Стивън Хартов
Шалом убиецо (15)

13.
Витлеем
На сутринта

Амар Камил си беше почти у дома.

През извиващия се прах зад израелския военен конвой можеше да види черковните кули, куполите на джамиите и минаретата на родния си град. Блестящите каменни сгради трептяха в далечината през филиграна на ниския облак, състоящ се от утринна мъгла и последния полъх на бурята откъм Негев.

Военният конвой се точеше на цял километър по шосето за Хеброн, а после потъна в плитката долина с пръснати магазинчета и къщи, преди да започне катеренето към града. Амар нямаше друг избор, освен да изчака реда си, защото по шосето беше поставена обичайната израелска бариера от бетонени блокове и нямаше как да я избегне. Но панорамата на града като че ли плуваше в утринния въздух като мираж от арабска приказка и Амар, противно на всякаква логика, се боеше, че той може внезапно да изчезне.

От години се беше тренирал да не обръща внимание на чувствата, да презира носталгията и да потиска любовта. Но докато седеше зад кормилото на колата и гледаше ярката утрин, усещаше как сърцето се свива в гърдите му.

Бяха изминали цели двадесет години.

Редицата от коли се раздвижи по-бързо, защото повечето бяха джипове и камиони на Окупационните сили, които преминаваха бързо през контролните постове. Движението спираше само когато при поста стигнеше арабска кола, различаваща се по синия или зелен регистрационен номер. Войниците я спираха и претърсваха. Всички арабски превозни средства биваха претърсвани, шофьорите и пътниците унизени, независимо колко възпитано и тактично се извършваше проверката.

Амар караше бял „Сеат“, който беше наел в Тел Авив. Регистрационните номера бяха израелски и този факт, заедно с желанието на военните да освободят утринния трафик вероятно щеше да проработи в негова полза.

Сега, когато вече беше на израелска земя и с лицето на добре известен съветник на кабинета, Амар трябваше да предприеме някои допълнителни предпазни мерки. Носеше платнена шапка в цвят каки, която покриваше косата му, и си купи слънчеви очила с големи стъкла като на пилотите на хеликоптер. Те се спускаха достатъчно върху лицето му, за да закрият белега. След пристигането си в Израел, той веднага унищожи американския си паспорт, после избра един банков автомат на „Леуми“, подбра внимателно небрежния гражданин, който пусна портфейла си в отворена торба, преметната през рамо. Проследи мъжа в претъпкания автобус, където задигна сравнително лесно скъпоценната му лична карта заедно с кредитните карти.

Той стигна до бариерата преди главния вход към града. По шосето бяха разположени бетонни блокове и вериги с опасни шипове, които образуваха препятствие, което изисква бавно и внимателно шофиране, и остри завои. Шестима млади войници с автомати пускаха колите да преминават, като надничаха през прозорците с острата жестокост на младежката сила. От другата страна на бариерата бяха спрени две очукани коли с регистрационни номера от Западния бряг. Всичките им врати бяха отворени, багажниците също, а шофьорите с кафии на главите, както и жените, облечени в галабии, стояха встрани под парещото слънце, докато евреите тършуваха из вещите им.

Един офицер, не по-възрастен от първокурсник в университета, посочи към Амар и му направи знак да заобиколи и да спре вляво. Амар забави ход, очаквайки да го разпитват, но в този момент някой извика „Са! Са!“ и по бързо размаханите ръце той разбра, че може да продължи напред. Той докосна с пръсти периферията на шапката си и натисна педала на газта.

Когато за последен път видя Витлеем, Амар беше още твърде млад, за да кара кола. Но като повечето градски деца, той си играеше и си измисляше приключения, с които опозна всички градски улички и алеи, откри тайни задънени местенца, пресечни и обиколни пътища. Въпреки изминалите години градът почти не се беше променил. Единствената разлика бяха телевизионните антени, каквито през 1967 година нямаше изобщо. Самият град беше непроменен и се върна в паметта му като детски спомен, извикан чрез хипноза.

Кой знае защо, Амар реши да не навлиза веднага в центъра на града. Изпитваше очакването на мъж, завърнал се при някогашна любима, и искаше да продължи екстаза на усещането. Зави наляво от „Дерех Хеброн“ и пресече към площад „Мангер“, дълъг и стръмен път, който се извива покрай града като края на широка пола.

