Стивън Хартов
Шалом убиецо (4)

2.
Едно малко израелско градче

Йоси Йерушалми се събуди както винаги със слънцето, блеснало в очите му. Беше съзнателно подлагане под силната утринна светлина, в съответствие с дългогодишната практика на Йоси да си избира спални, които да не разрешават проявата на лошите му нощни навици. Цял живот Йоси се бореше с желанието да спи до късно и да се излежава след определен час. Принуден да победи собствения си метаболизъм, той махаше щорите от прозорците си, не разрешаваше поставянето на завеси и поставяше леглото си така, че първите лъчи на слънцето да блеснат право в очите му. Нито звънът на будилници, нито силната музика от радиото можеха да го събудят. Единственото ефикасно оръжие беше заслепяващият сигнал на Господ.

Съпругата на Йоси, Рина, никак не обичаше утринните навици на съпруга си, но успя да се нагоди. След една година брак утринните лъчи и ярката какофония от светлина и птичи подсвирквания, отекващи от стените на банята, вече не й правеха впечатление. Докато съпругът й се бореше с клепачите си, тя се обръщаше и продължаваше да спи. Освен, разбира се, ако бебето не я призове.

Но точно тази сутрин на Йоси съвсем не му беше нужна помощта на природата. Той почти не беше спал, но скочи от леглото, като че е почивал цели осем часа. Най-накрая щеше да наруши приятната монотонност на съществуването си, тръгвайки на дълга командировка. Почувства известна вина, задето изоставя Рина и бебето, но кракът му не беше стъпвал извън Петах Тиква от деня на сватбата им. Затова промяната беше приятна и той се чувстваше изпълнен с очакване.

Въздухът в стаята беше студен, съвсем необичайно за Израел толкова късно през пролетта. Рина беше отметнала синьото вълнено одеяло чак до кръста си и Йоси нежно го издърпа върху рамената й, покривайки разрошените краища на дългата й руса коса. Тя не се помръдна, но очите й бяха стиснати, като че ли вече е будна, но изобщо не желае да започва този ден.

Вратата на спалнята беше открехната, за да могат да чуват бебето. Йоси се измъкна гол и треперещ от студ, докато пресичаше ледените плочки на хола към кухнята. В края на продълговатия хол имаше високи от пода до тавана прозорци. Слънцето грееше през изправените метални ламели на щорите и хвърляше по пода къдрави сенки от големите листа на висящите растения. Но още не беше толкова силно, че да топли.

Йоси напълни металния чайник с вода от чешмата. Пръстите му трепереха, докато драскаше кибрита и палеше газовата печка. Постави водата да заври и притича в банята.

Израелският метод за слънчево отопляване на водата е вероятно един от най-ефикасните, но непубликувани продукти на израелската държава. Резервоарите върху покрива пропускат тънки пластове вода между алуминиеви пластини и панели от увеличителни стъкла. Няколко минути след изгрева на слънцето Йоси вече имаше достатъчно топла вода, за да се избръсне. Той се разгледа в огледалото, докато се сапунисваше с четката за бръснене. Остана доволен от тридесет и пет годишната си физиономия. Главата му беше покрита с къса, къдрава, червеникаворуса коса. Челюстите му бяха широки и силни, носът по-скоро прав и почти не семитски, ако не се смята малката му гърбавина. Устните можеха да са по-плътни, защото така показваха известна липса на твърдост, но пък усмивката компенсираше това. В ъгълчетата на очите му почти нямаше бръчки, а ирисите им бяха толкова ярки и зелени, че изглеждаха почти неестествени.

Той включи тихо малкия транзистор до мивката. „Галей Цахал“, армейската радиостанция, излъчваше утринната си програма. Свиреха приятни, стари военни песни от 1948 година. Мелодията и думите им определено нямаха нищо общо с войната и както повечето израелски войнишки песни изразяваха мъка по дома, семейството и мира. Сигналът беше ясен и силен. Йоси се усмихна, защото беше единственият на това място, който можеше да получава превъзходния кабелен радиосигнал.

