия на континента с известно притеснение, но знаеше, че е застанал пред умни хора, които заедно биха могли да открият нещо, което те с Баум са пропуснали. Когато достигна до последните събития и съобщи с внимателно контролиран глас за смъртта на Ети, една жена, агент на Мосад, която познаваше Тамар Шошани, изхлипа и скри лице в дланите си.

— И така, в момента сме стигнали дотук. — Ейтан беше облекчен от възможността да приключи с ужаса на целия разказ и да се отпусне отново в трудностите на играта. — Това са заключенията, които направихме аз, Баум, информаторът и Ури от ДСС. — Бадаш вдигна палец в одобрение на казаното. — Камил ще нападне министър-председателя. Той вероятно иска също така моята смърт и на Баум, но смятаме, че засега това е второстепенен въпрос. В териториите той разполага с помощта на стара мрежа от Фронта за освобождение на Палестина. Разполага с неидентифицирано оръжие — по-голямо от пистолет или автомат и по-малко от танк. Така че точният избор на техниката остава неизвестен.

— Леле-мале, не можеш ли да бъдеш малко по-точен? — обади се някой.

— Млък! — изрева Бен-Цион и отново настъпи пълна тишина.

Ейтан не обърна внимание на прекъсването.

— Според Бадаш, който присъства тук, Камил има една-единствена възможност през предстоящите две седмици. Церемонията по заклеването пред Западната стена.

— Та тя е довечера — възкликна недоверчиво един офицер от парашутните десантчици.

— Да — потвърди Ейтан. — Точно затова си тук. Министър-председателят ще пристигне с хеликоптер направо от резиденцията си. Той се съгласи да облече противокуршумна жилетка.

— О, това мнооого ще му помогне — иронично се обади някой.

— Накарайте го да отмени изявата, за Бога! — извика някой.

— Ти го накарай — викна му в отговор Баум.

— Аз ще го накарам — изправи се шефът на Националната полиция и изпъчи гърди. — Познавам го лично.

— Шшшш — вдигна длани Ейтан, за да успокои спора. Той посочи полковника от парашутните войски, чийто батальон щеше да дава клетва. Офицерът се беше отпуснал в стола и клатеше глава. — Кажи им, полковник — каза Ейтан.

— Внукът му е един от новобранците ми — скръбно отговори полковникът. — Министър-председателят няма да се откаже от речта си.

— Глупав инат — измърмори някой.

Ури Бадаш се изправи над наведените глави.

— Слушайте всички! Нашата работа е да осигурим безопасност на всеки, който има нужда, а не да изпращаме правителството в бункерите. Ако искате такова нещо, тогава по-добре направо да си вземем тази проклета държава под мишница и да си се връщаме в Европа!

Бадаш изгледа всички, докато млъкнаха засрамено. После си седна на мястото.

— Добре — продължи Ейтан. — Преди да продължим, нека разгледаме лицето на Камил. — Той кимна на Ури, който вдигна малка радиостанция и издаде заповед.

Двойните врати в края на залата се отвориха и всички глави се извърнаха, когато майор Рами Карера влезе, придружаван от двама телохранители на „Специални операции“. Беше прекарал последните дни заключен в един апартамент в „Маале Адумим“, пазен от двама бивши служители на АМАН, чиято вярност към Бени Баум не се беше променила въпреки оттеглянето им в частния сектор. Изглеждаше изморен, със смачкана униформа, но беше току-що избръснат и не показваше никакво недоволство. След „отвличането“ Баум и Екщайн го бяха осведомили напълно за всичко и той веднага беше разбрал колко е важно да остане в пълна нелегалност.

От друга страна, Бен-Цион беше шокиран до дъното на душата си и веднага се разяри. Но бързо осъзна, че не може да признае публично; че е бил измамен. Извърна се в стола си и впи поглед в Баум и Екщайн с неприкрита омраза.

Ейтан махна на Карера да се качи до него. Майорът стигна до естрадата и подаде ръка на Ейтан да го изтегли горе.

— Та така, хора — каза Ейтан. — Това е лицето, което Камил притежава сега.

— Но той знае, че ти знаеш — веднага се досети някой.

— Така е — съгласи се Ейтан.

— Тогава ще се опита да го промени отново — предположи друг.

— Или пък няма — обади се трети.

— А защо просто не вземем да застреляме Рами? — предложи един от офицерите от ДСС на Бадаш. — Просто да избегнем объркването.