Тук движението беше рядко. Понякога минаваше някое такси или издрасканите и очукани пикапи на арабските работници от Западния бряг. Амар трябваше да внимава, за да не изскочи от пътя към острите скали под него, защото погледът му непрекъснато се отклоняваше към старите каменни къщи, магазини и джамии, които се бяха струпали по високите хълмове вдясно. Момчета в мръсни платнени панталони и бели ризи гонеха футболни топки по тесните улици, момичета в ученически униформи вървяха на малки групички и се подсмиваха към момчетата, прегърнали учебниците си. Възрастни селяни и търговци гонеха проскубаните си магарета, натоварени с връзки дърва, бидони с бензин, чували ориз и всякакви други вещи, с които господарите бяха решили да измъчват животните си. Пред всяка от малките бакалнички или кафенета, до очуканите дървени маси седяха групи мъже, които изпускаха облаци дим през дъговидните тръби на наргилетата, докато хвърляха малките зарчета по дъските за табла с почернели от слънцето ръце.

Амар внезапно усети как нещо го бодна в сърцето. Чувство, което го изненада. Макар че дълги години в изгнание беше мечтал да се завърне в лоното на родния град, сега с нищо непромененото му лице предизвика чувство на объркване и ярост. Неговите сънародници бяха затворници, къщите им окупирани от жестоки и нахални неверници, а те продължаваха да си живеят така, като че ли само играта на табла и пушенето имат някакво значение. Беше пропилял младостта си да се бие заради тях, да убива заради тях, а те като че не бяха направили нищо, за да подобрят живота си.

С периферното си зрение забеляза, че нещо прегражда пътя, и натисна рязко спирачката. Погледна внимателно напред. Откъм Бейт Сахур се изкачваше израелска бронирана кола. Огромното желязно чудовище беше покрито с жълто-бяла прах и от всеки отвор по бронята се подаваха дулата на черни автомати. Върху седалките отгоре на колата отделение войници също държаха автоматите си и се хилеха нахално под каските и очилата, докато цивилните по пътя бягаха встрани.

Един от войниците стискаше разкъсано палестинско знаме в ръка и го развяваше над главата си като победител-кръстоносец. Амар се зачуди дали евреите не са убили някой невъоръжен младеж, от когото са взели знамето. Ядът му веднага се прехвърли върху тези, които го заслужаваха.

Изведнъж го хвана срам, задето така тежко беше осъдил сънародниците си преди миг. Как можеха да станат по-различни при тези условия? Как би могъл един затворник да се надява да подобри живота си, състоящ се от метални решетки, скъсан дюшек и тоалетна без капак?

„Не — помисли си после той. — Не ги извинявай. Обичай ги като братя, но не си позволявай лукса да омекваш или да се предаваш.“

Амар отдавна се беше отървал от илюзии. Евреите, макар и под британска окупация, бяха създали великолепни музеи, училища, градини, селища и тайна, могъща армия. На неговия народ обаче му липсваше това упорито самочувствие. Това беше факт. И ако някога се завърнеше като водач във Витлеем, като мухтар на града, той щеше да промени това. Ако е необходимо, ще го промени със сила.

Собственият му образ като завърнал се герой предизвика нова вълна от обич към сънародниците му палестинци. Той също е от тях и трябва да е с тях. Рамо до рамо с другарите си да освободи Палестина от юмрука на чужденците.

Беше сам в колата и никой не можеше да види неговата слабост. Почти позволи на сълзите да закапят по лицето му.

Времето, с което разполагаше Амар, беше малко, но той реши, че може да си позволи лукса на едно носталгично отклонение. Когато стигна разклонението към Бейт Шахур, сви вдясно и подкара по стръмния хълм към площад „Мангер“. Макар да беше още ранна утрин, площадът пред черквата на Светото Рождество беше пълен с групи християнски поклонници. Продавачи с подвижни сергии предлагаха сладолед и плодови сокове, а войници патрулираха по двойки, докато други се разхождаха по дължината на високите парапети върху сградите наоколо.