Той изми самобръсначката, оставила ивици пяна по лицето му, и започна да тананика заедно с Арик Лавие, докато влизаше под душа. Пусна водата силно и се наслади на горещината й. Когато изми пяната, сапуна и шампоана от кожата си, се почувства по-бодър, отколкото през който и да било ден от месеци насам.

Когато Йоси се върна в спалнята, Рина я нямаше. Тя вече беше при бебето, но Йоси не ги потърси. Днес и без това щеше да е трудно и затова нямаше защо да усложнява нещата. Малкото му куфарче за дрехи и другото за документи вече бяха приготвени, а дрехите му поставени върху стола.

Той се облече необичайно. В тъмносив костюм. Новата бяла риза беше извадена току-що от опаковката си и беше твърда и остра върху още влажната му кожа. Изпита известна трудност с тъмносинята вратовръзка на райета, защото отдавна не му се беше налагало да носи такова нещо. Набързо почисти новите си кожени обувки с парцал и се изправи, за да се огледа в огледалото на вратата. Макар да не се чувстваше съвсем удобно, остана доволен, бръкна във вътрешния джоб на сакото си за очилата и постави костените рамки върху лицето си. Примижа, а после се усмихна. Приличаше на женевски борсов служител.

Вратата на детската стая в края на коридора беше затворена. Йоси щеше да влезе, но после се поколеба, обърна се и се насочи право към кухнята, като се стремеше да стъпва на пръсти по плочките на пода. Измъкна бутилка „Миц Паз“ от хладилника. Това беше по-скоро разводнена портокалова напитка, отколкото истински сок. Извади купичка с маргарин и буркан конфитюр от ягоди и взе прясно, продълговато като краставичка хлебче от панерчето върху кухненската маса.

Направи си чаша тъмно нескафе, добави малко мляко и захар и седна да закуси.

Всъщност беше твърде възбуден, за да яде, но се насили да намаже хлебчето. Не знаеше кога ще му се отвори отново възможност да яде. Странно беше след толкова много работни дни да не отива в службата. Хората от клона на банка „Леуми“ бяха приятни, а условията за работа много добри, но на него изобщо нямаше да му липсват. И макар да се отнасяше към обучението си много сериозно, да прекарваше вечерите си в изучаване на магистърския курс по модерна история на Израел, работата и ученето се отразяваха на семейния му живот. Трудно беше да бъде млад баща. Твърде отговорно. Всъщност беше добре да се махне и той оправдаваше удоволствието, което изпитваше, с увереността, че на бебето и Рина няма да им липсва нищо.

Тя се приближи откъм коридора. Косата беше разрошена около лицето и върху раменете й. Беше облякла розовия си ватиран халат и носеше Катя, притисната към гърдите си. Бебето беше увито в бял памучен шал, за да не изстине от утринния студ.

Катя хълцаше и като че ли беше плакала. Посягаше с малките си ръчички към лицето на Рина. Майка й нежно ги отблъсна. Тя също изглеждаше като да е плакала. Бузите й горяха и я нямаше постоянната усмивка.

Тази сутрин Рина със сигурност не споделяше оптимизма на съпруга си. И макар той да прикриваше радостта си с необикновената утринна активност, тя изобщо не изпитваше подобно нещо. Командировката не беше изненада и напоследък с отминаването на дните Рина ставаше все по-нервна. Сега паниката от предстоящото изоставяне я беше обхванала изцяло. Тя нямаше да изпита възбуда, нямаше да тръпне пред неизвестното. Двете с Катя щяха да си останат у дома. Сами.

Но Рина беше събрала всичките си сили, за да потисне чувствата и да сдържи сълзите си. Продължаваше твърдо да вярва, че нейната роля е любещата жена на Йоси Йерушалми, майка на детето му, партньорът, на когото той може да се опре. Тя беше единственото му семейство, неговите корени и морална подкрепа. Затова щеше да продължава да изпълнява задълженията си с вдигната глава, понесла с политическо усърдие мъченическата си роля.

Йоси вдигна очи от кафето си. Погледът му беше като на куче, хванато да разкъсва домашното птиче.

— Бокер тов^[1] — прошепна Рина.

— Няма утро, което да е и добро — повтори семейната шега Йоси, но сега тя прозвуча тъпо.

