Това се случи само за част от секундата. Но пък беше един от онези мигове в живота на човека, когато другото измерение като че ли измества реалността и жестоко удължава мигновението на болката, за да може тя да бъде усетена с цялата й мъчителна сила.

Екстазът като че ли отминава светкавично.

А мъката продължава…

Екхард винаги щеше да си спомня този миг, изпълнен с мъка. Първоначално се чувстваше разпънат от омразата. Но в частицата от секундата, когато осъзнаването започна да се заражда някъде в мозъка му, тя внезапно и инстинктивно се дръпна. Болката от грешката блъсна очните му дъна като внезапен удар от джудо, свалил бореца върху пода.

Да, беше убивал и преди. Правил го беше в бой, сред яростта на атаката, дима, автоматните откоси и писъците. Всъщност беше убивал и по друг начин. Тайно, с черната воля на диверсант, далеч от бойното поле, но приел, че такава е работата му. Пък и това не беше първото му убийство от упор.

Но преди Екхард винаги беше сигурен, че каузата му е справедлива, че мишената е истинската, че жертвата му заслужава съдбата си. И в миналото тези сблъсъци лице в лице, човешките мишени на Групата, бяха показвали онези инстинктивни реакции, които потвърждаваха правилността на насилственото им унищожаване. Шок. Ужас. Ярост. И разбира се, объркване, преди да умрат.

Сега, ако наистина има Бог на небето и ако природата и очите не го лъжеха, Екхард разбираше, че изкривеното лице на този човек показва нещо ужасяващо различно…

Пълно и неподправено учудване.

И така, за пореден път мерникът на Екхард се оказа точен. Съвсем точен. Той разбра, че е допуснал най-голямата грешка в живота си. Знаеше го със същата увереност, както че нощта скоро ще се спусне над Мюнхен. Но беше твърде късно. Куршумът излетя от цевта. Вече не можеше да бъде върнат, също както никой не би могъл да спре добрия, макар и най-дисциплиниран кон, след като звънецът на състезанието е дръннал и той е излетял от вратичката си към финиша.

Но като професионалист, отдал себе си на борбата, трениран да потиска всички съмнения в такъв важен момент, Екхард продължи атаката. Не виждаше, а по-скоро усещаше Райнер Люкман до себе си. Цевта на беретата на Люкман се движеше някъде в периферното му зрение, като подскачаше леко и издухваше сивкав дим, докато Райнер изпразваше пистолета си. Екхард виждаше и собственото си оръжие, трепкащо в стиснатите му ръце. Въпреки волята си той цяла вечност гледа лицето на погрешния човек, докато жертвата вдигаше ръце да се прикрие, а после тежко се строполи върху тротоара, а от кафявия хартиен плик върху краката, покрити с фин, вълнен панталон, се разсипаха пресните, току-що купени кифлички.

Екхард пристъпи напред. Виждаше собствените си ръце, които насочваха беретата му надолу към гърдите на човека. Чуваше нечий далечен писък. Някой, който гледа порнографията на насилието. Разбираше, че този човек вече цял живот ще споделя собствения му ужас.

Той изстреля още три куршума.

— Генуг^[1] — прошепна на Люкман. После го повтори отново, силно, почти с крясък, за да може свидетелят да запомни езика, на който го изрече. — Генуг!

Обърна се да пресече улицата. Знаеше, че Люкман го следва, и затова не извърна глава. Виждаше единствено синия „Форд Фиеста“, който го чакаше. Копнееше за спокойствието вътре и воя на малкия двигател. Без да се замисля, освободи пълнителя на беретата. Ръцете му действаха сами. Поставиха го в джоба на коженото му яке, а после презаредиха с нов пълнител, който измъкнаха изпод колана на панталона му.

Когато посегна към дръжката на вратата на колата, си помисли: „Как, по дяволите, е възможно всичко да се обърка така?“

Защото до този последен миг операция „Флейта“ вървеше като по часовник, както обичаха да казват в Щаба.

Тази сутрин в Мюнхен беше студено. Валеше, но не сняг. Още беше рано, но целият ден щеше да си остане сив, като разтопено олово или здрачна нощ на северния полюс.

Тони Екхард седеше до малка масичка в една от тайните квартири на улица „Унтер Зендлинг“. Масичката беше грозна, с петна по пластмасовата повърхност и олющена боя по кафявите метални крачета. Но беше достатъчно добра за студент. В момента на Екхард му се искаше наистина да бъде студент.

Той надзърна през малкото зацапано стъкло на прозорчето, но не можа да види нищо от „Унтер Зендлинг“, защото кухнята гледаше към каменната фасада на останалата половина на сградата. Апартаментът беше избран внимателно. Втори етаж, за да можеш да скочиш от кухненския прозорец, ако ти се наложи. Дървени стълби, за да чуваш всеки, който се качва или слиза. Имаше само един прозорец с „изглед“ и той беше в хола, обърнат към енорийската църква „Свети Стефан“. Квартирата беше подбрана така, че всеки, пожелал да я наблюдава, първо трябваше да мине покрай баварския свещеник на черквата.

Тези неща винаги се обмисляха добре.

Екхард отпи от силното кафе в чашата си. Но не можеше да яде.

От друга страна, Райнер Люкман като че ли изобщо не се притесняваше. Неговата страна на масата приличаше на опустошена сладкарска табла. Беше изпил половин литър портокалов сок и сега отпиваше от третата си чаша силно кафе. Пред него лежеше голяма чиния с две рохко сварени яйца, в чиито ярки жълтъци той топеше с апетит парче дебело намазан с масло хляб. За пълно учудване на Екхард към гастрономическите му изпълнения, той допълваше „леката“ си закуска с големи хапки мазен вайсвурст.

— Гутен апетит^[2]. — Тонът на Екхард беше изпълнен с отвращение, макар да знаеше, че това си е обикновена завист. Искаше му се да може и той да яде.

Люкман вдигна глава. Отметна рошавата си кафява коса и го изгледа невинно с яркозелените си очи. Устата му беше пълна.

— Бист ду нихт хунгриг!^[3]

Екхард се усмихна и поклати глава.

— Голямо прасе си. Наистина.

Люкман сви рамене. Изобщо не се обиди.

— Добре де, прасе съм — каза той и отново насочи вниманието си към чинията. После протегна ръка, взе своя пакет „Шварцер Краузер №1“ и започна да си свива цигара. Това беше още нещо, което Екхард не можеше да разбере. Количества храна, които биха потопили цял военен кораб, и тютюн, който може да прогори и азбест. Железен стомах. Железни дробове.

Тогава, като че ли да разсее завистта на Тони, Райнер вдигна отново поглед и се усмихна искрено.

— Май съм нервен — призна си той.

— Да — кимна Тони, доволен, че отново се намира в човешка компания. — Аз също.

Така или иначе, всеки се справя по своему с притеснението преди боя.

Екхард бутна настрани чашата си, стана и мина през хола към предния прозорец. Погледна за двадесети път часовника си. Беше само девет часа сутринта.

Той постави ръце на кръста си и загледа към черквата „Свети Стефан“ през зацапаното стъкло. Червените й кули се извисяваха като приказен замък над мътните потоци вода, които се стичаха по стъклото. Той въздъхна и извърна погледа си към малкия апартамент.

Всичко беше немско. Мебелите, книгите, купчините списания „Щерн“, „Дер Шпигел“, „Зюддойче Цайтунг“ и двутомника на Гьоте, подреден до няколко от книгите на Хайнрих Бьол. Дрехите му бяха немски, също както и на Люкман, включително и бельото.

Единствените чуждестранни вещи бяха италианските им пистолети „Берета“, но те също си имаха фалшиви документи, които удостоверяваха, че двамата мъже са членове на GSG–9 — западногерманската група за борба с тероризма. Дори и инфразвуковото оръжие беше западногерманско — предназначено да убива, но без да разкъса Обекта и да засегне някой ококорен от учудване случаен минувач.

Някой достатъчно умен е помислил за всичко, с което да осигури на Екхард известно облекчение от отговорността. Но пък то го караше да се чувства невероятно примитивен.

Като доберман на каишка.

Нещо стягаше стомаха на Екхард. За стотен път си обеща, че щом мисията приключи, ще престане да пие тази разяждаща отрова. Беше прекалено напрегнат. Трябваше да започне упражнения, за да потисне чувствата. Водачът на групата в мисия трябва да командва със спокойна обективност и остри рефлекси, показвайки на подчинените си, че напълно се контролира. Както много пъти в миналото, сега Екхард потърси нещо, в което да се фокусира, за да може да постигне състояние на пълно спокойствие.

Върху отсрещната стена на стаята имаше голям плакат, поставен в алуминиева рамка и покрит със стъкло. Беше панорамна снимка на „Енглишер Гартен“, топла и многоцветна, със сочни зелени ливади и езера, в които плуват птици. Напреко на снимката с ярки пастелни цветове бяха изписани думите на поета Еужен Рот:

Шанс и късмет е да имаш мюнхенски адрес —

той ти спестява половин живот сред бури и стрес.

Екхард беше гледал плаката безброй пъти, но едва сега наистина разбра иронията. Изсмя се на глас.

— Какво става? — извика Люкман от кухнята.

— Шшшш. — Екхард продължи да гледа плаката. Беше му оправил настроението.

Отпусна ръце, за да си починат раменете му, разтвори юмруци и разлюля пръстите си. Присви очи и видя собственото си отражение в стъклото. Къса руса коса, сивосини очи, здрава шия, а под нея черно кожено яке.

Видът му го успокои. Отпуснат и вече по-спокоен, той насочи ума си към операция „Флейта“.

Странно, че Ханс-Дитер Шмид беше избрал това име за мисията. На арабски думата за флейта е „халил“, а произношението й е наистина много подобно на истинското име на Обекта. Но тъй като никога, в никакъв случай не се избира оперативен код, който дори и далечно да напомня действителността, Ханс-Дитер сигурно го беше направил нарочно. В този бизнес, ако си предвидим, с тебе е свършено, а Шмид никога не е бил предвидим.

Екхард беше сигурен, че по това време Ханс-Дитер е вече повече от два часа в офиса си. И също така беше сигурен, че командирът на мисията е „пристигал на работа“ в същия час, когато е наел свободната канцелария за фирмата, занимаваща се с внос/износ. Не заради друго, а за да не повдигне никакви съмнения поради ранното си пристигане точно в този ден.

Офисът се намираше близо до огромната площ на мюнхенската фирма „Панаири и изложби“. Мястото беше подбрано по очевидни причини като добро прикритие. Но точният избор на „Шийс Щат“ 13 като че беше направен, за да задоволи ироничното чувство за хумор на Ханс-Дитер. Защото Ханс не пропускаше да нарича улицата „Шайс Щрасе“^[4], в съответствие с общоприетото мнение, че шпионажът си е „лайняна работа“.

Екхард започна да обмисля подробностите преди изпълнението на мисията.

