Стивън Хартов
Шалом убиецо (8)

6.
Европа
Тринадесет часа по-късно

Черният локомотив на гарата в Аахен изпускаше бели облаци пара в нощта, чакайки като разярен бик на зимно родео. Издигаше се голям и тумбест до източния край на тъмния перон, насочил острия си нос към Бон и изпускащ дълбоко хъркане от железните си недра, докато подтичващи германски железничари прикачаха опашката му от спални вагони и вагон-ресторанти в безполезни усилия да не нарушат разписанието. Модерният, електрически френски експрес от Брюксел едва преживя пресичането на границата. Неговите трансформатори и кондензатори се разбунтуваха окончателно и той остана тих, тъмен и изоставен на първата си спирка в Германия. А над шестстотинте пасажери трябваше да продължат пътуването си до Виена по старовремски — сред тракането на стоманените колела и скръбното виене на парния локомотив.

Амар Камил нямаше нищо против прехвърлянето. Нито против закъснението. Той беше търпелив левантинец и гледаше с цинизъм на вярата в модерното.

Застанал беше върху бетонния перон и почистваше новите си очила със златни рамки. Наблюдаваше как останалите пътници бързат да си купят бира и сандвичи от веселите продавачи, които се появиха като по магия на перона. Всички бяха с тънки дрехи. Беше вече лято и никой не бе предвидил двучасовия престой посред нощ на гарата в Северна Германия. Те потропваха с крака и се свиваха, дърпайки куфарите си. Изглеждаха като бежанци, чакащи последния си шанс да стигнат свободата.

Вратите на немския влак се отвориха и последва блъсканица. Амар стоеше и наблюдаваше, прибрал ръце в джобовете на дългия шлифер с цвят на маслина. Боядисаната му червеникаворуса коса блестеше от капчиците на лекия дъждец. След минута перонът почти се изпразни. Амар се огледа. Останаха само продавачите, а когато големите стоманени колела започнаха да се завъртат, той вдигна малкото си куфарче и затича към първия вагон.

— Бързо, бързо, приятелю! — завика закъснелият френски кондуктор и протегна ръка към куфарчето на Амар. Той му го подхвърли и сам скочи върху стъпалото. Дребничкият французин поклати глава към Амар, мина покрай него и скочи върху перона. Потича малко заедно с влака, а после спря и се извърна като че със съжаление към нещастните души, които продължават пътя си в Германия.

Вагоните бяха претъпкани и вече се чуваха протести от хората, които са си платили за места или кушети, а едва намират място да стоят прави. Но Амар не се тревожеше за удобства.

Той бавно се промъкна назад по цялата дължина на влака. Поглеждаше изпитателно очите на възрастните, покрай които минаваше, и понякога спираше, за да огледа някой, който го следва. Но хората или намираха място и сядаха, или го изпреварваха напред. Затова той също продължи.

Трябваше да се качи на френския експрес в Брюксел. Но вместо това той беше отлетял със самолет до Ротердам, после до Дюселдорф, откъдето пристигна с кола в Аахен. Изостави колата под наем на гарата. По време на обучението Амар изпълняваше съвсем точно указанията на учителите си. Но навън ставаше дума за неговата глава и затова спазваше само собствения си график.

Той достигна последния вагон на влака. Беше тапициран с плюш първокласен кушет-вагон с малки купета. По покрития с дебела пътека килим на коридора вляво нямаше никой. Сега той закрачи бързо към последното купе, провери номера на вратата и без да чука, дръпна ръчката и я отвори.

Майор Владимир Козов от Седми отдел при Първо главно управление на Комитета за държавна сигурност — КГБ — седеше сам в богато обзаведеното купе. Сгъваемото легло още не беше разгънато и майорът се беше свил в отсрещния ъгъл на кобалтовосиньото кресло като наказан ученик. Майорът беше човек с широки рамене, широко, славянско лице и къса, остра, посивяваща руса коса върху големия костелив череп. Козов е бил прехвърлен от Главното разузнавателно управление на армията много отдавна, но като всички кадрови офицери не можеше да промени стойката и изражението си, които не отиваха изобщо на цивилните му дрехи.