Той паркира колата на паркинга за туристи, защото карането на израелска кола навътре в града би привлякло ненужно внимание. Излезе от площада, преметнал фотоапарат през рамо, и се насочи на запад към пазара. Преди да стигне сергиите, той пресече на юг и се спусна по дълго каменно стълбище между две почти притиснати една в друга редици от къщурки. Когато излезе на улица „Кана“, трябваше да се замисли, преди да си спомни пътя, след което тръгна по улицата до съединяването й с „Джубая“.

Без дори да го съзнава, сега Амар вървеше много бързо. Почти тичаше. Сърцето му биеше бързо, а гърлото му се свиваше от очакване. Дали ще е още там малката каменна къща, която някога му приличаше на дворец? Дали съществуват зелените метални парапети на балконите на втория етаж, където майка му окачаше прането? Дали го има още малкия овчарник в предния двор, върху мрежата на който Джаджа беше скочил от покрива и си беше счупил ръката? Ами уханията? Дали въздухът около дома му пак ще ухае на ястията от пиле и ориз с много подправки, които приготвяха сестрите му?

Ами обичта? Възможно ли е споменът за обичта към брат му още да витае из въздуха? Ами омразата? Дали омразата към баща му не гори като белег, поставен от Аллах над входната врата?

Ето я! Откри я! Но когато спря за миг и я погледна, той разбра, че не е сам. Обърна се и видя група от десетина около дванадесетгодишни арабчета. Те също бяха спрели като него, но краката им продължаваха да потропват по прашната улица като лапи на неспокойни вълчета. Някои от тях носеха кафии. Всички държаха камъни или малки бутилки в ръцете си, а гласовете им издаваха неприятни звуци. Най-голямото от момчетата пристъпи напред.

— Ма ата роце?^[1] — попита то. На иврит, но с палестински акцент.

Амар инстинктивно погледна надолу към дрехите си. Щеше да се изсмее, защото явно маскировката му беше твърде добра. Спортни обувки като на командосите, сини джинси, риза с пагончета, фотоапарат. Естествено, че са го помислили за нахален израелец.

Внезапно входната врата на дома на Амар се отвори и навън излезе млад човек на около двадесет години. Под пурпурната платнена риза се виждаше, че е мускулест, а когато видя Амар и момчетата, изражението му показа злобна радост.

Внезапно положението с маскировката му вече не беше иронично-хумористично. Какво би могъл да направи Амар? Да се обърне към тях на чист арабски? Териториите гъмжат от израелски шпиони и информатори. Точно в този момент някой може и да го наблюдава. Какво би могъл да каже на младия мъж и на момчетата? „Аз съм великия Амар Камил и съм дошъл да ви освободя?“ или „Това някога беше моят дом и аз искам само да го докосна?“

— Ма ата роце по, йеуди?^[2]

Водачът на бандата отново му извика на иврит и като реши, че мълчанието на Амар се дължи на страх, пристъпи напред и се изплю в лицето му.

Камил реагира инстинктивно. Хвърли се с ръмжене към момчето, но спря в миг, осъзнавайки какво прави. Защото след миг щеше да му се наложи да се брани, да убие.

Обърна се и хукна.

Момчетата го подгониха, като хвърляха камъни и го псуваха на арабски. Той се подхлъзна и падна. Един камък го улучи в гърба, каишката на фотоапарата се скъса и никонът се счупи върху камъните на улицата.

Амар стана и хукна надолу по „Джубая“. Камъните рикошираха от стените наоколо, бутилките се разбиваха и хвърчаха стъкла, докато той тичаше, за да избегне надигналата се против него ярост. Зави надясно и затича по улицата, която извиваше обратно нагоре към „Кана“. Глутницата го следваше по петите. Щом амунициите им свършиха, те изостанаха, защото трябваше да спрат и да съберат още камъни, но когато заизкачва стълбите към пазара, още го следваха. Той прескачаше по три стъпала. По гърба му се стичаше пот, когато зави и изскочи на площад „Мангер“.

Инерцията на гонитбата докара момчетата до края на площада. Но войниците от патрула служеха отдавна във Витлеем. Те видяха Камил, преследващите го момчета и бързо взеха мерки да се избегне евентуалният бой. Шестима от младите войници веднага хукнаха към южния вход, а момчетата се обърнаха и избягаха, преследвани от извадените палки на патрула.

Амар се облегна на един от паркираните туристически автобуси. Наведе се задъхан и се изплю в прахта, опитвайки да възстанови дишането си.

