Стивън Хартов
Шалом убиецо (16)

14.
Йерусалим
По-късно същия ден

Ейтан беше сигурен, че ще го вкарат във военен затвор.

Младият охранител от службата му — Мошико — тържествено го поведе надолу по стълбите от апартамента му. Бен-Цион мъдро беше избрал познато лице. Иначе Екщайн би могъл направо да му пръсне мозъка през вратата. Две „горили“ от Управлението за вътрешна сигурност на АМАН завършваха процесията. Гигантите не казаха нищо, но и нямаше нужда. Ейтан чувстваше огромната им сила, прикрита от факта, че стъпките им бяха почти безшумни, докато слизаха по стълбите.

Вчера го бяха наказали с отнемане на заплатата. Това фактически означаваше уволнение. Днес го викаха в Управлението и появата на въоръжения ескорт никак не му хареса. Имайки предвид участието си в неутвърдената от началството тайна контраразузнавателна операция, едва ли можеше да очаква да получава похвали. Израелската военна система окуражава грубите импровизации, дори неподчинението, когато е абсолютно необходимо, но щом прескочиш началниците си, трябва да можеш твърдо да докажеш мотивите си и получените резултати да са блестящи.

А полковник Бен-Цион се мръщеше на всичко, което не прилича на сляпо подчинение.

Ейтан не беше шокиран от това развитие на нещата. Почти го беше очаквал и каза на Симона да не се притеснява чак толкова за него. Но когато я целуна за довиждане, той й връчи браунинга и два цели пълнителя, като я инструктира да застреля всеки, който се опита да влезе в апартамента.

— Но аз все някога ще трябва да се върна на работа, Ейтан — възрази тя, като размаха пистолета толкова невнимателно, че той трепна.

— Ти си бременна и не се чувстваш добре — инструктира я той. — Шефът ти е доктор. Ще те разбере.

— Та половината в тази проклета страна са бременни — продължи да спори тя.

— Моля те, Мона. Моля те. — Нещо в тона му я накара да отстъпи.

Мълчаливата цивилна четворка излезе под яркото слънце на паркинга до блока на Ейтан. Когато се насочиха към редица коли, Екщайн се опита да разведри настроението.

— Значи най-после ти възложиха нещо интересно, а, Мошико?

— Това по-скоро е като наказание, Ейтан — отвърна младежът. — Вярвай ми.

Ейтан се отказа от продължаване на разговора.

Личната кола на полковник Бен-Цион ги чакаше с работещ двигател. Беше дълъг черен „Олдсмобил“, каран от един военен инвалид. Изборът беше циничен и позволяваше на Бен-Цион сам да кара тази ламя.

Всички мъже се настаниха с лекота вътре, макар че задникът на Бени Баум заемаше голяма част от задната седалка.

— А! — плесна с ръце Баум, щом Ейтан се настани до него. — Затворник номер две.

— И ти ли, Бени? — трепна Ейтан, докато се опитваше да нагласи удобно раненото си коляно.

— Ние сме в една и съща потъваща лодка — плесна го по бедрото Бени. — Спести си Шекспир за Ицик.

Колата се отдели от паркинга и се насочи по обиколния булевард с великолепния му изглед към Стария град.

— Ти днес си в добро настроение — каза Ейтан.

— Ами виж какъв хубав следобед — отвърна Бени. После стисна бедрото на Ейтан, с което му даде сигнал да си затваря устата. Останалата част от пътя им мина в мълчание. Бени пушеше цигара, която загаси в пепелника на вратата. Въпреки това скъса хартията на филтъра и пусна отпадъка върху пода на колата. Един от горилите го изгледа. Баум само му се ухили…

Пристигнаха пред вратата на кабинета на Бен-Цион. Хайнц я отвори с изражението на командир на екзекуционен батальон. Двете горили заеха позиция в коридора, а Мошико си тръгна, след като се усмихна извинително и срамежливо на Ейтан.

Полковник Бен-Цион беше застанал пред големия си панорамен прозорец, скръстил ръце зад гърба и навел глава, за да наблюдава пешеходците по тротоара на булевард „Яфа“. Бежовата му цивилна риза беше измачкана и потна, а косата на тила му разрошена и залепнала от пот, като че не беше успял да се измие тази сутрин. Когато Ейтан и Бени влязоха в кабинета му, той не се обърна.

