Петър Бобев
Парола „Херострат“ (4)

ЖИВИЯТ ТАЛИСМАН

Вече трети ден Намури живееше в селото на похитителите си, а все още не го бяха изяли. Напротив, чудеха се всячески как да му угодят. Оставили го бяха да спи сам в най-новата, най-чистата колиба. Предлагаха му най-вкусните си гозби. Ако откажеше питката от сагова палма, тозчас му предлагаха варени батати. Не останеше ли доволен от сладкия им вкус, поднасяха му върху бананов лист печена грудка от таро.

Толкова се стараеха да изпълнят всяка негова прищявка, че накрая му ставаше неудобно да ги разкарва. Затова ядеше всичко, което му предложеха. И риба, и раци, и охлюви, жаби, червеи, дървесни кенгура, кускус, плъхове, папагали.

Затова страшната мисъл не можеше да излезе от главата му — дали всичко това нямаше за цел да го угоят хубаво за подготвяното жертвоприношение? У папуасите духовете на прадедите остават най-доволни от човешко месо.

А имаше пълна свобода на движение. Ех, не съвсем. Всеки път, когато тръгнеше да излезе извън селото, все някой се намираше да го последва: мъж, жена, дори дете. Като сянка. Затова пък имаше достъп до всяко кътче в селото. Можеше да влиза в женските колиби. Но защо да влиза? Та той знаеше цялата вътрешна уредба. Огнище от няколко камъка, върху които ври нещо в глинено гърне, а пушекът излиза направо през покрива. В плетени кошници — останала още неизядена храна: я грудка от ямс или таро, я някой нахапан банан. Нямат нужда от хамбари и складове. Храната е навън. Трябва ли ти плод или грудка — ето я градината до селото. Остава само да си го изровиш. Трябва ли ти дивеч — ето я джунглата. Остава само да го простреляш.

Затова няма хранителни запаси. По стените са окачени връзки раковини и пера, цели огърлици, обеци от бръмбари и раковини. Но не тъй пищни като мъжките украшения. Контета тук са само мъжете. Жените не могат да ги достигнат в гизденето. Всъщност това не е толкова за гиздене, повече за демонстрация на сила, да уплаши врага. И много връзки изсушени билки. Хем за подправки, хем за церове. Тук много се разчита на свръхестествените сили. Да ги пази от лоши магии, от тавана пък виси белият череп на някой прадядо. А някъде — и по два.

Върху пода са разпънати бамбукови нарове, където да се сместят за сън майката с дъщерите и още неизрасналите синове, ведно с отглежданите малки прасенца. И тук, както в цялата страна, ако умре женската свиня, някоя жена дойка приютява осиротелите прасенца. И ги кърми наравно със собствените рожби.

Прасетата бяха все едно членове на семейството. Посрещани с почит и уважение. И още нещо — знак за важност на стопанина. Както самият Намури с клечките по огърлицата си показваше колко прасета е притежавал, така и тези тук бяха нагледен израз на богатство редом с броя на раковините каури. До деня, когато дойдеше някой важен празник. Тогава според значимостта му и възможностите на празнуващите биваха заколвани десетки и стотици свине за няколкодневно пируване.

Какво съвпадение! И с него се отнасяха горе-долу като със свинете си — уважаваха ги до пиршеството!

Налагаше му се да бяга! На всяка цена!

А дотогава трябваше все някак да се залисва. Не можеше да стои така бездеен.

И продължаваше да обхожда колиба след колиба, опитвайки да завърже някакъв разговор. Но какъв разговор, като никой не разбираше нито неговия език, нито пиджин-инглиш? А Увайзо, единственият му преводач, беше изчезнал някъде.

Мъчеше се да запита нещо с жестове, но както изглежда, дори жестовете в различните племена бяха различни. Посрещаха го с вдигане на рамене.

Или пък се правеха, че не го разбират?

И все пак усещаше някаква тревога в държането им. Вече си даваше сметка за това.

Забелязал беше, че свинете им боледуват. Виждаше ги да се влачат обезсилени из праха, виждаше ги как се отпускаха на земята с разтреперани нозе или как въобще не искаха да излязат от бамбуковите си кочини, след като стопанките отместеха вратичките им.

Не виждаше умрелите, но беше сигурен, че мряха.

А за папуаса няма по-голяма загуба от смъртта на свинете. Загуби ли тях, все едно губи всичко: богатство и престиж.

