Стивън Хартов
Шалом убиецо (18)

16.
Йерусалим
Три часа по-късно

Топлите смарагдови куполи на Руската православна черква бяха изстинали и синкави през нощта. Нежно извитата им слънчева грация сега изглеждаше остра и заплашителна под бледите светлини на нощното осветление. Стройните кули, върху които се издигаха лукообразните куполи, се изправяха от мастилените сенки към още по-тъмната чернота на пустинното небе. Спиралите бял дим от близката пещ за изгаряне на отпадъци превръщаха святата архитектура в съветска космическа ракета, около двигателите на която се издига парата от течния кислород.

Ейтан пресече комплекса, тръгнал на северозапад от сградата на „Специални операции“ към ниския правоъгълник на полицейския затвор в другия край на площада. Големият паркинг сега беше почти празен, а мястото, което обикновено се тресеше от шума на мотори и бързите крачки на детективите, почиваше в тишина и покой. Няколко слаби лампи хвърляха жълти лъчи светлина откъм зарешетените прозорци на градския съд, но практически не даваха повече светлина от фенерче по пода на шотландски замък.

Докато вървеше, той потрепери от хладния вятър, който шумеше из клоните на кедрите и напомняше за скорошните есенни дни. Бени Баум съблече кафявото си кожено яке и го наметна върху рамената му.

Ейтан не се възпротиви. Разглеждаше документите в ръцете си и примижаваше да ги разчете по-добре, докато Баум му разказваше и продължаваше да трупа листа в купчината.

— Този е от шефа на Националната полиция, с което разрешава временно преместване на затворника — пъхна плътния лист Баум под палеца на Ейтан. — А това е гаранция от армията, в която се казва, че затворникът само ще бъде преведен през площада за разпит. Така че ти по-добре внимавай да не го загубиш.

Ейтан взе формуляра и го вдигна към лицето си, опитвайки да разчете подробностите.

— Това ми прилича на подписа на Бен-Цион — каза той и когато не получи отговор, добави: — Така ли е?

— Ицик вече не се съобразява с канцеларската методология — отвърна Баум, избягвайки намека за фалшификация. — На него му трябват резултати.

Ейтан изпъшка, когато се спъна в един камък. Очко го хвана за лакътя и го задържа да не падне.

— Внимавай, младежо — изграчи Силвия. — Гледай поне още един-два дни да не си счупиш и другия крак. — Тя се изкашля зад него, а той усети капка слюнка върху врата си.

Четиримата вървяха по тъмния площад и си шепнеха като монаси под огромните сенки на черквата. Един дребен, плешив мъж, хванал под ръка белокоса матрона, едър борец с дебел врат — приличаха на група циркови клоуни, които дават съвети на накуцващ пилот, който тръгва на нощен полет.

Жорж Масуд сега седеше в единична килия под ареста на полицейското управление. Не можеше да знае, че Ейтан Екщайн се готви да го измъкне, а Ейтан не беше напълно убеден, че пазачите на Масуд ще предадат повереника си.

— Сигурен ли си, че имаме достатъчно документи, Бени? — В ръцете си държеше вече почти два сантиметра дебела пачка.

— Сигурен съм.

— Така ли? Някога опитвал ли си да подновиш шофьорската си книжка? — Израелската полиция е известна с бюрокрацията си.

— Не се притеснявай, Ейтан. Това ще свърши работа.

— Ей, Очко — обърна се Ейтан към дребния аналитик. — Как успя да разгадаеш кода?

— Нямаше код. — Тънкият глас на Очко обикновено беше лишен от емоции, но сега издаде известна професионална гордост. — „Ние тримата царе“ е прост активатор, доколкото мога да определя песента като такъв. Авторът е важен. Онзи, който я е поръчал. Теодор Клач.

— Теодор Клач — повтори бавно Ейтан, макар още да не разбираше.

— Забрави за Теодор — каза Очко. — Какво е Клач?

На Ейтан не му беше нужно да мисли дълго. Клач беше жаргон в израелската армия за известните руски бойни автомати. Калашников.

— АК–47 — каза Ейтан.

— Правилно. Сега махни цифрата.

— АК.

— И…?

— Амар Камил — изсмя се кратко Ейтан. — Мамка му! Не може да е толкова просто.

— То изобщо не е просто — обидено отвърна Очко. — Когато човек знае, че ще търсиш сложното, простотата се оказва най-трудния код.

Очко беше прав. Компютърът можеше да върти самата песен цял месец, докато името на „автора“ гърми като букет фойерверки, на които никой не обръща внимание въпреки шума и блясъка.

— Има и още нещо — обади се Баум. — Кажи му за прехванатите разговори, Силвия.

Възрастната жена вече се беше изморила. Сега трябваше да накара старите си крака почти да подтичват, за да настигне Ейтан.

— Снощи помолих нашия приятел Ури Бадаш да ми прати ежедневниците от Западния бряг — каза тя. Размахваше ръце и огънчето на цигарата й описваше ярки дъги пред задъханите й гърди.

— Какви ежедневници? — попита Ейтан. — Арабски вестници ли?

— Не, млади глупако. — Наложи й се да спре за миг, докато се изкашля и изплюе. Баум отстъпи настрани, за да не бъде заплют. — Говоря за редовните прехващания.

