Стивън Хартов
Шалом убиецо (17)

15.
Мъртво море
Същия следобед

Амар Камил се катереше по планината.

Нямаше нужда от въжета, куки или питони, защото беше избрал удобна скала. Стръмнината беше само шестдесет или седемдесет градуса на най-трудните места, но имаше много места за захващане и поставяне на краката. А щом като човек не изкачва вертикална скала, не му е необходима помощта на въжета или друг човек. Беше катерил много по-опасни скали в Швейцария и в Урал, където ледът и снегът бяха като капани, поставени от самата природа, заплашващи да избухнат под краката, без предупреждение или поне някакво забавяне.

Тук, в Юдейската пустиня, най-опасният враг е слънцето. То е ярко като сърцевината на атомен взрив и изсмуква влагата от тялото. Човек като че не се поти, защото течността, която се лее от порите му, се изпарява веднага. Той чувства хлад, но този дяволски полъх е измамен.

Слънцето може да превърне мускулите в каша без предупреждение. То може да изгори дробовете. Под сянката на периферията на шапката може да изпълни очите със сол от изсъхналата пот и тогава да видиш скала там, където има само пясък, а ръката ти да посегне към измамната сигурност.

Тук човек се нуждае от знанията, опита и фатализма на бедуините. Трябват му здрави крака, малко вода и воля, за да не спира да пристъпва внимателно нагоре.

Докато се катереше, Амар се усмихна. Имаше всичко, от което се нуждае.

Носеше спортната чанта като раница, преметната на гърба му. Тежкият товар беше врязал дръжките в рамената му. Въпреки че беше увил частите на РПГ-то и ракетите в голям плажен пешкир, металните парчета тежаха и на всяка стъпка дрънчаха върху гърба му.

От едно крайпътно магазинче близо до Йерусалим, където продаваха дрехи втора употреба, той си беше купил чифт кафеникави шорти, евтин плетен колан и пластмасова манерка заедно със зелена тениска, върху гърдите на която беше отпечатан символът на Дружеството за защита на природата. Сега белите му маратонки бяха станали кафяви от прахта, краката и ръцете му вече бяха почервенели от слънцето, а дланите му кървяха от острите камъни на скалите. Той се наслаждаваше на всяка нова трудност. Не беше спал достатъчно, но физическите трудности щяха да му помогнат да остане нащрек.

Той стигна билото на планината. Беше дълго и тясно като острие на бръснач, но той не се изправи, за да се наслади на пейзажа като алпинист-аматьор. Остана приведен и бързо се спусна от другата страна, плъзна се по гръб и остана легнал, за да си почине малко от тежестта на спортния сак. Бутна шапката си на тила и се извърна да погледне на север.

От другата страна на урвата видя малкия паркинг при „Мицрех Шалем“. Макар че изкачването дотам с колата от нивото на Мъртво море му се стори доста стръмно, сега беше още по-нависоко, а колата му приличаше на малка бяла капсула върху гигантски мравуняк.

Беше променил решението си за колата. Идеята да я изостави на площад „Мангер“ във Витлеем не беше добра. Когато се стъмни, всички коли с изключение на военните щяха да се махнат оттам и тогава взетата под наем кола щеше да изпъкне като овца на тепсия. Евреите щяха да се усъмнят, може би дори да повикат сапьори да я проверят за експлозиви. Или най-малкото да разберат откъде и от кого е наета.

Затова той напусна работилницата на Кадуми и потърси кафене. Избра го внимателно и накрая седна в малко заведение с няколко маси и най-важното с портрет на Насър върху стената. Обикновените палестинци не се радваха особено на подписаните мирни споразумения на Израел с Египет.

Затова Амар, изглежда, беше единственият посетител тук. Когато спечели доверието на собственика, той внезапно му предложи сто долара, за да отиде и да му докара колата. След това зачака на отсрещния тротоар.

След двадесет минути човекът се върна с колата.

Прибрал РПГ-то в багажника, Амар се върна към Йерусалим, после сви към Йерихон и на юг към Мъртво море. Не че нямаше доверие на хората си, които бяха осигурили и пазили оръжието — едва ли биха го повредили. Но добре знаеше, че сънародниците му не разбират много от сложни оръжия, тъй като рядко имаха възможност да се докопат до такива. Войните в Средния изток бяха доказали този мъчителен факт.

