Стивън Хартов
Шалом убиецо (5)

3.
Йерусалим

Във вторник сутринта Ицик Бен-Цион беше в прекрасно настроение. За съжаление на персонала на Специални операции характерът на полковника винаги се влияеше от степента на неговите успехи или провали. Когато операциите се развиваха с умерени резултати, командирът беше потиснат, мрачен и приличаше на кипящ вулкан. Но в дни като този, когато успехите му биваха направо потресаващи, арогантността на Бен-Цион се проявяваше само като морска пяна и той изглеждаше напълно щастлив. А когато Ицик Бен-Цион беше щастлив, той също така правеше и невероятни глупости.

Ейтан усети, че моментът наближава, както ловецът подушва дъжда във вятъра и състезателят усеща, че точно в този ден ще катастрофира. Подушва мириса на кръвта върху асфалта. Но интуицията му не беше точно телепатична.

Беше си взел почивка в понеделник под предлог, че е болен. Прекара почти цялата сутрин в леглото. Послуша съвета на Симона и използва деня, за да се „успокои“. Седя на верандата до покритата с голям чадър бяла кръгла масичка, отпивайки айс-кафе. Прегледа вестниците от последните дни и блаженства под топлото пролетно слънце. Следобед отиде да посрещне Симона в „Махане Йеуда“, където хванати за ръка двамата напазаруваха прясно месо и зеленчуци от любезните собственици на сергии.

Вечерта, след като Ейтан се обади и отложи вечерята у семейство Баум, двамата си направиха празнична вечеря на скара и с помощта на две бири „Макаби“ Екщайн постигна нещо като спокойствие, тиха еуфория, каквато не познаваше от месеци. По-късно Симона се върна в болницата, където беше поела смяната на една колежка. Ейтан си пусна една комедия на видеото и се смя на глас със скечовете на комиците, подсвирквайки с уважение при каскадите.

В полунощ, към края на последните телевизионни новини, състоянието на Ейтан рязко се върна към каменно студената реалност. Бяха съобщили набързо и неясно за някакво убийство в Бейрут. Един от войнстващите ръководители на ФОП на име Абу-Мохамед бил екзекутиран в апартамента си. Подробностите и извършителите още не били известни.

Но Ейтан нямаше съмнения по отношение на екзекуторите. Той остана седнал пред телевизора още почти цял час, неподвижно загледан в таблицата на екрана, която по-късно изчезна и останаха само снежинките. Този екран се изпълни с хиляди образи от собствения му живот. Внезапно изпита лъжливата надежда, че не е допускал грешки, че последната му мисия е била напълно успешна. Но накрая отново го завладя чувството на вина заради провала.

Като че ли не можеше да преживее и ден, без настойчивият спомен за Мюнхен да се върне. Членовете на групата му, макар сега да бяха разхвърляни по света, се обаждаха редовно. Ети Данцигер, чийто образ му беше най-трудно да потисне, сега изникна в ума му.

Бейрут. Радваше се, че не е бил там, но после се почувства внезапно и силно депресиран, като контузен голмайстор, който току-що е видял отбора си да печели Световната купа по футбол. На сутринта, след неспокойно прекараната нощ, той изпита силното желание да си вземе още един ден болнични. Но накрая гордостта му го накара да стане от леглото. Сигурен беше, че отсъствието му след гневната тирада на Бен-Цион вече е подхранило мелницата за клюки в Управлението, и не му се искаше да създава впечатлението, че се е трогнал чак толкова от обидите на полковника.

Екщайн пристигна в „Личен състав“ точно в осем часа. Цвика, шофьорът-куриер, вече беше тръгнал по задачи и Екщайн седна на бюрото му, за да коригира написаните на принтера страници от последните интервюта. Юдит още не беше пристигнала и Екщайн взе уокмена от чекмеджето й, за да чуе новините, докато отпиваше от чашата с нескафе и пушеше.

Сутрешните съобщения вече даваха много подробности. Цитираха „чужди информационни източници“, според които Абу-Мохамед, един от последните оживели архитекти на „Касапницата на крайбрежния път“ от 1978 година и известен на западните разузнавателни служби като Черния принц, наистина бил убит в Бейрут. Екзекуцията, разбира се, беше осъдена като продължение на цикъла от насилия в Средния изток, но хвалеха операцията като съвършена заради хирургическия й професионализъм. Абу-Мохамед е бил убит в собственото му жилище в центъра на Западен Бейрут. Телохранителите му също са били убити, но съпругата и дъщеря му не били ранени, въпреки че се опитвали да предотвратят екзекуцията, закривайки мъжа със собствените си тела. Професионалният екип убийци пристигнал на местопрестъплението и се оттеглил в рамките на четири минути, като при това не е оставил нито веществени доказателства, нито жертви от своя страна.

Почти без изключение всички „чуждестранни източници“ сочеха, че това е израелска операция. Когато Ейтан свали слушалките от ушите си, даже не се нуждаеше от доказателства за това твърдение. Таванът се тресеше от стъпките на горния етаж и крушките трептяха върху кабелите си. Хората от Горния етаж са останали будни цялата нощ, при това със сигурност не са играли на карти.

На Ейтан му се прииска да си беше донесъл тапите за уши, защото днес по етажите щяха да се разменят доста щастливи поздравления, а на него не му се искаше да ги чува.

— Бокер тов.

Поздравът на Юдит, която влезе в стаята и затвори вратата, го стресна от замислеността. Тази сутрин тя изглеждаше ослепително, направо хвъркаща върху стройните си крака, и Ейтан не можа да сдържи усмивката си към нея.

— Добро утро и на теб — отвърна той и протегна ръка да й върне уокмена. — Взех го на заем. Надявам се, че нямаш нищо против.

Юдит хвърли черната си чанта върху бюрото и взе радиото.

— Ами ако имам?

— Няма да си Юдит — усмихна се Екщайн.

Момичето се поизчерви, но бързо успя да се успокои. Тя се мъчеше да не показва колко харесва по-възрастния си колега, но не можеше да заблуди никого. Сега се загледа в радиото, но всъщност не го виждаше.

— Значи вече си чул.

— Какво? — направи се той на неосведомен.

Тя смръщи вежди. Всички вече знаеха. Всеки, който има радио или телевизор, като се започне от министрите и се свърши с бедуините в пустинята Негев.

— Знаеш. За Бейрут.

— А, да — облегна се в стола си Екщайн и издуха облак дим. — Беше хубав крайморски град. Май че съм бил веднъж там. — Той примижа към тавана.

— Стига, Ейтан.

— Да, чух — предаде се Екщайн. Юдит все още беше твърде млада, не беше закоравяла от цинизма на придобития опит. Той подреди книжата пред себе си, като че ли цялата тази работа му се вижда съвсем скучна. — Добра операция. Сигурно са били англичаните или американците.

— Разбира се — усмихна му се отново Юдит. Екщайн внезапно осъзна, че в погледа й има известно съчувствие. Винаги мислеше за момичето като за дете, защото беше доста години по-млада от него, но сега виждаше, че е добре въоръжена психически с онези оръжия, с които всички жени поддържат самочувствието на мъжете. Сега разбра, че Юдит съвсем не е дете и сигурно отдавна не е девствена. Беше много красива и му приличаше на Симона заради дългата си черна коса, сини очи и стройно тяло.

— Юдит! — Той внезапно се изправи. — Боже мили, та ти си в униформа!

Внезапно се разтревожи за нея. Една от най-строгите заповеди на Бен-Цион беше никой, независимо от военния си чин, никога да не се появява в Главната квартира с друго освен цивилно облекло. А тя беше облечена в маслинената униформа, при това със сержантските нашивки на раменете.

— Знам. Не се шашкай — отвърна тя, зарадвана от тревогата му. — Не си ли чул?

— Не, не съм.

— Нови правила. Целият помощен състав вече е разпределен по списък, за да носи един ден в месеца униформата си. Чух, че това било идея на Бени Баум.

