Стивън Хартов
Шалом убиецо (22)

20.
Болницата „Хадаса“
Една седмица по-късно

Стените на коридора във военното крило не бяха нито бели, нито зелени. Имаха онзи цвят на горчица и на стара, набръчкана кожа, отдавна забравила младежкия си тен. Подовете на коридорите бяха тъмни и шарени като гърбовете на речни саламандри, плочките подредени без фуги, за да не трополят колелата на носилките по тях. Тези подове бяха чисти, измити и подсушени както всеки ден преди залез, макар че прозорците бяха оставени отворени за полъха откъм далечното Средиземно море. Той носеше невидими прашинки, които до вечерта покриваха плочите.

Тук беше отделеното военно крило на болницата, но и нещо повече. Това беше охраняваната част на военното крило. За да влезе човек, му бяха необходими куп пропуски и разрешения. Тук не се допускаха репортери, фотографи, продавачи на сладкиши или вестници. Никакви цивилни освен роднините, на които е издадено специално разрешение, докторите и сестрите, които всички бяха офицери от запаса. Тук никога нямаше много хора, независимо дали навън е спокойно или има национална криза — война, терористична атака или трагичен транспортен инцидент.

Намираше се на последния етаж в северозападната сграда на „Хадаса“, която е далеч от центъра на Йерусалим и се издига над полегатите долини на Ейн Керем, оградена от високи върхове, обрасли с борови гори. Вятърът тук винаги миришеше на бор, а при залез старите жълтеникави стени и плочи на коридора блестяха в оранжево-розово като зърната на летни нарове.

Бени Баум се движеше бавно по коридора, обул чифт стари кожени сандали, чиито подметки не се отделяха от пода. С лявата си ръка стискаше ластика на увисналите панталони на пижамата си. С дясната държеше сребристия прът на поставка за системи, чиито метални колела скърцаха, докато я буташе до себе си като извънземен домашен любимец. Тръбичката от висящата система с глюкоза се спускаше към рамото му, а през отворената предница на пижамата му се виждаше широката, чисто бяла като гъши пух превръзка върху корема му.

Главата му беше ниско наведена в болезнено усилие. По голямото му плешиво чело бяха избили капки пот. Едва влачеше краката си.

Докато вървеше, си мислеше, че може би е трябвало да бъде по-внимателен към Ейтан Екщайн. Чудеше се дали, ако е било възможно да се ограничи, собственото му влияние върху младия мъж би останало нереализирано. Но разбираше, че постъпката на Ейтан е била в резултат на собствената му воля. Кой би могъл да си представи, че има такова сърце, което би избрало подобна отчаяна постъпка за край на живота си? Бени разбираше, че дори и в собствената си буйна младост той никога не би го направил.

Но, обеща си той, следващия път, ако изобщо има тази възможност, ще наблюдава по-отблизо неочаквания и спонтанен героизъм на по-младите.

Той спря и докосна болезненото място, откъдето беше изваден куршумът. Още не беше зараснало, но той нямаше търпение да се измъкне от тихата, ужасна болница.

Вдигна поглед и примижа към дългия коридор. В другия край трима мъже приближаваха стаята на сестрите. Един висок мъж в униформа носеше букет цветя. Другите двама бяха мускулести, изпъчени, с тъмни очила. Млади момчета в цивилни дрехи.

Ицик Бен-Цион и двама от охраната му.

Бени се разбърза напред, за да стигне стаята преди полковника. Започна да влачи по-бързо крака, заобиколи стола в коридора, на който седеше Мошико с пистолет в скута и четеше поредния роман на Греъм Грийн. Баум бутна вратата и влезе.

— Принца на мрака ни идва на посещение — обяви той.

Ейтан погледна откъм леглото си и изпъшка. Неприятен звук, като че му е замирисало на пръдня. Той лежеше по гръб, изпънат върху голямо легло с хидравлични системи до отсрещния прозорец. По-скоро приличаше на жертва от пожар. Чаршафите му бяха колосани и снежнобели. И двете му ръце бяха вдигнати към тавана, закрепени към метални стойки и обвити с дебел гипс. Носеше пижама с бял панталон и цялото му тяло беше омотано в бели бинтове. Главата му също беше превързана над веждите, макар и само челото, а косата му стърчеше отгоре, придавайки на лицето мъчителното изражение на пилот-камикадзе.

