Стивън Хартов
Шалом убиецо (14)

12.
Йерусалим
Същата вечер

Парашутът на Ейтан нямаше да се отвори.

Всичко се беше объркало. Нито едно от необходимите условия за успешно приземяване нямаше да се осъществи. Това вече беше съвсем ясно. Той се бе изпънал с корем към земята в жабешка поза, а вятърът развяваше плата на комбинезона му, притискаше бузите към костите, опитваше се да изтръгне крайниците му. Виждаше ръцете пред лицето си, черните ръкавици, които трептяха от силата на вятъра.

Пилотният парашут, странно парче найлон с цвят на горчица, се вееше и издуваше като смачкана гъба пред предпазните му очила, където определено не му беше мястото. Какво, по дяволите, прави там? Малкият парашут трябваше вече да е над главата му, за да издърпва главния от торбата му, а след това и всички останали приспособления от раницата върху гърба му. Но това ужасно нещо просто си стои там и се развява като прокъсано знаме, докато навсякъде около него хоризонтът на зеленикаво-кафявата земя се надига да го обгърне като смъртоносен, покрит с тръни подвижен пясък.

Никога не му се беше случвало да има повреда в парашута. Сега, макар стомахът му да се беше свил и дъхът му да излизаше с хриптене, той продължаваше да вярва, че сляпата съдба на парашутиста отново ще му помогне.

Внезапно пилотният парашут изхвърча с плясък нагоре и той чу познатия звън на изпънатите въжета, но въпреки това Ейтан знаеше, че нещо не е наред. Падането му не се забави и вместо плясъка на разтвореното крило се чу стенанието на увитите, изпънати от вятъра въжета.

Отдолу го застигнаха гърмежите на залповете. Непрекъснат грохот, който го разяри и от който му се искаше да заплаче. Не виждат ли, че така или иначе ще умре? Защо се опитват да го разстрелят още във въздуха с танково оръдие?

Опита да остане спокоен. Беше му останал само един шанс и той трябваше да изпълни процедурата без грешка. Но когато погледна надолу, за да открие червената ръчка за отваряне, видя, че носи върху гърдите си резервен парашут, а земята вече приближава краката му. Твърде близо! Вече е твърде близо!

Той сграбчи ръчката на резервния, извърна глава и дръпна толкова силно, че усети как мускулите в рамото му се късат. Резервният парашут изскочи откъм гърдите му, премина пред лицето му, а ремъците се впиха в бузите му като нож в масло. Очилата му отхвръкнаха, а гърмежите на големите оръдия вече отекваха в ушите му в този миг, когато започна да усеща, че резервният започва да го спасява. Той отвори очи и зяпна от ужас, виждайки, че вече се намира над пречупените върхове на боровите дървета.

Беше твърде късно. Той изкрещя.

 

 

Симона плачеше. Под острата, синкава лунна светлина, която проникваше през щорите, Ейтан виждаше свитото й в края на леглото тяло. Беше покрила лицето си с длани.

Той погледна надолу. Беше седнал в леглото върху мокрите от пот чаршафи. Единствените звуци бяха от хълцането на жена му, собственото му хлипане и кръвта, която пулсираше в ушите му. Смачканата възглавница се намираше в скута му. Част от калъфката й беше разкъсана. Той погледна дясната си ръка. В юмрука си стискаше топка бял плат.

Постави длан върху потното си чело и разтри слепоочията, опитвайки да излезе от ужасния тунел на среднощните подсъзнателни сънища. Кой ден е? Опита да си припомни. Но всъщност не беше ден, а кошмар. Нощта на кой ден?

Епизоди от кошмарното падане още го тормозеха откъм онзи друг свят. Затова с известно облекчение прие, че ужасът му е продукт на обикновен сън. Тогава започна да се чуди, даже да се надява, че всичките му тревоги може би са съвсем нереални. Наистина ли е бил в Мюнхен отново? В Кипър? В Кайро? Може би скандалът му с Бен-Цион, военният съд и понижението също са само милисекунди от лош сън?

Той легна отново върху чаршафа, хладен от влагата на собствената му пот. Посегна към нощното шкафче и приближи фосфоресциращия часовник до очите си. Седем часа. Навън беше тъмно. Беше седем часа вечерта.

Тогава си спомни. И изстена.

Само смъртта му поради повреда в парашута беше сън. Всичко останало си беше така реално, както белият таван над главата му и абсурдният глас на извънземния Алф, който се чуваше през прозореца откъм телевизора на съседите. С известно недоволство разбра, че спи от сутринта — като че се крие от зимата на реалностите.

Беше пристигнал вкъщи на зазоряване, като псуваше Ицик Бен-Цион, Службата и Бени Баум, който не успя да му помогне в момент на нужда. Майор Бени Баум, командир и идол на Ейтан, легенда в областта на военната стратегия и тактика, беше нарушил святото правило на израелската армия: „Никога не оставяй ранен другар на бойното поле.“ Ейтан нямаше да може да му прости скоро тази постъпка.

На всичкото отгоре Ейтан се беше приготвил за изблика на справедливо недоволство от страна на Симона. Но това не беше се случило.

Очакваше да я намери заспала в леглото, но тя се появи откъм банята бледа и разтреперана, хвърли се на врата му и започна да се смее от щастие. Потънал в собствената си мъка и умора, Ейтан първоначално не разбра защо тя се радва толкова на някакво си повръщане.

— Повръщам, Ейтан! — извика тя. — Знаеш ли защо повръщам?

Новината за бременността на Симона изпълни с радост срещата им, премахна умората на Ейтан и принизи професионалните му неприятности почти до нулата. Те се прегръщаха и целуваха, танцуваха върху голямата тераса, докато слънцето се издигна над Юдейските хълмове. Ейтан закуси, а Симона се смееше, когато мръщеше нос от миризмата и вида на храната. Ейтан реши, че няма да убива щастието й, като започне да разказва подробности от последните си провали.

Симона искаше да знае какво се е случило, къде е бил, но той само обеща на жена си, че завинаги ще се откаже от „Флейта“ и ще се насочи към друго, по-обикновено бъдеще. Всъщност нямаше никаква представа какво, по дяволите, ще прави, но скри съмненията си под широка усмивка. Вътре в себе си реши само да се надява на най-доброто и да пази дома и семейството си, докато цялата тази работа с Камил приключи.

