Стивън Хартов
Шалом убиецо (10)

8.
Кипър
На другата сутрин

За пръв път от доста време насам Майк Даган се чувстваше щастлив.

Всъщност Даган не беше човек, който бързо се предава на меланхолията, но му трябваха месеци, за да се измъкне от психологическата черна дупка след половин година, прекарана в германски затвор. Не че агентите с военна стойка от полицията, разузнаването и контраразузнаването на Германия го бяха измъчвали или се бяха държали с него зле. Напротив, отнасяха се към него с професионално уважение. Защото въпреки мълчаливото му безразличие, те със сигурност знаеха за кого работи. Но човек, който е свикнал да обикаля Европа с всякакви мощни коли, не понася добре продължителното затворничество, пък било то в петзвезден хотел или в затворническа килия.

По пътя към мюнхенското летище Петер Хаузер беше разтърсил здравата българските наемници на КГБ със своето ауди. За негов късмет те бяха оживели, макар и доста сериозно ранени. Германците, които така и не можаха да свържат Петер с убийството на Мохамед Наджиз, го осъдиха заради нарушаване на правилата за движение и незаконно притежаване на оръжие. Осъдиха го на две години, които бързо намалиха на шест месеца, когато един безличен израелски служител от полицията подхвърли на своя германски колега, че в пресата може да изтече потвърдена информация за западногерманска фирма, която продава технология за химическо оръжие на Либия.

Даган бързо беше репатриран в Израел, където веднага трябваше да се подчини на заповедта да бъде „сапунисан“ здраво от Ицик Бен-Цион. Това обаче беше последвано веднага от благодарствено ръкостискане още преди Майк да е успял да каже на началника си да върви по дяволите. След това Бен-Цион му връчи чек, надвишаващ два пъти сумата на заплатите му за принудителния престой в затвора, което си е обичайно за служител, изчезнал безследно по време на акция, попаднал в плен или в чужд затвор.

Веднага след това другарите на Майк от АМАН му организираха благодарствен купон, защото е спасил екипа си и е показал неповторима смелост. Във всяка друга държава за подобна служба биха му дали медал, на който да се порадва насаме, а после да заключи в сейфа на командира си. Но в израелската армия има само три награди за храброст, а за да получиш някоя от тях, би трябвало сам да разбиеш вражески танков батальон, докато спасяваш другарите си.

Но това нямаше значение за Майк. Той не искаше медал. Искаше да хапне нещо различно от салам и черен хляб, да си полегне, без да му се налага да наблюдава вратата, и да подиша чист въздух.

В Ларнака получи всичката храна, жени и кислород, от които се нуждаеше.

Назначението беше великолепно. По-хубаво от мечтите на който и да било агент и ако Майк не беше се преместил в Мосад, никога нямаше и да го помирише. Идеята на АМАН за назначение по избор е касиер на публичен дом в Порт Саид, та агентът да брои руските моряци, които слизат на брега. Цивилните от Мосад обаче имат космополитно въображение. Майк не напусна АМАН, за да търси подобен лукс. Направи го, защото старият му екип беше минал в историята, а той не искаше да работи без тях даже минута под ръководството на Бен-Цион. Всъщност той щеше да се оттегли изобщо от Играта, ако един негов чичо не беше го убедил колко приятно е да се работи за цивилните.

Кипър беше идеално местенце. Толкова наблизо, че си почти у дома. Като че ли израелското слънце достига дотук, сградите са от същия камък, хълмовете са покрити със същите избелели храсти. Здравата диета от сувлаки и кола лесно заменя шашлика (макар че прикритието му забраняваше да яде фалафел и хумус, които, естествено, могат да се намерят и тук). Освен това, ако искаш да се правиш на местен, трябва да консумираш съответстващата порция узо и арак. А ако си позапушиш ушите, гръцкото бърборене може да ти заприлича и на иврит.

Майк произхождаше от семейство на религиозни американски евреи и в Израел винаги носеше плетена кипа на главата си и спазваше религиозните закони. Но религиозните израелски агенти са под хатара — специално изключение, — докато са в чужбина, и затова не са длъжни и там да спазват религиозните забрани. Точно това винаги предизвикваше хладна усмивка у Майк. Значи, ако караш кола по време на шабат, може да бъдеш осъден за богохулство, но даже и на Йом Кипур нищо не може да ти попречи да убиваш в името на държавата.

Най-интересната забрана по отношение на настоящата му задача се отнасяше за жените. Кипърските плажове са пълни с жени, много от които от еврейски произход и даже израелски момичета, дошли на почивка. Но Майк имаше инструкции да създава връзки само с чужденки от нееврейски произход — французойки, немкини, британки, италианки. И той използваше американския чар и русата си красота, за да ги сваля с мъченическа всеотдайност. Наричаше тази заповед НОЧ — неосветено чукане.

