Стивън Хартов
Шалом убиецо (11)

9.
Кайро
Същата вечер

Ейтан имаше чувството, че ще припадне.

Беше застанал по средата на залата на летище „Хелиополис“ и гледаше към прашните плочи на пода. Вдигна ръце и видя, че пръстите му треперят. Не беше хапвал нищо от сутринта и липсата на захар в кръвта му караше тялото да натежава върху туптящото коляно и изморените крака. Вдигна бавно глава, видя една колона и направи три залитащи крачки вдясно, докато успя да посегне и да се подпре на хладния й камък.

За миг беше обграден от група туристи, които минаха покрай него като ято риби покрай скала по течението. Разговаряха и следваха някой, който викаше:

— Оттук, моля, оттук!

Шумът намаля и му позволи да поеме внимателно и по малко от топлия египетски въздух.

Отчаяно му се искаше да свали това тъпо кожено яке, но се боеше, че усилието ще го повали върху пода на летището. Черната му нарязана тениска беше потънала в пот и той знаеше, че стърчащата му коса е вече прилепнала върху главата му като долнопробна перука.

Беше пристигнал в Кайро без египетска виза и затова загуби цял час, докато накрая му позволиха да плати двадесет и трите американски долара, изисквани от западногерманските граждани за подобни спонтанни посещения на страната. На всичкото отгоре местните закони го задължаваха да обмени още 150 долара в египетски пари. Благодарение на кипърската полиция сега пътуваше без раницата си и без дрехи за смяна, останал само с мотористкото яке, документите си, пачката египетски банкноти, няколко долара и дойче марки.

Всъщност не му пукаше. Знаеше, че е в края на пътя си.

Едно малко момче мина покрай него с метла и чувал за отпадъци.

— Хей, момче — едва го повика Ейтан. Опита да се усмихне. — Ела.

Момчето се приближи с широка, искрена усмивка и блеснали очи. Очакваше да получи бакшиш. Ейтан бръкна с трепереща ръка в джоба си и измъкна няколко монети.

— Донеси ми нещо сладко за пиене, приятелче. Бързичко.

— Да, мистер! — Момчето хукна нанякъде, а Ейтан разтри пулсиращите си слепоочия с пръсти. Почти веднага пред лицето му изникна бутилка с оранжева течност. Той я изгледа, докато двете малки ръце свалиха капачката. Изпи я на един дъх.

— Още — каза той и отново бръкна в джоба си. Момчето хукна, без да чака, и този път Ейтан му даде цял паунд, когато изпи вече по-бавно и втората бутилка.

— Благодаря.

— Моля — отвърна момчето. То взе празните бутилки и парите си и изчезна.

Ейтан се почувства малко по-добре. Вече можеше да стои, без да се подпира. Дланта му беше мокра от изпотените бутилки и той избърса лицето си с хладната течност. Погледът му се проясни, но примигна силно на два пъти към фигурата, която се появи пред него.

Един египтянин в провиснал черен памучен костюм беше застанал на десетина метра от него. Мъжът носеше неголяма кафия върху главата си, пушеше цигара и оглеждаше залата за пристигащи пътници, държащ в ръката си малка правоъгълна бяла табела. Върху нея с дебел маркер беше написано име:

Ейтан почти не реагира освен с лека, иронична усмивка. Като застрелян в бой, който знае, че е умрял, и сега вече нищо не може да го учуди.

— Хей — извика Ейтан на мъжа. — Тук съм. — Той бръкна под десния край на якето си и постави палец в колана. Беше глупаво, разбира се, защото беше изхвърлил пистолета и ножа си в един канал извън мюнхенското летище преди полета за Ларнака. Но се чувстваше по-добре, когато едната му ръка е скрита.

Египтянинът се обърна и тръгна към него. Имаше тясно, открито лице с очила. Изглежда, беше чел, докато е чакал. Той се усмихна широко.

— Вие ли сте господин Екхард? — попита човекът, като че ли преди това стотици други са му отговаряли отрицателно.

— Може и да съм.

Мъжът отстъпи и се намръщи.

— Не сте ли сигурен? — последната дума излезе на срички заради акцента му.

— Ще ти дам два паунда, за да видя кожения ти колан — каза Ейтан.

Без да се замисли, египтянинът разтвори сакото си с две ръце и също огледа колана си, учуден защо ли този откачен чужденец се интересува от него.

Ейтан, доволен, че човекът не е въоръжен, му подаде банкнотите.

— Благодаря — ухили се отново мъжът. — Имам писмо за вас.

— Разбира се — изрече с изморено примирение Ейтан. Чувстваше се като смешен старик, въртян на малкия пръст от красива манекенка. Протегна ръка и взе малкия плик. Вътре имаше сгънат лист. Той го отвори и прочете единственото изречение, написано четливо на английски.

С удоволствие ще се срещна с теб за преговори в хотел „Нил-Хилтън“.

Саладин

Ейтан едва не се изсмя. Саладин е един от най-жестоките арабски султани в историята. Герой за мюсюлманите заради войните, които е водил срещу кръстоносците. Веднъж поканил всичките си врагове в Кайро на мирни преговори. След като влезли в крепостта, всички били изклани.

По навик едва не унищожи писмото. Но после го прибра в джоба на панталона си.

— Чакам ви от дълги часове — каза египтянинът, явно с намек да получи очаквания бакшиш.

— Сигурен съм, че е така. Надявам се, че са ти платили.

— Платиха ми.

— Вярвам, че всъщност не си видял човека, който ти е дал писмото и табелката, нали?

— Писмото и инструкциите заедно с парите ми бяха предадени от един пиколо, господин Екхард.

— Естествено. Имаш ли други инструкции?

— Само да ви отведа където пожелаете.

— Може би в „Нил-Хилтън“?

— Само ако пожелаете.

— Естествено.