След един час умората му се възвърна с пълна сила. Накара Симона да му обещае, че ще си вземе почивен ден, ще заключи къщата и няма да си подава носа навън за нищо и заради никой. После падна в бездната на воинския сън. Явно някъде след обеда Симона също си беше легнала.

Гърбът й беше топъл под чаршафа, но трепкаше от мълчаливия й плач. Ейтан не разбра защо тя се дръпна, когато посегна да я погали.

— Ти плачеш — каза той, приемайки, че вече е подложена на емоциите от хормоналната промяна.

Тя подсмъркна и изтри носа си с длан.

— Ти ме удари.

— Какво?

Тя прибра косата зад ухото си и извърна глава. Очите й бяха мокри и тя докосна подутия си нос.

— Ти ме удари. — Гледаше го така, като че ли я беше ударил, задето е бременна.

Тогава той разбра какво е станало. Беше дръпнал „резервната халка“ на парашута си и вероятно я е ударил с опакото на свития си юмрук.

— Боже мой, сладурчето ми! — Той посегна и обхвана лицето й. Зацелува я по очите. — Извинявай, Мона — зашепна успокоително. — Сънувах лош сън.

Симона примигна, после се усмихна, прегърна го през врата и го зацелува, като трепна веднъж, когато удареният й нос се опря в бузата му.

Силно тропане накара Ейтан да дръпне глава. Остана седнал, а Симона се изплаши и притисна длани към лицето си.

— Какво е това?

— Шшшш! — Сърцето на Ейтан отново подскочи. „Артилерията“ от мястото за кацане в съня му. Беше жестоко тропане по входната им врата. Бам! Голямата дървена врата се тресеше в рамката си.

Той скочи от леглото върху студения под. Присви се леко и се ослуша внимателно. Остана така известно време, а после посегна бавно и отвори чекмеджето на нощното шкафче. Напипа стоманата на своя браунинг и го взе.

Бам! Бързо откри боксерките си и ги нахлузи, защото осъзна, че не може да се бие, докато топките му се развяват неприкрити. Другото стана инстинктивно. Той тръгна бързо и тихо, въпреки че раненото му коляно се държеше като изстинал труп. Насочи пистолета, излезе от спалнята, огледа стълбите, а след това слезе на тъмно към хола.

„Добре — помисли той. — Значи всичко ще свърши тук и сега. Той е тук. Никакви засади, никакви прикрития, никакви изненади. Проклети да са всички, задето не ми повярваха.“ Камил беше пред входната му врата — ето как просто стана всичко. Но копелето няма да стигне до Симона или до бебето им.

Бам! Входната врата се разтърси от удар с юмрук. Ейтан имаше предимство. В къщата беше тъмно като в рог, а коридорът отвън — ярко осветен. Той застана с гръб към стената до вратата, стиснал пистолета в дясната си ръка. Посегна с лявата и завъртя силно ключа, оставяйки само дръжката като пречка между себе си и смъртоносната среща.

После отстъпи и хвана браунинга с две ръце. За миг не стана нищо. После някой натисна дръжката и вратата се отвори навътре.

Ейтан се хвърли напред и опря дулото между очите на Бени Баум.

Никой от двамата не помръдна. Дъхът на Ейтан излизаше на хрипливи тласъци. Баум просто стоеше и гледаше спокойно над металния мерник, докато Ейтан свали пистолета към пода.

— Мислех, че сигурно спиш — каза Баум.

Ейтан още не можеше да проговори. Адреналинът във вените му държеше ръцете му стегнати и твърди като клони на дърво. Бени бавно посегна и постави длан върху пистолета. Пъхна пръст между спусъка и предпазителя.

— Наистина ли си помисли, че ще те изоставя „на бойното поле“? — попита Бени със следа от обида в гласа си.

Внезапно засрамен, Ейтан вдигна очи към майора. Зад рамото на Бени на стъпалата видя разтревоженото лице на белокоса, възрастна дама, която надничаше от входната врата на апартамента си. Успя да се поусмихне и да възвърне гласа си.

— Няма нищо, госпожо Дубински — каза той. — Мислех, че е крадец.

Възрастната жена отвърна със скептично кимане и затвори вратата.

Ейтан отстъпи към апартамента си, а Баум го последва, все още с ръка върху пистолета, докато затваряше вратата с крак.

— Всичко е наред — каза Ейтан и Баум пусна ръката му. Ейтан извади пълнителя с лявата си ръка. После дръпна предпазителя и Баум улови изхвърления патрон, преди да падне на земята.

Баум щракна електрическия ключ и холът се обля в яркожълта светлина. Сега видя колко изплашен е бил Екщайн, защото кожата му беше покрита с пот, а крайниците му трепереха въпреки топлия вечерен въздух. Но не си направи труд да се извини.

— Изглеждаш готов за бой — каза Бени.

Ейтан бавно поклати глава. Отстъпи и седна до малката масичка, като бутна, без да иска, празната чаша върху нея. Подпря ръце на коленете си и пистолетът увисна надолу между краката.

— Едва не те убих.

— Надявам се не умишлено — сви рамене Бени.

Ейтан не отвърна на закачката.

— И така — продължи Бени. — Какъв е отговорът?

— На какво? — изгледа го объркан Ейтан.

— Готов ли си за бой?

— Дали аз съм готов? — Тонът му звучеше обвинително.

— След толкова много години ми се ще да мисля, че си ме разбрал — каза Баум. — Мълчанието ми в кабинета на онзи глупак не беше в резултат на някаква новопридобита срамежливост.

— Тогава на какво се дължеше?

— Стратегия, разбира се.

— Ааа, разбирам — отговори иронично Ейтан. После се изправи. — Бени, изморен съм.

— Също и аз. Ти просто си изморен от много сън.

— Сега имам да мисля за други работи — каза Ейтан.

— Бременна съм, Бени. — Гласът на Симона изненада Баум. Тя беше застанала в горната част на стълбата. Изглеждаше много секси в бялата копринена роба с разрошена черна коса около лицето. Сигурно се беше изплашила доста от инцидента, но когато съобщи новината си, не можа да не се усмихне.

— Честито! — плесна с ръце Бени и затанцува весело. — Тъкмо навреме! Навреме! Вече мислех, че никога няма да стана кръстник!

Ейтан също не успя да сдържи усмивката си.

— Доста нахално от твоя страна, Баум.

