Стивън Хартов
Шалом убиецо (12)

10.
Йерусалим
Преди зазоряване

— Ти си войник, Екщайн!

Гласът на полковник Ицик Бен-Цион отекваше от стените на кабинета му като медицинска топка, изхвърлена от оръдие.

— Войник!

Удари по бюрото, моливите и документите подскочиха, а той обикаляше като боа, увиваща се около жертвата си.

— Ти не си някой от проклетите служители на Мосад с френски костюми, които си обикалят из Европа, когато им се прииска. Ти си войник и ще изпълняваш заповедите, а ако не можеш да ги изпълняваш, ще бъдеш подложен на същите дисциплинарни наказания, които изтърпява всеки лигав редник в тази проклета армия. Ясно ли ти е?

Ейтан седеше върху метален стол в средата на стаята като заподозрян в убийство на полицейски разпит. Това продължаваше повече от час. Или по-точно Бен-Цион продължаваше, тъй като по-голямата част от разпита се състоеше от крясъците на Ицик, прекъсвани от опити на Ейтан да обясни поведението си.

Ейтан отдавна беше преминал границите на изтощението. Чувстваше тялото си като разтопена, гореща течност, която би трябвало да бъде излята в някакъв калъп. Очите го смъдяха, стомахът къркореше, а кракът му предизвикваше желание да се беше съгласил на ампутация.

Но сапунисването от страна на Бен-Цион, придружено с преувеличения, обиди и заплахи, беше много по-мъчително от физическото състояние на Ейтан. А още по-мъчителен беше фактът, че Бени Баум стоеше там през цялото време, без да каже абсолютно нищо.

— Зададох ти въпрос, Екщайн — надвеси се отгоре му Ицик, скръстил ръце пред гърдите си, прегънат в кръста и заврял носа си в лицето на Ейтан.

— Какъв беше въпросът? — попита измъчено Ейтан.

— Разбираш ли правилно положението си в това поделение?

— Да.

— Разбираш ли задълженията и дълга си като офицер от армията?

— Да.

— Разбираш ли, че мога да те изпратя в затвор номер шест за половин година заради дезертьорство?

— Да.

— Добре. — Полковникът се изправи, отстъпи и се облегна на бюрото. Отдавна беше минало три часа след полунощ и навън Йерусалим беше тих и заспал като шотландско рибарско градче. Сградата на „Специални операции“ също беше тиха с изключение на далечното тракане на телексите в залата за комуникации на втория етаж. — Тогава приемам, че също така разбираш и моето недоволство.

— Не напълно — отвърна съвсем спокойно Ейтан. — Всъщност то ми се струва преувеличено.

— Да ти го начукам! И на теб и на… — Бен-Цион тропна с крак и отново тръгна да обикаля, но този път се обърна към Бени, който седеше пасивно върху дивана до стената. — Баум, ти си виновен за всичко!

— Аз ли? — Баум постави ръка върху гърдите си.

— Да. Ти. — Ицик се взря в Баум, като в същото време сочеше към Екщайн. — Този човек е недисциплиниран, неизпълнителен и инат.

Баум едва се въздържа да не се изсмее.

— Аз съм бил негов оперативен командир, не съм му баща.

— Аз ще поема вината. — Дани Романо беше застанал до прозореца, стъпил с един крак върху седалката на стола и дъвчещ празната си лула. — Ако това е, което искаш.

— Не ми се прави на умник, Романо — предупреди го Ицик. — И тримата сте на ей толкова от преместване. — Той почти допря палеца до показалеца си, за да покаже.

— Е, мен не можеш да ме преместиш — обади се Ури Бадаш. Агентът от Шабак се беше облегнал в ъгъла и пушеше. — Аз не съм ти подчинен.

Полковникът погледна служителя на ДСС, като че го виждаше за пръв път.

— Я ми припомни, Бадаш, какво всъщност правиш тук?

— Ти сам поиска група от ДСС да го арестува на летището — сви рамене Ури, като че ли идеята му се беше видяла твърде мелодраматична. — Ако не щеш да имаш яйца, недей да отглеждаш кокошки. — Изразът беше доста двусмислен, но Бен-Цион се направи, че не го чува.

— Той сега ще проникне — каза със съвсем тих и почти безразличен глас Ейтан.

— Не започвай отново, Екщайн — изсъска полковникът.

— Добре — отвърна Ейтан. — Но той ще го направи.