Майк Даган работеше в пристанището на Ларнака под името Мич Енглър, грък от американски произход, собственик на водни таксита и сухопътен транспорт чрез фирмата си „Стил Уотър ООД“. Беше на около тридесет години, дребен, с момчешки вид и открито, приятелско държание. Хобито му през свободните от работа часове беше да сваля мадами и аматьорска фотография. Пътуваше често надлъж и шир из гръцката част на острова, имаше много приятели и познати както сред кипърците, така и сред чужденците. Държеше се свободно и щедро и винаги разполагаше с пари от някакъв фонд, „наследен“ от богатата му и голяма калифорнийска фамилия.

Кипърците са свикнали да работят с чужденци и „Мич“ въртеше целия си бизнес на английски, което си беше истинско облекчение за онези, на които можеше да се наложи да слушат ужасния му гръцки език. Типично по американски, когато не можеха да го разберат, той просто повтаряше грешно изречената дума на по-висок глас. Но в Ларнака го харесваха, а на улица „Атина“, близо до пристанището, всички го познаваха като Янкито.

Седалището на бизнеса и резиденцията на „Мич“ беше двустайна едноетажна каменна къщичка в края на един от дългите дървени пристани, които навлизаха в плитчините на ясносиньото пристанище. Редици от полюшващи се бели лодки се простираха отстрани на офиса му като извита огърлица от перли. Самият пристан беше покрит с навити омаслени въжета, избелели платна, блестящи петролни варели и купища разноцветни найлонови туби, затрупани с рибарски мрежи. Местните лодкари не са богати, но импровизираните им поправки все пак поддържат флотата на вода. Средиземноморското слънце действа като естествен чистач на боя и затова капитаните и екипажите непрекъснато поправят и боядисват дървените си лодки. Кипърците не могат да си позволят моторници от фибростъкло като тази на „Мич“. Най-употребяваните бои освен бялата са яркосиньо и червено, поради което пристанището на Ларнака прилича на обедняла френска флотилия.

„Мич“ притежаваше две бързи дървени моторници, които приличаха на бостънски китове с издигнатите си дървени мостици и метални мачти. Обикновено ги даваше под наем на лицензирани тур-оператори, фирми или леководолази. Ако клиентът го „интересува“, той лично управляваше лодката.

Но не беше изпратен в Ларнака, за да подкрепя израелската икономика чрез морската търговия. Сто и осемдесет метрови фериботи правят ежедневни рейсове насам от Бейрут или Джуниех, в зависимост от това къде валят по-силно артилерийските снаряди. Палестинци от ООП и всичките й фракции, бойци на „Амал“, фанатици от „Хизбула“ и арабски разузнавачи от Ливан, Сирия и Ирак използват ферибота като експрес, който да ги изведе от зоната на войната. „Мич“ се опитваше да снима всички от тях, без да ги подбира.

Задачата му беше доста проста, тъй като от него не се очакваше да идентифицира определен обект, освен ако не му наредят. Малкият, страничен прозорец на спалнята му гледаше към пристана на ливанския ферибот и се намираше на разстояние сто и петдесет метра от него. Двойните дантелени завеси на практика скриваха напълно огромния обектив на 1 200-милиметровия „Никон“, монтиран зад тях, а фокусът беше нагласен върху точното място, където големите фериботи винаги спускаха трапа и пасажерите слизаха по него един по един. Много удобно.

Най-хубавото от всичко беше, че на Майк не му се налагаше да се прибира тайнствено в спалнята си всеки път, когато пристига фериботът. Апаратът беше автоматичен, изработен с пластмасов механизъм, за да е тих, и можеше да се активира от над сто метра разстояние. Майк винаги държеше в джоба си пусковото устройство, приличащо на тънка свирка-ключодържател. Можеше да се излежава навън върху шезлонг, да си пие узото с някой клиент и въпреки това да снима всеки от пасажерите на ферибота, докато весело върти ключовете, около загорелия си пръст.

„Мич“ беше известен като фотограф аматьор. Той често снимаше лодките на местни свои приятели и после им подаряваше големите цветни снимки. Но за ферибота използваше само черно-бели филми. В Управлението ги предпочитаха заради голямата разделителна способност. Нощем използваше филм на „Кодак“ 3200 АСА, който даваше добри резултати, тъй като кеят беше осветен с редица ярки крушки.

Никога не проявяваше черно-белите снимки. Докато офисът му беше подозрително изпълнен с цветни снимки на морски вълци, рибари и редици боядисани лодки, както и портрети на местни хубавици, там не можеше да се види и една черно-бяла снимка. Тези филми се промиваха нощем, негативите се изсушаваха и прибираха. Веднъж седмично той ги носеше в Никозия, където ходеше да си внася в банката спечелените за седмицата пари, застрахователни полици и данъчни фактури. Там ги оставяше в тайник за получател, когото не познаваше. Ако се налагаше да получи специални инструкции — например да се концентрира върху определен морски съд, — те пристигаха в пощенската му кутия кодирани в едно от честите, досадни и горчиви писма от „майка му“ в Санта Барбара.

