Петър Бобев
Парола „Херострат“ (22)

ЗЕЛЕНИНА

Вече цял месец Георг Крумов беше пролежал в болницата между живота и смъртта. Но това като че ли не го засягаше. Нейде в подсъзнанието му се обаждаше бледото задоволство, че все пак, дори и с цената на живота си, бе успял да се противопостави на злото, което той самият бе причинил.

Спомняше си много ясно часовете на лутане из джунглата, понесен на гръб от Намури, с провлачащи се по тинята крака.

И непрекъснатото пропадане в калните дупки. И ставането, и пълзенето, и новото падане. Докато бяха достигнали брега. А то какъв бряг — един почти неуловим преход от мокра пръст, от тиня, от някаква кафява каша и уж истинска вода, наглед подобна на кипнало кафе.

Колко пъти се бе молил на папуаса да го остави, та да си умре спокойно, пък той сам да се спасява. Млад беше, силен беше. Не биваше да се жертва напразно.

Ала Намури все бе отговарял едно и също:

— Ти спаси моя живот. И сега моят живот е твой.

Така, положил ранения върху един повален дънер, донейде по̀ на сухо, а той поседнал на един повален дънер, Намури бе вдигнал глава нагоре.

— Птица-машина!

Наистина, над главите им с оглушително бучене бе преминал хеликоптер. Или полицейски, или бандитски.

Намури не се бе поколебал, а бе изтичал по близкия пясъчен откос, натрупан от наводнението, откъдето да се вижда по-добре. И там бе размахал накъсаната си риза.

Първия път не бе успял. Но при повторното си завръщане пилотът го бе забелязал и бе приземил апарата си върху същия откос с риск колесарникът му да затъне в калта. А двамата полицаи бяха помогнали на папуаса да внесат вътре ранения.

Бяха го откарали бързо в най-добрата клиника.

И там, почти в безсъзнание, Крумов бе чул само една дума:

— Охо!

Навярно беше главният хирург.

После наложиха на лицето му наркозната маска.

И той бе изгубил съзнание.

А когато се свестяваше, вече в болничното си легло, но все още в реанимационното отделение, бе доловил друг шепот. Сестра ли беше, лекарка ли беше:

— Оказа се много по-зле, отколкото допускахме!

И почна лекуването. Кръвопреливания, гликозни системи, инжекции, лекарства през устата, превръзки — все в операционната. И непрекъснати консултации на специалисти. Тъй като че ли наистина все между живота и смъртта.

Напоследък му бе поолекнало. Изглежда, температурата се бе нормализирала. Пред очите му бе просветнало.

И бе забелязал, че освен дежурната сестра до него стоеше неотлъчно и верният Намури.

— Как е? — бе пошепнал по едно време Георг.

Папуасът го бе разбрал:

— Оправя се.

— Как?

— В парка дърветата бяха почнали да жълтеят. А сега вече са се раззеленили.

— Искам да видя! — бе опитал да се надигне Крумов, ала непоколебимата сестра бе изрично забранила това.

Няма що, налагаше му се да лежи още.

И добре, че в стаята му имаше телевизор, та да го улисва някак си, да поуспокоява несвикналия му на бездействие мозък.

И да го осведомява за наистина много бавното, но все пак видимо подобрение на природата. Страшната болест не само бе престанала да се разширява, а почваше да отстъпва.

Обзелата цялото човечество паника пред доскоро неизбежния край на света започваше да се успокоява. В новините все по-рядко се мяркаха кадри от най-засегнатите райони.

Животът бавно се възвръщаше в обичайното си русло.

От два дни му разрешаваха да сяда в леглото, а за днес му бяха обещали дори да стане и да походи няколко крачки.

И той с нетърпение очакваше дежурния лекар, само в чието присъствие щяха да бъдат направени тези първи стъпки.

Телефонът иззвъня.

Това ставаше за пръв път, откак бе настанен в тази стая. Изглежда, най-сетне го бяха свързали с външния свят.

Крумов вдигна слушалката.

— Обажда се инспектор Колуел! — прозвуча твърдият му глас.

— О, здравейте, инспекторе!

— Гласът ви ми харесва. Не прилича на болен. — И добави: — Обаждам ви се едва сега, защото главният лекар едва днес ми разреши това. Бързам ведно с поздравленията за оздравяването ви да ви съобщя една радостна новина. Ще ви развълнува ли?

— Не, не! Говорете!

— Ето какво! Доктор Жан Суфло и бандата му са в ръцете ми. Вече е насрочено съдебното заседание, пред което трябва да отговарят.

Георг Крумов наистина беше учуден:

— Но как стана това?

— Да си призная — въздъхна инспекторът, — много трудно. Въпреки помощта на Интерпол. Противникът ни се оказа доста умен. Направо казано — изключителен. Ако беше впрегнал способностите си в полза на хората, щеше да се окаже неоценим благодетел.

— Но как? Как успяхте?

Колуел отвърна бавно:

— И най-гениалните престъпници понякога допускат някоя мъничка грешчица. Стават прекалено самонадеяни. Така и сега.

— Каква беше тя?

— Ким Сен Ву.