— Господи! — изпъшка Хайнц от мястото си до бюрото на Ицик. Той нагласи баретата под пагона си и поклати глава. Много се кефеше, че е в униформа.

— Ариела — обърна се Бен-Цион към секретарката си. Тя беше обикновено момиче с пухкава кестенява коса и лунички и изглеждаше като събудена от сладък сън. — Можеш да напечаташ доклада и да се прибираш у вас. — Момичето кимна и стана от стола си. Екщайн беше разказал три пъти цялата си история и тя разполагаше с бележки, достатъчни да напише цял роман. Ариела излезе от кабинета.

— Разбери, Ицик — въздъхна Ейтан. — Това е логично. — С пръсти направи знак на Баум, който му подаде пакет „Тайм“ и запалка. Стаята вече беше пълна с облаци дим, които се въртяха бавно като пръстените на Сатурн.

— Логично ли? — пак изсъска Ицик. — Логично? — Отново започна да повишава тон. — Избяга като обиден ученик, а сега ми говориш за логика?

— Забрави за миг за мен и погледни фактите.

— С удоволствие бих забравил за теб. Обаче фактът е, че Камил — ако това е Камил — може и да е фанатик, но със сигурност не е самоубиец.

За момент Ейтан си позволи лукса да се наслади на малкия успех. Да, беше се провалил ужасно в опита си да хване в капан терориста. Но поне Ицик вече не отричаше твърдението, че Камил се е появил отново. Ако не друго, постъпката на Ейтан беше изкарала истината наяве и вероятно Бен-Цион най-после ще предприеме някакви действия.

Всъщност Ицик сега беше много по-твърдо убеден в действията на врага, отколкото си позволяваше да покаже. Беше слушал разказа на Ейтан, а после го накара да го повтори още два пъти. Полковникът беше амбициозен кариерист на първо и последно място и този му начин на мислене, в смисъл че винаги трябва да си подлага тенекия, го принуждаваше да преглъща някои неприятни за него теории. Пък и в края на краищата събитията от последните три дни показваха някаква игра на мъст против членовете на стария екип на Екщайн. Голямата ярост на Ицик произлизаше от факта, че капитанът може и да е прав, а не толкова от неразрешените действия, които беше предприел из Европа.

От друга страна, Ицик изобщо не вярваше, че убиецът или убийците ще направят опит да проникнат в самия Израел. Терористите пробват подобна глупост почти всяка седмица, но обикновено опити за преминаване на границата правят някакви дрогирани момченца палестинци откъм Ливан. Професионалистите много рядко правят опити да влязат в страната. Те предпочитат по-уязвимите мишени в Европа: самолети, ресторанти, синагоги.

Върху тази основа Ицик вече беше започнал да предприема мерки, за да зашити своите интереси в чужбина. Направи го веднага щом чу за смъртта на Майк Даган в Кипър преди един ден. Затова реши сега да съобщи за действията си. Да се знае, че не стои със скръстени ръце.

— Все пак, господин Екщайн — заяви Ицик, — въпреки че можеш да ме смяташ за тъп и некомпетентен, аз не съм спечелил настоящия си пост с протекции. — Използва общоприетата дума в армията за „връзки“. — Сега Франси Колн е под непрестанна двадесет и четири часова охрана. Трима от нашите хора са вече в Кипър, под прикритието на израелски следователи. Изпратих и допълнителна група в Кайро, за да работи в посолството. — Той наблюдаваше реакцията на Ейтан, която му достави някакво нахално удоволствие. — Това устройва ли те?

Ейтан кимна.

— Благодаря ти.

Поне Франси е в безопасност. Засега.

— Недей да ми благодариш. Това не го правим заради теб.

На вратата се почука. Хайнц стана и тръгна нататък. Бойните му обувки тропаха по плочките. От вратата надникна един сержант от „Комуникации“ и подаде телекс. Вратата се затвори.

Хайнц се спря, за да прочете написаното, радвайки се, че е във фокуса на вниманието.

— Е? — попита Ицик.

