Стивън Хартов
Шалом убиецо (3)

1.
Йерусалим
Краят на пролетта, 1986 година

В града на древните царе, издигащ се по изпечени от слънцето хълмове, където някога се е молил Исус, пресечен с опасни долчини, из които Мохамед е яздил белия си кон, и осеян с руини, окъпани от сълзите на Авраам, индустриалният център „Талпиот“ със сигурност не беше идеалното място, което да увенчае края на нечия държавна служба. Всъщност, както добре съзнаваше Ейтан Екщайн през тази благоуханна от настъпващото лято утрин, много от тези субсидирани, маловажни и нямащи нищо общо с историята сгради със сигурност служеха като неприятен намек от страна на Пророците Работодатели.

Прокажената грозота на индустриалния център и изпращането на Екщайн там сякаш предполагаха, че това е по-скоро място за унил завършек, отколкото за светло начало.

Защото иначе Йерусалим не може да се нарече другояче освен величествен. Всяко човешко същество, което някога е било тук за един-единствен ден или за половин век, остава завинаги запленено от красотата му. Независимо от своите кина, автомобили и компютри Йерусалим не може да бъде модернизиран. Той просто отказва да бъде въвлечен в антиестетиката на двадесети век. Лицето на Йерусалим е от камък, който упорито и сам избира своя блясък от спектъра на слънцето и небесата, за да го отразява към омаяния поглед.

Познавачи на архитектурата казват, че характерът на града може да се познае от сенките, които той хвърля. Улиците на Йерусалим са изрисувани по-скоро със силуети на високи арки, отколкото на ъгловат метал, с куполи на джамии и грапави остриета на кули вместо със студени, синтетични небостъргачи от закалено стъкло. Вярно е, разбира се, че зад издигащите се високо над централния хълм крепостни стени на Стария град могат да се видят контурите на почернели от слънцето крака и къси поли, на модерни мъжки сака и войнишки автомати. Но те се смесват с расата на монахините, с галабиите на арабите и дългите палта на хасидите^[1]. По улиците под него автомобилите също се перчат с модерните си форми, но те изглеждат някак временни, сякаш всеки миг конете и камилите ще заемат отново своето място, а това изобщо няма да разтревожи или изненада някого.

Малко са местата в града на Давид, които да нарушават законите на естетическата наслада. Но индустриалният център „Талпиот“ със сигурност е едно от тях и точно затова Ейтан Екщайн го мразеше толкова.

Центърът е построен в южните покрайнини на града, в една котловина, която се намира доста под линията на хоризонта. Тя представлява нещо като покрито с прах дъно на котел между Бака и пътя за Хеброн, минаващ през Витлеем. В Йерусалим има излишък от праведници, министри и философи, но той така и не е успял да привлече износители, предприемачи или производители. Така че ИЦТ е компромис за града.

— Имаме нужда от него — казал навремето кметът. — Само че не искам да ми се налага да го гледам.

Центърът представлява три извити като конска подкова сгради. Четириетажните им стени са покрити с оригинален йерусалимски камък, но това е просто един жест към гражданските архитектурни изисквания. Вътре повечето от коридорите, стените, стълбищата и вратите са от метал, боядисани с гладка синя боя, предпазваща ги от ръждата. В източната част се намират магазини. Складове за играчки, за мебели, помещения за продажба на пица и фалафел и даже истински ресторанти. Във вътрешността помещенията се дават под наем. Те са обширни и евтини и затова са привлекли десетки дърводелски работилници, стругарски и други услуги, фотостудия и производители на керамични изделия.

Най-важният елемент, привлякъл очите на Управлението към това място, беше евтиният наем. И счетоводителят не би могъл да бъде упрекнат за това, че си върши добре работата. Също толкова важен реквизит на това място беше и анонимността. Защото, когато се интервюират кандидати за агенти на отдела за специални операции, те не бива да виждат нищо съществено, докато не бъдат одобрени окончателно.

С ума си Екщайн приемаше всичко това, но емоционално се чувстваше като изпратен в изгнание. Да, това чувство го мъчеше вече много отдавна.

Кракът му беше почти оздравял. Истинско чудо, като се има предвид, че докторите бяха стигнали на косъм от ампутация. Бяха минали почти шестнадесет месеца от онази дъждовна януарска нощ, когато пристигна във военното крило на болницата „Асаф А-Рофе“ в Рамала. Преоблечен в стандартната униформа на израелската армия, с небрежно откъснат крачол на панталона, той беше приет като ранен от престрелка в Южен Ливан. Разкъсванията на нервна тъкан, костта и кръвоносните съдове бяха сериозни, а плътта му страдаше от липсата на кислород в резултат на превръзките въпреки внимателната, но агресивна намеса на военния хирург.

Известно време кракът му висеше на косъм. Хирурзите от ортопедичното отделение и колегите им от неврохирургията извършиха две петчасови операции почти една след друга. Въпреки напрежението те останаха напълно дискретни и не обърнаха внимание, нито пък дискутираха по-късно несъзнателното бълнуване на пациента си преди операциите и в следоперативния период. В болницата го приеха като капитан Ейтан Екщайн от 202-ра десантна парашутна бригада — командир на рота, който е бил ранен близо до Сидон. Но той бълнуваше за Германия, за някой на име Камил, който явно го ужасяваше, и за изгубен другар на име Петер. Странно име за приятел на израелски десантчик.

Един от хирурзите имаше син, служещ в 202-ра бригада. Така че той знаеше, че тя в момента се намира на учения в пустинята Негев, доста надалеч от Ливан. Но вероятно присъствието на набития, плешив майор със стоманеносини очи, който наблюдаваше операцията от един ъгъл на залата, накара доктора да премълчи съмненията си.

Екщайн прекара повече от половин мъчителна година в „Асаф А-Рофе“. Първоначално за доста дълго време беше неподвижен на легло — скучаещ до смърт през деня и измъчван от ужасни, предизвикващи изпотяване кошмари след мръкване. Той наблюдаваше почти цяла вечност гипсирания си крак, докато сложната хидравлична система го раздвижваше бавно нагоре и надолу, прегъваше коляното и изпъваше бедрото подобно на някаква средновековна машина за мъчения.

За персонала изглеждаше странно, че нито един член на семейството не се появява да види красивия капитан парашутист. И вероятно на това отдаваха затвореното му и мрачно настроение. Но пък откъде можеха да знаят, че родителите му продължават редовно и всеки месец да получават от него пощенски картички, пуснати от историческите столици на Европа? Другите ранени войници бяха направо изтощени от потока посетители. Приятели, пристигащи с прашните си униформи и оръжие направо от ученията, весели приятелки, натоварени с лакомства майки и бащи. Малкото посетители на Ейтан, макар и явно млади военни, винаги идваха в цивилно облекло. Приказваха празни приказки, а понякога пошепваха нещо на пациента. Набързо.

Когато Екщайн постигна първия си успех и получи разрешение да седне в инвалидна количка, започнаха да се появяват Другите. По-възрастни мъже със стойка на офицери, облечени в обикновени цивилни дрехи, с куфарчета в грубите ръце. Понякога пациентът изчезваше с тях за часове. Извеждаха го навън в една от отдалечените слънчеви градини на болницата.

За Екщайн кратките разпити бяха много по-болезнени от заздравяващите рани, останали от куршумите и скалпелите. Но пък те донесоха изясняване.

В резултат на разговорите с Екщайн следователите освободиха от отговорност за „Фиаското в Богенхаузен“ повечето от членовете на Групата. Самият Ейтан не можеше да бъде напълно реабилитиран като ръководител на Групата и защото всъщност беше убил един невинен арабин — шофьор на име Мохамед Наджиз. Голяма част от вината беше стоварена върху специалистката по фоторазпознаване наречена Труде, която уволниха набързо. Като командир на цялата операция Бени Баум пожела и съответно си получи по-голямата част от наказанията.

Дългият престой в „Асаф А-Рофе“, естествено, си имаше и добрите страни. Ейтан Екщайн просто беше принуден да си вземе отдавна необходимата му почивка. Толкова отдавна възприел животинския инстинкт на бойното поле, сега той бавно възстанови част от човешкия си образ заедно с идентичността си. Започна да възприема естествено звученето на собственото си име и стегнатите пружини на условните рефлекси започнаха да се отпускат. Знаеше, че никога повече няма да бъде оперативен агент в „Специални операции“, и най-накрая започна да се примирява с това.

И накрая, но, разбира се, най-хубавото от всичко беше това, че срещна Симона. Тя никога не го закачаше, не му се натрапваше. Беше млада медицинска сестра, родена да се раздава. На Екщайн му беше нужно известно време, но накрая забеляза гарвановочерната й коса, пронизващите зелени очи и широката, весела усмивка. Отношенията им се развиха бавно и традиционно, но след половин година той беше в плен на взаимна любов. Скоро след изписването на Екщайн те вече бяха женени.

И така той се завърна, макар че никога повече нямаше да участва реално в играта. Вероятно щеше да наблюдава откъм пейките като изморен състезател, но завинаги щеше да си остане само наблюдател на схватките на истинските шахматисти. Често се опитваше да се убеди в многобройните щастливи придобивки, да потисне спомените. Всъщност днес беше решил да изостави бастуна си. Докторите бяха казали, че винаги ще понакуцва.

За съжаление само Ейтан тайно съзнаваше, че и умът му завинаги ще остане ранен инвалид.

Офисът се намираше в централната подкова на Индустриалния център. Разположен беше на третия етаж, чак в края на югозападния коридор, с прозорци към вътрешната страна на подковата. За да стигнеш дотук, трябваше да се изкачиш по бетонното стълбище, намиращо се в нещо като тъмен кладенец, а после да изминеш още петдесет метра по открития коридор с парапет, който гледаше към вътрешния двор.