Секретарката седеше до мястото си за писане близо до бюрото му. Тя погледна към влезлите офицери.

— Тук са вече, Ицик — уведоми тя началника си, докато Хайнц затваряше вратата.

— Можеш да си тръгваш, Ариела — отвърна полковникът.

Момичето винаги се радваше, когато я освобождаваха от високоволтовата близост на началника й. Тя бързо събра бележниците си.

— Ти също, Хайнц.

Приличащият на ариец капитан като че не разбра, защото остана неподвижен на мястото си.

— Да, Хайнц — натъртено произнесе полковникът. — Точно това казах.

Хайнц с нежелание тръгна след Ариела.

Когато тримата мъже останаха сами, Бен-Цион се извърна от прозореца. Обикновено загорялото му красиво лице сега изглеждаше бледо и изпито. Очите му бяха зачервени.

— Смятахте, че няма да разбера ли? — попита тихо полковникът. Гласът му беше лишен от обичайната си сила.

Ейтан си замълча в очакване на някакъв намек от страна на Бени. Но Баум просто си запали цигара, а Екщайн бръкна в джобовете на панталона си.

— Няма такова нещо като тайни от мен — продължи Бен-Цион. — От всеки друг да. Но не и от мен.

Полковникът се приближи до бюрото си. Бутна с пръст някакви документи, но като че ли не виждаше нищо пред себе си. На Ейтан му се стори, че изглежда някак отрезвен, лишен от обичайния си холеричен речник. Въпреки собствените си мотиви той се почувства някак засрамен, като дете, извършило беля, застанало пред разочарования си баща.

Беше му чудно, че усилията им са излезли наяве толкова скоро. Кой ги е издал? Романо? Никога. Силвия? Тя е твърда като орех. Очко? Той е човек на Бени на първо място, на последно място и изобщо. Бадаш? Човекът от ДСС по-скоро би ги издал на сирийците, отколкото да ги порти пред Бен-Цион.

Артър Розели, разбира се, е неизвестно, но Бени никога не би довел чужд агент, ако не е абсолютно сигурен в него. Юдит и Яблоковски са най-приемливите кандидати. Млади и никога не са били оперативни агенти. Те лесно могат да бъдат изплашени.

— Не си правете труда да търсите жертвен агнец. — Полковникът като че прочете мислите на Ейтан. — Не можете да извършвате нелегални действия под носа ми. Все едно дъщеря ми да се чука с приятеля си в мазето… Човек подушва тези неща. — В гласа му наистина се чувстваше болка.

Ейтан и Бени продължаваха да мълчат. И двамата бяха шокирани от примирението и капитулацията в тона на Ицик. Бяха очаквали експлозия, писък на снаряди и бяха готови да му се разкрещят в отговор. Но за такова нещо не бяха подготвени.

Бен-Цион отиде зад бюрото си и седна. Наля си чаша портокалов сок. Един от телефоните му звънна, той го погледна и апаратът млъкна. Ариела беше достатъчно умна, за да не ги прекъсва.

— Екипът в Кения не е открил нищо — каза той.

Ейтан затаи дъх. Полковник Бен-Цион открито си признаваше оперативна грешка. Така му се искаше да може да запише това събитие, защото просто не можа да повярва на ушите си.

— Нито пък в Кайро. — Бен-Цион изпи сока. После взе молив и чукна с него по бюрото, без да вдига глава. — Нашите хора в Ларнака имат няколко свидетелства — ударен микробус фолксваген, нает неизвестно от кого, разбира се. Все още нищо съществено. Даган беше агент на Мосад, както знаете. Те ще ни осведомят за всичко.

Полковникът вдигна очи към Ейтан и задържа погледа му дълго, докато въртеше молива в ръцете си. Не можеше да се реши да признае, че вероятно в теорията на Ейтан за Камил има нещо вярно. Но погледът му подсказа на Ейтан, че в края на краищата всичко това няма да завърши в тъмна затворническа килия в зданието отвъд руския комплекс.

Бен-Цион се изправи. Отново постави ръце зад гърба си и заговори, докато се разхождаше бавно пред прозореца.

— Трябва да ви попитам, господа, за още нещо. И очаквам правдив отговор. — Той се обърна и застана с лице към офицерите си. — Съпругата и колегите на един съветник на министър-председателя, майор на име Рами Карера, са го обявили за изчезнал. Днес той не се е явил на работа. Да смятам ли, че вие не знаете нищо по този въпрос?