Ети Данцигер ще застане на позиция, нагласила статива си върху остъклената веранда, която гледа към улица „Барбароса“ в тихия квартал Богенхаузен. Екхард, разбира се, никога не беше стъпвал в апартамента на Ети, но нейното подробно описание му позволяваше да си представи обстановката.

Облечена в пухкава зелена жилетка, тя ще седи в големия си дървен люлеещ се стол. До нея, близо до голяма кана с кафе, ще се намира телефонът — уред, служещ не само за социални контакти. Малката й руса главица ще бъде натоварена с доста неща — обици, представляващи висящи на верижка сребърни топчета, слушалки на уокмен, а като диадема върху косата, очила, с възможностите на оперен бинокъл. Днес верандата няма да е отоплена, за да не се замъгляват стъклата. Когато студеният януарски вятър проникне през цепнатините на прозоречните рамки, Ети ще трепери заедно с листата на истинската си оранжерия.

Както се очаква от студентка по рисуване, по пода около краката й ще има пръснати десетки четки, тубички с бои и шишенца с цветни тушове. И както се очаква от отговорника по комуникациите на Групата, днес рисуването няма да й върви, докато тя наблюдава с хладен и напълно неартистичен поглед. След цял месец работа голямото платно, изобразяващо улица „Барбароса“ в квартала Богенхаузен, беше завършено само наполовина. Ако Ети не беше толкова привлекателна, добронамерена и агресивно ексцентрична, съседите може би щяха вече да са я попитали защо работи толкова бавно.

Екхард не позволи на мислите си да се занимават повече с Ети, тъй като чувствата му към нея май не бяха само професионални…

Петер Хаузер. Това беше човекът, който изобщо не можеше да седи и да чака. И за щастие от него не се изискваше да го прави. Тройните задължения на Хаузер като отговорник по транспорта, първоначално проследяване и поддръжка щяха да го държат в движение през целия ден.

Още призори Хаузер трябва да е започнал проверката на своя „моторен парк“. В него, въпреки мърморенето на счетоводителя на Управлението, се намираха десет наети коли за участие във „Флейта“, както и взети назаем камион и линейка. Всяко от превозните средства трябваше да бъде проверено за наличието на достатъчно гориво, масло и вода, след което да бъдат запалени и подгрети двигателите им, за да се знае със сигурност, че са в ред.

Всички коли бяха наети от различни фирми с една от трите швейцарски карти „Виза“, осигурени със сравнително малки сметки в няколко женевски банки. Още рано сутринта Хаузер щеше да провери внимателно всички жабки и да постави във всяка една съответните договори за наемане заедно с напечатана на машина бележка. Дълго време след като колите бъдат изоставени и по всяка вероятност върнати на ядосаните им собственици, бележките на немски език щяха да ги успокоят:

Ужасно съжаляваме за създаденото неудобство. Молим да ни извините и да възстановите съответно полагащата ви се сума от нашата банкова сметка.

Екхард дълбоко уважаваше Хаузер и се доверяваше напълно на техническите му умения.

Представяше си дребния, мускулест бивш състезател по мотоциклетизъм, който препуска весело по дъждовните улици на Мюнхен, прехвърля се от една машина на друга и се справя с тях като умел техник от пистата Льо Ман…

Следва Франси Колн.

Като втори проследяващ и примамка в случай на опасност, Франси щеше да преживее един невероятно неприятен ден. Тя щеше да прекара цялата сутрин навън, разхождайки се в рамките на петстотин метра около площад „Мариенплац“, въоръжена с уокмен със слушалки в очакване на своя обект. Ако някога е хранила някакви фантазии за романтичния живот на шпионина, днес със сигурност щеше да се излекува от подобни мисли.

Задачите на Франси бяха доста по-трудни от тези на Ети Данцигер, тъй като тя беше „артистката“ на Групата. Макар да притежаваше всички динамични качества на Ети, тя можеше да ги потиска и поради това й се налагаше да го прави постоянно. Нейната специалност беше да става напълно незабележима. Тя беше усъвършенствала тази си роля до такива подробности, че физическите и личностните й качества направо се изгубваха, така че всеки, който я срещне, да я забрави в миг.

Фигурата й беше стройна и атлетична, поради което тя обличаше прави, отпуснати и доста широки блузи и панталони. Косата й беше тъмнокафява и естествено чуплива, поради което тя избягваше да я мие често по време на изпълнение на задача. Щеше да я хване отпуснато на тила и да си сложи възтъмни очила, за да скрие живите си лешникови очи. По този начин фигурата й ставаше така лишена от женственост, че всеки мъж би я изгледал с гримаса, ако се сблъска с нейната физиономия, която дори собствената й майка би нарекла „безлична“.

Днес Франси направо ще „изчезне“ в оперативния си район. Облечена в тъмен шлифер и шапка с увиснала периферия, запушила уши със слушалките на уокмена си, тя ще трябва да слуша само шумоленето на статичното електричество. Ще чете пасажи от книга за живота на Вагнер и ще се мести от кафене в кафене. Никъде няма да се заседава повече от половин час, но непрекъснато ще е принудена да си поръчва ядене, каквото изобщо не обича.

Тя ще чака, а към средата на следобеда вече ще й е лошо от преяждане…

Екхард продължи напред по мисления си списък и стигна до образа на един от любимите си приятели. Хари Вебер беше старши на оперативната ударна група и мисълта за него винаги повишаваше настроението на Екхард.

Роденият в Австрия Вебер често забавляваше по-младите членове на групата за специални операции с мъчителния диалект на виенската работническа класа. Той наближаваше четиридесет години, беше висок, костелив, попрегърбен и почти плешив. Острите му очи бяха заобиколени с дребни бръчки, а слепоочията му вече посивяваха. Гърбавият му тънък нос и весела усмивка напомняха на кабаретен комик, готов винаги да подхвърли шега, която да развесели хората и в най-опасна ситуация.

Във „Флейта“ Хари Вебер трябваше да изпълнява ролята на домакин на Групата с вторична роля като примамка в случай на опасност. Както всички комплексни военни мисии, операция „Флейта“ си имаше „прозорец“, в рамките на който да бъде изпълнена. Ако се изпусне определеният период от време, операцията вече не би могла да се счита за безопасна и в такъв случай щеше да се наложи да бъде изоставена за по-късна дата и друго място. Днес беше последният ден на „Флейта“.

Независимо дали мисията е в ход или не, тази сутрин през определени интервали от време членовете на групата щяха да излязат по улиците на Мюнхен. Хари Вебер щеше да се появи в първата от петте тайни квартири. Високата руса агентка, жителка на града, няма да знае почти нищо за задачата, но пък ще е доста красива. Хари ще я държи за ръка и ще я гледа със страстна усмивка върху мокрото от дъжда лице, предлагайки й едно утринно забавление.

За по-малко от петнадесет минути двойката ще успее да почисти всяка от квартирите. Първо, поставили на ръцете си хирургически ръкавици, те ще почистят от „издайници“ — вещи, забравени в предстартовата треска, — които биха могли да посочат следа. Такива неща почти никога не са оставали, но една от причините другарите му да обичат толкова Хари беше, че той обикновено правеше разбора на пропуските винаги след операцията на някое тихо местенце и достатъчно далеч от ушите на всечуващия Ханс-Дитер Шмид.

След това Вебер щеше да извади от кожената чанта, която носи през рамо, две опаковки спрей „Виши“ за след бръснене. В последните години Управлението беше решило, че внимателното изтриване на отпечатъците от всички възможни места в тайните квартири е опасно и излишно губене на време. Затова пръскането на одеколона служеше за почистване на мазнините, оставени от пръстите, и по този начин правеше почти невъзможно свалянето на каквито и да било отпечатъци.

Като добри и бързи домакини Вебер и партньорката му щяха бързо да напръскат в помещенията всичко, което има макар и малки гладки повърхности. Щяха да обработят краката на масите, телефоните, облегалките на столовете, рамките на картините, дръжките на вратите, крановете на мивките и дори списанията. Естествено, че за известно време квартирите ще миришат на публичен дом в Порт Саид, но скоро мирисът, заедно с леката лепкава влага и отпечатъците ще изчезнат.

И накрая, след един последен оглед, Вебер ще остави върху масите в квартирите по един дебел плик. Също както при колите на Хаузер, той ще съдържа напечатана бележка с извинение пред собственика и петстотин немски марки.

Към средата на сутринта Вебер ще е санирал всички тайни квартири и ще е освободил партньорката си. След това, ако е необходимо, ще прекара цялата останала част на деня седнал в камиона си в един частен гараж в Швабинг и ще слуша радиото…

Все още замислен по преговора на действията преди изпълнението на мисията, Екхард не усети, че се усмихва глупаво.

— От какво си толкова щастлив? — попита Райнер Люкман, който беше приключил закуската си и измил съдовете. Беше съблякъл черното си кожено яке и запасал пистолета под колана, лежеше на пода. Върховете на обувките му опираха върху пожълтелия линолеум на кухнята, а дланите му почиваха върху сивия килим на хола. Правеше лицеви опори.

— Мислех за Вебер — обясни Екхард.

— Нойн… Цен…^[5] Той вече доста поостаря за тази работа.

— Стига с опорите… Той си е на върха. Спокоен, за разлика от нас. Недей да прекаляваш. Ще си развалиш прицела.

Люкман послушно спря и се обърна, за да направи няколко коремни преси, но преди това дръпна от цигарата си, която димеше в един пепелник върху кухненската маса.

Миризмата на тютюна предизвика и Екхард да запали. Той извади от джоба на якето си пакет „Ротманс“ и запали цигара със запалка-еднодневка. Голямата игра — както англичаните наричаха разузнавателната работа — си вземаше своето. Всички от членовете на оперативната ударна група бяха здрави, но и всички пушеха. Тони се чудеше дали ако цялата група бъде подложена на разпит и лишена от цигарите, няма всички за зачуруликат като ято калифорнийски славейчета.

Екхард беше сигурен, че Ханс-Дитер Шмид също пуши в този момент. Той сигурно се е облегнал върху бюрото си в „Киндер Шпил ГМБх“ — неговата фалшива фирма за внос и износ на играчки — и се е втренчил като оптимистично настроен лешояд в трите си черни телефонни апарата. Малкият офис, пълен с карти, каталози и транспортни документи, вероятно е замъглен от дим. Шмид няма да мръдне от стола си. Единственото доказателство за вълнението му ще бъдат смачканите червено-бели пакети от цигари „Кронос“ върху бюрото му.

Обикновено оптимистичното изражение на Шмид ще бъде лишено от всякакъв хумор, докато чака съобщенията от групата Обикновени.

Обикновените са местни жители, оперативни работници, чиято единствена функция ще бъде да освидетелстват първоначалните действия на Обекта, да съобщят за тях и после да се оттеглят от мисията.

