Стивън Хартов
Шалом убиецо (20)

18.
Йерусалим
По-късно

Беше ред на Бени Баум да отвори вратата с пистолет в ръка.

Чукането с металната халка върху дървото беше жестоко и неспирно, но това не беше причина Баум да върви приведен през тъмните стаи на къщата си в Абу Тор. Беше достатъчно възрастен и твърде горд, за да се прави на командос в собствения си дом.

Светна лампите и мина шумно през хола. Яките му крака шляпаха по хладните плочи. Едната му ръка дърпаше панталона на синята пижама върху косматия му корем, а другата стискаше тежкия автоматичен „Колт“ 45-и калибър. „Домашният“ му пистолет.

— Стига бе, твойта мама! — изруга той, когато стигна голямата дървена врата. Не се притесняваше, че ще разбуди съседите семейство Баум живееше в двуетажната вила от дълги години, а тя се намираше върху собствено парче земя върху склона на хълма. Но Мая вече се беше събудила от шума, а нейната ярост можеше да бъде много по-смъртоносна отколкото яда на някой политически фанатик. Чукането престана. — Кой, по дяволите, чука? — изръмжа Бени.

— Екщайн.

Баум завъртя ключа и Ейтан влетя в стаята, като че ли се е готвел да отнесе вратата с рамо. Баум отстъпи встрани като умел тореадор, когато Ейтан профуча край него. Задъханият капитан скоро се спря и се обърна.

— Бени — изстена той, като че ли е пробягал цял километър. — Стана.

Баум посегна и затвори вратата, но панталоните на пижамата му се плъзнаха надолу. Той отново ги дръпна нагоре.

— Успокой се, Ейтан.

— Получи се, Бени.

— Къде е Масуд?

— В комплекса. — Ейтан махна с ръка. Лицето му беше зачервено и той посегна да разтрие коляното си с болезнена гримаса. — В килията си.

— Върнал си го?

— Да, за Бога!

— Добре. — Бени покани Ейтан на голямото канапе, като при това несъзнателно размаха дулото на големия си пистолет. — Сега седни. Успокой се и ми разкажи.

Ейтан се настани на канапето, но не можеше да седи на едно място. Като че щеше да експлодира.

— Какво става тук, Барнард? — Мая влезе в стаята, примижала от светлината, докато приглаждаше косата си с ръка. Беше обула чифт стари чехли и жълт пеньоар. Още беше с гъстата си руса коса от младостта в Германия и въпреки теглото й човек можеше да различи формите на пълничката, мощна фройлайн.

— Ейтан има нужда от едно питие, Мая. — Тонът на Баум беше извинителен, какъвто колегите му никога не бяха чували. — Имаш ли нещо против, любима? Малко шнапс?

— Естествено — отвърна тя, мина покрай двамата мъже и потупа Ейтан по главата. — Горкото момче.

— Хайде — надвеси се Баум над Екщайн и го бутна върху канапето. — Седни. — Той остави пистолета върху стъклената масичка, като внимаваше да не я издраска. — Разкажи ми. Бавно. — После се настани в голямото кресло.

Пред лицето на Ейтан се появи чаша с алкохол. Той я взе и изпи част от силното, прозрачно питие.

— Благодаря — вдигна поглед към Мая.

— Моля. Аз се връщам в леглото. — Тя махна с ръка и изчезна. Беше свикнала със среднощни посещения.

— Говори по целия път на връщане — каза Ейтан. — Беше започнал да говори и преди да стигнем, но мисля, че майка му окончателно обърна нещата.

— Добре.

— Бени… — Ейтан изгледа внимателно Баум. Не искаше да изпусне реакцията му, за да може да я сравни със своята. — Ние сме убили брат му.

Веждите на Баум отхвръкнаха нагоре.

— Братът на Масуд?

— Братът на Камил. Ние сме убили брата на Амар Камил.

Мина известно време, но после изражението на Баум се промени. Мина през лицето му като поток от ледена вода. Той вдигна глава и се облегна в креслото, но не възкликна. Прошепна.

— Гот им Химел!^[1] — въздъхна на родния си език.

Ейтан не каза нито дума. Само наблюдаваше как мозъкът на Бени заработи.