Карера се засмя и веднага му показа пръст.

— Добре. — Ейтан пак размаха ръце за тишина. — Започвате да мислите като Камил и точно това трябва да правим. Да се хващаме за работа, но нека се опитаме да създадем някаква структура, става ли?

Предложението беше идеално, но непрактично. Типично за израелската армия, редът на съвещанието бързо се разби на разгорещена тактическа дискусия. На чиновете не се обръщаше внимание, маниери просто нямаше. Офицерите станаха от местата си, разхождаха се из залата, събираха се на групи и се пръскаха, викаха високо предложения и предположения, поддържаха се един друг или спореха сгорещено.

— Той знае, че се извършва масивен лов за него — каза някой.

— Значи ще се опита да стои настрани. Ще използва нещо далекобойно — предположи друг.

— Ако е снайперска пушка, има шанс.

— Никога не е използвал подобно оръжие при операции — осведоми ги Ейтан.

— Винаги може да започне.

— Може да е „Стингър“ или „Стрела“.

— Няма начин. Те са с инфрачервено насочване. По-скоро ще улучи горещ камион.

— Пък и трудно би прекарал нещо подобно покрай нас.

— Тази вечер и фенерче няма да успее да прекара — заяви офицер от Сигурността.

— Цялата работа може да е операция за отвличане на вниманието.

— Не можем да рискуваме да мислим така.

— Когато ще говори, министър-председателят ще бъде ограден от три страни от горилите си. Така че копелето би могло да го повали само отпред, откъм Еврейския квартал.

— Добро предположение.

— Лошо! Хеликоптерът няма телохранители!

— Хеликоптерът ще прелети над върховете на дърветата откъм урвата — обади се един офицер от военновъздушните сили. — Така няма начин да го удари.

Цял час спориха мъжете и жените. Заемаха твърди позиции, после теориите им отиваха на боклука. Една група се качи на сцената и хората започнаха да сочат различни сгради върху голямата сателитна снимка. Драскаха отгоре й с маркери и клатеха яростно глави.

Ейтан и Баум седнаха зад голямата дървена маса. При тях дойдоха Романо, Очко, Бадаш и полковникът от парашутния батальон. Участваше и един морски капитан, тъй като в церемонията беше включена и рота морски командоси. Седмината мъже се потяха над карти и снимки, правеха списъци за проверка и отхвърляха повечето предложения, а после започваха отначало.

Накрая генерал Цамир се качи на сцената. Той плесна с ръце, за да се върнат всички по местата си. Бен-Цион тръгна да се качи при командира си, но той му махна да си остане на мястото.

— Така — започна високият сивокос офицер. — Изслушах повечето от аргументите ви. Мисля, че сме разчепкали тази операция колкото можем най-добре. Сега трябва да действаме и затова ще приемем следното, като не изключваме и се надяваме на блестящи импровизации. Ще сумирам.

Генералът вдигна ръка и започна да сгъва пръсти.

— Първо: повечето от нас са съгласни, че опитът ще бъде с оръжие от типа земя-земя. Второ: като се има предвид кордонът за охрана, най-вероятно е опитът да дойде отпред, откъм западния пръстен на площада, по време на обръщението на министър-председателя. Трето: всички сме на мнение, че Камил вече разбира, че гамбитът му с Карера е провален, така че той трябва да се опита да проникне сред нас маскиран и със съвсем противоположен образ на този на офицера от армията.

Генералът замълча, но никой не възрази. Не беше от уважение, а защото всички бяха съгласни с изводите му.

— И накрая, четвърто. — Той се обърна към Ейтан. — За съжаление, Екщайн, изглежда, ти си се превърнал в най-добрия експерт на света по отношение на Амар Камил. Ако е необходимо, помисли малко, а след това ти ще издадеш заповедите за деня.

Генералът скочи от сцената. Бележниците се появиха отново с готови моливи за писане. Ицик Бен-Цион се понаведе и сграбчи с ръка стиснатите си челюсти.

На Ейтан не му беше нужна и минута. Той вече беше взел решението.