Камил едва не се изсмя, защото Козов беше облечен в един от онези тъпи славянски вълнени костюми, които правеха съветските съветници в Ливан да изпъкват като нудисти на официален прием. В момента яката на ризата му беше разкопчана, а дрехите му измачкани и потни, показващи факта, че късното появяване на Камил му е подействало здраво на нервите.

Козов като че се стресна за миг, но после захвърли броя на „Пари Мач“ върху креслото и вдигна благодарствено длани.

— О! Л’анфан терибле!^[1]

Камил не се усмихна. Той постави пръст пред устните си и дръпна вратата зад себе си. Остави куфара си на пода и се огледа. На отсрещната стена имаше голям прозорец, а отвън танцуваха светлините на далечната провинция, подскачащи от ритмичното поклащане на потракващите влакови колела. Над прибраното легло имаше предпазна мрежа за багажа, където се мъдреше куфарът на Козов. Срещу леглото имаше малко огледало над ниско шкафче, съдържащо мивка, покрита с повдигащ се капак. Камил бръкна в джоба си и бързо отвори вратата на шкафа до входа. Празен. После пресече купето и отвори шкафчето на мивката, което затвори след бърз оглед. Ритна крака на креслото, а после прокара свободната си длан по стените не толкова за проверка, колкото да спечели време и да обмисли вероятните възможности. После се обърна да излиза.

— Къде отиваш? — попита на френски с леко раздразнение Козов.

— Да се запозная със съседите ни.

— Нямаме съседи — каза Козов. — Ние сме в последното купе, а аз съм купил и това пред нас. Струва ми 200 лири стерлинги. Така че… ако обичаш… — Той направи знак на Амар да седне.

Камил остана прав и замислен за миг. После заключи вратата и се приближи към креслата. Седна срещу Козов с гръб към дървената стена. Извади ръка от джоба си и постави 7,65-милиметровия си пистолет до себе си.

Козов погледна оръжието и се раздвижи в креслото.

— Май си позагубил вярата си, Асуан — продължи на френски той.

— В една чужда държава имах учител, който ме научи, че само поповете вярват.

Козов кимна, разпознал собствените си думи.

— Може би не ти е споменал за известни изключения.

— Я да видим — отвърна Амар като студент по право, търсещ прецедент. — През 1975 година най-довереният помощник на Карлос, Мишел Мурхабал, пристигнал в оперативната квартира на улица „Тулие“ в Париж с „опашка“ от трима приятели. Тези „приятели“…

— Са били агенти на френската Държавна сигурност и Карлос трябвало да се измъква със стрелба. Да — завърши Козов урока с въздишка. — Взимам си бележка.

Руснакът бръкна бавно и показно в джоба на сакото си. Извади кутия български цигари и запали една, като изпусна облак гъст и остър дим.

Камил се усмихна.

— Скъпи майоре. Колко познато.

Козов сви рамене:

— Може би. Познатото може да е досадно, но не е опасно. Трябваше да се качиш на влака в Брюксел.

— Да, но предсказуемостта…

— Е смърт — довърши Козов. — Така е. Може ли да продължим? — Ако чуеше отново собствените си думи, щеше да кипне. Искаше да си каже наставленията и да се отърве от палестинеца. Камил тук определено беше много по-различен, отколкото го познаваше в Москва. И разликата не му харесваше.

Амар също нямаше търпение да продължат. Беше чакал много дълго и търпеливо този момент, съзнавайки, че новите му господари са намислили нещо за него, което ще му разкрият, когато те решат. Чувствата му към Козов бяха едновременно на благодарност и на омраза, горе-долу като онези, които изпитват французите към американците. Все пак в Мюнхен му беше станало ясно, че западните разузнавания са му по петите. Тогава внезапно, като някаква божествена намеса, се появи Владимир Козов и го измъкна от пожара, фактически изтривайки Амар Камил от лицето на земята, за да го възроди като някой друг. Амар не хранеше илюзии за мотивите му. Ясно беше, че обучението му е фокусирано към извършване на някакво убийство на израелска земя. Но както всички операции на Седмо управление, обектът нямаше да му бъде разкрит до последния възможен момент. Разбираше, че ще е някоя важна клечка, може би друг палестинец, най-вероятно някой лидер от Западния бряг, който се е отклонил от руското ръководство. Приемаше това. Просто щеше да прибави и този човек към личния си списък.