При краката на леглото седеше Симона върху зелен стол с облегалки и за ръцете. Носеше джинси, които вече отесняваха и затова горното им копче беше разкопчано, а отгоре широката розова блуза го прикриваше. Тя плетеше мъничък пуловер от жълта памучна прежда. Израелските жени предпочитат да не знаят предварително пола на бебето и затова не ходят да го гледат на видеозон, ако не е жизнено необходимо поради други причини.

Тя разбра предупреждението и погледна Бени.

— Лоша работа. А тъкмо започваше толкова приятна вечер — каза тя. После погледна Ейтан и се усмихна. Той надигна глава от възглавницата, за да отвърне на усмивката й.

— Искаш ли да те повдигна? — попита го Симона.

— Не. Само ме покрий презглава с чаршаф и се престори, че съм умрял.

Болките му бяха намалели до тъпо неудобство. Лекарствата, които капеха в ръцете, му помагаха за това, макар болките понякога да го изненадваха, заливащи го като вълни от всички посоки на неподвижното му тяло.

Продължаваше да се учудва, както и всички, че е оживял от падането. През онези последни две секунди на двадесетметровото падане през ума му не беше минала и мисъл за някакво бъдеще. Пред очите му не беше преминала приключенската история на краткия му живот. Виждаше само лицето на Симона пред стиснатите си клепачи.

Бяха паднали заедно върху една от големите дървени маси за молитви в основата на стената. Направиха я на парчета. Камил падна на гръб, притиснат между Ейтан, дървото и камъка отдолу. Счупи гръбнака и врата си. Умря на място.

Но тялото на Камил и собствените издадени напред лакти на Ейтан бяха спасили капитана от смъртоносно нараняване. Въпреки това ръцете му бяха изпочупени на много места, имаше шест счупени ребра и челото му се беше разцепило като разрязан грейпфрут.

От друга страна, кракът му досега не беше се чувствал толкова добре.

Първите пристигнали на кървавата сцена — членове на военния оркестър — в началото не знаеха какво да направят. В онези първи секунди, преди тълпата от силите за охрана да пристигне тичешком през площада, на тях им се беше сторило, че някой луд е понесъл със себе си капитан от парашутистите в самоубийствен скок от Западната стена.

Което всъщност си беше доста близо до истината.

След осемчасова операция и още тринадесет часа в тъмните дебри на несъзнателния сън Ейтан беше дошъл в съзнание. Още с първите си думи излъга Симона. Каза й само, че се е нахвърлил върху Камил и двамата паднали от Стената. Ако й беше разкрил истината, тя би изпаднала в ярост и затова той реши да я задържи за себе си. И за Бени Баум.

Дори и когато министър-председателят дойде да го посети, пеейки оди за Смелия Еврейски Воин, Ейтан си остана затворен. Кървавите спомени, преплетени с операция „Флейта“ не му позволяваха да се надува от радост.

— Направих го само за да си спечеля бойната премия — каза тихо той. Забележката му предизвика взрив от смях в стаята, пълна с офицери и политици. Но Ейтан не се присъедини към смеха им…

— Може би трябва да си тръгна? — Гласът се чу откъм ъгъла на стаята, където тихо седеше Франси Колн, зачетена в някакво списание. Изглеждаше много красива без провисналите си оперативни дрехи. Дългата й кестенява коса беше чиста и хваната на конска опашка, контактните лещи я бяха освободили от обикновените очила, а кожата й беше загоряла красиво от египетското слънце.

— Да не си посмяла да мръднеш — изръмжа Ейтан. Освен Баум, Франси беше единственият член на екипа му, останал жив след ужаса. Единствената, която беше успял да спаси. Тя беше живото доказателство, че всичко преживяно не е било напразно. — Ще си стоиш на мястото — каза той. — Нощ и ден, докато не изляза оттук.