— Ама какви прехващания? — Ейтан познаваше стандартните разузнавателни действия, но обикновено не работеше с контраразузнаването в страната, а и напоследък беше отсъствал доста време в чужбина.

— Нетърпеливко — измърмори Силвия и Баум се намеси.

— ДСС има една програма, Ейтан. Става дума за случаен подбор и подслушване на телефонните разговори в Западния бряг. Всяка нощ смяната вкарва записите в компютър. После може да се търсят бързо имена, кодове, часове… Знаеш ги тези работи.

— Е, значи най-после и те влязоха в нашия век — възкликна Ейтан. Шабак подслушваха домашни телефони от години, но операцията беше примитивна, с много оператори и превключватели.

— Взехме файловете за четири дни назад — продължи Силвия. — И пуснахме търсене за Клач, Коледа и всички по-важни съществителни, прилагателни и глаголи от песента „Ние тримата царе“.

Тя отново спря, докато кашляше, прегъната в тъмната си безформена рокля.

— И? — нетърпеливо я подкани Ейтан.

Силвия изтри устните си и продължи:

— Излезе само едно нещо. Онзи ден някакъв арабин, водопроводчик в Хеброн, получил ранно коледно поздравление по телефона. — Тя бръкна в джоба на дрехата си и извади листче. — Тук е името му. А пък той не е християнин.

Ейтан прибра листчето в джоба си, без да го погледне.

— Един екип на ДСС тръгна да наблюдава дома му — каза Баум.

— Защо на ДСС? — като че се засегна Очко.

— Да не искаш да ни вършат половината от работата, без да получат нищо в замяна? — изненада се от реакцията му Ейтан. — Очко, впечатлен съм. Това би трябвало да означава, че си оптимист.

Опита се да го каже с хумор, но фигурката, попаднала на мястото си в мозайката, никак не успокои Ейтан. Всичко се развиваше твърде бавно, макар да бяха събрали страхотна група от мозъци и таланти и да решаваха проблемите с рекордна бързина. Значи са потвърдили, че Камил е вече „вътре“. Ейтан подозираше това още докато беше в Кайро. Значи сега разполагат със сигнал за активиране, авторът му е потвърден и той е изпратил агентите си да действат из Израел. И какво от това? Трябваше ли да се чувства по-сигурен? Това не беше някакво тренировъчно упражнение за завземане на „вражеско“ знаме. Амар Камил е убиец, който при това действа с помощници. Той се движи като виелица и каквото и да открият, Ейтан знаеше, че винаги ще са поне на три крачки зад него.

— И още нещо — обади се Баум. Групата вече приближаваше полицейския затвор и затова забавиха ход и още повече снишиха гласовете си. — И то е бижу. Може би твоят коз пред Масуд. — Бени отвори капачето на джоба на ризата си и извади сгънат лист от телекс. От джоба на панталона си измъкна връзка ключове, висящи на ключодържател-фенерче. Разтвори листа и го освети, за да може Ейтан да прочете написаното. Четиримата спряха. Силвия и Очко останаха назад, като че да покажат възпитание, но те вероятно вече бяха прочели съобщението. — Това е от Артър и е потвърдено.

Ейтан се взря в листа. Очите му се разшириха, когато разбра значението на английския текст.

— Боже, мили — тихо възкликна той.

— Сега имаш нещо, на основата на което да се договаряш — каза Баум.

— Ако можех…

— Можеш. Можеш да му направиш предложение.

— Мога ли?

— Да.

Ейтан се замисли за миг. За пръв път някой имаше нещо, което да предложи на Жорж Масуд. Нещо, което да го убеди да говори. Но Ейтан не искаше повече да дава фалшиви обещания. За да бъде убедителен, той трябваше да е уверен в думите си. Масуд е твърде умен, за да се хване на измама.

— Мога ли? — отново попита той.

— Всичко в рамките на разумното. Аз ще те подкрепя — каза Баум, прибра листа от ръцете му и се ухили. — За в случай, че той успее да те тръшне, мисля, че ЦРУ би предпочело аз да пазя това нещо.

— Благодаря.

— Което ми напомня… Ти остави пистолета си на Симона.

Ейтан вдигна ризата си и коженото яке. Мощният пистолет блесна под светлините откъм прозорците на затвора.

— Подарък — каза той.

— Значи са верни клюките — тупна го Баум по рамото. — Ти наистина предизвикваш чувството за благотворителност у хората.

Ейтан се усмихна и закрачи отново. Осъзна, че е продължил сам, когато го спря гласът на Баум.

— И още едно нещо.

Ейтан се обърна. „Екипът“ му стоеше в тъмнината. Наблюдаваха го, оценяваха го. Приличаха на скръбно семейство, на което е останала само надеждата към блудния син.

— Бадаш се погрижи добре, за да подготви Жорж за теб — каза Баум, намеквайки ясно, че сега топката е в ръцете на Ейтан. — Ури взе двама от хората си със себе си, когато докараха Масуд от Атлит. През цялото време те не са го нарекли нито веднъж по име. Непрекъснато са го наричали само сукалчето на Амар Камил.