— Естествено.

— Бени казал, че е нормално. Във всяка сграда в страната непрекъснато влизат и излизат войници. Дори и по лична работа. Без тях никое учреждение на изглежда нормално. — Тя бръкна в чантата си и извади сандвич, увит в найлон. — Хитро, нали?

— Да. — Екщайн потропа с молива си по бюрото. — Такъв е Бени. — Но идеята наистина изглеждаше като на Бени Баум, на човек с ум на гросмайстор. Той винаги можеше да определи какво би си помислил врага и да предложи необходимата за случая стратегия.

Юдит стана, за да направи кафе.

— Искаш ли още?

— Разбира се. — Екщайн я наблюдаваше. Униформата беше с дълга до глезените зелена пола от дебел памучен плат. Съвсем наскоро снабдителният корпус беше заменил старите женски униформи, които включваха блузи и миниполи от тънък, сив плат, които разкриваха всички приятни извивки. — Повече ми харесваха старите униформи.

— Всички мъже казват така — отвърна твърде бързо Юдит.

— Здрасти. — Дани Романо влезе шумно. Празната му лула стърчеше между зъбите. — А, точно от кафе имах нужда.

— След миг — каза Юдит.

— Здрасти — поздрави го Екщайн.

Романо остави куфарчето си върху бюрото до прозореца.

— По-добре ли се чувстваш, Ейтан?

— Ходенето ме мъчи.

— Не виждам бастуна.

— И няма да го видиш повече.

— Браво, човече!

— Дани, ти чу ли? — попита Юдит, докато му подаваше чашата с вдигаща пара черна течност. Той я хвана в горния край, но въпреки това се опари и бързо я остави на бюрото.

— Ох! — размаха ръката си Романо. — Проклети руски евреи! — изруга той славянската традиция да се наливат горещи течности в стъклени чаши без дръжка. С този болезнен навик май никоя държавна институция не може да се справи. — Да, чух. Ицик днес ще бъде направо непоносим.

Като да беше повикал дявола, вратата се отвори и Хайнц изпълни отвора. Белезникаворусата коса на капитана беше рошава, неизмита и едва пригладена с пръсти, което му придаваше още по-откачен вид от обикновено. Често наричаха Хайнц „камата“ на Бен-Цион, защото той носеше с жестоко удоволствие най-неприятните нареждания на полковника. Например заповедите за преместване, за наказания и за понижаване в чин. Почти прозрачните сини очи на Хайнц бяха зачервени. Явно беше прекарал буден цялата нощ, поддържан само от кафето и адреналина.

— Началниците на отдели горе точно след петнадесет минути — изстреля Хайнц и погледна часовника си като взводен командир, който държи да изплаши войниците си. После погледна към Екщайн и отмести отново поглед към Дани. — Само ти, Романо — изрече той натъртено. — И си донеси чиста чаша. — След това си излезе и затвори вратата. В стаята настъпи миг смутена тишина, а после Екщайн изсипа моливите от чашката върху бюрото и я хвърли по вратата. Чу се силен удар, а чашката падна на пода.

— Добро утро, задник такъв — извика Екщайн. После погледна Юдит, която седеше напрегнато като изплашена котка върху стола си. — Извинявай — каза й той. Мразеше Хайнц най-вече защото няма собствено мнение. Беше като празен варел, огледално копие на настроенията и желанията на началника си.

Ако Бен-Цион беше харесвал Екщайн, Хайнц би прекарвал доста време да му лиже задника.

— И си донеси чиста чаша — промърмори Екщайн, имитирайки надутия тон на Хайнц. После взе един молив и опита да се съсредоточи отново в работата. В Управлението нещата се бяха променили твърде много и той се молеше това да е само временното влияние на амбициозен командир, а не показател за нарастваща национална грубост. Сега си спомни с меланхолична яснота как много отдавна, след една успешна мисия в Южна Франция, по време на която бяха взривени двама терористи в собствената им кола, групата му се беше разпръснала и събрала седмица по-късно в Йерусалим. Тук, след дълго съвещание, всички спонтанно тръгнаха към Западната стена, за да се помолят заедно — вярващи, агностици и атеисти — като един. Сега, в пълен контраст с онова време, когато хората на Ицик Бен-Цион убиеха някого, студеният командир събираше шефовете на отдели и разливаше шампанско като собственик на някой печеливш баскетболен отбор.

Екщайн ядосано остави молива и се облегна. Разтри челото си. Юдит се беше скрила зад компютъра си и печаташе. Чукането върху клавиатурата го дразнеше. Екщайн бутна стола си назад и се изправи.

— Отивам в барчето. Някой иска ли нещо за хапване?

Юдит поклати глава.

— Ейтан. — Романо го погледна изпод рунтавите си вежди. — Запази спокойствие. Става ли?

Екщайн се извърна до вратата.

— Знаеш ли какво, Дани? — Той повиши глас, но после се досети, че Романо не му е виновен за нищо. Затова заговори с потих тон. — Не ми пука, че не съм действащ. Така е. — Още щом го изрече, осъзна, че от доста време насам наистина беше така, но съвсем отскоро твърдението му отново започна да се превръща в лъжа. — Но направо подлудявам, когато някой се опитва да ми натрие носа.

Той излезе в коридора и се насочи към барчето. Ицик Бен-Цион вървеше бързо по коридора, следван от млад мъж, който носеше голям дървен сандък. Бен-Цион почти се спъна в един кабел за телексите, който се виеше по пода като черна змия в засада. Той веднага спря и удари с длан по първата врата, която му попадна. Оказа се, че е на „Легенди“, чийто персонал изобщо нямаше никаква връзка с комуникациите. Но за полковника това нямаше значение. За него всички, сврени в който и да било ъгъл на царството му, бяха потенциални жертви, щом го хванеше яростта.

Той наведе голямата си глава към открехналата се врата.

— Искам тези кабели да се махнат от пода още днес! Това да не ви е филмово студио? — След като се накрещя, той тръшна вратата.

— Да не повярва човек — измърмори си Екщайн. — Каква мелодрама!

Бен-Цион продължи победния си марш, минавайки покрай Екщайн, сякаш някога незаменимият му ръководител на оперативна група е безплътно привидение. Екщайн спря, запали цигара и я захапа силно. Бръкна дълбоко в джобовете на кафеникавите си панталони и се помъчи да се задържи изправен. В края на коридора до дългата маса, върху която се поставяха незасекретените материали и броевете на сутрешните вестници, се беше събрала малка тълпа. Мъжете и жените си подаваха изрезки от вестници и четяха на глас заглавията от „Маарив“ и „Йедиот“. Екщайн тръгна напред, усещайки щракането в коляното да го пронизва чак в корема.

Стегна се психически, докато минаваше покрай масата, където не по-малко от осем човека говореха разпалено за операцията в Бейрут. Пнина от „Легенди“ вдигна поглед към Ейтан и му се усмихна широко.

— Добро утро, Бавария!

Екщайн успя също да й се усмихне.

— Добро утро.

Тя вдигна заглавната страница на вестника.

— Видя ли това? — попита го весело.

Екщайн махна с ръка.

— Четох ги всичките от кора до кора — излъга той. Като млад десантчик в края на 70-те години веднъж си беше направил труда да прочете отразената във вестника операция в Ливан, дело на собствената му рота. Но веднага разбра колко откъсната от реалността е журналистиката. По-късно след операциите на екипа му в Европа той с учудване установяваше, че репортажите за събитията са по-скоро измислица, предположения и чиста фантазия.

— Вярваш ли на тези французи? — цъкна с език Пнина, докато Екщайн отминаваше.

Той се досети какво иска да каже тя. Европейците вероятно в хор обвиняват Израел за предполагаемите му действия.

— Че ти какво очакваш от хора, които отстъпиха Париж на нацистите без нито един изстрел? — отговори й той.

