Жул Верн
Робюр Покорителя (1)

Първа глава
в която става ясно, че учени и невежи са еднакво объркани

— Бам! Бам!

Двата револверни изстрела изтрещяха почти едновременно. Единият куршум улучи гръбнака на кравата, която пасеше на петдесетина крачки от мястото на дуела. Макар че тя всъщност нямаше нищо общо с цялата тази история.

Нито един от двамата противници не беше засегнат.

Кои бяха тия двама джентълмени? Неизвестно, но несъмнено точно това послужи за повод техните имена да достигнат до бъдещите поколения. Всичко, което може да се каже, е че по-възрастният беше англичанин, а по-младият — американец. Колкото до мястото, нищо по-лесно от това, да се определи къде безобидното преживно животно беше дошло да изхрупа последната си стиска трева. Това се случи на десния бряг на Ниагара, недалеч от висящия мост, който свързва американския бряг с канадския — три мили по-долу от водопада.

Англичанинът се приближи до американеца и заяви:

— И все пак продължавам да твърдя, че беше британският химн „Rule Britannia“.

— Не! „Yankee Doodle“ беше! — възрази американецът. Разправията тъкмо щеше да избухне отново, когато единият от секундантите — очевидно в интерес на рогатия добитък — се намеси:

— Да приемем, че е било „Rule Doodle“ и „Yankee Britannia“, и да вървим да закусваме!

За общо удоволствие компромисът между двата национални химна — американския и великобританския — беше приет. Американците и англичаните, които вървяха по левия бряг на Ниагара, се настаниха за закуска в странноприемницата „Гоут Айлънд“ — неутрално кътче между двата водопада. Тъй като им поднесоха традиционните варени яйца и шунка, студен ростбиф с лютива туршия и такова изобилие от чай, на което биха завидели всички известни водопади, да не ги безпокоим повече. И без това твърде малко вероятно е пак да стане дума за тях в тази история.

Кой имаше право — англичанинът или американецът! Трудно би било да се каже. Но тъй или иначе, този дуел показа колко много се бяха разгорещили духовете не само в Новия, но и в Стария свят от едно необяснимо явление, което почти цял месец объркваше умовете.

… Os sublime dedit caelumque tueri^[1] — е казал Овидий за най-голяма възхвала на човешкия род.

И наистина никога досега от появата на човека върху земното кълбо не бяха се вглеждали толкова в небето.

Впрочем точно предната вечер небесната тръба беше разляла медните си звуци през простора над онази част от Канада, която е разположена между езерата Онтарио и Ери. На едни се стори, че чуха „Yankee Doodle“, на други „Rule Britannia“. Оттам се разпали и тази разправия между англосаксонците, завършила със закуска в „Гоут Айлънд“. А може би всъщност нито един от тези патриотични химни не бе прозвучал. За никого обаче нямаше съмнение, че странните звуци сякаш се носеха от небето към земята.

Дали някой, ангел или архангел, надуваше небесна тръба?… Или може би весели въздухоплаватели свиреха на този звучен инструмент, който богинята Реномея^[2] беше използувала така шумно.

Нищо подобно. Не се мяркаха нито балон, нито въздухоплаватели. Някакво необикновено явление ставаше във високите небесни слоеве, явление, на което не можеха да определят нито същността, нито произхода. Днес то се извършваше над Америка, четиридесет и осем часа след това над Европа, седмица по-късно в Азия над Небесната империя. Ако тази тръба, известяваща своето преминаване, не беше тръбата на страшния съд, каква беше тогава?

Затова във всички страни по земята, и в кралства, и в републики, цареше тревога, която трябваше да бъде разпръсната. Ако чуете в къщата си странни и необясними шумове, нима веднага не бихте се помъчили да откриете причината и ако не намерите нищо, не бихте напуснали дома си, за да отидете да живеете в друга къща? Да, разбира се! Ho в случая домът беше земното кълбо. Нямаше начин да го напусне човек, за да отиде на Луната, Марс, Венера, Юпитер или която и да е друга планета от слънчевата система. Така че необходимо беше да се открие не какво става в безкрая, а в атмосферните слоеве около земята. И действително, няма ли въздух, няма звук, а тъй като звуци се чуваха — пак стигаме до прословутата тръба! — ясно беше, че явлението се извършва близо до земята, във въздушния слой, чиято плътност намалява нагоре и който заобикаля нашия сфероид на не повече от две левги.

