Стивън Хартов
Шалом убиецо (13)

11.
Рамала
7:00 часа

Юсуф Хасан всъщност не беше терорист.

Той не разбираше нищо от саботажи и никога не беше стрелял. Не можеше да се ориентира и не знаеше да се бие с нож. Никога не беше минавал курса по прескачане на огън близо до Сидон, където веселите инструктори стрелят в краката на курсистите. Не можеше да различи семтекс от пластилин, самолет F–16 от МиГ–23 и никога не беше ходил на семинари по оказване на първа помощ.

Всъщност и като момче Юсуф не беше участвал в антиционистки демонстрации. Никога не беше хвърлял и камъче по израелски войник, нито пък се беше катерил по някой стълб, за да развее знамето на Арафат под левантинските звезди. Никога не беше посмял да напише дори и върху стената на някой далечен кладенец „Да живее Палестина“.

Юсуф Хасан беше преди всичко и само музикант. Що се отнася до терористични актове, единственото му престъпление в тази насока беше, че понякога плашеше овцете на съседите си, когато се упражняваше да свири на своя обой след полунощ.

Юсуф живееше сам в малка къща на улица „Сабах“ близо до голяма гора от маслинови дървета. Беше слаб, с очила, поприведен човек, чиято любов към музиката надхвърляше всякаква привързаност към материалното, политиката или жените. Или може би поради осъзнаването на собствените си физически недостатъци, Юсуф бе намерил в любимия си инструмент извинение за липсата на социални контакти.

През повечето време Юсуф свиреше на обой в един местен квартет за класическа музика. Като се има предвид нищожният интерес на местното население на Рамала към Стравински, публиката обикновено се състоеше от европейци, които успокояват съвестта си с работа в бежанските лагери под егидата на Агенцията за подпомагане на бежанците на ООН. За тези концерти не му се плащаше, но той успяваше да спечели по някой шекел, като даваше уроци по музика на децата на някои от по-заможните граждани на градчето. Учеше момчетата да свирят на кларнет. За повечето палестинци звукът на обоя беше като блеене на умираща коза.

Повечето от парите на Юсуф, които му позволиха да учи музика в Аман, идваха от малка стипендия, вложена в банка в Източен Йерусалим. Близо десет години вече в сметката редовно постъпваха пари и младият мъж почти беше забравил за какво ги получава.

Освен обоя другата му очевидна страст беше радиото. Имаше късмет, че няма роднини или приятели. Иначе на тях би им направило впечатление, че той обръща внимание на големия, грозен радиокасетофон „Айва“ само между седем и осем часа сутрин. Каквото и да прави, Юсуф никога не пропускаше да чуе сутрешното предаване на радио „Ал-Кудс“ от Тунис. Не харесваше фанатичните дрънканици на радиоводещите и едва изтърпяваше виенето на арабските песни, тромпети и тамбури. Но пристрастността му към предаването беше почти фанатична. В много малко случаи, когато знаеше, че може да изпусне програмата, защото имаше вечерен концерт в Хеброн или беше отишъл да чуе Лондонската филхармония в Аман, той внимателно беше натискал бутона за запис и нагласявал таймера, купен от един религиозен евреин в Йерусалим.

В такива редки дни Юсуф ставаше нервен като камила в снежна буря. Като обладан от фикс-идея той проверяваше импровизираното си записващо устройство по няколко пъти, преди да излезе от къщи. Но опасенията му бяха оправдани, защото, ако пропуснеше програмата дори и веднъж, когато не трябва, неговата стипендия, неговият начин на живот и неговата музика щяха да изчезнат завинаги. Да не говорим за живота му.

Юсуф беше класически „спящ“. Макар че никога не би разбрал думата. Не знаеше кой му плаща, нито целия обхват на мисията си. За своя господар той съществуваше само за да изпълни едно-единствено действие.