Освен това от собствен опит знаеше, че човек никога не бива да се доверява на мнението на друг по отношение доброто състояние на оръжието си. Трябваше да изпита стрелбата на РПГ-то. Ако една от ракетите се задейства, твърде вероятно е, че поне една от останалите две също ще е добра. А на него му беше необходима само една.

Но за изпитанието трябваше да се намира далеч от израелци. Юдейската пустиня беше идеалното място. Откакто евреите бяха върнали Синай, те бяха принудени да превърнат почти всяко местенце от пустинята в тренировъчна площадка. Дните и нощите в Юдея бяха изпълнени с гърмежите на танкови оръдия и автомати. Ако се намира на скрито място, един изстрел в повече не би учудил никого.

Той отмести поглед от далечната си кола и бавно се огледа на изток. Очите му спираха върху всяка сянка, която би могла да е човешка фигура. Широкият овал на Мъртво море спеше пред погледа му с гладката си зелена повърхност и дантелените ивици сол, подобно на петна от пот върху войнишка риза. Нито лодка, нито сал или птица се престрашава да почива върху тази топла супа от естествен солен корозив.

Когато главата му завърши кръговото движение, той отново гледаше на юг, доволен, че никой не го забелязва. Погледна надолу към дълбоката урва под краката си. Беше изрязана като рана в скалите от дългогодишната смяна на зимни потоци с летни ветрове. Стените се издигаха високо в пустинния въздух, почти докосвайки се една друга, където урвата извиваше рязко на север и се врязваше в още по-високи, остри скали. Тихото пукане на оръжия отекваше иззад планината. Къси залпове, разделени от интервали тишина, като че ли пръстите на войниците върху спусъка са стегнати от артрит.

Той извади манерката си и пое малка глътка от топлата вода. После прибра отново съда в задния джоб на панталона, измъкна ръце от дръжките на сака и тръгна надолу.

Петите му се забиваха в камъните и вдигаха малки облачета прах по стръмния склон. Между краката му потекоха тънки каменни поточета. Ехото от падането им се върна като ромон на вода и кой знае защо, вероятно в изблик на оптимизъм, накарал го да оглупее сред пустинната самота, той започна да си тананика Марсилезата.

Насочи се надолу към острата гранитна скала, отбелязана с купчина храсти. Спря върху една издатина на около стотина метра под билото.

Дишаше. Оглеждаше. Нямаше никой.

Тогава пусна сака върху плоската повърхност на скалата. Погледна към отсрещната стена на урвата на около двеста метра от него и бързо откри каквото търсеше — мишена. Върху една площадка на склона имаше купчина почернели камъни. Вероятно изстинало бедуинско огнище. До него имаше ръждив варел, вероятно отдавна изпразнен от водата или бензина, който е съдържал.

Той отвори сака и разви пешкира. Извади двете части на РПГ-то. С лекота ги нави една в друга. След това измъкна двете части на ракетата. Тежката метална бойна глава влезе леко в ракетния си носител.

Той подпря разширената част на РПГ върху лявата си маратонка, като обхвана металната тръба с лявата ръка и внимателно спусна ракетата вътре. Точно под конусообразната бойна глава имаше малка изпъкнала сачма. Той извъртя ракетата, докато сачмата хлътна в леглото си в края на носителя. Сега взривателят на ракетата се намираше точно срещу отвора в металната тръба, където ще го възпламени острият връх на ударника.

Той внимателно вдигна оръжието в ръцете си. Задържа го като бебе в прегръдката си. Сега то тежеше и беше много дълго и заплашително в черно-кафявия си покой.

Нямаше оптически мерник, но това не го тревожеше. Липсващото телескопично устройство е предназначено за прицелване в движеща се мишена и включва скала за отчитане на вятъра и уред за нощно виждане. Спомни си, че РПГ има едно предимство в конструкцията си. Когато ракетата изскочи от пашкула си, се разгъва опашката й от остри, алуминиеви стабилизатори. При повечето други оръжия напречният вятър би отнесъл снаряда и затова човек трябва да компенсира, като се прицелва по посока на вятъра. При РПГ тези стабилизатори действат като платна, завъртат ракетата около оста й с бойната глава срещу вятъра и затова компенсирането става в обратна посока.