Екхард въздъхна, докато мислеше за сложността на операцията и броя на участващия персонал. В модерни времена идеята, че един самотен убиец би могъл успешно да проследи добре пазена жертва и да изпълни сам мисията, може да се срещне само по романите на Флеминг. За да изпълниш задачата си както трябва — и най-важното, за да оживееш — ти трябва подкрепа. Много малко са разузнаванията от световна класа, които биха могли да работят без конкуренция, само с партньори от собствената си нация. Екхард се гордееше с възможностите на своите сънародници да сътрудничат, да разпределят, да поддържат сигурността и въпреки това да изпълняват сложни мисии. Днес операция „Флейта“ ще включи оборудване и персонал от дипломатическата охрана, от цивилното разузнаване, от военното и военновъздушното разузнаване, както и от специалните авиоотряди.

Ако „Флейта“ успее, всички ревностно ще се борят, за да си поделят похвалите. Но ако се провали, всеки сам ще си ближе раните.

Може би това внимание към оперативните подробности служи като някаква психологическа компенсация за липсващия фактор — Неизвестното. Тази невидима същност, естествено, е Обектът. Защото подготовката може да е идеална, всеки да е на точната позиция, но човек никога не знае какво ще направи той.

Амар Камил.

Дали той още си е в стаята в „Континентал“ на улица „Макс-Йозеф“? Наблюдателите бяха на постовете си цяла нощ, обхванали хотела колкото е възможно по-добре, без при това да провалят Мисията. При последния доклад в 01:20 часа Камил си беше легнал. Но кой може да бъде сигурен?

Пък и когато — и ако — Камил най-после се появи, дали ще се хване в играта? Дали както през четирите дни на проследяването ще отиде в своя „офис“ под „Щахус“? И ако го направи, когато излезе накрая оттам, дали все още ще изпитва сексуален апетит, за да рискува и се обади на любовницата си в Богенхаузен?

Толкова много променливи. Толкова много случайности. Толкова зависимости от късмета и съдбата. Внезапно на Екхард всичко това започна да му се струва глупаво. Всъщност граничещо с невъзможното.

Почти три месеца бяха следили терориста из цяла Европа, но той като че ли винаги се изплъзваше от тях като зъл магьосник. Понякога Екхард трябваше да си повтаря колко е важна мисията и да си припомня първоначалното съвещание, когато на Групата беше възложена операция „Флейта“.

— Какво е направил сега? — беше попитал той Шмид, когато командирът за първи път обяви коя е мишената им. Камил, разбира се, си имаше кървава биография, но все още не беше извършил толкова престъпен акт, който да изисква екзекуция.

— Взривил е един американски пътнически самолет във въздуха.

— Хорнъсби ли? — беше прошепнал със затаен дъх Райнер Люкман името на заспалото шотландско градче, върху което бяха паднали горящите останки на машината заедно със своите 162-ма мъртви пътници.

— Да.

— Тогава защо не го хванат американците? — беше попитал Екхард.

— Защото, за да го направят, на тях им трябват очевидци, пръстовите отпечатъци на Камил по останките, както и разрешение на Конгреса — беше му отвърнал Шмид със смесица от съжаление и презрение.

На Екхард не му бяха нужни повече причини, тъй като Камил вече беше виновен за масови убийства, които надхвърляха международните граници. Но се чудеше дали Групата не е срещнала най-после равен на себе си.

Телефонът звънна.

Люкман замръзна в полуседнало положение. Екхард обърна глава към ъгъла на хола, където върху малка дървена масичка се намираше мръснобелият апарат.

Той прозвъня отново.

Люкман скочи прав, но Екхард вече беше стигнал и вдигнал слушалката. Той си наложи да говори с нормален тон, дори да изиграе сънливост.

— Морген^[6].

— Здрасти — беше басовият глас на Ханс-Дитер. — Господин Адлер?

— Съжалявам. — Тони вече кимаше на очакващия новини Райнер. — Сгрешили сте номера.

— Ентшулдиген зи, бите^[7].

Шмид затвори и в същия миг слушалката на телефона на Екхард тракна върху мястото си. Той вече беше тръгнал да вземе малката си раничка с бельо. Люкман облече якето си и нахлупи черно кожено таке върху главата си. Никой от двамата мъже не проговори, докато огледаха стаите с един бърз, последен поглед. Вече го бяха правили на два пъти. Просто навик.

— Готови? — Екхард застана пред Люкман в средата на хола. Райнер потупа малката издутина под якето си.

— Готови.

— Вир геен^[8].

Пляскането на студения дъжд внезапно ги оглуши като тропот на сачми по ламарина, но гологлавият Екхард не му обърна внимание. Тръгна сам и бавно пресече улица „Косенер“ към малката тъмносиня фиеста, паркирана пред черквата. Отвори вратата, вмъкна се на предната седалка и остави раничката си отзад. Бързо загря двигателя и подкара колата по улицата. Капките на дъжда подскачаха и образуваха бели ореоли около паркираните коли по „Унтер Зендлинг“. Почти никакви коли не се движеха по улицата. Той зави покрай черквата, насочи се на север по „Цилертал“ и спря на петдесет метра от ъгъла.

Люкман чакаше до входа на къщата, като че ли се бои да тръгне под дъжда. Преброи цели тридесет секунди и уверен, че никакво превозно средство не беше последвало Екхард, тръгна напред. Закрачи спокойно към ъгъла, зави по улица „Цилертал“ и се вмъкна на мястото до шофьора, доволен от топлото мъркане на двигателя.

— Гаден ден — измърмори той и хвърли торбата си върху задната седалка, докато Екхард тръгна с бавен десен завой към „Отцталер“. Насочи се на изток към центъра на града.

— Все така ще бъде — отвърна Екхард, като внимаваше да кара бавно. „В никакъв случай повече от трета скорост“ — каза си той. — По-добре е да се примириш.

Люкман въздъхна и изгледа малкото облаче пара.

— Не може ли поне да си взема чадър?

— Само ако няма да го използваш — усмихна се Екхард.

— Майната ти.

Вече пътуваха по „Линдвурм“ и бяха само на една пресечка от „Терезенвайзе“. По време на октомврийските празници огромната му площ се пълнеше с хора, поглъщащи по десет литра бира и килограми печено говеждо месо, риба на скара и свински наденички, след което бързо тичаха до „Трай стар“ или околните алеи. Днес обаче мястото представляваше само празно зелено пространство, пресичано от случайни минувачи, приведени под прелитащия вече мокър сняг.

— Радиото — заповяда Екхард.

— Явол, хауптман^[9] — иронично се подчини Райнер.

Евтиното „Саньо“ на фиестата беше изтръгнато от таблото и оставено в багажника. На негово място, както във всички коли на изпълнителната група, имаше поставено изделие на Управлението на магьосниците.

Отвън черният електронен уред за честотна и амплитудна модулация изглеждаше като обикновено радио „Блаупункт“, произведено във Франкфурт. Вътре обаче всичко в него беше производство на „Тадиран“.

„Германско радио със семитска душа“, както го беше нарекъл Ханс-Дитер. Приемникът имаше някои особени възможности, необичайни за обикновено авторадио.

Под прозорчето за станциите имаше шест бутона. Трите отдясно работеха нормално и можеха да избират обичайните радиостанции. Останалите три, които бяха отляво, бяха нагласени да хващат само оперативните честоти на „Флейта“. Макар блаупунктът да не даваше вид на радиомагнетофон, във вътрешността му имаше шестдесетминутна микрокасета с автоматично задвижване.

Ако вместо да се завърти, бутонът за включване на радиото се натисне, той активираше само касетата и оперативните честоти. Лентата предаваше предварително направен запис на местна попстанция, от програмата на която бяха изтрити всички включвания на говорител, отнасящи се до време, ден и дата на предаването. Диджеят беше жена.

От студената си тераса в Богенхаузен Ети Данцигер щеше да контролира всички предавания към изпълнителния екип. Чрез модифицирания си уокмен тя щеше да подслушва радиотрафика на мюнхенската полиция. Телефонът й, на вид от машините с копчета вместо шайба и допълнителни екстри като будилник с включване на радиото, имаше двойна функция. Той получаваше позвъняванията отвън като телефон, но освен това чрез него Ети можеше и да излъчва към всички радиоапарати в колите чрез мощен ултракъсовълнов предавател. Чрез различни комбинации при набирането на цифрите по бутоните тя можеше да променя оперативните честоти.

Кодираните съобщения на Ети щяха да бъдат кратки. Когато е необходимо, тя щеше да заглуши записаната музика с „прогноза за времето“ или с „поздрав за рожден ден“, като по този начин съобщава на групата промените в инструкциите или промените на честотите. С изключение на специалното подобрение към радиото на Екхард, нямаше възможности за двустранен разговор.

На Ети така й харесваше. Никой не можеше да й отговори.

Райнер се пресегна и натисна бутона на радиото. Лентата веднага се включи от средата на „Частен детектив“ от Дайър Стрейтс. Люкман се изсмя, но Екхард внимателно следеше трафика. Следваше зелено-бяло полицейско ауди и кокалчетата на пръстите му бяха побелели под кожените ръкавици върху волана.

Люкман натисна последния бутон вляво, с който включи на първата оперативна честота. Това не наруши чистотата на записа, защото само гласът на Ети можеше да задейства някакъв допълнителен сигнал.

Екхард се взираше покрай движещите се чистачки на фиестата. Когато зави по Улицата на капуцините, въздъхна облекчено, тъй като полицейската кола продължи по „Линдвурм“. Трафикът все още не беше натоварен и той се чудеше дали тежкият махмурлук от януарският карнавал не е задържал в леглата повечето жители на Мюнхен. Това не беше добре. Липсата на трафик означава по-малко работа за полицията, а на него му се искаше днес полицията да е много заета.

Отпред се появи гробището „Нойер Сюдл Фрийдхоф“. Сивите паметници бяха притиснати под бялата завеса на мъглата. Екхард зави по „Талкирхнер“ и спря колата.

— Иди да посетиш леля Хилде — каза той.

Люкман изпъшка и тръгна към гробището.

Екхард продължи, бързо намери място и паркира. Остави двигателя да работи и радиото на колата включено. Спря чистачките, отвори леко прозореца и запали цигара.

След миг по стъклото откъм свободната седалка се почука. Той отвори вратата, за да пусне високото червенокосо момиче, което направо се стовари върху предната седалка, треперещо под дългото си вълнено палто.

— Любима. — Тони се наведе да целуне момичето. Тя първоначално се стресна, но после се сети и отвърна на целувката. Тони мислено поклати глава, но не каза нищо. Можеше да му се наложи да я целува цял ден, но пък има и по-лоши начини да чакаш…

Преди много време в Управлението бяха решили, че сам мъж, чакащ в кола, е доста съмнителна гледка. Двама мъже са направо светотатство. Но влюбена двойка обикновено може да предизвика само усмивка.

Момичето живееше в града, беше служителка в консулството и всъщност не знаеше нищо. Прикритието й беше минимално и при разпит от полицай тя би отговорила с множество изчервявания, без да признае нещо повече от една нощ, прекарана с „Франц“, както й беше казано да нарича Екхард. Тя разкопча палтото си и горното копче на кремавата си копринена блуза, след което се премести по-близо до Тони, който я прегърна през рамо.

— Можеше да е и по-лошо — усмихна се срамежливо момичето. — Ти поне си хубав. — Вероятно това щеше да е най-вълнуващият ден в дипломатическата й кариера.