Това беше великолепен живот — екзотичен, изпълнен със слънце, секс и с лек вкус на опасност, но почти без риск в сравнение с предишните му назначения. Беше инструктиран да води отворен живот, да ходи по купони и да държи ушите си отворени. И тъй като той се подчиняваше на тези заповеди, бизнесът му с водните таксита процъфтяваше. Разбира се, не можеше да задържи печалбата за себе си, но имаше разрешението да разполага с парите, стига да поддържа стриктно счетоводство и да прилага фактури за всички необходими му разходи. Да, това беше наистина „мечтата на агента“. Ако не беше заплатил за тази си работа с половин година затвор, можеше и да се почувства виновен пред другарите си.

Тази сутрин, макар още да нямаше осем, Майк Даган закъсняваше. Трябваше да отиде до Никозия, където имаше работа за цял ден, и да се върне навреме за срещата на вечеря с една девойка от Франция на име Габриел, чиято невероятна коса, зелени очи и тяло на тенисистка обещаваха нещо повече от десерт с локум и сладолед. Никозия се намира само на петдесет километра, но пътят е планински, а банките са отворени само до обяд. А освен внасянето на парите трябваше да плати няколко застраховки и най-важното, да остави филмчетата в точно определен час.

И на всичкото отгоре беше обещал на Нико Ставропулос, собственика на бар и грил „Еленика“ на улица „Зенон Китиос“, една панорамна снимка на манастира „Ставровуни“. Нико не вярваше, че „Мич“ може да снима грандиозната панорама, като използва стойката на фотоапарата си и завърта леко обектива. Тази снимка щеше да украси цялата стена зад барплота. Манастирът се намираше доста встрани от пътя към столицата, но Майк беше решил да изпълни обещанието си, както и всички останали задачи за този ден.

Беше останал буден до среднощ, за да промие шест ленти. С възобновения ракетен и артилерийски дуел между мюсюлмани и християни в Бейрут фериботният трафик през тази седмица се беше превърнал в печелившо предприятие за гръцките капитани. Митничарите в Ларнака бяха известни с мързела си и кой знае колко тона палестински оръжия и амуниции бяха намерили място на борда на ферибота. Майк беше снимал всички рейсове. Но аналитиците в Тел Авив щяха да дешифрират значението на снимките му.

Майк се избръсна и изкъпа набързо, облече тениска и джинси, обу чифт маратонки и изгълта нескафето си. Облече американското си кожено яке и преметна каишката на кожената чанта през гърдите си. Бюрото му беше покрито с купища документи, но понеже нямаше време да ги сортира, напъха всички в чантата заедно със сгъваемата стойка и един от фотоапаратите си. Грабна четири цветни филмчета „Фуджиколор“, защото искаше синьото и зеленото да излязат естествени. После бързо излезе и заключи дървената си врата с големия катинар.

Металната му пощенска кутия вече преливаше от пощата, получена вчера, но вместо да прегледа писмата, той само прибра всичко в джоба си. Снощната телеграма от Ейтан, пусната от международното летище в Мюнхен, остана незабелязана и потъна в джоба неразтворена заедно с всичко останало.

За дългото пътуване Майк избра вярната си „Веспа“, която би изненадала приятелите му в миналото. Той си имаше и „Сузуки“, но когато човек иска да стигне накъдето е тръгнал, без механични повреди, по-добре да използва италианското товарно конче. Сложи белия мотористки шлем на главата си, запали двигателя, вдигна подпорите с крак и подкара от пристана към града. Теона Мелтис, дъщерята на рибаря, му извика „Ехо, Мич!“, а той изкрещя „Всичко хубаво“ в отговор, докато прелиташе край нея.

Крайбрежната улица „Атина“ вече гъмжеше от хора. Мич профуча в хладната утрин, развял полите на якето си. По навик погледна назад, а после зави рязко вляво по „Зенон Китеос“, а после отново вдясно по „Ерму“, откъдето се насочи право на север, а после отново на запад към Пирга и планините.

За Майк карането беше нещо като медитация. Единственото време, когато си почиваше напълно. Като че рефлексите освобождаваха ума му — факт, който беше открил още когато беше на шестнадесет години. Разбира се, че този единствен начин да постигне пълно спокойствие го беше накарал да обикне мотоциклетите, колите, бързите моторници и дори самолетите. Колкото по-бързо се движеше, колкото пътят ставаше по-труден, толкова по-добре се чувстваше.

Вече се движеше по пътя извън града, когато постигна състоянието, което обичаше. Слънцето от изток го заслепяваше дори и зад тъмните очила, а ароматът на цъфналите кипърски дървета и поля го освежи и изпъди соления мирис на море от ноздрите.

Бръмченето на двигателя на веспата извика спомена за други двигатели, коли и места, а те донесоха спомени от миналото — лицата на Ейтан Екщайн, Серж Самал, Тамар Шошани. Това не беше необичайно, защото едва ли минаваше ден, в който да не мисли за тях. Липсваха му всички, защото макар самотната му задача да беше лека, никога вече нямаше да усети кръвната връзка на приятелството от съвместното участие в смъртоносна мисия. В известно отношение сега беше по-добре, защото знаеше, че обичта е опасна в този вид работа. Точно обичта към другарите му го беше накарала да постъпи така спонтанно в Мюнхен — не задължението, честта или родината.