— Изглеждаш странно — каза Рина и устните й трепнаха, докато преместваше Катя върху другата си ръка.

Йоси погледна костюма си. Изтупа няколко трохи от вратовръзката.

— Чувствам се странно.

Внезапно бебето се разплака. То размаха ръчички, лицето му почервеня и накрая изплака силно.

— Ма йеш^[2], Катя? — Йоси бързо заобиколи масата и се приближи до семейството си. Той посегна към бебето, но Рина не му го подаде.

— Недей. Ще си измачкаш костюма. — Тя подрусна детето няколко пъти, но това май не помогна. — Познава ни — каза Рина. — Просто усеща настроението ни. Това е.

— Дай ми я — настоя Йоси. — По дяволите костюмът.

Рина му подаде Катя и Йоси я взе. Но я държеше на известно разстояние, за да не капят сълзите й по сивия костюм.

— Ще ти донеса нещата — каза Рина.

Тя се върна бързо с двете куфарчета. Йоси й подаде бебето и с нежелание взе багажа.

Гледа дълго и мълчаливо Рина. Не знаеше какво да каже.

— Тръгвай — отрони накрая тя.

— Ще ми липсваш — едва успя да прошепне Йоси.

— И ти на мен. — Сега сълзите на Рина се появиха и заедно с Катините закапаха върху халата.

Йоси целуна жена си по треперещите, солени от сълзите устни. След това целуна бебето по розовата главица. Усети лекия гъдел от косицата му.

После бързо отиде до вратата и в следващия миг го нямаше.

 

 

След малко, когато Йоси стигна последното стъпало на стълбището, вече беше превключил емоциите си, възстановил оптимизма на утринта. Шокът от студения въздух, свеж и влажен от нощния дъжд, беше като глътка чист кислород след прекарана в задимена кръчма нощ. Той прихлупи и закопча шлифера си. За миг му се поиска да имаше нещо по-дебело от лекия шлифер с маслинен цвят. Обърна се и погледна очуканото си бяло „Рено 4“, спряно на открития паркинг, с надеждата, че накрая Рина ще се научи да се справя със странната ръчка за скоростите. Усмихна се на малката кола и тръгна.

С няколко широки крачки стигна до улицата. „Хана Сенеш“ беше нещо като алейка, еднопосочна уличка, по която едва можеше да мине кола. Мястото беше тихо, по тротоарите растяха високи кедри, а зад тях се издигаха малки блокчета. Йоси винаги изпитваше уважение към името на улицата, дадено в чест на смелата саможертва на една почти неизвестна израелка, героиня от войната.

Макар да беше много рано дори и по израелски стандарти, тази част от Петах Тиква вече се събуждаше. Йоси чуваше задавените от влагата карбуратори на малките коли по улиците, бърборенето на децата на път за детските градини, тихите гласове на чиновниците, които викаха колегите си на път за работа. Йоси зави наляво и тръгна на север по „Хана Сенеш“. Изкушаваше се да погледне назад към номер 7, към балкона, от който беше сигурен, че Рина гледа. Но не го стори. Един възрастен мъж караше каручка с дини насреща му. Сбръчканият старец и магарето му отвърнаха на кимването на Йоси.

Към средата на пресечката вляво се издигаше ниска едноетажна бетонна сграда. От едната й страна имаше голям прозорец и пожълтялата рулетка пред него вече се вдигаше към дървената си кутия. Госпожа Грюнвалд дърпаше веригата й като призрачен юнга, който вдига прокъсани корабни платна. Госпожа Грюнвалд беше собственичка на местната будка, като едновременно с това притежаваше и малка детска площадка. На пръв поглед странна комбинация, но дейността й създаваше удобство и спокойствие за майките от квартала.

Госпожа Грюнвалд ококори очи и приглади оредяващата си бяла коса, когато видя Йоси да се приближава, облечен в костюм.

— Мар^[3] Йерушалми! — изграчи тя с глас, забравил годините си. — Ейзе хатих ата айом!^[4]

Йоси й се поклони заради комплимента.

— Благодаря. Добро ви утро, госпожо Грюнвалд.