— И така, колеги — започна той. — Ето какви са заповедите ми…

 

 

От бледото пустинно небе над Йерусалим нощта се спусна бързо като индигова завеса, непомрачена от облаци, които да закрият отблясъците на слънцето, потъващо в далечното Средиземно море. За повечето жители на Йерусалим вечерта донесе хладното, очаквано успокоение от горещия ден на отиващото си лято. За Ейтан падащият мастилен мрак беше като ледена слана. Той го наблюдаваше от парапетите на Еврейския квартал в Стария град. Чувстваше се като моряк, страдащ от морска болест, застанал върху напречната рея на главната мачта, за да наблюдава пурпурното кипене на задаващия се откъм хоризонта тайфун.

Той разтри ръцете си, за да отстрани тръпките, и погледна надолу към големия площад пред Западната стена. Огромната площ беше гладка като пода на древна открита гробница. Хиляди квадратни плочи йерусалимски гранит, полирани като метална палуба на самолетоносач. В центъра голям квадрат беше ограден с позлатени въжета, окачени върху черни метални стойки. Вътре покрай трите по-близки страни на квадрата върху редици метални поставки за оръжия блестяха автомати „Галил“, подредени в идеална симетрия, насочили смъртоносните си дула към небето. Зад всяка от поставките за оръжия имаше дървена маса, а върху всяка от масите — пирамида армейски библии, подвързани в тъмносиня кожа.

По-нататък беше издигната дървена сцена. Върху нея имаше полукръг от метални столове, върху които да се настанят важните гости. В центъра на сцената беше поставен нисък подиум, върху който малка лампа осветяваше катедра с единствен микрофон. Сцената беше заобиколена с израелски знамена и украса, които я правеха да прилича на торта по случай рожден ден на възрастен човек.

Под сцената и вляво от нея се чуваха какофонични звуци и тихо бумкане откъм друга група метални столове. Членовете на оркестъра на въоръжените сили на Израел, облечени в маслиненозелените си униформи и шапки с козирки в британски стил, продухваха студените си инструменти. Зад музикантите, издигаща се над тях и сцената, имаше временно издигната метална структура. Беше гигантска версия на сребърните парашутни крила на военновъздушния корпус на Израелската армия. Формата на парашута и крилете бяха обвити в напоен с керосин плат, както и еднометровите букви отдолу, които изписваха „По-бързи от орли, по-смели от лъвове“. Когато войниците се закълнат, този феникс ще пламне.

Докато Ейтан стоеше до високия парапет в западния край на площада, почти нищо не можеше да се скрие от погледа му. Вляво от него единственият вход за посетители, който идваше откъм арабския квартал, беше затворен от гранична полиция. Покрай високите парапети на старата Отоманска стена, която затваряше северната част на площада, в пълна бойна униформа патрулираха опитни парашутисти-десантчици, които се разхождаха между поставените прожектори, осветяващи площада под тях. Точно насреща през площада гигантските камъни на самата Западна стена се издигаха нагоре, за да се срещнат с плоския площад на „Харим ес Шариф“, святото за мюсюлманите място, където държавните власти не допускаха еврейски войници, за да се избягват сблъсъци между израелци и молещите се палестинци. В центъра на святата за мюсюлманите земя се издигаше огромният златен купол на „Храмът на скалата“, блеснал под звездите като частна обсерватория на милиардер.

Обикновено в основата на огромната вертикална стена, наричана още „Стената на плача“, се събират тълпи облечени в черно религиозни евреи, които се кланят и се молят, докосвайки свещените останки от Храма на цар Соломон, хора пишат бележки и ги поставят в древните каменни пукнатини. Тази нощ поради предстоящия военен ритуал при стената имаше само няколко възрастни мъже. Те седяха приведени над тежките дървени маси и четяха в спускащия се мрак от библиите си.

Вдясно от церемониалния анклав дълга и извита каменна рампа водеше от площада нагоре към покритата с каменна арка порта и към „Харим ес Шариф“. Поради политическата чувствителност по отношение на спорната територия тази порта се пазеше от група доверени израелски полицаи от арабски произход. Въпреки доверието към тях, те трикратно бяха предупредени, че не бива да допускат никого да премине през тази нощ от върха към площада. И за по-голяма сигурност, долната част на рампата се пазеше от още една група на граничната полиция.

Единствения открит вход към площада се намираше вдясно — през „Боклукчийската порта“ в южната част на откритата гробница. Там беше построен метален пропускателен пункт, подобно на стария граничен пост между Източен и Западен Берлин, през който дълъг поток посетители бавно преминаваше напред към мястото на церемонията.