Ако целта е движещо се превозно средство, става доста сложно и стрелецът трябва да е много опитен. Но мишената на Амар нямаше да е танк, движещ се с четиридесет километра в час.

Обикновения метален мерник ще е достатъчен. Освен това, както всеки войник ветеран знае, когато кръвта се раздвижи и умът е замъглен от гърмежите, човек се прицелва инстинктивно като цирков фокусник.

Реши да стреля бързо. Вдигна сгъваемите мерници и прегърна оръжието. После свали предпазителя от взривателя на ракетата. Присви пръстите на лявата си ръка около задния дървен приклад, подложи дясната под тежката тръба и прилепи длан към предния приклад със спусъка. С палеца си бавно дръпна ударника надолу, докато силната му пружина се закачи за спусъка. Натисна бутона на предпазителя, за да изскочи, и постави показалеца си върху спусъка.

Вдигна поглед и отново огледа билото над дълбоката урва. С изключение на три лешояда, разперили криле под слънцето, нищо друго не помръдваше. Не усещаше поглед върху себе си. Тогава примижа към отсрещната страна и далечния ръждясал варел.

С едно бързо и плавно движение вдигна РПГ-то до рамото си и постави левия крак напред до ръба на издатината. Кръстчето на задния мерник съвпадна с отвора на предния и варелът се появи като кубче карамелизирана захар, а той вдигна оръжието в любовна милувка до врата си и стреля.

Първата експлозия го оглуши. Тъпанчетата му запищяха и чак тогава се сети, че не ги е предпазил с тапи. Но продължи, позволявайки само на ума си да функционира, докато държеше тръбата неподвижно. Почти веднага чу втория взрив като ехо от двоен изстрел. Варелът се пръсна на хиляди парчета метал, които подскочиха нагоре сред прах и камъни, които се пръснаха по отсрещните скали. Неприятният дим защипа очите му и изгори ноздрите с великолепния си аромат, докато вдигаше склонената си към оръжието глава и наблюдаваше шрапнелите да падат към земята като горящ ураган.

Камъните от огнището ги нямаше. Варелът го нямаше. Виждаше се само голяма дупка в почернялата скала, от която излизаше дим като от изстиваща лава.

Амар се усмихна. Даже и приблизителна точност ще е достатъчна.

 

 

Връщането до паркинга му отне по-малко от тридесет минути. Гърмът от експлозията го беше оглушил временно. Имаше чувството, че ушите му са запушени с мокър памук, а в главата си още чуваше бръмчене като шум от късовълново радио. Но знаеше, че физическият ефект скоро ще отмине, а беше възбуден от адреналина, който се повиши след успешното изпитание.

Влезе в колата и я подкара извън прашния паркинг.

Когато Амар стигна „Мешур Адумим“ — шосето, което се изкачваше от Мъртво море към Йерусалим, — направо не можеше да гледа от жажда. Пред себе си вляво видя малко отклонение за почивка. Един туристически микробус беше спрял на прашния паркинг и група шведи чакаха ред да се качат върху стара камила, която пръхтеше и плюеше, а господарят й, мургаво бедуинче, я подканваше да става под тежестта на кикотещите се европейци.

Имаше и ресторант в ниска каменна сграда, украсена с червени пластмасови знаменца на „Кока-Кола“. Амар се отклони от шосето и спря на паркинга до редицата коли, обърнати към туристическа бедуинска палатка. Той слезе от сеата и взе спортния сак със себе си. Постави го в багажника и се запъти към ресторанта.

Въпреки лятната горещина вътре беше тъмно и хладно. Прозорците бяха покрити с някаква тъмна пластмаса и придаваха на вътрешността цветове, като че ли на сградата са сложили слънчеви очила. Вятърът от Юдейската пустиня блъскаше по сенниците отвън и той чуваше как те пляскат като изстрели. Но вътре проникващият през цепнатините вятър се усещаше като лек полъх.

Няколко изгорели от слънцето скандинавци седяха около масите с дървени плотове и метални крака и разговаряха на мелодичния си език, докато се наливаха с безалкохолни напитки. Амар нямаше намерение да остава тук дълго. Той се насочи право към бара и поръча три бутилки безалкохолна напитка от грейпфрут. Момчето зад тезгяха беше арабче. Амар заговори на иврит. Изпи течността за по-малко от минута.