Сините метални плъзгащи се врати напомняха на Екщайн за фризера в болничната морга. Върху външната страна на вратата имаше малка табела, на която пишеше:

Вътре тясното бетонно пространство беше разделено на две стаи. В едната имаше купчини празни дървени щайги за плодове. Главният офис беше обзаведен с бюро, два стола и телефон. Зад бюрото цялата стена беше покрита с карта на света, кръстосана с линиите на търговски пътища до най-различни екзотични пристанища.

В „Бар-Цоар ООД“ нямаше никакъв лукс, тъй като се предполагаше, че едва започва дейността си. Ако някой се поинтересуваше, щеше да разбере, че фирмата търси няколко предприемчиви млади мъже и жени, които да работят в задграничните й бюра. Появата на здрави младежи в униформа не би накарала никого да повдигне учудено вежди, тъй като в Израел е прието към края на службата си войниците да започват да си търсят работа с надеждата за интересни пътешествия в чужбина.

Ейтан седеше зад голямото метално бюро. Приличаше напълно на всеки друг млад йерусалимски чиновник. Беше обут в сини дънки, платнени обувки и риза с пагончета, ръкавите на която бяха навити до изпъкналите бицепси на ръцете му. Единствената му видима особеност би могъл да бъде черният, водонепроницаем часовник „Брейтлинг“, който си беше купил навремето от Швейцария, но само познавач можеше да оцени стойността му. Инструментите на настоящата работа на Екщайн бяха малко — купчина жълти бележници, чаша с моливи и острилка. Естествено, имаше и препълнен пепелник, както и неразделните пакети с цигари „Тайм“. Наложи му се да се откаже от „Ротманс“. Те вече не бяха част от прикритието и никой не би му платил разходите за вносни цигари.

Ейтан всъщност не беше интервюиращият. Тази задача се изпълняваше в Главния щаб в Тел Авив. Одобрените на първия етап кандидати за агенти след това преминаваха през интензивен период на проучване. Умовете и телата им биваха проверявани и изпитвани месеци наред от доктори и психолози.

А междувременно задачата на Екщайн беше да записва на ръка всяка подробност от живота на кандидата от раждането му до настоящия ден. След това с докладите на Екщайн в ръка екипи от служители на отдела по проучване обикаляха страната, а често пътуваха и в чужбина, за да потвърдят верността на твърденията на кандидата.

Макар да беше наистина важна, тази длъжност се намираше в дъното на високата йерархия на службите в Специалното разузнаване. Въпреки че официално му бяха опростили ролята във „Фиаското в Богенхаузен“, Екщайн вероятно никога нямаше да „излезе от казана“. Така беше придобил популярност в Управлението израза на Льо Каре, когато ставаше дума за агент, изпаднал в професионално отношение в „преддверието на ада“.

Екщайн обмисляше възможностите си в кариерата, когато металната врата издрънча от почукването.

— Канес^[2] — надвика той бръмченето на общата охладителна система.

Голямата врата се плъзна и показа почернялото от слънце лице на млад войник. Той надникна вътре.

— Това ли е „Джейкъб Бар-Цоар ООД“?

Ейтан го изгледа равнодушно.

— Няма ли я табелката на вратата?

Войникът се изчерви и отмести настрани вратата. Влезе в офиса. За миг воят на трионите отекна откъм дърводелската работилница, намираща се в двора отдолу. Войникът затвори вратата и се обърна към Екщайн. Присви очи, за да привикнат от яркото слънце навън към мрачните сенки на стаята.

— Седни — показа стола насреща си Екщайн.

Младият войник седна. Беше сержант на около двадесет години, облечен в светлобежовата униформа на военновъздушните сили с автомат „Галил“ през рамо. Късата му кестенява коса беше с изгорели от слънцето краища, а в очите му все още можеше да се прочете известна невинност. „След една година при нас този поглед ще изчезне завинаги“ — поиска да му каже Ейтан.

— Име?

— Хм-хм — изкашля се войникът. — Фолберг. Жерар. 31–51–024.

Притеснението на момчето беше явно, както и френският му акцент. Екщайн се усмихна.

— Не си военнопленник, Жерар. Можеш да се поотпуснеш.

Сержантът се усмихна. Той наведе поглед към дланите си и прехвърли крак върху крак. Ейтан му предложи цигара и той веднага си взе.

— А сега просто ще си поговорим — продължи Ейтан. — Ще ни отнеме известно време, но ще започнем отначало, а може да ти се наложи да дойдеш още веднъж. Става ли?

Войникът кимна.

— Добре.

Екщайн взе един от бележниците и приготви молива да записва.

— Да започнем с раждането ти и първите десет години от живота ти. Не пропускай нито една подробност. Аз ще избера онова, което би трябвало да запиша. Започвай.

Войникът започна да говори:

— Роден съм в Тулон през 1964 година…

Винаги се започваше по същия начин, както стана и със самия Ейтан преди повече от осем години. Те почти винаги са европейци, родени в чужбина и след това емигрирали в Израел. Или пък ако не, то са отгледани от израелци от европейски произход и говорят поне още един език освен иврит. Станали са добри войници, с отлични досиета и обикновено служат в елитни подразделения. Този французин служеше в 996-о, поделението на военновъздушните сили за спасяване на пилоти. За да попаднеш в него, трябва да си наистина добър и още по-добър, за да се задържиш.

Още когато започна да записва подробностите, Екщайн почувства убождането на завистта. Спомни си своите първи месеци при проучването, възбудата от неизвестното. Спомни си тръпката при първата среща с работата на разузнавача: тайнствените интервюта, странните изпити, секретните срещи в тъмни кафенета със строги „цивилни“, които запомнят всяка твоя мимика.

Като че ли „Гибуш“ беше най-милият му спомен. Това е армейският тест за възможността на войника да работи в група. Там, на бойното поле, за пръв път той срещна Серж Самал, Цвика Пърлман и Майк Даган, без да знае, че след време ще мисли за тях единствено като за Райнер Люкман, Хари Вебер и Петер Хаузер. Дълги месеци те учиха заедно, тренираха заедно, носеха се един друг със самоделни носилки. А през цялото време бъдещите им началници ги наблюдаваха като ястреби. Но дори и тогава, когато само най-спокойните, най-смелите и най-талантливите останаха, приключенията едва започваха.

Романтичното раждане на агента от военното разузнаване не може да се сравнява с нищо. Тайното обучение, документацията, прикритията… Смяната на униформата с маскировката на цивилните дрехи, проследяването по улиците на Тел Авив, обучението с оръжията, историята на разузнаването, саботажа, свръзките. И тайните от приятели и семейство, които свързват сънародниците повече от годините на бойното поле с другарите от парашутната десантна бригада.

И накрая първите мисии.

Сега на Ейтан му се искаше да може отново да се върне, да може още веднъж да бъде обожаваният офицер, героят. А как му се искаше да е напуснал Играта по-рано, докато всяка операция все още беше съкрушителен успех. Дълго, преди изобщо да е чул името Амар Камил.

Е, поне изглежда, че кариерата на Ейтан не е единствената, силно разтърсена от Богенхаузен.

Почти веднага, след като е бил забелязан в Берлин през същия следобед, когато Ейтан би трябвало да го е убил в Мюнхен, Амар Камил беше изчезнал от лицето на земята. Първоначално никой не се хвана на уловката, както обичат да казват англичаните. Месеци след това западните разузнавателни служби го търсеха. Мосад, АМАН^[3], ЦРУ, МИ–6, Западногерманското разузнаване — всички душеха по пътищата на Европа и пазарите на Средния изток. Прехващаха се шифровани съобщения, подслушваха се разговори, информатори и дълбоко законспирирани резиденти тършуваха, но нищо не се появи. Чуха се слухове — Камил се оттеглил в Либия, обучавали го в Йемен, скрил се в нелегалност в Централна Америка. Накрая ръководителите на западните разузнавания, изглежда, приеха най-много повтаряната информация — собствените братчета на Камил са успели там, където израелското военно разузнаване АМАН се е провалило. Той е бил убит от съперник, от някоя още по-войнствена фракция, ако изобщо може да се прави такава разлика. Абу Нидал, Жорж Хабаш, Ахмед Джабрил — все някой от тях трябва да се е скарал с него или да е завидял на дейността на Камил. Сред братството на терористите междуличностните спорове обикновено се решават с куршуми.

Ейтан чу за пръв път новината за смъртта на Камил от Бени Баум. Майорът я изрече между другото, докато буташе инвалидната количка по слънчевата пътека в „Асаф А-Рофе“. Тогава Ейтан изпита вълна от емоции. Смъртта на Камил не можеше да изтрие грешката на Екщайн при убийството на Мохамед Наджиз, но имаше някакво радостно възмездие в това да чуеш, че и кариерата на врага се е провалила. После, почти веднага, Екщайн почувства и странно съжаление. Защото какво друго беше Амар Камил, ако не огледален образ на самия него? Да, палестинецът беше жесток, явно заслепен убиец. Но ако този човек беше евреин, а не арабин, ограничен от тиранията на държавата си като враг, който не може да бъде нает на желаната от него работа, той, разбира се, би станал нещо съвсем различно. Даже би могъл да бъде партньор на Ейтан.

Тихите месеци на оздравяването сигурно бяха омекотили професионалната острота на Екщайн, но дълбоко набитото в главата му обучение го беше направило скептичен. Затова той не се поддаде на чувството на облекчение. Амар Камил бил изчезнал ли? Мъртъв? Колко пъти от цял свят бяха идвали такива съобщения за някои от вражеските лидери само за да бъдат опровергани от познатия ураган изстрели на някое летище? Какъв процент от шпионските доклади са „качествен продукт“ и колко от тях са „измислица“? Каква част от всичко е дезинформацията?

Ейтан знаеше отговорите на тези въпроси. Главният равин на Израел би могъл да се закълне в скъпоценната си брада, че Амар Камил е мъртъв, но преди да повярва, на Ейтан му беше нужно да види студения труп. Знаеше, че това чувство за „неуредени сметки“ вероятно ще остане в него чак докато умре.