Ейтан винаги ценеше посещенията си в Котела. Откакто сам се беше заклел тук преди петнадесет години като възторжен, недоспал и горд наборник, той смяташе това място за два пъти осветено. Въпреки огромните тълпи посетители тук винаги беше тихо. Площадът беше изпълнен само с шепота на молитвите, тихото обръщение на евреите, застанали близо до своя Бог. Той не беше религиозен, но Стената за него олицетворяваше сърцевината на историята на неговия народ. И макар да не идваше тук, за да се моли, това беше идеално място за размисъл, за преосмисляне и възприемане на причините за съществуването му.

Беше място за благочестие.

Храм и светиня.

Място за убиване.

 

 

— Нож едно, Нож едно, говори Вилица, край.

Пресекващият глас го стресна, вибриращ до дясното му слепоочие. Той извади миниатюрната радиостанция от задния си джоб.

— Тук е Нож, разбрано, говори — отговори той в малката черна кутийка.

— Ела. — Беше гласът на Бени, който го викаше долу на площада.

— Разбрано — каза Ейтан и прибра радиото. Пое си дълбоко дъх. Министър-председателят е на път. Той се огледа към стълбите, парапетите и покривите на Еврейския квартал. В сенките се виждаха силуетите на много фигури. Всички те бяха от АМАН, ДСС, полицията или Мосад. Снайпери, преследвачи, свързочници, стрелци с пистолети. Много от тях носеха очила за нощно виждане или имаха инфрачервени окуляри на оръжията си. Половината от тях наблюдаваха площада долу, а останалата половина се намираше из нишите и уличките на жилищния район сред къщите и извиващите се стени.

Ейтан тръгна надолу по широкото каменно стълбище, което води към площада. С всяка стъпка върху твърдия камък той губеше надежда, макар да се мъчеше да държи жива волята си.

Площадът се пълнеше с войници. Младите наборници се подреждаха в очакване в южния край за своя марш към славата.

Официалните лица и семействата на войниците чакаха чинно реда си да преминат през единствения вход. Процедурата беше бавна, тъй като съгласно заповедта на Ейтан всеки участник или посетител, включително официалните държавници и политици бяха получили през този ден специални, кодирани по цвят лични карти. При самата врата Очко седеше наведен над преносимия СКСК на Ябло. Данните за роднините на всеки наборник от парашутните войски и морските командоси бяха прехвърлени от базата данни на централния наборен център в Тел Ашомер и когато всеки от членовете на семействата пристигнеше, трябваше да каже името, адреса и рождената дата на войника, за когото идва. Ако информацията съвпаднеше с базата данни, на всички цивилни се издаваха цветни пропуски, които те трябваше да закачат върху дрехата си на гърдите.

До церемонията не беше допуснат нито един арабин — нито такива, които са израелски граждани, нито пък живеещите на Западния бряг. Въпреки това двойки цивилни агенти се разхождаха из събиращата се тълпа, като дискретно разпитваха всеки, който дори отдалеч напомняше с нещо фигурата на Камил.

Всички висши офицери бяха много доволни от предпазните мерки на Екщайн. Околността беше херметически затворена — би трябвало човек да притежава крила или шапка невидимка, за да проникне през черупката на сигурността.

Но Ейтан не беше спокоен. Чувстваше се като сляп слон, който се бори със скорпион.

Единствената останала му надежда беше, че въпреки доводите за противното, докато той не е убит и министър-председателят е в безопасност. Точно заради това той и Бени бяха прекарали целия следобед по улиците на Йерусалим. Бяха ходили напред-назад по най-оживените места, покрай претъпканите кафенета на улица „Бен Йеуда“. Ейтан напред, Бени на няколко крачки след него. Надяваха се, че Камил ще направи своя ход. Молеха се да не го прави.

Нищо. През целия изтощителен ден очакваха изстрели, които така и не избухнаха.

Но все още имаше макар и малък шанс манията на Амар Камил към Тони Екхард да го предизвика. Ейтан стигна до площада и зави надясно към ярко осветения район, който стоеше някак откъснат от събиращото се множество от хора. Под редица малки прожектори, поставени върху високи фотографски триножници, се намираше подвижният команден фургон „Шевролет“ на генерал Цамир. От покрива му стърчаха антени, а вътре радиостанциите пращяха с гласовете на отговорните офицери.

Обикновено колата би трябвало да е заобиколена от цял контингент помощници и офицери от разузнаването. Но сега на всички тях беше заповядано да стоят назад, извън кръглото езеро светлина, което блестеше върху полираните камъни.