Серж беше мъртъв. Прочете за него в един британски вестник и беше го оплакал мълчаливо и в самота. Никой не дойде да го прегърне и утеши заради загубата на приятеля. Нямаше с кого да скърби заедно. Но за своя изненада му беше много по-мъчно за Ейтан, защото знаеше, че раненият капитан и Серж са като сиамски близнаци. Тамар сигурно също го е приела тежко, независимо къде се намира. Чудеше се дали тя още не се прави някъде на Ети Данцигер, скитащата художничка, въоръжена с „Берета“.

Беше се видял с Бени Баум в щаба на АМАН в Тел Авив, преди да преместят Управлението за Специални операции в Йерусалим. Баум изглеждаше неудържим, но Майк знаеше, че по-възрастният мъж е емоционален „портрет на Дориан Грей“. Външният му вид не се беше променил, но някъде дълбоко в сърцето си Баум трепереше и ридаеше при смъртта на всеки от бойците си. От чичо й в Мосад, Майк знаеше, че Франси работи за АМАН в Кайро под прикритието на аташе в посолството. Франси сигурно също е понесла тежко смъртта на Серж. Всички знаеха, че тя го обича много. Смъртта нямаше да унищожи това чувство, а само да го превърне в скръбна пустота.

Майк, естествено, мислеше като професионалист за смъртта на Серж, но знаеше, че тя ще бъде подобаващо разследвана. През ума му не мина и мисъл за Амар Камил, защото той с удоволствие беше приел заключението, че терористът е мъртъв. Изобщо не знаеше за Цви Пърлман, тъй като смъртта на Хари Вебер не беше попаднала в нито един вестник освен „Ню Йорк Поуст“. Представяше си как Цвика учи в Нюйоркския университет и вероятно предизвиква скандали на всеки изпит.

Движението по планинския път беше съвсем рядко тази сутрин и Майк внезапно помисли, че е изпуснал отклонението за Пирга. На югозапад виждаше извисяващия се връх на Ставровуни, откъдето скоро щеше да снима панорамата, с която ще спечели баса си с Нико. После почти веднага се появи разклонът и Майк навлезе в завоя. Гумите изхвърлиха назад дребни камъчета от настилката. Потънал в мислите и спомените си, не беше забелязал зеленикавия микробус фолксваген, който го следваше отдалеч по целия път от Ларнака.

Мина през центъра на малкото селище с добре подредени маслинени горички, като че посадени нарочно, за да напомнят на израелеца корените му. Беше близо до шосето Никозия-Лимасол, когато сви наляво по стария път, а после отново наляво, за да се изкачи до Ставровуни. Сега щеше да започне удоволствието. Върхът се издигаше над него с бялата качулка на манастирската камбана, която се появи първо отляво, а после отдясно, заедно със завоите по пътя, който заобикаля дълбоките урви на планината. Далеч надолу на югоизток заливът Колопос на Ларнака му напомняше изгледа към Средиземно море от хълма Кармел в Хайфа. Скоро плавните завои станаха остри и Майк поклати глава пред колонизаторския снобизъм на британците, заради който му се налагаше да минава съвсем вляво на асфалтовия път, почти по ръба над стометровите пропасти с остри скали. Липсваше мантинела, а нямаше как да се прилепи към отвесната стена, която се издига вдясно.

Спомените за операция „Флейта“ и стария екип потиснаха настроението му. Затова Майк насочи мислите си към Габриел. Беше се запознал с нея на плажа, сигурен, че е „безопасна“, защото я избра случайно и спонтанно. Никога не се срещаше с момичета, които сами правят първата стъпка — стандартна професионална политика. След това се бяха срещали веднъж на обяд, но сега Майк чувстваше, че тази вечер ще стане каквото ще става. Опита да си я представи, да извика в ума си лицето и тялото й. Представи си как я държи за ръка вечерта, връщайки се към дома си откъм града. Двамата са затоплени от танците в „Златен бряг“. После тя е в малкия му хол, светлите й очи блестят, отдръпва чашата с вино от устните си и го целува. Простата бяла блуза се смъква от загорелите й рамене, дългите крака се увиват около кръста му… Той се размърда върху седалката на веспата. Нещо, някакъв инстинкт, звук от друг, по-мощен двигател, го накара да извърне глава в мига, когато тъпият нос на микробуса фолксваген блъсна калника му.

Той изви силно вдясно, пресече тесния път и изскочи върху банкета.