Ейтан усети как сърцето му се разтуптя. Използва всички психологически номера, които някога е учил, за да фокусира цялата си енергия и да не позволи на кръвта да избие по лицето му. Прибирането на Рами Карера в една тайна квартира в Маале Адумим изискваше немалко усилия от него и Баум. Бяха карали с главозамайваща скорост по шосето Йерусалим-Йерихон само за да не позволят на Карера да скочи от колата, докато го молеха, убеждаваха и споделяха чистата истина. Без да трепват, те дори му позволиха да ги заплашва със заредения си пистолет, факт, който накрая убеди майора, че не е отвлечен от арабски терористи. Най-накрая, когато Ейтан изреди с бързината на картечница имена на местности, където са провеждали тайни армейски учения, когато са служили заедно, на колеги от службата в центъра за обучение, Карера се убеди, че придружителите му наистина са от АМАН.

— Какво беше името, Ицик? — попита с нахална невинност Баум.

— Карера. Рами Карера. — Бен-Цион изгледа двамата подозрително, но те бяха тренирани да лъжат като цигани и затова той изобщо не очакваше да разбере нещо от лицата им.

— Има ли си гадже? — попита Ейтан.

Бен-Цион махна с ръка.

— Значи не знаете нищо за това — обяви той.

Ейтан и Бени се спогледаха и свиха рамене. Искаха Ицик да разпореди национално издирване за Карера, но идеята да бъде лично негова. Все пак Бени не се сдържа да опита.

— Има си стандартна процедура за тези неща, Ицик — каза той, но не много убедително.

Ейтан подхвана играта.

— Изглежда доста опасно. Може да са го отвлекли от Фронта за освобождение на Палестина. Или даже от Хизбула.

Бен-Цион като да не чуваше. Той отново се върна при бюрото си, седна и вдигна вътрешния телефон.

— Дай ми „Свръзки“ — каза той. После продължи: — Обажда се Бен-Цион. За търсенето на онзи Карера, дето ви казах да се готвите. Разрешавам. Свържете се с всички, които са ви необходими от полицията и от ДСС. Национално издирване. Веднага. — Той затвори слушалката.

Ейтан въздъхна и преглътна, за да не изкрещи победно. Беше се изморил да стои прав. От сутринта не можа да поспи и коляното го болеше. Закуцука към дивана, седна и си запали цигара.

— Ще се договоря с вас двамата — внезапно заговори Бен-Цион. — Както добре знаете, няма да е за първи път вероятно аз да съм разпоредил дадена операция да се извърши „извън службата“.

Полковникът намекваше, че може да разреши на Ейтан и Бени да продължат работата си. Те заслушаха в очакване да падне и втората обувка.

— Също така няма да е за първи път в историята на разузнавателната дейност някой агент да бъде „уволнен“. — Той наклони главата си към Ейтан. — Като му се заповяда да продължи задачата си „на своя глава“.

Ейтан пушеше мълчаливо.

— Аз имам правото да благословя вашата операция — изрече вече с пълен глас Бен-Цион. — Или да я забраня, ако пожелая. Ако сега вие можете да ми покажете, че сте продуктивни, ще помисля по този въпрос.

Баум се обърна и отиде до прозореца. Ейтан гледаше. Искаше му се да може да прочете мислите на майора. Предизвикателството на Бен-Цион всъщност беше отправено към Баум, защото двамата офицери имаха еднакъв опит и инат, но Ейтан беше младши и кариерата му беше поставена на карта. Баум трябваше да действа внимателно, защото Ицик може и да блъфира, за да ги накара да разкрият собственото си неподчинение. Баум постъпи така, че да разкрие ролята на Ейтан само като изпълнител.

— Екщайн — заповяда Бени. — Обади се в Шабак и ги накарай да те свържат с Ури Бадаш.

Ейтан се изправи. Бен-Цион показа телефона и Екщайн поиска от една телефонистка от АМАН номера на щаба на ДСС. Когато се свърза с Бадаш, той зачака следващото нареждане на Баум.

— Кажи му да извади списъка с всички белязани с червено флагче чуждестранни паспорти от последните три дни.

Ейтан предаде съобщението, после каза на Бадаш, че се намира в кабинета на Бен-Цион в Йерусалим. Затвори и зачака обаждането му.