— Ами че аз съм си нахален — отвърна Бени. — Чудесно е. Ела, скъпа — подаде той ръка към Симона. — Дай вино. Трябва да пием! За здраве!

Симона се подчини с удоволствие. Бързо слезе по стълбите и влезе в кухнята. Бени погледна Ейтан.

— Ето ти още една причина — каза му той.

— За какво?

— Не можеш да напуснеш сега.

— Че аз съм почти уволнен, Бени.

— Не и от мен.

Симона се появи с бутилка и три чаши.

— Скъпа — заговори Баум, докато взимаше бутилката и започна да бели станиола от гърлото й. — Ейтан работи по жизненоважен случай. С твое разрешение той ще трябва да го продължи. Не мога да постигна успех без него.

Баум не изчака отговор. Започна да пълни чашите.

— Нямаш нужда от мен — каза Ейтан.

— Лъже — обърна се Бени към Симона, без дори да погледне Ейтан. — Симона, това е толкова важно, толкова неотложно, че ми трябва твоето съгласие да работя тук с Ейтан. Извън службата в абсолютна секретност.

Ейтан не знаеше какво е намислил Бени, но усети, че не може да се отърве от собствената си обвързаност. А Симона, знаейки, че същността на Ейтан е да служи, се видя принудена да разреши.

Двамата мъже изчакаха, докато тя местеше очи от единия към другия. Тя въздъхна.

— Добре. Както винаги, аз нямам представа за какво става дума. Но щом като е важно, аз съм длъжна да кажа „да“, Ейтан. — После се обърна към Баум. — Останалото зависи от мъжа ми, Бени.

Вече наблизо до целта си, Баум се обърна към капитана.

— Ако ти можеш да кажеш „не“ сега, нека видя как ще го сториш. — Всъщност се беше ухилил към Ейтан като дявол, който ще съблазнява душата му. Екщайн едва се усмихна в отговор.

— Добре, майоре. За последен път. Давам съгласие.

— Чудесно! — изрева Баум. — Чакай! — Той вдигна ръка и не позволи на Ейтан да отпие от виното. — Ще ни трябват повече чаши. — Той бързо отиде до входната врата, отвори я широко, сложи два пръста в устата си и изсвири като с полицейска пищялка. Докато Ейтан и Симона гледаха учудено, Бени отстъпи назад и задържа вратата като портиер на вечерен прием.

След миг по стълбището се чу бързо тропане. Пръв в апартамента влезе Яблоковски, високият очилат компютърен спец от „Изследване и проучване на разузнавателната дейност“. Ябло беше облечен в тениска, шорти и сандали. В едната си ръка носеше твърда, черна пластмасова кутия, а върху другото му рамо беше преметнат тежък спортен сак. Той погледна Симона, а после срамежливо отклони очи, като каза „Ерев тов“^[1] на Ейтан и остави нещата си върху пода.

— Прозорците — обърна се Бени и младежът бързо отиде да свали щорите върху прозорците на хола. Докато го правеше, непрекъснато поглеждаше смешните руси бодли, които бяха заменили прическата върху главата на Ейтан.

Следващ се появи Очко, задъхан от двата големи кашона с документи, които май тежаха колкото него. Седна върху единия и изтри плешивото си чело с кърпа. Не си направи труда да поздравява.

Силвия, възрастната матрона от „Шифри“ трябваше да спре при вратата, за да си поеме дъх. Пушеше цигара и изхриптя:

— Можем да правим бойни планове, а не можем да си построим и един свестен асансьор.

Дани Романо мина край нея, ухилен над вечната си лула. Носеше само леко куфарче и когато влезе, смигна на Симона.

Ейтан мислеше, че очите му вече не могат да се ококорят повече, но направо зяпна при появата на агента от Шабак, Ури Бадаш. Организирането на подмолна операция в АМАН си беше достатъчно рискована работа, но замесването и на други агенции вече граничеше с предателство. Бадаш забеляза изражението на Ейтан, но само сви рамене и посочи Баум, като че майорът някак го е изнудил да участва.

На вратата се появи и един мъж, когото Ейтан изобщо не познаваше. Беше висок, с широки рамене, малко попрегърбен, но с вид на борец. Носеше черна трикотажна блуза, бежови панталони и бели маратонки. На възраст около четиридесетгодишен с купчина буйна, кестенява коса, която се къдреше над яката. Въпреки късния час бе надянал големи, пилотски тъмни очила, макар че те почти не скриваха лицето му. Той се поспря при вратата, докато Баум не го покани на английски:

— Влизай, Артър. Влизай — махна му той.

Най-накрая се появи секретарката на Дани Романо. Юдит изглеждаше малко нервна, вероятно по-скоро от това, че влиза в дома на Ейтан Екщайн, отколкото от участието си в този подмолен проект. Беше облечена скромно в пола и блуза, огледа се, видя Симона и й се усмихна широко. Когато осъзна, че Ейтан стои в хола си по бельо, тя пламна и отклони веднага очи.

Бени я дръпна вътре и затвори вратата. Потри ръце и застана в средата на стаята. След това направи знак на другите да се съберат наблизо. Всички оставиха на пода нещата си — оборудване, куфарчета и кашони с документи — и се скупчиха до него, за да не трябва да говори на висок глас.

— Добре, приятели — започна Бени. После се обърна към Артър на английски: — Извинявай, че ще говоря на иврит, Артър. Това е законова формалност, която няма нищо общо с ЦРУ. — Артър кимна и Бени продължи на иврит, докато групата оглеждаше изненадано американеца. — Започвам тази операция с правото, дадено ми от член IV на Закона за сигурността на държавата Израел, приет през 1956 година. Той разрешава едностранното инициализиране на секретна мисия от старши офицер на разузнаването, тоест аз и моят заместник Ейтан Екщайн. — Той погледна към Ейтан, който само наблюдаваше с интерес действията му. — Заповядвам запазването на пълна тайна, абсолютно необходима за сигурността на тази операция. Никакви подробности не могат да бъдат разкривани пред колеги от която и да било служба, нито да се иска одобрение от страна на Бойния щаб на армията и Комитета на началниците на Службите, докато аз не определя нуждата от подобни действия. Ясно ли е?

Бени се огледа. Всички бяха склонили глави към него, за да чуят тихо изречената заповед, и никой не изрази изненада или тревога.

