Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Петър Бобев. Парола „Херострат“
ИК „Христо Ботев“, София, 1995
Редактор: Петя Димитрова
Художник: Марта Левчева
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN 954-445-235-4
История
- — Добавяне
АПОКАЛИПСИС НАЯВЕ
От онзи фатален ден, когато бандитите откраднаха вируида му, Георг Крумов почти не излизаше от лабораторията си. Понякога дори, когато закъснееше повече, там и спеше. Там и вечеряше.
Лишил се бе от всякакъв личен живот.
Самоосъдил се бе на нещо по-тежко от затвор.
На самообвинение.
Което беше вярно. Защото той единствен, само той беше виновен за бедствието, сполетяло света.
И беше длъжен, безусловно задължен, не от някакъв изкуствен закон, а от собствената си съвест, да изкупи някак си тая своя непростима вина.
Експериментираше, експериментираше, експериментираше.
Впрегнал бе за тази цел всички научни средства, с които разполагаше неговата лаборатория, а допускаше — и цялата днешна наука. Като се почне от електронния микроскоп, та се стигне до най-сложното компютърно моделиране.
И все това — все неуспех!
Във всички случаи нитрифициращият ген изместваше хлорофилния.
Непреодолим антагонизъм!
Напоследък все по-често му се случваше и това — да се стовари на стола си с отпуснати рамене и обронена глава. Съсипан. И от напрежение, и от угризения.
Машинално натисна клавиша на радиото.
Той знаеше какво става. И въпреки това не пропускаше бюлетина за разпространението на зловещата напаст.
Бе пропуснал само въведението.
Гласът на говорителя продължаваше, привидно равнодушен, но зад това равнодушие Георг усещаше скритата тревога:
„Изведеният в стационарна орбита изследователски спътник е предал сведения, че през вчерашния ден са загинали нови около деветдесет хиляди квадратни километра. Тясната зелена ивица покрай северното крайбрежие изтънява още повече.
С нови данни за последиците не разполагаме.
Великото Преселение — както някои го наричат с чувството си за черен хумор — продължава. И то с неотслабваща сила.“
Георг Крумов имаше пълна представа какво значи това преселение. Всички животни: тревопасни и хищници, които не бяха загинали в обичайните си местообитания, бързаха да се измъкнат от гладната клопка. Към крайбрежието се стичаха като живо наводнение облаци от бръмбари, скакалци, цикади, пеперуди, които се нахвърляха стръвно върху още незасегнатата зеленина. А по земята нахлуваха пълчища от изтощени до смърт животни: валаби, опосуми, варани, казуари, ехидни. И най-опасните — стада подивели свине и кучета, които нападаха всичко по пътя си; почти всеки ден пристигаха сведения за разкъсани от тези нови хищници деца, та и възрастни. Дори въоръжени ловци, изпратени уж да посрещнат настъпващите озверели множества. Тревопасните се нахвърляха върху оцелелите листа и вейки, зърноядните — върху неприбраните посеви, а хищниците — върху местните домашни животни.
Не стига това, ами и легионите освирепели от глад плъхове. Те успяваха да проникнат във всеки силоз, във всяко зърнохранилище, във всеки склад за и без това оскъдните хранителни стоки и ги опразваха до последна трохичка. Дори нападаха старите и болни хора, както и децата в леглата им, за да нагризат носовете, пръстите, ушите им.
Но най-опасно се оказа преселението на крокодилите. Наистина, не всичките, а само тези от вече пресъхналите реки и водоеми. Но и те стигаха. Спускайки се от вътрешността прегладнели, те ставаха толкова нахални, че нахлуваха и в селищата. Не само през нощта, а и посред бял ден. Нападаха домашните птици, кучетата, прасетата, нападаха и децата, та и възрастните. Хората бяха принудени да организират ловни хайки за борба с бронираните хищници. Да поставят нощни стражи покрай къщите и оборите. А в устиетата на реките страшните влечуги се бяха намножили дотолкова, че хората не дръзваха да се приближават до бреговете. Нещо повече — не се чувстваха защитени и в лодките си. Имаше съобщения за преобърнати лодки и отвлечени под водата хора. Крокодилите се намножиха и в крайбрежните води дотолкова, че властите забраниха всякакво къпане в морето. Не помагаха нито куршумите, нито отровните примамки, нито динамитът.
Чудовищата сякаш извираха от ада.
Но какво бяха те в сравнение с другото?
Най-зловещото.
Останали без храна, но несмеещи да изоставят селата си, пък и възпирани от заканите на магьосниците си, много папуаси оставаха по родните си места, набавяйки си храна с канибалски набези върху съседите или върху изтеглящите се покрай тях други родове и племена. Древните привички, допреди време с ритуална цел, днес се превръщаха в безусловна необходимост. Или ще изядеш, или ти ще бъдеш изяден.
Малцината, които успееха да преминат през всички тези опасности, биваха настанявани в бежански лагери. Но и те вече се оказваха недостатъчни. Не достигаше храна, не достигаха санитарни грижи. Избухваха епидемии — все по-често и по-често. Не преставаха. Който оцелееше от една болест, още невъзстановил се, лягаше от друга. Тиф, дизентерия, та вече и холера.
Смъртта косеше младо и старо, без да прави разлика ни по възраст, ни по пол, ни по раса.
А радиоговорителят продължаваше:
„Само преди няколко минути получихме известие, че Австралия е затворила пристанищата и летищата си, като е прекъснала всякакви връзки по въздух и по море с острова.
Според непотвърдени източници същите мерки предстои да бъдат взети и от други страни, като по този начин Нова Гвинея ще се окаже в пълна блокада.