Службите в пристанищата на Хайфа, Ашдот, летището „Бен Гурион“, пунктовете за проверка в Газа, Ейлат и моста „Аленби“ трябва да са записали в базите си данни всички влизащи чужденци. Паспортите, които съвпадат с кода за внимание от съюзническите разузнавания или Интерпол, със сигурност са били отбелязани за проучване.

След няколко минути телефонът звънна. Ицик се обади лично, което накара гърба на Ейтан да изтръпне. Разговорът на полковника с Бадаш беше чисто служебен с едва прикрита неприязън. Бен-Цион слушаше. После затвори и повтори информацията.

— Има два подозрителни паспорта — каза той. — Единият принадлежи на жена от Белгия, която може да е свръзка на ООП. Била е арестувана на „Бен Гурион“. Другият е американски паспорт. Проверката в Държавния департамент в САЩ показва, че е бил откраднат в Мюнхен преди шест месеца. Регистрираният притежател е някой си господин Роджър Голдщайн. Господин Голдщайн обаче сега се намира във Филаделфия. Въпреки това другото му „аз“ е влязло в страната, а идиотката от паспортна проверка не може да си спомни даже как е изглеждал.

Макар че лятното слънце беше победило охладителната инсталация в кабинета на Бен-Цион, увереността, че определена личност е проникнала в страната, смрази всички в стаята. Най-накрая Бен-Цион стана от стола си зад бюрото. Не се чувстваше в състояние да изрече на глас името Амар Камил.

— Вие двамата, господа, имате да вършите работа — каза той, като че ли Баум и Екщайн се дърпат. — И тъй като ти, господин Екщайн, можеш да се окажеш някак уязвим, ще ти назнача двама за гувернантки.

Ейтан смяташе, че Бен-Цион просто иска да го държи под око. Опита да му откаже.

— Ицик, бих предпочел да ги назначиш към Ети Данцигер. — В мига, когато ги изрече, думите потвърдиха разкъсващия го страх за оживялата му колежка.

— За разлика от теб — изсъска този път Ицик — Тамар Шошани може да се грижи за себе си.

Бени стисна ръката на Ейтан, за да не му позволи да развали цялата работа. Дръпна го към вратата.

— И освен това, господа — извика им Бен-Цион, преди още да са излезли, — ако откриете нещо, аз ще обера лаврите — увери ги той. — А ако не, ще ви откъсна топките, така да знаете.

 

 

Баум и Екщайн разговаряха на баварски диалект, което дълбоко дразнеше „гувернантките“ на Ейтан. Един от гигантите всъщност говореше добре немски, но разговорът на офицерите на мюнхенски диалект, изпъстрен с тайнствени сравнения, беше почти неразбираем като песента на кит. Но телохранителите не можеха да направят нищо по този въпрос. Крачеха след двамата като деца от детска градина, които са изключени от играта, защото още не са се научили да говорят като големите.

Странната четворка мина по коридора на втория етаж, а после слезе по стълбите към главния вход. Бени стисна Ейтан за рамото.

— Аз ще бъда тук — каза той.

Ейтан се извърна и кимна на охраната.

— Заведете ме у дома, господа.

Върнаха се в блока на Ейтан със сив „Опел Кадет“. Двамата млади пазачи бяха седнали отпред с еднакви слънчеви очила, облегнали мускулестите си ръце върху отворените прозорци като едри спортисти в количка от лунапарк. Ейтан седеше отзад и пушеше. Зададе само един въпрос.

— Не съм ви виждал досега. Вие от Йерусалим ли сте?

— От Тел Авив — отговори шофьорът.

Ейтан не се качи горе. Искаше му се, но не можеше да влезе, да зърне Симона за миг и после да я остави отново. Ключовете от фиата му бяха в джоба.

— Сега ще взема моята кола.

„Гувернантките“ изскочиха от опела да го придружат. Той се обърна.

— Слушайте, момчета — нетърпеливо заговори той. — Няма да пътуваме групово като страхливи италиански ченгета.

— Ние трябва да стоим при теб.

Той пристъпи към тях. Поклати глава и заговори тихо:

— Хора, аз съм примамка. Мишена. — Сега импровизираше, но когато го изрече, истината звънна в главата му като голямата камбана на черквата на „Гроба Господен“. Беше точно така. Затова Бен-Цион искаше той отново да се включи в работата. — Как очаквате да действам, след като ме държите за ръчичките?