Естествено, хиляди вестници се занимаха с това явление, разгледаха го от всички страни, осветлиха го или го затъмниха, съобщиха истински или лъжливи факти, разтревожиха или успокоиха читателите — в интерес на тиража, — докато най-сетне развихриха и без това малко разпаленото въображение на широките маси. Изведнъж политиката бе изоставена, ала въпреки това положението не се влоши. Но какво се беше случило?

Този въпрос бе зададен на обсерваториите в цял свят. Ако не могат да отговорят, за какво са тогава обсерваториите? Ако астрономите, които удвояват и утрояват звездите на сто хиляди милиарда левги, не са способни да открият произхода на едно космическо явление на разстояние само от няколко километра, то за какво са тогава астрономите?

Не би могло да се изчисли колко телескопи, очила, далекогледи, лорнети, бинокли, монокли се насочваха към небето през тези хубави летни нощи, колко очи не се отделяха от окулярите на най-различни уреди от всички размери и видове. Десет пъти, двадесет пъти повече, отколкото могат да се преброят с просто око звезди на небесния свод. Не! Никога затъмнение, наблюдавано едновременно от всички точки на земята, не е било удостоявано с такова внимание.

Обсерваториите отговаряха, но недостатъчно ясно. Всички дадоха някакво тълкование, но нито едно от тях не съвпадна с друго. Именно това предизвика междуособната война в учения свят през последните седмици на април и първите седмици на май.

Парижката обсерватория прояви голяма въздържаност. Нито един от отделите не излезе със заключение. В отдела за математическа астрономия презрително се бяха отказали да правят наблюдения, в отдела за меридианни операции не откриха нищо, в отдела за физически наблюдения не забелязаха нищо, в отдела по геодезия — също, в метеорологическия-нищо, и най-сетне и в изчислителния също не бяха видели нищо. Поне си признаха откровено. Същата откровеност прояви и обсерваторията в Монсури, в магнитната станция на парка Сен Мор. Не по-малко уважение към истината показа и службата за географски дължини. Тъй че смело можем да твърдим — французин ще рече „откровен“^[3].

Провинцията се изказа малко по-точно. Така през нощта на 6 срещу 7 май се появила електрическа светлина, която продължила не повече от двадесет секунди. От Пик дю Миди я видели между девет и десет часа вечерта. В метеорологичната обсерватория на Пюи дьо Дом я уловили между един и два часа сутринта, на връх Ванту и в Прованс между два и три часа, в Ница — между три и четири часа, и най-сетне в Семнозките Алпи между Анси, Бурже и Леман точно когато зенитът побелява от лъчите на зората.

Очевидно не можеха да се отхвърлят изцяло тези наблюдения. Нямаше съмнение, че светлината е била забелязана последователно на различни места в промеждутък от няколко часа. Така че тя или произхождаше от няколко източника, преминаващи през земната атмосфера, или от един-единствен източник, който можеше да се движи със скорост, достигаща сигурно до двеста километра в час.

Изникваше въпросът, бяха ли забелязали през деня нещо особено във въздуха?

Нищо.

Но нали тръбните звуци се бяха разнесли през въздушните слоеве?

Никакъв звук обаче не беше чут между изгрев и залез слънце.

В Обединеното кралство бяха съвсем объркани. Обсерваториите бяха на различно мнение. Гринуич не можеше да се съгласи с Оксфорд, макар че и двете обсерватории поддържаха, „че не е имало нищо“.

— Зрителна измама — казваха едните.

— Слухова измама — твърдяха другите.

И така започнаха спорове. Но тъй или иначе, приемаха, че е измама.

Спорът в Берлинската и Виенската обсерватория едва не доведе до международни усложнения. Но Русия в лицето на директора на Пулковската обсерватория им доказа, че и двете са прави. Всичко зависеше от каква гледна точка се определя естеството на явлението — на теория невъзможно, на практика — възможно.