— Да ти го начукам! — изкрещя на родния си американски английски, но беше сигурен, че ще се измъкне, ако продължи да кара близо до скалите и позволи на този идиот да го изпревари. Но паниката го обхвана мигновено, защото усети как чудовището продължи подире му, а зеленият нос се насочи към него и го блъсна. Притисна крака му към собствения му мотоциклет. Ръмженето на двигателя го оглуши, а той вече се превърташе във въздуха. Чу стърженето на метала в камъните, а коженото му яке се разкъса от острите скали, в които се удари главата му. Причерня му.

После отвори очи. Лежеше на гръб и небето отгоре беше светлосиньо. Очите го заболяха, а пред погледа му се спусна тъмна, солена завеса. Примигна да я отхвърли. Не можеше да мръдне краката си.

Но беше жив. Щеше да оживее.

Погледна надолу. Виждаше само един от краката си. Бялата маратонка сочеше към небето. Не знаеше къде се намира левият му крак, но смяташе, че е под него, свит или счупен под тялото му. Левият му лакът лежеше върху нещо твърдо, но дланта му като че висеше в празно пространство. Намираше се на самия ръб на пропастта.

Той изви глава наляво и отново примигна да изчисти течността от очите си. Веспата не се виждаше никъде. В края на пътя се показваше само едно колело, което се въртеше върху металния си вал.

Погледна отново надолу към крака си. Чуваше бръмченето на двигателя на зеления фолксваген, паркиран някъде наблизо. Трудно му беше да се съсредоточи, но видя фигурата, пристъпваща бавно към него. Блестеше от слънцето и кръвта в очите му.

Фигурата се спря над него. Не можеше да фокусира лицето й, но почувства някакво облекчение, когато мъжът се наведе и ръцете му се протегнаха. Сигурно, за да му помогнат. После дойде болката. Разкъсваща, пронизваща тялото му като разтопена лава. Мъжът беше хванал чантата на Майк и я дръпна жестоко, оставяйки главата му отново да се удари в камъните.

Когато болката утихна малко, Майк отново отвори очи. Видя писмата си хвърчащи от две ръце като карти, раздавани от крупие. После шумоленето спря. Нещо се разкъса. Последва миг тишина, докато мъжът местеше очи по гланцовата хартия на телеграмата. А после внезапно се разнесе глас на немски:

— Ще те направя на луд, господин Екхард. Да видиш какво значи да те преследват.

Екхард? Немски? В този миг Майк беше съвсем сигурен, че сънува. О, да, сигурно е ужасен кошмар, защото случващото се не би могло да бъде „завърналото се минало“. И освен това той не е Екхард и никога не е бил Екхард. Но не, гласът изобщо не говореше на него. Той се обръщаше към онова развяващо се парче хартия. Хартията, която сега беше смачкана на топка и хвърлена по вятъра.

Сега лицето се надвеси. Вече можеше да го види. Къдрава русолява коса, квадратна челюст, белег. Сърцето му подскочи, защото очите блестяха в цепнатините си с позната ярост. Твърде позната, защото знаеше, че и собствените му очи се присвиват така, когато извършва нещо много лошо. Сега гласът говореше на него. На английски.

— Това е заради Джамайел — прошепна той.

— Кой, по дяволите, е Джамайел? — опита се да изрече Майк, но от устата му не излезе звук. А после чу острото изскърцване на кожа по камък и ритникът го блъсна. Вятърът засвири в ушите му, той стисна очи и започна да изрича „Шим-а-Исраел“ все по-бързо и бързо.

Чудеше се дали ще завърши молитвата, преди да се удари в…

 

 

Въпреки нарасналата горещина по обяд, мъжът който влезе в полицейското управление на улица „Архиепископ Макариос III“ в Ларнака, изглеждаше отпочинал и свеж като дипломат под чадъра на имунитета си и хладината на лимузината. Беше висок и строен, къдравата му червеникаворуса коса — току-що подстригана. Скъпите слънчеви очила с рогови рамки почиваха върху остър прав нос над сериозно свитите устни и здрава челюст. Беше облечен в еднореден светъл ленен костюм върху бяла риза и не много тъмна синя раирана вратовръзка. Панталоните падаха меко върху чифт шоколадови на цвят английски обувки.

Лицето на мъжа не беше загоряло, като че ли прекарва повечето от времето си на континента, но кожата му притежаваше здравия блясък на спортист. Лявата ръка почиваше спокойно в джоба на панталоните, докато другата беше подпряна с лакът върху дясното бедро на прехвърления върху коляното на левия крак. От бялата му цигара се издигаше панделка дим.

Амар Камил беше изкачил грациозно широките каменни стъпала на входа, като направи път на двамата полицаи, които водеха към чакащата камионетка хванатия преди малко крадец на дребно.

След това продължи да се изкачва и спря пред затрупаното с документи бюро в главната зала. Стар вентилатор и малък сребърен хотелски звънец намекваха, че от местната полиция не може да се иска да бди по всяко време. Бюрото беше високо и голямо, а младият сержант зад него явно беше седнал на по-висок стол, защото погледна оттам към Камил като кавказки бюрократ.

— Добър ден — каза на гръцки Камил, когато приближи бюрото.