— Ние трябва да стоим до теб.

— Тогава стойте. — Ейтан влезе във фиата и запали двигателя. — Само че не много наблизо.

Гигантите хукнаха към опела си.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Към „Уингейт“ — каза Ейтан и тръгна.

Изгуби ги още на първото голямо кръстовище. При „Дерех Хеброн“ светофарът даде червено и той спря зад едно такси, като остави опела да се приближи зад него. После натисна газта, заобиколи таксито и мина на червено, под воя на клаксоните на разярените шофьори. Заобиколи един арабски микробус и се спусна надолу по „Гонен“. Пресече железопътната линия, сви наляво по „Бен Заки“, заобиколи чак до „Херцог“ и започна да се изкачва по „Бен Цви“. Докато двамата, които не познаваха добре града, още се въртяха някъде из индустриалната зона, псуваха и плюеха, той вече излизаше от града в посока към Тел Авив.

„Гувернантките“ бяха уверени само в едно — Ейтан със сигурност няма да отиде в „Уингейт“. Той обаче отиваше точно там.

Боаз се зарадва и всъщност доста се изненада, когато видя Ейтан. Инструкторът беше върху пясъка близо до площадката с препятствията и обучаваше на началните пози един взвод парашутни десантчици. Половината от младежите държаха щикове за М–16 в ръцете си. Другата половина се мъчеха да се защитят, за да не бъдат заклани.

Боаз се отдалечи от групата. Посочи главата на Ейтан.

— Красива прическа — засмя се той на русите бодли, които Ейтан се беше опитал да среше. — Много модерна.

— Имам нужда от опресняване — каза Ейтан без предисловия.

Боаз погледна ученика си в очите.

— Така ли? — Както повечето от практикуващите бойни изкуства, той разбираше от езика на тялото, израза на лицето и очите. — Сега ли?

— Да.

Боаз огледа тялото на Ейтан.

— Къде ти е пистолетът?

— У жена ми.

Инструкторът по крав-мага вдигна едната си вежда. Но нямаше да попита повече. Доста отдавна работеше в този бизнес.

— Тогава ще ти трябва друг май.

— После.

— Добре. — Боаз се обърна към учениците си. — Достатъчнооо! — Парашутистите престанаха да се бият и отпуснаха изморените си ръце. — За днес стига. Утре в седем. — Те се запътиха към бараките си, докато оптимистично обсъждаха дали ще им разрешат вечерна отпуска до Натания.

Боаз и Ейтан пресякоха площадката, като пристъпваха бързо по пясъка, заобиколиха дюните и слязоха до брега. Слънцето се снишаваше над Средиземно море, а лекият бриз носеше крясъците на чайки. Откъм тировете се чуваха изстрели.

— Искаш ли екип? — попита инструкторът.

— Няма време за това.

Продължиха мълчаливо. Накрая застанаха един срещу друг до плискащите се вълни.

— Е, Ейтан. — Боаз погледна ученика си. Разбираше, че упражнението сега е много важно за него. Вече не ставаше дума за тренировки, създаващи обикновено самочувствие. Ясно беше, че има нещо друго. Нещо много опасно. Разбра го по начина, по който Ейтан свиваше и разпускаше юмруци. — За какво имаш време?

— Бой с пистолет.

Боаз измъкна своя браунинг от колана зад кръста. Извади пълнителя, освободи патрона от дулото и го насочи към гърдите на Ейтан.

— Ако го вземеш от ръцете ми, е твой — каза Боаз.

Работиха цял час, докато коляното на Ейтан едва не се взриви от болка, а ръцете му се окървавиха и подуха. Върна се в своя фиат с дрехи, мокри от пот, и браунинга, лежащ в кобура на кръста.

Въоръжен. Но не достатъчно опасен.

 

 

Кафенето „Аляска“ се намира на улица „Бен-Цион“ в центъра на Тел Авив. В южната част на големия площад пред националния театър. Ейтан не беше идвал в кафенето от много години и не беше забелязал иронията, съдържаща се в името на сенчестата улица. Точно в „Аляска“ беше завербуван за работа в АМАН още по времето, когато беше парашутист десантчик. Младият Ейтан в униформа — украсена със сребърни крила, пагони, нова кафява барета, елегантно килната настрани, и стиснал нервно дулото на своя „Галил“, препрочитащ все една и съща статия от списание „Лайф“, докато чакаше. Бъдещите му шефове — едри мъже с разкопчани на врата ризи, куфарчета и очи, които не преставаха да го наблюдават.