Ако наречеш някой мъж с тази дума на иврит, можеш да накараш кръвта му да кипне. Тя означава „близач“, но в още по-обиден смисъл. Човек, използван от друг, който се възползва от него, кара го да върши мръсната му работа, а когато не му е нужен, го захвърля и заменя с друг подобен.

Ейтан кимна. Добави и това към останалите си психологически оръжия.

— Късмет — каза му Бени.

— Късмет — обади се и Очко. Силвия се изкашля.

Ейтан се обърна и тръгна към сградата на полицията.

 

 

Пътят от Бейт Джала към Хусан не беше добре осветен и щом излязоха от шосето за Хеброн, само жълтите фарове на фиата на Ейтан и звездите над Юдейската пустиня осветяваха пътя им. Можеше да продължи по широкото шосе чак до кръстовището за Гуш Ецион, но не искаше Масуд да разбере накъде са тръгнали. Още не.

В колата беше хладно и двамата мъже се бяха свили в кожените си якета. Очите им се взираха напред през прашното стъкло към виещия се планински път, приличащ на процеп, ограден от издигащите се склонове бяла пръст. Встрани се виждаха понякога дълбоки урви с извисяващи се борове и каменни тераси с лозя, а когато отминаха билото, зърнаха далечните купчинки бледи светлини на села, плуващи в безтегловност сред тъмните хълмове като изгубени космически кораби, търсещи място за кацане.

Дълго време никой от двамата мъже не проговори. Ейтан съвсем спокойно беше уведомил Масуд, че ако се опита да избяга, ще го застреля. Предупреждението беше само проформа, защото ръцете на Жорж бяха в белезници, а късата верига, която ги свързваше, беше прекарана през металната дръжка на вратата. Масуд не можеше да достигне кормилото, нито пък да направи нещо с крака, а даже да успееше да отвори вратата и да скочи, колата би го повлякла и това би се превърнало в обикновено самоубийство.

Принудителната поза на пътника го караше да изглежда, че се дърпа настрани от шофьора, въпреки че се опитваше да поддържа възмутено горд вид. Държеше главата си изправена и коленете изпънати в привидно спокойствие. Масуд беше сигурен, че израелецът ще спре някъде и ще го измъчва. Реши, че Ейтан е агент на ДСС, а Шабак е известен с „творческия си начин на провеждане на разпити“. Освен това имаше едно нещо, което неговите пазители още не бяха опитвали.

Бяха напуснали Йерусалим от половин час и Ейтан караше бързо. Искаше Масуд да размисля, да усети пътя, да вдъхне аромата на борове и прах, на огньове, на готвено и на окосено сено. Искаше Масуд да усети топлата близост на собственото си арабско селце, да разбере, че е много близо, на една ръка разстояние, че би могъл да промени посоката на проваления си живот. Че може да се завърне у дома си.

Ейтан не пусна радиото, за да не нарушава неудобството. Прозорците бяха отворени само малко, колкото да позволят на мечтите за Бейт Фаджар да изпълнят колата.

— Знам какво си мислиш — най-накрая заговори на иврит Ейтан.

Жорж не отговори. Той продължи да гледа тъмните силуети на планините, които се извиваха като картонена панорама, докато колата следваше извития път.

— Знам, че говориш иврит, Жорж — заяви без раздразнение Ейтан. — Но ако предпочиташ, аз мога да го кажа на английски, на френски или на немски. Арабският ми не е добър, но ако искаш, можем да си говорим като гоим. — Думата не беше обидна. Тя просто определя всички хора, които не са от семитски произход.

Жорж продължаваше да мълчи, макар да обърна глава настрани, за да види отминаващата край тях група арабски къщи. Може би познаваше някого тук, защото въздъхна леко.

— Знам какво си мислиш — търпеливо повтори Ейтан.

— И какво си мисля? — прошепна почти на себе си Жорж.

Ейтан почувства прилив на оптимизъм, но се въздържа да се усмихне или да промени по какъвто и да било начин тона си.

— Мислиш каквото бих си мислил аз, ако бях на твое място.

Миг мълчание.

— И какво е то?

— Че те водя на някое сигурно място. Че там ще те измъчваме. Че аз бих могъл да те застрелям и да те хвърля на кучетата.

Нова, дълга мълчалива пауза. Ейтан погледна встрани. Стори му се, че устните на Масуд са стиснати в нещо като усмивка.

— Сигурно място е доста смешно словосъчетание за тази част от страната — каза Жорж.

Западният бряг със сигурност не е място за нощни разходки. Ако, без да видиш, попаднеш на преграда по пътя, някой нервен младеж може да открие огън, преди да е извикал „Стой!“ Сам на палестинска територия, с израелски регистрационни номера, човек винаги е чудесна мишена за камъни или „коктейл Молотов“. Няма местенце на тази „ничия земя“, където човек да се чувства сигурен.

— Да, думите са погрешни — съгласи се Ейтан. — Но нищо такова няма да се случи.

— А какво ще се случи? — Масуд много отдавна вече познаваше тези хора. Нямаше причини да им вярва.

— Водя те у дома ти, Жорж — каза Ейтан.