— Да — съгласи се друг. — Обаче под масата те тайничко ръкопляскат.

— Стига де — обади се друг глас. — Нека поне им благодарим на французите за онова, което правят под масата.

Ейтан продължи напред. Разговорът придоби порнографски характер.

Той стигна в барчето и се тръшна на един стол. Помещението беше изпълнено от сутрешните кафеджии, много от които бяха разтворили вестници и радостно коментираха събитието. Между тях нямаше нито един оперативен агент, но като поддържащ персонал всички се гордееха с всеки успех на Управлението. Днес повече от всякога Екщайн се почувства съвсем не на място, при това именно защото съзнаваше, че сега точно тези са истинските му колеги.

— Кафе, майн хер?

Бени Баум се появи измежду тълпата. Блестящото му теме грееше като луна.

— Добро утро, Бени — усмихна му се тъжно Екщайн. — Не, благодаря. Стига ми кафето за днес. Сядай.

Баум се настани до масата. Отпи от чашата си и дръпна от цигарата.

— Как се чувстваш?

— Съжалявам за снощи, Бени. Истината е, че просто не ми се искаше да бъда в компания.

— Няма защо да се извиняваш. Но ми отговори на въпроса.

Екщайн погледна бившия си оперативен командир. Човек не може да излъже Бени. И да се опиташ, той те хваща веднага, а след това изтръгва истината.

— Чувствам се гадно. Особено когато Ицик горе се дуе като идиот.

— Честен отговор — изтри потта от темето си Бени. — Егоистичен, но честен.

— Радвам се, че операцията е успешна — побърза да добави Екщайн. — Но не знам колко още ще понеса да бъда наполовина оперативник, наполовина чиновник като сега. Дни като днешния са трудни за мен. Това е.

— Кой искаше бъркани яйца? — извика момичето зад бара. — Изстинаха вече.

Бени я изчака да млъкне и се наведе близо до Екщайн.

— Слушай, казах ти, че ще се опитаме да ти оправим положението. Трябва да си търпелив.

— Така ми казва и Симона. Знам, искаме да си имаме дете и затова трябва да издържа поне до частична пенсия. Но в този момент предпочитам да стана шофьор на някой идиот. Писна ми да куцукам тук като сакат призрак. — Екщайн смачка цигарата си, а Баум цъкна с език и поклати глава. — Решил съм, Бени. Ще си поискам правата. Днес.

Бени се ококори.

— Днееес? — Той завъртя пръст до слепоочието си. — Иштагата!^[1]

— Не, не съм луд. Точно сега е моментът. Днес Ицик ще се дуе и няма да иска да ме изслуша, но може би това е единственият момент, който ми се отдава.

— Шефовете на отдели! — изкрещя някой в барчето. — Дългът ни зове. — Няколко души станаха и тръгнаха да излизат.

Баум погледна часовника си.

— Ейтан — каза той. — Ти си младо и инат копеле, но аз те обичам. — Той се измъкна от стола и се изправи като прусак. — Но съм длъжен да ти кажа, като твой приятел и по-висш офицер, че съвсем не одобрявам подобни действия.

— Ще го направя, Бени — отвърна Екщайн. — Днес. Сега.

— Ще те подкрепя — почти в същия миг го увери Бени.

— Така си и мислех — усмихна се Екщайн на майора.

— Но изчакай поне половин час.

Екщайн погледна часовника си.

— Добре. Половин час.

Преди да тръгне към вратата, Бени постави месестата си длан върху рамото на Екщайн.

— Ако синовете ми станат като теб — каза той, — аз много ще се гордея с тях.

— Бени — повика го Екщайн, когато той се отправи към вратата. — Забрави да си вземеш чиста чаша.

— Аз не пия на погребение — отвърна Баум и излезе за съвещанието при Ицик Бен-Цион.

 

 

Съвещателната зала на последния етаж не можеше да се сравнява с онези в банките, но по израелските държавни стандарти беше луксозна. Прозорците бяха покрити с дълги завеси от зелен брокат и за разлика от примигващото флуоресцентно осветление тук светеха стенни аплици. Върху пода нямаше килим, но дългата тикова маса, около която можеха да седнат удобно двадесет души, блестеше от чистота. Вместо обикновените метални сгъваеми столове тук имаше скъпи, въртящи се тапицирани канцеларски кресла, макар и без странични облегалки. В единия край имаше телевизионен монитор, видео и сгъваем екран за прожектиране на филми. Върху статив беше поставен голям тефтер с късащи се листа със синя пластмасова чашка за цветни маркери.

Залата беше пълна с дим от лули, цигари и пури, а голяма част от масата беше покрита с броеве на сутрешните вестници, празни чаши от кафе, листи от телекси и компютърни разпечатки. На някой явно му беше натежал пистолета, защото го беше оставил до празна чаша от шампанско. Това беше единственият предмет, който превръщаше тази зала от място за размисли в армейски лагер.

В залата имаше две жени и единадесет мъже. Всички те бяха началници на отдели или заместниците им. Не присъстваше никой от оперативните агенти или ръководителите на екипи, тъй като всички, които са били в Бейрут, сега даваха отчет в някоя далечна тайна квартира. Съвещанието, или по-скоро празненството, както би го нарекъл Бен-Цион, вече приключваше. Повечето от началниците бяха станали от столовете, събираха бележките и книжата си и доста от тях изглеждаха в леко приповдигнато настроение от тежкия нощен труд, завършил със сутрешната чаша шампанско. Израелците по природа не налитат на алкохол и обикновено той упражнява върху тях бърз и замайващ ефект.

С изключение на секретарката на Бен-Цион никой в залата не беше по-млад от тридесет години и нямаше някой с по-нисък ранг от капитан. При нормални обстоятелства изморените офицери биха бързали да се върнат в кабинетите си, където да успеят да дремнат поне един час. Но явно успешни дни като този бяха редки и затова те се задържаха. В далечния ъгъл стояха трима мъже, които цъкаха с език и на висок глас изказваха симпатиите си към началниците от ЦРУ.

Американците бяха помолени за услуга по повод бейрутската операция и един специален кораб, прикрепен към Шести американски флот, беше заглушил руските комуникации пред ливанските брегове цели шест тревожни часа. Но нещастните американски разузнавателни служби непрекъснато биваха нападани от американската преса. Затова, когато вземаха успешно участие в някоя антитерористична операция, на тях не им се разрешаваше да си го признаят.

В друга част на залата Бени Баум разговаряше с приятна възрастна жена на име Силвия, която ръководеше шифрованата телексна и телеграфна връзка. Той беше седнал върху заседателната маса и размахваше ръце, а жената се смееше и го караше да слезе, за да не му удържат цената за нова маса от месечната заплата.

В дъното на залата до белия екран стоеше Ицик Бен-Цион и разговаряше с униформен генерал-майор. Офицерът беше висок колкото Бен-Цион, със сива коса и величествена красота. Това беше Амнон Цамир „Рош АМАН“ — шефът на израелското военно разузнаване. Ако някой беше предупредил Ейтан Екщайн за присъствието на Цамир, той може би нямаше да избере този момент, за да влезе в залата за съвещания.

Дървената врата се отвори внезапно и отвън се чу спор. Служителят от охраната на втория етаж беше поставен там, за да не допуска на съвещанието непоканени хора от персонала.

— Това е само за началник-отделите, Бавария — каза умолителен глас.

— Ми застреляй ме бе, Мошико. — Ейтан влезе в залата и затвори вратата. Всички глави се извърнаха към него и той изобрази оптимистично настроение, макар да не се усмихваше. Вдигна ръка, като че ли държи невидима чаша с шампанско. — Честито на всички — добави той.

— Благодаря — отговориха няколко души.

Екщайн тръгна изправен покрай едната стена. Насочи се към Ицик Бен-Цион, който му хвърли един поглед и се върна към разговора си с генерал Цамир. Хайнц, който стоеше до Бен-Цион като камериер на прием, изгледа Екщайн с неприкрита омраза.