Беше настанало време за отмъщение.

Въпреки изнервящото чувство, че споделя клетка с отровна змия, Козов се премести по-близо до Камил. Облегна лакти върху коленете си и почеса широката си челюст с два от месестите си пръсти. Заговори на английски.

— Да започнем с лицето ти.

— Лицето ми? — Амар изглеждаше изненадан. Английският му звучеше спокойно, както го беше практикувал веднъж седмично в часовете за обучение в „американския център“.

— Да, лицето ти. Да не мислиш, че сме разрешили на хирурзите ни единствено да извършват естетическа пластика? Опипай белега.

Амар посегна и докосна малкия извит белег под дясното си око. Да, все се чудеше как могат да търпят в КГБ толкова невнимателно отношение към пациент. Но после започна да му харесва малко пиратската физиономия, която беше получил. Наклони глава и зърна отражението си в големия прозорец на купето. Дъждът мокреше стъклото. Ивиците вода течаха почти хоризонтално от вятъра на движението. Амар обичаше влаковете. За него те бяха невероятно тайнствени и романтични.

— Израелският кабинет ежедневно изслушва различни офицери от генералния щаб на армията — продължи Козов. — Ако не е надвиснала някаква военна криза, тези офицери са от отделите по планиране, логистика и разузнаване. Следиш ли мисълта ми, Амар?

— Да — бавно отвърна Камил. Вече чувстваше, че предположенията му са били много неточни. Усещаше все по-нарастващото свиване в стомаха, което човек чувства, когато се готви да внесе оръжие на борда на международен полет.

— Така — продължи Козов, стоплен от удоволствието на шока, който щеше да предизвика. — Един от тези стратегически съветници по отбраната е много талантлив млад мъж, макар че трябва да кажа, че е достигнал чина си извънредно млад, типично по израелски. Името му е майор Рами Карера. Искаш ли да видиш снимката му?

Камил не каза нищо. Усещаше как сърцето му подскача под ризата. Копринената вратовръзка внезапно стегна гърлото му като примка. Козов бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малка правоъгълна пластмасова картичка. Приличаше на плака от фотоапарат „Полароид“. Майорът я задържа пред очите на Камил, който направо подскочи на мястото си.

Амар преглътна тежко. Лицето, което го гледаше, беше собственото му. Косата беше малко по-дълга, по-къдрава и несресана, а тъмните очила бяха вдигнати над челото. Кожата беше с доста тъмен тен, но белегът се виждаше ясно. Това явно беше снимка от наблюдение, защото главата се виждаше върху фона на чадъри от кафене и движещи се хора, а очите гледаха някъде наляво от обектива. Част от поизмачканата униформа — с едно дъбово листо върху пагоните и значка с чифт сребърни парашути върху гърдите — можеше да се види под лицето. Но най-стряскаща беше широката, безгрижна, блестяща усмивка. Амар моментално се досети, че ще трябва да се научи да имитира тази усмивка, и едновременно усети разкъсващата болка, която би почувствала дебютантка, която, влизайки на първия си бал, среща друго момиче с абсолютно същата рокля.

Амар посегна и бавно взе снимката от Козов. В същия момент тя започна да потъмнява. Докато я разглеждаше, тя стана съвсем черна и върху гладката повърхност не остана нищо.

— Не е фиксирана — каза Козов, когато прибра пластинката в джоба си. Майорът извади цигарите от другия си джоб и предложи кутията на Камил. Амар махна с ръка, а Козов се изсмя.

— Знам, че не са твоята марка. Но на дъното ще намериш биографията на Карера. Всичко, което ти трябва. Разбра ли? — Той извади цигарите и повдигна крайчеца на фолиото, за да покаже бял лист, покрит с миниатюрно напечатани славянски букви. — Трябва ти лупа, за да го прочетеш. Купи си. „Шнайдер“ са най-добрата марка.