Ейтан огледа залата за пристигащи пътници. Вече беше почти празна. Изглежда, между полетите имаше достатъчно време. Терминалът много приличаше на „Бен Гурион“ в Тел Авив. Как му се искаше да е там, а не тук. Като че ли никой не ги наблюдаваше.

— Имаш ли кола? — попита Ейтан.

— Моето такси. Разбира се.

— Разбира се.

— Къде искате да отидем, господине?

— Искам да отида в Доки.

— О, това е доста надалеч.

— Да, знам.

— На другия бряг на Нил — каза египтянинът, като че ли нямаше мостове и трябваше да плува, понесъл Ейтан на гърба си.

— Знам.

— Ще бъде скъпо.

— Да вървим.

Излязоха от терминала към главния вход, където таксита, сервизни коли и автобуси свиреха с клаксони, но май никой не помръдваше. Като че ли вместо да сменят скоростите, египетските шофьори натискат клаксона си. Египтянинът поведе Ейтан към черно-бяло пежо, което беше паркирано върху тротоара.

— Нямате ли багаж, господин Екхард?

— Вече не.

Някакъв униформен пазач се беше облегнал върху колата и скучаещо пушеше цигара.

— Ще трябва май да платите за паркинг — каза шофьорът. Ейтан се вгледа внимателно в пазача. Беше каирски полицай.

— Колко?

— Десет паунда — каза полицаят почти без да го погледне. Взе египетските банкноти, докосна козирката си и се отдалечи.

— Много дискретно — каза Ейтан, докато се настаняваше в очуканото такси.

След няколко минути бяха на път по „Шари Рамзес“ в посока към Кайро. Разстоянието е само двадесет и пет километра, но при египетските шофьори и движение по пътищата Ейтан разбра, че може да пътуват и цял час.

— Имате ли нещо против да пуша? — попита египтянинът от мястото си. Наложи му се да се понадигне, за да види Ейтан, който се беше излегнал на задната седалка.

— Не, ако ме почерпиш — отговори Ейтан. Той взе цигарата „Голоаз“ от кутията на шофьора и се приведе напред, за да запали. После се отпусна отново и позволи на горещия вятър отвън да изсуши потната му глава. Още нямаше сили да се пребори с якето си.

— Обикновено, когато поставя надписа „специален“, таксата е осем паунд — каза египтянинът. Пропусна да сложи „а“-то за множественото число. — И понеже всъщност мога да кача четири души, всеки допълнителен плаща по три.

— Давай направо — подкани го Ейтан.

— Моля?

— Колко?

— Двадесет и пет.

— Чудесно. Искам да си почина малко.

Шофьорът разбра намека и млъкна. Ейтан облегна глава върху напуканата кожа на седалката. Слънцето залязваше бързо. Той погледна през прозореца към голата земя в покрайнините на Кайро, натоварените магарета и техните стопани, които качваха части от изоставени, изпочупени коли. Пълна подигравка за края на двадесети век. Същото, каквото правеха и палестинците от Западния бряг.

Той затвори очи. Тук за него нямаше нищо ново. Бил е в Кайро много пъти.

Преди Садат да пристигне в Йерусалим през 1977 година, обучаваните израелски агенти бяха тренирали уменията си по улиците на Тел Авив, Йерусалим и Хеброн. Ако отиваш на мисия в арабска страна, първо практикуваш в Израел, а после те пускат в морето.

Но мирният договор беше разтворил вратите на Кайро за новите екипи агенти, които трябва да научат арабския начин на живот. Първото посещение на Ейтан беше интересно. Второто — просто работа. По времето, когато обучаваше петата си група, той вече не харесваше египетската столица с тълпите от просяци, невъзможната транзитна система и очите на милиони гладуващи деца.

А днес направо я мразеше.

За миг усети гърлото му да се свива и към очите му се надигнаха сълзи. Той преглътна предателското самосъжаление и изсумтя към собствената си глупост. Наистина ли само преди седемдесет и два часа беше заминал за Мюнхен, подтикнат от егоистичното убеждение, че може да надхитри Амар Камил? За два дни планът му се беше обърнал с главата надолу. Сега изглеждаше, че целият свят се е вдигнал да гони самия него.

Току-що беше прекарал цял ден в задушната полицейска килия в Кипър…

 

 

Той пристигна в Ларнака от Мюнхен и буквално хукна от летището. Надяваше се, че Камил го мами, че всъщност не е тръгнал да убива Майк Даган. Но дори и когато скочи от таксито пред „Стил Уотърс“ и беше веднага арестуван от това говедо, кипърското ченге, продължаваше да се моли да не е закъснял.

Но когато в Ларнака му предявиха обвинение в убийство, не си направи и труда да попита коя е жертвата. Виковете му на ярост и мъка само накараха дебелия капитан да се усмихне.

Прибраха му вещите, закопчаха ръцете и краката му и го хвърлиха в празна бетонена килия в тъмното мазе под полицейското управление в Ларнака. Приличаше повече на животинска клетка, отколкото на арестантска килия. И наистина върху миришещия на урина под беше нахвърляна слама. Трима въоръжени пазачи бяха поставени да го пазят, но залавянето му се превърна в цирк за целия град. Всички полицаи, а не малко от жените и децата им дойдоха да видят убиеца.

Лордос слезе да започне разпита му и много се ядоса от непрекъснатите опити на Ейтан да обърне процедурата.

— Кой си ти? — попита капитанът.

— Какво се е случило с Майк? — отвърна Ейтан.

— Как се казваш?

— Имаш паспорта ми. Какво е станало с приятеля ми?

— „Приятел“ ли? Та ти си го убил!

— Аз ли съм го убил? Аз? Ти си позволил да го убият, идиот такъв!

— Името ти е Екхард. Но истинското ти име е Щаркер. Не си ли член на факцията „Червена армия“?

— Фракция, глупако! И кой ти каза тази глупост?