— Добър ден, сър — отвърна на английски сержантът. Носовото произношение на чужденеца предполагаше, че е англичанин. Защото със сигурност не приличаше на кипърец.

— Бих искал да говоря с отговорника ви, ако обичате. — Камил премина направо към въпроса на английски със средиземноморски акцент, което отново накара сержантът да повдигне вежди.

— Отговорника ли?

— Вашият капитан.

— Аз съм… Той обядва.

— Ще му направя компания — каза Камил и извади от вътрешния си джоб малък кожен портфейл. Показа го до лицето на сержанта отворен, а след това го затвори и прибра отново.

Сержантът го изгледа за миг, преценявайки важността на непознатия документ със златни еврейски букви върху тъмносин фон в сравнение с опасността да прекъсне почивката на капитан Димитрис Лордос. Той вдигна пръст с молба за търпение, вдигна слушалката на стар черен телефон и набра три цифри.

Последва разговор на гръцки, съжалително свиване на рамене пред слушалката и притеснена усмивка към Камил.

— Идва — каза му сержантът.

Мина цяла минута, през която Камил стоеше и пушеше. После се отвори вратата към фоайето и Димитрис Лордос влетя вътре.

Изглеждаше колкото висок, толкова и широк, с блестящо, плешиво теме и черни, остри мустаци, краищата на които блестяха от капките узо. От отворената му синя риза с петна от пот се подаваха гъсти косми, но капитанът си беше направил труда да се представи официално, облечен в тъмносиньото си сако.

— Лордос! — изрева капитанът името си и се качи на нещо като дървена платформа зад бюрото. Подпря се на длани върху плота, като разбута документите и с това накара сержанта да трепне, а звънчето да дрънне.

Камил не помръдна. После бавно вдигна ръка и свали тъмните очила, сгъна ги и предложи на капитана дулата на леденозелените си очи. Позата на капитана малко се смъкна, като че вятърът е напуснал част от платната му.

— Йерушалми — каза Камил. — Йоси Йерушалми.

— Документите.

Камил извади паспорта си отново, но го задържа близо до себе си, така че Лордос трябваше да се пресегне. Беше стиснал нетърпеливо устни, за да подскаже на капитана, че няма нужда да иска повече доказателства за самоличността му. Лордос огледа документа и му го върна.

— С какво мога да ви помогна?

— Можем ли да поговорим насаме?

— В момента съм в обедна почивка. Седнете да…

— Не мога да чакам, капитане. Може би ще трябва да се обърна към началника ви.

Лордос вдигна ръце и се предаде с неудоволствие. Избърса капчиците от мустака си.

— Елате.

Капитанът отново блъсна вратата, а Камил заобиколи бюрото и го последва бавно, за да накара полицая да го чака при вратата. Влязоха в голямо помещение както в повечето градски полицейски участъци по света. Като че ли съществува някакъв Стар завет на детектива, в който още в главата „Сътворение“ се казва: „И работното ти място да изглежда така…“

Редици от издраскани дървени бюра бяха подредени край стените като катедри в черква с лице към големите прозорци с метални рамки в отсрещния край на помещението. Стъклата бяха посивели от дългогодишен тютюнев дим. Два големи вентилатора караха стотиците документи по бюрата и древните пишещи машини да танцуват, защото сигурно трябва още много време, докато кипърците се предадат на компютрите. Черни телефони от средата на века звъняха с различни гласове. Стените бяха със стандартния синкав цвят, а под дъските за непрочетени кой знае откога пожълтели съобщения се мъдреше нещастна джунгла от поизсъхнали растения.

Полицаите, униформени и цивилни, бяха само мъже. Носеха тъмносини сака с бели колани и кобури или евтини синтетични сака над издуващите гърдите им пистолети. Всички седяха на дървените си столове, изпънали крака върху бюрата или кошчетата за боклук и нито един от тях не беше облечен в бронирана жилетка. Като че ли с това показваха ясно, че тук правилата забраняват каквато и да било стрелба.

Типично по средиземноморски, този център на южнокипърските криминални следователи приличаше на селски пощенски клон. Единствените жени бяха две проститутки с къси поли, седнали върху дървена пейка. Те бяха обградени от петима служители и по говора на мъжете и кикотенето на жените Камил разбра, че разговорът не е съвсем служебен. В помещението миришеше на агнешко месо, козе сирене, маслини и евтин тютюн.

Камил спря веднага след вратата, откъдето огледа бавно помещението и дръпна дълго от цигарата си. Увери се, че Лордос също е спрял и се е обърнал да го погледне. След това позволи на лека, иронична усмивка да се появи върху устните му.

— Насам, ако обичате — повика го капитанът сред звъна на телефоните и тракането на машините. Отвори олющена зелена врата вляво и направи знак на Камил да влезе.

Кабинетът на капитана беше достатъчно просторен с теракотен под, отчасти покрит от овехтял персийски килим. Но създаваше чувство на клаустрофобия вероятно заради високите процепи в стената, които заместваха нормалните стъклени прозорци. Камил реши, че тук някога трябва да е имало тоалетна.