Екщайн спря близо до Бен-Цион. Бени Баум се смъкна от масата и се приближи.

— Извини ме, Ицик — каза Ейтан.

Бен-Цион въздъхна и бавно се извърна към капитана.

— Имаме съвещание, Екщайн.

— Само исках да кажа „честито“, Ицик — усмихна се Екщайн. — Беше страхотна операция.

Гордостта беше слабата страна на Бен-Цион. Извиването на устните показа леко удоволствие от комплимента.

— Благодаря, Екщайн.

Ейтан протегна ръка за поздрав и полковникът беше принуден да я поеме. Капитанът стисна силно и задържа ръката му.

— Струва ми се добър момент, за да решим един дребен проблем — каза той.

Бен-Цион веднага се смръщи.

— Едва ли времето и мястото са подходящи за такова нещо.

Намекът на полковникът беше ясен, но Ейтан нарочно не погледна към генерал Цамир. В израелската армия фамилиарността между чиновете може да бъде в полза на човека, ако се използва внимателно.

— Ще бъда кратък, Ицик — каза той. — Имам нужда от промяна. Трябва да започна отново да се развивам.

— Ще говорим за това по-късно — натъртено отговори Бен-Цион и издърпа ръката си.

— Поне веднъж в живота си бъди щедър — изръмжа Бени Баум иззад рамото на Екщайн.

Полковникът облиза устни. Не биваше да го принудят да изглежда жесток пред очите на началника му.

— Какво има? — почти изсъска той.

„Добре — помисли си Екщайн. — Сега е почти в капана.“

— Имам нужда от повече активност. Бюрото направо ме потиска. Трябва да накарам мозъка и тялото ми да се раздвижат отново.

В залата настъпи гробна тишина. В Управлението беше добре известна предишната репутация на Екщайн и въпреки Богенхаузен всички, които го познаваха, все още изпитваха голямо уважение към ранения воин.

— В момента няма нищо подходящо — каза Бен-Цион.

Началникът на отдела по обучение се обади смело откъм другия край на масата:

— Ние можем да го използваме в курса по внедряване.

— Новобранците нямат нужда от съветите за провал, Ели — изсъска Бен-Цион.

— Ей, чакай малко, Ицик… — Бени Баум вече беше почервенял.

— Извинявай — намеси се генерал Цамир и се обърна направо към Екщайн. — Ти не си ли Ейтан Екщайн?

— Да, аз съм.

— Мюнхенският проблем, прав ли съм?

— Да.

Цамир се обърна към Бен-Цион:

— Този човек е талантлив командир, Ицик. Баум е прав за щедростта и днес със сигурност е точно ден за такива постъпки.

Полковник Бен-Цион беше притиснат. Разярен, но без друг изход, освен да се подчини.

— Добре, Екщайн. Сега няма свободни длъжности и на мен си ми нужен в „Личен състав“. Но можеш да започнеш известна физическа подготовка. — Той щракна с пръсти към Хайнц, който продължаваше да стои, втренчил поглед в Екщайн и Бени Баум. — Хайнц, обади се във „Уингейт“. Изпрати Екщайн при тях. Може да започне днес следобед.

Това не беше точно онова, което се искаше на Екщайн, но въпреки това беше малка победа.

— Благодаря, Ицик — каза той, а после се обърна умишлено към Цамир. — Благодаря и на вас, генерале. — Това сложи печата на споразумението. Свидетелите, подкрепата на главнокомандващия. Бен-Цион нямаше да може лесно да отмени заповедта. Екщайн се извърна да си тръгне, а Бени Баум го потупа по рамото.

Вратата се отвори и влезе един офицер-свързочник. Беше от личния състав на Амнон Цамир и се обърна направо към генерала.

— Амнон^[2], телефоните звънят, та се късат. Журналисти, радио, телевизия. Какво, по дяволите, да им казвам?

— Амиии… — Генералът вдигна глава и погледна към тавана. — Искаме всички да разберат, че сме били ние, нали така?

— Да. Ама какъв да бъде официалният отговор на АМАН?

Амнон Цамир се ухили.

— „Без коментар“.

 

 

— Изигра го идеално, получи се и това е чудесно — каза Бени Баум. — Но сега ще трябва да се снишиш.

Баум и Екщайн подскачаха по стълбите към втория етаж. Всъщност Бени подскачаше, а Екщайн накуцваше с помощта на парапета, но и двамата стъпваха леко, като се имат предвид килограмите на Баум и нараняванията на Екщайн.

— Стана благодарение на теб — каза Екщайн.

— Глупости. Аз само ръмжах където трябва. Чу ли какво ти казах току-що?

— Да, хер майор.

— Сериозно говоря, Ейтан. Поставил си пръста където скърца вратата, и сега трябва да се държиш като добро момче. Просто не му се мяркай пред очите, а ние ще се постараем да не скучаеш следващата година и половина. — Баум размахваше ръце и стискаше юмруци, за да подкрепи думите си.

— Всичко е наред, Бени — увери го Екщайн. — Нямам нужда да отивам отново на оперативна работа.

— И докато Ицик е тук, никога няма да идеш.

— Добре. Аз и не искам.

Двамата стигнаха площадката. Мошико се беше върнал на бюрото си. Когато видя Екщайн, той поклати недоволно глава.

— Много ти благодаря, Бавария.

Екщайн се усмихна сухо на младия служител от охраната.

— Не биваше да ме пускаш да вляза, Мошико.

— Като че ли можех да те спра. Ти беше като някакъв проклет товарен влак.

— Извинявай. — Екщайн отмина, последван от Баум.

— Сигурно няма да получа отпуска цял месец! — извика подире му Мошико.

— Ще кажа на гаджето ти, че си на секретна мисия — отвърна му през рамо Екщайн.

— Настроенията ти са опасни — отбеляза Бени. — Също като на нашия командир.

— Не ме обиждай. Аз поне веднъж по пълнолуние изпадам в добро настроение.

Коридорът се беше изпразнил. Сутрешната възбуда се успокои под товара на нормалния работен ден и хората се завърнаха в кабинетите си. Двама електротехници лазеха по пода и прибираха кабелите, в изпълнение на нареждането на Бен-Цион.

Когато Баум и Екщайн приближиха „Личен състав“, видяха Дани Романо да ги чака до отворената врата. Обикновено оптимистичното му изражение беше заменено с мрачен поглед и той неспокойно въртеше празната си лула в ръце.

— Бени. Ейтан. Влезте за малко.

Той влезе в кабинета и задържа вратата. Баум и Екщайн се спогледаха въпросително, но го последваха. Юдит се беше изправила и тъкмо вдигаше чантата си. Тя погледна Екщайн, докосна го по ръкава и излезе.

— Не бързай, Юдит — извика Романо подире й. — Имаш най-малко половин час.

— Какво става? — попита Екщайн.

Романо отиде до бюрото си. Обърна се и седна прегърбен в края му. Продължи да разглежда лулата си. Когато вдигна поглед, видя Бени и Ейтан да го гледат очаквателно. Победните им усмивки от сутрешното съвещание бързо изчезваха.

— Е? — изръмжа Баум. — Имам си работа, Дани.

Романо въздъхна.

— Току-що се получи кодирана телеграма от консулството ни в Ню Йорк. Засега знам само аз. Силвия ме уведоми предварително, за да мога аз пръв да го кажа на вас двамата.

Баум и Екщайн продължаваха да го гледат с недоумение. Романо събра смелостта си.

— Цвика Пърлман е мъртъв.

Екщайн изстена остро, като че ли някой го беше ударил силно. Той се извърна и тръгна към един от столовете. После спря. Болката като горещо желязо прониза крака му и той не можеше да го свие. Извъртя се върху него като върху шиш и отново се обърна към Романо.

— Повтори — прошепна той.

— Цви Пърлман. Бил е убит в Манхатън.