Това продължи часове наред. Ейтан се караше с Лордос, използвайки цялата си воля, за да разкрие вероятните доказателства, докато накрая успя да си обясни какво е станало. Изчака, докато докара Лордос до пълно съмнение. И тогава изигра коза си.

— Добре, капитане. Ще ти призная нещо.

— Да? — потекоха лигите на Лордос. Накара Ейтан да изчака, докато намери касетофон и го донесе долу в килията. — Давай. — Зад решетките на килията се бяха събрали десетина мъже. Всички те, включително и Ейтан бяха изтощени и от телата им течеше пот.

— Майк Даган беше израелски агент от разузнаването — заяви Ейтан.

— Добре! — плесна с ръце Лордос. — Сега вече напредваме!

— Донеси ми якето — каза Ейтан.

— Какво?

— Донеси го, ако не си толкова страхлив, колкото и глупав.

Капитанът нямаше избор. Коженото яке на Ейтан беше донесено долу и по негови указания разпориха подплатата му. Лордос седеше заедно с подчинените си и гледаше тъпо синия паспорт с емблемата на Министерството на вътрешните работи на Израел. Дълго време задушното мазе остана съвсем тихо.

— Както виждаш — заговори бавно Ейтан, — аз съм израелски гражданин. Така че едва ли бих могъл да бъда известен германски терорист, проклети идиоти такива!

— Тогава защо имаш и германски паспорт? — избухна Лордос, опитвайки да задържи изгубената си позиция, докато удряше с ръка по решетките.

— Защото имам двойно гражданство.

— Тогава защо паспортите са с различни имена?

— Защото при израелците е прието да сменят имената си с чисто еврейски. — Беше вярно, макар че в случая на Ейтан нямаше нищо общо с истината.

— Тогава кой е господин Йерушалми?

— Той е твоят терорист.

— Глупости. Той е шеф на охраната в израелското посолство в Никозия.

— Така ли? — саркастично му се присмя Ейтан. — Тогава защо не се обадиш в посолството, за да поговориш с него?

Лордос отново попадна в капана. Трябваше да поеме хвърлената ръкавица. Качи се в кабинета си и се върна след десет минути. Изглеждаше жалък. Ейтан едва не го съжали. Но в края на краищата и той се беше оказал не много по-умен от Лордос.

— Нямаше го. Нали? — попита тихо Ейтан.

— Никога не са чували за него — призна едва чуто Лордос.

— Добре, капитане — въздъхна Ейтан. — А сега, моля те, пусни ме да изляза оттук.

Лордос помисли само миг. После освободи останалите полицаи. Не им се искаше да си тръгват, за да не изпуснат последното действие на драмата.

— Марш на работа!

Всички хукнаха нагоре по стълбите. А Лордос заговори тихо на Ейтан.

— Не е толкова просто. Ти си единственият ми заподозрян.

Ейтан сграбчи решетките и веригите му дръннаха по тях. Опита да остане спокоен.

— Повярвай ми, капитане, разбирам положението ти. Всички ние бяхме излъгани. Обаче ако не ме освободиш, ще се постарая вашите вестници да научат, че си задържал израелски служител в килията, а си позволил на един терорист и убиец да се измъкне спокойно.

Лордос подръпна мустака си, а Ейтан затаи дъх. После капитанът взе решение, че за днес му стигат толкова неприятности.

— Ще трябва да платиш сериозна гаранция — каза капитанът.

— Добре.

— И ще трябва да се върнеш тук за… даване на показания.

— Обещавам.

— Петракис! — изрева Лордос. — Ключовете.

Задържаха раницата на Ейтан под предлог, че съдържанието й трябва да мине на лабораторна проверка. И сумата за гаранцията беше значителна. Ейтан поиска пълно описание на „Йерушалми“ и движението му из острова, но Лордос отказа категорично. Принуден беше да освободи израелеца, но нямаше намерение да му помага.

Все още кипящ от ярост и безсилие, Ейтан се върна на летището в Ларнака. Проучи разписанието на полетите и забеляза, че този ден са излетели само три самолета — за Мароко, за Атина и за Кайро. Изми се, успокои се, залепи върху лицето си усмивка и тревожно изражение и започна да разпитва по всички гишета дали „братовчед му“ господин Йерушалми се е качил на някой от самолетите днес. Непрекъснато повтаряше, че трябва да го открие, защото майка му била получила инфаркт.

Беше почти сигурен, че отговорът ще дойде от „Еджиптеър“ и така стана. Защото Франси Колн беше в Кайро и вероятно тя беше следващата „планета“ в списъка на Камил. Чака два часа до следващия полет. Не можеше нито да яде, нито да пие, нито да мисли…

 

 

Ейтан отвори очи. Таксито беше спряло, но от вида на сградите и наклона на залязващото слънце той разбра, че се намират едва в Абасия. Шофьорът беше слязъл от колата и надничаше с обгърнатото си в кафия лице в отворения прозорец вляво. Приличаше на джин от приказка за бедни араби.

— Защо спряхме? — попита Ейтан.

— Защото е фетир — отвърна египтянинът, като че ли Ейтан трябва да знае какво е това.

— Какво?

— Рамаданът започна, приятелю. Той е най-великият ни празник. Четвъртия Стълб на Вярата.

— А, да. — Ейтан разбра, че няма смисъл да го прекъсва. Човекът така или иначе щеше да завърши кратката си реч.

— Ние постим от изгрев до залез, за да съберем сили против злите духове.

„Само арабите постят, за да събират сили“ — помисли учудено Ейтан.

— Когато слънцето залезе — продължи египтянинът, — ние трябва да започнем фетир — да се нахраним добре и да пийнем.

— Аз бързам — заговори Ейтан строго, но се опита да не се ядосва. Вече не хранеше големи илюзии, че ще успее да спаси Франси. Като че ли винаги закъсняваше, а Камил беше разполагал с цял ден преднина. И въпреки това, заради собствената си съвест, трябваше да опита. — Сега не мога да губя цял час заради едното ядене.