— От посолството в Кайро е — каза Хайнц. Започна да чете телеграфното съобщение:

НАЧАЛО НА СЪОБЩЕНИЕТО. МЕСТНАТА ПОЛИЦИЯ СЪОБЩАВА, ЧЕ ЛИЦЕ С ИЗРАЕЛСКИ ПАСПОРТ СЕ Е КАЧИЛО НА ПОЛЕТ 771 НА ЕГИПЕТСКИТЕ АЕРОЛИНИИ. ПОЛЕТЪТ Е БИЛ ЗА НАЙРОБИ В 01:45 ЧАСА. СПОРЕД СПИСЪКА НА ПЪТНИЦИТЕ ИМЕТО НА ЛИЦЕТО Е ЙОСИ ЙЕРУШАЛМИ. КРАЙ НА СЪОБЩЕНИЕТО.

За миг в стаята настъпи тишина. После Ицик се изправи от ъгъла на бюрото си, където беше приседнал.

— Е, Екщайн? Не е ли това точното име?

— Да, но… — Ейтан смръщи вежди.

— Да? Тогава какъв е проблемът?

— Посоката — каза Екщайн. Той вдигна ръка, почеса се по главата и тогава усети, че мирише. Нищо чудно, че са го оставили да седи сам по средата на стаята.

— Та какво за посоката? — попита Ицик.

— Найроби, Ейтан — обади се Дани Романо. — Хайде, сети се, кой е в Найроби?

— Никой — вдигна рамене Ейтан. Нещо не се връзваше. Никой от другарите му, всъщност никой, когото познава, не е в Кения.

— О, мамка му — възкликна внезапно Бени Баум. — Йохан!

— Кой, по дяволите, е Йохан? — попита Хайнц, подражавайки нетърпеливия тон на шефа си.

Бени стана от дивана и потри ръце.

— Само че не разбирам смисъла. — Той огледа останалите, които бяха се втренчили в него. — Той е наемник. Мой човек. Германец. И е само Наблюдател, когото използвам понякога. — Образът на Йохан с шапка с перо и неразделната овчарка до него изникна пред погледа на Баум.

— И? — опита се Ицик да подкани набития майор.

— Той участва във „Флейта“ в Мюнхен, но само за един час. Никой не го е видял. Дори и от екипа.

— Аз никога не съм го виждал — обади се Ейтан, възхитен от професионализма на майора.

— Мисля, че той има дъщеря — каза Баум, докато подръпваше устната си. — Май си спомням, че тя живее някъде в Африка. Палеонтолог е. Йохан понякога й гостува. Но всичко това е твърде странично.

— Хайнц! — плесна с ръце Ицик и помощникът му само дето на тракна с токове. — Обади се по секретната линия в Кайро и изпрати онзи екип в Кения. Веднага. Баум ще ти даде пълното име на Йохан и описание на външния му вид.

— Не бих постъпил по този начин — обади се Бени.

— Чакай, Ицик — заговори и Ейтан.

Но полковникът вече се беше задействал. Помирисал кръв, той беше готов да издири този приятел „Йерушалми“, който и да е той.

— Ури — изрева Ицик, забравяйки, че мъжът от ДСС не му е подчинен. — Свържи се с хората си в посолството в Найроби и накарай някой веднага да отиде на летището.

— Извинявай, сър — отвърна агентът на Шабак. — Но аз си имам началници.

— Ще спорим ли? — изправи се в цял ръст Бен-Цион и размаха ръце.

— Ицик. — Ейтан клатеше глава. — Чакай малко. Моля те…

Полковникът като че не чуваше. Той отиде до вратата, отвори я и настигна с гласа си Хайнц, който вече слизаше надолу.

— И се обади на цивилните. — Имаше предвид Мосад. — Те имат най-добри контакти с африканците. Свържи ме с дежурния им по телефона.

Той тръшна вратата и се обърна отново към хората в кабинета си. Сега беше като командир на танк, показал се от кулата и насочващ машината си към атаката и славата.

— Ицик, няма ли да се успокоиш за миг? — обади се Дани Романо. — Тук нещо не е наред. — Той направи знак към лицата на Баум и Екщайн.

— Какво не е наред? — възмути се Ицик.

— Престани да бързаш — каза Баум.

— Какво не е наред? Искате ли този човек да бъде хванат или не?

— Не става дума за това — каза Ейтан. Той навиваше ръкавите на военната си риза и мислеше. Отне му само минута, но вече знаеше. — Това е измама — каза той и с мъка се изправи.

— Какво? — Лицето на полковника се изкриви в грозна гримаса.

— Измама, Ицик. Фалшив ход.

— Какво? — Бен-Цион направо ритна стола си. — Ти луд ли си?