Той седна до малката масичка в ъгъла на холчето си. За разлика от къщите на съседите, скромното му двустайно жилище беше обзаведено със западни мебели, макар столовете, масата, гардеробът и леглото да бяха издраскани антики, подарени му от благодарните служители на ООН. Той отхвърляше твърдението, че за да си истински арабин, трябва да се храниш седнал върху купчина възглавници и да взимаш храната си с пръсти като военнопленник.

Той отпиваше от чая си и препрочиташе програмата от скорошния концерт на Израелската филхармония. Не беше присъствал лично на концерта, но получи запис по същия начин, както беше получил и мебелите си. С удоволствие би изслушал магическото изпълнение на Зубин Мета, но не смееше да се покаже ведно с евреи на толкова явно публично място.

Внимаваше да не окапе вратовръзката си, когато внезапно се смръзна. Горещата чаша замря на път към устата му, а ококорените очи се втренчиха в едно слънчево петно на стената. Отдавна беше тренирал слуха си да не обръща внимание на дрънканиците на радио „Ал-Кудс“, но в едно ъгълче на ума му винаги оставаше будно и внимателно за определена мелодия. Сега, като Месия, чиято поява всъщност никога не е очаквал, тя беше в стаята и той направо не повярва на ушите си. Бавно положи чашата с чай върху масата, без да усеща собствените си пръсти. Остави парчето хляб върху чинията и насочи слуха си, обърнал глава към „Айва“-та.

Голям мъжки хор от красиви тенори, баси и баритони, както си ги представяше той, може би даже хора на Йейл, изпълняваше „Ний сме трима царе от Изтока…“ Той примигна към радиото и дори не разбра, че се е изправил, свалил очилата си и ги бърше с черната си вратовръзка, като че ли не може да повярва на собствените си очи.

Когато музиката свърши, последва дълъг миг тишина. Юсуф започна да си мисли, че му се е счуло, че всъщност си е още в леглото и сънува, докато говорителят не заговори в микрофона си.

— Това беше предварителен поздрав за празниците от господин Теодор Клач — каза гласът на арабски. — Явно той обича да започва коледните си празници доста отрано.

След това станцията веднага започна да излъчва реклама на „Кока-Кола“ на неразбран тунизийски акцент. И това беше всичко. Край. Песента и коледното поздравление.

А беше средата на август.

Като селянин, ходещ из калта, Юсуф бавно отиде до радиото и го изключи. После се обърна, пресече стаята, почти влачейки крака по излинелия килим към стария си черен телефонен апарат.

Не беше хипнотизиран или оглупял. Просто се шокира от вълната облекчение и надигналата се горещина от страха, които се сблъскаха в ума му като чук и наковалня.

Видя ръцете си като чужди, когато посегна към телефона и набра номера, толкова ясно запечатан в ума му, сякаш светеше в оранжева неонова светлина.

Набра го, но беше сигурен, че нищо няма да стане. Беше невъзможно, след като са изминали толкова много години. Линията ще е откачена или номерът — сменен. Или пък ако наистина звънне, събеседникът отдавна ще си е заминал.

— Добро утро — почти веднага отговори на арабски дълбок глас.

Юсуф почти не можеше да говори. Мислеше, че първо трябва да започне някакъв маловажен разговор, може би да се увери, че насреща му е точно онзи, който трябва да е. Но инструкциите бяха съвсем ясни. Фразите горяха в него като жигосани върху бедуинска овца.

— Обажда се Юсуф — хрипливо изрече той. После се изкашля. Аллах! Не му се искаше да се налага да повтаря. — Само искам да ви пожелая щастлива Коледа, за в случай че преди празника не съм в града.

Не последва отговор. По жицата цареше мълчание. Юсуф затвори.

След това се раздвижи. Почти чувстваше свободата и докато ходеше из къщата, започна да си фантазира. Вече няма да е вързан към масичката за закуска, няма да се бои от умора или настинка, от успиване. Тази нощ, когато се върне, направо ще счупи омразната „Айва“. Но така няма да може да слуша вечерните концерти на Би Би Си. Ще си купи друг радиокасетофон. Чист, нов, невинен, девствен.