— Ще повярвам в това чак когато си оправим сметките — отговори кратко той на Бени Баум.

А междувременно Екщайн преживяваше собствената си бавна „смърт“ в Службата. Разбира се, заплатата е добра, плюс сумите за инвалидност. След по-малко от две години ще може да се оттегли с непълна пенсия. Да, факторът на унижението е висок, но благодарение на дълбоката секретност на работата никой освен колегите не знае за грешките му. Той е почти на тридесет и три години и е взел близо половината от изпитите за висше образование. Двамата със Симона се опитват да си направят бебе. Все пак си има някакво бъдеще.

Ако само би могъл да прехапе устни и да търпи…

Въпреки скучното естество на задачите на Екщайн следобедът настъпи бързо. Трябваше да слуша, да внимава, да записва, да разпитва, а по този начин времето мина бързо. Към 15:30 часа беше разговарял с петима кандидати. Четирима мъже и една жена. Отдели половин час да изяде направения му от Симона сандвич с пилешки шницел и да прочете по-интересните статии в „Йедиот“^[4].

Отпиваше от чашката нескафе и чакаше последния кандидат, когато телефонът звънна.

— „Бар-Цоар“, шалом^[5].

— Край за днес — каза един глас.

— Къде е последният? — попита Екщайн.

— Отхвърлен. Можеш да идваш.

— Довиждане — каза Екщайн и затвори.

Екщайн се облегна на металния канцеларски стол. Доволен беше, че е свършил за днес, но усещаше познатото гъделичкане в стомаха. Някога пеперудките се появяваха само във върховния момент на опасни операции. А сега започваха да пърхат винаги когато Екщайн се готвеше да тръгва към щаба.

Той се изправи, усети острото щракване в дясното си коляно, но не му обърна внимание и започна да разчиства. Бележниците бяха изписани с драсканиците му. Прибра ги в куфарчето. После провери всички чекмеджета на бюрото, както и пода, за да не остане нито едно парченце хартия. Извади пластмасовата торбичка от кошчето за боклук и я завърза.

Може да изглежда параноично, но Екщайн подозираше, че някоя нощ полковник Бен-Цион сигурно ще изпрати двойка „порцим“. Това са „касоразбивачите“ на Управлението, които могат да отворят всичко, като се започне от детска спестовна касичка и се стигне до личния сейф на министър-председателя. Те ще влязат тихо, ще претърсят помещенията на „Бар-Цоар ООД“ и ако открият и най-малката прашинка веществено доказателство, той ще има да съжалява за това цял живот.

Полковникът не обичаше Екщайн. Присъствието на мрачния капитан беше постоянно напомняне за Богенхаузен, а Бен-Цион не обичаше да вижда този накуцващ образ на Несполуката да се върти из Управлението.

Полковник Ицик Бен-Цион беше причината за „пеперудките“ в стомаха на Екщайн. И чувството на неприязън беше взаимно. Ейтан се надяваше, че ще успее да си свърши работата в щаба, без изобщо да види началника.

Лъскавият дървен бастун беше опрян на циментовата стена и чакаше господаря си. Екщайн се поколеба дали да не го изхвърли с боклука, но му се стори жестоко да постъпва така с този верен приятел. Затова го вдигна, хвана го през средата заедно с дръжката на куфарчето си и излезе в слънчевия открит коридор, понесъл в другата си ръка торбичката с боклука.

Първите няколко стъпки без помощта на бастуна бяха мъчителни. Дясната му бедрена кост като че ли стържеше по ставите си. Но силното следобедно слънце помогна и скоро мускулите му се стоплиха. Беше доволен от напредъка си. Трите етажа на стълбището бяха най-трудното препятствие. Държеше се за парапета и когато стигна долу, беше изпотен, но доста доволен от себе си. Един фотограф, който използваше съседния до неговия офис, го изпревари забързан.

— Как е? — подхвърли му на минаване той и кимна към крака.

— Екстра! — усмихна му се Ейтан.

Блестящата му черна кола „Фиат Панда“ се печеше на един паркинг до шосето за Витлеем. Беше прибрана и стегната като малък джип. Ейтан много харесваше колата си главно заради залепената емблема на задното й стъкло. Представляваше два червено-бели парашута от типа „летящо крило“ и надпис с големи червени букви: „Следвай ме към парашутните десантчици!“ Толкова дълго му беше забранено да показва подобни егоистични амулети… Но вече никога няма да се върне на оперативна работа. Затова беше си казал „майната му“ и залепи ярката емблема. Какво би могъл да му стори Бен-Цион? Да го изпрати в Ливан ли?

Когато приближи пандата, Екщайн почти не съзнаваше факта, че е същество със странни навици. И че вероятно винаги ще си остане такъв. Когато се намираше на улицата, ушите му бяха наострени като на прилеп и сканираха околността за необичаен звук като щракване на затвор на оръжие, потропване на стъпки на преследвач. Очите му автоматично огледаха паркинга, като запаметяваха лица и ги сравняваха в паметта му за неслучайни повторения. Той инстинктивно погледна към шасито на фиата, като бързо сравни вида на естествените за автомобила издатини с вероятни новопоявили се форми. Когато накрая посегна към дръжката на вратата, пръстите му се поколебаха за миг, а очите прегледаха ключалката за драскотини и пространството под таблото за неспецифични жички.

Ако беше осъзнал, че го прави, би се почувствал глупаво. Вече не се намираше в Европа на „вражеска територия“. Това беше родният му град и тук практически нямаше опасност. Но това бяха несъзнателни реакции, нещо като инстинктивната проверка на системите, която правят пилотите преди полет.

И въпреки това понякога Екщайн се сблъскваше мъчително с упоритостта на дълбоко вкоренените си рефлекси. След като напусна болницата, при осребряване на чек, той на три пъти се беше представил с името от легендата си. Естествено, израелския му документ за самоличност показваше друго име, поради което ядосаните банкови чиновници отказаха да извършат услугата. Изчервен от срам, Екщайн беше принуден да се извини и да излезе набързо, задъхан и полазен от студени тръпки под горещото слънце. Докато беше на оперативна работа, никога, ама никога не беше му се случвало подобно нещо. Това беше жестоката цена на оздравяването.

Сега все още не беше лято, но вътре във фиата беше топло като във фурна. Екщайн прибра картона, с който покриваше кормилото и таблото и който не вършеше кой знае каква работа, освен да предпази волана от разтопяване. Свали двете предни странични стъкла, закопча предпазния колан, запали цигара и включи двигателя.

Карането изобщо не дразнеше крака му. Седалката беше дръпната възможно най-назад, а педалите бяха изработени по поръчка така, че да използва само здравия си крак. Екщайн обичаше да кара. Това беше едно от малкото удоволствия, когато чувстваше, че изцяло контролира съдбата си.

Когато наближи центъра на града, вече минаваше четири следобед. Можеше да тръгне по улица „Цар Давид“, която е най-прекият път, но в този час стените на Стария град щяха да хвърлят измамни, горещи сенки върху нея. Затова вместо да завие наляво от „Дерех Хеврон“ и да мине покрай гарата, той тръгна направо към кръстовището при „Абу Тор“. После продължи надолу и около „Султанския басейн“, след което излезе на булевард „Ерусалимската бригада“. Гледката на високите стени на Стария град му доставяше удоволствие, докато преминаваше плавно покрай прозорците на фиата. Поглеждаше в огледалото за обратно виждане някак по-често от необходимото. Не си направи труда да признае, че заобиколният път отлага пристигането му макар и само с няколко минути.

Твърде скоро се намери на булевард „Яфа“, който се спуска към площад „Цион“. Движението беше слабо, банките, магазините и кафенетата още не бяха отворили след обедната почивка. Зави остро надясно и пое нагоре по склона на „Елени Амалка“. Вече усещаше напрежението и се надяваше полковник Бен-Цион да бъде някъде извън службата.

Руският комплекс с множеството си сгради за религиозни архиви, затворнически килии и държавни учреждения представлява нещо като самостоятелен малък град. Намира се върху голям плосък хълм откъм северната страна на булевард „Яфа“, но сякаш е на съвсем друга планета. Докато само на няколко метра от него йерусалимските граждани разговарят оживено по масичките на откритите кафенета или харчат парите си за шварма, сладолед и бански костюми, вътре в комплекса православни монахини се молят за опрощение, мускулести агенти на Шабак^[6] планират контраразузнавателни операции и палестински терористи се опитват да не се пречупят пред разпитващите ги следователи.

По булевард „Яфа“ влюбени си уреждат срещи, а в комплекса яростни съдии удрят с дървените чукчета по катедрите.

И неизвестно за всеки, с изключение на онези, които работят там, управлението за Специални операции на АМАН също се е настанило временно на това място.

Допреди два месеца всички големи разузнавателни организации работеха в района на Тел Авив. Главният щаб на ИА — израелската армия — се намира в центъра на Тел Авив в „Кирия“, а шефовете обичат цялата информация да им е подръка. Средният изток е място, където операциите и войните се развиват бързо, а изходът им зависи от светкавични рефлекси. Ако ти трябва нещо бързо — досие, разпечатка на съобщение, разузнавателна снимка или експерт, — не ти се иска да чакаш, докато пристигне отнякъде извън града.

„Специални операции“ притежаваха собствена сграда, твърде малка за бързото разрастване на Управлението. Полковник Ицик Бен-Цион непрекъснато искаше по-голяма, но финансовият отдел все се оправдаваше с липса на средства. Обаче при една рутинна проверка на сградата и по случайно съвпадение с най-разгорещените дебати за бюджета, „чистачите“ откриха „цатат“ — подслушвателно устройство. При това в шифровъчната зала. Бен-Цион само дето не припадна, подбра заместника си и хукна към щаба, където нахлу в кабинета на заместник-директора и половин час блъска по бюрото му. В Израел обикновено онзи, който вика най-силно, получава каквото поиска. А Бен-Цион изигра мелодраматичната си роля прекрасно. Крещеше за двата руски траулера, оборудвани за електронно подслушване, които се намират току пред Хайфа. Викаше как не можел даже да се изходи по нужда, без в Москва да му преброят лайната, и затова нищо чудно, мамка му, че хората му не могат да извършат и едно просто елиминиране, щом като в залата за шифроване се прониква по-лесно отколкото при ярконска курва.