Както всяка сутрин, възрастната жена му подаде сутрешния брой на „Маарив“^[5] и два пакета цигари „Тайм“. Йоси отвори куфарчето за документи и пусна цигарите вътре. После взе вестника и прегледа заглавията. Както винаги, броят беше от предишния ден, но той вече бе свикнал с това. Събитията винаги достигаха до Петах Тиква, след като останалият свят вече ги е узнал. Като че ли мнението на малкото градче нямаше никакво значение за големия свят.

— Нещо друго? — попита госпожа Грюнвалд, макар че отговорът на господин Йерушалми беше винаги възпитано отрицателен.

— Само една усмивка, ако обичате.

И естествено, възрастната жена отвръщаше, леко изчервена, докато отново приглаждаше косата си.

— Шалом — каза тя, докато Йоси се отдалечаваше.

— Шалом — отвърна й той през рамо.

— Заминаваш ли? — не се сдържа да попита тя отдалечаващата се фигура, а после бързо притисна пръсти към сбръчканите си устни.

Той само махна с ръка.

Йоси стигна улица „Херцел“ и отново зави наляво. Тръгна по-бързо с надеждата да се постопли. Мина покрай няколко души по пътя. Деца с цветни раници, бързащи за училище, бременни майки, бутащи детски колички, мъже на негова възраст, облекли изтъркани зимни якета на израелската армия, свити под утринния студ. Кварталният доставчик на „Амизрагаз“ който разнасяше бутилките с домакинска газ, изпревари Йоси по тротоара. Първоначално не го позна заради костюма, но после спря внезапно, смигна конспиративно и му махна с ръка, докато влизаше в двора на една от сградите.

Йоси стигна на кръстовището, където в студени дни като днешния обикновено се качваше на автобус номер 17, за да измине краткия път по „Хаим Озер“ до своя клон на банка „Леуми“. Един полицай мина върху бяла моторетка „Веспа“, войници с автомати „Галил“ на рамо и войнишки торби гледаха мрачно, връщайки се от отпуска в топлите си домове, красиви гимназистки клюкарстваха весело на път за училище.

Йоси пресече и застана да чака на отсрещния ъгъл. Запали цигара и погледна часовника си. Не се намираше на определена спирка, но скоро един червен автобус „Мерцедес“ спря до него. Върху предното стъкло имаше надпис „СПЕЦИАЛЕН“. Йоси се качи и шофьорът го поздрави с кимване. Той седна на една от предните седалки. Вътре имаше само още един пътник — войник, който изглеждаше заспал върху най-задната седалка.

Автобусът тръгна бързо на юг, в обратна посока от центъра на градчето. Не спираше никъде. После зави по улица „Борова“, по която пътува още пет минути. Групите жилищни блокове ставаха все по-редки, а движението по пътя намаля до някой случаен военен джип или полицейска кола. Автобусът спря на кръстовището „Сиркин“, най-южния кръстопът в края на градчето.

— Б’ацлаха^[6] — пожела му успех шофьорът и отвори вратата.

— Тода^[7] — каза Йоси и слезе с куфарчетата си.

Тръгна отново пеша, сега на изток покрай тясното шосе към полето. Тук зелените ливади бързо се предаваха на необработени поля от кал. Дърветата бяха с оголени клони с изключение на малки групички зелени борове, а мръсните далечни петна топящ се сняг бяха в пълно противоречие с топлите спомени за Петах Тиква.

След половин километър Йоси стигна висока телена ограда, която пресичаше шосето. Опасаните с бодлива тел стълбове се губеха от двете страни на пътя и изчезваха зад далечните хълмове. По средата й, точно върху шосето, имаше портал. Самотна фигура с шапка и зелена вълнена униформа беше застанала до него и потропваше с крака, държейки на каишка едно куче хъски. Мъжът наблюдаваше приближаването на Йоси, а после, без да каже дума, плъзна портала върху колелцата му. Изобщо не вдигна поглед, когато Йоси мина покрай него.

Той измина още половин километър, вече позатоплен от ходенето. Накрая върху билото на хълма, където шосето минаваше между две побелели от скреж дървета, той видя колата.