— Мохамед Наджиз? — почти нечуто каза Бени, загледан в белия таван.

— Да — отговори Ейтан. — Но не Мохамед Наджиз. — Той замълча за ефект. — Бил е Джамайел Камил.

Баум скочи от креслото. Заобиколи го, като държеше пижамата си с една ръка, а с другата лицето си.

— Вярно ли е това? — запита сам себе си, като изваждаше спомените от паметта си и опитваше да ги свърже. — Има ли в досието му Джамайел?

— Само мъртъв — отвърна Ейтан. — Но той не е бил мъртъв, докато ние не го убихме.

Баум продължи да се разхожда, все още си припомняше историята, сравняваше събития и търсеше решения. Накрая погледна Ейтан.

— Да — призна той. — В това има смисъл. То обяснява всичко.

— Да — съгласи се Ейтан.

— Но не може ли да е блъф?

— Не.

— Не. Прав си. Всичко съвпада твърде добре. Това обяснява всичко.

— Почти всичко — каза Ейтан.

Баум се върна при креслото и седна. Погледна нетърпеливо Ейтан като майстор, който очаква решаването на ребус, измъчващ го от години. По лицето му не мина и сянка на съжаление. Само любопитство.

— Какво друго? — попита той. — Разкажи ми всичко.

— Няма време. — Сега Ейтан се изправи, запали цигара и тръгна да обикаля мебелите. Изпразни чашата си. — Забрави засега за брата, Бени, и помисли за тримата царе.

— Какво? — Баум толкова се беше задълбочил в решаването на загадката на Камил, че беше забравил за коледното поздравление.

— „Ние тримата царе“ — напомни му Ейтан. — Камил е бил в Русия. Може би в Балашиха. Те вероятно са му променили лицето, подготвили са го за проникване.

— За това проникване ли?

— Да. — Ейтан се разхождаше и се съсредоточаваше, докато пуши. Беше много изморен, действаше само благодарение на последните си резерви и адреналина. — Жорж не знае всичко. Но той може да предположи, а неговите предположения не са по-лоши от нашите. Тримата царе са „спящи“ агенти. Мулета. Част от старата мрежа на Камил.

— И какво пренасят? — попита Бени.

— Той не знае със сигурност — отговори Ейтан. — Но мисли, че са части от оръжие.

— Бомба? — Гласът на Бени отново стихна до шепот.

— Не мисля…

— Ядрено устройство?

Ейтан спря и се смръщи към майора.

— Четеш твърде много фантастика.

— Никога не чета фантастика — викна му Баум.

— Не е задължително да е бомба — каза Ейтан. — Вероятно е някакво преносимо оръжие. Може би „Саджър“. Нещо малко, но просто, което не е много скъпо.

— Тогава коя е мишената? — Бени стегна връвта на пижамата, докато коремът му преля отгоре. Размаха ръце, стана и започна да обикаля в кръг. — Коя е мишената? Кола? Не може да е сграда. Няма достатъчна мощност. Самолет? Може би оръжието е „Стрела“, обаче те не се разглобяват добре. Каква, по дяволите, е мишената? — Той започна да разтрива голямата си плешива глава.

— Мисля, че ти вече го каза. — Ейтан стоеше неподвижно и пушеше.

— Какво съм казал?

— Кола. Самолет.

— Това не означава нищо.

— Освен ако в него не пътува някой.

— Кой?

— Бени, Жорж мисли, че операция „Тримата царе“ е предназначена само за една-единствена цел — каза Ейтан. — Убийство на държавен глава.

Баум спря неподвижно. Погледна Екщайн. После изрева:

— Маааяааа! — Някъде отгоре чифт тежки крака удариха пода и през тавана се чу заглушен отговор. — Донеси ми дрехите! — изрева отново Баум, докато вървеше към телефона, поставен в ъгъла върху дървена масичка.

Апаратът беше странно модерен за европейския вкус на Баум. Кодиран „Тадиран“. Той бързо набра номера на нощния дежурен в Държавната служба за сигурност.

— Дай ми Ури Бадаш — заповяда той. — Тогава го намери и го свържи с мен! Обажда се майор Бени Баум.