Искам нова, мамицата ви, СИГУРНА сграда! При това ВЕДНАГА!

И докато чиновниците покорно тръгнаха да търсят да закупят такава, на Бен-Цион му разрешиха да се изнесе от Тел Авив и да се настани временно в Йерусалим. Хората, които познаваха добре полковника, се усмихваха, защото беше изиграл ролята си перфектно. Ицик Бен-Цион страдаше от желание да си построи империя и с това постави първия й камък. Двама от агентите му се зачудиха доста недискретно по въпроса кой ли всъщност е поставил „бръмбарите“ и набързо се озоваха назначени за дълго като наблюдатели в Уганда.

Ейтан влезе в дългия паркинг, вече наполовина запълнен с цивилни и полицейски автомобили, но продължи да кара навътре в комплекса. Руската православна черква се намира в центъра, издигнала се величествено сред плоските, издраскани от куршуми държавни каменни сгради. Черквата има няколко каменни кули, завършващи с лъскави зелени куполи и златни православни кръстове, блестящи под слънцето. Около тези стълбове на вярата се издигат кулите на бдителността и страха — масивни радарни антени, мрежи за радиозасичане и сателитни чинии.

Екщайн мина с колата покрай Главния щаб на полицията, откъдето набити следователи ескортираха група млади араби към сградата на Върховния съд. Тълпа арабски бащи, майки и деца тревожно пристъпваха подир синовете и братята си, като вдигаха с краката си малки облачета прах. Точно под сградата на съда имаше малък паркинг. Всички коли на него бяха военни, но без изключение с цивилни регистрационни номера. Само някоя допълнителна радиоантена би могла да ги издаде. Ейтан паркира там. Просто още един държавен чиновник.

Управлението за специални операции беше избрало подходяща сграда за временната си резиденция. Дворът беше прашен, а входните врати с олющена боя. Потъмнелите месингови табели пред входа бяха напълно безинтересни и дори отблъскващи. На едната пишеше:

Друга представяше:

Трите етажа завършваха с плосък покрив, а потъмнелите от времето стени едва покриваха минималните естетически стандарти, изисквани от градската управа на Йерусалим.

По покрива нямаше антени, тъй като всички телексни, заглушителни, телефонни и сателитни кабели бяха прекарани под комплекса по комуникационни тунели и свързани към полицейските и пощенски кули. Прозорците на северната страна на сградата гледаха към Върховния съд и по този начин изключваха проблема от любопитни очи на цивилни. Северните прозорци гледаха към булевард „Яфа“, но там масивната фасада на Централната поща служеше като истински параван откъм улицата. Въпреки това всички прозорци имаха пердета и върху всяко стъкло беше прикрепена с вакуум специална диафрагма, трептяща със случайно избрани честоти, изпращани от централен предавател. Вибрациите пречеха на всякакви опити да „се разчетат“ било с лазерни или други устройства каквито и да било звукови вълни, преминаващи отвътре навън през стъклото. Разбира се, цялата сграда бръмчеше като разярено гнездо на оси. Но човек свикваше бързо и това не го дразнеше повече, отколкото шумът на климатичната инсталация. Затова пък тук тя работеше само през най-непоносимо горещите дни, и то единствено за да поддържа подходяща температура за компютрите.

Екщайн излезе от колата. Кракът малко го стягаше в коляното, но той остави бастуна и взе само куфарчето и малката торбичка с боклук. Пое дълбоко дъх с прохладния привечерен бриз, изправи рамене и тръгна.

Охраната при главния вход на пръв поглед изглеждаше повърхностна. Почти всички обществени сгради в Израел ползват частни охранителни фирми, за да пазят входовете им. Това са възрастни мъже в униформа, които проверяват куфарчета и чанти за оръжие или експлозиви. Мъжът при входа на СпецОп в хладното фоайе не изглеждаше по-различен. Беше над петдесетте и носеше измачкана небесносиня риза с платнени пагончета и черна емблема с кръстосани черковни ключове върху лявото рамо. Всъщност той беше бивш агент на Шабак. Казваше се Шломо Бернщайн и преди е бил шеф на сигурността на три от израелските посолства в чужбина. Беше понатежал от годините и твърде многото чуждестранна храна, но под на пръв поглед небрежната униформа още се криеше голяма сила. Освен това беше специалист по стрелба с мощния „Браунинг“, който почиваше в кобура на кръста му. Когато Ейтан приближи към бюрото, Шломо го погледна.

— Шалом, Тони — усмихна се едрият мъж. — Как е?

— Всеки ден е приключение. — Екщайн извади ламиниран пропуск. На него беше отбелязано най-високото разрешение за достъп на ИА, което позволяваше на приносителя да влиза във всеки военен обект в страната, без да му се задават каквито и да било въпроси.

Шломо продължи да се усмихва. Той дори не погледна към пропуска на Ейтан. Вдигна очи към малка телевизионна камера до тавана и натисна бутона на интеркома.

— Тони е — каза той на някакъв невидим чиновник.

Чу се тихо бръмчене и ключалката на металната входна врата щракна. Ейтан трябваше бързо да я дръпне, преди да се е затворила отново.

Екщайн беше някак обиден. Шломо би трябвало да прегледа пропуска му независимо от приятелството. За миг отново се превърна в оперативен ръководител.

— Знам, че ме познаваш, Шломо — каза той, като задържа вратата. — Но наистина би трябвало да поглеждаш това. — Той продължаваше да държи пропуска си в ръка.

Шломо го изгледа с вид на недоволен родител. Той протегна ръка, взе картата, извади списъка си, сравни два пъти лицето на Екщайн със снимката и му я подаде обратно.

— Все пак може да са ме уволнили снощи — продължи Ейтан. — Може да са ми отнели достъпа. Та аз може би идвам тук само за да убия Бен-Цион.

— Най-умната постъпка за цялата ти кариера — отвърна Шломо, докато прибираше списъка си.

Ейтан се изчерви занемял.

„Я Аллах — помоли се на Господ с общоприетия арабски израз. — Всеки ли знае какво чувствам?“

Той влезе в „подводната“ стая, като дръпна вратата и я затвори подире си. Тя представляваше нещо като метален шкаф с голяма огледална стена. Един глух глас му заговори.

— Шалом, Тони. Какво носиш?

— Днешните интервюта и боклук за пещта.

— Оръжие?

— Да, ама не е опасно.

Откъм спикера се чу изсумтяване и бръмченето на втората врата.

Главната квартира на Управлението за специални операции на АМАН приличаше напълно на всяко друго учреждение в Израел. Всички стени бяха циментови, покрити с унила светлосива боя. По твърдата им повърхност е трудно да се закачат картини, снимки, карти или диаграми. Пироните не се задържат и затова всичко се закача с пластмасови лепенки, макар че в Йерусалим лепилото бързо изсъхва и трябва непрекъснато да ги подменяш. Подовете бяха от типичните евтини, напукани плочки. Господ да е на помощ на екстравагантния чиновник, който би се осмелил да нареди да му се сложи мокет. Ярката светлина идва или от промишлени флуоресцентни тръби, или от висящи голи крушки, така че дори и най-загорелите и отпочинали чиновници да изглеждат бледи на работното си място.

Тъй като се бяха настанили наскоро, Управлението преживяваше период на контролирана разхвърляност, граничеща с хаос. Коридорите бяха тесни и нямаше място за бюро на рецепция или пък удобни столове за чакащи. Олющени дървени маси, затрупани с незасекретени ежедневни доклади и вестници, правеха преминаването съвсем трудно. Телефонни кабели, компютърни линии и шифровъчни канали се извиваха от стая в стая и придаваха на коридорите вид на ремонтираща се палуба на фрегата. Неизбежните стъклени чаши и чинийки си почиваха навсякъде, където служителите са решили, че не им се пие повече кафе. Нервни „Чистачи“ се занимаваха с важната си работа, без някой да им обръща внимание. Така че освен забързаните служители на разузнаването, които щъкаха от стая в стая, тук се забелязваше и странното присъствие на мъже с очила. Те пълзяха на колене и бърникаха по кабелите, контактите по стените и всякакъв асортимент електронни уреди, като че ли в сградата се помещава и детска градина с бавно развиващи се вундеркинди.

Екщайн се заизкачва по бетонното стълбище към втория етаж. Взимаше по едно стъпало, като първо поставяше левия крак, а после се отпускаше върху десния. Носеше куфарчето и торбичката в лявата ръка, а с дясната се държеше за металните перила. До метално бюро в края на стълбището за втория етаж седеше млад мъж. Беше мускулест, въоръжен с пистолет, а на бюрото пред него имаше телефон и малка чаша с димящо турско кафе. Той приличаше на приемчик в затвор за опасни престъпници.

— Здрасти, Бавария. — Младежът беше невероятно сериозен и наричаше всички в Управлението с кодовите им имена, макар че това се изискваше само за действащите оперативни работници.

— Здрасти, Мошико — отвърна Ейтан. Той посочи към един предмет, приличащ на баскетболен кош без мрежа — сива, метална рамка, поставена до бюрото. — Къде е торбата за изгаряне?

— Нови правила — повдигна тъмната си вежда Мошико. — Бен-Цион иска вече всичко да се разчиства два пъти дневно. Сега ще качат новите торби. — Той протегна ръка към пликчето с боклук на Екщайн. — Аз ще го взема.

Екщайн притисна пластмасовата си торбичка към гърдите, имитирайки сериозността на Мошико.

— Това е прекрачване на заповедите.

— Прекрачи ми тая работа — отвърна Мошико и показа към чатала си.