Египтянинът се смръщи като обидено дете.

— Трябва да хапна нещо, приятелю. И право да си кажа, видът ти е такъв, че май и ти трябва да хапнеш.

Мъжът беше прав. Ейтан се нуждаеше от малко гориво. Едва можеше да мисли от пулсиращата болка в слепоочията си.

— А можем ли да ядем пътьом?

Египтянинът вдигна вежди.

— Не е правилно. — После обаче тупна с длан по вратата и се усмихна. — Но ще трябва. Какво искаш?

— Каквото ти избереш.

— Ще взема кебап в пита, баклава и кола. Става ли?

— Чудесно. — Всъщност звучеше страхотно. — Но по-бързо, моля те.

Египтянинът изгледа чужденеца с известно състрадание.

— Ще побързам. Но ти, приятелю, трябва да знаеш, че по време на Рамадана човек трябва да се прекланя пред вярата си. По време на Рамадана ние сме по-упорити и решителни. Задоволяваме глада си, както се полага.

— Ще се науча.

Египтянинът кимна и зачака.

— О — Ейтан бръкна в джоба си. — Колко?

— Десет паунда ще са достатъчни.

Ейтан му подаде банкнотите.

— Мимтааз. Прекрасно — каза египтянинът и се отдалечи.

— Харамия. Разбойник — прошепна си Ейтан.

След десет минути бяха отново на път. Ейтан беше изял сандвича и сега облизваше сладките кори на баклавата, останали по пръстите му. Чувстваше как силата му се възвръща, поизправи се на задната седалка и изпи от старовремската стъклена бутилка колата си.

— Пресечи по „Салех Салем“ — нареди той на шофьора. — „Рамзес“ и „Саид“ сега ще са претъпкани с коли.

Египтянинът се подчини и зави по „Шари Маша ел-Тарабиш“, за да стигне до „Салех Салем“. Щяха да избягнат задръстването в центъра, като заобиколят из покрайнините.

— Били ли сте тук и преди, приятелю?

— Веднъж или дваж.

— Ще изпуснеш панорамата.

Ейтан сдържа усмивката си. За него Кайро беше просто поредното градско бунище. Непрекъснатата миграция към града беше го претъпкала с бедняци. Липсата на квартири с годините беше станала критична, автобусите бяха претъпкани, задръстванията парализираха по-голямата част от града. Отпадните води се изливаха по улиците от повредената канализация. Всичко в Кайро си беше кално и обезцветено до сиво-кафява паста от смог и прах.

С минаването през „Салех Салем“ човек забавя навлизането и само вижда минаващото встрани от него объркване. Както е, когато се намираш върху федералната магистрала в Ню Йорк или на магистралата „Аялон“ в Тел Авив.

— Можеш да продължиш по нея чак до Ел-Рода — каза Ейтан. — А после ще пресечеш на север през острова и нагоре по „Ел-Маниял“.

— Имаш прекрасна памет — каза египтянинът.

— Да.

Когато стигнаха острова Ел-Рода, вече беше станало тъмно. Ейтан виждаше светлините на ресторанта върху каирската кула в „Гезира“.

— Завий наляво и пресечи „Ел-Гамаа“.

Ориентацията на Ейтан накара шофьора да се понамръщи, защото не можеше да си играе на водач пред толкова знаещ чужденец. Пресякоха моста към покрайнините на „Доки“, но Ейтан дори не забеляза красивите корабчета, които минаваха под тях, изпънали триъгълните си платна по вятъра над леко развълнувания Нил. Когато стигнаха на първото кръстовище от другата страна, той каза на шофьора да спре.

— Можеш ли да ме изчакаш?

— Винаги мога да чакам.

— Не знам колко време ще ми отнеме.

— Само Аллах знае.

Ейтан му плати, като му даде още десет паунда като депозит. Слезе от таксито и закуца бързо на север, успоредно на Нил, докато стигна „Ибн-ел-Майек“. Когато стигна до ъгъла, вече можеше да види масивната, квадратна сграда на израелското посолство. Знамената по покрива се развяваха леко, но той не почувства никакво облекчение от близкия подслон. Алеята и входът бяха пълни с египетски войници с калашници.

Израелските посолства навсякъде по света са все едни и същи — истински крепости, маскирани под местни архитектурни фасади. Държавните чиновници се пазят от тълпа настръхнали офицери по сигурността от Шабак, винаги очакващи следващата бомба, пристигнала в писмо, поставена в кола или опит за убийство. Версията на посолство в Кайро беше още по-лоша, защото настоящото египетско правителство се чувстваше двойно отговорно за живота на едва понасяните израелски дипломати. Всяка палестинска или мюсюлманска фундаменталистка групировка в Египет би желала да застреля гостите на Мубарак. А не малко бяха готови да застрелят и самия Мубарак.

Двама униформени египтяни спряха Ейтан на двадесет метра от главното стълбище. Без да каже дума, той показа израелския си паспорт.

— Часовете за посетители приключиха — каза на развален английски един от офицерите.

— Не съм посетител. — Ейтан не каза нищо повече. Един от египтяните го хвана за ръката и го поведе към главния вход, представляващ високи махагонови врати, поставени в каменната фасада на сградата. Египтянинът заговори на английски в преносимата радиостанция, но не позволи на Ейтан да се качи по стълбите.

— Господин Моти. Тук има един израелец.

— Какво иска, Али? — чу се отговорът.

— Искам да видя Франси Колн — каза Ейтан. Почти очакваше да чуе заповедта: „Веднага арестувай този човек!“ или скръбното: „Закъсняхте. Тя е мъртва.“

Египтянинът повтори искането на Ейтан колкото можеше по-ясно.

— Иска да види Нанси Коен.

— Франси Колн! — извика Ейтан, преди арабинът да отпусне бутона на микрофона.

От радиостанцията не се чу никакъв отговор.