Когато се изправи, един млад войник му подаваше отворена манерка. Той се усмихна на Амар.

— Трябва да си по-внимателен — каза войникът на иврит. — Тук не можеш да си позволяваш да скиташ. — Той поклати глава и цъкна с език. — Израелците вече не сме в безопасност в собствената си страна.

 

 

Амар се качи на едно арабско такси от площад „Мангер“ до Бейт Джала. За него беше доста опасно да остава навън по улиците. Паролата, предавана от радиото в Тунис, трябва вече да е пусната за трети пореден ден и той вярваше, че тя е дала желаните резултати.

Този път накара шофьора да спре само на три къщи разстояние от мястото, където искаше да отиде. Взел празния спортен сак от багажника на наетата си кола, той излезе и тръгна в обратна посока, но щом таксито изчезна, се върна бързо по тясната уличка. Бейт Джала беше малко кварталче на Витлеем, издържащо се от майсторлъка на дърводелците. Тук въздухът винаги беше изпълнен с приятната миризма на трици от маслиново дърво и се чуваше писъка на електрическите триони. По ирония на съдбата винаги, когато бунтовете на Западния бряг достигнеха заглавията на вестниците, палестинците в Бейт Джала бяха първите пострадали. Защото щом като чуждестранните туристи се боят да идват в Израел, няма кой да купува дървените фигурки на камили, кръстове и многобройни статуйки на Дева Мария и Йосиф.

Намери лесно малката дърводелска работилничка, защото беше прекарвал всички следобеди в детството си до триона на Абу Кадуми. Не очакваше, че старецът ще е още жив, но беше сигурен, че Кадуми е предал уменията си, както и задълженията си на онзи, който е наследил бизнеса му.

Той почука върху зелената дървена врата. Бавното и методично тропане отвътре спря и след малко вратата се открехна.

Потъмнялото лице беше пълно със стотици дълбоки бръчки, брадата и мустаците — побелели като гъши пух, а едното око беше притворено и замъглено от катаракта. Но човек не можеше да не познае някога гордото и красиво лице на Абу Кадуми.

Старецът се взря в непознатия посетител. Огледа го от глава до пети, погледна сгънатия сак и явно реши, че е турист или търговец на едро.

— Добро утро, господине. — Гласът на Кадуми беше груб като някоя от големите му метални пили. — С какво мога да ти помогна?

— Бокер тов, адони — поздрави го Амар на иврит. — Ефшар леиканес?^[3]

Старецът дръпна вратата и пусна непознатия израелец. Дърводелците в Бейт Джала бяха свикнали да ги посещават лично собствениците на магазини за сувенири от Тел Авив, за да сключват с тях сделки за стоките.

Щом влезе, Амар затвори вратата и се облегна на нея. Кадуми пристъпваше към работната си скамейка, когато Амар заговори отново, но този път на арабски.

— Как си, баба?

Старецът замръзна на мястото си. Беше като камък. Даже спря да диша. От двадесет години никой не го беше поздравявал по този начин. Пък и никой не го беше наричал „татко“ точно по този начин.

Старецът бавно се извърна с лице към непознатия. Вдигна ръка и дръпна края на кафията, с който обикновено закриваше носа и устата си, докато работеше. Примижа късогледо със здравото си око.

— Как си, татко? — попита отново Амар. Вдигна ръка и свали шапката и очилата си, с което, разбира се, изобщо не успя да намали объркването на Кадуми.

Старецът никога преди не беше виждал този светлокос евреин, но имаше нещо в гласа му и в думите, които изрече. Повече от вероятно това можеше да е номер. Някой агент на израелските тайни служби, изпратен да го измами и да го хване в капан. Но той няма да издаде нищо. Пристъпи малко по-наблизо, защото до вратата беше по-светло, и се вгледа в очите на непознатия. Очите са прозорец на душата. Можеш да свалиш кожата от лицето на човека, но не можеш да промениш истината, която блести в очите му.

— Кой си ти? — попита Кадуми.