Екщайн се изсмя и пусна торбичката върху бюрото.

— Не бой се — каза той. — Като излезеш на оперативна работа, няма да ти се налага да се занимаваш с такива тъпотии.

Мечтата на Мошико беше да бъде оперативен работник в „Куинс Командо“ — кодираното име на екипите за Специални операции. Но той беше емигрант от Чехословакия и поради това и двамата с Ейтан знаеха, че никога няма да стане. Цивилните от Мосад понякога използват руснаци, унгарци и чехи, но рискът от проникване е твърде голям и затова АМАН се стреми да избягва назначаването на евреи от Източния блок независимо от искреното им желание.

— Дай Боже — каза Мошико и вдигна очи нагоре, след което отново се зае да чете преведената на иврит новела „Човешкият фактор“ на Греъм Грийн.

Екщайн се отдалечи по коридора. Мина покрай „новинарската“, където телексите непрекъснато плюеха съобщения за терористични акции от световните информационни агенции и некодираните машини на израелските посолства в големите столици.

Следваща беше стаята за „легенди“, където три умни и привлекателни млади жени избираха имената на мисиите и участниците в тях. Бяха задължени да се отнасят сериозно към работата си и затова единственото свидетелство за оптимистичната им младост беше табелката на вратата, на която с калиграфски староанглийски шрифт беше написано:

На вратата имаше остъклено прозорче, което внезапно се отвори. Една красива, луничава червенокоска на име Пнина показа глава и смигна на Екщайн.

— Бавария, скъпи!

Ейтан спря. Усмивката на Пнина винаги го караше да й отвръща със същото.

— Здрасти.

— Не би ли искал ново име? — предложи му тя закачливо. — Тъкмо е време за смяна. Можеш да получиш.

— Не мисля, че е необходимо — отговори Ейтан с предателско самосъжаление.

— О, стига. Бавария е толкова… толкова… тъмно.

— Да. Ами ще си помисля. Благодаря.

— Става — отвърна Пнина, без да се обижда, и затвори вратата.

Още по времето, когато беше парашутен десантчик с нисш чин, сериозността, с която Ейтан изпълняваше задачите си, му спечели прякора Мрачния баварец. Кой знае защо той го прие като комплимент и затова беше избрал Бавария за кодово име в Управлението.

„Ще си го запазя — помисли той. — Като сувенир.“

Продължи да върви напред. Засега никой не беше забелязал, че е без постоянния си бастун. Е, то е като с пушенето, реши той. Никой не забелязва, когато най-после го изоставиш.

Внезапно се стресна, когато един капитан на име Хайнц изхвърча от шифровъчната стая. Хайнц беше на възрастта на Екщайн, с бяло-руса коса, мрачни сиви очи и отличаващия го израз на откачен младеж, когото родителите сигурно са мразели.

— Свалете това проклето нещо! Веднага! — крещеше Хайнц, размахал яростно ръка към голям чертеж, залепен върху голата стена. Явно беше карикатура — план на етажа, начертан с черен маркер върху груба хартия. Всички служители бяха изобразени с фигурки, а над главите им в квадратни рамки имаше шеговити надписи като например: „Шифровъчна — най-доброто кафе и най-тъпите разговори“. Или: „Легенди — трите красавици — две моми и една омъжена, но все лесни“ и така нататък.

— Мамка ви, да не мислите, че тук е туристическо бюро?! — Хайнц продължаваше да се пени, докато двама от постоянната охрана на шифровъчната скочиха да свалят плаката. Наблизо беше застанала изчервена една жена на средна възраст, явно обидена от караницата на Хайнц.

— Да не си прекалил с кафето? — ухили се Ейтан към Хайнц, докато минаваше покрай него. Ядосаният капитан не му обърна внимание.

И трите етажа на сградата бяха строго охранявана зона, но може би наличието на барчето на втория етаж придаваше на района малко по-спокойна атмосфера. Там персоналът влизаше, за да насяда около поолющените маси на по кафе и сандвич за кратка почивка, да си пусне парата, да поклюкарства за работата или за шефовете. В барчето човек можеше и да се посмее, което със сигурност беше невъзможно на третия етаж, където Ицик Бен-Цион ежедневно провеждаше сложни и мрачни съвещания за планиране чак до полунощ. А долу на първия етаж и в подземието също нямаше никакво място за шеги. Там долу над масите с уреди се потяха Мъдреците, Наблюдателите и Скаутите, занимаващи се с микроелектронно оборудване, оръжия и експлозиви. Те не се шегуваха много. Защото една тяхна грешка би могла да коства твърде много на Управлението.

Та затова вторият етаж беше „народен“, както го наричаха служителите. И барчето беше винаги пълно и с кипяща атмосфера. Приличаше на барчетата във всяка обществена сграда с изключение на факта, че ако някога влезеше непознат, многогласните разговори стихваха мигновено. След няколко секунди всички внезапно променяха темата — баскетболни мачове, увехналите цветя в градината, хвалби с успехите на децата.

Когато Ейтан зави към „Личен състав“, чу края на спора на двама мъже, които излязоха от барчето зад него.

— Не можеш да направиш това, глупако!

— Защо не?

— Защото ще пренатовариш връзката. Ще изгори и ще зяпне, а после нищо не можеш да направиш. Никаква сигурност.

— Значи ще включим разпределител в системата.

— Трябва да е леко бе, задник! Иначе ще ти трябва камион, за да го преместиш!

Разговорът заглъхна по коридора. Мъжете слизаха към долните етажи. Ейтан се усмихна. Такива бяха разговорите в оперативния отдел.

Личен състав представляваше средна по големина стая. Покрай стените се издигаха високи сиви шкафове за папки, лавици за компютърни дискети и програми, както и списъци на създаващите се екипи за обучение. Имаше три бюра. Лявото беше на секретарката и върху него стоеше кремав компютър Ай-Би-Ем. Юдит, къдрокоса брюнетка с блестящи очи, седеше пред него и въвеждаше текста на предишните интервюта, донесени от Екщайн. Дясното беше на Цвика — весел и късметлия сержант, който работеше като куриер, шофьор и свръзка, поради което се намираше извън Управлението по цял ден. Бюрото му беше съвсем чисто. Най-голямото бюро се намираше в дъното с гръб към прозорците. То беше на шефа на „Личен състав“.

Екщайн си нямаше бюро тук.

Юдит вдигна глава и му се усмихна. Той й изръмжа шеговито с дебел, секси глас и тя се изчерви като всеки ден, когато я поздравяваше по този начин.

— Хей! — наклони глава зад монитора си Юдит. — Къде е бастунът?

— Ти забеляза! Обичам те! — тържествено произнесе Екщайн и продължи пътя си към прозорците. Настани се на стола пред бюрото на шефа си, доволен, че най-после ще остави крака си да почине.

Дани Романо погледна към него и му направи знак да изчака. Ейтан седеше търпеливо и наблюдаваше високото чело и меката черна коса на италианския евреин. Романо наближаваше четиридесетте и винаги държеше между зъбите си незапалена лула. Всъщност се беше отказал от пушенето, но не виждаше причина да се откаже напълно от успокоителното присъствие на лулата. Характерът му беше абсурдно приятен за човек, който работи напрегнато в разузнаването вече почти двадесет години. Никой не знаеше истинското име на Романо, защото понякога той пътуваше до Италия или Сицилия в изпълнение на кратки мисии. Явно прикритието му беше силно уязвимо и затова вече много рядко го използваха за оперативна работа.

Дани остави молива си, облегна се и преплете пръсти зад тила си, усмихнат с лулата в уста.

— Как мина днес?

— С тръпка — отвърна Екщайн. — Както винаги.

Романо поклати бавно и съчувствено глава.

— Пак ти повтарям, Ейтан — изрече той тихо, явно използвайки същия тон, с който обяснява жестокостите на живота на тримата си синове. — Имаш късмет, че изобщо можеш да ходиш. Даже да дишаш. Примири се. Ти беше комета.

Романо често наричаше Ейтан така, спомняйки си с лека завист предишната славна оперативна кариера на своя служител.

— Знам, знам — отговори Ейтан. — Но, о, приятели мои… — цитира той на английски.

— И о, врагове… — допълни Романо.

— Тя оставя прекрасна диря — изчурулика иззад компютъра си Юдит, която и преди беше чувала този стих.

— Ей! — размаха й пръст Романо. — Казал съм ти да не подслушваш и да не флиртуваш с женени мъже.

Юдит се изкикоти и продължи да пише.

— Е? — върна се Романо към работата. — Как изглеждаха?

Ейтан отвори куфарчето си и подаде бележниците.

— По мое мнение двама „да“ и трима „съвсем неподходящи“.

— Защо и тримата? — смръщи се Романо, когато взе бележниците.

— Единият е съвсем хладнокръвен и спокоен, вторият много нервен, а третият с прекалено голямо желание.

— А, значи вече си станал психолог.

— Професионален песимист — отговори Ейтан, но тонът му показваше известна обида. — Ако не искаш да го чуеш, не ме питай.

— Скъпи приятелю — усмихна му се Романо, но всъщност беше напълно сериозен. — Ако можех, аз бих отстранил докторите, психолозите и детекторите. Бих оставил само теб да проведеш цялото интервю и да ги приемаш или отхвърляш. Знаеш, че е така.

Ейтан наведе глава, приемайки извинението като комплимент. После се изправи. Внезапно усети болка в коляното и му се поиска да си беше взел бастуна поне като морална подкрепа.

— Е, тръгвам си.

— Хей! — възкликна Романо, загледан в бележниците. — Мислиш ли, че Юдит ще успее да дешифрира почерка ти?

— Тя просто чете мислите ми — отговори Ейтан, без да поглежда секретарката. — Освен това винаги може да ми се обади вкъщи.

— О, сигурна съм, че на Симона много ще й хареса — обади се иззад монитора си Юдит.

— Тя ми има доверие — увери я Ейтан на излизане. Докато отваряше вратата, Юдит се изсмя.