— Трябва да ви напомня, че сте доброволци — продължи той. — Както се казва в древната поговорка: „Успехът има много бащи, а провалът е самотен сирак.“ Всеки, който желае да се оттегли, може да го направи в рамките на следващите тридесет секунди.

Той наведе очи към часовника си и проследи движението на стрелката, докато мина половин минута мълчание.

— Добре! — плесна той с ръце. — Сега, като говорим за бащи, току-що разбрах, че нашият Ейтан ще стане такъв след по-малко от девет месеца! — Той плесна с длан по голото рамо на Екщайн. Под акомпанимента на възклицанията и ръкопляскането за „честито“ Бени помоли Юдит да помогне на Симона да донесе достатъчно чаши от кухнята.

Когато виното беше разляно и десетте различни чаши се чукнаха, Бени вдигна тост.

— За „новия“ Екщайн. И за успеха на операция „Флейта“. Наздраве.

 

 

Когато Ейтан се върна след бързия душ, домът му вече се беше превърнал в оживен сателит на Специални операции на АМАН. Облечен в сини джинси и сива тениска, той слезе бос по стълбите от втория етаж, като бършеше косата си с пешкир. Телефонът от спалнята беше донесен в хола. Бялата му жица се виждаше закрепена с лепенки към килима, а слушалката също овързана със сребриста лента към апарата, за да не може никой да прекъсва комуникационната връзка. Втора черна жица се точеше от телефона и по пода на кабинета на Ейтан към другия край на апартамента. Той я проследи и надникна в кабинета си.

Очко и Силвия изобщо не му обърнаха внимание. Дребният плешив мъж беше разчистил бюрото на Ейтан и поставил отгоре му преносим факс-апарат. В момента поставяше нова ролка с хартия в него. Силвия беше дръпнала стола до сгънатата кушетка за гости, където подреждаше документите, извадени от кашоните на Очко. Всички те представляваха напечатани на компютър декодирани и преведени съобщения, събрани на високи купчини. Бяха белязани с различни цветове, всеки според източника — чужди посолства, задгранични нелегални прехващания, местни телефонни разговори, сателитни съобщения.

Ейтан се чудеше каква ли хитрост е използвал Баум, за да изнесе двадесет килограма строго секретна информация от сградата. Наведе се тихо над металния парапет на стълбището и погледна надолу. Баум беше седнал точно под него до кръглата маса. Голямата му плешива глава приличаше на модел на планетата Марс, покрита с петна от слънчево изгаряне и драскотини. Типично за Бени, под месестите му ръце нямаше пръснати документи. Беше оставил масата свободна за чашите с димящо кафе и чиниите с резени пъпеш, бисквити и каквото друго успее да намери из кухнята си Симона.

Ейтан се усмихна. Баум си беше заложил главата в много по-голяма степен, отколкото можеше да очаква и Ейтан отново се засрами от временната липса на доверие към приятеля. Веднага след тоста Бени го беше хванал за ръка и придружил нагоре по стълбите, като му предложи да се освежи с един душ, преди да започнат работа. Направи го, за да може да остане за малко насаме с Ейтан.

— Само ме изслушай, Ейтан, защото нямаме много време — беше казал Баум, след като врътна крана на душа и затвори вратата на банята. — Когато стана катастрофата с Пърлман в Ню Йорк, не се замислих много. Но когато умря Самал, аз се настроих на твоята „честота“. — Той дръпна завесата на душа. — Хайде, влизай. — Ейтан събу боксерките и с удоволствие се подложи под топлите струи. Баум пъхна глава зад завесата, без да обръща внимание на влагата, която се събра върху темето му. — Още там и тогава започнах да разбирам какво става, обаче не ти казах, защото можеше и да не получа необходимата подкрепа. После само извърнах глава и ти хукна към Европа. — Той се почеса по главата и се изсмя. — Това беше откачена постъпка, Ейтан, обаче тя свърши работа. Надявам се, разбираш, че нямаше как да те подкрепя в кабинета на Ицик. Защото той можеше да се досети.

— Не си ме подкрепил, за да не се досети значи.

— Няма начин. Егото му е твърде голямо.

— Кой е американецът?

— Артър е заместник-шеф на бюрото на ЦРУ в американското посолство на булевард „Наблус“.

— Че какво, по дяволите, прави тук?

— Той е добър човек. Познавам го отдавна и освен това той има двоен мотив. Първо е ядосан от неспособността на правителството си да разреши случая със самолета на ТВА полет 206.

— И второ?

— Второ, негов близък приятел е бил служител в американското консулство във Франкфурт. Връщал се у дома за Коледа с полет 206. Артър също иска главата на Камил.

— Е, има мотив, който мога да разбера — мрачно изрече Ейтан, докато се търкаше със сапун.

— Ще му поискам всички услуги, които може да осигури — каза Бени. — Сега във Вашингтон е около обяд. В Европа е още по-късно. Ще трябва да действаме бързо и ще работим цяла нощ.

— Какво очакваш да получиш?

— Само достатъчното, за да докажем делото си, когато лайната се пръснат от вентилатора. Ейтан, аз не искам чудо. Искам само малко късмет и един пробив. Само това ни е нужно. А сега се избърши и слизай долу.

 

 

Ейтан огледа хола си. Главната телефонна линия беше изтеглена до ниската стена, която разделяше хола от трапезарията. Жицата минаваше през разпределителна кутия, за да може телефонът да работи, докато втората линия е свързана с модема върху масата за хранене. Там стоеше Яблоковски, който го свързваше с преносим специален компютър за сателитни комуникации — СКСК. Юдит се настаняваше зад преносима електрическа пишеща машина.

В средата на хола Дани Романо и Артър американеца работеха с мощен клетъчен телефон. Романо дъвчеше ентусиазирано лулата си, докато Артър разгъваше голямата антена към базовото устройство. Изглежда, бяха намерили обща тема за разговор. Но говореха на сицилиански диалект.

До телевизора на отсрещната стена Ури Бадаш се беше заел да откача кабела на външната телевизионна антена и да го свързва с мощна военна радиостанция — модифициран приемопредавател, който използваше в колата си за връзка с поделенията по сигурността из страната.

Ейтан остави пешкира върху парапета и си наля чаша кафе. Помещението вече синееше от цигарения дим.

— Чист ли си? — попита Баум, когато Ейтан седна до него.

— Като девствена булка.

— Е, аз вече си позволих да връча назначенията.

— Осведоми ме.