Под мивката в кухнята имаше бяло метално шкафче. Той го отвори и зад очуканите съдове намери чук и длето, увити в прокъсан парцал. Занесе ги в спалнята си и със слабите си ръце издърпа френския шкаф, докато се отдели от стената. Бутна го настрани с всичка сила. Тогава се сети за входната врата и изтича да я заключи.

Когато се хвана за работа, ръцете му трепереха. Започна да сваля мазилката, която задържаше големия камък на място. Като че ли мина цял час, докато най-после успя да измъкне камъка и макар утрото да беше хладно, по челото му капеше пот и се стичаше върху носа. Очилата му се замъглиха. Не виждаше и затова ги свали и прибра в джоба на бялата риза.

Измъкна от тъмната дупка продълговатия пакет, увит в плат, и отскочи назад, когато между краката му пробяга огромен паяк. Пакетът падна и издрънча тъпо върху каменния под.

Той го вдигна отново и разви прашния парцал.

Вътре имаше къса и широка желязна тръба. Единият й край беше разтворен като края на любимия му обой. По средата беше обвита с полирано дърво, също като някакъв непознат музикален инструмент. Само че в другия край тръбата имаше два винтови нареза, за разлика от всякакъв музикален инструмент, който някога е виждал. Не знаеше какво е това, но не го и интересуваше.

Постави на място камъка и шкафа, след което измете парчетата мазилка и прахта. После извади от шкафа калъфа на скъпоценния си обой и го постави върху леглото.

Много пъти му се искаше да си купи нов калъф за инструмента, защото в този стоеше твърде хлабаво във формата, подплатена с пурпурно кадифе. Но калъфът беше подарък, доставен му анонимно много отдавна, заедно с бележка, в която пишеше, че не бива да се разделя с него. Сега, когато извади долната част на своя обой и я замени със странната тръба, той разбра защо. Грозната желязна тръба легна на мястото си като в калъп.

Той затвори калъфа и го заключи с малко ключе. После остави бездомната долна част на инструмента си върху възглавницата и я покри със завивката.

Напусна дома си веднага, забързан да хване автобуса към Витлеем. Имаше чувството, че носи кобра, и искаше да се отърве от нея, преди да го е ухапала.

 

 

За разлика от Юсуф Хасан, Тофик ел-Азиз разбираше от метални инструменти.

Малката му работилничка на улица „Вади ел Джадид“ в Хеброн приличаше на разрушена с взрив фабрика за тоалетни. Навсякъде се виждаха купища криви медни тръби, части от керамични мивки, метални поставки и счупени фаянсови плочки. Почернелите от дим стени бяха пробити с редици квадратни пирони, върху които висяха безброй гъвкави ленти за стягане на тръби, гумени уплътнения и пластмасови пръстени с размери от човешки пръстен до конски оглавник.

Работилницата нямаше прозорци, а само три вентилационни отвора, направени високо на стената. Над металната работна маса в центъра на единственото помещение висяха две голи електрически крушки под алуминиеви рефлектори, които осигуряваха остра жълта светлина като в полева операционна. Въздухът вонеше на изгорял ацетилен.

Когато се намира в работилницата на Тофик, човек не можеше да каже дали е ден или нощ. Но това устройваше Тофик. Тъй като го търсеха много като водопроводчик, той започваше работа още в пет часа сутринта, а след работно време се връщаше, за да приготви частите за поправка на следващия ден. Често работеше до полунощ. В работилницата липсваше часовник — нямаше нужда някой да му напомня, че прекарва три-четвърти от живота си, като прегъва или изправя тръбите, които ще отведат нечии чужди изпражнения в каналите на Хеброн. Жена му непрекъснато му се караше за отсъствията, но никога не възразяваше, когато й носеше изкараните през седмицата пари.