— Няма да има интервюта до сряда — извика подире му Романо. — Обаче идвай тук да ни помагаш за биографиите.

Ейтан щракна пръсти в знак на съгласие, а после излезе в коридора и зави наляво вместо към изхода.

— Хей — извика Дани. — Накъде?

— Да видя Бени.

Романо цъкна с език.

— Иска ми се да не си създаваш неприятности, Бавария.

— Да. Аз също — отвърна Екщайн.

Трябваше да си тръгне направо за вкъщи. Бен-Цион беше заповядал на Екщайн да престане да рови по случая Камил, а това означаваше да стои настрана от отдел „Проучване“. Но Бени Баум все още му беше близък приятел, а не можеш да заповядаш на човек да сложи край и на приятелствата си. Ейтан не беше виновен, че сега Бени е шеф на проучванията, нали?

В сравнение с „Личен състав“, отдел „Проучване“, намиращ се в края на коридора, приличаше на лудница. На Бени Баум така си му харесваше. А хората му се шегуваха, че дори и да бъде принуден да се пенсионира и да стане директор на детска градина, той би я ръководил пак така. С изкряскани заповеди, планиране на дейности и скок от място в атака, като боен командир, какъвто ще си остане завинаги. Сред израелската разузнавателна общност Управлението за проучвания на АМАН, намиращо се в Тел Авив, нямаше равно като мозъчен тръст за събиране, обобщаване и анализиране на суровата информация. Отделът на Бени Баум в СпецОп беше само по-малка негова версия. Той можеше да използва по желание всякакви ресурси — като се започне от Мосад, през АМАН, Шабак, та чак до държавната полиция. Бърлогата му преливаше от досиета, компютърни разпечатки, шифрови книжлета, видеоленти. Вътре имаше място поне за три бюра и също толкова плотове за терминали, на които да работят максимум петима аналитици. Но Бени Баум беше използвал всеки сантиметър от пространството. Имаше четири различни компютъра, видео-апаратура с четири глави и цветен монитор, късовълнов приемо-предавател „Тадиран“ и масивна база данни в четири, достигащи до тавана метални шкафа. Баум нямаше собствено бюро, защото работеше по-добре прав. Освен това така можеше да настани още двама души в стаята, където обикновено имаше седем, плюс самия него. Атмосферата винаги беше задавена от цигарен дим. Въпреки вълната против пушенето, обхванала западния свят, Баум окуражаваше този навик, твърдейки, че пафкането и хващането на цигарата подобрява умствените рефлекси.

Благодарение на изкривените представи за престъпление и наказание на полковник Бен-Цион, Бени Баум беше отстранен от оперативния отдел след Богенхаузен. Но той беше успял да извърти нещата в своя полза и сега оперативният не можеше да диша без него.

Върху вратата на отдела на Баум нямаше написана с букви табела. Надписът „Мешкарим Вехакирот“ (Проучване и изследване) не беше преживял прехвърлянето от сградата в Тел Авив. Вместо него Баум беше намерил отнякъде един голям черно-жълт триъгълен пътен знак. По него нямаше думи, а се виждаше силуетът на поприведен мускулест мъж, забил лопата в купчина пръст.

Защото Бени точно така разбираше работата и искаше персоналът му също да го знае — трудолюбиво копане до изпотяване, с навити ръкави на ризите, а не чисто интелектуалната, заседнала дейност, която кара задника ти да омекне и унищожава вдъхновението.

Екщайн бутна пътния знак. Вратата се отвори и той веднага бе поздравен от облак цигарен дим, миризмата на турско кафе и какофонията на компютърните принтери. Също и от гръмовния бас на Бени.

— Не, Гади — почти крещеше Баум. — Не искам това сега. Дай ми онова, което ти поисках.

— Ама, Бени — скандалджийски и почти като неподчинение звучеше женски глас. — Имаме двадесет процента увеличение на глаголите и съществителните. Трябва да започнем от самото начало на файла и да попълним някои от празнините.

— Боже мили! — чу се плясъкът на дланта на Бени по собственото му чело. — Колко пъти трябва да ти го кажа, Шоши? Имаме над три хиляди предавания. Ако започнеш да коригираш всяка страница, докато стигнеш до средата, Арафат вече ще живее в Хайфа!

— Добре, добре — обади се някой друг.

Възраженията престанаха и чукането по клавиатурите на компютрите се усили. Екщайн затвори вратата и Баум се извърна от мястото, където беше застанал като диригент, размахващ ръце и извличащ музика от различните си „секции“.

Бени Баум беше висок само метър и седемдесет, по-нисък от Екщайн, но имаше широкото тяло на състезател по ръгби. Вечно се бореше с коремчето, дължащо се на германската кухня на жена му, но смяташе, че ако си купи по-голям номер панталони, ще бъде като да се предаде по време на война. Затова постоянно подръпваше нагоре колана на панталона си. Пушеше неспирно, но продължаваше всеки уикенд да играе футбол с двамата си подрастващи синове и се говореше, че може да победи на канадска борба всеки от оперативните агенти на Управлението.

Като Ханс-Дитер Шмид той беше главен командир на операция „Флейта“ и изцяло отговорен за убийството на Мохамед Наджиз. Но за разлика от Екщайн духът на Бени не пострада от фиаското в Богенхаузен. Той гледаше на разузнавателната работа като на продължение на истинската война. А на война човек допуска грешки, приема ги, плаща за тях и продължава напред.

Бени носеше бяла риза на светлосини райета с къси ръкави, малки пагончета и няколко закопчани джоба. Голямата му плешива глава и разперени уши блестяха от пот, а ризата беше потъмняла под мишниците. Той протегна едрата си ръка.

— Ейтан! — викна Бени, като че ли не е виждал Екщайн от месеци, макар да бяха закусили заедно вчера. — Защо тези хора не ме слушат?

Екщайн стисна силно ръката, за да не отстъпи на силата на Баум.

— Явно защото ти нямат уважението.

— Уважаваме го — обади се някой из задимената атмосфера. — Само дето не го харесваме.

— Млъквай и бачкай — изръмжа Баум, без даже да се обърне. — Как мина днес? — погледна той със симпатия към Екщайн.

— Дръж се сериозно — усмихна му се Екщайн.

— Ти се дръж сериозно — отвърна Баум. — И се взимай на сериозно. Само така ще се оправиш.

— Може пък да ми харесва така.

— Да бе. А баща ми е бил откачен.

— Че то така ти пише в досието — засмя се Екщайн, а Баум го плесна по рамото. Внезапно Бени се обърна отново към хората си:

— Е!? Яблоковски, какво става?

— Нали искаше да го запишем на хард-диска. Сега ще чакаш — отговори млад, очилат мъж, който се трудеше над един от компютрите.

— Гадни, самонадеяни копелета — изръмжа Баум.

— Ех, такава си е израелската армия — въздъхна Ейтан.

— Тая ни търпимост към социалистите ще ни вземе главите — изпухтя Баум.

Екщайн огледа стаята. Ставаше нещо сериозно. Усещаше го в атмосферата, чувстваше го по тревожната концентрация, която обхващаше разузнавача винаги, когато по канала започва да тече нова информация. И четирите компютърни терминала бяха заети. Младите мъже и жени, всеки от които имаше висока научна степен, се бяха нахвърлили на клавиатурите си като врани на царевица. Други двама мъже преглеждаха документи пред високите до тавана шкафове, а в далечния ъгъл до прозорците, прелиствайки малко омачкано тефтерче, седеше още една дребна фигура.

Всички в стаята познаваха Екщайн и винаги се отнасяха приятелски с него. Макар и изпаднал в немилост, на него продължаваха да гледат като на оперативен агент, на фигура от онзи друг свят на смелост и опасности, каквито те никога няма да изпитат. Винаги го зяпаха с известно възхищение, но днес компютърните войници не му обръщаха никакво внимание.

— Какво става? — попита Екщайн.

Баум весело вдигна вежда. Ейтан не беше от отдела му и от него се очакваше да се съобразява с изискванията, които ограничават информацията до необходимото за служителя равнище. Само с няколко избрани личности като Екщайн Баум понякога нарушаваше правилата.

— Той има ли право на достъп за това, Бени? — попита, без да вдига глава от малкото си тефтерче, дребната фигура до прозореца.

— Имам право на достъп до клюки, Очко — отвърна му Екщайн през тракането на принтерите.

Някой се изсмя. Бени Баум запали цигара, захапа я между зъбите си и постави юмруци на хълбоците си.

— Клюката е, че Мосад са разчели голяма част от кодовете „Хиперион“ — каза Бени.

Очите на Екщайн се ококориха.

— Мосад ли?

— Така казва клюката.

Между Мосад и АМАН съществува исторически, здравословен дух на конкуренция, но сътрудничеството по повечето въпроси е на високо равнище. Много служители се местят заради кариера от едната организация в другата и затова нивото на завист рядко надхвърля здравословната норма.

— Получихте ли го? — попита развълнуван Ейтан.

— Преди час по куриер, черно на бяло — ухили му се Бени. — Или по-точно сиво на бежово. — Виждаше се, че е доволен и триумфиращ. Бени не беше ревнив. За него нямаше значение кой е спечелил сражението, щом като е постигната победа.

— Това не е ли в юрисдикцията на „Шифровъчния“? — попита Ейтан.

— Юрисдикцията е само извинение да се работи по-малко — изръмжа Бени.

— „Хиперион“, а? — със завист изрече Ейтан. — Можеше да ни послужи, Бени. — Явно си беше спомнил за дните им на оперативния фронт.

— Някой друг ще го използва — отвърна Бени. — Седни някъде. — Беше забелязал липсата на бастуна и посочи към крака на Ейтан. — Не бива да го пресилваш от първия ден.

— Няма нищо. Ще постоя.