— Има ли тук тоалетна? — попита той момчето, докато плащаше.

— Навън. Зад ъгъла — отговори момчето със зле прикрита омраза.

Амар излезе и зад ъгъла намери вратата към мъжката тоалетна. В дъното на прашното помещение имаше само една врата. Тя беше затворена, а върху пода се виждаха черни обувки и паднал отгоре им панталон. Но имаше и голям порцеланов писоар, достатъчен да се наредят пред него поне трима мъже. Имаше и мивка с парче счупено огледало над нея.

Той отиде до мивката и свали очилата и шапката си. Косата му се беше сплъстила от изсъхналата пот и прахта на Юдейската пустиня. Лицето под очите беше побеляло на ивици от солената пот. Той пусна крана, наведе се над мивката и изми цялата си глава с шепи хладка вода. Наплиска се няколко пъти. След всяка шепа вода се чувстваше по-освежен, бодър и с ясна мисъл.

Сега вече чуваше отново почти нормално. Докато се миеше, започна да си повтаря точките от списъка за операцията.

Оставаха четири главни пункта. Три от тях бяха старите мишени. Венера, Юпитер и Марс, за предпочитане в този ред. Не успя да се добере до другото момиче в Кайро, но още преди да стигне там, знаеше, че може да му се наложи да я пропусне. Тя беше му послужила добре като примамка, за да накара израелския агент да се обърка, да покаже картите си и да се разкрие. Предвидимо.

Все още разполагаше с тридесет и шест часа, през които да се добере до тези тримата. Щеше да е трудно, но не и невъзможно, като се има предвид информацията, с която разполага.

Последната и финална фаза беше министър-председателят. Това щеше да е най-трудната мишена, но ако прикритието му издържи и той се движи като светкавица, щеше да си почива пред питие в някой бар в хотел „Хилтън“ в Йерусалим, докато след убийството наоколо му вилнее бурята.

Всички елементи бяха заменяеми в хронологията му, а от някои от тях можеше да се откаже. Искаше Венера и Юпитер, но ако е необходимо, би се отказал от тях. Трябваше да свърши с Марс обаче. Също и с министър-председателя.

Но за да бъде планът перфектен като политическа катастрофа и естетическо отмъщение, министър-председателят трябваше да умре преди Марс. И Марс трябва да узнае за това, преди сам да умре.

После спасение? Не твърде вероятно. Макар че е въпрос само на някакви си двадесет километра. Трябва да стигне не по-далеч от работилницата на Абу Кадуми. Колко дълго може да живее в дупката под работилницата на Кадуми? Реши, че би могъл да оживее много дълго там. Ще яде и пие само веднъж на ден, ще подава кофата с ежедневните си нужди също веднъж и ще живее с радостта от нанесения удар.

„Една година — реши той. — Бих могъл да живея в онази дупка цяла година.“

Вдигна глава. Лицето му беше чисто, бузите здрави и загорели, дъговидният белег ясно видим под дясното око. Косата му не беше съвсем чиста, но поне измита от праха и къдриците блестяха от капките вода. Нямаше хартиени кърпи и затова се избърса с края на тениската, като се усмихна под влажния плат.

— Я, ти не си ли Рами Карера?

Амар се смръзна. Гласът дойде иззад гърба му. Учуден баритон, говорещ на иврит. Той бавно пусна тениската, взрял се в собственото си лице в огледалото. Зад дясното си рамо видя друго лице. Беше на млад израелец на около тридесет години. Открито, спокойно и с израз на удоволствие. Над лицето имаше шапка с козирка и сребърна кокарда.

Амар се обърна към полицая. Измери разстоянието помежду им, докато продължаваше да бърше ръцете си. Видя, че мъжът е напълно спокоен. Дясната му ръка почиваше върху приклада на „Уебли“ макар и не заплашително. Просто поза на полицай. Един саблен удар по врата, и той щеше да свърши на място. Но това би накарало планетите на Амар да се пръснат по недосегаеми орбити.

— Защо? — попита Камил, докато посягаше с лявата ръка да си вземе очилата и шапката от мивката.