Тофик беше едър мъж. Блестящите му мускули свидетелстваха за години усилен труд. Едва ли някой от приятелите и съседите му би погледнал на него като на занимаващ се с политика. Носеше тежки ботуши, работни панталони и трикотажни ризи и не си правеше труда даже да постави на главата си карираната кафия, като минимален намек за принадлежността си към арабските националисти. На обществено място никога не изразяваше войнствени или антиционистки възгледи. Но в дома си направи всичко необходимо, та младите му синове да знаят точно на чия страна е, що се отнася до евреите. Усилията си заслужаваха и той беше невероятно горд, когато те се прибираха у дома изцапани и с рани от бунтовете против окупационните войски.

Тофик-ел-Азиз беше самостоятелен човек, независим собственик на цъфтящ бизнес, който не се отчита пред никакъв работодател и не е вързан с определено работно време. Единственото постоянно нещо в живота му, единственото неотменимо правило беше, че трябва да си е в работилницата всяка сутрин от 7:00 до 8:15 часа. През това време можеше да слуша която програма от радиото му харесва. Но трябваше да държи телефонната си линия свободна от разговори.

Беше застанал точно до него, когато звънна. Иначе щеше да му се наложи да прескача натрупаните тръби и тоалетни седалки, за да стигне до апарата. Очакваше да чуе гласа на Набила Ум-Халеф, тъй като старицата все се оплакваше от канала, който можеше да е съвсем наред, ако тя престане да хвърля хранителни отпадъци в него.

За разлика от Юсуф Хасан, чието име и глас му бяха непознати, Тофик не се разтревожи от сигнала, който го задейства. Като момче той беше свързочник на бригада в Йорданския легион. По-късно беше кандидатствал за местната организация на ООП. Но преди да премине през ритуалите, един висш служител се свърза с него и му предложи да работи за Каузата много по-добре, като обаче се оттегли от Съпротивата. Тофик беше прост човек, но бързо разбра, че като дълбоко прикрит „агент“ ще може да се занимава с работата си, като едновременно с това изпълни една или две жизненоважни патриотични задачи.

Пакетът му беше доставен преди почти десет години. Ако не беше досадният сутрешен график, който беше принуден да поддържа, той би забравил напълно за него.

Той изгледа слушалката в изцапаната си с масло длан, а после я окачи върху поставения върху стената апарат. „Коледа“. Гласът беше казал „Коледа“. Е, значи е това. Нямаше нужда да чува друго. Той плесна с ръце. Днес щеше да е един прекрасен, възбуждащ ден.

В задната част на работилницата имаше голям метален варел. Нещо като боклукчийска кофа на ресторант. Беше пълен догоре с метални и пластмасови парчета тръби, които накараха Тофик да изругае. Но се хвана бързо за работа.

Трябваше му почти половин час, за да изпразни варела. Накрая се наложи да скочи вътре, за да стигне до пакета. Дебелата черна пластмасова опаковка беше покрита с петна и мухъл, но когато я свали, предметът вътре беше опакован в разрязана, дебела вътрешна гума от камион. Той го извади и разгледа скритото съкровище.

Представляваше черна метална тръба с отвор от около четиридесет милиметра и повече от половин метър дължина. Част от единия й край беше покрита с полирано дърво. Под тръбата имаше две дръжки, ръчките на които бяха изработени от същото дърво. Едната беше гладка и без механични допълнения. Другата повече приличаше на ръкохватка на пистолет, комплектована със спусък, предпазител и езиче за захващане с пръст.

Тофик не се изплаши от явно смъртоносния уред. Щеше да се разтревожи много повече, ако беше намерил тялото на обой.