— Шшшш — прошепна в ухото й Екхард. — Да слушаме радиото.

Чудеше се дали този номер с двойките вече не се изчерпва. Сигурно и в Управлението го съзнават. „Скоро ще започнат да използват двойки юноши — помисли той. — Или още по-лошо, дечурлига.“ Видението предизвика усмивката му, но тя веднага изчезна, когато зърна Люкман да излиза от гробището, след като беше изразил скръбта си по несъществуващата леля.

В 10:10 часа Амар Камил най-после излезе от „Континентал“, подтиквайки благодарните си наблюдатели да позвънят от уличния телефон в „Киндер-Шпил ГМБх“ във „Вестенд“. В отговор Ханс-Дитер Шмид веднага набра 55–15–70, свърза се с рецепцията на хотела и поиска връзка със стая 210. Затаи дъх, докато слушаше пет пъти свободен сигнал и когато никой не отговори, затвори и започна да набира отново, изпращайки всички членове на изпълнителната група на улицата.

Гонитбата започна, но от този момент нататък трябваше да се извършва по-скоро като ухажване, отколкото като преследване. Военните психолози на Управлението бяха направили обширни изследвания. Дивечът усеща, когато го преследват. Патрулите, пазещи вражески бази, като че ли усещат, когато ще бъдат повалени. Дори и по оживените улици на голям град Обектите често могат да подушат опашката.

Амар Камил не можеше да бъде проследен в класическия смисъл. Той щеше да бъде забелязван от наблюдателите на различни места. Те дори няма да докладват, а ще го оставят да върви по пътя си. Ако обаче той не се придържа към шаблона, предвиден за мисията, това ще бъде докладвано и операция „Флейта“ ще бъде отложена. Затова късметът всъщност е един от основните играчи.

Засега обаче Камил сътрудничеше. Той излезе от грандхотел „Континентал“ и застана под голямата зелено-златна арка, явно да помирише времето или пък в очакване на някакъв друг мирис. Беше облечен в скъп шлифер „Калвин Клайн“ в маслинен цвят. Дрехата беше дълга и достатъчно широка. Около врата му беше увит тъмносин копринен шал с фини краища. Късата му къдрава черна коса беше покрита със сива мека шапка. В едната си ръка носеше куфарче за документи, а в другата още неразгънат чадър. Ако не си сменеше дрехите, днес щеше да е доста лесно да бъде проследен.

Той тръгна към подземния паркинг на хотела и го напусна зад волана на съвсем чисто черно БМВ 316 с четири врати. Включи чистачките и се насочи по „Макс Йозеф“, след което зави надясно по улица „Ото“. Изглежда, се насочваше към „Щахус“. В този момент първата двойка наблюдатели се обади със съобщение, описващо точно облеклото на Камил.

Докато хората от изпълнителния екип бързаха да заемат позициите си за първия етап, Камил продължи да кара. Сега, чак до началото на втория етап, освен ако не направеше нещо напълно неочаквано, нямаше да има повече съобщения от наблюдателите до Шмид.

На ъгъла пред Площада на правосъдието един мъж на средна възраст разхождаше треперещата си немска овчарка. Той погледна БМВ-то, което пресече „Карлсплац“, но това не го разтревожи. Широката двупосочна „Зоненщрасе“ беше с разделени платна и оттук можеше да се минава само в едната посока. При „Шванталер“ Камил трябваше да направи обратен завой, да пресече трамвайната линия и да се върне обратно, ако наистина е тръгнал към „Щахус“. Мъжът пресече до широката разделителна ивица в средата на „Зоненщрасе“. Кучето му като да беше по-щастливо под високите дървета, макар да бяха потъмнели от зимната влага и от клоните им да капеше вода. Мъжът застана загледан към големия знак на „Мерцедес Бенц“, поставен върху овалната пететажна каменна административна сграда, намираща се на северната страна на площада. Гледаше като замечтан луксозното возило, макар всъщност да броеше безкрайните секунди.

Когато черното 316 мина покрай него в обратна посока, той се усмихна и се наведе, за да погали ухиления си четириног другар.

През изминалите четири дни Камил идваше от хотела си в „Щахус“. Понякога правеше сложни обиколки през стария град, но винаги пристигаше все на същото място. Дори и през зимата „Щахус“ е едно от най-оживените места в Европа. Под нивото на площада е издълбан голям кръгъл фонтан, около който стотици кранове извисяват белите си водни пръсти към централния гейзер. Откъм северната и югоизточната страна на каменния площад се издигат две масивни полукръгли бизнес-сгради с непривлекателен жълтеникав цвят.

Основният вход към „Щахус“ е откъм изток, под сивите, средновековни арки на „Карлстор“, които приличат на вход към замък, ограден с воден ров. Под „Щахус“ се намира огромна магазинна и пешеходна площ, до които се достига по широко стълбище и ескалатори, откъдето може да се направи връзка с трамваите и гарата на метрото.

Точно в този подземен свят беше слизал Камил всеки ден. Един от многото магазини долу беше бижутерски, но само по име. Собственикът му се наричаше Фридрих Харт, но това всъщност беше Хорст Шмитер, старши разузнавач на „Фракция Червена армия“, обикновено наричана „Бандата Баадер-Майнхоф“. Явно Камил имаше някаква интересна работа с Шмитер, но що се отнася до персонала на „Флейта“, за момента тази информация беше ненужна.

През първите два дни, след като беше прекарал няколко часа при Шмитер, Камил беше ходил да посещава една жена в Богенхаузен. С тази жена се виждаше от време на време вече цяла година, а от външния й вид — руса коса, едри гърди и стройна фигура — бяха приели, че връзката е на сексуална основа. Върху нея се осъществяваше доста слабо наблюдение, без каквато и да било електронна техника. Вчера тя беше ходила извън града на гости на някаква приятелка във Фрайзинг. Днес си беше вкъщи и имаше надежда апетитите на Камил да го доведат при нея след двудневно прекъсване.

Наблюдателят и кучето му гледаха, докато БМВ-то на Камил мина покрай „Хипобанк“ в северния ъгъл на „Щахус“. Колата влезе в подземния паркинг. Наблюдателят знаеше, че там колите се поемат от служители на паркинга, така че Обектът, чието име и работа не му бяха известни, скоро ще се появи. Той изчака да се разредят колите по „Зоненщрасе“ и бързо пресече заедно с кучето си. Дъждът беше намалял до леден ръмеж и той седна върху една от големите каменни пейки до фонтана. Започна да си играе с кучето, което весело отвръщаше на галенето зад ушите и късите подсвирквания на господаря си.

Този наблюдател не беше аматьор. В младостта си беше работил за британското разузнаване. По време на Втората световна война беше дълбоко прикрит агент в Берлин. Макар и отдавна пенсиониран, през последните десет години „Йохан“ беше изпълнявал тринадесет кратки, но важни задачи за Ханс-Дитер Шмид. Имаше богат опит в проследяването по улици и можеше да „наблюдава“ обект почти без да го поглежда.

Камил се появи откъм паркинга и пресече „Карлсплац“, използвайки чадъра си като бастун. Йохан беше уверен, че Камил върви към стълбите, водещи към подземните магазини. След миг ролята му щеше да приключи — още една чиста работа, вписана в стария дневник, който съставяше в ума си.

Но Камил направи рязък завой наляво и се насочи право към арките на „Карлстор“.

Йохан продължи да си играе с кучето, но примигна под дъжда, докато гледаше отдалечаващия се гръб на Камил. Обектът минаваше под голямата реклама на „Цайс“ в източната страна на площада и се насочваше към безкрайната шир на пешеходната зона на „Нойхаузерщрасе“, където би могъл да изчезне за половин минута.

Йохан бързо отиде до „Виенервалд“ в южния край на площада. Влезе в жълтобоядисаната телефонна кабина, пусна двадесет пфенига в автомата и се обади в „Киндер-Шпил“. Овчарката изскимтя, усетила напрежението на господаря си. Часът беше 10:32.

Още преди да затихне първият звън, Ханс-Дитер отговори:

— „Киндер-Шпил“.

— Здрасти, Ханс. Обажда се Йохан.

— Как си, Йохан?

— Добре, добре. Слушай, Ханс, знам, че трябваше да се срещнем с Лео за обяд, обаче на него днес му се наложи да отиде на изток.

— Наистина ли? — Гласът на Ханс едва не издаде тревогата му. — Сигурен ли си?

— О, да. Сигурен съм. Съжалявам за отлагането.

— Няма нищо. Сигурно ще се видим друг път. Ти май днес ще си свободен.

— Да. Довиждане, Ханс.

— Довиждане.

И двамата оставиха слушалките. Сега Шмид трябваше да вземе трудно решение. Камил се беше отклонил. Не беше влязъл в „Щахус“. Движеше се на изток по „Нойхаузер“. Йохан беше използвал думите „да отиде“, значи Камил се движи пеша. Би могъл да се върне на „Карлсплац“ или да направи нещо съвсем неочаквано. Ако вече е усетил опашката, значи „Флейта“ така или иначе е провалена. Шмид реши да премести една пионка.

Той се обади на Ети в Богенхаузен. Когато тя затвори, осъществи първото си предаване на честота „А“. Гласът й беше провлечен и спокоен като на диско-джокер и заговори по всички радиоапарати „Блаупункт“ с кратко рекламно съобщение.

— Ей, вие, хубави, мюнхенски момичета! Знам, че днес вали лекичко, обаче в „Берлмайерс“ на улица „Нойхаузер“ има голяма разпродажба. Не бива да я пропускате! Шапки, куфарчета за документи, чадъри и шлифери с 30 процента намаление! По случай карнавала!

Съобщението беше предназначено за Франси Колн, тъй като старият град беше нейната оперативна зона. Но всеки от изпълнителния екип разбра какво означава съобщението.

Все още паркирал до гробищата, Екхард се отдръпна от червенокосата и запали цигара. Тя не разбра веднага какво е станало и го прие едва ли не като обида.

На открития паркинг в „Марщалплац“ откъм източната страна на Националния театър Петер Хаузер седеше в кафяво „Ауди“–80. Това беше единствената мощна кола в автомобилния парк на изпълнителите и щом като чу съобщението на Ети, Хаузер разбра, че цялата му работа по колите отива на кино. Удари с юмрук по кормилото.

В Швабинг Хари Вебер се намираше в голям нает частен гараж. Вратите на дългия, зелен микробус „Мерцедес“ бяха отворени, а той седеше на шофьорското място, слушаше радиото и ядеше сандвич. Когато чу съобщението на Ети, той дори не престана да дъвче. Участвал беше в много мисии. Това сега беше само началото на играта.

Когато чу съобщението на Ети, Франси Колн се спря. И нейният уокмен имаше същите три честоти като радиоапаратите на колите, но в него не свиреше фалшивата лента с музика и затова гласът я стресна, когато прозвуча в ушите й, заслушани цяла сутрин в тихия шум на безмълвието.