В мига, когато го изрече, усети промяната в атмосферата. С периферното си зрение видя как тялото на Масуд се смръзна и главата му леко се отметна назад. Ейтан разбра, че това е ярост, защото Масуд имаше пълното право да подозира и най-жестоката шега.

— В Бейт Фаджар — добави Ейтан. После се извърна да погледне Масуд и продължи напред така. Караше инстинктивно, завърташе кормилото, когато усетеше, че излиза от пътя, чакаше кога Масуд ще се обърне, за да погледне придружителя си.

Очите им се срещнаха и останаха втренчени. Тогава Ейтан зърна умората, маската, която никога не се пропука, но беше станала толкова крехка от употреба, че можеше да се пръсне като изпуснат върху камък порцелан. Кичур от косата на Масуд точно над носа му наскоро беше побелял като опашка на сърна. Очите бяха тъмни и блестяха от мъка.

— Да — продължи Ейтан. — Засега само на гости. — Той се извърна към пътя, за да могат все пак да преживеят тази нощ. После изстреля най-силния си коз. — Но мога да го направя за постоянно.

Жорж се размърда на мястото си, доколкото позволяваха окованите му ръце. Прибра колена и леко се изви. Не беше намек, че се предава, а просто подканващ жест. „Слушам те.“

— На първо място, аз не съм от Шабак — каза Ейтан. — Но и не съм просто чиновник, както ти казах, когато бях в Атлит. — Не искаше да избързва. Не биваше думите му да звучат като хвалба. Бръкна в джоба си и извади кутия „Тайм“. Дръпна цигара със зъбите си. Запали със запалката на колата и предложи да постави цигарата в устата на Жорж. Палестинецът поклати глава. — Нека да речем, че съм от контраразузнаването. И се интересувам единствено от Амар Камил.

— Как успя да ме измъкнеш? — прошепна Жорж.

— Току-що получихме важно съобщение. Отнася се за полет 206.

Както става обикновено с големите държавни престъпници, след хващането на Масуд той беше обвинен в много случаи на саботаж, подривна и терористична дейност. Но обвинението, което му донесе доживотна присъда, беше за масово убийство, за пряко участие във взривяването на американския самолет с всичките му пътници на борда. Обвинението беше доказало, че без съмнение Масуд е пренесъл куфара с бомбата от техника и го е предал на Амар Камил. — Обвинихме те като пряк извършител. Така ли е?

Жорж не каза нищо.

— Задето си осигурил бомбата. Така ли е?

Жорж стоеше неподвижен. Представяше си касетофона, микрофоните, малката касета, която се върти и записва, чакайки самопризнанията му.

— Е, добре — продължи Ейтан. — Британското разузнаване твърди, че ти не би могъл да бъдеш извършителят. — Той инстинктивно скри, че информацията идва от Артър. Нямаше причини да издава ЦРУ или някой от дълбоко законспирираните му агенти. — Не може да си бил във Франкфурт и не може да си се срещал с Камил. Защото по това време, както две седмици преди това и една седмица след това, ти си бил в Ирландия.

Белезниците изтракаха. Масуд беше сплел пръсти, за да не треперят ръцете му. Сега чуваше защитна реч, която никога не би могъл да използва, но всичко беше вярно. Той дори не е бил включен в планирането и извършването на атентата, защото присъстваше на спонсориран от ИРА курс по разузнаване в близост до Белфаст. За пълно нещастие, единственото му алиби не можеше да бъде използвано, за да предизвика милостта на израелския съд. По време на делото той дори не си направи труда да каже това на защитника си. Откъде щяха да му намерят свидетел? Чрез съобщение във вестник „Белфаст телеграф“?

— Ние знаем, че това е истината, Жорж — настоя Ейтан. — Защото британците имат дълбоко законспириран агент, който е присъствал на курса, и сега неговият доклад лежи в сейфа на моя шеф.

Ейтан млъкна. Минаваха край Хусан, където пътят правеше резки завои покрай стръмните скали. Той се концентрира в карането, докато си припомняше какво е казал току-що, и остави на Масуд време да размисли.

— Цигарата — прегракнало изрече Жорж.

Ейтан запали нова цигара и я постави в ъгъла на устата на Жорж. Палестинецът дръпна дълбоко, издуха гъст облак дим, а после наведе глава, за да хване цигарата между пръстите си.

— Е? — каза той. Не призна нищо, но въпросът му говореше вече много. — Ти да не си главният прокурор?

— Мога да те измъкна, Жорж.

— Как би могъл? — бързо попита Жорж. — Кой си ти?

— Мога. Аз не съм сам. Зад мен стои Управлението ми. Аз съм само пратеник.

— Какво управление?

— Няма значение. — Ейтан се мъчеше да го убеди. — Ние сме от разузнаването. Имаме власт. Аз мога да сключа тази сделка.

Масуд мисли дълго. Можеше да проговори и да стане нещо. Или пък можеше да проговори и нищо да не стане. Да го върнат в Атлит. Доколко всичко това имаше значение? В края на краищата, както бяха казали онези от ДСС, той е просто сукалчето на Камил.

— Какво ти трябва? — попита той.

— Помощ — отвърна Ейтан.

— Каква е цената? Колко ти трябва?

— Колкото можеш да ми предложиш.

— Отплатата?

— Свобода.