След минута едно от големите крила на вратата се поотвори и се появи някаква глава. Беше плешива, доста загоряла от слънцето и носеше тъмни очила въпреки падането на нощта.

Ейтан дръпна ръката си и хукна нагоре по стълбите. Египтянинът го погна. Ейтан бързо заговори на иврит, преди да бъде дръпнат назад.

— Трябва да видя Франси Колн! — извика той. Сега сърцето му се блъскаше в гърдите, защото почувства някаква надежда, че тя може би е още жива. Ако беше мъртва, реакцията отвътре щеше да е съвсем различна.

— И кой, по дяволите, си ти? — попита израелският служител по сигурността.

— Аз съм Дороти, а ти си проклетият магьосник от Оз. Пусни ме веднага вътре, глупако, докато не е станал международен инцидент тук, отвън.

Вратата се затръшна с гръм. След миг откъм страничния вход се появиха двама млади мъже. Бяха типични охранители от Шабак. Наскоро уволнени от армията, мускулести, с каменни лица. Те се приближиха и огледаха Ейтан. Единият разтвори якето му и го претърси — отпред, отзад, под мишниците, ръцете и краката.

— Чист е — каза той.

— Ела — обади се другият. — Благодаря, Али — обърна се към египтянина, който отвърна с доволна усмивка.

Поведоха Ейтан към металната врата встрани на сградата. Вътре попадна в стандартната „подводна“ стая, еднаква за всички израелски посолства. Охраната изчака, докато се отвори метално чекмедже и Ейтан постави в него израелския си паспорт. После то се затвори, а след минута втората врата избръмча и двамата мъже придружиха Ейтан в сградата на посолството.

Намери се в голяма приемна зала с арки. Сградата вероятно някога е била палат на някой паша. Макар че приемните часове бяха минали, много от държавните чиновници продължаваха да работят. Когато минаваха, доста от тях се спираха да погледнат русия непознат с пънкарско облекло.

Моти, шефът на охраната, влезе в голямата зала. Той постави ръце на хълбоците си и огледа Ейтан, като свали тъмните си очила. Носеше ги, за да не бъде разпознат, защото иначе беше доста привлекателен обект за Кайро.

— Добре — продължи разговорът на иврит. — Какъв е проблемът?

— Трябва да видя Франси Колн.

— Нямаме такава личност тук.

— Разбира се, че не, но аз така или иначе трябва да я видя.

— Боя се, че не мога да ти помогна, господине. Да не си се изгубил?

— Аз не съм й бивш съпруг или ревнив любовник. Доведи втория секретар на посолството, вземете си бележници и да седнем да поговорим.

Шефът отново изгледа Ейтан. Дрехите му бяха най-малкото странни. Но мъжът явно не беше обикновен турист, изпаднал в затруднение. Изглежда, си разбираше от работата.

— Диди — направи знак той на един от охраната. — Качи го горе в стая 101 и ме чакайте там.

Двамата охранители заведоха Ейтан нагоре по дълго, каменно стълбище. Той оглеждаше лицата на всяка служителка, която минаваше край тях, надявайки се да зърне Франси. Но непознатите само отвръщаха на погледа му с презрително изражение.

Стая 101 беше просто празна канцелария с бюро, няколко стола и телефон. Шефът на охраната пристигна с още един млад мъж. Според възрастта, скромния костюм и изражението на ентусиазъм, Ейтан веднага разбра, че той няма ранга, за да изпълнява някакви по-важни задачи.

Ейтан седна на един от столовете. Много му се искаше да изглежда сдържан и рационален. Погледна четиримата мъже в стаята.

— Да имате цигари?

Моти извади пакет „Тайм“. Ейтан взе една и запали, както направиха и всички останали в стаята.

— Добре, да чуем — каза офицерът, разглеждайки вече поопразнената си кутия с цигари.

— Става — отвърна Ейтан. — Само че не може ли гостите в стаята да бъдат минимално необходимия брой?

Шефът го изгледа, а после се обърна към хората си. Направи сигнал с глава и те напуснаха стаята. Знаеха, че шефът им може да се справи и сам.

Ейтан продължи да пуши мълчаливо, докато обмисляше каква част от историята трябва да им каже. Колко може да им разкаже.

— Добре — реши накрая той. — На първо място Франси Колн е в опасност. Може да бъде убита. — Той вдигна длан. — Не, не казвайте нищо. Никога не сте чували за нея. Чудесно. Но ако сте чували за нея и тя се намира в посолството, не й позволявайте да го напусне.

Вторият секретар започна да записва трескаво в бележника си.

— А ако не е в посолството, намерете я и й поставете група за охрана. Двадесет и четири часова охрана. Не, по-добре я изпратете у дома. Още тази нощ.

Шефът продължаваше да пуши и да гледа Ейтан. После вдигна крак върху един от празните столове.

— Добре, приятел. Кой си ти?

— Имате паспорта ми.

— Добре, господин „Екщайн“. Пак те питам. Кой си ти?

Ейтан знаеше какво всъщност иска да знае човекът.

— Няма значение — отговори той. — Просто го направете, за Бога, а ще се правим на полицаи по-късно!

Моти продължи да го гледа още половин минута, а Ейтан отвърна на погледа му, без да мигне.

— Диди! — извика тогава шефът и един от служителите му се появи почти веднага. Моти взе бележника на втория секретар, написа нещо, скъса листа и го подаде на охраната. Диди веднага излезе.

Ейтан се приготви за предстоящия разпит.

— Слушай, не мога да ти кажа подробностите. Искам, но не мога.

Чувстваше се тъпо да играе тази игра на тайни, но старите навици умират бавно. Знаеше, че всъщност няма значение — с кариерата му е свършено. Можеше да продиктува цялата си проклета автобиография, но каза само толкова, колкото беше необходимо.