Беше дълга, сива, издута и паркирана напреко на шосето. Явно шофьорът беше сигурен, че по шосето няма да мине никакво друго превозно средство. Възбудата на Йоси нарасна и сърцето му ускори пулса си. Не можеше да види кой седи в колата заради затъмнените й стъкла, но когато се приближи, задният капак внезапно се отвори със съскането на хидравлична система и зяпна като устата на ламя.

Двигателят работеше равномерно и едва чуто. Йоси се приближи сред облак изгорели газове и остави куфарчетата си в багажника. Затвори капака, потри премръзналите си ръце, а после приближи една от страничните врати и влезе. Голямата лимузина потегли веднага.

Мина минута, докато очите на Йоси свикнаха, защото слънцето беше твърде ярко, а в колата цареше полумрак от затъмнените стъкла и черните кожени седалки. Беше сам върху широката задна седалка. Дебела плексигласова преграда го делеше от мястото на шофьора. Отпред вдясно седеше едрата фигура на мъж, който, изглежда, четеше някакви документи. Главата му беше голяма, а късата руса коса — посивяла от годините. Вляво шапката с козирка на шофьора беше насочена право напред над волана, върху който почиваха ръцете му в черни кожени ръкавици.

Сега лимузината се движеше много бързо. Почти летеше по тясното шосе. Внезапно Йоси потръпна от осъзнаването на реалността. Въпреки уверенията му към Рина той заминаваше. И ако всичко минеше добре, нямаше да се върне. Той се извърна в седалката и надникна през задното стъкло.

Върху плоския хоризонт още можеше да види силуета на своето малко израелско градче с ниските му панелни блокове, високи кедрови дървета и пластмасови палми, което бързо изчезваше в далечината.

Далеч на юг и по-малки от нокътя му едва се виждаха дървените провинциални къщи с остри покриви на отдавна опустялото американско градче.

А на север, като сиви точки върху ниското плато, бяха изоставените каменни фасади и черковни кули на западногерманското градче.

Той се обърна и се облегна в меката кожена седалка, изпускайки учудена въздишка. Все едно че беше живял в „Дисниленд“. Защото с помощта на сателитните антени, прехванатите радио и телевизионни програми и опита на другарите, всичко над земната повърхност беше толкова реално. Само вестниците винаги идваха един ден по-късно.

Той погледна напред, към бъдещето, към губещия се в далечината край на пътя, където се мержелееше следващият преграден кръстопът. И отново почувства възбудата.

Макар че след шест часа вече нямаше да бъде тук, почти усещаше мириса на Москва.

Внезапно плексигласовата преграда се спусна надолу. Едрият мъж като че ли се събуди и забеляза присъствието на подопечния си. Той се извърна веднага и подаде едрата си ръка с широка славянска усмивка.

— Добро утро, Асуан — каза мъжът.

Йоси изпита мигновен шок. Заради руската реч, която не беше чувал повече от година. Трябваше му повече от един миг, за да се приспособи. Очите на майор Владимир Козов сигурно бяха забелязали изненадата му, но той вероятно помисли, че тя е заради откритото използване на кодовото му име.

— О, не се притеснявай за него — каза офицерът и посочи неподвижния шофьор. — Той е глух. — Служителят на КГБ се изсмя с удоволствие. Смехът му прозвуча странно на фона на прегракналия глас на Владимир Висоцки, чиято песен се носеше от магнетофона. Много руснаци са били хвърлени в затвора, задето са слушали песните на този поет-дисидент, но хората от КГБ можеха да слушат каквото си пожелаят. — Това не му пречи да кара добре — продължи офицерът, все още говорейки за недостатъка на шофьора. — Но пък е идеално за сигурността.

Той продължаваше да се смее, но скоро само се усмихваше топло и съчувствено. Не беше разбрал, че изражението на пасажера му е такова от чувството за несигурност, от страх, че първите му думи, без да го иска, ще бъдат на иврит.

Човекът от КГБ кимна към задното стъкло.

— Надявам се, че няма да страдаш от носталгия по дома — каза натъртено той. — Истинският Израел те очаква. — Усмихна се отново. — И копнее за теб.

Амар Камил отвърна на усмивката му.