— В основни линии задаваме въпросите си на лични познати в ЦРУ, МИ–6, Скотланд Ярд и Департамента по сигурността на ЕС.

— И какво питаме?

— Искаме нова информация за скорошно забелязване на Камил или поне предположения.

— Няма да са го виждали.

— Вероятно.

— А за какво са ни предположенията? — попита Ейтан.

— За да покрием с тенекийка голите си задници. Ще задържим онези, които подкрепят теорията ни, а останалите ще изхвърлим.

— Много бюрократично от твоя страна, Бени.

— Не ме обиждай, момче.

Откъм трапезарията машината на Юдит затрака.

— Тя какво прави? — попита Ейтан.

— Записки.

— Още тенекийки ли?

Бени размаха пръст на Ейтан.

— Върховната смелост винаги трябва да се опира на внимателна подготовка.

— Добре — нетърпеливо възкликна Ейтан. — Какво още?

— Слушай — показа Бени към Дани и Артър. Агентът на ЦРУ беше седнал на канапето с притиснат клетъчен телефон към ухото.

— Джери? Здрасти, приятел! Обажда се Арт. Нямаш ли още нищо за мен? — Американецът почака малко. Сигурно връзката беше слаба, защото той запуши с пръст свободното си ухо. — Добре, приятел. Обади ми се колкото можеш по-скоро на… — Той се наведе към базовия модул и продиктува номера: — Нула-две, пет, пет, девет, нула, едно, девет. Разбрано? Край.

— Говори с бюрото на ЦРУ в Ню Йорк — каза Бени. — Те работят по случая с Цви Пърлман.

В този момент Артър стана от канапето и дойде до масата. Ейтан стана и протегна ръка.

— Арт Розели — каза американецът. Дланта му беше мазолеста и здрава.

— Приятен псевдоним — ухили се Ейтан. — Ейтан Екщайн.

— За мен е удоволствие — отвърна Розели. Той огледа русата коса на Ейтан, светлите му очи и европейски черти. — Не приличаш на израелец.

— И ти не приличаш на добър дух — отвърна Ейтан.

Розели се изсмя и тупна Ейтан по рамото. След това стана сериозен.

— Аз също го искам това копеле, Ейтан.

— Знам. Всички го искаме.

Артър се обърна към Бени.

— Е, Баум, ще трябва да изчакаме. Какво друго да направя?

Баум вдигна очи към американеца и се почеса по брадата.

— Слушай, Артър. Не искам да изгориш. Но може да са ни полезни последните сведения на Ленгли за всичко, свързано с Камил или полет 206. Дори и на пръв поглед несвързани сведения. Можеш ли да направиш нещо по този въпрос?

Артър се ухили.

— Могат ли спецчастите да изритат някого по гъза? — Служил беше като зелена барета в началото на войната във Виетнам. Обърна се и тръгна обратно към телефона си.

Яблоковски излезе от трапезарията, като бършеше очилата си с края на тениската. Беше висок и кокалест, като че е играл твърде дълго баскетбол, а не се е хранил достатъчно. Косата му беше разрошена и щръкнала около главата като неподстригана трева.

— Добре, Бени. Мога да говоря с Париж — гордо обяви той.

— Чудесно, Ябло, но внимавай много. Първо поискай да те свържат на четири очи с Пиер Шандесе. Когато го получиш, ме извикай.

Яблоковски се върна в трапезарията и седна пред СКСК.

— Какво използва? Софтуер за телексна връзка?

Симона излезе от кухнята. Беше се сресала и преоблякла в джинси и една от ризите на Ейтан. Той й се усмихна, чудейки се как ли ще изглежда издута от бременността.

— Мога ли да помогна с друго освен с готвене? — попита тя.

— Ами и с това — посочи Бени към корема й.

— Не, наистина. — По време на военната си служба тя беше работила в „Дупката“ към Генералния щаб и затова беше свикнала с атмосферата на подобна трескава работа. Всъщност харесваше носталгичното чувство, с което прие промяната в дома си.

— Всъщност — обърна се Ейтан към Бени. — Телефонът работи ли?

— Да.

— Мона, не ни трябват никакви изненадващи посещения.

— О! — Тя покри устата си с длан. — Има такава опасност. Особено покрай новината.

— Тогава се обади на всеки, който смяташ, че може да реши да мине на гости тази вечер. На Яел, на Шломи, на Лиза. И на твоите родители. Кажи им, че всичко е наред, но се чувстваш изморена и ще си лягаш по-рано.

— Добра идея — подкрепи го Баум.

— И не много далеч от истината — добави Симона и пипна корема си. Тя дръпна един стол до стената между хола и трапезарията, вдигна слушалката и започна да набира.

— Шшшш! — размаха ръце Бени към всички в стаята и показа Симона.

Ейтан се наведе към него.

— Какво става горе? — попита той шепнешком.

— Очко се занимава с МИ–6. Силвия си е взела файловете. Има събрана цяла седмица прехванати. Рутинните червени флагчета, маркирани от Тел Авив за разследване.

— Че това ще й отнеме цяла нощ.

— И какво от това? Няма да ходи на танци я.

Ури Бадаш се откъсна от радиото си и седна до масата. Наля си чаша кафе и запали цигара.

— Е, няма какво повече да правя засега. Всички гранични служби и разузнавателни групи получиха заповед да ми докладват с подробности за всеки влязъл в страната от мъжки пол. Не можех да им кажа нищо повече като информация. Просто казах мъже. Няма значение дали са араби или не. Възраст между 30 и 40 години, 180 сантиметра височина.

— Благодаря, Ури — каза Ейтан.

— Няма защо. Готов съм да направя всичко, за да го начукаме на командира ти, приятел.

— Нямаме намерение да го чукаме — каза Бени. — Просто искаме да го заобиколим.

— Тогава оставете чукането на нас — ухили се злобно Бадаш.

Симона приключи с разговорите и се приближи бавно до масата. Държеше се за челото.

— Нямам какво толкова да правя вече — каза тя. — Май ще отида да повърна за разнообразие, а после ще си лягам.

Ейтан започна да се изправя, но Юдит се появи откъм трапезарията и хвана Симона за лакътя.

— Аз ще й помогна — каза тя.

— Ти си сладур — похвали я Баум. — Като се върнеш, изстискай всички наред и осъвремени данните.

Симона целуна Ейтан и двете жени тръгнаха нагоре по стълбите.