В Швейцария в обсерваторията в Саутис, в кантона Апенцел, в Риги, в Габрис, в наблюдателните постове на Сен Готар, Сен Бернар, Жулие, Симплон, Цюрих, в Зомблик в Тиролските Алпи проявиха изключителна сдържаност по повод факта, който никой не бе могъл да докаже — всъщност нещо твърде разумно.

Но в Италия в метеорологичните станции на Везувий, в наблюдателния пост на Етна, настанен в старинната Каза Инглезе на Монте Каво, наблюдателите не се поколебаха да припишат материалност на явлението, тъй като успели да го видят през деня във вид на малко кълбо пара, а през нощта като падаща звезда. Но все пак никой нямаше понятие какво точно представлява то.

Истината е, че тази тайна започваше да уморява хората на науката, докато продължаваше да разпалва и дори да плаши скромните и невежите, които са съставлявали, съставляват и ще съставляват огромното мнозинство на този свят благодарение на един от най-мъдрите закони на природата. Така че астрономите и метеоролозите сигурно щяха да се откажат да се занимават повече с това явление, ако през нощта на 26 срещу 27 в обсерваторията в Кантокейно, във Финмарк, Норвегия, и през нощта на 28 срещу 29 в Исфиорд, Шпицберген, норвежците, от една страна, и шведите — от друга, не бяха постигнали съгласие по един въпрос — на фона на северното сияние се беше появила някаква своего рода огромна птица, въздушно чудовище. Макар да беше невъзможно да се определи структурата му, нямаше съмнение, че то изпуска някакви телца, които гърмят като бомби.

В Европа не се усъмниха в наблюденията на станциите във Финмарк и Шпицберген. Но най-удивителното в цялата работа беше, че шведи и норвежци са постигнали съгласие по някакъв въпрос.

Това велико откритие обаче бе взето на подбив в обсерваториите на Южна Америка, в Бразилия, Перу, както и в Ла Плата и Австралия, в Сидни, Аделаида, Мелбърн. А знае се, че австралийският смях е много заразителен.

В края на краищата един-единствен директор на метеорологична станция се изказа определено по този повод въпреки всичките сарказми, които би могло да предизвика неговото мнение. Той беше китаец, директор на обсерваторията в Ци Ка Вей, издигната сред просторна равнина, на десет левги от морето, с необятен кръгозор, окъпан в чист въздух.

— Въпросният предмет — заяви той — би могъл чисто и просто да бъде въздушен кораб, летяща машина!

Каква шега!

Впрочем, след като споровете бяха толкова оживени в Стария свят, можем да си представим какви трябва да са били в онази част от Новия, където Съединените щати заемат най-обширната територия.

Един янки, то се знае, никога не търси обиколни пътища. Избира един, обикновено този, който води право към целта. Така че обсерваториите на Американската федерация не се поколебаха да кажат какво мислят. И ако не разпространиха мнението си, то беше, защото биха могли да го променят в решителния момент.

По този спорен въпрос обсерваториите във Вашингтон, щат Колумбия, и в Кембридж, щат Дюна, бяха на различно мнение с обсерваторията на Дармутския колеж в Кънектикът и на Ан Арбър в Мичигън. Предметът на спора им не беше същността на наблюдаваното тяло, а точният час на наблюдението. Защото всички твърдяха, че са го забелязали в една и съща нощ, в един и същи час, в една и съща минута, в една и съща секунда, макар че траекторията на тайнственото подвижно тяло беше на не особено голяма височина над хоризонта. И тъй, от Кънектикът до Мичигън, от Дюна до Колумбия разстоянието е твърде голямо, за да може това двойно наблюдение, направено в един и същ момент, да бъде смятано за възможно.

Дъдли, в Олбъни, щата Ню Йорк, и обсерваторията Уест Пойнт във Военната академия опровергаха колегите си с една бележка, в която посочваха изчислението на издигането и спускането на наблюдаваното тяло.

Но по-късно беше установено, че наблюдателите са сбъркали тялото, като са го взели за обикновен болид, преминал през средния атмосферен пласт. Така че въпросният предмет не можеше да бъде болид. Пък и би ли могъл споменатият болид да свири на тръба?