— Ако ти кажа името си, няма да ми повярваш — отговори Амар. — Но ще ти кажа следното: върху каиша на колана си ти носеше сребърен часовник. Часовникът спря да работи през 1965 година, но под капака му се намираше снимката на дъщеря ти Самира. Ако не бях напуснал Витлеем, аз може би щях да се оженя за нея. — Амар видя как очите на стареца се поразшириха леко. — В чекмеджето на работната си маса ти държеше един обикновен ключ. — Той посочи към високата статуя от маслиново дърво върху пиедестала в ъгъла на работилницата. — В задната част на пиедестала на Христос има ключалка. Зад вратичката ти държеше една кутия. А в кутията събираше моите надници.

Старецът се задъха. Кръвта се изтегли от лицето му.

— Всичко това може да се научи — прошепна Кадуми.

— Да — съгласи се Амар. — Това са само факти, тайни между кръстник и кръщелник, а тайните могат да бъдат разкрити. — Амар вдигна ризата си и посочи малък нагърчен белег на корема до пъпа си. — Дори и това може да бъде направено от хирург, макар ние да знаем, че го получих, когато не послушах предупреждението ти и натиснах с бургията в дървения кръст, а после ти ме носи на ръце по целия път до болницата „Ефета“.

Краката на Кадуми се разтрепериха, а устните му се изкривиха, когато се опита да потисне бурята от спомени.

— Даже и това… — опита се да изрече той. — Даже и това…

— Да, татко, даже и това може да се научи. Но може ли да се научи обичта? Може ли друг освен тебе или мен да знае как обичах брат си Джаджа? Може ли омразата да се научи? Може ли някой на тази земя да знае как съм се молил всеки ден за баща си, въпреки че презирах дори и дъха му?

— Амар? — изстена старецът.

— Да, татко.

— Амар? — залитна напред Кадуми.

— Аз съм, татко.

Те се хвърлиха в прегръдките си. Здравите мускули на стареца едва не спряха дъха на Амар, докато Кадуми плачеше и целуваше чуждото лице на кръщелника си.

— Ти си у дома! — плачеше Кадуми. — Знаех си, че ще дойдеш!

— Шшшш, татко, шшшш.

Радостта на стареца бликна като поток в пустинята. Той бърбореше и танцуваше, докато стискаше ръцете на Амар, опипваше лицето му, намирайки белезите, които го бяха превърнали в непознат.

Амар се смееше от радост заедно с Кадуми и едва удържа стареца да не хукне по улиците и да разкаже новината си. В собствения си дом във Витлеем Амар си остана непознат. Но тук, в краката на своя кръстник, той беше герой-победител.

След няколко чаши горещ чай и цял час спомени старецът най-накрая успя да се успокои. Амар му обеща, че ще прекарат много часове заедно, защото ще са им нужни седмици, докато си разкажат приключенията от двадесетте изминали години, но това трябваше да почака. Амар имаше „работа“ и не разполагаше с много време сега.

Кадуми с гордост потвърди, че наскоро е бил посетен от „трима мъдри мъже“. Амар се зарадва и с уважение напомни, че татко трябва да отиде в джамията „Омар“ във Витлеем, за да си каже обедната молитва. Джамията се намираше в центъра на града и отиването дотам щеше да отнеме доста време на Кадуми.

Той се съгласи да го направи, изпълнен с гордост.

— Съкровището ти е в дупката — каза той и потупа Амар по бузата. След това тръгна.

— Татко… — повика го Амар.

— Няма нужда да го казваш — увери го Кадуми. — Няма да кажа никому. Днес аз съм щастлив ням човек.

— Сбогом — каза Амар.

— Да те благослови Аллах.

 

 

Амар заключи входната врата и затвори железните капаци на прозорците. В работилницата вече беше станало топло. Той се съблече до кръста, внимателно прибра започнатата дървена фигура на Кадуми и бутна масата на два метра встрани.

Талашът и триците по пода бяха толкова много, че не се виждаше излинялата черга отдолу, но Амар знаеше, че е там. Докато я навиваше, той се разкашля от праха, а по вече изпотения му гръб полепнаха дървени трици.

На пода имаше малък таен капак. Той го отвори и се спусна в тъмната дупка. Извади кутия кибрит от влажния вече джоб на панталона си и запали една клечка, за да се ориентира.

После ръцете му се показаха от дупката и поставиха последователно върху пода на работилницата калъфа на обоя, кутията с инструменти на водопроводчика и трите големи дини.