Сред блестящото петно като церемониалмайстор върху голяма сцена стоеше сам Бени Баум. Вдигнал единия си крак върху бронята на командния фургон, той закриваше с длан очите си от ярката светлина и гледаше към издигащите се кули върху покривите на Еврейския квартал. Ейтан се приближи и застана до него. Двамата се спогледаха, но не се поздравиха. Застанали сега двамата сами под бяло-жълтите лъчи, те изглеждаха като приготвени за разстрел от огневи батальон жертви.

„Ето ни — беше посланието им. — Можеш да стреляш по нас.“

Трудно беше да накарат Цамир да се съгласи с това последно усилие за отклоняване на огъня, но в края на краищата той просто нямаше друг избор. Дълг на войниците му беше да защитят държавата от зло и ако подобна саможертва би могла да принуди терориста да се разкрие, нямаше логика да се противопоставя на това тактическо решение.

Кожата по гърдите на Ейтан беше настръхнала, а космите му изправени като от електрическа буря. Не можеше да стои повече от няколко секунди на едно място, но не излизаше от светлия кръг. Бени като че ли почти не дишаше.

Удар на цимбали накара сърцето на Ейтан да подскочи и той се извъртя към Стената. Оркестърът започна да свири химна на израелските въоръжени сили — марш в британски стил с много удари на чинели и барабани. Каретата на войниците тръгнаха в марш към подредените пирамиди с оръжия и масите с библии. Тълпата избухна в ръкопляскания.

Ейтан извърна глава на юг към вратата на крепостта, където друг шум се надигна с почти същата сила като ентусиазираното ръкопляскане на роднините на войниците. Над металния пропускателен пункт блесна ярка светлина и един хеликоптер „Бел“–212 на военновъздушните сили се издигна като гигантски, разярен стършел. Той мина над бариерите, наведе носа си напред и веднага кацна върху празното каменно каре, където със съскане горяха опознавателните лампи за кацане. Шейната му едва беше докоснала земята, когато две еднакви лимузини се насочиха напред и спряха от двете страни на хеликоптера. Вратите им се отвориха, светнаха куполи от светлини и групи от едри млади мъже в цивилни дрехи се приведоха под вятъра и въртящите се перки, докато от двете страни на хеликоптера започнаха да слизат пътниците. Невъзможно беше да се разбере в коя от колите е прибран министър-председателят. И двете коли потеглиха по различни маршрути, но се насочиха към мястото на церемонията.

Ейтан се опита да мисли. Маршируващият оркестър, гърмът от аплодисментите, виенето откъм хеликоптера. Невъзможно му беше да се концентрира. Запуши ушите си…

 

 

Високо над огромния площад пред Западната стена върху широкото било на Хълма на Храма се издига Куполът на Скалата, сред втори каменен площад, с площ повече от един квадратен километър. От трите си страни Хълмът е ограден с горички от високи дървета. В далечния източен край на този религиозен покрив — откъдето Мохамед се е издигнал на небето и върху който Авраам едва не принесъл в жертва Исаак — звуците от военната церемония бяха заглушени от разстоянието и вечерния вятър.

В този край на Хълма дебелата Отоманска стена се спускаше на четиридесет метра право надолу към тъмната долина под нея. Сухата урва беше необитаема, посипана с разпръснати, изпочупени надгробни паметници и изпопадали камъни от Хълма на маслините, който се издигаше високо в източната й страна.

В основата на стената на петдесетметрови интервали бяха разположени войници в пълно бойно снаряжение. Стената беше препятствие — непристъпна дъга от гигантски вертикално издигащи се каменни блокове, но армията нямаше намерение да рискува и да я остави неохранявана.

Повечето от самотните войници бяха нащрек. Но на всички им беше скучно.

Един от тях беше мъртъв.

Вратът му беше прерязан с един рязък замах с нож. Всъщност той изглеждаше жив, но заспал на поста си. Седеше на земята, опрял гръб в стената, поставил пушката си върху разкрачените крака с удобно отметната глава. Само отблизо можеха да се видят безжизнените очи, които издаваха състоянието му.

Амар Камил се изкатери. И този път не му бяха нужни въжета или питони. Между камъните имаше широки пукнатини, където можеше да се захваща. Подметките на бойните му обувки се забиваха в каменните пукнатини, а разперените пръсти намираха достатъчно места за захващане. Спортният сак висеше на гърба му, докато се издигаше бавно и безшумно в тъмнината. Почти не дишаше и не зацапваше с прах униформата на офицера, чието голо тяло вече изстиваше мъртво в една маслинена горичка близо до Витлеем.