Срещаха се на няколко пъти, преди да бъде одобрен. Той — все така притеснен кандидат, на когото му се иска да не сбърка в думите си, да бъде приет. Те — винаги спокойни, тежки, професионални, свикнали да изпитват притеснените кандидати, опитващи се да го накарат да се отпусне, за да го объркат след това. После се оказа, че следват други срещи, на други места, с други хора — психолози, доктори, чиновници, които му даваха да попълва дълги тестове. Един служител, който говори с него на идеален немски език, друг на американски английски. В мрачната, празна канцелария на фирма за внос и износ в индустриалната зона „Гиватаим“ той за пръв път срещна Дани Романо, който още тогава смучеше празната си лула, докато цели два дни записва биографията на Ейтан.

Всичко продължи месеци наред. Ейтан взимаше изпит след изпит, даваше интервю след интервю и никога не знаеше дали е одобрен, докато не го повикат отново. Винаги се движеше из периферията на Службата, никога не срещаше други кандидати като него, докато най-накрая не го приеха. Тогава отвориха вратата, за да приемат единствено него от всички кандидати. За базово обучение и още дълги месеци на изпитания.

И така, той отново беше в „Аляска“. Отпи от късото черно кафе, докато мислеше за себе си като за ранено животно, което търси родното си леговище, където спокойно да легне и да умре.

Сега кафенето му се струваше много по-малко, макар да имаше двадесет маси, подредени в хладния мрак до дългия бар с огледала. На тротоара под блестящи бели чадъри имаше още десет маси. В спомените му, както винаги става с подобни места, то представляваше огромно, оживено кабаре. Но сега почти нямаше посетители, както винаги е било на това място. То бързо го върна към пашкула на реалността.

Ети Данцигер влезе откъм светлата улица. Косата й беше подстригана късо като на русо момче. Беше много загоряла, облечена с бяла блуза и джинси, със сандали и малка кафява чанта на рамо.

Винаги се беше чудил дали АМАН не използва цяла верига от кафенета за работата си по вербуването, или си има любимо място, редовна „канцелария“ с млечни шейкове и машини за еспресо, сервитьори-агенти и въоръжени готвачи. Дали „Аляска“ не осъществява печалбите си за сметка на заплатите на оперативните работници? Или всеки кандидат има отбелязано в досието си различно кафене или ресторант?

Ети дръпна стола и седна. Огледа се и се усмихна. Вдигна рамене и отговори на мислите му с въпрос.

— Капестрано ли?

— Капучино — отговори той и вдигна чашата си като за тост.

Тя се изсмя леко, после бръкна в чантата си за цигара и запали. Издуха дима и погледна главата му.

— Страхотна прическа.

— Благодаря.

— Отива ти.

— Пак ти благодаря.

Тя посегна да докосне ръката му, но се поколеба и я отпусна върху масата. Погледна бялата лепенка около кокалчетата на два от пръстите му.

— Какво е това?

— Още тренирам в „Уингейт“.

— Би трябвало да опиташ тенис, скъпи.

— Чувал съм, че и от тениса излизат мазоли.

Ети стана и заобиколи масата. Дръпна друг стол и седна до него. Лактите им се докосваха. Беше стар навик от Европа. Да са с лице към вратата. Но не заради това го направи. Гледаха хората, минаващи по тротоара. Войници, студенти, възрастни, почернели хора, млади майки. Стъмваше се.

— Това носталгично завръщане е много сантиментално, Ейтан — каза Ети като съпруга, на която внезапно е поднесъл букет цветя.

— Докато не каза, аз изобщо не знаех, че и ти си била тук.

— О! — Тя го ощипа по китката. — Значи си ме подвел! Радвам се за теб.

— Аз мислех, че мястото е само мое.

— Така си мислехме всички. Само че аз после работих известно време във „Вербуване“. Помниш ли? След Мароко. Дълго време използвахме „Аляска“. После се прехвърлихме в „Рондо“. Сега може би е Централната автогара. Като имам предвид бюджета…

Ейтан се усмихна, но си мислеше за Мароко. За кожата й под лунната светлина. За бузата й до неговата. За дъха й.

— Да се поразходим — предложи тя. Той остави пари върху масата и двамата излязоха в прохладната вечер, под полъха откъм морето.