Тя се намираше на двеста метра от „Мариенплац“ и вървеше на север по пешеходната зона на улицата пред театъра. Изруга се, че е станала невнимателна и е стигнала твърде далеч от района на първия етап. Бързо се извърна от далечния изглед към триумфалната арка, обвита в мъгла, и забърза обратно към мястото, на което я изпрати звуковият компас. Пресече на запад към „Шафтер“. Искаше й се двете позлатени кули на „Фрауенкирхе“ да пораснат по-бързо и да се изправят над нея. След това мина почти тичешком покрай тях.

Ако стигнеше бързо до „Нойхаузер“, би могла да изпревари Камил, стига той да не е свил в някоя странична уличка. Стомахът й беше пълен, биографията на Вагнер вече натежаваше в чантата й. Потеше се и залиташе, докато се мъчеше да се спомни какво беше казала Ети току-що. „Шапки, куфарчета за документи, чадъри и шлифери.“ Тя, разбира се, беше виждала поне двадесет скорошни снимки на Камил, а вече имаше и описание на облеклото му. Трябваше да се опита да го проследи…

Може би бяха минали само две минути и Йохан все още стоеше в телефонната будка при „Щахус“, имитирайки разговор в безмълвната слушалка. Той се взря през замъгленото стъкло към средновековните зъбери на „Карлстор“ и на устните му се появи усмивка. Да, Камил сега минаваше спокойно обратно под арките с вестник в ръка.

Амар Камил също не бе аматьор. Той просто беше направил малко отклонение, преди да слезе да посети Шмитер. Ако го следяха по класическия начин, веднага щеше да усети настъпилото объркване, паниката в близката околност.

Йохан се обади на Ханс-Дитер, надявайки се, че външното му спокойствие маскира достатъчно добре разтуптяното в гърдите сърце. Започна да се смее и да жестикулира, за да изглежда съвсем невинно пред очите на човека в съседната будка.

— Господи, какъв съм глупак, Ханс — каза той. — Погледнал съм друга дата в календара. Разбира се, че ще обядваме заедно с Лео днес!

— Сигурен ли си, Йохан? — попита Шмид. — Понякога направо можеш да подлудиш човек.

— Сигурен съм, приятелю.

Само след секунди Ети се извиняваше на своите „радиослушатели“ и обявяваше поправката. Разпродажбата в „Берлмайерс“ щяла да бъде утре.

Вече на „Нойхаузер“ и почти в паника, Франси внезапно отметна глава пред великолепния звук от гласа на Ети. Тя седна върху една желязна пейка, облегна се, затвори очи и остави дъждът да мокри лицето й…

През следващите два часа Амар Камил остана в подземната част на „Щахус“, който по обяд въпреки продължаващия дъжд се изпълни с хора. Всички наблюдатели бяха освободени с изключение на един екип от „майка и дъщеря“, които моментално замениха Йохан и кучето му. Сега единствените оперативници, които оставаха във „Флейта“, бяха изпълнителният екип и няколко души за подкрепа в случай на нужда. Местните жители, които бяха участвали за кратко време, щяха да научат за естеството на мисията, ако тя успее и новината достигне до сутрешните вестници.

Двете оставащи наблюдателки, които не бяха част от изпълнителната група, седнаха във „Виенската сладкарница“ и доста дълго време хапваха и пиеха кафе. „Майката“ всъщност не беше обикновен наблюдател, а фотоанализатор от Управлението. „Дъщерята“ пък беше чиновничка от шифровъчния отдел на посолството. Двете с щастливо изражение на лицата се занимаваха с надписването на покани за предстоящата сватба на „дъщерята“ и никой не им обръщаше внимание.

По сигнал на Ети — съобщение за възможно подобряване на времето, с което се потвърждаваше завръщането на Камил към рутинния маршрут — всички останали бяха заели позициите си за втория етап от операцията.

Екхард със съжаление освободи своята партньорка от паркинга. Тя всъщност беше доста привлекателна и използваше еротично-възбуждащ парфюм. Той бипна два пъти и Люкман се приближи откъм гробището. Въпреки лошото време той не изглеждаше чак толкова зле. Райнер беше намерил някаква гробница с удобен покрив, под който да изразява „искрено“ скръбта си.

Двамата се насочиха към театър „Принц Регент“ на „Щайнхаузен“, където паркираха, но на всеки половин час сменяха мястото си, като обикаляха наоколо, купуваха си по нещо за ядене и се облекчаваха в обществените тоалетни.

Петер Хаузер весело подкара аудито, напусна открития паркинг на „Марщалплац“ и подкара на изток към Изар. Движеше се на север по „Вайдермайер“ покрай реката и паркира край полегатия бряг на около петдесетина метра от моста „Люитполд“. Остана в колата и заразглежда огромните сиви статуи на извития мост, докато наблюдаваше самотната възрастна жена, която хранеше белите зимни гъски, облегнала се на металния парапет до стоманеносивата вода. Не посмя да се отдалечи от включеното си радио и затова се нахрани със сандвичите, които носеше в хартиена торба, и пийна кафе от термоса. От време на време се преместваше върху пътническата седалка, отваряше вратата и се изпикаваше върху тревата от седнало положение.

Хари Вебер напусна гаража в Швабинг и подкара отвъд реката. Паркира камиона си на улица „Шьонберг“ в парка „Херцог“. Околността беше напълно безлюдна. Той изчете два броя „Щерн“, един „Куик“ и си остави за накрая немското издание на „Пентхауз“. Измислените „писма“ до издателите звучаха толкова мръсно на немски, че Хари се смееше на глас на някои от описанията от „истинския живот“.

Франси Колн, която не разполагаше с транспорт, отиде пеша до следващата спирка на площад „Одеон“, където Хитлер е провел неуспешния си опит за преврат през 1923 година. Там, близо до високата жълта фасада на „Театинеркирхе“, тя намери малка сладкарничка. За пръв път през този ден се радваше, че е влязла в кафене. Отиде в тоалетната, свали безформената си шапка и изсуши доколкото можеше косата си с хартиена салфетка. После се настани на маса близо до витрината, нагласи отново слушалките на уокмена си и докато отпиваше кафе от порцелановата си чашка, успя да прочете вестника. Вече беше яла достатъчно за цяла седмица.

Ханс-Дитер остана приведен над бюрото си в „Киндер-Шпил“. Той не яде и не пи, но изпуши още един пакет „Кронос“. Ети се обади веднъж, за да смени честотите, и всички включиха канал „Б“.

Чакаха. Можеше да се случи през следващите пет минути или чак след пет часа.

В 14:10 Амар Камил се появи върху ескалатора на „Щахус“. Той заобиколи фонтана и се насочи към подземния паркинг.

Жените отбелязаха точно времето. Те събраха поканите си, излязоха от заведението и тръгнаха хванати за ръце по „Карлсплац“. Вървяха бавно и намалиха още повече ход, докато минаваха под надписа на „Хипобанк“. Разговаряха и се кикотеха като ученички. Носът на БМВ-то на Камил се появи откъм входа на паркинга, а после за миг се видя и лицето му през затъмненото стъкло, докато той навлизаше в движението и се насочваше на север по „Зоненщрасе“.

Двете жени бързо тръгнаха към телефоните пред банката.

— „Киндер-Шпил“. — Шмид трябва да беше сграбчил телефонната слушалка като котка птиче.

— Ханс? Обажда се Труде — каза по-възрастната жена, без дори да си прави труда да скрие удоволствието си. — Не забравяй да посрещнеш чичо Фриц на гарата.

— Той тръгна ли вече?

— Да.

— Видя ли го да излиза?

— Да, да.

Моментът беше критичен. Шмид трябваше да бъде абсолютно уверен, че обектът е идентифициран със сигурност. Макар Труде да е наистина убедена, той също би трябвало да се увери.

— Добре. Само ми кажи пак как изглежда той.

— Маслинен шлифер, сива шапка, куфарче, чадър. — Труде си позволи да добави с лека артистичност: — Казах ти вече, скъпи. Ама какъв си забраванко!

Ханс не обърна внимание на театралното отклонение.

— Какъв каза, че е тенът му?

— Светъл, скъпи. — Някой черкезки прародител беше дал на Камил не съвсем семитска външност.

— Ушите?

— Малко отдалечени от черепа.

— Да. — Сега той се опита да я подлъже, за да се увери, че не е сбъркала от чист ентусиазъм. — А накуцва ли?

Труде се поколеба за част от секундата.

— Не, глупчо — отвърна след това. — Разбира се, че не!

— Ти си добро момиче — усети се усмивката в гласа на Ханс.

— Знам. Довиждане.

— До скоро. — Той затвори, взе решението си за част от секундата и се обади на Ети Данцигер.

— Прекъсвам за миг, преди да продължим с фантастични мелодии. Вярвате или не, скъпи мюнхенци, но утре май ще бъде слънчев ден! Наистина, може би дори ще можете да си направите пикник по случай карнавала!

Зад масичката си в кафенето Франси Колн вдигна очи от вестника. Пикник. Това е. Значи Камил е в движение.

Тя остави няколко монети върху масата, взе чантата си, нахлупи провисналата вълнена шапка и напусна сладкарничката. Дъждът почти беше спрял, но сега пък се превръщаше в лек ситен сняг.

Франси тръгна бързо на север по улица „Лудвиг“. Трябваше да стигне до пресечката с „Фон дер Тан“ преди Камил. Обедното движение вече затихваше и тя беше сигурна, че ще го изпревари, но все пак засили крачка.

По време на планирането Петер Хаузер беше настоявал за този път. Със собствената си кола го измина може би тридесет пъти по всички часове на деня и нощта. Ако Камил щеше да мине през стария град и да пресече реката към Богенхаузен, това във всички случаи беше най-добрият път. А пък ако си има други планове, то нищо не може да се направи, дявол да го вземе.

Франси зачака на ъгъла, като бъркаше в голямата си чанта, скрила поглед под периферията на шапката и насочила очи към кръговото движение по „Оскар фон Милер“. Минаха три минути. После внезапно БМВ-то се появи точно до нея. Идваше откъм задната страна по „Лудвиг“. Камил зави по „Фон дер Тан“ и се насочи на изток. Франси направи проверката: черно БМВ 316, само един пътник, последните четири цифри от регистрационния номер на колата — 5734.

Хаузер се оказа прав. Камил следваше шаблона. Франси нямаше да докладва. Сега всичко зависи от другарите й.

Тя имаше още една задача и тръгна бодро след колата на Камил, наблюдавайки я да изчезва сред трафика, насочила се към реката. Сега стъпките й бяха по-леки. Огромното напрежение започна да изчезва и измръзналите вратни мускули да се отпускат.

Тя стигна до американското консулство на ъгъла на „Кьонигинщрасе“. Американците много уважават знамето си и затова сега го бяха прибрали поради лошото време. Двама морски пехотинци стояха на стража пред входа на старата каменна сграда. На Франси й дожаля за тях.