— Служил съм в 35-та бригада, 202-ри батальон. Командирът на бригадата ми беше Муфаз. Серийният ми номер е 2141013.

— А след това… — попита шефът на охраната.

— А после се прехвърлих на „друга работа“. Да не искаш и двамата с теб да кацнем в затвора в Рамала?

Сега Моти беше напълно уверен, че си има работа с професионалист, но собственият му кодекс на поведение изискваше пълна предпазливост.

— Искаш ли да поговорим малко за израелската география? — попита беззлобно Ейтан. — Тогава може да се окажем и роднини.

Моти се усмихна, а вторият секретар направо се изсмя.

— Значи само толкова? — попита шефът на охраната. — Тревожиш се за тази Франси Колн?

Ейтан обмисли следващия си ход. Ако Франси е жива, то тя сигурно скоро ще е в безопасност. Офицерът от Шабак няма как да не изпълни задължението си. Това му е работата. Ейтан знаеше, че собственото му бягство е свършило. Тези тук можеха да го задържат за разпит, да забавят пътуването му към дома. А през това време Амар Камил е на свобода и кой знае какво може да направи…

— Има и още нещо — каза Ейтан.

— Какво е то? — попита Моти.

— Нещо голямо. — Ейтан въздъхна дълбоко. — Информация за Амар Камил.

Шефът свали крака си от стола и постави юмруци на хълбоците си. Ейтан видя недоверието в очите му.

— Амар Камил терориста ли?

— Да — каза Ейтан.

— Амар Камил е мъртъв. Всички доклади сочат това.

— Не е мъртъв.

Моти и вторият секретар се спогледаха.

— Амар Камил не е мъртъв?

От новата нотка, която се появи в гласа на шефа на сигурността, Ейтан разбра, че е изгубил доверието му. Сега и двамата мъже го наблюдаваха като резултат от някой несполучлив научен експеримент.

— Съвсем жив е — настоя Ейтан.

— И предполагам, ти знаеш къде е?

— Да. Той е тук в хотел „Нил-Хилтън“.

Още докато го изричаше, Ейтан осъзна блестящия ход на Камил. Светна пред очите му като ядрен взрив. Да, той знаеше със сигурност, че Камил е точно в „Хилтън“. А защо? Много просто. Защото никой професионалист никога няма да повярва, че ще го направи. Камил е знаел, че всеки, чиято помощ се опита да потърси Ейтан, ще го помисли за луд. Какво би могъл да твърди израелецът? Че терористът му е изпратил бележка с покана за вечеря?

— Така — изръмжа ядосано шефът на охраната. — Значи Амар Камил е отседнал в „Нил-Хилтън“, а?

— Аз пък чух, че Абу Нидал бил в „Шератон“ — изрече първите си думи, откакто беше влязъл, вторият секретар. — А пък Арафат тази вечер ще пее в „Гезира клуба“.

— Добре — изплю се Ейтан. — Вървете на майната си. Само ми позволете да видя Франси. Позволете ми да видя лицето й, да видя, че е жива. После можете да ме сложите в усмирителна риза и да ме откарате в „Тел Ашомер“.

Шефът на охраната вдигна пръст към лицето на Ейтан.

— Държиш се като луд. Не знам кой, по дяволите, си ти и няма да видиш Франси Колн или когото и да било друг, докато не се успокоиш и докато не те проверя. — Той се обърна и отново извика към коридора: — Диди!

Младият офицер се върна в стаята.

— Забавлявай този господин, докато ние сме в комуникационната — заповяда Моти.

Шефът направи знак на ухиления втори секретар да го придружи. Те излязоха от стаята и затвориха вратата, а Диди се изправи пред Ейтан и го изгледа.

Ейтан знаеше точно какво ще стане сега. Представяше си телексите и светкавичните съобщения, заповедта, която скоро ще му върже ръцете. Беше вече съвсем сигурен, че Франси ще бъде охранявана, но също така уверен, че Камил още не е извършил най-лошото, което може.

Той вдигна поглед към младия охранител и се усмихна.

— Откъде си, Диди?

Офицерът не отговори веднага.

— Аз съм от Йерусалим — продължи Ейтан.

— Аз също. — Ледът като че малко се пропука.

— Наистина ли? Аз живея в „Талпиот Мизрах“ — ухили се Ейтан.

— Моите родители живеят в „Джило“ — отвърна със срамежлива усмивка Диди.

— Диди — заговори Ейтан и разтри дясното си коляно. — Трябва да стана. Ранен съм в крака в „Шалом а Галил“.

Споменаването на войната в Ливан накара Диди да протегне ръка, за да помогне на ранения другар. Ейтан я пое с благодарност.

— Извинявай, Диди… — изрече той.

 

 

Шефът на охраната се върна от комуникационната. Вторият секретар подтичваше след него. В ръката си Моти стискаше получения телекс. Беше започнал да изпраща кодирано запитване към Мосад и АМАН в Тел Авив с искане за информация за израелски гражданин на име Ейтан Екщайн с номер на паспорта и описание на лицето. Но още докато диктуваше, видя листа с червено знамение от службата на полковник Ицик Бен-Цион, закачен върху дъската за важни съобщения. Беше заповед до персонала на всички посолства по света да бъде задържан на всяка цена Ейтан Екщайн, като дезертьор от израелската армия.

Шефът блъсна вратата на стая 101. Диди седеше на пода, подпрян с гръб на стената. Държеше с ръце главата си и пъшкаше. От носа върху брадата и скута му течеше кръв.

Екщайн го нямаше…

 

 

— Сега ще трябва да караш много бързо. Много бързо.

Ейтан се беше свил върху задната седалка на пежото. Най-накрая беше съблякъл якето, което толкова му харесваше в Мюнхен, а сега в Кайро направо мразеше.

— Да, господин Екхард. Бързо.

Египтянинът го беше чакал, както обеща. Караше бързо, доколкото му позволяваше трафикът, на юг по „Шари-ел-Гиза“, на една пресечка от брега на Нил. Вече бяха отминали зоопарка, който заема по-голямата част от „Оки“.