— Цялата проклета полиция те търси, господин майор — отвърна ченгето, явно доволно, че е направило удар за деня. — Къде, по дяволите, беше?

Амар бързо прецени възможностите си. Като компютър, преглеждащ данните върху диска си. Какво означава това? Защо търсят Карера? Още не е докосвал офицера. Дали майор Козов не го е предал поради някаква своя причина? Но това изобщо нямаше смисъл. Основната мишена на Козов още е недокосната. Ударът не е извършен.

Да играе ва-банк. Да види какво ще стане.

— Леле-боже — поклати глава Амар, изобразявайки досадата на филмова звезда, непрекъснато преследвана от почитатели. — В тази проклета държава човек не може и да чукне гаджето си на спокойствие, нали?

Полицаят се изсмя. Амар мина покрай него. Излезе навън, постави си очилата и изтупа шапката в бедрото си. Полицаят го последва.

— Ама всички са доста разтревожени — каза полицаят.

— Кои всички? — изсумтя Амар и тръгна към колата. Полицаят се помъкна подире му.

— Ами армията например — отговори той.

— Имам си право на свободен ден.

— Шабак също надува мускули.

— Фашисти — отвърна Амар иронично.

Ченгето пак се изсмя.

— Е…

— Слушай, приятел. Жена ми си е жена. Ревнива. Ама пък може ли да се обръща цялата проклета държава с краката нагоре, като подуши, че съм хванал някое маце, а?

Сега полицаят изглеждаше малко объркан.

— Извинявай, майор Карера. Просто изпълнявам инструкциите. Знаеш как е.

— Да. — Амар достигна до колата. Отвори вратата. — Слушай, полицай — усмихна се весело той, но в очите му остана следа от раздразнението. — Аз се връщам в Йерусалим. След половин час търсенето ще бъде прекратено. Само че не ми се мисли какво ме чака мен вкъщи…

Той влезе в колата и запали двигателя. Полицаят бутна шапката си на тила.

— Ще се оправиш ли?

— Разбира се.

— Добре. Извинявай отново.

— Благодаря ти за загрижеността — каза Амар и даде заден ход, после обърна бързо и излезе на шосето за Йерусалим.

Амар стискаше кормилото в ръце. Имаше чувството, че може да счупи здравия волан. Беше стиснал зъби, а когато се увери, че онова тъпо ченге не го следва, натисна педала на газта и заби горящите си очи в завоите по пътя. Колата хвръкна напред. Той продължи да натиска педала. Двигателят ревеше.

Някой го е подушил. Вече.

Беше се отпуснал самонадеяно като някакъв аматьор. Позволи си странични действия, които отнеха време, което повече не може да върне. Дори се отдаде на непростими носталгични спомени. И докато се е мотал из пустинята като някой полуумен аскет, враговете му са се ровили като мишки, открили са доказателства, проследили са го, разкрили са плановете му.

Сега трябваше да се съобразява с това, да накара кръвта си да закипи за Джихад^[1], да се движи като торнадо от ураганен пясък.

Докато караше, преосмисли плана си. Остави някои възможности, отхвърли други, предвиди реакции, измисли как да им се противопостави. В ума си състави график по часове, без да разпилява и секунда. Подреди действията си, но остави и време за маневриране.

След по-малко от час той блъсна вратата на работилницата на Абу Кадуми. Старецът приключваше работата си за деня и почистваше масата. Първоначално по лицето на Кадуми премина раздразнение, защото не желаеше да приема повече купувачи този ден. После позна посетителя си и вдигна ръце.

— Амар! Мислех, че вече няма да те видя…

— Шшшш! — Камил заключи вратата и остави спортния сак на пода. Приближи стареца и го стисна силно за раменете.

— Татко, казал ли си на някого? — прошепна той.

— Какво?

— Знае ли някой, че съм се върнал?

— Разбира се, че не. — Старецът се дръпна и вдигна ръка да оправи кафията си. Амар погледна замъглените очи, за да разбере истината.

— Какво има, Амар? — попита Кадуми, като че ли Камил току-що се е върнал от училище в лошо настроение.

— Трябва да се хващаме за работа, татко.

— Искаш ли чай? — Старецът се обърна, за да запали печката.