На ъгъла на „Кьонигин“ имаше кошче за боклук. Тя бръкна в чантата си, извади празна на вид кутийка от „Туборг“ и я хвърли в кошчето за боклук. После пресече улицата към Английската градина и се насочи към голямото езеро до японската чайна, където застана да гледа патиците. Едновременно с това наблюдаваше под око телефонните кабини, намиращи се на не повече от двадесет метра.

Петер Хаузер засече Камил, когато колата му преминаваше по моста „Луитполд“. Остави три други коли да последват БМВ-то, а после се включи в движението и пресече реката. Усмихваше се напрегнато, докато караше. Беше предвидил какво ще направи копелето.

Хари Вебер вече беше напуснал парка „Херцог“ и се придвижи надолу до западната част на Богенхаузен. Той зави с камиона около голямата сграда на гимназията и спортната зала „Макс-Йозеф Щифтс“ и паркира на тридесет метра южно от пресечката на „Брюкнер“ с „Рьотинген“. Движението от западната част на Богенхаузен вървеше нормално на изток през тази тясна улица. Сега Хари пушеше. Използваше пластмасово цигаре, което спокойно можеше да хапе. На запад по „Рьотинген“ виждаше ниската тухлена фасада на малка болница. Знаеше, че по-нататък на запад, но не много далече, се намира полицейското управление на Богенхаузен.

Върху ледената тераса на улица „Барбароса“ №1 в Богенхаузен тялото на Ети Данцигер започна да се стяга от напрежение. От 14:17 часа не беше чувала нищо. Тогава беше излъчила последната си оперативна заповед. Макар да знаеше, че липсата на контакт означава, че Камил следва плана на „Флейта“, чакането беше мъчително.

Тя извърна стола си малко повече към запад, пресегна се и избърса прозорчето с парцал. Под нея червените покриви на Богенхаузен се простираха като приказни кули. Тихото кварталче беше посипано с лек, бял като брашно снежец, а по улиците от време на време минаваше по някой внимателен шофьор. От тихите къщи и съседните магазини понякога излизаха прегърбени фигури на пешеходци. Мюнхенските кули пронизваха сивото небе в далечината сред вече здрачаващата се светлина на деня.

Никой не беше пристигнал още. Беше тъкмо време да смени честотите. Но после се отказа. В този твърде важен момент е възможно да възникне повреда в нечие радио.

Тя свали слушалката от дясното си ухо. Усили звука. След няколко минути ще започне да следи честотата на мюнхенската полиция и едновременно с това да предава чрез телефонната слушалка.

Тя задъвка дървената дръжка на една от четките за рисуване. Улица „Барбароса“, главната в квартала, се простираше на запад, докато извие около малката черква „Назарет“, а после изчезваше от погледа. Движението по нея беше еднопосочно към мястото за наблюдение от терасата. Откъм север тесните улички също бяха еднопосочни и пресичаха „Барбароса“ в посока към юг. Мястото за наблюдение беше избрано много умно по отношение на трафика.

Синята фиеста на Екхард се появи първа. Тя се приближи по „Барбароса“ и паркира в средата между пресечките с „Фогелвайде“ и „Вагенбауер“.

Ети бързо превключи телефона си на нормална функция. Обади се на Ханс-Дитер.

— „Киндер-Шпил“.

— Днес работите ли? — попита бързо Ети.

— Утре. Днес затваряме рано.

— Да. Може би времето ще е по-хубаво. Благодаря.

Ханс-Дитер затвори и дръпна чекмеджето на бюрото си. Извади уокмен, подобен на този на Ети. Но слушалките на неговия уред бяха настроени различно. Едната на честотата на полицията, а другата на оперативните честоти на „Флейта“. Беше се научил да слуша едновременно поне два разговора. Той постави диадемата със слушалките върху плешивата си глава.

Следващата пристигнала кола беше аудито на Петер Хаузер. Както и Екхард, Хаузер беше заобиколил, за да изпревари Камил и да пристигне преди него в оперативния район. Той мина покрай Екхард и Люкман, бързо изви на север по улица „Щунц“ и се появи на еднопосочната „Валпургис“, където паркира на една пресечка разстояние в посока към „Барбароса“.

След още няколко секунди черното беемве зави откъм ъгъла до черквата „Назарет“. Ети свали оперния бинокъл върху очите си. Сам мъж в колата. Последните четири цифри на регистрационния номер — 5734.

Тя се задъха. Опита да се успокои, защото парата от дъха й можеше да замъгли прозореца. Вдигна слушалката на телефона, настрои я и каза:

— А ето и честитка за рождения ден от Инге Шварцкопф от Щутгарт за чичо й Оскар от „Щайнхаузен“: „Сърдечен поздрав по случай рождения ти ден, чичо Оскар!“

На заетите по цял Мюнхен позиции за третия етап на операцията всички членове на изпълнителната група се изпънаха. Предстоеше реализацията на „Флейта“.

Камил паркира колата си откъм северния тротоар на „Барбароса“, почти точно срещу фиестата на Екхард. Тони прошепна някаква безсмислица на Райнер, който гледаше единствено Камил.

Любимата на Амар Камил живееше в малко блокче на северозападния ъгъл на „Барбароса“ и „Валпургис“. До него се намираше малка пекарна с магазинче за хлебни изделия с жълта тента над входа. При всичките си посещения Камил никога не отиваше направо в апартамента. Понякога просто оставаше за малко в колата, но обикновено влизаше в магазина, сядаше на някоя от масите, гледаше известно време улицата, а после излизаше с току-що изпечени сладкиши за подарък.

Камил излезе от беемвето.

— Ер гейт^[10] — прошепна Люкман във фиестата. И двамата мъже отпуснаха дръжките на вратите си.

Камил влезе в магазинчето на пекарната.

— Може да минат няколко минути — каза Люкман, но сега и Екхард вече гледаше към магазина, а мускулите му се бяха напрегнали като пружини. Сърцето му се блъскаше под коженото яке и той дишаше дълбоко. Под стегнатите шофьорски ръкавици ръцете му се бяха изпотили. Той бързо свали ръкавиците, хвърли ги върху таблото и изтри длани в панталона.

След по-малко от шестдесет секунди Камил излезе от магазина, понесъл два дълги хартиени пакета. Но не зави наляво към апартамента. Сви вдясно, а ключовете му се люлееха в ръката.

— Отива към колата — изсъска Люкман.

— Давай — изрече Екхард и изскочи от колата. Хукна бързо, оставил вратата полуотворена.

Пресече бързо улицата, забеляза едно малко русо дете, което бързо се дръпна от пътя му. Знаеше, че Райнер е до него. Десните ръце на двамата се вмъкнаха под якетата и се появиха с блестящите берети.

Те се качиха на тротоара зад гърба на Камил. Петнадесет метра. Сега десет. Вече пет. Насочиха оръжията.

Точно в този миг Камил се обърна и Екхард очакваше да види дулото на пистолет „Макаров“, какъвто знаеше, че той носи. Но вместо това видя лице, усмихнато като за поздрав, което бързо се промени и показа онази изненада и ужас, които щяха да преследват Тони Екхард през останалата част на необикновения му живот…

Всичко свърши за шест секунди, а после Екхард вече вървеше обратно към колата си. Ръцете му съвсем автоматично презаредиха беретата. Чу дишането на Люкман зад лявото си рамо и стъпките, които бързо разтопяваха лекото снежно покритие.

— Нихт зо шнел^[11] — каза Тони на Люкман, макар че той също гледаше към приближаващия се силует на фиестата, мечтаейки за удобството, подслона и бързината й.

В ума на Екхард от само себе си се носеше мелодия, нещо като напев на инструкцията: „Върви, не тичай.“ Беше я използвал, за да се успокои при много подобни напрегнати ситуации. Никога и пред никого не беше открил тайната си „мантра“, за да не го помислят за луд.

В момента обаче наистина чувстваше, че го обхваща лудост, защото беше убеден, че мишената му, лежаща в момента в локва кръв на тротоара, е жертва на трагично припознаване. Но сред вечността на този момент той нямаше друг избор, освен да действа така, като че операцията е изпълнена перфектно. Той отговаряше за следващите действия, за безопасността и оттеглянето на хората си и всякакво съмнение би могло да означава смърт за всички тях.

Но той не се чувстваше достатъчно силен, за да кара. Внезапно измени пътя си и заобиколи колата отпред. Люкман веднага разбра намека и скочи в седалката на шофьора, извадил собствените си ключове за колата. Екхард влезе и затвори вратата.

— Тръгвай, Райнер, тръгвай — каза той. Люкман кимна и плавно потегли. Зави надясно по „Фогелвайде“ и когато включи на втора, а след това на трета скорост, изпусна дълбока въздишка на успокоение.

Точно в този миг се появиха българите. Никой не беше ги забелязал. Нито Ети, нито Тони, Райнер или Петер. Те седяха в бял „Опел“ на две пресечки по-надолу по „Барбароса“. Бяха действали идеално, без да проследяват Групата. Били са на това място през целия ден.

Разбрал, че са го извършили, щом видя колата на Тони да тръгва, Петер Хаузер потегли надолу по „Валпургис“. Но когато стигна пресечката с „Барбароса“, една жена хукна с писъци по улицата от мястото, където току-що беше видяла отблизо окървавения труп. Петер се принуди да натисне спирачките. Носът на аудито поднесе заради снега, а белият „Опел Кадет“ пресече кръстовището и се засили след фиестата на Тони.

Ети Данцигер разбра, че нещо не е наред. Сърцето й пърхаше като на птица в клетка, докато наблюдаваше как Тони и Райнер застрелват Камил. Но веднага след това честотата на мюнхенската полиция се изпълни с крясъци като от стадо разярени маймуни.

— Боген Първи, говори „Етщрасе“. Докладвана стрелба в твоя район на „Барбароса“ и „Валпургис“.

Просто не можеше да стане толкова бързо. Дори и най-бдителният гражданин би бил временно шокиран и би останал бездеен. Ети реагира бързо със съобщение за шофьорите.

— Мюнхенци, пътната обстановка се влошава. Моля карайте внимателно.

Щом чу за влошена пътна обстановка, Хари Вебер тръгна. Вече чуваше писъка на полицейските сирени, който приближаваше от запад. Разбра, че от болницата на „Рьотинген“ веднага ще се появят и линейки. Задачата му беше проста, но опасна и без прикритие.

Той завъртя кормилото на камиона и подкара големия мерцедес надолу към пресечката на „Рьотинген“ и „Брюкнер“. Набра скорост, поколеба се, когато един фолксваген пресече пред него, но после натисна газта и почти едновременно настъпи спирачката. Колелата блокираха и камионът се подхлъзна. Носът му се заби към хлъзгавите павета. Левите гуми се вдигнаха за миг от земята и Хари помисли, че може да се преобърне, но после камионът се намести идеално, като блокира напълно кръстовището, докато от всичките му страни виеха клаксони.

Той изгаси двигателя, посегна надолу и дръпна смукача докрай. Клапата и кабелът бяха специално изменени и само за две секунди карбураторът се задави непоправимо.