— Как ти беше името, приятел? — попита Ейтан. Сега съжаляваше за незачитането, с което се беше държал към египтянина през цялата вечер. Осъзна, че в този момент египетският арабин е единственият му съюзник, включително и сред собствените му сънародници.

— Казвам се Фахми.

— Радвам се да се запознаем, Фахми — каза Ейтан, докато шофьорът изви, за да избегне една магарешка каруца, и главата на Ейтан се удари в дръжката на вратата.

— Удоволствието е мое, господин Екхард. — В гласа му се четеше искрена радост, защото най-отличителната черта на египтяните е тяхното гостоприемство.

— Да не изпуснеш моста „Ел-Гиза“, Фахми — инструктира го Ейтан. — Трябва да минеш по него много бързо, после да завиеш отново по „Ел-Рода“ и пак да влезеш в града. Щом пресечеш реката, завий на юг, нали?

— Да, сър. — Фахми, изглежда, беше стигнал кръстовището, защото колата изви рязко вляво и той изкрещя „мамицата ти!“ на някого, докато клаксоните виеха, а наоколо им скърцаха гуми и спирачки. Задната врата откъм страната на Ейтан почти се отвори от завоя. Той се пресегна и я тръшна здраво.

Надигна се малко на седалката и се огледа. Като че ли никой не ги преследваше. Поне никой, освен хилядите коли, таксита, автобуси и магарешки каруци.

— Фахми, ще трябва да направиш за мен две неща. Може би три.

— Какво трябва да направя, господин Екхард?

— Ще ме закараш при някого, когото познаваш. Може би в старата част на Кайро. Не много навътре, защото след това отново трябва да тръгнем на север.

— И кой да бъде този, когото познавам?

— Някой, който ще ми даде дрехи да се преоблека. Риза и панталони.

Откъм предната седалка последва мълчание. Явно Фахми мислеше.

— Господин Екхард — каза египтянинът след доста време. — Не желая неприятности с полицията.

— Аз не съм престъпник, Фахми. Кълна се в Аллах. Но съм в опасност и трябва да сменя тези дрехи.

Отново мълчание.

— Познавам един човек в старата част на Кайро.

— Добре. А сега още нещо, Фахми.

— Да?

— Искам да ми намериш шабрия.

Фахми зяпна, като си представи грозно извития бедуински нож.

— Моля те, господине. Това вече е много.

— Не бой се, Фахми. Няма да нараня никого.

— Тогава за какво ти е шабрия? — Фахми не е глупак. Човек не използва подобен нож, за да бели картофи.

— Обещал съм го за подарък.

— Сигурен ли си?

— Слушай, Фахми — започна да се пазари Ейтан, когато стигаха до „Ел-Рода“ и скоро щяха да пресекат тънкия ръкав на реката между острова и източната част на града. — Ще ти дам всичките пари, които са ми останали.

Шофьорът се усмихна. Ейтан усети златните искрици, които хвърлиха очите му в огледалото за обратно виждане.

— Извинявай, приятелю, но на теб може би са ти останали само няколко пиастри.

— Имам двеста паунда. Когато свършим, ще са твои.

Двеста паунда бяха повече, отколкото Фахми би могъл да спечели през следващите две седмици.

— Да те пази Аллах — пожела на чужденеца Фахми и зави на юг към старата част на Кайро…

 

 

Ейтан трябваше да изчака търпеливо, докато братовчедът на Фахми довърши гладенето на жълтата риза с къси ръкави. Искаше му се да изкрещи: „Мога да ходя и измачкан, дявол да го вземе!“ — но остана неподвижен, масажирайки раненото си коляно.

Естествено, вече не хранеше илюзии, че ще се справи сам с Камил, но и не му пукаше чак толкова. Действаше по инерция като войник. В кръвта му се беше разляла онази отрова, която кара хората да се хвърлят в атака само при вика „напред“.

Знаеше, че списъкът с „планети“ на терориста се скъсява след всяко убийство, и чувстваше, че Камил вероятно пази него за накрая като освежаващ десерт след мазна храна. Но ако Ейтан има късмет, терористът може да се нахвърли към него сега, а Ейтан предпочиташе да умре, отколкото да бъде свидетел на смъртта на още някой от приятелите си.

Братовчедът на Фахми отпи за последен път вода от голям кастрон и я пръсна бавно през зъби върху ризата, която гладеше с голяма ютия, пълна с димящи въглени.

После отстъпи, вдигна ризата и огледа работата си. Усмихна се широко.

— Готово! — каза гордо и подаде ризата на Ейтан. Той вече беше обул чифт широки панталони, а топлата риза залепна за кожата му, докато я обличаше. Арабинът веднага взе коженото яке, което той му беше предложил в замяна. Бутна кафията си настрани и помириса кожата.

Намираха се в прохладен сутерен в старата част на Кайро. Фахми слезе по стълбите с газена лампа и вързоп дрехи в ръка. Приближи се до Ейтан. Бавно разгъна дрехите. Помежду им лежеше шабиеха. Дръжката му беше инкрустирана със скъпоценни камъни, а извитото острие — в кания от ковано сребро. Ейтан взе ножа и извади двадесетсантиметровото стоманено острие, което блесна под трепкащата светлина.

— Да вървим — каза той и запаса ножа в колана си.

 

 

Ейтан накара Фахми да спре малко на север от Музея на Египет. Хотелът се намираше съвсем наблизо на брега на Нил. Нощта беше захладняла както навсякъде из пустините и двигателят на пежото започна да пука от изстиването на метала.

Ейтан остана в колата известно време, докато наблюдаваше преминаващите тълпи. В този район хората бяха предимно богати чужденци. Мъжете бяха облечени в летни костюми, а повечето от жените носеха дълги рокли. Усети необяснимо презрение към тяхното богаташко безразличие. Все пак самият той също беше левантинец и харесваше повече египтяните, отколкото тези надути пауни. Пресегна се през облегалката и подаде на Фахми двестате паунда.