Бени зачака. Обърна се към Ейтан, щракна с пръсти и отвори ръка, за да хване пакета с цигари и кибрита. Наклони голямата си глава към рамото, за да задържи слушалката, докато запали.

— Сигурен ли си в това, Ейтан? — Погледът му гореше като на Великия инквизитор.

— Разбира се, че не — отговори Ейтан.

— Хммм — изсумтя Бени. Беше просто за проверка на обективното мислене. Ако някой агент каже, че е сто процента сигурен, операцията винаги се спира за преразглеждане. Ейтан явно не беше загубил обективния си начин на мислене.

— Той може да те е блъфирал — каза Бени, имайки предвид Масуд. — Да си остави коз.

— Твърде е възможно — съгласи се Ейтан. — Но не мисля, че е така.

Баум сложи пръст върху устните си, когато някой заговори по телефона. Гласът беше ясен, като че ли сложният „Тадиран“ не притежаваше всички заглушители, използвани за обезопасяване на разговорите.

— Бадаш? — попита Бени. — Баум е. Слушай, Ейтан е пречупил затворника… Да, Ейтан. Не, не се е наложило да го наранява. — Баум вдигна очи към тавана. — Слушай сега. Мисля, че сме в състояние на тревога.

Бени започна бързо да обяснява за тримата царе, неизвестното оръжие и потенциалните мишени. Двамата с Бадаш бяха съгласни, че човек като Камил няма да бъде пожертван за някой по-незначителен от държавен глава. Бадаш каза, че министърът на външните работи в момента е на път за Лондон. Министърът на отбраната е във Вашингтон.

Министър-председателят си беше в Йерусалим и не му предстояха някакви пътувания.

Говориха още минута, докато накрая Бадаш се съгласи да обяви обща и пълна тревога. Той затвори, за да започне да издава заповедите си. Баум остави слушалката.

— Бадаш казва, че трябва да приемем, че мишената е министър-председателят — каза Баум. Мая се появи с панталони, риза, бельо, чорапи и обувки, подредени на идеална купчина в протегнатите й ръце. Баум й се усмихна леко и започна да се облича. Докато говореше, жена му остана с неподвижно изражение на лицето като глух камериер. — Той е почти сигурен, че може да го накара да отложи всичките си публични изяви през следващите десет дни. С изключение на една. Утре вечер има клетва на елитните войски пред Западната стена. Бадаш казва, че няма начин министър-председателят да отложи речта си пред тях.

— Защо не, дявол да го вземе? — възкликна Ейтан. Усети, че го обзема ужасна паника, подплатена с ярост. Беше направил всичко възможно — решил ребуса, разгадал кодовете, доказал причините, вдигнал тревога. Все едно да го държат отговорен за действията на Амар Камил, без да му дадат възможност да ги предотврати. Отчаяно му се искаше сега да се дръпне настрани и само да гледа как шефовете ще се справят. Но дори и министър-председателят нямаше да му даде мира. — Този откачен дребосък не трябва да бъде там — избухна той. — Може да изпрати началника на Генералния щаб или Шарон, или някой друг проклет герой, за Бога! Може поне веднъж да си остане вкъщи, дявол да го вземе!

Баум вдигна ципа на панталона си, целуна жена си и се наведе да си върже обувките.

— Не, не може — каза той, като гледаше нагоре към Екщайн. — Внукът му е новобранец в парашутния десантен корпус. Той е едно от момчетата, които ще дават клетва.

Ейтан се плесна по челото.

— Няма начин! — изстена той.

Кодираният телефон звънна с електронно бръмчене. Баум грабна слушалката.

— На телефона — каза той.

Слуша известно време, като пошепна към Екщайн:

— Очко е. — После се обърна към слушалката. — Добре, ще бъда там след десет минути.

— Какво има? — попита Ейтан.

— Не знам — отговори му Баум. — Обаче е много възбуден. А когато Очко е възбуден… — Той взе пистолета си от масичката и го прибра в кобура на кръста си. — Да вървим.

— Не, чакай, Бени. Аз не мога. — Ейтан внезапно придоби ужасно разтревожен вид. — Симона. Тя сигурно е полудяла.

Бени спря при вратата.

— Обади й се.

— Да й се обадя? — възкликна Ейтан. — Та навън вилнее някакъв откачен маниак!