Зелено-белите полицейски коли „Ауди“ пристигнаха бързо по „Рьотинген“ откъм запад. Лампите им се въртяха, а сирените пищяха непрекъснато. Първата кола с огромен номер 96 върху капака си спря на сантиметри от кабината на Хари. Млад лейтенант скочи от лимузината, вдигна ръце и закрещя.

— Премести проклетия камион!

Хари послушно посегна към ключовете. Завъртя ги силно и двигателят започна да вие, да киха и да ръмжи. Но не запали.

Вебер свали стъклото на прозореца, сви рамене и се усмихна глупаво на лейтенанта.

Ети също видя белия опел да пресича и да следва Екхард. За всеки случай си припомни колите на оперативния гараж. „Нямаме такава кола.“

Тя позвъни на „Киндер-Шпил“.

— Да — веднага отговори Ханс.

— Обажда се Хилде, татко.

— Кой филм си взела за видеото, дъще?

— С Марлон Брандо. „Гонитбата“.

— Звучи ми добре. Очаквам с нетърпение да го видя.

— Значи ще се видим по-късно.

Ханс-Дитер също слушаше полицейската честота и вече беше разбрал, че всичко става прекалено бързо. Но чак пък „Гонитбата“? Значи някой друг, а не полицията преследва ръководителите на Групата му. Той позвъни на един номер в Баумкирхен.

— Въздушни линии „Кентуърт“ — отговори мъж на развален английски.

— Обажда се господин Харингтън — каза Ханс. — Днес имате ли полет?

— Може и да имаме, господин Харингтън.

— Благодаря. Може би ще имам пратка.

— Много добре, сър.

Тони, Райнер и Петер носеха в себе си по четири самолетни билета за различни пътнически полети. Но ако станеше много горещо и излитащите пътници бъдат наблюдавани от германската полиция, имаше уреден алтернативен полет.

Въздушни линии „Кентуърт“ бяха собственост на въздушното разузнаване и машините им бяха на разположение за всички клонове на тайните служби. Един от самолетите им, модифициран ДЦ–9, „карго и медицински“ транспорт, жертва на някакви механични повреди, стоеше върху пистата за поправки на международното летище в Мюнхен вече два дни. Той щеше да „оздравее“ като по чудо само за броени минути.

Кодът за Франси Колн прозвуча в ушите й по-малко от минута след като беше чула Хари да получава сигнала си за действие. Гласът на Ети звучеше умолително.

— Мюнхенски момичета, моля ви да ме слушате внимателно. Имаме скръбна молба от майката на Марта Хоу от Блуменау. Липсваш й, Марти. Моля ти се, обади й се и всичко ще бъде забравено.

Франси се беше надявала, че няма да й се налага да изпълни тази задача. На нея американците й харесваха. Те винаги са толкова приятелски настроени и щедри. Готови са да се сприятелят с всекиго. Но явно нещата не вървяха много добре и освен това никой нямаше да пострада от нейния ход.

Тя вече беше стигнала до телефоните при японската чайна. Благодарение на лошото време в района нямаше никой. Тя бръкна в джоба на палтото си и извади уокмена си. Отвори вратичката за касетата, мястото на която беше празно, и дръпна главичката на левия водач. Под нея имаше пластмасов бутон.

Тя се обърна към американското консулство. Сивата каменна грамада се виждаше ясно сред дърветата. Франси свали слушалките от ушите си, защото й бяха казали, че може да запищят непоносимо. Натисна бутона.

Вътре в кутийката от бира, лежаща си мирно в коша за боклук, се включи симулаторът за стрелба. Чуха се ужасяващи изстрели, цяла канонада, макар че почти не се виждаше дим. Двамата морски пехотинци на пост паднаха на колене.

Франси чуваше далечното пукане, което отекваше из студения въздух. Вече беше при телефона и набираше 110, номера за спешни обаждания в полицията.

— Мюнхенска полиция. С какво можем да ви помогнем?

Франси беше задъхана. Нямаше нужда от подканяне.

— Елате бързо, за Бога! Някой стреля по американците!

— Какво? Моля, госпожице, успокойте се.

— Американското генерално консулство на „Кьонигинщрасе“! Стрелят!

Тя затвори телефона. Ръцете й трепереха. Тръгна бавно на север. Там, в един гараж в Швабинг, я чакаше кола. Опитваше да си припомни каква точно кола.

В слушалката на Ханс-Дитер полицията направо полудя. Половината от колите смениха маршрута си и се насочиха към Английската градина. В отговор на исканията за изясняване, един капитан на „Етщрасе“ се включи и набързо съобщи, че охраната на американското консулство е потвърдила стрелбата и ако не искат второ „мюнхенско клане“, всички коли трябва веднага да се отправят нататък.

Но Ханс-Дитер все още се тревожеше силно за ръководителите на Групата си. Чрез подивелия радиотрафик той разбра, че някакъв си амбициозен лейтенант Хес от кола номер 96 все още се намира на позицията си на пресечката „Брюкнер“ и „Рьотлинген“. Хес се готвеше да арестува шофьора на един камион мерцедес, а после да изтегли блокиралото возило от пътя.

Шмид взе опасно решение. Той вдигна слушалката на третия черен телефон, натисна бутона за задържане на разговори и се включи в полицейската честота.

— Хес от номер 96! Забрави за дребните улични престъпления, идиот такъв! Тръгвай към американското консулство. Веднага!

Последва миг мълчание, а после предизвикателният глас на младия лейтенант звънна в слушалката на Шмид.

— Говори Хес от кола 96. Кой, по дяволите, се обажда?

— Говори Пергер, тъпа свиня такава! И ако искаш да си видиш отново семейството или да доживееш до пенсия, ще тръгнеш! ВЕДНАГА!

Доколкото Ханс-Дитер беше добре запознат, Пергер беше шеф на моторизираната полиция на Мюнхен. Освен това той се намираше в отпуска някъде из провинция Бавария, но дано сред объркването никой да не се сети веднага за този факт.

Лейтенант Хес се обади по радиото на останалите коли от своя конвой. Всички се изтеглиха от пресечката и се насочиха на запад към американското консулство.

Шмид се облегна и запали поредната цигара. Плешивата му глава се беше изпотила. Слава Богу, че германците не са загубили навика си да се подчиняват на заповеди.

На пресечката на „Брюкнер“ и „Рьотлинген“ Хари слезе от кабината на задавения си камион. Единственият официален представител тук беше ядосаният шофьор на линейката. Той стоеше пред колата, чиито червени лампи се въртяха като подлудели.

— Отивам само да се обадя в службата — извини му се Хари. — До пет минути те ще изпратят сервизен камион да ме изтегли.

— До пет минути моят пациент сигурно ще е вече мъртъв! — кресна му санитарят.

Хари само сви рамене и се отдалечи. „Да се надяваме, че пациентът ти вече е мъртъв“ — каза си той.

Хари пресече до малко магазинче за хранителни стоки с щанд за топли сандвичи. Петер го беше проверил предварително. Той помоли да използва тоалетната, отиде към вратата отзад, а после продължи покрай нея към задната част на магазина, откъдето излезе през вратата за доставка на стоки.

Пресече площад „Бохемервалд“ и седна в тъмнобежов фолксваген „Голф“. Щеше да откара колата в гаража си в Швабинг. Там щеше да хапне и да смени дрехите си с предварително приготвените в багажника. Също така щеше да смени регистрационните номера от такива на кола под наем с обикновени граждански номера, след което щеше да изчака цели дванадесет часа. Независимо от вида на престъплението, мюнхенската полиция не държи прегради за проверка на коли повече от дванадесет часа, за да не се пречи на движението.

А на следващата сутрин той щеше да предприеме дългото си пътуване към Берлин.

Екхард и Люкман разбраха, че са преследвани, но не знаеха от кого.

Вече бяха излезли на път номер 94, водещ към летището, и минаваха край голямото депо на метрото при Абстелбанхоф. Белият опел беше на около стотина метра зад тях, но ги настигаше. Екхард се извърна в седалката. Можеше да види двамата мъже в преследващата ги кола. Може и да бяха цивилни полицаи, но белите им лица имаха онзи квадратен, каменен вид на биячи от руското разузнаване. Пътникът седеше на задната седалка и като че ли държеше мобилен телефон. Това не беше добър знак. Обикновено убийците пътуват на задната седалка.

Ако онези са германци, Тони и Райнер ще трябва да им избягат или да се предадат. Със западногерманските власти не бива да има битки.

Кафявото ауди на Хаузер се носеше зад опела, но още беше блокирано от една кола, движеща се помежду им. Когато опелът започна да настига Райнер, Хаузер навлезе опасно в дясната лента, заобиколи цивилното си препятствие и се вмъкна зад белия „Кадет“.

— Кои са? — попита Райнер, докато местеше погледа си от огледалото за обратно виждане към пътя отпред. Той внимаваше да мине през следващото отклонение, без да направи някоя катастрофа. Движението на коли към летището стана по-оживено.

Екхард съвсем се разтревожи, когато с периферното си зрение зърна някакви цветни светлини, идещи откъм юг. Отново се извърна в седалката и видя три полицейски коли, които се приближаваха по страничното шосе откъм депото. Явно бързаха.

— Не знам кои, по дяволите, са те, но използват радиотелефон и не се обаждат на майка ми.

Тогава българите ги настигнаха.

— Ето ги, че идат — изсъска Райнер. И неговият крак беше натиснал газта до ламарината, но това не помогна. — Кажи на Петер, че отсега нататък искам да ми осигурява проклети мерцедеси.

Опелът се втурна по празната дясна лента и започна да се уголемява. Сега Екхард можеше да види, че задните му прозорци са отворени.

— Имаш ли някакъв план? — попита той пресипнало.

— Не, но ще направя нещо.

Опелът се изравни и Екхард видя две месести ръце, които държаха грозен предмет.

— „Скорпион“! — изкрещя той.

Райнер натисна внезапно спирачката в мига когато автоматът затрака. Опелът профуча напред и стрелецът трябваше да се извърне бързо и опасно, но редицата деветмилиметрови куршуми проби ниско дясната страна на фиестата. Първите три куршума се забиха в десния крак и коляното на Екхард. Той изкрещя, а в това време четвърти куршум разби страничното стъкло на Райнер, който дръпна глава назад.

Райнер веднага натисна здраво газта, изви кормилото силно вляво и почти обърса мантинелата, като се промъкна пред носа на опела, преди онези да успеят да стрелят отново.

Петер Хаузер видя всичко и като ефективно подкрепление изобщо не се поколеба. Шофьорът на опела беше натиснал спирачките и задницата на колата му се извъртя вдясно, давайки на Хаузер идеалната възможност. Петер натисна газта, прицели се в лявата предна гума и натисна спирачката само веднъж преди удара, за да извие предницата си с бронята вдясно. Блъсна се в българите с осемдесет километра в час.

Ударът не беше достатъчен, за да ги отклони. Затова той продължи да бута белия опел надясно, докато го блъсна в металния стълб за осветление встрани на шосето.