Амар почти не чуваше бъбренето на Козов. Чувстваше ледена буца в гърдите си. Значи затова Райнер Люкман го гледаше толкова внимателно в лондонския автобус. Явно е мислел, че познава отнякъде „Йоси Йерушалми“. Тогава Амар беше помислил, че е някаква грешка. Но всъщност Люкман наистина го е познавал. Вероятно е виждал лицето му по вестниците, а може даже да е служил някога заедно с Карера. „Аллах в небесата!“ За малко да се е издънил там и тогава! Усети яростта, която се надигна в него, докато гледаше как Козов се наслаждава на изненадата му. До този момент майорът не беше казвал нищо на Амар. От друга страна, Козов просто си следваше процедурата. Той нямаше откъде да знае, че тайните лични планове на Амар ще го срещнат толкова скоро с израелските оперативни работници от разузнаването.

Той потисна яда си и успокои разтуптяното си сърце. Трябваше да чуе и останалото. Всичко.

— Хубав мъж — успя да се поусмихне Амар, докато вземаше кутията с цигарите и я прибираше в джоба на костюма си. — Продължавай.

— Да — отвърна Козов някак разочарован, че Камил не е изразил по-емоционална реакция от изненадата, която му поднесе. — Та така. Твоят Обект. — Майорът бръкна отново в джоба си, наподобявайки кабаретен фокусник. Извади малък бележник и молив, написа нещо върху листа, скъса го и го подаде на Камил.

Амар взе листчето и погледна. Примигна. Приближи го към очите си и погледна отново. Името на министър-председателя на Израел подскочи към него откъм бялото листче. Той протегна ръка да го върне на Козов. Пръстите му трепереха.

— Луд ли си? — обърна Амар на немски. Гласът му беше прегракнал. Образът на омразния, нисък израелски политик подскачаше в ума му, но идеята, че те искат той да го убие, трябва да беше шега, измама, изпитание за искреността на Амар.

— Не. Не съм луд — отвърна също на немски Козов и прибра листчето. Отиде до мивката, вдигна капака, извади запалката си и подпали хартийката. После се върна до Камил и застана над него. Заговори шепнешком. — Първо, ще ти кажа как ще стане. После ще разговаряме по изпълнението. Ясно ли е?

Амар вдигна поглед към откачения руснак.

— На четвърти септември, мисля, че това е последният ден от вашия празник Рамадан, този човек ще държи реч пред заклеващите се на площада до Западната стена на Йерусалим елитни войскови части.

Амар слушаше, но имаше чувството, че мозъкът му се цепи. Че се дели на две половини. Едната принадлежеше на Камил, Асуан, Грегор, палестинския герой, който ще донесе спасение на народа си. Другата принадлежеше на Амар, интелектуалеца, човека, който планира внимателно и винаги успява да се измъкне от лабиринта. Никой никога не се е опитвал да убие израелски държавен глава. Никой. Това би било като да влезеш в гнездо на оси, опитвайки се да убиеш царицата.

— Та така. Майор Карера вижда този човек всеки ден. Охраната дотолкова е свикнала с присъствието му, че той има напълно свободен достъп до Кнесета^[2]. Той даже може да се приближи до твоя обект и да говори с него направо, без предварително определена среща. Дори и израелците не смятат това за необичайно. Следиш ли мисълта ми, Асуан?

Амар само гледаше гърдите на майора и грубите движения на ръцете му, докато говори.

— Сутринта на четвърти майор Карера няма да отиде на работа. Той ще бъде отвлечен от няколко от хората на Жорж Хабаш. Ще се отърват от него. Естествено, те ще бъдат ръководени от Седми отдел. — Козов млъкна, за да запали поредната цигара. После, без да мисли, промърмори: — На тези хора не можеш да им се довериш да направят сами нещо както трябва.

Амар вдигна очи. Козов леко пребледня, но нямаше смисъл да опитва да се извинява. Прочисти гърлото си.

— Същата вечер, точно преди церемонията, ти ще се появиш на мястото на Карера. Съвсем лесно ще екзекутираш обекта и веднага ще се предадеш.

Майорът замълча. Чакаше някакъв сигнал, за да продължи. Но Амар започна да се смее. В началото беше като изсумтяване през нос, но после се тръшна върху креслото и избухна. Смехът го заливаше, той тропаше с крака, а в очите му изскочиха сълзи. Накрая, когато се измори, той разпусна вратовръзката си и отвори очи. Майорът от КГБ се беше надвесил отгоре му и го разглеждаше като разтревожен психиатър.