Сега всичко беше съвсем ясно. Както размяната и пазарлъка, които са родени точно сред тези хълмове.

— Какво искаш да чуеш? — попита Жорж.

— Амар Камил е сред нас — започна Ейтан. — Той е някъде в страната и провежда операция. Поне една част от тази операция е да убие мен, както и някои други хора от моята служба.

— Значи това е само за да спасиш себе си?

— И други хора.

— Защо? Защо ще иска да те убие? Кой си ти?

— Не знам защо — призна Ейтан.

— Лъжеш — изсъска Жорж. Вече решил да му повярва, той се извърна бързо към Екщайн. — Ако искаш помощ, трябва да ми кажеш поне нещо.

— Аз се опитах веднъж да го убия.

— Опитал си се… — Жорж замълча. Наведе се към цигарата си, дръпна и отново се облегна. — О, не!

— Какво? — не разбра Ейтан.

— В Богенхаузен ли е било? — отново зашепна Жорж. Вгледа се в миналото през стъклото на колата.

Сега беше ред на Ейтан да замълчи. Беше на кръстопът. Знаеше, че за да получи нещо, трябва да даде в замяна. Но всяка клетка на тялото му се съпротивляваше при мисълта да разкрие тайна операция пред този палестинец.

— Мюнхен ли беше, в името на Аллаха?

— Да — призна Ейтан.

Той рязко зави наляво, поемайки към Кфар Ецион. Сега за Жорж беше съвсем ясно, че наистина се връщат към шосето за Хеброн. След малко щяха да излязат на него. Ако го пресекат, само след километър щяха да са в Бейт Фаджар, в дома на майка му, сестрите, племенниците.

— Ти наистина не знаеш защо Амар иска да те убие, така ли?

— Не.

— Тогава слушай внимателно — каза Жорж. Той отново стисна цигарата с устни, но този път я остави в устата си. Светещият й връх подскачаше, докато той говореше. — Приемам, че си интелигентен човек, а не прост агент. Ако и ти приемеш същото за мен, можем да избегнем извъртанията и да играем честно. Ако съм на прав път, няма да ме прекъсваш. Съгласен ли си?

Ейтан се съгласи мълчаливо. Само кимна веднъж. Сега беше стиснал здраво кормилото и чакаше.

— Добре — продължи Жорж. — Ти казваш, че си се опитал да убиеш Камил в Богенхаузен. Ако това е вярно, тогава ти си участник в една от израелските служби. Мосад или АМАН.

Ейтан продължи да кара с твърдо стиснати устни.

— Ако това е така, то ти вече знаеш много неща за Амар Камил. Но онова, което не знаеш, е най-важното. То е, което може да те убие.

Ейтан разбра, че Жорж още се пазари, защитава собственото си дело. Естествено, имаше право на това и Ейтан продължи да мълчи, оставяйки палестинеца да разкаже случая, както той желае.

— Камил измъчва западните разузнавателни служби от години, нали? — изрече Жорж с известна доза ирония. — Ние знаем, че разузнаването на НАТО го е нарекло Худини, и сме горди. Ние, от групата му. Той извършва някакъв ужасен акт като убийството на Ханс Бремер в Берлин, но в същото време със сигурност е забелязан в Париж. Така ли е?

Ейтан само слушаше.

— Бил е сниман пред хотел „Палас“ в Копенхаген веднага след експлозията на срещата на Европейската икономическа комисия. Спомняш ли си? — продължи Жорж с известна носталгия. — Но Фаласи се закле, че в същия този ден той е разговарял с него в Рим. Вестникарските заглавия гръмнаха от това противоречие.

След като подреди сцената, Жорж пуши мълчаливо известно време. Ейтан усещаше как в гърдите му се събира странно напрежение. Знаеше, че предстои нещо важно, но не знаеше какво.

— Знаехте ли вие, че Камил е имал брат? — попита Жорж. Даже и да искаше, Ейтан не можеше да каже нито дума. Гърлото му се беше свило и дишаше тежко. Да, имаше го в досиетата. Камил е имал един брат, момче, което умряло в бежански лагер в Йордания.

— Казваше се Джаджа — продължи Жорж. — През 1967 година Камил взе своя брат със себе си в. Йордания. Амар беше убил израелски офицер, за да докаже себе си и напук на баща си. Но се боеше, че евреите може да го открият, че може да направят нещо лошо на любимия му брат. Камил още тогава беше много умен. Организира „смъртта“ на Джаджа. Близо до Аман даже има фалшив гроб.

Сега Ейтан беше малко объркан, макар и временно облекчен от факта, че Жорж говори.

— Брат… — повтори той.

— Да. И Джаджа, естествено, беше жив. Камил го беше изпратил в Кайро. През седемдесетте години, след като извърши първото отвличане, Камил започна да придобива известност сред общността. Хадад започна да му осигурява средства. Придоби власт. Отведе брат си в Европа. Следиш ли разказа ми?

Ейтан отново кимна.