Намури вече се усещаше съвсем здрав. Макар че все още покашляше от време на време.

Затова пък с неосъзната докрай тревога забелязваше как почваше да киха или да се секне силно някое дете или жена, или мъж. Също както беше започнала и неговата болест.

Единствени безгрижни като че ли бяха кокошките. Още щом им отвореха сутрин вратичката на плетените курници, те се разтичваха с кудкудякане на всички посоки да си търсят храна.

Кучетата пък все гледаха да се излегнат на сянка. А сянка — колкото щеш. Короните на казуариновите дървета покриваха цялото село.

Много-много не му се влизаше тъкмо в мъжкия дом.

За жени и чужденци той е табу.

Не и за него.

Най-голямата колиба в селото, запълнена от край до край с бамбукови нарове, където мъжете предпочитаха да си почиват по-далеч от бъбривите жени. И където извършваха своите религиозни обреди пред поставените в дъното й дървени образи на най-тачените прадеди, от които се зъбеха нанизаните върху им истински черепи.

И при радост, и при бедствие само от тях очакваха помощ.

Най-вече срещу черни магии.

Тук Намури видя и това, за което беше слушал — че най-войнствените племена строят особени мъжки хижи. Едните досущ наподобяващи женските, а другите като тази — с прокопан под земята тунел, който отвежда далеч в гората. Враговете, когато нападат изненадващо, се хвърлят най-първо върху мъжкия дом, да обезвредят мъжете. Затова при такова нападение бойците се измъкват по прохода и се озовават в тила на нападателите.

Умно — ако другите не знаят тази проста хитрост. Иначе целият този труд отива нахалост.

А в дъното, под статуите на дедите, беше клекнал магьосникът. Само го наблюдаваше и нещо беззвучно си мърмореше. Още при първата среща Намури бе усетил цялата враждебност в очите му, която всеки ден като че ли нарастваше. Сега направо го гледаше така, както крокодилът гледа набелязаната плячка.

Вдъхваше страх.

Къде беше Увайзо? Поне с един човек да размени някоя дума. А то така, като с безгласни животни…

А Увайзо не се връщаше.

Повече не можеше да издържи.

Затова още същата вечер, след като изяде поднесеното му блюдо от ехидна, торбест таралеж, Намури реши да стори намисленото.

Ехидната е деликатес. Ядат го само старите. Ако младите вкусят от нея, ще побелеят и косите, и брадите им.

А при папуасите белите коси не са на почит. Защото с възрастта те почти не побеляват. Оплешивяват, но не побеляват.

През отвора на колибата си видя как приготвят вечерята. Изглежда, така бяха правили и преди това. Чакали са го да си легне и тогава са приготвяли своето ядене.

Той беше виждал общото им огнище — изкопана дупка. Само толкова.

Покриха я с бананови листа. Сложиха върху им насечена на късове свиня, грудки батати и таро, наръсиха с някакви треви за подправки. И хвърлиха отгоре им нажежени до червено камъни от съседното огнище на открито. Наслагаха отгоре още няколко листа и ги засипаха с пръст. Само след половин час гозбата щеше да бъде готова.

Но гладните вече почваха да се струпват наоколо.

Само че не всичките. Личеше си, някои бяха останали в колибите. А и тези, които бяха излезли, подсмърчаха, кихаха, покашляха.

Тревогата в сърцето на Намури нарастваше.

Не можа да изчака повече. Приближи до външния край на колибата си и се залови с колкото може по-малко шум да си проправя дупка в бамбуковата стена.

Мъчи се доста, ала накрая успя.

Провря се навън, надникна зад колибата.

Никой не го бе забелязал.

Безшумен като питон, той пролази до обграждащата селото джунгла. Едва там, стъпил на пътеката, що водеше към реката, се изправи и забърза.

Мислеше, че е запомнил пътя.

В това време плисна дъждът.

Обичайният дъжд.

Истински порой, все едно изляло се изведнъж езеро от небето.

Но за него — добре дошъл. Щеше да попречи за откриване на бягството, а откриеха ли го случайно — за преследването му.

Не спря. Дори затича, обливан от цели водопади, които връхлитаха от нависналите дървесни корони.

Прецапваше из локвите, подхлъзваше се често, падаше, пак ставаше. Но не спираше.

Не му беше ясно къде точно ще отиде. Знаеше само едно — че трябва да избяга от похитителите си. Че от тях не може да очаква нищо добро. За добро не се организира цяла ловна експедиция. С всички трудности и опасности.