— Благодаря, господин Екхард. Искаш ли да те чакам?

— Не, Фахми. Аз отивам в „Хилтън“. Може да стане опасно, а не искам да бъдеш замесен.

Ейтан съзнаваше, че поради онова, което има намерение да стори, Фахми може да се окаже последният човек, когото вижда, последният, с когото е прекарал деня, преди да умре. Не знаеше как ще открие Камил, защото, ако Томас Скорцени е бил прав, значи няма никаква представа как изглежда сега той. Но ако успееше да открие „господин Йерушалми“, ще направи всичко възможно да го убие, та ако трябва това да стане във фоайето, пред очите на цял свят. Но беше и почти също толкова сигурен, че Камил вероятно ще му отнеме новопридобития нож и ще го накълца на парчета.

— Фахми, ти ми беше добър приятел.

— Ти ми плати добре, господин Екхард. — Арабинът се беше извърнал на мястото си. Очите му бяха се овлажнили.

— Не, добър приятел си. — Ейтан излезе от колата и се наведе към предното прозорче. Подаде ръка на Фахми. — Сбогом — каза му той на арабски.

— Ей! Бъди внимателен! — извика подире му Фахми. — Аллах да те пази!

Ейтан се насочи право към хотела. Не се спря, нито се поколеба. Не си направи и труда да се огледа за опашка или наблюдатели. Кракът го болеше ужасно, но той не му обърна внимание. Чувстваше хладната дръжка на ножа до корема си под ризата. Пресече големия кръгъл подстъп за коли, където като океански лайнери в ярко осветено пристанище влизаха и излизаха големите автомобили на дипломати и богати европейци. Пикола в смешни униформи подсвиркваха и викаха шофьорите на таксита, а местен камилар беше качил жена в синя коктейлна рокля върху животното си, докато гаджето й я снимаше, а тя се кикотеше весело.

Наближи стълбището. То се издигна пред него като стъпала към гилотина. Сърцето се блъскаше в гърдите му, когато вдигна крака си и го постави върху първото стъпало.

Внезапно лактите му бяха стегнати в яки ръце. Той извърна глава. Видя трима цивилни египетски полицаи. Единият му показа значката си, докато бързите ръце на другите опипваха тялото на Ейтан. Усети как измъкнаха шабиеха от колана му.

— Моля ви, господин Екщайн — изръмжа дебел глас с арабски акцент. — Елате с нас.

Той не се противи. Детективите го изведоха през пътя. Голяма черна кола беше спряла накрая, а задната й врата беше отворена като паст на пантера, готова да го погълне. Бутнаха го вътре и вратата се затръшна.

На задната седалка седеше шефът на охраната от посолството. Двама от хората му се бяха настанили на сгъваемите седалки с гръб към шофьорската.

— Мисля, че ти е време да се прибереш у дома, господин Екщайн — каза Моти.

Колата тръгна.

Върху стъпалата пред „Хилтън“ Амар Камил стоеше и разговаряше спокойно с две изключително красиви датчанки. Те се усмихваха, докато той ги забавляваше с измислени истории от живота си в Африканско Конго, подкрепени от британски акцент и веселия снобизъм на колониалист.

Но през цялото време, докато пушеше „Дънхил“ и се усмихваше на жените, очите му наблюдаваха светкавичния арест и отвеждане на „Марс“.

Той се усмихна, хвърли цигарата и я загаси с обувка върху дебелия килим на стълбището.

 

 

Ейтан кацна на международното летище „Бен Гурион“ в един часа през нощта. Беше пътувал без придружител на борда на „Ел-Ал“–707, но шефът на охраната от посолството в Кайро беше казал на един от въоръжената охрана на самолета да го наблюдава внимателно.

Той остана седнал, докато повечето от пътниците бързаха към изхода, нетърпеливи да срещнат приятели и семейства, да им разкажат приключенията си в арабския свят. Ейтан нямаше намерение да избягва удара. Просто нямаше сили да стане. Тялото му се бунтуваше против неизбежното, докато най-накрая една от стюардесите му предложи помощта си. Той й отказа с поклащане на глава, изправи се и слезе от самолета.

Стигна до паспортния контрол, сякаш се движеше като през гъста тиня. Краката му бяха натежали, а ръцете му висяха като мъртви покрай тялото. Нямаше други пристигнали самолети освен този и затова опашката се придвижваше бързо напред.

Чиновничката му поиска паспорта, който му бяха върнали от посолството, но тъй като не носеше документа си на офицер от запаса за пътуване, му се наложи да попълни специален формуляр. Това му отне дълго време.

Накрая мина покрай кабината за паспортен контрол и влезе в залата за получаване на багаж. Остана там цяла минута. Чудеше се какво да направи, накъде да тръгне.

Но този проблем бързо беше разрешен.

Група мъже от ДСС се приближи. Четири горили в джинси и летни сака. Един от тях показа личната си карта и направи знак с глава на Ейтан да ги последва. Заобиколиха го като държавен глава и го поведоха покрай бюрата за туристическа информация и тоалетните, покрай групи възбудени израелци, които прибираха багажите си и се чудеха дали няма да ги хванат с необявените фотоапарати, видеокамери и други обмитявани уреди. Групата мина транзит през митницата и покрай униформената охрана. Минаха през страничния изход и внезапно се намериха отвън на тротоара.

Там стоеше Хайнц. Беше в пълна униформа, с лъснати обувки и колан, прибрана под пагона черна барета, почти флуоресцираща руса коса, изпънал ръце по шевовете с блестящ поглед на мъртвешките си очи.

Той пристъпи напред и с неприкрито удоволствие изрече репликата си.

— Капитан Ейтан Екщайн… арестуван си!