— Радвам се, че ти е толкова весело.

— Извинявай, другарю майор — успя да изрече Амар. — Но си представих как ти заповядвам да скочиш под този влак и очаквам да ми повярваш, че го казвам сериозно.

— Ти няма да бъдеш убит, Асуан.

— О, не, разбира се, че не. Те ще ми поднесат цветя и ще ме изберат за мис Израел.

— Израелците нямат смъртна присъда.

— Ще променят закона! — скочи прав Амар и започна да се разхожда. Кипеше от мисълта, че тези руснаци говорят напълно сериозно и очакват от него да изиграе ролята на пионка в играта с най-високия залог.

— Няма да бъдеш убит, Асуан. Ще се държиш, все едно, че си израелският офицер, който обаче е полудял. След убийството няма да говориш нищо, а само ще мънкаш неразбираемо. Тази тактика сме я разработвали в Ясенево и сме я изпитвали хиляди пъти. Да не мислиш, че е било заради играта? Години научни изследвания, приятелю.

Камил спря и застана пред големия прозорец на купето. Гледаше високите сенки на телефонните стълбове, които прелитаха край тях. Тракането на колелата му действаше като неизлечимо главоболие.

— Те чисто и просто ще те хоспитализират. Ти трябва да продължиш да се държиш така и да запазиш мълчание шест месеца. Тогава една част със специално предназначение, хората на която ще действат преоблечени като терористи, ще плени един американски самолет. В замяна на освобождаването му ще поискат пускането само на четиридесет палестинци от израелските затвори. И ще включат в искането си освобождаването на „откачения Карера“. След по-малко от година ти ще се завърнеш в Москва и ще преподаваш в Института.

Амар не каза нищо. Усети, че е стиснал нещо твърдо, и когато погледна надолу, видя пистолета си. Москва. Сега наистина му се искаше да е там. Помисли за Рина. Катя. Никога не е очаквал да ги види отново. Що се отнася до Лейла, той знаеше, че тя си е отишла завинаги от живота му. Дали са му лицето на израелски съветник на кабинета. Къде би могъл да отиде такъв и да не го проследят? Из либийските пустини? Или в онази боклукчийска кофа, наречена Йемен?

— Това е политически катастрофална идея — прошепна той.

— Стига, Асуан — вече с по-мек тон отвърна Козов. — Седни, а аз ще ти обясня цялата работа.

Амар пристъпи като вдървен до креслото и седна. Погледна Козов, чудейки се дали да го изслуша, или да го застреля в гадното славянско лице.

— Асуан, каква е най-голямата ти мечта? — попита Козов и зачака отговор. — Не си ли спомняш вече? Тогава аз ще опресня паметта ти. Ще ти го кажа така, както ти си ми го разказал. Ти искаш някой ден да се завърнеш във Витлеем. Но Витлеем, управляван от своите. Тези, които са в правото си. Нали така?

Вярно. Мечтата на Амар, може би фантазията, която го беше поддържала, беше да се завърне като герой в родния си град. Той отново да бъде палестински град и в идеалния случай той да бъде негов мухтар и всички грехове на баща му да бъдат изтрити от паметта на хората.

— Е, ако този човек остане жив, то твоята мечта ще умре — съвсем спокойно каза Козов. — Ти си мислиш, че той е радикален хардлайнер като Бегин, нали? Да, ама Бегин се разбра със Садат. А сега този човек е готов да постигне съгласие с Арафат.

Внезапно Амар отново стана внимателен. Заслуша се. Изплува от самосъжалението.

— Да — продължи Козов. — Ние разполагаме с копие на плана благодарение на един служител на американския Държавен департамент във Виена. Планът предвижда международна мирна конференция, избори на Западния бряг, бърза автономия, а после отстъпване на определени части от Юдея и Самария на Арафат и хората му. Да, Асуан, Арафат ще се продаде в замяна на завръщането си у дома, където да изживее продажния си живот като министър-председател на новата Палестинска държава. Но нито един палестинец няма да се завърне в дома си в Хайфа или в Яфа. А Витлеем, скъпи ми приятелю, ще остане откъм израелската страна на границите.