Бени Баум стоеше като вкаменен. После бавно бръкна в джоба си, извади две цигари, запали ги и подаде едната на Екщайн, без да го гледа. След това сви пръсти като за молитва и ги постави върху катарамата на колана си.

— Подробности — кратко каза той.

Романо задъвка мундщука на лулата си.

— Не са много. На пръв поглед е била катастрофа, но нашите хора от сигурността са решили първо да ни уведомят, а после да разследват.

Кръвта пулсираше в главата на Екщайн. Той напрегнато се облегна на бюрото и обхвана гърдите си с ръце.

— А Лиза знае ли, Дани? — прошепна той.

— Тя е била в Ню Йорк заедно с него. Той учеше в Нюйоркския университет. И децата им са там. Знаете, че той беше напуснал официално работа.

— Да — потвърди Бени. — Знаем.

Екщайн смукна дълбоко от цигарата и изпусна дима със силна кашлица. Свали цигарата от устните си с трепереща ръка и я хвърли на пода.

Хари Вебер. Толкова отдавна познаваше този човек под това име, че му се струваше Цвика Пърлман да е съвсем друг човек. Но беше един и същ. Хари. Цвика.

Ейтан беше губил другари и преди, но главно в униформи, когато всички бяха десантчици, които се хвърляха в сражения и нападаха с яростта на стремителната младост. Но в „Специални операции“ смъртта не беше често срещано явление. А особено Цвика Пърлман като да беше благословен с особена светлина, младост и оптимистична бързина, които изглеждаха неподвластни на такива банални събития като смъртта.

Хари Вебер. Толкова много бяха преживели заедно. Екщайн се запозна с него още по време на първите етапи на вербуването им. Пърлман беше приет в доста напреднала възраст. Като войник в редовната пехота, той беше оживял въпреки ужасните изпитания на войната. Беше преживял сирийската обсада на бункера си върху Голанските възвишения през първата седмица на войната „Йом Кипур“^[3]. Може би фактът, че Пърлман все още можеше да се усмихва весело след подобна травма, беше причината, спечелила му симпатиите на строгата комисия.

Екщайн потърси в паметта си откъси от живота на своя приятел. Спомни си, че Цвика е роден във Виена, живял е там до юношеските си години и е бил изпратен след това в Израел от възрастните си родители, които не виждали бъдеще за единствения си син в европейската страна, която не толерира твърде евреите си. И макар Цвика да се беше превърнал в истински „кибуцник“^[4], щом си свалеше шапката, той можеше да се превърне в типичен австриец от средната класа с грубите маниери и език на кореняк-виенчанин. Сигурно точно израстването във Виена даваше на Цвика Пърлман шизофреничния талант да се превърне в Хари Вебер — весел, но обикновен човек, който има вида и излъчването на кабаретен артист от следвоенна Виена.

Точно с този Хари Вебер Ейтан и Бени бяха споделяли много от сложните си мисии. Точно този Хари Вебер винаги действаше с усмивка, готов за шеги дори и в най-напрегнатите ситуации, импровизатор, който в последния момент можеше с комичен апломб да извади от шапката си някой трик. Точно този Хари Вебер обичаха безрезервно всички членове на екипа.

„Номерът с камиона“ на Хари в Богенхаузен беше последното му професионално изпълнение. Той се беше измъкнал от Мюнхен с апломб и в последвалата „дисекция“ се беше отървал от обвинения. Но фиаското в Богенхаузен беше подействало като катализатор за Хари и той напусна с чест. Неговият кибуц, намиращ се близо до Ашхелон, му дължеше една година в чужбина и той взе жена си Лиза заедно с двете малки дъщери и замина за Съединените щати.

Екщайн искаше да попита Дани за повече подробности, но когато се сети за Лиза и децата, направо изгуби гласа си.

Бени проговори и заради двамата.

— Катастрофа — каза той. — Сигурни ли са?

— Почти сто процента — отвърна Дани. — Товарел е багажа в колата, за да ходят на екскурзия. Някакво такси се забило в него. Полицията в Манхатън твърди, че шофьорът е в болница, в шоково състояние. Бил някакъв арменец, който едва говори английски.

— Проклети нюйоркски шофьори — изплю се Баум.

— Същите като йерусалимските — потвърди тъжно Романо.

Екщайн се изпъна. Чувстваше се много нестабилен и се хвана с една ръка за бюрото. Обърна се към Бени, който го погледна тъжно. И двамата имаха нужда да кажат по нещо. Може би добри думи или молитва. Но всъщност нещата бяха много по-сложни.

— Бени — прошепна Екщайн. — Имам нужда… Трябва да изляза на въздух.

— Аз не съм ти шеф, Ейтан.

— Днес той изобщо няма шеф — каза Романо. — Отивай.

Ейтан и Бени продължаваха да се гледат.

— Мога да се обадя на Райнер — каза Баум. — Също на Петер и на Франси.

— Аз ще кажа на Ети — прошепна Екщайн.

— Но днес трябва все пак да отидеш в „Уингейт“, Ейтан — предупреди го Бени. — Не забравяй и провери в колко часа ще започне тренировката ти.

— Ще се явя навреме.

— Добре.

— Цвика Пърлман — каза накрая Бени. — Благословена да е душата му.

— Хари Вебер — изрече Екщайн, докато излизаше накуцвайки от стаята.

 

 

Ети Данцигер живееше в сърцето на Тел Авив. Тоест живееше там винаги, когато се намираше в страната. Апартаментът й беше на третия етаж на блок, разположен в сенчеста странична уличка, недалеч от кръстовището между булевардите „Соколов“ и „Дизенгоф“ и само на четири пресечки от брега на морето. „Дизенгоф“ е вероятно един от най-приятните за общуване булеварди в Средния изток. Двата му километра са очертани с оживени открити кафенета, пред които преминава нестихващият парад на красиви израелки и европейки, горди от външния си вид и скъпите дрехи. Но не бурният нощен живот или примамката на Средиземно море бяха привлекли Ети в Тел Авив. Просто това беше единственият израелски град, където тя се чувстваше в удобна анонимност. Нейното тихо пристанище сред морето на общността, в която всеки е нечий далечен роднина, приятел или познат от военната служба.

Апартаментът на Ети не изглеждаше като временно жилище. Имаше голям и добре обзаведен хол, който продължаваше в изискана спалня с дантелени завеси. Тя можеше да се отдели чрез две фини, плъзгащи се врати. Другият край на хола водеше към кухня-трапезария. Хладилникът и газовата печка бяха на не по-малко от двадесет години, но работеха и макар пластовете боя върху светлите високи шкафове да не можеха да преброят годините си, всичко блестеше от чистота. Единствената баня беше доста малка, но имаше всичко необходимо, а душът към европейската вана вътре можеше да се окачи на стената, за по-голямо удобство.

Внимателното око, достатъчно добре запознато с местната текстилна промишленост, от пръв поглед би забелязало, че повечето от вещите на Ети не са от израелски произход. Възглавници, покривки, украшения и дори повечето от домакинските съдове бяха от различни европейски страни. Книгите и списанията бяха главно на английски, немски и френски, но тъй като повечето израелци знаят поне два или три чужди езика, това не би направило особено впечатление на никого, освен ако не прегледа етикетите с цените, за да разбере, че са купени в чужбина.

Единственият истински намек за естеството на професията на Ети беше колекцията й от произведения на изкуството. По стените нямаше снимки, а само оригинални картини с маслени бои, акварел или въглен. Темите им бяха европейски градове и пейзажи, някои почти фотореалистични, а други граничещи с неразбираем импресионизъм. Тук някой заснежен парк в Лондон, там обвитата в мъгла Айфелова кула, сграда върху бял плаж в Лисабон, обсипан с многоцветни рибарски лодки или тихо кварталче в Мюнхен…

Нито една от картините не беше подписана, но всички бяха оригинален Данцигер.