— Пращаш хората си да гонят Михаля — продължи Ейтан, забравяйки собственото си неблагоприятно положение. Би трябвало да си замълчи и да остави Бен-Цион да прави каквото си знае, да го остави да се провали. Но проблемът беше, че това наистина го засягаше твърде много. — Такъв вид действия са типични за него, Ицик, казвам ти го.

— Ти казваш на мен? Правилно ли чух, Екщайн? И какво ми казваш ти?

— Че това е фалшив ход на юг, Ицик! — Ейтан също закрещя. — Това е типичен ход за него. Той изобщо не се е качил на онзи самолет.

— Баум. — Обърна се Ицик към майора. — Този човек има халюцинации.

Бени само сви рамене, което още повече разяри Ейтан.

— Той идва направо в Тел Авив, полковник — изкрещя Ейтан. Посочи с пръст към гърдите на командира си. — Направо ще те хване за топките. А ти отново му се напъхваш в ръцете като последен глупак.

— Като какво! — Прозорците на кабинета затрепериха.

— Познавам този човек по-добре от теб. По-добре от когото и да било в тази стая. — Зачервените очи на Ейтан бяха направо изскочили напред. — И ако ме беше послушал миналата седмица, Майк Даган още щеше да е жив!

Така. Каза го най-накрая. Кабинетът потъна в ледено мълчание. Никой не мърдаше. Накрая Ицик отиде зад бюрото си и седна. Сплете пръсти и постави ръцете си върху бюрото.

— Ариела! — извика той. Никой не пророни звук, докато Ейтан и Ицик се гледаха като два котарака преди бой. Секретарката се върна в кабинета с бележник, както винаги. — Седни — нареди Ицик. — Запиши това за протокола. — Тя приготви молива си.

Хайнц, който беше чул разменените крясъци, се беше появил отново в кабинета. Като лешояд на мърша.

— Капитан Екщайн — тонът на Ицик беше нарочно спокоен, макар че ядът не беше изчезнал от лицето му. — Думата разжалван е измислена за офицери като теб. От този момент ти си обвинен и сега ще бъдеш съден от военен съд за дезертьорство. Решение? Виновен. Присъда? Три месеца намаление на заплатата наполовина. Забрана за отпуски до следващо нареждане. Отнемане на всякакви парични добавки.

Полковникът познаваше личните досиета на подчинените си наизуст. Знаеше как и къде да ги удари най-болезнено. Познаваше финансовите проблеми на Ейтан заради апартамента. Знаеше, че жена му мечтае за отпуска заедно с мъжа си. Знаеше прекалено много.

Поради липса на дървено чукче, той удари с длан по бюрото.

— Свободен си.

Ейтан не можеше да се помръдне. Беше като вкаменен. Разпери и прибра ръце. Искаше му се да хване Бен-Цион за гушата.

— Махай се на майната си от кабинета ми! — изрева Бен-Цион.

Ейтан направи крачка напред, но Хайнц беше много бърз. Той хвана Ейтан за ръката и го избута през вратата.

 

 

Полковник Бен-Цион беше сам. Подчинените бяха си тръгнали и той най-после беше освободил изтощената си секретарка. Седеше зад бюрото си и гледаше през големите прозорци как нощта над Йерусалим започна да придобива виолетов оттенък. Но звуците от събуждането на града само развалиха още повече настроението му.

Трябваше и той да се прибере вкъщи, но пътуването до Цахала беше дълго и затова му се стори по-приемливо да дремне върху дивана, вместо да гледа омачканата нощница на жена си. Някога неговата Шула беше красива, но сега светлината беше напуснала подутите й очи, а гърленият й глас, който толкова го беше привличал, се беше превърнал в тънко скимтене.

Беше станало както с повечето жени на офицери от кариерата. Мъжете оставаха стройни, красиви, младолики, воини на средна възраст с добре изгладени униформи. И човек направо можеше да се шокира, когато види съпругите им, натежали от дни и нощи на очакване, запълвали празнотата в душите си с храна. Почти като вдовици, само дето съпрузите им са още живи.

Той бръкна в чекмеджето на бюрото, извади чаша и бутилка коняк. Наля си няколко сантиметра и ги изпи на един дъх. После си наля още.

Не му харесваше онова, което чувстваше по отношение на Ейтан Екщайн, защото Ицик не беше глупак и знаеше, че яростта му е погрешно и нечестно насочена. Разбираше и от какво е предизвикана, но нищо не можеше да направи.