Лордос пристъпи бързо за фигурата си зад бюрото, покрито с папки полицейски доклади и поставени в рамки портрети на всеки от шестте му братя и сестри, съпруга и осем деца. Голяма чиния с полуизяден обяд от месо, сирене и гарнитури лежеше пред него. Във високата чаша имаше мъглива течност.

— Моля — посочи капитанът един стол, а сам седна върху собствената си тапицирана реликва.

Камил затвори вратата. Пристъпи напред и застана пред бюрото.

— Капитане, аз съм шеф на сигурността в израелското посолство в Никозия. Дошъл съм тук, за да поискам помощта ви в извънредно деликатна държавна задача.

Лордос бръкна в чекмеджето и постави втора чаша върху бюрото. Наля малко от мъгливата течност и подаде чашата на Камил. После чукна своята в неговата чаша и отпи огромна глътка. Камил, колебаещ се дали следващата му постъпка ще го постави в приятелско или подчинено положение, реши също да отпие. Течността беше доста силна и определено сладникава. Той остави чашата.

— Моята служба е доста разтревожена за живота на един израелски поданик, който живее в Ларнака.

Лордос погледна Камил, без да показва никаква реакция. Даже не мигна. Камил реши да седне. Дръпна дървения стол и се настани леко в края му, така че лицето му да бъде по-близо до събеседника.

— Този господин — продължи Камил — извършва някои задачи за посолството. Нека речем, че работи като пощальон. По моите инструкции и предвид многобройните жители от арабски произход в града ви той се държи достатъчно прикрито.

Лордос продължи да гледа Камил, но все още не показваше никакъв интерес и даже беше започнал да отчупва от едно от хлебчетата си.

— Същият този господин — настоятелно повиши глас Камил — трябваше да се появи в нашата служба в Никозия тази сутрин точно в девет часа. От вчера обаче той не отговаря на телефона. Нито пък го открих, когато посетих лично дома му преди по-малко от час.

Тук Лордос най-накрая показа искрица интерес, защото този израелски чиновник говореше за нещо по-сериозно от някакви пиянски моряшки убийства. Лордос извади пакет местни цигари без филтър, облегна се и запуши.

— Как се казва този човек?

— Даган — отвърна Камил. — Майк Даган.

Лордос се взря в Камил, а после сви колкото успя по-равнодушно раменете си.

— Не познавам този човек. — Капитанът започна да оправя измачканата си риза, показвайки, че срещата е към края си.

Амар разбра, че тук ще срещне много по-големи трудности, отколкото беше очаквал. По ирония на съдбата кипърците някога бяха явно произраелски настроени. Само преди петнадесетина години подобно заявление би предизвикало такова раздвижване, като че ли е заплашен държавният им глава. Но арабските пари бяха успели да обърнат местните симпатии до такава степен, че повечето кипърци сега бяха привърженици на палестинците.

Току-що убил лично Даган, Амар беше пристигнал в полицейския участък с пълното съзнание, че стъпва върху хлъзгава почва. Колкото и ужасни и неочаквани да бяха уменията му, включително политическите и лични мотиви, той поемаше подобни загряващи кръвта рискове, които изискваха върховни тактически умения, за да може да ги изпълни. Беше като парашутист, който се връща отново и отново за скок пред бръснещия вятър на отворения люк на самолета.

Но тук най-нахалният му ход беше заплашен от неочакваната реакция на този полицай. На Лордос явно не му пукаше за тези нахални евреи! Амар трябваше да направи бързо нещо, с което да оживи тази мързелива, отегчена риба.

Той се изправи.

— Сър, на вас това може да ви изглежда нещо обикновено. Но ви уверявам, че нашата тревога се дължи на факти, които могат да засегнат вашето управление.

Лордос му хвърли поглед, който казваше: „Изобщо не разбирам тъпия ти английски“ или „Давай, тъпанар такъв! Опитай се да ме впечатлиш.“

— Ако ми позволите да се обадя в посолството си, те може да ми разрешат да споделя тази информация с вас.

Лордос сви рамене и посочи телефона. Докато Камил набираше 02–445195 в Никозия, капитанът направо се зае да си довърши обяда.

Една секретарка от посолството отговори и Камил започна да разговаря свободно на иврит, като й задаваше съвсем обикновени въпроси за продължаването валидността на паспорт. После повиши тон и започна да се заяжда заради неподходящите приемни часове на посолството. Накрая направо викаше по телефона. В края на краищата тресна слушалката и изигра бавно успокояване.

Чувстваше, че Лордос го гледа, а и разговорите от другата страна на стената бяха затихнали до шепот, за да могат полицаите да подслушат какво става.

— Извинявам се — каза Камил. — Трябваше да убедя генералния консул.

Лордос беше зяпнал, а по мустаците му имаше трохи.