Тя му се усмихна.

— Здравейте! — Ицик Бен-Цион влетя в стаята с безвкусен букет цветя, по-подходящ за погребение на мафиот. — Моите воини!

Баум вече седеше на леглото си и пушеше цигара. Той погледна Бен-Цион, а после дръпна някаква книга върху скута си и запрелиства страниците. Никой друг не отвърна на войнствения поздрав на полковника. Ейтан извърна глава да го погледне, но Симона продължи да плете, а Франси само скръсти ръце на гърдите си.

Двамата телохранители на Бен-Цион се намръщиха като ядосани кралски царедворци. Но Ицик не се обиди. Нищо не можеше да развали веселото му настроение, защото, както беше обещал предварително, той беше получил всички похвали за хващането и смъртта на Амар Камил.

— Е? — Ицик постави цветята във вазата върху количката за храна при краката на леглото на Баум. Водата преля и измокри чаршафите на Бени. Баум извърна глава и изгледа мокрото петно. — Как е моят капитан? Или може би трябва да кажа майор?

Ейтан не се хвана на въдицата. Симона вдигна поглед от плетката си.

— Колко? — попита тя.

— Извинете, мадам? — Ицик наведе глава към нея с широка усмивка върху устните си.

— Колко получава един майор?

Полковникът се изсмя.

— Говори като истинска бъдеща майка — каза той. — Ами всичко е въпрос на договаряне, разбира се. — Той се извърна, за да може да вижда Ейтан и Бени едновременно. — Моите поздравления, господа. Всички са възхитени. Медиите ме преследват за имена, но аз естествено продължавам да ги лъжа. ЛаАДам.

Той използва съкращението за отказ, предпочитано за отговор пред медиите: „Ло аю а-дварим ми-олам — такова нещо не се е случвало.“

Той изчака някаква реакция, някакво пропукване на леда. Когато не я получи, продължи да говори.

— Екщайн — избумтя гласът му. — Наказанието ти е отменено…

— С пълно обезщетение — веднага го прекъсна Симона.

— Да, разбира се.

— И премия.

Ицик отново се засмя.

— И премия.

— За Бени също, доколкото разбирам — продължи Симона.

Ицик погледна Ейтан и размаха пръст към Симона.

— Много е хитра — смигна той.

— Имаш късмет, че жената на Бени не е тук — предупреди го Симона.

— Голям късмет — съгласи се Бени, все така с лице към книгата си.

Ицик се поизкашля.

— Така де, Екщайн. Естествено пълно възстановяване. Освен това, ако искаш, можеш да заемеш длъжността началник на отдела по обучение. Как мислиш?

Ейтан не каза нищо. Той само гледаше Бен-Цион и потропваше с пръстите на дясната си ръка по металната изпъваща шина.

— Е, можеш да си помислиш. — Ицик започна да чувства неудобство сред тази ледена атмосфера. Огледа се. — Е, значи всички сте добре…

Сега всички извърнаха лица и го загледаха с очакване.

Полковникът погледна часовника си. Измърмори нещо за връщане на работа. После пристъпи към леглото на Ейтан, като търсеше място, където да постави ръката си. Намери го върху бедрото на Ейтан — единственото, явно незасегнато място от тялото му. Той стисна мускула, наведе се ниско и заговори конспиративно:

— Поне веднъж да убиеш човека, когото трябва, Екщайн.

Той потупа силно крака и като се засмя на собствената си шега, се обърна, за да тръгне към вратата.

— Не, Ицик — обади се зад гърба му Ейтан и полковникът спря. Обърна се. — Ако бях направил това, което каза, ти щеше да си мъртъв. И ако не уважиш сделката ми с Жорж Масуд, ще бъдеш, така да знаеш.

Ицик и двамата му телохранители останаха замръзнали на местата си със зяпнали уста. Лицето на полковника потъмня, замисли се. Цялото му самодоволство изчезна. Мислеше за оценката на капитана си и стойността на заплахата му.

После леко кимна с глава, обърна се и си тръгна. За пръв път, без да каже дума.