Забелязал изненадания и недоверчив поглед на Камил, Козов завърши речта си.

— Да, това е истината. А сега, няма да те обиждам повече, като се правя, че съветското ми сърце гори за палестинската кауза. Твоите действия ще накарат онези израелци, дето се правят на по католици от папата, да нанесат ответен удар. Нашата система за дезинформация ще разпространи слух за опит за преврат от страна на израелски хардлайнери. Това, разбира се, ще предизвика тотален провал на коалиционното им правителство и ще разруши плановете за създаването на тази недоносена палестинска държавица. Тогава ние бързо ще накараме сирийците и иракчаните да сложат началото на последния военен удар, което те могат да сторят само с наша помощ и под наше ръководство, като се има предвид колко много се мразят помежду си. Но Асад и Хюсеин няма да устоят на подобна възможност. Израелците ще го загазят яко и ние отново ще бъдем вътре в играта.

Козов зачака някакъв отговор. Някаква реакция. Но такава не последва. Амар само го гледаше.

— Искаш ли да си идеш у дома, Асуан?

— Иска ми се да те убия.

Козов преглътна с усилие.

— Можеш да застреляш пощальона — каза той. — Но съобщението няма да изтриеш. — Сега осъзна колко опасна е тази среща. Беше виждал как се справя Камил в ръкопашния бой. На арабина дори не му трябваше пистолет. Козов не знаеше дали Камил се е хванал на лъжата. Майорът беше длъжен да вярва, че предишните им взаимоотношения ще му помогнат да изпълни задачата си. Защото изобщо не съществуваше предстоящо споразумение между онзи дребен, вманиачен евреин и Ясер Арафат. Това беше просто измислица, с която да се подхрани яростта на Камил, опакована с чувство на идеалистичен национализъм. Иначе всичко беше много, много по-просто.

Камил ще убие министър-председателя, а самият Камил ще умре веднага след това. Мъртвият Камил ще бъде „разкрит“ като сирийски агент и израелският тигър ще се нахвърли веднага за мъст отвъд Голан. Напоследък Дамаск се държи твърде студено с руския си кръстник. Но как ще се сгорещят чувствата, когато Москва се намеси за пореден път да спасява задника на Сирия! Афганистан е загубен, Иран се държи като подивяла кобила, в целия Източен блок се надига вулкан. Политбюро става все по-немощно, но поне Първо главно управление разбира добре, че Москва трябва да възвърне победно позициите си в Средния изток.

Дори и ако опитът на Камил не успее, КГБ пак ще го издаде на Мосад като финансиран от Сирия шпионин. С надеждата да бъдат постигнати някакви резултати. Москва всъщност нищо не би могла да загуби. Независимо какво ще се случи с Камил.

Но виждайки горящия поглед на Камил, Козов никак не беше сигурен, че изобщо ще бъде жив след тази среща. Стар е вече за оперативен работник. Наближава петдесетте. Закле се пред себе си, че след тази среща ще се пенсионира, ще заживее в скромната си дача и ще прекара остатъка от живота си, като се отдаде на почивка и риболов на брега на Черно море.

— Асуан — заговори отново Козов с внимателен, успокоителен тон. — Искам ти…

— Млъкни, моля те, майоре — отново заговори на английски Амар. — Трябва да помисля.

Козов седна мълчаливо, а Камил се изправи и отново се заразхожда из купето. В един момент арабинът протегна ръка, но само се подпря на стената, за да запази равновесие от силното поклащане на влака. Някъде далеч напред локомотивът изсвири като кораб в гъста мъгла.

Амар разбираше кога е попаднал в клопка. Козов и неговите господари го бяха манипулирали. Тези руснаци с техния шах! Винаги играят шах! В националната им психика играта превъзхожда даже секса. Всичките им политически действия са очертани със заговори и контразаговори. Човек никога не може да види истинската цел, докато не го победят. Амар също беше умен, но по някакъв инстинктивен, животински начин. Той не би могъл да победи Козов в руската игра. Но пък може да откаже да играе по правилата на КГБ.