Клетъчният телефон звънна с електронна мелодия. Артър го взе, благодари няколко пъти и затвори.

— Девети участък в Ню Йорк твърди, че катастрофата с Пърлман е била съвсем случайна — каза с извинителен глас Артър. — От моята служба са проверили шофьора. Отвсякъде.

— Добре — Ейтан вдигна палец към агента на ЦРУ. Камил може и да нямаше нищо общо със смъртта на Хари Вебер, но за Ейтан последната постъпка на Цвика — изправянето пред връхлитащото такси — беше като предупреждение към колегите му за надигащата се буря.

— Имам Шандесе — обади се Ябло откъм трапезарията.

— Кажи му, че Ханс-Дитер Шмид желае да разговаря по една стара история насаме — отвърна Баум.

— Ясно — по войнишки отговори Ябло.

Очко слезе тичешком по стълбите, с което изненада Ейтан, който никога не беше виждал дребосъка даже и да ходи бързо, да не говорим за тичане. Очко потриваше ръце.

— Ще имаме описание! — обяви той.

— Какво? — не повярва на ушите си Ейтан.

— МИ–6 са дали „назаем“ на Скотланд Ярд досието по убийството на Самал и собственика на индийския магазин. Явно шофьорът на автобуса е дал описание на мъж, който слязъл заедно със Серж на Кенсингтън. Преди три дни обиколили с рисунката всички хотели в Лондон. Един администратор в пансион го разпознал и допълнил подробностите в описанието. До половин час скицата на лицето ще ни бъде изпратена по факса.

— Мецуян,^[2] Очко! — Бени стана и щипна умника си по бузата. — Страхотно. Качвай се обратно. — Очко се обърна и се понесе към мястото си.

Радостта беше временна, защото се появи Ябло с унила физиономия.

— Не става, Бени. Пиер Шандесе каза, че не може да дава никаква информация през главата на шефа си. Явно неговият шеф и Бен-Цион редовно се веселят в Париж. Бащите им са воювали заедно в Суец през 1956 година. Казва, че било много рисковано.

— Мамка му! — удари по масата Бени.

Дани Романо се приближи.

— Гаден французин — заяви той и чукна по масата с празната си лула. — Що не ми позволите да се свържа с италианците?

— Не става — отговори Ейтан. — Не се обиждай. Те изглеждат чудесно, но са пробити отвсякъде.

— Няма да споря — съгласи се Романо.

— Извинете ме — обади се Арт Розели. — Разкажете ми го на английски. Може да успея да помогна.

— Французинът не ще да ни сътрудничи, Артър — отговори му Бени.

— Каква изненада — иронично се изхили Артър. — Гадни жабари.

— Обикновено Секюрите ни услужва — намеси се Ейтан. — Но ние им искаме информация извън установените канали.

Розели прекара пръсти през къдравата си коса.

— Защо не ми позволите да опитам чрез Ленгли? Ще пусна искането под фалшив флаг. — Искаше да каже, че ще маскира запитването като идващо от САЩ.

Ури Бадаш го изгледа изненадано.

— Ама ти мислиш като израелец — възкликна той.

— Прекалил съм с фалафела — усмихна се агентът на ЦРУ и се върна при телефона си.

Радиото на Ури Бадаш изсъска. Беше намалил силата на звука и затова се приближи към апарата, за да получи съобщението.

След по-малко от половин час Очко направо спринтира надолу по стълбите. Държеше листа от факса така нежно, като че ли е хванал пеперуда. Постави го върху масата и всички се събраха, за да го разгледат.

Беше стандартна полицейска рисунка — добре изпълнена, но без естетика. Най-добре запомнените от свидетелите черти на лицето бяха подчертани — къдравата коса, силната челюст, тънкият нос и присвитите очи. Образът от скицата накара всички мъже да се смръщят, защото нещо в това лице предизвика някакви спомени. Но постепенно един след друг всички поклатиха глави.

— Изглежда познато — каза Ури Бадаш. — Но не и от досиетата на Шабак.

— Да — обади се Баум, който беше стиснал брадата си и продължаваше да гледа факса.

Ейтан въздъхна недоволно.

— Такъв Амар Камил аз никога не съм виждал. Смятам, че не е той.

— Имаш още една страница — чу се гласът на Силвия от горния етаж. Очко хукна нагоре и после се върна с втория лист.

— Това е описанието в цветове и подробности — каза той. После зачете на английски: — Коса: червеникаворуса. Очи: зелени. Кожа: румена с малко лунички. Крив белег с форма на полумесец и дължина от около 2,5 сантиметра под дясното око.

Докато слушаше Очко, Баум взе молив. Скицата върху факса беше малко размазана, както обикновено става при изпращането на рисунки. С острия връх на молива той начерта кривата линия под дясното око.

— Боже мой! — прошепна Ури Бадаш. — Не може да бъде. — Той вдигна глава и отстъпи.

— Какво има, Ури? — попита тревожно Ейтан.

— Това е Рами Карера — прошепна агентът на ДСС.

— Кой? — като че недочу Бени.

— Кълна се, че това е Рами Карера. Той е майор. Работи в „Планиране и логистика“.

— Какво? — подскочи и направо зяпна обикновено спокойният Романо.

— Той е съветник на министър-председателя — продължи Бадаш. — Виждам се с него непрекъснато. Винаги когато ходя да проверявам нашия екип в Кнесета.

Ейтан грабна факса от масата и се втренчи в него. Преди много години, когато той още беше младши офицер, Рами Карера работеше като служител в Тренировъчна база номер едно.

— Съвсем сигурно е, че прилича на Рами Карера — съгласи се той.

Сега Бени взе скицата.

— Ако не помнех физиономии, бих казал, че всички сте се побъркали. Но какво прави лицето на Карера върху този факс?

— Може ли да цитирам прецеденти? — Очко беше седнал на един от столовете и ядеше парче от кекса с кафе на Симона. Преглътна хапката си, като сръбна чай.

— Какво каза, Очко? — попита Бени.

— Искате ли да ви цитирам исторически прецеденти за агенти-двойници, представящи се за други хора? Пластичната хирургия вече не е само наука, нали знаете? В Швейцария са я превърнали в изкуство. Та има го случаят Осуалд — все още базиран на предположения, разбира се. Има го случаят Бекман в Германия и онзи невероятен двойник на Де Гол през шестдесетте години. Освен това…

— Давай по същество — прекъсна го Ейтан.