Колкото до тръбата, напразно се опитаха да поставят мощните й звуци сред слуховите измами. Ушите в този случай не се лъжеха, както и очите. Действително бяха видели, действително бяха чули. През нощта на 12 срещу 13 май — много тъмна нощ — астрономите от Йеилския колеж, от Академията на науките в Шефилд бяха успели да запишат няколко такта от музикална фраза в ре мажор, в четири четвърти, която нота по нота, ритъм по ритъм възпроизвеждаше припева на „Прощална песен“.

— Чудесно! — заявиха шегаджиите. — Това е френски оркестър, който свири сред въздушните пластове.

Но шегата не е отговор. Това именно отбеляза обсерваторията в Бостън, основана от Атлантик Айрън Уъркс Сосайети, с чието мнение по въпросите на астрономията и метеорологията учените започваха да се съобразяват.

Намеси се и обсерваторията на Синсинати, създадена през 1870 година на връх Лукаут благодарение щедростта на господин Килгор и добила широка известност с микрометричните си измерения на двойните звезди. Нейният директор заяви, и то напълно искрено, че действително имало нещо, някакво движещо се тяло се появявало в твърде близки часове в различни точки от атмосферата, но било невъзможно да се произнесе по неговото естество, размери, скорост, траектория.

Точно тогава един от най-разпространените вестници „Ню Йорк Херълд“ получи от един свой абонат следното съобщение:

„У нас още не са забравили враждата, пламнала преди няколко години между двамата наследници на Бегюм Раджинахра, френския доктор Саразен от Франсвил и немския инженер хер Шулце от Щалщадт, и двете селища, разположени в южната част на Орегон, Съединените щати.

Сигурно още никой не е забравил, че с цел да унищожи Франсвил хер Шулце пусна огромен снаряд, който трябваше да връхлети върху френския град и да го разруши с един-единствен удар.

Още по-малко възможно е някой да е забравил, че този снаряд, чиято първоначална скорост при изстрелването от топа чудовище беше лошо изчислена, излетя с бързина, превишаваща шестнадесет пъти бързината на обикновените снаряди — нека да е сто и петдесет левги в час, — не падна отново на земята, а се превърна в болид, който се върти и ще се върти вечно около земното кълбо.

Защо той да не е въпросното тяло, чието съществуване не може да се отрече?“

Много е остроумен абонатът на „Ню Йорк Херълд“. Ами тръбата? В снаряда на хер Шулце нямаше тръба!

Така че всички тези обяснения не обясняваха нищо и всички наблюдатели наблюдаваха твърде лошо.

Оставаше хипотезата на директора на обсерваторията в Ци Ка Вей. Да, но да се приеме мнението на китаец!…

Не мислете, че читателите от Стария и Новия свят се наситиха на цялата тази история. Нищо подобно. Споровете се разпалваха все по-буйно, без да могат да постигнат съгласие. И все пак настъпи временен отдих, изминаха няколко дни, без предметът, болид или нещо друго, да се появи, без да се чуят във въздуха дори най-слаби звуци. Дали тялото не беше паднало върху някоя точка от земното кълбо, където би било мъчно да се открие следата му — в морето например? Дали лежеше в дълбините на Атлантическия, на Тихия или на Индийския океан. Как да се произнесат по този въпрос?

Но тогава именно между 2 и 9 юни станаха редица нови събития, които не можеха да бъдат обяснени само с някакво космическо явление.

Цяла една седмица хамбургчаните от върха на кулата „Свети Михаел“, турците от най-високото минаре на „Света София“, руанците от върха на тяхната катедрала, страсбургците от най-високата точка на Мюнстер, американците от главата на статуята на свободата в началото на Хъдсъновия залив и от върха на паметника на Вашингтон в Бостън, китайците от покрива на храма „Петстотин гении“ в Кантон, индусите от шестнадесетия етаж на пирамидата на храма в Танжур, стражите на „Сан Пиетро“ в Рим, англичаните от камбанарията на „Сейнт Пол“ в Лондон, египтяните от острия ъгъл на голямата пирамида на Гиза, парижаните от гръмоотвода на Айфеловата кула, построена за Изложението през 1889 година, висока триста метра, всички видяха как един флаг се развява над всяка една от тези тъй мъчно достъпни точки.

Този флаг беше от черен плат, осеян със звезди и със златно слънце в средата.