После Петер изправи колата си. Поклати глава. Нещо капеше в лявото му око и той го избърса с ръкавицата. Не се беше сетил да закопчае предпазния си колан и сега погледна волана. Той беше деформиран. „Ега ти шофьора“ — помисли той и се усмихна. Двигателят продължаваше да работи. Ето заради това обичаше германските коли.

Погледна в огледалото назад. Три полицейски коли. Погледна напред. Люкман вече почти не се виждаше. Петер нямаше да се измъкне, но поне трябваше да се увери, че Райнер и Тони са успели.

Напред вляво имаше пътен знак, показващ, че по шосето се извършва ремонт. Мантинелата беше свалена и по средата на пътя стояха няколко камиона и булдозери, които събираха сняг по покривите си. Хаузер завъртя кормилото, хвърли се лудо пред насрещното движение и се насочи на юг, обратно към Мюнхен, сред какофонията на клаксоните.

Полицията послушно го последва.

Ханс-Дитер и Ети чуха по радиото разговорите за силния полицейски конвой, който подгони Петер Хаузер. Те слушаха безпомощно как го настигат на юг от кръговото движение с отклонение към Инсбрук, а после го следват по Е 77 и на запад към гората Перлахер. От тревожните разговори на преследвачите те си представяха бесния му завой. Не знаеха защо го е направил, но бяха сигурни, че Петер Хаузер е имал сериозни причини да го стори. Гласовете на германските полицаи бяха възбудени от убийствената гонитба.

— Говори две-девет. Той току-що се вмъкна право между дърветата.

— Четиридесет и седем, насочи хората си на север.

— Говори „Етщрасе“. Не го изпускайте!

— Две-седем. Той излезе от колата. Хвърля нещо.

— Какво става, две-седем?

— Шест-две. Той е в гората!

— Не го изпускайте, шест-две! Иначе ще трябва да я претърсваме цяла нощ, проклета да е!

Ханс-Дитер нямаше време да се отчайва, защото по полицейската честота се чу нещо друго. По-лошо.

Кръвта на Тони Екхард се събираше на локва върху пода на колата. Не можеше да се мръдне и не посмя да пипне крака си, нито да направи импровизиран турникет.

Райнер се беше пресегнал назад към раницата си и я дръпна на предната седалка. С едната си ръка измъкна електрическа самобръсначка и свали капачката й, като я удари по таблото. Дръпна дясното копче на радиото на колата и включи шнура на самобръсначката в показалия се контакт. Това беше последната им възможност. Той заговори в микрофона, като се включи направо в полицейската честота.

— Тук 101. Има пътно произшествие.

Ханс-Дитер направо подскочи от стола си в „Киндер-Шпил“. Гласът беше на Люкман и в този случай „пътно произшествие“ означаваше зле ранен боец. Ханс веднага вдигна телефона с полицейската честота и натисна бутона за задържане на разговора.

— Едно-нула-едно, трябва да го разследвате. — Той затвори и позвъни на Ети.

— Гутен абенд^[12] — отговори тя.

— Миличка, татко ти е. Има някаква катастрофа по пътя. Ще позакъснея. Ти си почини малко.

От другия край последва мълчание.

— Миличка? — Той нямаше търпение да я изчака.

— Да, татко. Добре.

Ханс затвори и набра друг номер. Когато му отговориха, той каза:

— Ало, обаждам се от „Киндер-Шпил“. Изпратете, ако обичате, домакина, за да почисти тук. Да, веднага.

После събра нещата си и излезе.

Екхард държеше ръба на таблото с побелели пръсти. Беше стиснал очи, но не издаваше нито звук. Люкман търсеше предварително уточнения изход от магистралата, който се намираше само на километър от летището. Хвърли поглед към партньора си.

За пръв път, откакто беше напуснал Тел Авив преди доста месеци, Люкман внезапно заговори на иврит.

— Тагид ли, Ейтан, ма кара лану?^[13]

Въпреки болката си Ейтан се скара на немски на партньора си.

— Името ми е Тони Екхард, Люкман! — изръмжа той. — И не знам какво, по дяволите, стана. Но ще говорим само на немски, докато умрем или се приберем у дома. Ясно ли е?

— Добре, Екхард — като да изплю името Райнер. — Майната ти. Защото до десет минути ние наистина или ще сме мъртви, или ще бъдем на път към дома.

Те излязоха от магистралата и се насочиха право по индустриалното шосе. Изминаха половин километър. Вече се стъмваше. Линейката чакаше с отворени задни врати. Червената лампа на покрива й не светеше.

На доктора и помощника му бяха необходими по-малко от двадесет секунди, за да вдигнат Екхард на носилката в задната част на линейката. Не бяха много внимателни и той се опита да не крещи.

Междувременно Райнер почисти фиестата. Взе торбите, блаупункта, микрофона и ръкавиците на Тони. Обаче не можеше да направи нищо по отношение на събралата се върху пода и седалката кръв. Надяваше се, че дни наред ще вали сняг и никой няма да се заинтересува от изоставената кола.

После всички те бяха в линейката и тя тръгна бавно към летището. Докторът беше военен хирург, бивш парашутист-десантчик и работеше бързо, подвиквайки на помощника си.

— Морфин.

— Никакъв морфин — изръмжа Екхард.

— Млъквай — озъби му се хирургът. После се обърна към Райнер: — Зле е, но ще оживее. Съблечи го.

Екхард лежеше върху носилката. Кръвта беше спряла да тече главно поради студа. Райнер започна внимателно да сваля дрехите му.

— Смъквай ги! Имаме само десет минути!

Те работеха бързо. Инжектираха на Екхард двойна доза морфин и смениха облеклото му с болнични дрехи, извадени от малко гардеробче в линейката. Докторът превърза раните му, покри крака с пластмасова шина и бързо овърза двата крака с ластични бинтове, като че ли пациентът страда от проблеми с кръвообращението. Вкара система в едната му ръка и закачи банката върху стойката на носилката.

— Обръсни му главата — заповяда докторът.

Помощникът се поколеба.

— Обръсни я! Трябва да прилича на умиращ от рак, а не на някакъв проклет командос!

Появи се бръснач и след две минути косата на Тони изчезна напълно от черепа му.

— Почисти! Да не остане и едно косъмче!

Помощникът се зае със задачата. От една черна торбичка хирургът извади грозни очила с метални рамки. Грубо ги постави върху лицето на Екхард. После закопча пластмасова болнична гривна върху китката му.

— В гардероба има униформа — каза докторът на Люкман. Райнер се съблече и унищожи самолетните билети, като запази само два британски паспорта — за себе си и за Екхард. Навлече бяла лекарска туника и бели панталони и окачи на врата си стетоскоп.

Болката на Екхард стана по-поносима, но безпомощното замайване, което го обхвана, не му харесваше. Чувстваше движението на линейката, но не усети жизненоважното и опасно прехвърляне, когато пристигнаха при изхода за товари на мюнхенското международно летище.

Чу шофьорът да казва:

— Въздушни линии „Кентуърт“. Имаме човек, който трябва да отлети за Лондон.

Когато хората от охраната на летището със сериозните си физиономии, сиви униформи и висящи на раменете им автомати „Узи“ отвориха задната врата, Екхард затвори очи.

— Шшш — обърна се докторът към охраната. — Не му остава много на този свят.

Служителят от митницата мълчаливо прегледа паспортите.

Екхард задряма за малко, а после се събуди в сивия търбух на самолета ДЦ–9, който вече рулираше по пистата. Беше завързан към походната носилка. Вдясно от него имаше обикновени самолетни кресла.

Далеч напред се отвори врата. Той успя да надигне глава. Ханс-Дитер се появи откъм кабината с каменно лице, облечен като самолетен механик от екипажа, и се приближи по пътеката.

Шмид се стовари на седалката до Екхард. Свали шапката си и дръпна надолу възела на вратовръзката, сякаш беше отровна змия, която се готви да го удуши.

— Как си? — попита Ханс на иврит.

— Добре — успя да прошепне Тони. — Но може пак да се отнеса.

— Кои бяха онези? — попита Ханс. — Хора на Камил ли?

— Не — отвърна гласът на Люкман отнякъде. — Европейци бяха. Може би някъде от Източна Европа.

— Къде са другите? — Тони чу гласа си с някакво странно ехо.

— Повечето са далеч — отговори Ханс. — Ети остава, но тя ще бъде добре. — Шмид запали цигара. Неприятно му беше да сподели другото… — Петер отклони полицията от вас и се насочи към гората Перлахер. Накара ги да го гонят като луди, но накрая го хванаха. Направи го заради всички нас. Само благодарение на него сега сме във въздуха.

Тони се загледа в тавана. Чувстваше слабост. Но се помъчи да преглътне сълзите си. Самолетът се наклони силно надясно. Полетът му беше планиран за Лондон, но тази нощ той нямаше да стигне до Англия.

— Бени. — Екхард внезапно повика Ханс с истинското му име. Не беше сигурен дали трябва да сподели. Знаеше, че в замаяното състояние, в което се намира, преценката му може да не е точна и логиката му да е объркана. — Стори ми се не наред — каза той. — Говоря за Обекта.

— Знам — отговори Бени Баум. Той потупа с длан китката на Тони. — Двамата с теб май ще трябва да станем зарзаватчии.

Внезапно Екхард се почувства съвсем буден. Той изгледа Баум. Очите му задаваха въпроса, който не можеше да излезе от устата.

— Току-що получих съобщение от Бен-Цион — усмихна се мъчително Бени. — Екип наблюдатели преди малко са дали положителна идентификация. В Западен Берлин.

— Нека позная — обади се изморено Люкман.

— Точно така — прекъсна го Бени и изпусна кълбо дим. — Амар Камил.

Екхард извърна глава и отново заби поглед в тавана. Този път очите му се изпълниха с влага и той примигна, за да я накара да изтече върху чаршафа.

Беше жив и се прибираше у дома. Но оставяше твърде много неща подире си.

Един арестуван агент. Оперативен провал. Политическа бомба…

И едно убийство.

Бележки

[1] Достатъчно (нем.) — Б.пр. ↑

[2] Добър апетит. (нем.) — Б.пр. ↑

[3] Ти не си ли гладен? (нем.) — Б.пр. ↑

[4] Лайняна улица (нем.). — Б.пр. ↑

[5] Девет… Десет… (нем.). — Б.пр. ↑

[6] Добро утро (нем.). — Б.пр. ↑

[7] Извинете, моля (нем.). — Б.пр. ↑

[8] Тръгваме (нем.). — Б.пр. ↑

[9] Слушам, капитане. (Нем.) — Б.пр. ↑

[10] Влиза (нем.). — Б.пр. ↑

[11] Не толкова бързо (нем.). — Б.пр. ↑

[12] Добър вечер (нем.). — Б.пр. ↑

[13] Кажи ми, Ейтан, какво стана? (иврит) — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Хартов Шалом убиецо (2)

Метаданни

Данни

Шалом убиецо

Информация

История

Сваляне / Връзки

ПРОЛОГБогенхаузенЯнуари 1985 година

Стивън Хартов
Шалом убиецо (2)

ПРОЛОГ
Богенхаузен
Януари 1985 година