— Добре — съгласи се Очко и изтърси трохите от ризата си. — Ако аз исках да внедря човек във вашето военно обкръжение, бих го направил двойник на един от собствените ви офицери. Естествено, би ми се наложило да елиминирам оригинала…

— Юдит! — изкряска Баум. Момичето притича от трапезарията. — Остави всичко, с което се занимаваш. Трябва ми една снимка. Вземи колата ми и иди в службата.

— Чакай — обади се Ейтан. — Не прави това, Юдит. Стой по-далеч от Управлението. Иди в Бейт Агрон, националната пресслужба. Кажи им, че ти трябва снимка на майор Рами Карера. Кажи им, че ще го повишават или награждават. Не използвай личната си карта, освен ако не се налага. И се върни тук до половин час.

— Майор Рами Карера — повтори Юдит.

— Да. Върви.

Тя бързо излезе през вратата.

— Ще изпратя екип при Карера — каза Ури и тръгна към радиото си.

— Да — подкрепи го Баум.

— Не, чакай. — Ейтан сграбчи ръката на Баум и го погледна втренчено. — Ури, още не бива да рискуваме с подобно действие. Можем да провалим всичко. Да изчакаме, докато изпратим по факса на британците нашата снимка за потвърждение.

— Не мога да чакам толкова, Ейтан — възрази Ури.

— Моля ти се. Имай малко търпение. Но междувременно накарай службата си да провери последните движения на Карера. Дали е бил някъде извън страната. За всеки случай.

— Добре — съгласи се Бадаш.

Бени изгледа изпитателно Ейтан. Екщайн само обърна лявата си длан нагоре със събрани пръсти и я разтърси с израелския жест, показващ молба за търпение.

През следващия половин час бяха изпушени поне двадесет цигари и изпит един литър кафе. Но не изскочи нищо важно.

Преди Юдит да се върне, Силвия се появи за пръв път, откакто се беше затворила с транскрипциите на прехванатите разговори. Тя изкуцука бавно надолу по стълбата, защото артритът я мъчеше, а дробовете й бяха станали черни като въглен от цигарите. Държеше само един лист жълта, компютърна разпечатка.

— Е — изграчи тя. — Има само едно съобщение, което представлява интерес. — После погледна заобиколената от всички маса, мръсните чаши и чинийки. — Какво има? Не можахте ли да донесете нещо за ядене и на бабичката?

— Какво си открила, мамичко? — попита нетърпеливо Баум.

Силвия се забави с отговора само миг.

— Имаме само един материал, който представлява интерес. Прехванато предаване от радиостанцията на ООП в Тунис. Записано е било телефонно обаждане на френски език. Благодарение на Мосад, ако мога да добавя.

— И? — Ейтан едва се въздържа да не извика.

— Някой си господин Теодор Клач поискал радиото да излъчи коледно поздравление три последователни сутрини. Песента била „Ние, тримата царе.“

— Че какво странно има в това? — попита Ури Бадаш.

— Ами че още не е и септември месец — смръщи му се Силвия. — Полицаи — изсумтя тя презрително, като че ли е зърнала хлебарка.

Когато чу заглавието на песента на английски, Артър стана от поста си до клетъчния телефон и приближи масата.

— Може ли да попитам?

— Това, както вие го казвате, е фалшива карта — обясни му Баум. — Вероятно кодирано съобщение. Някаква песен, която се казва „Ние тримата царе“.

— Мога да изпратя някого до Американския културен център да вземе текста — предложи Ейтан.

Розели му спести разкарването. Той бавно започна да пее с дълбок и приятен глас.

— „Ний сме тримата царе на Изтока, носим даровете отдалеч…“

— Ябло — извика Бени. — Артър ще ти издиктува песента на английски. Виж какво можеш да направиш с текста.

Розели отиде при Ябло до СКСК.

На входната врата се почука тихо. Бени стана, намали осветлението и всички замръзнаха по местата си. Ейтан погледна през шпионката и отвори на Юдит. После отново светна всички лампи. Тя с гордост подаде черно-бяла снимка на Рами Карера. Очко веднага хукна да я изпрати по факса в Лондон, докато не е станало късно.

— Само лицето! — извика подире му Бени. — Закрий униформата!

Ябло изпринти пет екземпляра с текста на песента на малкия матричен принтер и започна да се мъчи да разгадае евентуалния код.

Телефонът на Артър звънна. Той го вдигна, слуша известно време, а после покри слушалката и се обърна към Бени.

— Обажда се моето момче от Вирджиния. Измамили са жабарите, но те наистина не разполагат с нищо. Обаче бюрото във Виена има нещо, което може да представлява интерес. Само че не могат да ни го издиктуват по открита линия.

Баум помисли само миг.

— Може ли да изпрати телекс?

— Чакай. — Артър отново заговори по телефона. — Можеш ли да го изпратиш по телекс? Хайде, Чък, прати ми го с прост, еднократен. Не знам, измисли нещо, за Бога.

Бени щракна с пръсти и Ябло написа номера на модема на своя СКСК. Подаде го на Артър.

— Да, най-после разбра! — възкликна Розели по телефона, а после издиктува номера на колегата си във Вирджиния. — Кодирай го и го изпрати.

Ябло прехвърли на телекс и след двадесет дълги минути върху екрана се появи неразбираем текст. Артър се разхождаше до компютъра на Ябло.

— Добре — каза американецът, когато видя текста. — Значи така. Мойто момче каза: „Върни стойността на последната цифра, когато Бостън спечели купата.“ Това беше през 1975 година. Значи взимате всяка буква и се връщате назад от нея в азбуката с пет букви.

Ябло записа неразбираемия текст на диска и зареди програмата за писане. После върна кодираното съобщение върху екрана, написа английската азбука и въведе проста програма, която да замени всяка буква от съобщението с онази, на която трябва да отговаря.

След няколко минути подаде изпринтеното на лист съобщение на Артър. Розели се усмихна, докато четеше разкодираното съобщение на глас.

ЗДРАСТИ АРТИ. МАМИЦАТА ТИ. ОБЪРНИ ВНИМАНИЕ НА ТОВА. СЪВСЕМ СКОРО ПРЕХВАНАТО ОТ БЮРОТО ВЪВ ВИЕНА ТЕЛЕФОННО ОБАЖДАНЕ ДО МАМА.