Той опакова отново уреда и се измъкна от варела, като едва не падна върху купчината тръби. Върна се при работната си маса и измъкна отдолу кутията за инструменти. После вдигна металния й капак и изпразни долната част. Положи вътре опакования в гума пакет. След това натрупа отгоре му няколко инструмента и затвори капака. Заключи металните ключалки на кутията, вдигна я за дръжката и напусна работилницата.

Мивката на Ум-Халеф щеше да почака.

Той скочи в очукания си син фолксваген пикап, постави металната кутия за инструменти на пода пред пътническата седалка и потегли на север към Витлеем. Тогава се сети, че е забравил да позвъни на предварително запомнения телефон.

— Глупак — изруга се сам. Но нищо. Помнеше номера като датата на рождения си ден. Започна да се оглежда за уличен телефон.

 

 

В Йерихон Мустафа Зуаби коленичи бавно. Носеше дълга галабия на сиви и черни райета, но не я повдигна над коленете си, защото острите камъни на Йорданската пустиня вече дразнеха изморената му, стара плът. Поставил обутите в сандали крака под себе си и настанил изморен задник върху петите, той наведе увитата в бяла кафия глава и простря длани напред към изток. Върхът на гордия му нос почти докосна земята.

Той не се молеше. Вече го беше направил. Мустафа проверяваше новите кълнове на лехата с дини.

Обърна лице и погледна тънките филизи, които се подаваха над сухата земя. Вода. Повече вода. Никога не достига вода.

Той изпъшка и постави длан върху едно от сгънатите си колена, за да изправи тялото си. Обърна се бавно на запад и най-накрая се усмихна. В тази част на малката му собствена нива дините се бяха размножили като дълги, издути, твърди, зелени балони, които на тази си възраст той едва можеше да повдигне.

Западната леха цъфтеше, защото земята там беше влажна от напояването от Вади Келт, извитото поточе, което се спускаше към Йерихон от йерусалимските хълмове и винаги беше пълноводно със студена, прясна вода. От друга страна, източната леха все едно че се намираше в Саудитска Арабия. Тя трябваше да се напоява на ръка. И й личеше.

Такава е разликата между силата на Аллах и нещастните усилия на човека.

Е, така или иначе, той никога нямаше да стане богат, този собственик на сравнително голяма нива, уважаван заради умението си да търгува и да намира работа на по-бедните. Мухтар. Беше щастлив, че е роден в Йерихон. Оазис, процъфтял осем хиляди години, който никога не е бил подлаган на разрушителни набези и винаги е бил завидно зелен.

Ако някога изобщо успеят да се отърват от евреите, той отново ще се превърне в райска градина.

Но това трябваше да се остави на по-младите. Мустафа се беше бил през 1948 и отново през 1967 година, но сега вече беше твърде стар за бойното поле. Въпреки това той не беше огорчен от съдбата си, защото гледаше на израелското присъствие в левантинската история като на нещо временно. Като муха върху масивния гръб на бик. Арабската нация притежава едно тайно оръжие, недостижимо за никоя от западните култури — търпение.

Е да, неговата битка е завършила. Но войната продължава, а Мустафа има да изиграе още една роля. Беше чакал за нея близо десет години и ако е жив, може да почака още десет.

Той вдигна лице и примижа нагоре към „Карантел“, издигащия се върху върха на назъбената планина манастир, точно на юг от дома му. Когато слънцето на изток се вдигне и арките започнат да засенчват металните решетки на прозорците на манастира, както всяка сутрин, Мустафа щеше да започне да продава дини.

— Татко! — извика го един глас откъм къщата. Обути в сандали крака затупкаха в прахта. — Татко!

— Внимавай, ластарите — каза Мустафа, без да се обръща. После само наум поклати глава.

Беше един от тримата му синове — Джамил. Позна го по гласа. Когато избра това име на детето преди повече от осемнадесет години, не би могъл да си представи, че „красив“ ще бъде единственото положително определение, което заслужава най-малкото му момче. Да, Джамил беше красив. Невероятно красив — като хашемитски крал. Но освен това беше доста глупав. Всъщност и тримата синове на Мустафа бяха глупави — факт, който носеше на стареца много по-силна болка отколкото артрита или шиповете.