— Всички ние бяхме поразени. Всички! Джаджа беше четири години по-малък от Амар, но не му личеше. Бяха като близнаци. Джаджа не беше воин, а просто приятен, красив и доста обикновен младеж. — Гласът на Жорж се промени. Той се увлече в разказа. Носталгията му се смесваше с угризения. — Първоначално Амар се противопостави на идеята да използва примамка. Но ние го убедихме. Създадохме система за охрана на Джаджа, която изглеждаше непробиваема. Амар го глезеше. Даваше му пари, коли, жени. Джаджа живееше като цар. Единственото му задължение беше понякога да показва лицето си. На определено място в определено време.

Сега гърлото на Ейтан се сви отново. Опитваше се да внимава в кормуването, но дланите му бяха мокри от пот и воланът се плъзгаше под тях.

— Само че Джаджа не беше лесен за контролиране. Камил наистина го обичаше, прощаваше му, глезеше го. Всички ние бяхме невнимателни. — Гласът на Жорж внезапно отслабна като на родител, който се чувства виновен, а не като на убеден терорист. — Всичко ни се изплъзна от ръцете в Богенхаузен. — Той наведе глава към окованите си ръце и взе цигарата. Пусна я на пода и я загаси с обувка. — Мохамед Наджиз беше фалшива самоличност — изрече той и се извърна към Ейтан. — Който и да си ти, нека Аллах да ти е на помощ. Защото си убил Джамайел Камил.

Ейтан натисна спирачките. Колата поднесе към скалите. Той изправи кормилото и отново пое по пътя, но скоро отклони и спря фиата върху банкета. Остана на мястото си, стиснал кормилото, вкаменен, опитващ да си поеме дъх.

Разбира се! Как не се беше сетил по-рано? Трябваше да е нещо такова. Амар Камил е професионалист, убиец с каменно сърце. Само нещо толкова лично би могло да го подтикне към самоубийствена мъст. През цялата кариера на Ейтан непрекъснато му бяха повтаряли тези думи: „Онова, което е на показ, не предизвиква подозрения.“ Какъв глупак е бил!

Угризенията на съвестта му заради убийството на Мохамед Наджиз винаги си бяха там. Потиснати, прибрани в подсъзнанието като вината на оживял след фатална катастрофа. Случват се такива работи… Но сега вече знаеше. Жертвата, която беше убил, е бил братът на врага му, чиято ярост е предизвикана от обичта. Едва сега Ейтан го разбра, успя да осъзнае напълно цялата истина. Усещаше заслепяваща болка в сърцето си, мъка, като изпитваната от Амар Камил. Защото те заедно бяха убили Джамайел.

Някъде там, навън, дебнеше един човек, движен от чувства, много по-опасни от обикновена мъст. Амар Камил също е подтикнат от чувството за вина, от една истина, която сигурно никога няма да бъде измита от душата му, независимо колко реки с израелска кръв ще напълни…

След малко Ейтан тръгна отново. Караше бавно, защото не се чувстваше уверен. Минаха завоя към Кфар Ецион и продължиха напред. Когато пресякоха осветеното шосе за Хеброн и отново започнаха да изкачват тъмните планини, Ейтан заговори отново с разтреперан глас.

— Какво се случи след Богенхаузен?

— Ами аз разбрах, че ти и хората ти сте имали известни трудности — каза Жорж. — Един от вас е бил арестуван.

— Да.

— Тогава ли те раниха? — Жорж погледна към крака на Ейтан. Беше забелязал накуцването.

— Някаква група ни преследва.

— Българи. Понякога ги използвахме с разрешение на КГБ. Но аз съм сигурен, че това ти го знаеш.

— Да.

— През онзи ден са били невнимателни. Трябваше да се намират по-наблизо до Джаджа. Ти го уби и затова те се опитаха да убият теб.

— Какво стана с Камил?

— Руснаците го прибраха.

— Защо?

— За обучение. — Гласът на Жорж отново се промени. Сега изреченията му бяха кратки, а тонът твърд и въздържан. Но Ейтан чувстваше, че това не се дължи на желание да запази тайната. Имаше нещо друго.

— Какво обучение?

— Не знам! — внезапно кресна Жорж. — Аз не съм бил там. Може би им е трябвал за нещо. Някаква мисия. Не знам. Те пуснаха всякакви слухове. Че бил мъртъв, че бил в Йемен, че бил в Либия. Но той беше при тях.

Сега Ейтан си спомни какво беше казал Баум. Бадаш беше подготвил психиката на Масуд, хвърлил семената на обидата. Но Масуд и преди е бил обиден на Камил, обидата си е била в него и го е разяждала отвътре още в килията на Атлит — цяла година и половина. Ейтан трябваше само да я подхрани, да я изкара на повърхността.

— Те използват вас, палестинците, от години — каза Ейтан. — Вие всички сте им сукалчета.

— О! — извика пак Жорж. Белезниците му изтракаха. — А вас сигурно не ви използват, а? Американците ви обожават само защото сте евреи, така ли? Дават ви милиарди, защото сте красиви, а? Всяка американска оръжейна система от 1973 година насам се тества от евреите в бой. Нито капка християнска кръв не се пролива за тази цел. Да не мислиш, че това е от обич? — Жорж би се изплюл, но се сети къде се намира и преглътна.

— Мисля, че и в руските танкове са загинали няколко араби — тихо отвърна Ейтан.

— Да. Защото ние всички сме глупаци — каза Жорж. — Всички сме сукалчета.