А в действителност — пълна карантина.
Целта е да не се допусне пренасянето на заразата с продукти или насекоми, попаднали въпреки строгия контрол в параходите и самолетите.
Дори се носят слухове, че международна научна комисия разглежда въпроса дали не би трябвало, докато е още време, целият остров да бъде атакуван с неутронно оръжие, което да унищожи всяко живо същество, без да повреди материалната култура. Или, както казват, да бъде «стерилизиран», за да не представлява по-нататъшен източник на зараза.“
Георг облиза пресъхналите си устни.
Стерилизация! Защо не?
Засега като че ли само това оставаше. След неговите опити, пък и на множеството други институти, да помогнат.
Още в самото начало той беше дал пълна информация за произведения вируид, за биотехнологията при производството му, за разпространителите му, за всичките му генетични характеристики.
Напразно!
Както той, така и те оставаха безпомощни.
Ако наистина болестта се прехвърлеше и на другите континенти, това щеше да означава, че не след дълго, след две-три години, същата участ щеше да постигне и тях.
И тогава?
Може би, преди да загинат от глад, хората щяха да станат жертви на нарушеното равновесие в природата. При изчезването на зелените растения, които усвояват излишния, изобилно натрупван в атмосферата от дишането и промишлеността въглероден двуокис, скоро ще се прояви отдавна заплашващият планетата парников ефект. Затопляне, суша, превръщане на всички континенти в пустини.
Животът беше обречен. Или от глад, или от пек, или от липса на кислород.
Мъртва пустиня! Нещо като Марс…
Дали наистина и Марс… Някога…
В кабинета след леко почукване влезе Ким Сен Ву.
Тих и коректен както винаги.
— Предполагам, че повече не съм ви нужен днес? — запита той.
Георг се сепна.
— О, разбира се! Аз все забравям. Нали съм ви казал да си отивате дори без да ми се обаждате? Само не пропускайте да заключите вратата. Ако са излезли и другите.
— А вие пак ли оставате? — запита Ким.
Георг вдигна рамене:
— Какво друго да правя? Пък може нещо да ми хрумне.
Ким Сен Ву пристъпи колебливо към него:
— Това не ми е работа! Но трябва да ви го кажа!
— Кажете! Кажете!
Лаборантът се колебаеше. Накрая се реши:
— Вие се съсипвате! А не заслужава!
— Не заслужава! Как? Борбата с бедствието ли не заслужава?
— Не за целта, мистър! За възможността да се постигне.
Георг не се учуди на тези думи. Свикнал беше вече. Всички му го казваха — злото е непоправимо.
— Въпреки всичко ще продължа!
— Дори когато сте убеден в непостижимостта?
— Да!
— Аз поне не се съмнявам! — натърти Ким. — Непосилна е задачата ни. Природата не позволява да бъде коригирана. Тя си има свой коефициент на полезно действие. Пределен. Който не може да бъде преодолян.
Георг поклати глава:
— И мен често ме спохожда това съмнение. Знам, природата има свои закони, които не винаги са изгодни за нас. Може да съществува и такъв — да не се получи пресищане с азотни съединения в естествената среда. Не случайно човечеството се е спряло на сеитбообращението. Никой не сее бобови растения след бобови, а ги редува с житни, с клубенови, със зеленчукови. Все с цел да не се получи свръхнитрифициране на почвата — да не се пресити с нитрати от свързването посредством почвените бактерии на освободения при разлагането на органиката амоняк.
— Точно това мисля. Природата ни е поставила непреодолима преграда. И колкото да се стараем — каквито донори и реципиенти, дори най-различните, да използуваме за генната ни трансплантация, накрая резултатът ще бъде все един, все отрицателен. Азотфиксиращият ген винаги ще измества гена за свързването на магнезия.
Крумов опитваше някак да се защити, не толкова пред лаборанта, колкото пред самия себе си:
— Но аз вече се отказах от мечата си да стана благодетел на човечеството, да му спестя торенето. Сега опитвам отмалко поне да поправя стореното зло. Нима и то ще се окаже неизпълнимо? Да постигна обратното — с антагонистичния ген на хлорофила да изместя всадения в растенията азотфиксиращ ген. Да върна природата в предишното й състояние.
— Но ето, оказа се, че тази обратна реакция е неосъществима. Много по-силен се оказа трансплантантът.
Ученият не искаше да се съгласи и с това:
— Всеки физиологичен процес се дължи на химически реакции. Не допускам, както всички, старата хипотеза за „виталната сила“. Щом е възможна реакция в една посока, тя трябва да бъде възможна и в обратна. Материалните носители са едни и същи — периодичната система на елементите с техните точно определени свойства. Само дето не са ни известни всички възможни реакции помежду им.
Ким разпери ръце:
— Виждате, не става! Значи, има някаква преграда. Има някакво „табу“. Природата държи да запази статуквото.
— Тя самата често го нарушава.
Ким се обърна да си ходи.
До вратата спря.
— И все пак, помислете си! Не е ли по-добре да свием знамената? Учените в целия свят, най-мощни мозъчни тръстове си блъскат главите с тази задача. И — все безуспешно. Целта е непостижима.
Георг Крумов тръсна глава:
— Нямам право! Аз съм виновникът! Аз предизвиках тази катастрофа. Нямам право да спра, да се откажа, докато не открия противодействието…
— Но вие сте болен! — промълви Ким. — Погледнете се! Стопили сте се.
Георг опита да изпъчи гърди:
— Дори да умра! Това ще бъде най-лекото ми наказание за злото, което съм причинил.
Каза го с такъв тон, че Ким Сен Ву разбра.
Излишно беше да го разубеждава.