С това проклето свое ново лице няма къде да се скрие, защото на „Дзержински“ имат снимката му и по заповед на Козов могат да я изпратят по факса за минути във всички европейски столици. Освен това знае добре, че Рина и Катя разчитат на благоволението на Москва. О, това те го изработиха добре! Дадоха му жена, която му показа беззаветна любов, после го инструктираха да създаде дете с нея. А дали наистина знаят какво изпитва той към руското си семейство? Разбира се, че знаят — та те са слушали всяка тяхна дума, всяка въздишка! Най-вероятно са записвали и любенето им с порнографски интерес.

Въпросът е, може ли той да направи това, което искат? Всичко? Може ли да изпълни личната си клетва да отмъсти за Джамайел, а после да изпълни и заповедта на Москва и да се измъкне жив? Заради нищо ли го нарекоха западняците Худини на тероризма? Сега е по-силен от когато и да било. По-бърз, знае повече езици и притежава по-големи умения.

Амар имаше свои ресурси, тайни скривалища и стари мрежи. В главата си имаше указател с телефонни номера и имена на хора, които ще му се поклонят и ще се подчинят безпрекословно на заповедите му.

Крайната цел, дори и без да послужи на Москва, звучеше приятно. Той би могъл да нанесе ужасен удар в полза на палестинския национализъм. Може да рани в сърцето израелската надменност и да отклони подлата капитулация на Арафат.

Знаеше, че шансовете му за оживяване наистина са минимални. Той не е аматьор и със сигурност не е глупак. „КГБ ще ми позволи да живея толкова дълго, колкото живя и Осуалд, след като уби Кенеди“ — помисли си той с известна ирония. А какво да се каже за този смехотворен план да го освободят от израелската лудница? Знаеше, че преоблечени като терористи руски командоси могат да отвлекат дори и президентския самолет на САЩ, но въпреки това израелците няма да предадат на никого човек, който е убил министър-председателя им.

Той взе решението си. Ще го направи. Обаче ще го направи по своему, използвайки своите методи, без помощта на каквато и да било руска мрежа. „И освен това — закле се пред себе си Амар, знаейки, че е твърде вероятно да загине, — ако умра, с мен ще загинат Тони Екхард и останалите му другари.“

— Значи четвърти септември? — попита за потвърждение Амар с твърд и решителен тон.

— Да, другарю. Четвърти. — Гласът на Козов беше радостно възбуден. Той бръкна в джоба на сакото си и извади синя книжка с пластмасови корици от онези, в които банките продават пътнически чекове. Подаде я на Камил като водещ, който раздава награди на победилите в телевизионно шоу. — Десет хиляди американски долара в чекове на „Американ Експрес“. Неподписани. По двадесет, петдесет и сто долара всеки. — Не искаше Камил да помисли, че това е някакво евтино подаяние. — Само за допълнителни разходи.

— Ще бъда там. — Камил взе чековете.

— Прекрасно. — Майор Козов беше много доволен от себе си. За собствена изненада беше постигнал целта. За съжаление обаче трябваше да повдигне още един, доста деликатен въпрос. Проклета да е Москва! Как му се иска да можеше вече да се махне, да остане сам.

— Асуан, има още нещо, което трябва да те попитам. — Козов запали нова цигара. Изкашля се и погледна Камил, който внезапно стана много нетърпелив. Стана и се облегна на мивката. Но поне арабинът беше оставил пистолета си настрани. Гледаше през прозореца. Влакът беше намалил значително скоростта си, приближавайки покрайнините на Бон. — Трябва да те попитам защо уби човека на израелската ДСС в Лондон.

Всъщност това беше само предположение, защото Москва не беше съвсем сигурна, че го е сторил той. Но почеркът сочеше към Камил и Козов беше инструктиран да попита. Надяваше се, че Камил ще отрече, но очите на арабина блеснаха за миг и това го издаде.

Амар не каза нищо.

Козов въздъхна.

— Аз, ние сме много разтревожени от това, приятелю.

— То не ви засяга — едва прошепна Амар.

— Ти трябва да престанеш с това, каквото и да е то. Веднага.

— Това не ви засяга! — изрева Амар и се обърна към Козов със свити юмруци.