— Вероятно.

Продължиха мълчаливо около минута. Пред тях започнаха да се показват кирпичените стени на арабски къщи, наредени една до друга върху склона на хълм от двете страни на пътя. Селището Бейт Фаджар получаваше електричество от израелска електроцентрала, но светлините бяха изгасени, като че палестинците не желаеха да плащат на евреите нито стотинка повече от абсолютно необходимото.

— Карай направо — каза Жорж. — Аз съм в края на селото. — Радостта, която би трябвало да се появи в гласа му, просто я нямаше.

— Защо Камил не те взе в Москва? — попита Ейтан. — Не беше ли негов пръв заместник?

— Бях. Пръв, втори, всичко — извика му в отговор Жорж. — Бях верен като куче. Не знам защо ме изостави. Може би заради Джаджа. А може руснаците да не са ме искали.

Сега Жорж се преструваше на въздържан, но сдържаността му беше само въпрос на чест и гордост.

Истината, причината за най-голямата му болка беше, че Амар беше отказал да позволи на руснаците да „репатрират“ Жорж в Москва.

Като шеф на групата по сигурност на Камил, Жорж също отговаряше за охраната на Джамайел. Но той беше допуснал грешка точно през този ден. Предпочете да осигури бягството на Камил от Мюнхен в Берлин. И вместо да му бъде благодарен за това, Камил му беше отвърнал с ярост, която обикновено пазеше за враговете си.

Пред очите на майора от КГБ, който предложи и на двамата начин за бягство, Камил беше осъдил Жорж, беше го обвинил в некомпетентност, хвърли вината за смъртта на Джамайел върху него. Всъщност Камил беше зашлевил Жорж и го изхвърли от тайната квартира на КГБ, заклевайки се, че ще отмъсти за смъртта на брат си и на своя заместник.

Веднага след трагедията Жорж би приел избухването на Амар като израз на чувствата му, но той познаваше добре Камил. Подобна клетва, макар и оправдана психически, не може да се приеме с лекота. Още тогава Жорж разбра, че ако Камил остане жив, той самият ще е обречен заедно с цялото си семейство.

Решението се оказа просто. Жорж би приел доживотната присъда заради каузата. Но нямаше намерение да изкупва с живота си в студената килия погрешно насоченото от чувството за вина отмъщение на Амар.

— Можел е да те вземе — настоя Ейтан.

— Можеше — отвърна Жорж. — Но не го направи.

— Да, не е.

— Не мисли, че съм глупак, приятелю — заговори тихо Жорж. — Вече никой не може да ме води за каишка като куче. Вашите хора ме хванаха и затова сега съм в ръцете ви. Да, ядосан съм. Нямах нужда от помощ, за да се ядосам, но ти благодаря.

Ейтан си замълча. Човекът беше много умен. Ако поискаше да предложи повече, би го сторил вече без грубо подтикване.

— И можеш да бъдеш сигурен — продължи Жорж, — че КГБ не са изгубили цяла година с Камил, за да може той да се върне тук и да те довърши. Недей да се мамиш. Руснаците си имат свои причини, свои планове и на тях не им пука за Камил, за теб, за мен или някаква банда надути еврейски и арабски патриоти, които се бият помежду си заради Бог и Родина. Камил си има мисия. Нещо различно. Щом е за човек като Амар, то е нещо, което ще хвърли всички ни в нов водовъртеж от ужаси. Уверявам те. Това ще е нещо ужасяващо.

Пътят свърши. Напуканият асфалт беше заменен от отъпкана пръст. Ейтан спря колата с носа към голяма, ниска къща от бял камък. Под арка от красиво резбовано дърво имаше малка порта. От саксиите на первазите видяха някакви изсъхнали растения, зажаднели за зимните дъждове. Едно проскубано жълтеникаво куче стоеше пред широката зелена врата на къщата. То лавна веднъж към фиата и млъкна. Жорж седеше на мястото си и гледаше. Ейтан го изгледа за миг.

— Ще ти сваля белезниците, Жорж — каза той. — Но много те моля… Не съм много добър стрелец…

Намекът за лудо летящи куршуми из дома на майка му не избегна на Жорж. Той изви китките си и му ги подаде с кимване.

 

 

Ейтан седя цял час в един тъмен ъгъл в дневната на семейството. Нямаше столове, а само меки, дебели възглавници по пода покрай стените и една ниска и голяма маса от полирано маслиново дърво. Газови лампи хвърляха трептящи сенки по тавана. Но това изобщо не беше признак на бедност. Във всяка богата къща на мухтар би било същото.

Къщата е била на бащата на Жорж и наследена от майка му след неговата смърт. Но със завръщането на най-големия син той се превърна в господар на дома.

Майката и сестрите му плачеха, прегръщаха го и го целуваха, докато шестте малки племенници висяха по краката му и го дърпаха на пода. Ейтан наблюдаваше промяната на палестинеца, който се смееше, почти буташе настрани купищата храна и плодове, с които го засипваха.

Някой подаде на Ейтан чаша горещ чай. Като видя, че му го наляха от обикновения чайник, той го изпи. Иначе семейството не обръщаше внимание на израелския „полицай“.