Баум се замисли за миг. После се върна към телефона и се обади на отдела по охрана в Управлението. Свърза се с охраната на АМАН и заповяда веднага да изпратят двама въоръжени мъже в апартамента на Ейтан.

— В нея е пистолетът ми — напомни му Ейтан.

— И гледайте да са хора, които тя познава — нареди по телефона Баум. — Иначе ще ги застреля през вратата.

Баум затвори и тръгна да излиза, но Екщайн беше като замръзнал към пода. Лицето му беше изпито и скръбно.

— Сега пък какво? — попита Бени.

— Трябва да говоря с нея — отвърна Ейтан.

Баум го изгледа. После кимна с глава към Мая и тръгна.

— Ще те изчакам в колата.

Мая докосна Ейтан по ръката и се качи горе, а Бени излезе от къщата.

Ейтан погледна телефона. Посегна към него, поколеба се, но после вдигна слушалката. Искаше да си иде у дома. Искаше да е при нея, да заключи вратите и прозорците, да се вмъкне в леглото и да се завие презглава. Да изчезне и да се събуди като друг човек, в друг живот, на светлинни години оттук.

— Шалом, скъпа — прошепна той, когато Симона вдигна.

Тя плачеше, разтревожена до полудяване заради него. Опита се да я успокои колкото може, разтърсван от чувство за вина. Боеше се за нея и здравето на нероденото им дете, ако този кошмар не свърши скоро. Обеща й, че след няколко дни всичко ще свърши и те ще отидат на почивка. Ще отидат в Ейлат. Ще плуват, ще ядат, ще се любят и ще лежат мълчаливо под слънцето.

Тя не отговори.

Той й каза за двамата охранители, които ще пристигнат скоро и тя ще бъде в безопасност. Те ще я пазят.

— А кой ще пази теб, Ейтан? — прошепна тя през сълзи.

На този въпрос не можеше да отговори. Или поне не така, че да отстрани страховете й.

— Обичам те — прошепна той. Но тя вече беше затворила.

 

 

В „Специални операции“ дежуреше нощната охрана. Както в повечето институции, държавни учреждения и частни фирми, и тук това беше трудна работа. Но когато човек е нов, трябва да изтърпи изпитанието на неприятните задължения.

Така че дневната охрана беше заменена от младежи с изправена стойка, наскоро вербувани в АМАН, които проверяваха всяка подробност на личните карти, препроверяваха пропуските и ги сравняваха с данните в компютъра. На Ейтан и Бени им отне ужасно много време, докато минат през главния вход, а недоволството им се повиши още повече от увереността, че са повикани отново заради някоя егоистична прищявка на Бен-Цион.

Когато стигнаха площадката на втория етаж, Ейтан се изненада, когато видя, че постът там е зает от Мошико. Младежът изглеждаше изнурен, сплел пръсти върху бюрото с потъмнели от умора очи и разрошена коса от непрекъснатото приглаждане с пръсти.

— Какво се е случило? — попита Ейтан, докато показваше пропуска си. — Мислех, че вече са те повишили в дневна охрана.

— Бях — отвърна недоволно Мошико. — Докато ти не изчезна на онези двама идиоти при Талпиот.

— Ама ти изобщо не беше с тях.

— Това каза и полковникът. Трябвало да бъда.

— Ама той не те е изпратил.

Мошико се усмихна леко.

— Ти за логика ли говориш, Ейтан? Или за Бен-Цион?

Ейтан потупа младежа по рамото.

— Извинявай, Мошико.

— Май докато ти си тук, аз все ще съм прецаканият.

— Опитвам се да напусна, повярвай ми — каза Ейтан с такъв тон, като че говореше за оставяне на цигарите.

— Предполагам, че командирът иска да ни види — каза Баум.

— Няма го — отговори Мошико. — Нито пък Хайнц. Пък и никой друг всъщност.

Някакво движение откъм тъмния коридор привлече вниманието на Ейтан и той погледна нататък. Очко беше застанал пред „Комуникации“ и им махаше като луд.

Баум и Екщайн побързаха към дребната плешива фигура. С изключение на тракането на телексите и шифровъчните машини етажът беше празен и тих.