Той се прехвърли през ръба на стената и скочи върху краката си. Скри се веднага зад едно дърво. Боядисаните му в черно къдрици блестяха под светлината на звездите. Свали спортния сак и бавно отвори ципа, като преди това постави кафявата барета на главата си под наклон над едното си око и ухо. Извади пистолета с приспособения в домашни условия заглушител, закрепен неподвижно към дулото. Беше примитивен, но в най-лошия случай щеше да изпълни поне три изстрела, с които да може да се защити. Пъхна го на гърба под колана над униформената си риза. Дълбоката рана от нож в гърба му гореше като огън и продължаваше да кърви, въпреки стегнатата превръзка с хирургическа лента. Той не й обърна внимание.

Накрая извади двете половини на РПГ-то, завинти ги една в друга и постави оръжието отново в сака. Вкарването на бойната ракета щеше да му отнеме само няколко секунди. Подаде глава иззад дървото.

Вдясно от него големият Храм на Скалата се издигаше сред великолепие и тишина. Тъй като молитвите за деня отдавна бяха приключили, там не се виждаше жива душа. Отпред се виждаше отворената каменна порта на Хълма на Храма. В другия край светлините от церемонията се издигаха към небето от огромния площад под Западната стена като в заключителна нощ на карнавала в Монако.

Оркестърът беше замлъкнал. Войниците трябва да са получили оръжията си, защото се чуваше ехото от заповедите за парада и тропането на стотици метални приклади по студените камъни.

Той се изправи, вдигна сака и тръгна. На Хълма не можеше да има евреи. Въпреки откритата омраза, която се изливаше отгоре им от всяка палестинска душа, те продължаваха да показват уважението си към мюсюлманските храмове. Това щеше да бъде фаталната им грешка.

Той вървеше. Спокойно, като че всичко му принадлежи. Като завоевател. Между него и далечния парапет над Западната стена двойка арабски полицаи разговаряха и пушеха. С това си държание светотатстваха пред светия храм, но Амар не се почувства обиден.

Вятърът духаше над големия площад, листата на евкалиптите шумоляха. Арабските полицаи се обърнаха към него. Изгледаха учудено високия израелски офицер.

Той продължи напред широко усмихнат.

 

 

Ейтан се опитваше да разсъждава. Главата го болеше от напрежение. Навсякъде наоколо му цареше хаос. Бръмчаха двигатели, хора ръкопляскаха, прикладите удряха камъните и заповедите отекваха от стените. Но нищо не се случваше.

Той се завъртя. Разглеждаше високите парапети, като се напрягаше да зърне нещо из сенките и формите над тях. Не беше възможно да се е излъгал и тук да не се случи съвсем нищо. Ако цялата му концепция се окаже смъртоносна глупост и Камил го изненада отново, като при това изпълни мисията си, Ейтан просто нямаше да го преживее. Започна да прекарва пръсти през косата си, молейки се да чуе изстрел. Почти му се искаше да го прониже куршум, за да му докаже, че не е луд.

Внезапно шума от церемонията замлъкна. Войниците бяха получили оръжията и библиите си. Един старшина им говореше. Изричаше думите на клетвата, след което попита дали са готови да се закълнат.

Трябваше да мисли. Всеки път се беше оказвал на една крачка зад Амар Камил. Сега трябваше да мисли като Амар Камил. Сега или никога той трябваше да се превърне в Амар Камил. Трябваше да изпревари собствените си мисли.

— Ани нишба!^[2] — Триста войници ревнаха ведно клетвата си с гръмовната младежка невинност, която накара камъните да затреперят под краката му.

И тогава разбра. Излъгал се беше. Мисълта, че министър-председателят е в безопасност, докато той е жив, е погрешна. Не, Камил иска Ейтан да бъде свидетел на последния му удар и да страда, също както беше страдал при смъртта на другарите си. Това щеше да е най-отмъстителният удар на Камил. Убийството на убиеца на брат му можеше и да почака. Вероятно до утре. Или след десет години!

През ума му мина светкавица. Ицик Бен-Цион е бил прав. Камил не е самоубиец и ако има намерение да убие министър-председателя и въпреки това да храни някаква надежда да се измъкне, има само една маскировка, която да възприеме за тази цел. Той трябва да е облечен като армейски офицер, защото в последвалото меле всеки друг, който се отдалечава от местопрестъплението, би бил съборен на земята от охраната като при лов на газели.