— Не! Не искам никакъв чай!

Кадуми се смръзна. Може би в друго време, в някакъв друг живот, той би плеснал момчето. Но тонът му сега върна стареца към действителността. Този Амар не беше онзи от младите години. Този Амар беше воин, ужас на ужасите. Това беше нов човек, с ново лице. Човек, изживял мъката.

— Какво трябва да направим, Амар?

— Сега ти си ми нужен, татко. Повече от всякога.

— Слушам те.

— Чудесно. — Амар хвана сбръчканата ръка на стареца. Погали мазолите по дланта и сбръчканата кожа. — Трябва да ми намериш трима мъже.

— Какви мъже?

— От Съпротивата, татко. Те трябва да са бойци. Всички. Можеш ли да го направиш?

— Познавам бащата на едно такова момче, но никога не сме говорили с него по този въпрос.

— Добре. Сега трябва да говориш с него. И още нещо. Тримата трябва да бъдат високи и тежки горе-долу колкото мен. Ако е възможно и да приличат поне малко на мен.

— Какъвто беше преди ли?

— Както изглеждам сега, татко.

— Това ще е много трудно.

— Да. Намери ми трима, а аз ще избера. Косата и цвета на кожата им са важни, защото нямаме много време. Погледни ме. Трябва ни тялото и лицето на някое копеле с европейска кръв. Колкото е възможно повече да прилича на мен.

— Ще бъде трудно.

— И освен това те трябва да са много смели, татко. Трябва да им кажеш, че работата е много опасна, но и ще донесе чест и гордост за семействата им. Трябва да им кажеш много, но без да разкриваш нищо.

Амар заговори на сложния и двусмислен арабски език на Корана, пълен със скрити заплахи, чиято завоалирана поетичност е вдъхновявала древните воини.

— Разбирам — блеснаха възторжено очите на Кадуми.

— Двама от тях трябва да са въоръжени, татко. Единият с пистолет. Не револвер. Пистолет. — Амар показа с ръце зареждане на пълнител.

— Пистолет.

— Да. Но има и още.

— Какво още?

Амар извади смачкан лист хартия. Беше написал списъка в колата.

— Занеси това в аптеката.

— Та те всички вече са затворени.

Амар не обърна внимание на думите му.

— Вземи го. Намери аптека и ми донеси нещата.

Старецът погледна листа. Присви очи.

— Зрението ми… — Той цъкна с език.

— Няма значение. Дай го на собственика на аптеката. Кажи му, че дъщеря ти ще се жени. И че има много прислужници. Той ще разбере. — Амар извади пари и ги пъхна в ръката на стареца. — Но има и още, татко.

— Какво още? — усмихна се вече старецът. Всичко беше като игра, като приказка. Но освен това беше предизвикателство и огромен комплимент. Защото Амар е толкова уверен в него. Той може да го направи. Да.

— Трябва да намериш три неща. Но не знам откъде.

— Какви неща?

— Една метална тръба. Поне петнадесет сантиметра дълга и с отвор два и половина сантиметра. А после поне десет шайби, които да влизат в тръбата. Отворите им да са поне сантиметър.

— Тръба петнадесет на два и половина. Десет шайби с поне един сантиметър отвор.

— И накрая чифт азбестови ръкавици.

— Ръкавици ли?

— Като тези на ковачите.

— На ковачите.

— Можеш ли да запомниш всичко, татко?

— Разбира се, че помня! — отвърна Кадуми и започна да си шепне. — Трима мъже, пистолета, аптеката, тръбата…

Амар се наведе и обхвана лицето на Кадуми с длани. Старецът вдигна поглед, а Амар се приведе и го целуна силно по двете бузи.

— Раздвижи бързо старите си кокали, татко. — В гласа му имаше обич и страх, молба и заплаха, които го превърнаха почти в ръмжене. — Революцията е нетърпелива.

Кадуми не отговори. Той вдигна ръка и погали Амар по бузата. Като че искаше да му каже: „Ще направя това и ти прощавам тона, защото някога ти ми беше като син.“ После уви кафията си и излезе от работилницата.

Амар затвори вратата и се облегна на нея, като удари с юмрук по дланта си.

Да. Някой вече го преследва.

И можеше да се досети кой.