— Е, е, трябва да ме изслушаш, приятелю — вдигна длани Козов, опитвайки да го успокои. Гласът му заекна и той усети по челото си капчици пот. „Проклети да са, защо ме накараха да го питам?“ Но имаше заповеди и в момента не можеше да реши кое е по-лошо. Яростта на Камил или гневът на полковник Степнин. — Слушай, аз знам защо го правиш и повярвай, напълно те разбирам. Но ти трябва да престанеш. Това ще постави плана ни в опасност.

— Няма — почти изръмжа Амар.

— Да, Асуан, ще го заплаши.

— Не, майоре. Вие не винаги сте прави. Москва не знае отговорите на всичко — изсъска Амар. — Както казах, аз ще бъда там на четвърти. Но също така аз ще проведа тази, другата операция така, както считам за необходимо. Ако не сте глупави, ще разберете, че тя също ще разруши образа на израелската непобедимост в очите на западните служби. Освен това тя ще привлече очите и силите на Мосад, АМАН и ДСС. Те изобщо няма и да заподозрат, че ще има и съвсем друг, не свързан с цялата тази работа Обект.

Очите на Амар блестяха от едва сдържана ярост. Козов се изплаши още по-силно. Опита се да го успокои.

— Да, разбирам. И лично аз съм съгласен. Обаче бях инструктиран да те информирам, че ако имаме разногласия по този въпрос, трябва лично да те придружа до Виена и да видя с очите си как се качваш на самолета за Тел Авив.

Амар повдигна вежди. Изсмя се. Само веднъж.

— Така ли?

— Да — въздъхна Козов.

— Невъзможно! — изсъска Амар.

— Какво?

Камил посегна и сграбчи вратовръзката на Козов. Дръпна руснака да се изправи и приближи лицето му до своето.

— Асуан… — изхърка Козов.

— Дай ми колана си — заповяда Амар.

— Какво?

— Колана ти. Веднага.

Картината на собствения му, обесен в купето труп накара Козов да изтръпне, но все пак успя да разкопчае колана си и да го измъкне от панталона.

— Благодаря, майоре — каза Амар. Той взе колана и пусна Козов, който се строполи върху креслото, хванал врата си там, където го беше стегнала и почти задушила вратовръзката.

Камил отиде до куфарчето си и го вдигна за дръжката. Затегна го и с колана колкото можеше по-здраво. После го взе в ръка и тръгна към вратата.

— Какво… Какво правиш? — успя да попита Козов.

— Предпочитам бельото ми да не се разхвърчи по цяла Германия. До свидания, майоре. Може би пак ще се видим. Но нека не разчитаме на това.

Камил излезе от купето и затвори вратата с удар, от който Козов подскочи.

Тогава майорът разбра. Скочи от мястото си и хвана с треперещи ръце дръжките на прозореца. Дръпна го с всичка сила. Вятърът и дъждът нахлуха в купето. Той се хвана за рамката, подаде глава и погледна към края на влака. Тракането на колелета го оглуши.

Куфарът на Камил изхвърча в нощта от последната платформа на влака. А после, като някакъв ужасен призрак с бясно развени коси Камил се хвърли от влака и за миг остана във въздуха. Прилепил крака с длани около главата, той изчезна под насипа на железопътната линия като края на един кошмар.

Козов се дръпна в купето. Затвори прозореца, обърна се и се стовари в креслото, задъхан, като да беше пробягал цял километър. Не се съмняваше, че Камил ще оживее след скока. Вероятно без драскотина. Що се отнася до мисията, Козов беше направил всичко, което можа. Ако е манипулирал правилно Камил, а той вярваше, че е така, арабинът вече е попаднал във водовъртежа, от който има само един изход в едно-единствено направление.

В този момент Козов осъзна, че нито лично, нито като на майор от КГБ му пука какво ще стане оттук нататък. Той отиде до вратата, но трябваше веднага да хване панталона си, който започна да се смъква. Отвори вратата и показа глава в коридора.

— Кондуктор! — изрева на немски той към един униформен германец, който беше току-що пресякъл средата на вагона. Мъжът се върна.

— Да, господине?

— Донеси ми бутилка шнапс.

— Нещо за ядене?

— Не. Бързо!

— Слушам.

Козов залитна назад в купето. Хвана се за масата и падна в креслото. Остана излегнат там дълго време, притиснал с длан гърдите си.