След известно време започнаха да се появяват съседи. Новината се разпространи бързо и когато прекалено много външни хора започнаха да идват да чукат на вратата, Ейтан стана, приближи до Жорж и му прошепна нещо на ухото.

Жорж кимна, заповяда нещо на арабски и непознатите веднага си тръгнаха. Ейтан отново се върна към самотния си пост.

Познаваше достатъчно добре палестинците, за да не накърнява гордостта на Жорж пред семейството му. Затова чакаше търпеливо. Най-накрая Жорж се изправи и тръгна към вратата, следван от Ейтан. Майката и сестрите го галеха по лицето, държаха го за ръкавите и хлипаха тихо, докато той ги окуражаваше с усмивка.

Ейтан държеше ръката си върху пистолета, докато придружаваше Жорж към колата. Не смяташе, че Жорж ще хукне да бяга, но Масуд явно беше герой на селото си и съседите сигурно наблюдаваха тръгването му, а намеренията им не можеха да бъдат предвидени.

Ейтан измина триста метра, докато излязат по-надалеч от селото, далеч от погледите на хората. Чак тогава спря и отново окова китките на Жорж към дръжката на вратата. След това излязоха на шосето и потеглиха бързо. Наближаваха Витлеем, когато той заговори отново.

— Каквато и да е мисията на Камил, тя не може да е добра за палестинците — каза Ейтан.

Жорж се изсмя.

— Че какво по-лошо може да има?

— Ние всички се опитваме да постигнем споразумение, Жорж — отговори му Ейтан. Чувстваше се глупаво, че споделя това. — Всеки по свой начин. Даже Арафат го иска.

— Ами онзи откачен дребосък от Кнесета също ли го иска?

— По свой начин, да.

— Искаш да кажеш в негова полза.

— Слушай — каза Ейтан. — Мога да ти кажа само толкова. Моето Управление, аналитиците, експертите, всички му казват, че ще трябва да се оправи с Арафат. И това не означава да го убива.

— Да — замислено отвърна Жорж, явно впечатлен от думите. — Ще трябва да се споразумеете. Ако не го направите, скоро всичко ще избухне отново.

— А ти мислиш ли, че твоят Амар Камил ще апелира към нашия здрав разум?

— Той вече не е „моят Камил“ — отвърна Жорж. Ясно беше, че е взел своето решение сам. Но вероятно сълзите на майка му позволиха да го изкаже на глас. — Когато порасне, човек си намира други герои.

Ейтан не разказа на Жорж почти нищо. Без да разкрива оперативни подробности, той описа напредъка на разследването. Каза му за убийствата в Европа, за Рами Карера, Теодор Клач и „Ние тримата царе“. Извади от джоба си листчето и прочете името на арабина, водопроводчик в Хеброн.

Жорж слушаше. Очите му проблясваха, защото някои от подробностите му бяха познати. Лично беше помогнал да се пръснат „спящи“ агенти на Камил из различните части на света. И макар да не знаеше всички подробности, нито крайната цел на предстоящата мисия на Камил, можеше да подреди някои части от мозайката.

— Тримата царе — замислено каза той.

— Знаеш ли я? — попита Ейтан.

— Мога да помогна. Но какви гаранции имам?

— Само думата ми — призна Ейтан.

— Като израелски офицер и джентълмен ли?

Ейтан усети недоверчивото презрение. Премълча си.

— Как се казваш? — внезапно попита Жорж.

Ейтан инстинктивно помисли за лъжа, за фалшиво име. Беше автоматично, основата на обучението на един агент. Чу в главата си гласа на първия си инструктор. „Когато приключа с теб, ти даже няма да си спомняш истинското си име.“ Но въпреки всички рефлекси, без дори да разбере защо, той отговори като съвсем обикновен човек.

— Ейтан Екщайн — каза той.

— Хубаво име — усмихна се Жорж. — Ще свърши работа. Кажи ми, Ейтан. Имаш ли жена?

— Да. — Симона се появи пред очите на Екщайн.

— А имаш ли дете?

— Жена ми е бременна.

— Мазел тов^[1] — отвърна Жорж типично по израелски. — Нека Аллах пожелае да е момче.

— Благодаря — каза Ейтан. Нямаше претенции към детето. Искаше само то да се роди, да е здраво. Искаше сам той да е жив, за да го прегърне.

— Закълни се в живота на жена ти и на сина ти.

Ейтан се поколеба. Сега вече беше сериозно. Бяха отминали периода на играта, на борбата на воля, предателство и отмъщение. Вече не бяха кръвни врагове, които се опитват да се лъжат един друг. Сега бяха двама обикновени мъже от Левант, а да се закълнеш в живота на неродения си син…

— Ако остана жив — каза Ейтан, — кълна се в живота на моя син, че ще накарам да ти променят присъдата.

Фиатът заобиколи покрай склона на планината и Витлеем се появи от нощта като мираж от скъпоценности. Жълтите прозорци на къщите проблясваха през хладната мъгла, минаретата и черковните кули се издигаха като сталагмити на фона на заревото от нощни светлини.

— Ще ти помогна — каза Жорж, загледан в родния град на Исус. — Но като имам предвид шансовете ти да оживееш, май трябва да се подготвя да прекарам остатъка от дните си в затвора.