Стигнаха до Очко и той им направи знак да го следват. Изчезна в празния офис като джудже от приказките.

— Какво става, дяволите го взели, Очко? — попита Баум, щом тримата останаха насаме.

— Хванахме го — изстреля бързо Очко. Не можеше да мълчи повече.

Ейтан остана като закован. Само гледаше дребния аналитик, който пристъпваше нетърпеливо от крак на крак.

— Какво каза? — попита Бени и се наведе към него с ръка на ухото, като че е глух.

— Хванахме го! Хванахме Амар Камил!

— Къде? — зяпна Ейтан. Не вярваше на ушите си. — Как? — Отчаяно му се искаше да повярва. — Къде е той? — Сграбчи Очко за ръката, без да съзнава какво прави.

— Хванали са го в Тел Авив тази нощ на улицата — заговори бързо Очко, уплашен, че Ейтан ще го удуши, ако не каже всичко достатъчно бързо. — Ицик направи клопката заедно с Хайнц. Използваха Ети Данцигер като примамка и го хванаха.

— Къде? — стисна Бени другата ръка на Очко. — Къде е той, Очко?

— В Главния щаб! — Очко беше стиснал очи от болка и се опитваше да издърпа ръцете си. — Започват разпит!

Внезапно млъкна и отвори очи. Ръцете го боляха, но вече беше сам, вратата се тръшна, а стъпките на Баум и Екщайн заглъхваха по коридора.

Очко отстъпи назад и седна на един стол.

— Трябва да си намеря друга работа — въздъхна той.

 

 

Около портата „Виктор“ никога не ставаше тъмно. Като главен вход към „Кирия“ — Командването на Генералния щаб на Израелската армия, — тук винаги минаваха коли и хора през широките, плъзгащи се, тежки метални порти, които се намират малко встрани от улица „Каплан“ в Тел Авив. Самият Генерален щаб не представляваше една сграда, а множество улици и сгради, построени върху доста декари площ, оградена с телена мрежа.

Кирия винаги напомняше на Ейтан заден двор на киностудио в Холивуд, защото тук нищо не беше еднакво и атмосферата се менеше радикално от блок в блок. Имаше сгради с всякакви големини, форми и от различни исторически периоди. Каменни турски вили, ръждиви британски бараки, ниски, дървени къщи от американски тип и високи комуникационни кули от стъкло и стомана. Военни коли от всички родове войски едва се разминаваха по тесните улички, а по тротоарите стояха паркирани цивилни автомобили с черните регистрационни номера на ИА. Мъже и жени бързаха насам-натам, облечени в бежовите униформи на военновъздушните сили, мръсни парашутистки блузи на десантни войски или белите дрехи на военноморските сили. На всеки ъгъл имаше претъпкани барчета и кафенета.

Всички висши служители имаха кабинети и апартаменти тук, включително министър-председателят, началникът на Генералния щаб и министърът на отбраната. Тъй като оттук се ръководят действията при сериозни конфликти, голяма част от комплекса беше подземна, разположена в метални пещери. Всички големи клонове на разузнаванията използваха наети сгради за съвещания, планиране на действията, наблюдения по въпросите на сигурността и разследвания от голямо значение за страната.

Баум и Екщайн пристигнаха за по-малко от четиридесет минути от Йерусалим. Щом минаха през портата „Виктор“, те подкараха направо надолу по хълма и вдясно към тежкия замък в стил „Тюдор“, където се намираше кабинетът на министър-председателя в Тел Авив. Паркираха до ниските, незабележими, преносими бараки на АМАН, които обикновено се използваха за интервюта и проверка с детектор на лъжата на новите вербувани за работа, на напускащите агенти и понякога на заподозрени в шпионаж.

Идвайки от тъмното, те присвиха очи пред ослепително белите стени, които явно скоро бяха боядисвани. Главното фоайе на сграда номер 17 беше пълно със служители на АМАН. Униформени офицери и хора в измачкани цивилни дрехи се трупаха, разговаряха възбудено, пиеха кафе и гасяха цигари по пода. Приличаше на спешно отделение, където току-що е донесено тялото на известна личност. Липсваха само телевизионните камери и светкавиците на фотоапарати.