Бягаше презглава. Пазеше се само от бодливите храсти и лиани.

Друга заплаха не очакваше. В тази земя има само три опасни същества. И на първо място — човекът. Човекът извън твоя род. Но сега в този дъжд никой не би тръгнал из гората. На второ — крокодилът. Той също не броди из гората. Стигат му реките и блатата. И на трето място — змиите. Отровните. Те пък почти не се срещат тук. В дълбоката сянка не се въдят никакви животни, с които могат да се хранят. Животните са горе, из короните. Там ги дебнат и техните врагове.

А сухоземните пиявици и кърлежите въобще не смяташе за опасни. Може ли да мине човек през джунглата, без да му се лепнат по няколко от тези дребни кръвопийци?

Добре, че москитите се бяха изпокрили на сушина. Та поне те да не му досаждат.

По едно време му се стори, че се е заблудил. И как да не се заблуди в този потоп? Затова се върна обратно. Взира се, опипва с крак пътеката, опипва и ограждащите я дънери.

Не, не се беше заблудил. Същата пътека.

Само дето загуби ценно време.

И се вцепени. Насреща си видя бледо сияние.

Нощен дух?

Опомни се бързо. Никакъв дух. Обикновени светещи гъби.

И пак хукна.

Най-сетне водната напаст се поуспокои. Утихна съвсем, когато над главата му взе да просветва.

Тогава достигна реката.

И спря.

Ами сега?

Ако имаше лодка — добре. Но така.

Озърна се за някой дънер — няма. Само яки дървета, омотани с бодливи ротанги.

А не биваше да остане тук. Тези, от които бягаше, навярно скоро щяха да го догонят. Не може вече да не са открили изчезването му.

Нищо друго не можа да му дойде на ума. Трябваше да преплува реката до другия бряг. И там да чака преминаването на някоя лодка. Какви ли щяха да бъдат лодкарите, тук враговете са повече от услужливите, но нямаше друг избор.

Нагази във водата. До коленете, до кръста, до гърдите.

И видя.

От отсрещния бряг се пльосна във водата огромно бронирано туловище. И тозчас изчезна под водата.

Едва сдържал вика си на ужас, Намури обърна назад. А как се бяга във вода?

Имал бе късмет. Успя да превари изплувалия крокодил.

Стъпи на твърда земя. И търти обратно по пътеката, за беда, следван по петите от настървеното чудовище.

Внезапно Намури се закова на място.

Насреща му бяха изскочили няколко папуаси начело с Увайзо.

Сега накъде? Отзад — крокодил! Отпред — не по-безопасните преследвачи.

Няколко чифта яки ръце се протегнаха, докопаха го, както се опитваше да се шмугне в бодливия гъсталак отстрани, и го помъкнаха обратно към селото.

Увайзо се приближи до него:

— Защо бяга Намури?

Задъханият от страх и преумора пленник отвърна през зъби:

— Искам да си ходя! Не ща при вас!

— Не! — отсече Увайзо. — Никъде няма да ходиш!

— Защо? Защо?

— Така казва пури-пури, магьосникът.

— Добре де, така казва! Но какво иска от мен?

Увайзо го изгледа недоумяващо:

— Ти си талисман!

— Какъв талисман? — изуми се Намури.

— Ей такъв! Да помогне, та да не мрат свинете.

Намури схващаше бързо. Целият живот на папуаса е низ от магии: едни добри, други лоши. Най-голямата им грижа е да се преборят с лошите магии. Затова са пури-пури, затова имат такава власт.

Той направи последен опит. Съзнаваше, че е безсмислен, но не можеше да се остави така, без никакъв опит за спасение:

— Увайзо видя. Свинете пак мрат. И с Намури, и без него.

— Ронг-ронг! — измърмори недоволно Увайзо на пиджин-инглиш. — Лошо, лошо! — И додаде: — Има и по-лошо! Дойде Намури — разболяха се хората.

Клетият пленник изведнъж осъзна зловещото значение на това. Магьосникът можеше да стовари цялата вина за новото бедствие върху него. Което донейде беше вярно, макар и не по негово желание. А вината при папуасите, дори по-малка от тази, се заплаща само по един начин…

Усети, че изстива цялото му тяло:

— А какво ще стане с мен?

Увайзо вдигна рамене:

— Пури-пури ще реши…