Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
harbinger (2010)

Издание:

Петър Бобев. Кактуси. Разкази за юноши

Народна култура, София, 1961

Редактор: Лиляна Илиева

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Димитър Захариев

Коректори: Любка Иванова, Лидия Стоянова


В таванската стаичка на голямата кооперация живееше самотен старец. Странен старец. Не дружеше с никого, никого не посещаваше. Ходеше все умислен, тъжен. Сегиз-тогиз посядваше на една пейка в църковната градинка и тогава децата от махалата се струпваха край него като врабчета. Той запалваше лулата си и почваше да им разправя тихо за далечните страни, които бе посетил. Само тогава уморените му старчески очи неусетно се засмиваха.

През такива вечери майките трябваше да викат дълго децата си, докато ги приберат дома.

В същата кооперация живееха Славка и Данчо, двама от най-редовните му малки слушатели.

Но лятото свърши. Есента ослани дърветата и тревите. Застудя. Старецът престана да се отбива в градинката. А Славка и Данчо още не се бяха наситили на неговите разкази.

И една вечер, видели, че се прибира в къщи, те го пресрещнаха на стълбата. Старецът се изкачваше, като дишаше тежко. Щом ги видя, той се усмихна, спря и се облегна на перилата.

— Лошо време, приятелчета! Трябва да седим вътре, а това не ни харесва, нали?

Децата мълчаха смутени.

— Вие като че ли ще ми искате нещо, така ли е? — подкани ги той приветливо. — Я да видя дали ще налучкам. Вие искате… искате… Какво ли пък ще бъде?… Да не би да се надявате за някой разказ, а? За някое приключение?

Братчето и сестричето отговориха в един глас:

— Да! Да!

— Добре! Хайде с мене!

Тримата се изкачиха по стълбата и влязоха в бедната му стаичка. В ъгъла, захлупено от ниския начупен таван, се бе сгушило леглото, до него — маса и стол, а насреща им се чернееше печката. На прозореца, най-малкия прозорец, който бяха виждали децата, растяха в олющени саксийки различни кактуси.

Домакинът настани гостите си на леглото, а той съблече палтото си и се изправи пред тях, малко приведен от годините, с оръфани, но чисти дрехи и с побелели вежди, под които надничаха две зачервени добродушни очи.

— Колко много кактуси! — възкликна Славка. — Защо ти са?

— За украшение.

Тя сви устни.

— Ами, за украшение! Я какви са грозни: къси, дебели, бодливи!

Старецът не се обиди от тези думи. Само челото му се надипли в няколко дълбоки бръчки.

— Виждала ли си цъфнал кактус? — запита той внезапно.

— Не.

— Ето защо приказваш тъй? Аз съм обиколил света. Познавам много цветя, всякакви цветя: големи и малки, разкошни и скромни. Ала по-красиво нещо от „Принцесата на нощта“ не съм срещал…

Старецът смукна дълбоко от лулата, огънчето се разгоря и освети лицето му.

— Принцесата на нощта! — въздъхна той, унесен в някакъв далечен спомен.

Децата го гледаха недоумяващи — каква ли е тази „принцеса“? Някаква приказка?

Изведнъж той се обърна към тях.

— Слуша ли ви се нещо за кактусите?

Славка и Данчо неволно издадоха разочарованието си. Очите им сякаш казваха: „Уф! Разказ — за бодили!“ Старецът се престори, че не забелязва нищо.

— А кое е тяхното отечество, знаете ли? — попита той.

Децата дигнаха рамене.

— Мексико! — натърти той. — Знаете ли къде се намира?

— Да! Да! — обади се Славка. — Мексико… в Америка…

Старият мъж кимна с глава.

— Да, — в Америка. Далече-далече оттук, от другата страна на земното кълбо. Сега там изгрява слънцето.

Данчо го измери с недоверчив поглед:

— Толкова далече?

Старецът наведе очи надолу, към овехтялата черга на пода, и започна своя разказ:

— Дълги години търсих щастието си по широкия свят. Скитах и гладувах. Видях много — научих много. Попаднах и там, в Мексико. Няколко месеца работих в една кланица. Но къде беше, в кой град? Забравих вече. Отвратителен занаят и… лошо платен. Но все пак преживявах някак си. Плащах си редовно наема, хранех се криво-ляво и мечтаех. Мечтаех за деня, когато изневиделица ще забогатея, когато ще се наям до насита и ще си купя хубави дрехи, автомобил, дори и вила.