— Екщайн, Ейтан — каза той и показа пропуска си на въоръжен сержант, който препречваше достъпа до двойната врата.

— Баум. Майор — показа своя пропуск над рамото на Ейтан и Бени. Сержантът отвори едно от крилата, провря глава и повтори имената като иконом на бал в дворец. После измъкна глава и ги пусна да минат.

Влязоха в малка заседателна зала. Зад подредените маси и столове имаше свободни места за сядане с лице към голямо, метално бюро, намиращо се в дъното под гигантско пано от огледално стъкло. Обикновено над прозореца за наблюдение висеше голяма карта, освен по време на упражненията за разпит, когато в залата седяха обучаваните и наблюдаваха мълчаливо процедурата в другата стая и слушаха разговора със слушалки като дипломати в Общото събрание на ООН.

Залата за съвещания беше почти тъмна, осветена само от настолните лампи. По столовете нямаше никой, тъй като всички присъстващи се бяха събрали до стъкления панел и надничаха в стаята за разпити.

В центъра на групата стоеше Ицик Бен-Цион, стърчащ над всички останали. Беше вдигнал единия си крак върху стол, но възбудата му личеше по нехарактерните движения на ръцете. Останалите мъже, около десетина на брой, бяха висши офицери от различни управления. Всички носеха цивилни дрехи с изключение на един — нисък, мускулест генерал, който беше заместник началник щаб на ИА. Хайнц също беше тук и се разхождаше напред-назад, като от време на време се вдигаше на пръсти, да надникне над главите на останалите. После продължаваше да ходи, като се усмихваше на себе си с огромно самодоволство.

Когато Баум и Екщайн се приближиха, Ейтан стисна Бени за рамото. Стисна силно, за да се задържи сам, но усети как и Баум се напряга от очакване. Ейтан усещаше сърцето си в гърлото, тупащо в основата на сухия му език. Нямаше значение кой е хванал Камил и яростта му от това, че бяха рискували живота на Ети, също беше отминала, защото, ако това, което очакваше да види всеки момент, е реално, нищо друго нямаше да има значение. Най-после ще се сложи край. Най-после.

Той залитна напред през облак цигарен дим и се промъкна до групата възбудени мъже. Бен-Цион усети присъствието му и извърна глава, погледна бегло към Ейтан и Бени и отново се обърна към прозореца, без да каже дума. Хайнц също обърна глава, като хвърли към Ейтан нахално триумфиращ поглед и вдигна палец към пленения звяр от другата страна.

Очите на Ейтан се разшириха.

Малката стая за разпити беше ярко осветена като операционна. По снежнобелите й стени нямаше и драскотина. В средата имаше закрепен към пода метален стол. Двама млади мъже стояха зад облегалката, облегнати върху стените на стаята със скръстени пред мускулестите си гърди яки ръце. Мълчаха.

В стола имаше седнал мъж. Краката му бяха оковани към краката на стола, а ръцете към страничните облегалки.

Главата на Ейтан се протегна напред. Изпъна вратните си мускули, а вените пулсираха по врата му.

Затворникът беше висок. Личеше си, макар да беше седнал. Седеше изправен. Беше добре облечен в европейски дрехи. Сакото му беше скъсано на рамото. Около главата му имаше корона от къдрава, червеникаворуса коса. Да. Челюстта му беше квадратна, носът прав и не съвсем семитски. Да.

Ейтан присви очи.

Да, имаше го и белега, червеникава дъга под дясното око. Веждите бяха плътни и светли.

Но беше трудно да се види истинският цвят на очите.

Пред прозореца внезапно премина мъж. Ейтан не го беше видял досега, тъй като стоеше встрани. Той беше дребен, добре сложен, с къса руса коса и студени сини очи. Беше облечен в сини джинси, бяла риза и с празен кобур на кръста. Ейтан го позна. Беше един агент ветеран на име Мори. Много пъти награждаван като боец, той често биваше наеман от Мосад и АМАН. Специалността му беше психологически разпит. Говореше се, че Мори може да накара разпитвания да издаде и собствената си майка, без да го докосва. Често по време на тренировъчни разпити новобранци са се напикавали при него.