Дъщерите му обаче, всичките му шест дъщери, бяха невероятно умни. Бяха отличнички в училище, а три от тях вече следваха в университет. Такова нещо Мустафа не би разрешил, ако синовете му не бяха така безнадеждно тъпи. Момчетата почти не можеха да различат диня от пъпеш.

„Не съм се молил достатъчно — мислеше си Мустафа. — Сигурно нещо съм обидил Аллах.“

— Какво има — обърна се той към Джамил. Красивите очи на младежа блестяха от радост, прекрасните вежди се издигаха, съединени като друзки мустаци.

— Телефонът звъня!

Мустафа отстъпи назад. Това наистина беше събитие, защото никой от приятелите или роднините на Зуаби нямаше телефон. Мустафа държеше апарата само защото му бяха казали да го направи. Освен погрешното позвъняване от време на време, той почти никога не се обаждаше. При това някой друг плащаше таксата.

— Сигурен ли си?

— Да, татко.

Поради нивото на интелигентността на Джамил, което беше по-ниско от Мъртво море, Мустафа се страхуваше да зададе следващия въпрос. Но беше принуден.

— Ти отговори ли, Джамил?

— Да, татко, отговорих! — Момчето сега подскачаше от крак на крак.

Мустафа протегна ръце и го хвана за раменете, за да застане мирно.

— И…? — окуражи той момчето, уплашен, че то скоро ще забрави какво са му казали по телефона.

— Един мъж ми заговори, татко. Този път май беше палестинец. — Предишното телефонно обаждане беше се случило преди месец. Някакъв евреин от телефонната компания проверяваше линията.

— Какво каза той, Джамил?

— Каза… — Момчето смръщи вежди, радвайки се на рядкото внимание от страна на баща си. — Той каза: Кажи на господаря на дома, че му изпращам предварително поздравления за Коледа.

Мустафа се вгледа в сина си. Не му се вярваше.

— Коледа ли, Джамил? Човекът е казал Коледа?

— Да, татко.

— Каза ли нещо друго?

— Не, татко.

— Сигурен ли си?

— Да, татко.

Тогава Мустафа направи нещо, което не беше правил, откакто Джамил е бил бебе. Надигна се и го целуна по бузата. После го погали.

— Ти си добро момче, Джамил.

Синът му беше шокиран. Очите му се напълниха със сълзи, като че ли го бяха зашлевили. А после устните му се разтегнаха в ослепителна усмивка.

— Благодаря, татко!

— Добре, Джамил. А сега тичай да ми донесеш лопатата.

— Лопатата ли?

— Бързо!

Джамил се обърна и хукна към къщи. След миг се върна с инструмента в ръка, а братята му Абед и Фуад го следваха по петите.

Мустафа взе инструмента. Огледа тримата си синове. Всъщност те и тримата бяха красавци. Но общо имаха акъл колкото овца.

— Синове мои — каза Мустафа колкото можеше по-меко. — Не е имало телефонно обаждане. Разбрахте ли?

Момчетата го гледаха тъпо. Заклатиха глави като глупак от египетска комедия.

— Трябва да се правите, че не е имало телефонно обаждане. Сега разбрахте ли ме?

В очите им нещо като че ли просветна. Те закимаха.

— А сега се върнете вкъщи и не излизайте, докато не ви повикам.

Момчетата не помръднаха.

— Марш!

Те се обърнаха и побягнаха.

Мустафа тръгна към западната леха. В нивата му имаше само три дървета. Криви, стари маслини. Той стигна до първото, обърна се и подпря гръб върху грубата кора на дънера.