Войниците, оркестърът, офицерите, публиката. Сега всички бяха застинали в пълно мълчание. Ейтан извърна глава. В предната част на сцената с официалните лица, зад катедрата, се беше събрала малка група. Беше полукръг от гиганти, всички над два метра високи. Всички стояха неспокойно, наблюдаваха, въртяха очи. Горилите на министър-председателя.

Дребният мъж стъпи върху ниския дървен подиум. Възрастната му посивяла глава навлезе в кръга светлина над катедрата. Сребристата му вратовръзка блесна. Той се изкашля, усмихна се и започна да говори.

Ейтан се обърна към Еврейския квартал. Сега. Щеше да се случи сега. Тръгна напред като привлечен от кръга светлина. После спря. Всички очакваха изстрелът да дойде отпред. Не! Ще бъде точно обратното. Винаги обратното на онова, което очакват.

Той чу един глас, пукане на радиостанция откъм командния фургон на Цамир. Част от изречение.

— … войникът е мъртъв. Току-що го намерихме в основата на източната стена на града. Край.

Ейтан хукна отново към светлината с отворена за вик уста. Баум го нямаше.

Той вдигна ръце и се завъртя лудо, търсейки. Очите му зърнаха движението. Върху рампата, водеща към Храма на Хълма. Бени спринтираше като бик. Сам.

Ейтан хукна. Измъкна радиостанцията от джоба си.

— Камила едно, Камила едно — изкряска той. — Говори Нож, обади се.

Арабските полицаи на Хълма бяха в същия радиообхват. Те не отговориха.

Той тичаше слепешком, задъхан още преди да тръгне. Не можа да извика на охраната от гранични войски, когато мина покрай хората. Коляното му гореше от болка, докато спринтираше нагоре по наклона на рампата.

На върха малката вратичка към Мароканската порта беше отворена. Той притича през нея върху широкия площад на Хълма. Сърцето му се блъскаше, подскачаше да изскочи от устата му, когато видя свитите тела, строполили се едно върху друго като Ромео и Жулиета.

Чу остра кашлица вляво от себе си и хукна нататък. Изпусна радиото и то се пръсна на парчета по камъните на Хълма, докато измъкваше пистолета си и го насочваше.

Там, където Хълмът свършваше при горната част на Западната стена, земята беше засенчена под дълга, правоъгълна сянка. Втора, подкрепяща стена с височина два метра и водеща към втори широк парапет се издигаше от тъмнината. В основата й седеше някаква фигура.

Ейтан хукна към стената и се приведе. Опипваше пътя с протегнатата си лява ръка, като оставяше потни следи по камъните. Баум седеше там, дишаше бавно, опрял глава върху студените камъни, притиснал ръка към корема си. Река от кръв извираше между пръстите му и се събираше в скута. Вече започваше да изтича от езерцето там върху камъните. Напрегнатото лице блестеше бяло като луна при пълнолуние.

Ейтан се приближи, стиснал зъби в ужасна гримаса. Когато го приближи, Бени бавно обърна глава. Върху лицето на Баум нямаше следа от болка, но очите му бяха като стъклени. Изглеждаше изморен, смачкан, почти готов да се предаде.

Той вдигна бавно дясната си ръка изпод крака си и когато капитанът се приближи, Бени стисна ръката му с последните остатъци от силата си. Отвори уста и Ейтан се наведе към лицето му.

— Той е много по-бърз от теб, Ейтан — прошепна Бени. — Но ти можеш да го победиш. Ти можеш.

Ейтан се опита да каже нещо. Не можа. Нямаше време за разговори. Той дръпна ръка и погледна нагоре. Стената беше висока. Твърде висока. Сведе поглед към Баум, вдигна десния си крак и стъпи върху рамото на Бени. Баум бързо вдигна ръка и стисна с пръсти глезена на Ейтан, за да го стабилизира.

С едно бързо движение Ейтан се хвърли нагоре и падна по корем върху горната част на широката стена. Държеше напред пистолета си и се хвана с лявата ръка, за да може да вдигне краката си отгоре. После се превъртя и се изправи.