Последното доказателство на призванието на Ети беше малка бронзова масичка върху тънки крачета с колелца. Повърхността й беше огледална и отразяваше етикетите на бутилките „Курвоазие“, „Дюар“, „Харви“ и „Вайнбранд“, които се пъчеха отгоре й. За израелски дом това представляваше доста необичайна колекция.

Ети седеше в голямо, тапицирано кресло с малка чаша ледена „Столичная“ в ръка. Босите й крака бяха свити под нея. Беше се завърнала преди повече от месец в Израел. Дните бяха топли и само след няколко дълги разходки по плажа краката й под късите сини шорти бяха хванали тен. Беше облякла дълга бяла тениска с навити до раменете ръкави. Русата й коса се спускаше на дълга къдрава опашка върху врата й, а тя гледаше с неподвижен поглед към далечната стена. Блестящите й сини очи бяха широко отворени, като че ли твърде отрано са видели прекалено много.

Обаждането на Ейтан я беше шокирало. Тя отново беше отказала пушенето, но гласът му и скръбната новина едва не я накараха да излезе на улицата и да си купи цигари. Но после се спря на водката, която май нямаше особен ефект.

Хари Вебер.

На Ети й се искаше да забрави Богенхаузен и до този момент се беше справяла доста добре.

Задачата й в операция „Флейта“ изискваше тя да остане на мястото си след удара. Трябваше да поддържа прикритието си, да наблюдава отзвука и дори ако е възможно, да събере разузнавателна информация по отношение на местното разследване. Катастрофалната смърт на невинния Мохамед Наджиз не би шокирала никого от началниците на Ети, ако тя си беше заминала веднага. Но тя остана и изпълни задачата си. Когато накрая я повикаха да се върне в Тел Авив, вероятно точно тази демонстрация на чист професионализъм я предпази от иначе неизбежната ярост на Ицик Бен-Цион.

За разлика от повечето членове на екипа кариерата на Ети не беше опетнена или помрачена от Богенхаузен. Даже напротив, защото към талантливите жени в израелската разузнавателна общност за разлика от мъжете се отнасят като към принцеси, които получават повече вярност и уважение от където и да било другаде в живота. Като жени те могат да получат достъп до места, където никой мъж не може да припари, да накарат и най-подозрителния човек да се отпусне, да използват инстинкти и интуиция, каквито другарите им мъже не притежават. Тяхната идентичност се пази ревниво дори и от служителите във високите ешелони на Мосад и АМАН. През изминалите две години на Ети не й се наложи дори да стъпи в Главната квартира. Разпитваха я и разговаряха с нея само насаме и извън сградата.

Тя беше успяла да напъха Богенхаузен някъде в дълбините на ума си. След това беше участвала под дълбоко прикритие в три дълги операции и това също бе помогнало. Но не беше необходимо много, за да се върнат мислите й към онази скръбна зима в Мюнхен. Хари Вебер беше мъртъв. Искаше й се да забрави Мюнхен, но никога нямаше да забрави Цвика Пърлман, нито пък някой от бойните си другари. И най-вече никога не би могла да забрави Ейтан Екщайн.

Ейтан. Той скоро щеше да пристигне. Истинското име на Ети беше Тамар Шошани и тя се опитваше да свикне отново с него, с начина, по който го произнасяха хората, с леката изненада, когато някоя съученичка я повикаше на улицата. Сега обаче щеше да дойде Ейтан, да я нарича Ети и целия цикъл от потиснати емоции да се завърти отново.

Във всяка друга дейност, ако бяха колеги в което и да било друго държавно учреждение или гражданска фирма, Тамар Шошани и Ейтан Екщайн накрая със сигурност щяха да се оженят. Макар вероятно да е вярно, че противоположностите се привличат, има милиони двойки, чийто съюз доказва обратното. Ейтан и Тамар имаха много общи черти. И двамата бяха с еднакъв тен и цвят на косата, имаха сходен темперамент и бяха от германски произход. И двамата притежаваха цинично чувство за хумор и можеха да продължават да работят дори и под силен психологически натиск. И двамата веднага усетиха взаимното привличане, но в израелската разузнавателна общност съществуват суперстроги правила, които не могат да бъдат нарушавани. На оперативните агенти независимо от обстоятелствата беше забранено да имат връзки помежду си. Агентите бяха поощрявани да си създават връзки с помощния персонал, дори и „да се женят вътре в семейството“, което облекчава много напрежението от спазването на тайни в дома. Но двама оперативни агенти? Никога! Това би предизвикало напрежение, разсейване и дори опасна уязвимост, ако случайно някой от двамата бъде взет за заложник или изпадне в друга опасност.

Ейтан и Тамар знаеха правилата и много внимаваха да се държат на дистанция. Имаха само една възможност — да напуснат АМАН, за да могат да се оженят. Но по онова време никой от двамата не беше готов на подобна стъпка. Само веднъж, по време на мисия в Северна Африка, те бяха спали заедно. Това остана тяхната най-дълбоко пазена тайна. Скоро след това по време на изследвания с детектора на лъжата иглата на уреда на Тамар беше подскочила рязко, когато споменаха името на Ейтан Екщайн. Тамар каза на Бени Баум, че ако започнат да я разпитват по този въпрос, ще трябва да я уволнят. Затова въпросите бяха преработени и тестът проведен повторно, без този път да се споменава името на груповия й ръководител.

Докато Ейтан лежеше в гипс в „Асаф А-Рофе“, Тамар на няколко пъти се съблазняваше да напусне текущата си мисия и да се върне завинаги в Израел независимо от професионалните последици. Но се въздържа, а когато започна да проучва възможностите, Симона беше заела твърдо мястото си и вече беше късно.

Остър звън откъм входната врата. Тя остана на мястото си и само извика „влез“.

Ейтан влезе в апартамента. Той изглеждаше твърде различно от Тони Екхард без европейските си дрехи и бледия зимен тен. Беше облечен във всекидневни местни дрехи — с ризата над памучния панталон и леки обувки, с тен на лицето и още по-изрусяла от пролетното слънце коса.

Освен това очите му бяха изгубили твърдостта на погледа, който придобива оперативният агент след дългите месеци на постоянни стратегически пресмятания.

Той затвори вратата с гръб, облегна се на нея и я погледна.

— Здравей, Ети.

Да, гласът му изрече псевдонима й точно както го очакваше.

— Здрасти, Тони. — Името му й се стори странно, изречено тук, в Тел Авив. Но те двамата бяха работили заедно и споделяли тайни в един личен свят, за който не знаеха дори и началниците им. Тони и Ети.

Екщайн беше решил, че никога вече няма да я докосне, няма да има целувка по бузата, нито даже и ръкостискане. Но смъртта на Хари правеше този платонически екстремизъм напълно неподходящ. Ако не с друго, смъртта на другаря трябваше да бъде почетена най-малкото със сбирка на оживелите.

Екщайн пристъпи напред. Ети веднага забеляза накуцването. Нямаше как да не го забележи. Това я накара да стане. Тя се приближи към него и двамата останаха дълго време прегърнати, поклащайки се мълчаливо като два стръка, полюшвани от вятъра.

Накрая седнаха в двата края на дивана. Ети изтри очи с длан и показа към масичката с напитките.

— Да, каквото и да е — каза Ейтан. — Но не много.

Тя се изправи да му донесе чаша.

— Значи е било катастрофа? — Като професионалистка, Ети зададе точния въпрос веднага, щом се върна в хола.

— Да. — Той взе чашата и отпи. Пътуването от Йерусалим му се беше сторило безкрайно, а преминаването през долината Айелон особено мъчително. Студеният джин с тоник му дойде като благословия.

— Какво казва Ицик? — попита Ети.

— Не знам. Тръгнах веднага, след като Дани каза на мен и на Бени.

— Кой Дани?

— Романо. Но ти познаваш Ицик. Ако те харесва и умреш от рак, даже и десет години след като си се пенсионирал, пак ще каже, че българите са го сторили. Но ако не те харесва, ще каже, че си пушил твърде много и си заслужаваш да пукнеш.