Върху стената на заседателната зала имаше малък говорител и внезапно от него се чу шепота на Мори на арабски.

— Повтори, ако обичаш — говореше той, докато се разхождаше. — Как се казваш?

Ейтан заби очи в затворника. Искаше да чуе гласа му, който да потвърди реалността на събитието. Независимо какво ще каже онзи.

Но затворникът не каза нищо. Даже не се помръдна. Не мигна. Гледаше право напред и само ноздрите му трептяха.

Тогава нещо щракна в ума на Ейтан. Нещо, което го накара да заклати глава. Бавно, назад-напред. Нещо не беше наред. Да, затворникът имаше всички физически белези, точните цветове. Косата. Белегът. Но освен това в погледа му имаше нещо, което Амар Камил никога, абсолютно никога не би показал.

Този мъж изглеждаше изплашен.

И тези очи…

— Не! — изръмжа Ейтан. Той откъсна поглед от прозореца и се дръпна от групата. Тръгна да излиза от залата, като се спъна в един стол и не обърна внимание на изтропването му върху пода.

— Ейтан — извика го Баум.

— Нещо не е наред — каза Ейтан, докато буташе двойната врата. Разблъска групата мъже в коридора, без да чува недоволните възклицания зад гърба си. Зави наляво, после мина по коридора, отново сви вляво, докато намери неозначената, поставена навътре в стената врата към стаята за разпити.

Натисна дръжката и влезе, без да обръща внимание на изненаданата реакция на Мори, когато се насочи бързо към стола със затворника. Видя как главата му се обърна. Онзи се опитваше да види какво се приближава към него, но Ейтан виждаше само червеникаворусата коса.

Преди някой да може да реагира, той постави лявата си ръка върху тила на затворника. После хвана с дясната един кичур от къдриците и дръпна с всичка сила.

Затворникът изкрещя.

— Проклет маниак! — извика един от пазачите и се хвърли напред, но Ейтан вече беше вдигнал кичура косми към светлината. Ако това наистина е Камил, в основата при корените цветът трябваше да е тъмен.

— Не! — изсъска, когато ръцете на охраната посегнаха към него. Той се отдръпна и скочи пред затворника.

Сега мъжът се дръпна назад. Опита да извие глава и започна да псува на арабски. Но Ейтан успя да хване лицето му, посегна с другата ръка към дъговидния белег и дръпна здраво кожата. След това вдигна пръстите си, лепкави от разтвореното в спирт лепило, и ги помириса, докато Баум, Хайнц, Бен-Цион и цялата група от заседателната зала нахлуха в стаята за разпити с дружни викове.

— Какво правиш, дявол да го вземе?

— Екщайн, проклет маниак!

— Махнете го оттук!

Ейтан усети ръцете си извити зад гърба, но с последните си сили извика отново:

— Не! — После се изтръгна и вдигна лявата си ръка колкото можеше нагоре. С едно силно движение той блъсна затворника по тила. Главата на човека падна напред към гърдите му.

— По дяволите! — гръмна гласът на Ицик сред шумотевицата. — Хванете го!

— Това не е той! — изкрещя Ейтан сред бъркотията от ръце, опитващи се да го удържат. Трима агенти се мъчеха да го повалят на пода и да го удържат като луд за връзване.

— Това не е той, идиоти такива! — крещеше Ейтан и размахваше ръце, за да се освободи. — Това е естественият цвят на косата му! И белегът му е фалшив!

— Стоооп! — изкрещя Бени Баум командата и цялата лудост престана в миг. Всички замръзнаха по местата си. Бяха военни, а един майор току-що им беше креснал да спрат.

Баум прескочи купчината паднали, вдигнал ръце, за да успокои поне временно атмосферата.

— Какво каза, Ейтан?

— Това не е Камил! — Сега Ейтан крещеше яростно. — Пуснете ме, проклети да сте!

Бени хвана ръката на Ейтан и дръпна капитана да се изправи. Ейтан веднага се нахвърли пак върху затворника, но този път никой не го спря.

Сега мъжът се беше отпуснал на стола и гледаше в краката си. Дишаше тежко. Опита да се дръпне, когато Ейтан отново посегна към лицето му, но когато израелецът каза „свършено е“ на арабски, затворникът бавно вдигна глава.