Амар Камил чакаше. Стоеше само на два метра от него с гръб към ниския парапет на Западната стена. Светлините очертаваха като с ореол силуета му. Беше облечен в бойна униформа на капитан от парашутните десантни войски. Трите бронзови ивици блестяха върху пагоните му, сребърните парашутни криле на значката бяха като светло петно върху гърдите му. Кафявата барета беше елегантно наклонена над дясната вежда, като че се е научил да носи тази униформа по рождение.

До краката на Камил лежеше празна, смачкана спортна чанта. До нея върху ръба на стената блестеше мълчаливата черна тръба на РПГ. Грозната бойна глава беше заредена, капачката на взривателя — свалена. Ударникът беше изтеглен и готов да удари.

Въпреки всичко това на Ейтан му беше трудно да осмисли видяното. Камил толкова много приличаше на израелец с идеалната си униформа и леко разкрачените крака в кафявите военни боти, че на Ейтан му беше трудно да си представи, че това е човекът, който участва във всичките му кошмари. Толкова спокоен, толкова сигурен.

Само дето беше насочил пистолет със заглушител право в лицето на Ейтан.

Ейтан се беше смръзнал полуприведен. Дъхът му излизаше като вълни от втечнен газ, пулсът се беше качил в гърлото му. Той гледаше неподвижен към лицето в сянката и само очите му блестяха като на пантера. Тялото на Камил помръдна заедно с дулото на заглушителя, което се наклони бързо на два пъти към земята.

Ейтан се наведе бавно, като че се намираше под вода. С очи, втренчени в лицето на Камил, той наведе браунинга си към камъните. Въпреки всичко искаше да опита, макар да знаеше, че ако ръката му трепне за миг, ще бъде блъснат от стената върху скута на Баум.

Надигна се отново, без оръжието. Леко се извърна и застана точно пред врага. Краката му трепереха от притока на кръв и адреналин.

Отнякъде чу стъпки, но те бяха много далеч. Нямаше да стигнат навреме. Чу друг звук — далечен глас, с леко металически тембър. Речта отекваше откъм големия затворен площад отдолу.

Почувства движението на тялото си напред, въпреки разума, който се опитваше да го спре. Но тялото на Камил не трепна.

— Не бой се, господин Екхард — изрече гласът на идеален, спокоен иврит. — Ти само ще трябва да видиш убийството на вашия министър-председател. А после аз ще те убия така, както ти уби брат ми.

Пистолетът със заглушител започна да се измества надолу, съвсем леко изменяйки траекторията. Той щеше да стреля в Ейтан. Но не и да го убие. Не още. Просто искаше да го обездвижи, за да може после да се изправи върху стената и да стреля с РПГ-то, хвърляйки отново двата народа в мрака на племенната мъст. Щеше да стреля в краката на Ейтан. В краката.

— Ти уби Джамайел. — Ейтан се учуди, че е намерил глас. Хриплив и прегракнал като че от ужас. — Ти уби собствения си брат. — Той премести десния си крак напред, като почти го влачеше. — Ти го използва като жертвено агне. А аз бях само ръката на Аллах, който те наказа.

Улучи право в целта. Камил вдигна глава. Очите му се бяха присвили до горящи цепнатини, а по лицето му бликна ярост. В тази жизненоважна милисекунда той вдигна пистолета, за да стреля в главата на Ейтан, а Ейтан извърши единственото, което можеше. Единственото движение от крав-мага, което се беше научил да използва сравнително добре.

Скочи с левия крак напред, изхвърли лявата ръка напред и нагоре, хвана заглушителя, и се дръпна встрани, когато той гръмна близо до лицето му. Изкрещя, докато удряше с десния си юмрук, но Камил дръпна глава и ударът не улучи. Усети силен удар в коляното си, но продължаваше да държи пистолета. В тази частица от секундата разбра, че няма да успее да завърши движението, няма да може да обърне пистолета и да го използва срещу Камил. Една разтворена длан го удари през лицето, докато се извиваше наляво с всичката си сила, хвана и с дясната си ръка пистолета, дръпна го рязко от ръката на Камил и го хвърли надалеч в нощта.

За миг от секундата двамата останаха един срещу друг с празни ръце. Но силите им не бяха равни. Ейтан извърши немислимото.

Докато очите на Камил изпъкваха от ужас, Ейтан изкрещя името на Симона, хвърли се напред, сграбчи жестоката си съдба в прегръдка на омраза и я понесе заедно със себе си отвъд парапета, с дълъг, отекващ писък надолу, към далечния каменен площад…