Фелденхамер…

Към това се връщаше вече всеки ден и всяка нощ. Живееше с него като с отрязан крак или загубата на дете…

 

 

Случи се през лятото на 1973 година, а Ицик беше млад офицер, изпратен в Мосад от армията за „Проект Издирване“. Ужасът от касапницата в Мюнхен беше още жив в умовете на сънародниците му и Ицик беше горд, че е един от ръководителите на екипи, избран за опасната мисия, утвърдена лично от Голда Меир.

Убийството като отмъщение тогава още не беше опитвано като оръжие от израелската разузнавателна общност. В израелската съдебна система даже няма смъртно наказание и това нежелание да се убива врагът биваше отхвърляно само на бойното поле.

Но убиването на спортистите на Олимпийските игри принуди Меир да прехвърли границата и тя разпореди създаването на „Проект Издирване“. Един по един архитектите на мюнхенското клане бяха екзекутирани. С куршум, бомба или дистанционен взрив. Бяха изхвърлени по алеите, полята и реките на Европа от уверени в правотата си млади идеалисти като Ицик Бен-Цион.

Но за разлика от другарите си Ицик не изтрезня от кървавата разправа. Убийствата не задоволиха жаждата му за отмъщение, нито пък предизвикаха угризения. Али Ясин Абдала, ултратерористът, мозъкът на убийството в Мюнхен, все още беше на свобода и Ицик не само беше решен, че точно неговият екип трябва да го убие, но и че самият той ще е един от героите, извършили това.

И така се стигна до Фелденхамер, малкото норвежко градче, където всичко се обърка. Тъкмо Ицик идентифицира погрешно невинния сервитьор на име Самир Амкари като терориста Ясин Абдала. И точно Ицик упорито настояваше, че собствените му умозаключения са непогрешими. И точно Ицик поведе екипа си към убийството, което направо взриви „Издирване“.

Секунди след погрешно насочените от Ицик изстрели цялата справедливост на преследването се обърна наопаки: преследвачите се превърнаха в преследвани. Позволили на възбудата от преследването да замъгли преценката им, членовете на екипа „Издирване“ внезапно се намериха в далечното скандинавско селище. Нямаше тълпи, сред които да изчезнат, нито голям град, по улиците на който да се изгубят. Норвежките сили за сигурност наводниха равните пусти шосета и след три дни всички оперативни работници очакваха присъдите си по норвежките затвори.

С изключение на Ицик. Той някак си успя да се изплъзне от хайката.

В Израел неприятните разкрития за еврейски екипи от убийци, обикалящи света, предизвикаха небивало недоволство. Но тъй като се беше върнал, Ицик остана неопетнен. Беше си свършил работата, при това добре, а на кого, по дяволите, му пука за някакъв си убит арабски сервитьор, щом като неговият екип и другите са показали на света, че еврейската кръв вече не е евтина стока?

Още като млад офицер Ицик беше напълно сигурен в себе си и не приемаше дори и намек за допусната грешка, ако тя не бъде доказана пред него. Той не е сгрешил. Той е идентифицирал правилно Али Ясин Абдала, Черния рицар. Но екипът му е бил измамен да убие не онзи, когото трябва, защото Самир Амкари е бил подставен в последния момент преди убийството. Да, професионалните му съображения са били верни, инстинктите точни. Не е имало грешка — само хитро действие на врага.

Началниците на Ицик нямаха много време да дискутират по твърденията. През октомври същата година избухна войната „Йом Кипур“, която измести значението на фиаското във Фелденхамер. Много от другарите на Ицик загинаха в борбата за спасяването на Израел, а повечето от началниците му бяха принудени да се пенсионират, задето не са успели да предвидят катастрофата, която едва не унищожи еврейската държава.

Ицик Бен-Цион беше прекарал почти година по задачата си в Европа, ръцете му бяха окъпани в кръв, но никой не го обвини заради „Йом Кипур“. И кариерата му тръгна бързо нагоре.

 

 

Сега Ицик беше на път да стане главнокомандващ на АМАН, а може би някой ден и началник на Генералния щаб. В ума му Фелденхамер беше смален до забележка в тактическото обучение, в част от приключенията на един младеж.