Ейтан се вгледа в очите му. После изпъшка.

— Той не носи контактни лещи.

— И какво от това? — изкрещя му Бен-Цион, разярен, че кошмарът му се завръща като проклятие.

— Този има кафяви очи, Ицик — изръмжа Ейтан и посочи с пръст лицето на затворника. — Амар Камил е със зелени очи, за Бога!

Всички в стаята мълчаха. Дванадесетте мъже гледаха Екщайн като ученици, хванати в лъжа от учителя си.

Ейтан дишаше като туберкулозен. Ризата му беше измачкана, коляното гореше, юмруците му бяха стиснати.

— Къде е Ети? — прошепна той.

Никой не му отговори.

Хайнц се извърна.

Затворникът го погледна и се ухили.

От гърлото на Ейтан излезе рев като от ранена пантера. Той се хвърли към вратата, като си проправи път през групата с юмруци. Изхвърча от сградата заедно с Баум и целия антураж от агенти, които хукнаха към колите си и закрещяха безсмислени заповеди един към друг.

 

 

Ети Данцигер беше мъртва.

По времето, когато Ейтан стигна до апартамента й, Ицик вече се беше свързал по радиото с екип на Шабак, който да отиде на проверка. Хората от ДСС чакаха на малка група на стълбите пред отворената врата и по лицата им личеше какво са намерили.

Бени се опита да го задържи, за да не влиза, но той го отблъсна и се натъкна на сцената, която никога повече нямаше да излезе от ума му, независимо какви ужаси можеха да го очакват в бъдеще.

Апартаментът беше в безпорядък. Масичката с напитките лежеше обърната, подът покрит с парчета счупени стъкла, някои с етикети и локва от невъобразим коктейл. Възглавниците бяха изхвърлени от дивана, дървената масичка — на парчета. Една от френските врати към спалнята беше паднала от пантите си, а стъклото й счупено от глава или юмрук.

Не е било лесно да я убие…

Ейтан пристъпи напред. Краката му тежаха като олово, а дъхът му свиреше. Спалнята беше тъмна, но когато се приближи, видя гънките на бялата кувертюра. От края й върху паркета капеше бавно червена струйка, а под плата се виждаше едно от малките й стъпала, насочено към тавана.

Усети две длани върху рамената си. Силата, противопоставила се на замаяната му слабост, го спря.

— Пусни мен, Ейтан — прошепна Бени.

Баум мина край него и влезе в спалнята. Ейтан се насили да остане прав, но тялото му се тресеше от глава до пети. Пръстите му бяха вдървени и студени като лед, докато наблюдаваше внимателните и нежни движения на Баум. Едрият майор влезе на пръсти в тъмнината и се наведе мълчаливо над леглото. Ръцете му се движеха над леките сенки на окървавената и издраскана кожа. Той погледна още веднъж, а после вдигна кувертюрата само с пръсти и нежно закри тленната обвивка на спомена.

Баум излезе. Беше блед и устните му трепереха. Приближи се, застана пред Ейтан и го погледна в очите. Не каза нищо, но постави ръка върху рамото на своя капитан, а после го прегърна и отведе настрани.

Ейтан движеше краката си, а очите му блуждаеха по разрухата в стаята. Усещаше мълчаливото присъствие на много други, но не ги виждаше.

По пода се извиваше следа от кръв откъм спалнята, през локвата смесен алкохол към входната врата.

От събралите се опечалени само Ейтан беше спал някога с Ети Данцигер и само той знаеше, че тя винаги държи къс войнишки нож под матрака си.

Поне беше ранила убиеца си.

Бяха стигнали почти в коридора, когато Ейтан внезапно спря. Обърна се и се върна бързо в апартамента. Баум го последва, разтревожен, че Ейтан импулсивно ще влезе в ужасната стая, преди някой да успее да го спре.

Но той не тръгна към спалнята. Наведе се към белия европейски телефон на Ети.

С разтреперани ръце едва успя да вдигне слушалката. Стегна се и опита да си спомни собствения си домашен номер в Йерусалим.

Телефонът звъня седем пъти. Той чакаше Симона да вдигне слушалката.

Сигналът се чу още седем пъти.

Никой не отговори.