Тръгнаха на запад към Средиземно море и големите булеварди, където вече се трупаха опашки за кино и тълпите превземаха кафенетата по „Дизенгоф“. Наближаваха празници, скоро щеше да започне и новата учебна година, а морето да изстине. Атмосферата беше напрегната, всички бързаха, говореха високо, колите и автобусите като че се движеха по-бързо. Сякаш животът започва да се забързва, сякаш не му достига времето…

Ейтан вървеше, бръкнал в джобовете си. Чувстваше тежината на пистолета върху хълбока си под свободно пуснатата отгоре риза. Ети го хвана под ръка.

— Скоро заминавам — каза тя.

Ейтан разбра — нова мисия. Надяваше се, че това ще я отведе някъде много надалеч и за дълго. В безопасност. Или поне на не толкова опасно място като тук.

— Добре — отвърна той.

Тя прибра ръце зад гърба си.

— Както винаги, все същият дипломат. — Тя беше експерт по преструвките, но не и пред него.

— „Флейта“ е тук.

Ети спря на място. Този път Ейтан я хвана под ръка и двамата продължиха след няколко неспокойни крачки.

— Какво означава това „тук“? — прошепна тя.

— В страната — още докато го казваше, усети как космите по врата му настръхнаха.

Няколко минути Ети не каза нищо. Стигнаха площад „Дизенгоф“. Фонтанът в средата пръскаше струи, осветени в розово и жълто.

— Ти водиш — каза Ети като уморена танцьорка към партньора си по време на състезание. И Ейтан пое ролята си. Оттук нататък в бавното им придвижване на север тя щеше да го следва по петите, докато той се връща без предупреждение, наема такси за няколко пресечки, качва се на автобус и слиза, преди да е тръгнал. Това държание беше автоматично — импровизация, но научена. Красиво, но объркано като разходка на оглупяла, нерешителна, възрастна двойка.

Той й разказа всичко. Част на немски, на иврит, на английски. Когато стигна до частта с Марк Даган и Кипър, тя хвана ръката му и я стисна. След това вече не я пусна. Разказът накара сърцето му да бие ускорено, защото оголи истината и я показа като опасност под светлините на градската нощ. Хванатите им длани бяха мокри от пот.

Накрая, след като обиколиха през „Бен Йеуда“, излязоха отново на „Дизенгоф“ и тръгнаха на север, където кафенетата оредяваха, магазините вече затваряха, а туристите се изнасяха на юг към ресторантите, след като са похарчили парите си за бижута. Когато заговори, гласът на Ети беше тих, но твърд.

— Това е той — каза тя, след като обмисли целия разказ на Ейтан. — Но аз не съм толкова сигурна, че е вътре в страната.

— Вътре е — увери я Ейтан.

— Няма твърди доказателства, Ейтан. Прониквания стават всеки месец. Никой не е дал описание, което да сравним с паспорта.

— Той е.

— Защо мислиш така? — повиши леко глас тя. От яд или може би паника. — Защо трябва да е той?

Ейтан спря. Обърна се към нея под светлината на уличната лампа. Продължаваше да държи ръката й.

— Ние всички се измъкнахме, Ети. Всеки, който беше извън страната, е мъртъв. Хари, Райнер, Майк. — Той се върна към псевдонимите. — Франси е била „заключена“, където и да се е намирала. Сега сме само ти, аз и Ханс-Дитер. И ние всичките сме тук. Къде другаде би желал да бъде той?

— Но защо, Ейтан? Той е професионалист. Защо би го поискал?

Той я погледна в големите сини очи. Внезапно намрази всичко — страната си, началниците си, Службата. Тя би трябвало да е женена, безгрижна, да изучава рисуване в „Бецалел“. Би трябвало да е някъде другаде, щастлива.

— Не знам, Ети.

Отново тръгнаха. Този път Ейтан я прегърна през рамо. Дланта му стискаше рамото й. Чувстваше стегнатите мускули и трепета по гърба й.

Тръгнаха към булевард „Арлозоров“, после по „Соколов“. Сега очите им оглеждаха сенките под дърветата, тихите улици, сенките под вратите. Свободната ръка на Ейтан висеше надолу край хълбока. Ети стискаше чантичката си, но ципът отгоре беше отворен.