Но сега изневиделица всичко се върна. Капитан Ейтан Екщайн, един от най-добрите му млади ръководители на екипи, ветеран от пет идеално изпълнени антитерористични мисии, внезапно възпроизведе историческото заслепение на Ицик с онова катастрофално убийство в Богенхаузен. Как можа да се случи отново? Как? Не беше ли предупреждавал Ицик агентите си толкова пъти да внимават, да бъдат абсолютно сигурни, преди да действат? Не беше ли им заповядал да се оттеглят, ако съществува и най-малкото съмнение?

Може би, ако Екщайн беше също така самоуверен и инат, ако беше отказал да поеме вината за фиаското в Богенхаузен, Ицик би могъл да го понесе. Но покорното приемане на отговорността от страна на капитана остави сърцето на полковника студено и безжалостно. Като командир на „Специални операции“ Ицик беше изцяло отговорен за грешката на Екщайн. Признанието от страна на капитана, че убийството на Мохамед Наджиз не е просто Божия воля, извади всички страхове и несигурност на Ицик на повърхността.

Само шепа служители на АМАН знаеха миналото на Ицик, но правилникът им забраняваше да го разкриват. Само че повдигнатите вежди и прошепването на Фелденхамер по коридорите със сигурност не можеше да успокои съмненията му.

Сега, независимо колко силно се мъчеше да го отрече, изглежда, се беше появила нова глава върху врата на Медузата на арабския тероризъм. Също като призрака на Черния рицар, Амар Камил или някой друг като него, се беше задействал и империята на Ицик можеше да бъде разрушена.

Всеки път, когато Ицик видеше Ейтан Екщайн, си спомняше за самия себе си.

Силен звук от удар накара Ицик да подскочи в стола си. Погледна към пода. Разбра, че чашата с коняк е паднала от ръката му. Парчетата стъкло блестяха в светлината на изгрева, която вече обливаше пода. Видя жълтеникавата течност да се разлива като животворната кръв на собствената му кариера.

 

 

Екипите по сигурността на Шабак вече бяха поели летището „Бен Гурион“, когато сутрешният полет на „Ел-Ал“ пристигна от Атина. Въпреки външното презрение на Ицик Бен-Цион към „фантазиите“ на Екщайн, полковникът беше напомнил на Ури Бадаш, че всъщност вътрешната сигурност е отговорност на Шабак. Бадаш нямаше нужда от напомняне. След като вече трима от израелските оперативни работници бяха убити и думите, изречени от капитана от АМАН (който впрочем му се струваше напълно разумен), още звъняха в ушите му, Ури вече беше заповядал да се засили охраната по всички пунктове за влизане в страната.

Но Амар Камил не привлече дори и поглед.

Той се появи добре отпочинал, въпреки че беше пътувал цяла нощ след първия си обратен полет до Гърция. Лицето и ръцете му изглеждаха леко позагорели, макар че човек не би могъл да каже дали от слънцето или от козметика. Беше облечен в снежнобяла трикотажна риза, синя бейзболна шапка, тъмни очила, сини дънки и спортни бели обувки. Носеше само лек сак за костюми и торба с принадлежности за голф. Човек трябва наистина да е фанатик, за да иска да играе точно тази игра в Кесария.

Той не само приличаше на истински американец, но и говореше така. Внимаваше да не е твърде разговорлив, но отговаряше на всички въпроси с весела усмивка и много „йеп“ и „ноуп“. Беше съвсем сигурен в маската си, тъй като я използва, за да влезе в гардероба за багаж на една от американските авиолинии във Франкфурт. Резултатите от това му проникване още пълнеха заглавията на световната преса.

Изборът на паспорта му също беше добър. Като американец нямаше нужда от предварително поставена виза, за да посети Обетованата земя. Когато поръча документа на Хорст в Мюнхен, Амар му напомни, че името в паспорта непременно трябва да бъде еврейско.

Той мина през паспортния контрол, без никой от агентите по сигурността със стоманен поглед да му зададе дори и един въпрос. Те гледаха край него, изучавайки лицата на пътниците, „които отговарят на описанието“. Хората от ДСС изглеждаха доста настръхнали и арабинът на опашката след него беше направо съблечен за обиск в залата.

Една красива чиновничка взе паспорта му, огледа го набързо и го подпечата с металния печат.

Вдигна поглед, сравни снимката с красивото лице и се усмихна така, както само млад човек може да се усмихва толкова рано.

— Добре дошъл в Израел, господин Голдщайн — топло го приветства тя.

— Благодаря — отвърна Камил. — Хубаво е да си бъдеш у дома.