Кодовете „Хиперион“. Всички от Управлението за проучване работеха отдавна по тях. Вероятно от две години насам. Институтът „Хиперион“ беше действал нелегално в Париж под прикритието на курсове за езиково обучение. Всъщност той беше място за срещи на френски, германски и италиански терористи, също както и на хора от ЕТА, ИРА и ФОП. Институтът се е ръководел от офицер на КГБ, личността на когото не беше известна. Накрая дейността по нелегално закупуване на оръжия и планиране на терористични актове била провалена от невнимателните действия на двама членове на „Червените бригади“ — Маурицио Фолини и Оресте Скалцоне.

„Хиперион“ бил закрит под заплахата на разследване от страна на италианския съд, но израелците все пак бяха успели да съберат огромно досие от прехванати шифровани съобщения между института и Москва. Разшифроването на кодовете би разкрило много от следите на международните терористични организации в Европа.

Бени не се интересуваше изобщо от празните приказки, които бяха се разменяли между Париж и Москва. Той искаше имената, макар и кодирани, на главните играчи, местата на влизане и излизане и датите на операциите. Независимо колко е сложна технологията на шифроването, личните имена не могат да бъдат част от случайно подредените букви и знаци. При изпращането на кодирани съобщения те винаги са оградени отпред с представката СПЕЛ и в края с ЕНДСПЕЛ. Това дава надеждата да се хванат и няколко други думи, като се огледат съчетанията, ограждащи от двете страни разшифрованото име.

— Не знам, Бени — отново се изправи жената на име Шоши. — Продължавам да смятам, че трябва да прегледаме всичко.

— Боже мой! — вдигна ръце към небето Бени. После внезапно се успокои, скръсти ръце пред гърдите си и се обърна към всички в стаята: — Знаете ли какво? Нека Очко да реши.

Дребният мъж в ъгъла вдигна глава. Той бутна очилата с черни рамки нагоре по носа си и отметна кичур коса от оплешивяващото чело. Очко беше сянката на Баум, някога детски шампион по шах, а сега доктор по геополитически стратегии. Беше на тридесет години, но изглеждаше на четиридесет. Бени го използваше като дяволче върху рамото — оперативния песимист. Той работеше с Бени от доста години и дори беше придружавал по време на мисии майора от Специални операции. Работата на Очко беше да оглежда внимателно операцията от теоретичния й модел до изпълнението, а после, когато му поискат, да посочи устно всички потенциални провали, които биха могли да объркат мисията.

Беше получил прякора си в резултат на езикова грешка на един роден в Америка агент. Онзи беше превел неправилно „черноглед“ на иврит, наричайки дребния мъж „черното око на Бени Баум“. Когато смехът затихнал, дребната сянка на Бени си останала с името Очко.

По време на Богенхаузен Очко лежеше в Тел Авив с вирусен грип. След това обаче беше последвал Бени в отдел „Проучване“, където продължи да изпълнява мрачната си функция.

— Е, Очко? — обърна се Баум към мрачния мъж. — Очакването направо ме убива.

Всички в стаята чакаха. Никой не можеше да накара Очко да бърза. Той потърка закръглената си брада и се загледа в пространството. Най-накрая се обърна към терминала, където седеше Шошана.

— Бени е прав, Шоши — прошепна Очко прегракнало. — Ти не си Клеър Стърлинг, а ние не пишем трактат за злото, което носи подкрепата на Източния блок на международните подривни елементи. Просто извади всички СПЕЛ и ЕНДСПЕЛ заедно с по пет думи преди и след тях. — След като го каза, той отново се зачете в тефтерчето си.

— Видяхте ли! — възкликна Бени Баум и плесна с ръце. — Ето защо той получава големите премии! — Това, разбира се, си беше жив майтап, тъй като заплатите в израелската армия едва ли могат да се нарекат щедри, а премии там изобщо няма.

— Добре, ще изкарам списък на първите триста — обади се Яблоковски откъм своя терминал.

— Разпечатай го — подвикна Баум.

Тракането на машините се засили.

— Ами какво ще кажеш за „Флейта“? — внезапно попита Ейтан.

Бени се извърна. Изгледа тъжно Екщайн.

— Стига, Ейтан…

— Защо не, Бени? Няма да навреди. Нека машините го направят.

— Не можеш да се отървеш от призрака, нали?

— Не, нито пък ти, така че не се преструвай.

Баум наведе голямата си плешива глава и плъзна длан по темето си. Издуха облак дим. После се изпъна.

— Добре. Гади! — Той посочи с пръст вдясно. — Разпечатай файла на Яблоковски, а после направи извлечение за „Флейта“.

— Халил?

— Не бе, идиот такъв! Това е нашето кодово име за него. Опитай ГРЕГОР, АСУАН и СИДОН, но първо изтегли всички пет и шестбуквени имена и създай отделен файл.

— Отмени тази заповед!

Гласът изгърмя откъм отворената врата и с изключение на тракането на принтерите в стаята настъпи мъртва тишина, а всички служители вътре замръзнаха. Облакът цигарен дим внезапно се насочи към отвора и сред мъглата му се видя високата фигура на полковник Ицик Бен-Цион.

Командирът на управление „Специални операции“ на АМАН влезе в стаята. Беше твърде висок за рамката на вратата и трябваше да наведе глава, но студеният му поглед остана втренчен в Баум и Екщайн. Ицик Бен-Цион имаше неприятното предимство на високите мъже, особено сред обикновено средните на ръст евреи. Дори и без да каже дума, той излъчваше власт. Освен това от четиридесет и шест годишната му глава все още не беше паднал и един от гарвановочерните косми, с които си бе роден. Беше малко посивял на слепоочията, но космите там имаха цвета на стоманена тел. Очите му бяха почти черни под също черните вежди, а острият му нос се надвесваше над стиснатите устни като клюн на ястреб.

Той блъсна по вратата с една от едрите си длани.

— Екщайн, какво правиш тук?

Кой знае защо Ейтан не беше изненадан от ненавременната поява на Бен-Цион.

— На гости съм.

Полковникът не обърна внимание на оправданието.

— Казал съм ти и преди и няма повече да повтарям. Нямаш право да се отклоняваш от оперативните си параметри и ти е забранено да пречиш на важната работа, която се върши в тази стая.

Екщайн пламна. Коляното внезапно го заболя и му се прииска ужасно да седне, но изгледа упорито Бен-Цион.

— Аз го помолих да дойде — излъга Бени Баум. Той никога не отстъпваше дори и пред шефа си. Сега хвана колана си и вдигна нагоре панталона, като че се подготвя за юмручен бой. — Ако вече не си забравил, Ицик, аз имам правото да извикам всеки от агентите, по всяко време, щом като работата ми го изисква.

Бен-Цион не обърна внимание на майора. Нямаше намерение да се хваща на публичен спор с Бени Баум. Вместо това продължи да се кара на Ейтан.

— Освен това трябва да ти припомня, господин Екщайн, че въпросите, засягащи „Флейта“, повече не ти влизат в работата. Няма да позволя да се губи ценното време на тези хора, за да преследваш ти някакъв студен труп. — Сега очите на Бен-Цион почти пламтяха и на Ейтан му се стори, че ей сега ще му пламне косата. — Имаме предстоящи операции, които изискват моментално осъвременяване. Спасяването на твоето самочувствие не съществува като задача в списъците ми.

На Екщайн му писна. Нямаше намерение да стои тук като слуга и да слуша крясъците на Бен-Цион, нито пък да чака да го изхвърли от стаята. Той вдигна куфарчето си и тръгна към вратата.

— Сигурен съм, че имаш достатъчно писмена работа — извика подире му Бен-Цион.

Кръвта на Екщайн кипеше в ушите му. Чу стъпки, които го следваха, и закуца бързо с побелели устни по коридора.

— Ейтан — извика го гласът на Бени Баум. — Утре вечер в седем. Двамата със Симона. Мая ще прави виенски шницели.

Екщайн продължи да върви. Погледът му беше замъглен от ярост и унижение. Едва забелязваше любопитните глави, които се показваха от вратите на канцелариите, чудейки се кой ли е обект на яростта на Бен-Цион, чийто гръмовен глас още кънтеше по коридора.

От вратата на „Легенди“ внезапно се показа разтревоженото лице на Пнина.

— Бавария?

— Лека нощ — каза Екщайн и забърза напред, като накуцваше мъчително по студеното и тъмно стълбище.

 

 

Когато в седем часа вечерта Ейтан още не беше пристигнал вкъщи, Симона започна да се тревожи. Тя, разбира се, не беше познавала съпруга си по време на работата му като оперативен агент, когато не се прибираше в апартамента си дни наред или изобщо изчезваше от страната, без да се обади на приятели или на семейството си. Настоящата му служба, към която направо се влачеше всяка сутрин, имаше точно определени работни часове. Той рядко се прибираше след пет часа. Но по време на редовната си военна служба Симона беше работила като оператор по радиозасичане във военновъздушните сили в Тел Авив. От тези две години служба в „дупката“ тя знаеше, че когато нещо става, хората от разузнаването често губят представа за времето. Надяваше се, че Ейтан просто е потънал в решаването на някаква важна задача. Това би било добре за него. За двама им. Естествено, всички останали по-тревожни причини за закъснението му бяха минали през главата й и искаше да позвъни в службата му. Но нямаше да го направи. В Израел жените на военните не се обаждат в службата, освен ако не раждат в момента или в къщата има пожар. Всеки в страната знае, че истинските герои на израелската армия са съпругите, които чакат мълчаливо и стоически. Симона нямаше намерение да разрушава този образ.

Самата тя беше прекарала тежък ден. Сега работеше в детското раково отделение в болницата „Хадаса“ и лицевите мускули я боляха от непрекъснатото напрягане да се усмихва. Краката й горяха от безкрайното ходене по твърдия, покрит с плочки под на стаите и коридорите.