Ети се поусмихна, но думите му не успяха да я разсмеят. Тонът на Ейтан разкриваше по-дълбока мъка и болка, отколкото когато и да било.

— Ти как си? — попита тя.

— Както ме виждаш — усмихна се той. — Бързам да се уволня, но все не стигам дотам. — Той показа главата си и врътна длан. — Но да забравим за мен. Ти как си? Изглеждаш чудесно.

— Благодаря.

Настъпи момент на притеснено мълчание, в който и двамата разбраха, че отново виждат другия без дрехи в тъмната спалня на мрачния хотел в Мароко.

Ети се изправи и включи радиото, без да си прави труд да го нагласи на определена станция. Беше просто навик на оперативен агент, който Ейтан забеляза с някакво особено удоволствие, и й се усмихна.

— Хари беше един от любимите ми хора на тази земя — въздъхна Ети, докато си наливаше още водка.

— Много от нас ще казват това през следващите няколко дни.

— Но аз го мисля.

— Да. Аз също.

— Можем ли да отидем на погребението? — попита Ети.

— Аз мога. Но за теб, Ети, не знам.

Тя се замисли за миг.

— Мисля, че ще отида на гроба му по-нататък.

Да имаш успех в Играта означава да ти се налага често да плащаш не висока, а направо жестока цена. Понякога не можеш и да скърбиш нормално.

— О, Хари — въздъхна Ейтан и облегна глава върху дивана. — Цвика…

— Какво друго име използваше той? — опита да си спомни Ети.

Екщайн внезапно се разсмя.

— Всъщност веднъж за около седмица се опита да използва Адолф. Спомняш ли си? Бени накрая го накара да се откаже, защото ние се хилехме винаги, когато се обърнехме към него.

Ети също се засмя. През следващия час двамата говориха за Хари Вебер във всичките му форми и превъплъщения, за неговата мъдрост и хумор. Скърбяха за него, както приятелите скърбят, откакто свят светува, спомняйки си всеки епизод, събирайки образите и скърбите, като ги сглобяват след мълчалива благословия.

В 2:15 Екщайн се изправи с мъка.

— Всъщност имам да свърша нещо днес — каза той сухо. — Ицик ме изпраща на тренировки.

— Добре — отвърна Ети.

— Мисля, че е по-скоро физическа терапия, но е по-добре, отколкото да му седя под носа.

Ети го спря, преди да е стигнал вратата. Тя го дръпна за ръкава, повдигна се на пръсти и го целуна леко по бузата. Екщайн я погледна.

— Ще ни дойдеш ли на гости? — попита той.

— Бих се радвала да се запозная със Симона.

— Обаче тя знае за нас — предупреди я Екщайн.

Ети се изненада от степента, в която се почувства предадена. Щом като жената на Ейтан знае за нея, за тях, това означава, че тайната им връзка е загубила своята важност за Ейтан.

— Онова няма значение — каза тя, чувствайки се глупава и емоционална. Бързо свали ръката си.

— О, не, има — отвърна Ейтан и я погледна право в очите. — Поне за мен има…

Уязвимостта не беше черта, която Ети да е забелязвала в Ейтан, и тя веднага унищожи ревнивия й рефлекс.

— За мен също — призна тя и наведе очи.

В този дълъг миг и двамата осъзнаха, че няма значение дали се докосват или не, дали са близо един до друг или на голямо разстояние. Ети и Тони, Тамар и Ейтан, бяха свързани като спомена и мъката. Ейтан вдигна ръка и я погали по бузата.

— Довиждане — усмихна й се той и тръгна.

Ети затвори вратата. Остана дълго време права в хола си върху хладния бял паркет.

 

 

Институтът за физическа култура „Уингейт“ се намира на морския бряг между Тел Авив и Хайфа, само на няколко километра от курортния град Натания. Пътуването дотам по крайбрежното шосе от Тел Авив е приятно и Екщайн пристигна по-рано от предвиденото. Съвсем несъзнателно беше карал с превишена скорост през половината час дотам. Очите, ръцете и краката му управляваха автоматично фиата, а умът му се рееше по съвсем други пътища.

Мислеше много за Ети Данцигер, за физическите, духовните и професионалните й качества като воин и като жена. Сам в колата, той се чувстваше в безопасност да обмисли чувствата си, да признае, че я обича, и дори да прошепне на глас това признание. От дълго време насам беше успявал да я измести от емоционалната си памет, но внезапното осъзнаване на дълбочината на чувствата му го шокира, обърка, предизвика известно съжаление и дълбоко чувство за вина, което извика и образа на Симона. Обмисляйки любовта към жена си, той откри, че изпитва към нея не по-слаба страст, макар и по различен начин. Той обожаваше Симона, но Ети му беше най-близкият боен другар и дори без секса връзката помежду им не можеше да бъде нарушена. Затова женитбата му се струваше нещо като предателство спрямо нея.

Денят и без това му се стори достатъчно дълъг, изпълнен с напрежение и надвиснала криза. Смъртта на Хари и посещението при Ети изпълниха ума на Екщайн с образи и фантазии и населиха колата му с призрачни пътници.

Екщайн натискаше до ламарината педала на газта, литнал напред към място, където ще може да напусне колата и неприятното усамотение с мислите си.

Пристигна пред главния портал на Института с въздишка на облекчение. Влезе откъм цивилния сектор, представляващ лабиринт от тесни улички с високи дървета, модерни общежития, зали за лекции и големи спортни площадки. Цивилният сектор представлява голям комплекс, използван за тренировки на олимпийски състезатели, треньори и даже учители по физкултура. Лесно можеше да се изгубиш сред извитите пътища и пътеки, но Екщайн отмина комплекса и подкара по дълъг, обиколен път, който накрая го отведе пред оградената с бодлива тел военна секция на института.

Тук цветните граждански сгради отстъпваха на прости бараки и хангари. По-близо до плажа от цивилния сектор, пътеките тук бяха покрити с пясък и покрай тях нямаше внимателно подстригани зелени площи и дървета.

Екщайн паркира колата извън главния портал на базата. Слезе и веднага го лъхна влажният средиземноморски вятър. Той раздвижи изтръпналия си крак и изпъна рамене. Не си направи труда да заключи колата и тръгна към базата.

Караул беше едно строго момче от бригадата „Гивати“. Яркочервената му барета беше пъхната под пагона на униформената риза. Войникът беше с бойна амуниция и носеше зареден автомат „Галил“, увиснал на врата му. Той погледна военния пропуск на Екщайн, изръмжа и дръпна вратата встрани.

Екщайн познаваше добре разположението в базата. Беше тренирал тук като парашутист и по-късно като наборник на АМАН. Усмихна се, докато накуцваше по пътеките, защото с далечните изстрели откъм тировете се завърна и част от младостта му. Лекият мирис на сол и пот, потропването в такт на подтичващите след треньорите си групи в шорти и тениски носеха онзи непорочен и щастлив мускулест вид на все още неопетнен идеализъм.

Той стигна до дълга и ниска бетонена сграда и влезе през една от четирите й дървени врати. Първото, което забеляза, беше голяма бяла табела, поставена върху отсрещната стена. На нея пишеше:

Следващото, което видя, беше млад, очилат младши лейтенант, който седеше зад бюрото си точно под табелата. Той пишеше нещо. И пушеше.

Екщайн не се сдържа и се разсмя на глас.

Лейтенантът вдигна глава.

— Какво смешно има? — попита той.

Екщайн показа цигарата.

— Много ти пука от командира.

Младият офицер сви рамене, доволен от собствената си смелост.

— Днес го няма в базата. Какво желаеш?

— Аз съм Ейтан Екщайн. — Той показа на младежа личната си карта. Ако продължаваше да е активен агент, щеше да се представи под фалшиво име със съответните документи, но това вече не беше необходимо.