Другите две дървета се намираха на около петдесет метра, с десет метра разстояние помежду си, ако от първото се издигне перпендикуляр към линията между тях. Мустафа протегна лявата си ръка и разпери пръсти, докато палецът му покри едното дърво, а кутрето другото. После сгъна средния пръст, докато той посочи точно към една от блестящите дини. Насочи очи към зелената й повърхност и тръгна към нея, като правеше широки крачки, доколкото му позволяваше старото тяло.

Завоевателите идват и си отиват, децата се раждат и войниците мрат, но ръцете и краката на човека си остават същите, слава на Аллаха.

Той преброи тридесет крачки и бързо коленичи, този път без да обръща внимание на колената си и без да усеща болки в гърба.

Копа дълго и усилено. Може би час. Когато свърши, в дъното на половинметровата дупка се откри метална кутия. Повърхността на зелената кутия отдавна беше ръждясала от дългите години под влажната пръст. Но металът не изглеждаше повреден.

Мустафа не очакваше, че ще може да я измъкне от земята. Затова легна в края на прясно изкопаната дупка и разчисти капака на металната кутия. После използва върха на лопатата и го отвори.

В кутията имаше три продълговати пакета. Всеки беше увит добре в прозрачния найлон, който евреите използват в доматените си оранжерии. Във всяка от опаковките имаше по два маслиненозелени предмета. Единият беше обикновен като полицейска палка, дълъг до средата на лакътя. Другият обаче беше с по-особена форма с грозна метална, издължена глава. Всяка от тези „глави“ се състоеше от два конуса, съединени в основата, единият от които съвпадаше с отвора на тръбата, а другият покрит с предпазна обвивка.

Мустафа се надигна с труд. Започна да обикаля лехата, за да избере три от най-големите дини. С кривия си шабрия ги отряза от ластарите и ги търкулна до дупката.

Постави дините една до друга. После извади от джоба на панталона си сгъваем швейцарски армейски нож. Трябваше му скалпел, а не мачете.

Внимателно отряза на зиг-заг капаците на дините, за да може после да ги сложи точно на мястото им. След това като някакъв маниак бръкна в меката сърцевина на плодовете и започна да изхвърля сочната вътрешност. Ръцете му се покриха с черни семки.

След още малко работа и трите пластмасови пашкула бяха скрити в дините. Накрая Мустафа избута червената, сочна сърцевина вътре в металната кутия, затвори я и напълни дупката с пръст. Затъпка я с крака и придърпа няколко ластара, докато мястото се покри с поувехнали листа.

Седна на земята. Беше ужасно жаден, кафията му мокра от пот и му трябваше време, за да си поеме дъх. Накрая успя да извика:

— Джамил.

Момчето сигурно беше гледало през прозореца, защото излезе тичешком от къщата. Когато стигна до баща си, старецът го погледна и прошепна:

— Вода.

Джамил хукна обратно към къщата, за да донесе чаша студена вода. Когато я изпразни, старецът нареди:

— Доведи братята си.

Джамил хукна отново и този път се върна с Абед и Фуад.

— Помогнете ми — каза Мустафа на чакащите нарежданията му синове.

Те го вдигнаха прав и като слуги на император го почистиха и подредиха дрехите му, измиха му ръцете и донесоха чиста кафия.

— Днес ще започнем да продаваме от Витлеем — заяви Мустафа, когато се изправи и вдигна гордо глава.

— Ама, татко — обади се Джамил. — Винаги започваме от Бейт Шахур.

— Витлеем — повтори Мустафа и тръгна към пикапа „Форд“. — Сложете тези три дини най-отдолу на купчината в багажника. — Той посочи с пръст трите дини.

Момчетата грабнаха тежките дини. Досега не бяха отглеждали толкова големи. Вдигнаха ги и се заклатушкаха подир баща си, който крачеше по-бодро, отколкото преди двадесет години. Полите на галабията му се вееха след него.

Той вдигна пръст, за да привлече вниманието на синовете си.

— И да знаете, че ако ги продадете, аз ще продам вас! — предупреди ги той.