Но тя винаги се радваше, когато се прибираше вкъщи и изкачваше трите етажа до апартамента им в източната част на „Талпиот“. Макар и под наем, апартаментът беше много повече от онова, за което биха си позволили да се надяват Симона и Ейтан. За йерусалимските стандарти той беше огромен, с три спални, голяма веранда и две бани на втория етаж. Основното ниво се състоеше от широк салон, покрит с паркет от тиково дърво, от който се излизаше на друга обширна веранда. Към главното помещение имаше трапезария, обзаведена по американски образец кухня и дори малка стаичка за пералня и сушилня. Освен това в хола имаше камина, нещо което Симона беше виждала само по американските филми.

В днешно време всички наеми в Израел се обявяват в американски долари вместо в нови шекели. Младото семейство Екщайн никога не би могло да си позволи месечния наем от 700 долара, ако службата на Ейтан не му отпускаше допълнителните 300 долара за квартира. Когато видяха апартамента, те моментално се влюбиха в него и решиха да пестят, за да могат да си плащат наема.

Така че каквито и да биваха трудностите на работния им ден, Ейтан и Симона почти винаги се успокояваха от лукса на жилището си. Семейните приятели винаги зяпваха от учудване, като видеха екстравагантността на това жилище. Но когато питаха типично по израелски за размера на наема, Ейтан тайнствено промърморваше: „Нали знаете, Министерство на отбраната…“, с което веднага им запушваше устата. Ако собственикът се съгласеше да го продава, Ейтан и Симона знаеха, че ще направят и невъзможното, за да купят апартамент 18 на улица „Маалот ел Рам“ №521.

Симона беше свалила изпотената и миришеща на болница сестринска униформа. Беше си взела душ, измила гарвановочерната си коса и навлякла чифт джинси и лека памучна блуза. Сега беше застанала боса на основната веранда между дългите правоъгълни кашпи с петунии и бели магнолии. В едната си ръка държеше чаша с портокалов сок и гледаше към Юдейската пустиня. Виждаше как арабските къщи в Сур Башер стават розови от залеза. Опитваше да не поглежда часовника си, но едното й ухо се ослушваше за звъна на телефона.

Ейтан се прибра в 7:20. Отново се опираше на бастуна и беше полупиян. Беше ходил на билото на Армон Анацив — хълма на лошия съвет. Там се намираше седалището на ООН. От това място се откриваше най-хубавата панорама на Йерусалим и когато имаше неприятности, Ейтан често отиваше там, за да поседи на билото. Гледаше куполите, кулите и извитите стени, които сменяха цвета си със залеза. Сега строяха алея за разходки по хълма. Скоро всеки турист от страната щеше да тъпче с крака тайното местенце за съзерцание на Ейтан. Щяха да ближат сладоледи и да щракат с фотоапарати. Но засега там имаше само едно малко ресторантче, вдълбано в камъните на хълма, което почти не се виждаше от пътя. Ейтан беше седял върху тревата, загледан в далечния Храм на Скалата, докато отпиваше от трите кутийки бира „Макаби“ и се опитваше да си докаже, че все още има няколко неща, заради които би трябвало да е благодарен на Господа.

Докато изкачи трите етажа до апартамента, на които упорито не беше обърнал внимание, когато подписваше договора за наем, той вече се беше изпотил, а коляното му направо гореше. Яростта му отново се бе върнала.

Симона изтича откъм верандата, за да го поздрави като вярно кутре.

— Слава Богу! — възкликна тя. — Разтревожих се.

Ейтан хвърли куфарчето и бастуна върху зеления скандинавски диван. Тръшна се върху черния стол-люлка и удари тила си в дървената му облегалка. Затвори очи.

— Не трябваше. Аз съм застрахован за смърт и инвалидност.

Симона се направи, че не чува глупавата забележка, и целуна Ейтан по стиснатите устни. Устата й беше мека и студена от ледената напитка.

Ейтан отвори очи.

— Извинявай за това, дето го казах. — Той бръкна под ризата си и свали пистолета с кобура. Остави го върху ниската дървена масичка.

— Няма нужда да се извиняваш. — Симона продължаваше да се усмихва, но големите й зелени очи гледаха тревожно. — Пил си толкова рано? Нетипично за израелец.

— Аз не съм израелец благодарение на проклетата ми кариера.

Симона седна върху дивана с чашата в ръка. Дори и в това студено и мрачно настроение, Ейтан не можеше да охлади топлината на жена си, нейната красота, извивката на едрите гърди под блузата и елегантността на дългите й тънки пръсти.

— Какво ти се е случило днес, Ейтан?

— Господи, искам цигара, Мона. — Той обичаше да я нарича така, а тя харесваше да чува това умалително име. Беше чуждестранно, секси. Симона извади цигарите от джоба на ризата на Ейтан, запали една и я постави в устата му. Мислите й за миг се върнаха към раковото отделение, но тя ги отхвърли.

— Слушам те — подкани го тя.

— Ицик Бен-Цион. Това ми се случи. Винаги все това ми се случва.

— Аххх. — Симона се облегна на дивана. Погледна през бялата арка на стената към верандата, тъмните хълмове и блестящите звезди. Това беше болезнен въпрос и никога нямаше да отпадне. Ейтан е бил боеви офицер, а сега седеше зад бюро. Виждала беше този синдром и преди. На всичкото отгоре този идиотски полковник не позволява на Ейтан да забрави нито за миг онова, което беше наранило съпруга й физически и психически. Онова, което го беше превърнало в уязвимия мъж, когото тя обичаше. Но пък по този начин той нямаше да може да го преодолее, нямаше да издържи даже до частичното си пенсиониране. Опитваха да си създадат дете, трябваше им субсидията за наема, родителите им не бяха богати и щеше да се наложи сами да задоволяват многобройните детски нужди. Ако Ейтан не успееше да издържи, тяхното гнезденце от приказките щеше да изчезне.

— Ще напусна — внезапно изрече Екщайн и се изправи от стола. Остана заслушан за миг, а после излезе на верандата и се опря на парапета от ковано желязо.

Симона последва съпруга си, но остана малко зад него.

— Няма смисъл да го търпя — продължи Ейтан. — Да му служа за боксова круша. Аз съм млад. Ще си намеря друга работа. Ще се оправим някак. — Той внезапно пусна цигарата и я смачка с тока на обувката си.

И двамата знаеха какво означава да се оправят. Симона помълча известно време. После заговори.

— Мъжът ми все ми повтаря: „Не купувай храна, когато си гладна, и не вземай решения, когато си ядосана.“

— Обаче мъжът ти е идиот — изсумтя Ейтан.

— А може би е просто гладен — предположи Симона. — Щях да правя скара тази вечер. Шашлик.

— Звучи добре — отвърна Ейтан. — Но не съм гладен. — Той се обърна и Симона видя дълбочината на обидата в очите му. — Просто съм изтощен, Мона. Изморен съм до смърт.

Тя го хвана за ръката, прехвърли я през рамото си и го поведе навътре към хола, прегърнала го през кръста.

— Тогава дремни малко — каза тя, докато го водеше нагоре по стълбата. — Пък после ще видим.

В спалнята Симона спусна щорите на прозореца. Стаята се покри с тъмни сенки, прорязани от светлите лунни лъчи, които се промъкваха между процепите. Тя положи Ейтан по гръб върху леглото, свали обувките му, чорапите и джинсите, докато той лежеше втренчен в тавана. После тя коленичи върху матрака, наведе се и го целуна по устните.

— Ти трябва да направиш само едно нещичко за мен — прошепна тя. — А останалото е моя работа.

Тя се изправи и започна да разкопчава блузата.

Сексът беше последното, което би минало през ума на Ейтан, и той беше готов да протестира. Но после се сети за бебето. Симона го беше предупредила, макар и закачливо, че тези четири дни от цикъла й са жизненоважни и независимо от настроението, проблемите, скандалите или късния час те ще се любят. Не че Ейтан обикновено възразяваше, тъй като той също нямаше търпение да се увеличи семейството му. Но как би могъл да предвиди гадните събития от днес? И как да се „представи“, когато се намира в такова настроение?

Но още докато я гледаше, разбра, че се е предал. Тялото на Симона продължаваше да го изумява както онзи първи път, когато почти преди да го изпишат, бяха останали сами в празната стая в „Асаф А-Рофе“. Стройната й леко загоряла фигура, мекият тен на кожата и младежките извивки на гърдите. Черните блестящи косъмчета на триъгълничето над стройните й бедра, които можеха да го възбудят дори и да е почти мъртъв.

Тя се приближи до него само по бикини, защото обичаше да започва така — да остави нещичко за събличане. Той почувства как се втвърдява от влагата на меките й устни, от усещането на гърдите й върху кожата си, от начина, по който започна да изчезва всичката болка от този ден.

Винаги когато се любеха, Симона беше отгоре, защото коляното на Ейтан не можеше да понесе тежестта на друга поза. Но този път с нарастването на страстта му, подкрепена от остатъците на яростта, той отново „изхвърли бастуна“. Внезапно седна, с което изненада Симона, хвана я за раменете и зацелува врата, гърдите, вдлъбнатината под ребрата й, а тя се изпъна със стон назад. Тогава той я обърна по гръб, а тя не го възпря, докато му помагаше да свали нейното и своето бельо. А после те се сляха трептящи и задъхани, прилепили устни, докато пръстите им се забиваха в плътта на другия във финалната тръпка на страстта.

Минаха дълги минути, докато дишането им се успокои бавно. Ейтан лежеше отгоре, а Симона го беше прегърнала доволна. Алкохолът, тревогите, физическото напрежение и отпускането бяха взели своето. Симона се измъкна изпод заспалия си съпруг, целуна го леко по ухото и го покри с тънък чаршаф. После облече халата и излезе на пръсти да си приготви вечеря.

 

 

Той сънува много неща. Стряскаше се и скимтеше като куче от бодлите на спомените. Сънува армията, спускането с парашути из нощните пустини, катеренето по заоблените планини на Ливан, гонитбите в коли без спирачки из дъждовните улици на безименни градове.

Но повече от всичко сънува Амар Камил.