— Е, та? — Лейтенантът нямаше настроение да си играе на гатанки.

— Та днес трябва да започна някакви тренировки.

— Откъде си?

— „Куинс Командо“.

Очите на лейтенанта се ококориха и той наклони уважително глава. Май винаги, като се спомене „Куинс“, става така. Главно защото всеки знае, че това е някаква секретна част на АМАН, но всъщност никой няма представа какво, по дяволите, представлява. Лейтенантът прелисти купчината телексни заповеди.

— Да, ето я. Екщайн. — Той вдигна телефонната слушалка и повика някого. Телефонната система на израелската армия е също толкова зле като цивилната си посестрима. Събеседникът сигурно се намираше на метри разстояние, но въпреки това офицерът трябваше да вика. — Ще дойде след минута — каза той и се зае отново с работата си.

Екщайн изчака. След минута една сянка изпълни вратата и той се обърна.

— Екщайн? — Дебелият ясен глас излезе от гърлото на един много едър младеж. Блясъкът на слънцето отвън очертаваше силуета му.

— Аз съм.

Фигурата протегна ръка и Екщайн я пое. Стискането беше могъщо, а ръката едра и мазолеста.

— Аз съм Боаз. Да вървим.

Екщайн го последва навън. На яркото слънце видът на мъжа беше най-малкото заплашителен. Тялото му имаше триъгълния торс на тежкоатлет, а издутите мускули изпъваха синята тениска с надпис „инструктор“. Обикновените униформени панталони изглеждаха готови да се пръснат по шевовете от напъна на бедрените мускули, но той се движеше бързо и леко, обут в черни кожени маратонки „Рийбок“.

И изобщо не приличаше на терапевт.

— Накъде? — попита го Екщайн.

Боаз спря. Когато се извърна, Екщайн видя лицето, напълно съответстващо на тялото. Младежът беше на около двадесет и пет години. Широкият врат поддържаше лице с квадратни челюсти, завършващо с къса, гъста, избеляла от слънцето коса. Устните и носът бяха славянски тип, а спокойните сиви очи, ясни и безжизнени. Боаз приличаше на руски кошмар от роман на Флеминг с изключение на това, че се усмихваше искрено и весело.

— Отиваме да ти вземем екип — каза той. — Не ти ли казаха? Аз съм по крав-мага.

— О! Разбира се. Да вървим — отвърна Екщайн и двамата продължиха напред.

Този кучи син Ицик Бен-Цион! Сигурно двамата с Хайнц са се смели с удоволствие, след като са изпратили заповедта в „Уингейт“. Крав-мага: Контактен бой. Екщайн току-що беше започнал да ходи отново, а те го изпращат да тренира ръкопашен бой. „Добре — помисли си той. — Каквото и да стане, аз ще им се хиля и ще им казвам, че си прекарвам чудесно.“

Боаз заведе Екщайн в кабинета си, представляващ голяма хладна стая, украсена с дипломи, награди от състезания по карате и различни уреди, необходими за тренировките — големи пистолети, дървени тояги, ножове, боксови ръкавици. Имайки предвид размерите на Боаз, Екщайн не се изненада, като видя купчините полупразни кутии с бисквити, кутиите от мляко и бутилките със сокове.

— Свали си панталона — каза Боаз. — Искам да ти видя крака.

— Знаеш ли за него? — учуди се Екщайн, докато сваляше ципа.

— Казаха ми. — Боаз приклекна да разгледа коляното и бедрото на Ейтан. Опипа белезите, без да обръща внимание на изпъшкването отгоре, когато стисна мускула на бедрото. После погледна нагоре.

— Куршуми?

— Три.

— Калибър?

— Девет милиметра. „Скорпион 68“.

— Не е сериозно — каза Боаз типично по израелски.

— Че какво тогава е сериозно? — учуди се Екщайн. — Танкови снаряди ли?

Боаз се засмя.

— Стига бе. Имах един тип с една ръка. След една година тук вече можеше да ме събори. — Той се облегна на бюрото си и потърси нещо в един кашон.

— И аз мога да те съборя — каза Екщайн. — Затова са измислили „Магнум“ 44-ти калибър.

Боаз измъкна чифт смачкани униформени панталони и ги подаде на Екщайн. След това вдигна спортната си блуза и показа грозен, набръчкан розов белег в лявата страна на големия си пъп.

— Четиридесет и пети — каза той и пусна блузата си.

Очите на Екщайн блеснаха за миг, но той не каза нищо. Тук никой не си позволява да пита къде човек е получил белезите си.

Когато Ейтан се облече във военната риза и широките униформени панталони със собствените си платнени обувки, двамата излязоха на тренировъчната площадка. Беше широко място, покрито с пясък и пресечено от странните уреди за преминаване през препятствия. Имаше висока бетонна стена, канавки, бодлива тел, въжета за катерене, хоризонтални греди и други такива. В средата, естествено, имаше широко пространство за каланетика.

Когато приближиха, Боаз огледа новия си частен ученик.

— Минавал ли си преди крав-мага?

— Стандартния курс.

Екщайн куцукаше след гиганта и разглеждаше широкия му гръб. Пясъкът затрудняваше ходенето, но топлината му действаше добре.

— Кога?

— Преди няколко години.

— Спомняш ли си нещо?

— Мисля, че помня доста… — Екщайн млъкна, защото Боаз внезапно се обърна, хвана предницата на ризата му, изви я жестоко и го прехвърли върху сгънатото си коляно. Краката на Ейтан хвръкнаха във въздуха и той се строполи върху пясъка.

Ударът му изкара въздуха. Той остана да лежи цяла вечност. Главата му се надигаше и трепереше, докато най-после успя да си поеме дъх. После остана да лежи на пясъка, опитвайки да си припомни как се диша. Боаз се изправи над него с ръце на хълбоците, закрил светлината на слънцето.

— Не помниш как се пада — каза той.

Протегна ръка и отново хвана ризата на Ейтан като с едно бързо движение на ръката си го изправи.

— Мисля, че паднах доста грациозно — успя да изрече Ейтан. — Имайки предвид обстоятелствата…

Боаз този път не се усмихна.

— Ще започнем от самото начало. — Говореше съвсем сериозно. Вече нямаше място за игри. — Значи. С цялата теория ще се заемем по-късно, но да повторим набързо. Крав-мага е физическа наука, а не бойно изкуство. Ще започнем с всички основни стойки и елементарни движения. Но най-важното е, че искам да възстановиш рефлексите си, Ейтан. Ясно ли е?

Екщайн кимна. Разбра, че ще бъде болезнено и мъчително. Боаз не се интересуваше от инвалидността на Ейтан, но това може би беше точно терапията, от която той имаше нужда.

— Първоначално ще си бавен — продължи Боаз. — Но скоро, за твое добро, ще започнеш да отблъскваш опитите ми.

Младокът удържа на думата си. Цели два часа без почивка той преговаряше основните стойки на крав-мага. Бяха странни, доколкото си припомни Ейтан, на пръв поглед неестествени, но типично практични, както всички методики в израелската армия.

С горната част на тялото се държиш почти като боксьор с вдигнати пред лицето юмруци и лакти близо до тялото. С краката заемаш стойка, подобна на тази в класическо японско карате: единият крак напред, другият назад, застанал леко на пръсти и с крак, готов да удари.

За Екщайн стойките бяха изтощителни и той изля литър пот, докато скърцаше със зъби. И както беше обещал, Боаз непрекъснато го изненадваше, без предупреждение и милост. Поне на двадесет пъти по време на урока експертът по контактен бой се хвърляше към ученика си и жестоко го мяташе на пясъка, докато към края Екщайн започна да предусеща атаките и веднъж даже успя да избегне съдбата си.

През по-голямата част обаче този следобед беше време на жестока умора и повтарящо се страдание.

Но Екщайн се радваше на мъките си с някакво мазохистично удоволствие.