— Това са руснаците — обясни Артър.

ОБАЖДАНЕТО ОСЪЩЕСТВЕНО ОТ МАЙОР В. КОЗОВ, ОТГОВОРНИК ЗА АГЕНТИТЕ В ЧУЖБИНА НА VII ОТДЕЛ. ОБАЖДАНЕТО ПРИЕТО ОТ ПОЛКОВНИК И. СТЕПНИН. ПО ВЪПРОСА ЦИТИРАМ: „ТОЙ НЯМА ДА ИЗКАРА ДЪЛГО С ТОВА ЛИЦЕ. ТЕ ИЛИ ЩЕ ГО ПОВИШАТ, ИЛИ ЩЕ ГО УБИЯТ.“ КРАЙ НА ВЪЗМОЖНАТА ЗА СПОДЕЛЯНЕ ИНФОРМАЦИЯ. ДОВИЖДАНЕ.

Артър остави листа. Бени и Ейтан се спогледаха. Ури Бадаш чу пращенето на радиостанцията и вдигна слушалката. После въздъхна и се обърна към останалите.

— Рами Карера не е излизал от страната от осем месеца насам.

Очко се появи над тях, надвесен над парапета. Той също държеше лист, но нямаше нужда да чете от него.

— МИ–6 отговарят на нашия факс със снимката. Това е той. Това е убиецът.

Не беше лесно да убедят Ури Бадаш да остави Рами Карера на мира. Агентът на Шабак не вярваше Карера да е двойник или подставено лице, но въпреки това искаше да го арестува за разпит.

Бени и Ейтан го спряха. Поискаха почивка, за да се качат горе и поговорят. Те излязоха на терасата и разговаряха тихо сред пълната тишина на йерусалимската нощ. Минаваше полунощ. После повикаха Бадаш да се качи при тях.

Помолиха го да не прави нищо по отношение на Карера поне до седем часа сутринта. След това ще е свободен да предприеме каквото счита за необходимо. Помолиха го обаче междувременно да изпълни друга трудна задача.

Бени му обясни, че един затворник в Атлит може би продължава да държи ключа към разгадаването на случая Камил. Искаше Жорж Масуд да бъде преместен в руския комплекс в Йерусалим, а подобно нещо можеше да направи само човек на ДСС с ранга на Бадаш. При това трябваше да го направи лично.

Бадаш се съгласи с нежелание, без да си прави труда да скрие скептицизма си.

— Дано това не е лов на диви патици, Баум — каза той, докато прибираше комуникационното си оборудване.

— Обещавам да те поканя на вечеря, когато изпечем патицата — отвърна Ейтан.

Тъй като отникъде вече не пристигаха нови сведения, Бени разпореди всички да се захванат с разгадаването на кода на „Ние тримата царе“. Занимаваха се с това до три часа сутринта. Всички бяха изтощени. Направиха много варианти, повечето съвсем неразбираеми, други интересни от поетическа гледна точка, но нищо, което да имаше някаква оперативна стойност.

Накрая Баум ги събра всички в хола.

— Добре — каза той. — Чудесна работа. Сега приберете и изгорете всичко. Не оставяйте и една хартийка. Отивайте си по домовете и си дръжте устата затворени.

Един по един агентите и аналитиците напуснаха жилището. Артър се ръкува с всички. Съжаляваше, че няма да може да бъде в екипа им за останалата част от развитието на действията. Но Баум му обеща, че след операцията ще му разкаже тайно всичко.

Дани Романо си тръгна последен. При вратата се обърна към Бени и Ейтан.

— И какво сте намислили да правите сега вие двамата?

— Надявам се на няколко часа почивка — отговори Ейтан.

— Да бе — ухили се над празната си лула Романо и си тръгна.

Вече сами в апартамента — освен Симона, която проспа спокойно цялата бъркотия, — Бени и Ейтан си направиха нова кана с кафе.

Спането беше лукс, от който се налагаше да се откажат.

 

 

Настъпи поредната красива лятна утрин в Йерусалим. Виолетовото небе избледня до светлосиньо, въздухът още беше хладен и сух от пустинната нощ, клоните на дърветата натежаха под оросените си листа и подскачащите птички.

В северното хълмисто предградие Рамат Ешкол майор Рами Карера излезе от елегантната си каменна къща. Както обикновено, беше облечен в добре изгладена униформа, идеално лъснати черни бойни обувки, а черната барета беше подпъхната под левия пагон на ризата. Слънчевите очила бяха вдигнати върху къдравата му червеникаворуса коса. Йерусалимското лято беше изписало луничките от двете страни на тесния му нос, а сгърченият сърповиден белег под дясното му око — спомен от почти фатална катастрофа с джип — беше изгорял до по-тъмночервено от обикновеното.

Под лявата си мишница майор Карера носеше обичайната купчина навити на руло карти, а с дясната весело размахваше коженото куфарче, което никога не изпускаше. Както винаги спря, за да вдъхне свежия аромат на йерусалимски бор. После, отново благодарен на щастливата си звезда заради кариерата, която му носеше назначението в Кнесета, той тръгна по наклонената пътека, отвори портата от ковано желязо и се отправи към паркирания си „Форд-Ескорт“.

Карера спря внезапно, когато от друга паркирана кола се появиха двама мъже и му препречиха пътя. И двамата бяха в униформи и с офицерски отличителни знаци. Не можеше да види очите им, скрити зад тъмните очила, но те се държаха възпитано и показаха личните си карти на оперативни агенти по сигурността от израелската армия.

Мъжете го помолиха да потвърди, че той наистина е майор Рами Карера от „Планиране и логистика“. Карера извади личната си карта. Двамата мъже го уведомиха, че имат инструкции да го ескортират веднага до Генералния щаб в Тел Авив. Когато Карера поиска да знае причината за повикването, мъжете отговориха с типичната фраза:

— Въпрос на национална сигурност.

След това му показаха напечатана на армейска бланка заповед. Карера искаше да тръгне със собствената си кола. Агентите внимателно отклониха искането му и той с нежелание се качи в тяхната кола, която веднага потегли и бързо напусна Рамат Ешкол. Но при Сдерот Ешкол, вместо да завие надясно, което би било нормално, колата направи ляв завой…

Мъжете не бяха обикновени оперативни офицери по сигурността.

И Рами Карера със сигурност не пътуваше за Тел Авив.