— Какво общо има Ким Сен Ву?

Без да отговори направо, Колуел продължи:

— Още тогава, когато ви отвлякоха първия път и ви откраднаха вируида, ми хрумна това. Но трябваше да мине много време, докато получа потвърждение. Въпросът ми всъщност беше много прост. Защо бандитите тогава успяха де ме преварят, да ви измъкнат, дето се казва, секунди преди моето пристигане? Ясно защо. Случайност — едно на хиляда. Значи, някой ги беше осведомил за нашия телефонен разговор. Кой можеше да бъде той? Проследих цялата телефонна връзка между вас и мен. Всички телефонистки, всички техници. Безупречни работници, без никакви улики срещу тях.

— Тогава?

— Тогава някой друг, който е чул разговора. А този друг можеше да бъде само лаборантът ви.

— Той има безупречна атестация.

— Оказа се фалшива. Но трябваше да мине много време, докато установя това. И други подробности от предишния му живот. И предишните му прегрешения, заради които е трябвало да изчезне. Трябвало е да „умре“.

— Да умре ли?

— Както и вашият доктор Суфло. После ще ви обясня. Не го арестувах. И добре бях постъпил. Започнах да го следя, да подслушвам телефонните му разговори. Сетих се и за евентуална радиовръзка. Поставих пеленгатор в съседната къща. Така постепенно възелът се разплиташе. Влязох в дирите на тъй наречения Алфонсо. Разчепках и неговото минало. Също престъпник и също „умрял“.

Спря за малко.

— Уморявам ли ви?

— Не, не! Продължете!

— Както знаете, при ексхумацията на доктор Суфло намерихме гроба празен. Той също беше „умрял“… Това съвпадение вече предизвикваше много подозрения. Потърсих консултации с най-сериозни учени. И приех предположението им, че в случая може да се отнася за „зомби“.

— Зомби! — ахна Крумов. — Как не се сетих по-рано?

— Щом като ви е известно това явление, да продължа нататък! Не бързах. Защото вече знаех, че имам насреща си почти гениален престъпник. Само разплитах обърканите нишки на кълбото. Така накрая се добрах и до новото превъплъщение на „умрелия“ доктор Суфло. Залових Ким Сен Ву на летището. А пък Алфонсо — тъкмо когато се бе завърнал от последното нападение срещу вас. В същото време обсадих вилата на доктор Суфло.

— И? — нямаше търпение Георг Крумов.

— Както казах, и гениалният престъпник понякога греши. Жан Суфло се отличаваше с изключително въображение. Но сега не го прояви. Повтори стария си трик. Който ми беше известен. Заварих го като първия път, в леглото с капсула цианкалий на масичката. Можех да го дам за аутопсия. Но ми беше нужен жив. За следствието, за съда. За доразнищване на цялата му гангстерска империя. Изчаках го, естествено под най-строго наблюдение, в реанимационното отделение, докато се събуди.

— Значи, няма го вече?

— Има го. Но обезвреден. И знаете ли, оказа се, че това е един парализиран човек. Който дори разговаря с помощта на компютър.

— Значи — повтори Крумов — няма защо да се плашим от него повече?

— Няма, както виждате. Сега думата има съдът. За едно от най-тежките престъпления срещу човечеството.

В това време в разговора им се намеси нечий глас:

— Разговорът продължи много. Моля, прекъснете!

— Добре! — смири се Колуел. — Спирам. А утре ще мина лично да ви видя.

— Ще се радвам!

Мембраната препращя. И прекъсна разговора.

Крумов продължи да държи слушалката. Неподвижен, потресен.

После се обърна към Намури, който мълчаливо бе изчакал целия разговор:

— Инспектор Колуел. Заловил бандата. Обезвредил я. — После изведнъж се сети: — Добре де! Но нали щях да се разхождам?

Сестрата извика лекаря. И когато той дойде, Намури помогна на приятеля си да се изправи и да пристъпи една крачка напред.

Но Крумов не спря.

— Искам до прозореца!

Отведоха го дотам. Той впери алчен поглед навън.

— Наистина, зеленина! Истинска! Както някога!

И все така, едва пристъпващ, се върна на леглото.

— Вече мога и да умра! — въздъхна той облекчено.

— Няма! — отсече папуасът. — Докторите казват, че няма. След седмица-две пак на работа.

И се ухили доволно с червената си от бетела усмивка.

Крумов сви рамене:

— Тогава… Ако оздравея напълно… — И се обърна към лекаря: — Ама на вас разчитам това да стане колкото може по-скоро… — След което продължи; — Ще трябва да изкарам работата си докрай. Защото все още ни предстои извънредно много. Трябва да се произведат огромни количества от вируида, огромни множества насекоми, да се изготви план за разпространяването им… И най-важното — непрекъснато следене да не би друг „скачащ ген“ да провали постиженията ни.

Беше се изморил. И вече полягайки, заключи:

— Длъжен съм да разглася пред целия свят докрай вината си. Точка по точка. Та да внимава. Науката е страшно оръжие сега… По-страшно от водородна бомба… — И натърти, вече заспивайки: — По-страшно и от водородна бомба…