Изкачиха стълбите мълчаливо. Ейтан просто не искаше да мисли повече. Тя отключи. А той винаги мислеше, винаги. Мислеше, планираше, предвиждаше… Влязоха вътре. Ети заключи вратата и тръгна из стаите като чужда в собствения си дом. Той просто не искаше да го прави повече. Да мисли за толкова много неща, да премисля, да преценява. Искаше да спре, да си почине, да се отпусне.

Когато наля водка в две обикновени чаши, ръцете й трепереха. Ейтан я гледаше, виждаше отворения върху пода куфар, сгънатите дрехи, внимателния избор. Имаше купчина томчета на френски — речници, художествени книги, карти на Париж. Когато му подаде чашата, Ети забеляза, че ги гледа. Тя изпи своето питие бързо и остана да го гледа, докато и той глътна своето.

— Би ли ме харесал като брюнетка? — попита тя с фалшива игривост.

Той си я представи как ще изглежда скоро. С тъмна, момчешки подстригана коса, с извити вежди като на парижка манекенка. Можеха да боядисат цялото й тяло, но за Ейтан тя щеше да си остане руса, златиста, загоряла, буйна като планинската европейска кръв, която течеше във вените и на двама им. Как биха могли да прикрият това? Мразеше ги. Всичките.

Тя остави някъде чашата си, без да се навежда. Той чувстваше как гърдите му се свиват. Гърлото и умът му бяха като парализирани. Симона беше изчезнала, макар с цялото си същество да се мъчеше да си припомни лицето й.

Ети посегна към ризата си. Съблече я през глава. Русата й коса се вдигна, а после отново падна на мястото си. Той се опитваше да не я гледа. Почти й беше благодарен, че се приближи до него и притисна гърди към неговите. Сега не можеше да я вижда. Устните й бяха меки и влажни. После се втвърдиха, когато се притиснаха към неговите.

Ръцете й сграбчиха главата му, зарови пръсти в косата му, притисна го. Собствените му длани бяха привлечени към кожата й. А после тя разкопча ризата му като в паника. Изстена, когато езиците им се докоснаха.

Сега тя водеше. Танцуваше бавен валс към двойната, бяла врата, водеща към тъмната й спалня.

— Ети — опита се да каже той. — Ети…

— Ще умрем, Ейтан — изплака тя под устните му — Какво значение има? Какво?

— Да. Какво?

Телефонът звънна. Като гонг след края на първия рунд. Те останаха неподвижни, прилепили устни, с полуотворени очи. Но тя беше професионалист. Обаждаше се господарят. И тя отговори като куче от експеримент на Павлов.

Прикри гърдите си с ръка. Гърбът й се приведе, когато се приближи до телефона. Вдигна слушалката, а после я отдели от ухото си и я задържа във въздуха, без да се обърне към него.

Той я взе. Опита да успокои дишането си като снайперист преди изстрел.

— Да?

— Търся те там от един час. — Беше Бени. В гласа му нямаше никаква обвинителна нотка. Просто искаше да подчертае важността на обаждането. — Най-добре се върни тук. Веднага.

Ейтан затвори. Обърна се. Ети беше застанала зад него, притиснала блузата пред гърдите си. Знаеше, че магията е развалена, но още се надяваше.

Ейтан никога не я беше виждал да плаче. Твърдостта й беше като ужасяващо проклятие от родителите й, които той не познаваше. Но сега сълзите й потекоха. Спуснаха се по загорелите бузи.

Той искаше да се приближи, да я прегърне отново, да забрави всичко. Но мигът отмина. Отново мислеше. Беше лъгал хиляди пъти, беше убивал и убивал. Може би единственото добро, останало в него, е да бъде верен на Симона. Поне едно добро в него.

— Искам да се скриеш — каза той с прегракнал глас. Закопча ризата си.

— Не мога. — Тя пристъпи напред. — Скоро заминавам.

— Въпреки това — отчаяно настоя той. — Докато свърши всичко това.

Тя се приближи и поклати глава. Кичури от косата й бяха залепнали към мокрите бузи. Той хвана главата й и я целуна отново.

— Самотна съм, Ейтан — изхлипа тя. — Толкова самотна.

— Обичам те, Ети — прошепна той. — Винаги съм те обичал.

После се обърна и излезе бързо. Затвори вратата, а звукът от удара на дърво в дърво отекна из празните стаи.

Ети остана на мястото си, прегърнала влажната си от сълзите блуза. Трепереща. Задъхана.