— Добре, капитане. Ето каква е работата — заговори отново Камил и се приведе тайнствено напред. Капитанът му предложи цигара, но той не му обърна внимание. — Тази информация е строго засекретена от нашите разузнавателни служби. Но тъй като тук сме под ваша юрисдикция, нямаме друг изход.

Лордос отпи от узото, без да отлепя очи от Камил.

— Ние мислим, че Майк Даган вероятно е жертва на опит за убийство. Считаме така, защото в чужбина действа едно лице, чиито следи изгубихме.

— Какво ли… Кой е този човек?

— Той е известен германски терорист, бивш член на бандата „Баадер-Майнхоф“, сега действащ като убиец на фракцията „Червена армия“.

— И той може да е в страната ми? — попита Лордос и от челото му капна капка пот.

— Да.

— Кой е този човек?

— Името му е Адолф Штаркер — прошепна Камил. Измисленото от Амар име беше добре запомнящо се. — Сигурен съм, че сте чували за него. Но пътува с фалшиви документи като господин Тони Екхард. Ние знаем, че задачата му е да убие Майк Даган.

Лордос се изправи. Завърши с оправянето на ризата си и тръгна да се разхожда из стаята. Германски терорист. Известен при това? Никога не беше го чувал, но това можеше да му помогне. Да. Съдът вероятно ще го освободи, защото на никой не му се иска тълпи от леви терористи да започнат да взривяват кипърските самолети, за да накарат да го освобождават от затвора. Но хващането му? Това би била голяма заслуга на Лордос.

Амар видя промяната в държанието толкова ясно, както блясването на лампа в тъмен килер. Разбра, че почти е успял.

— Ами този ваш господин Даган? — попита Лордос. — Трябва да знам повече за него. — Сега наистина го искаше. За Амар беше съвсем ясно.

Камил се изправи. Изчака, загледан в ноктите си, като че се колебае.

— Добре, капитане. Виждам, че сте дискретен човек и мога да ви се доверя.

Лордос спря на място, горд от себе си, че е измъкнал от израелеца някаква важна разузнавателна тайна.

— Майк Даган работеше под прикритие. Разбира се, не мога да ви съобщя истинското му име. Но мога да ви кажа, че той е собственик на транспортна фирма, намираща се на кея. Казва се „Стил Уотър ООД“.

— Петракис! — изкрещя Лордос за един от подчинените си, забравил напълно, че е трябвало да бъде дискретен. През вратата влетя един дребен мъж, като че ли засмукан от гласа на капитана. — Кой е собственик на „Стил Уотърс ООД“? — попита той бързо на гръцки.

— Ами… Не знам — разтрепери се дребосъкът.

— Не знаеш? Пристанището е твой район, глупак такъв!

— Янкито — извика един глас откъм голямата зала.

— О, да! — възкликна Петракис, като че спасен от гилотината. — Мич, американеца. Фотографчето.

— Англър — обади се някой друг оттатък. — Мич Англър.

— Веднага кола! — изкряска Лордос. — И намерете Константину, Тавелас и Никитас!

Внезапно капитанът така се разбърза, че Камил разбра, че няма да има време да остане и да се увери в успеха на този идиот.

— И капитане — бързо изрече Амар, докато Лордос измъкваше браунинга от чекмеджето си и проверяваше пълнителя му. — Освен това ние мислим, че Даган е спирал някъде по пътя към Никозия. Може да е отишъл да се срещне с информатор близо до Ставровуни.

— Къде? — попита Лордос, докато прибираше пистолета в кобура и поставяше шапката си под ъгъл върху плешивата глава.

— Манастирът. Вероятно ще трябва да се провери и там.

— Петракис! — отново кресна капитанът на дребния полицай, който току-що беше тръгнал да поръча кола.

— Да? — отекна отговорът.

— Обади се в Пирга и ги накарай да проверят всички пътища около Ставровуни.

— Слушам, капитане.

Лордос вече беше при вратата. После се обърна и погледна Камил, който стоеше по средата на стаята, леко объркан от постигнатия резултат.

— Я повтори името на германеца? — попита Лордос. — Името, което използва.

— Екхард. Тони Екхард.

Лордос изпъна рамене.

— Ако е тук, ще го открия.

— Сигурен съм.

— Благодаря за информацията.

— Аз ви благодаря.

— Ще ви държа в течение. Ста кало.^[1]

— Шалом.

Амар остана сам в кабинета. Изчака момент, докато тропотът откъм общата зала затихна. Поклати глава и се усмихна. После излезе.

 

 

След по-малко от десет минути Камил беше на летището на Ларнака. Разбира се, той нямаше лимузина и беше паркирал микробуса фолксваген доста надалеч по улица „Вимихаилиди“. Затова взе такси.

След един час щеше да се качи на самолета за Кайро. Но преди това спря до обществен телефон и набра международен разговор с Тунис.

Като говореше на френски, той се представи като господин Теодор Клач и поиска нещо доста странно от шефа на радиостанцията „Ал-Кудс“.

— Моля ви се. Имам една любима коледна песен, която бих искал да бъде излъчена през следващите три дни в утринната програма…