Вдигна се на ръце горе и пренесе предметите върху дърводелската маса. След това намери каната с вода на Кадуми на същото място, където стоеше и преди двадесет години. Изпи половината от водата, а с шепа изми напрашените си очи. После намери парцал, малка отвертка и бурканче с машинно масло и се захвана за работа.

Тя не му отне много време. Когато човек е обучен от професионалисти да се занимава с оръжия, ръцете му скоро се научават да работят самостоятелно. Те хвърчаха над металните тръби, пружини, предпазители и мерници, като почистваха, проверяваха и смазваха, където е необходимо. Пръстите му се движеха по памет, без да ангажират ума му, следвайки шаблона, който бяха запомнили от стотиците упражнения.

Когато приключи, той вдигна сглобения реактивен противотанков гранатомет — 7Д в протегнатите си ръце. Беше модификация на оригиналния РПГ–7, предназначен за използване от десантни войски.

Западните бронирани армейски части много се боят от РПГ, защото арабите са доказали, че при близък обстрел ракетите му могат да пробият и най-тежката броня. Израелците, които винаги предпочитат практичността пред националната гордост, също са възприели това оръжие. Грозните му бойни глави могат да свалят кулата на всяко моторизирано бронирано средство и да превърнат екипажа му в мляно месо. Ако една бойна глава избухне в близост до човек, от него ще останат само обувките.

Майор Козов беше уредил Амар да получи мощен пистолет от един агент в Дженин. Но Амар бе решил да се държи настрани от всякаква потенциална клопка, която би могъл да организира руският му господар. Макар да беше се престорил, че се подчинява, още във влака в Германия той си знаеше, че никога няма и да опита да се приближи на удобно за изстрел от пистолет разстояние.

Също така знаеше, че не е необходим много мозък, за да се открадне мощно оръжие, защото модерните автомати на израелските войници — М–16 и „Галил“ — също лесно могат да се използват за снайперски цели. Но Амар беше изучил историята с известна доза скептицизъм и отхвърляше идеята, че самотен снайперист, с насълзени от взиране очи и треперещи от напрежение пръсти може лесно да се разправи с един държавен глава. Освен това израелският министър-председател на практика е дребосък, винаги обграден с телохранители, които скриват фигурата му. Амар трябваше да пробие този кордон от плът.

РПГ–7Д щеше да послужи много по-добре за тази цел. Преди много години той беше откраднат от един оръжеен склад на израелската армия, където е бил прибран след пленяване от ООП при един от набезите на евреите в Ливан. После частите на оръжието и техните пазители останаха засекретени повече от осем години, преди почти успешната клопка против Амар в Мюнхен. Сега смъртоносният дракон с три бойни глави отново се намираше в ръцете на своя собственик.

След като провери оръжието, Амар разви двете му половини и заедно с трите ракети ги постави в спортния си сак. Но тъй като не беше човек, който оставя работата си в ръцете на късмета, той знаеше, че ще трябва да изпробва РПГ-то при първа възможност.

Върна дините, калъфа на музиканта и кутията за инструменти в подземното скривалище, затвори капака и дръпна чергата на място. С една проскубана метла замете купчините талаш върху пода, докато чергата отдолу изчезна като пустинен път под дюни. Тогава върна работната маса на мястото й.

След това изля останалата в каната вода върху ръцете си и поизми лицето и тялото си. После включи триона и остави лекия полъх от движението му да охлади горещото му тяло. Погледна часовника си и установи, че Абу Кадуми скоро ще се върне.

Знаеше, че не бива да оставя жив стареца, но също така беше сигурен, че не би могъл да нарани своя кръстник. Реши, че възрастният човек ще му е нужен още, но искаше да си тръгне преди Кадуми да се е появил отново, за да не би професионалните съображения да надделеят над добротата.

Затова облече ризата си, нахлупи шапката и очилата и преметна спортния сак на рамо. Съзнаваше, че не може да се върне при наетата си кола, защото войниците на площада може да решат да го претърсят. Е, нищо. Колата ще свърши добра работа и като изгубена следа.

Погледна още веднъж часовника си. Този път провери и датата. Разполагаше с по-малко от шестдесет часа до момента, когато министър-председателят ще се появи при Западната стена за церемонията по заклеването. А имаше да довършва още много работа.

Марс все още беше жив. И Юпитер.

И Венера.

Във вселената на Амар все още имаше твърде много планети.