Той погледна крадешком към децата, които го слушаха внимателно.

— Понякога си мислех друго: ще взема да напълня с пари една голяма каса, ще я пренеса в отечеството си и в родния град ще построя болница, баня, театър и читалище. Тогава от признателност съгражданите ми ще нарекат на мое име и някоя улица… С такива мечти заспивах всяка вечер. А на другата заран пак се вмъквах във вонещата кланица, нахлузвах гумените ботуши и препасвах мръсната престилка…

Старецът опря чело в студеното стъкло на прозореца. Навън фучеше есенният вятър, брулеше листата от разтрепераните клони на тополата и ги навяваше в малки жълти преспи до тротоарите.

— Един ден пак останах на пътя. Цената на месото беше спаднала и господарите ми фалираха. Ща не ща, трябваше да се дири нова работа. А то съвсем не беше лесно. В кръчмата, където се хранех, научих, че търсят работници за новата железопътна линия, през пустинята. Десетина души, все несретници като мене, без да му мислим много, решихме да идем там. А нямахме пукната пара. Тогава един от нас, на име Хозе, обеща да ни преведе направо през пустинята — хем по-кратко, хем безплатно. Не било далече, само два дни път. Ние му се доверихме, сложихме в торбите храна за два дни, наляхме вода в съдовете и една вечер потеглихме. Щяхме да пътуваме нощем, защото през деня бе нетърпимо горещо. Бяхме облечени по мексикански — с широкополи шапки „сомбреро“, с пъстри кърпи около вратовете и със закърпени панталони. Само оръжие не носехме, пък не ни и трябваше. Наистина по онова време страната гъмжеше от бандити, но ние не се боехме от тях — та какво можеха да ни вземат?

Данчо побутна с лакът сестричката си.

— Виждаш ли, че става интересно? Пустиня, бандити…

Старецът продължи е добродушна усмивка:

— Скоро зад нас остана и последната селска къща, „хациенда“, сгушена сред царевична нива. Помня ясно тази вечер. Щурците скрибуцаха монотонно и навяваха дрямка. Все още се мяркаха самотни столетници-агаве…

Славка го прекъсна:

— Като този в саксията ли?

— О, не! В Мексико те са големи, с триметрови шилести листа, сред които се извишават дългите им стъбла, обрасли с хиляди жълти цветове. Но скоро столетниците изостанаха зад нас. Затихна свирнята на щурците. Пустинята се ширна напреде ни, заляна от лунната светлина — огромна, безмълвна и тайнствена.

Славка пак не можа да се сдържи.

— Мъчно ли се върви по пясъка? — запита тя.

— Там нямаше пясък. Само едно безкрайно каменисто плато. Такива са Мексиканските пустини: скали и скали, навсякъде, додето поглед стига, безводни, опечени от слънцето. Пътувахме цяла нощ. На сутринта, когато зората засия над далечния каменен хоризонт, капнали от умора, легнахме да спим. Привечер пак тръгнахме. Вървяхме още една нощ. На разсъмване стана ясно на всички, че сме се заблудили. Само Хозе все още не признаваше и ни увещаваше, че ще се оправим лесно, ала ние вече не му вярвахме. Скарахме се здраво. За малко щяхме да го набием. Защото водата беше на привършване. Най-сетне легнахме да спим… Надвечер аз се събудих пръв. Такъв съм от дете — малко спя. Устата ми беше пресъхнала. Още сънен надигнах манерката и замръзнах от ужас. Вътре нямаше ни капка. Начаса разбудих другарите си. Проверихме всички съдове за вода — бяха празни! А с водата беше изчезнал и водачът Хозе…

Данчо избухна:

— Ама че подъл човек! Вие не го ли настигнахте?

Старецът се направи, че не го е чул, и продължи:

— Поехме отново напосоки, жадни, отчаяни. Мъкнехме се като пребити. Още два дни се лутахме из камънаците, премалели от жажда, с напукани устни. Тогава чак си дадохме сметка колко лекомислено сме се впуснали в това приключение — та ние бяхме съвсем неопитни пътешественици, новаци… Никой, който не го е преживял сам, не може да си представи това страдание — без капка вода в пустинята… На петия ден разбрах, че ще умра. Лежах на сгорещената скала под навеса, който бяхме стъкмили от наметалата си, и бълнувах. Помня — буден бях и все пак бълнувах. Съзнавах, че лежа на скалистото Мексиканско плато, а в същото време бях и у дома, в родината. Колко хубава ми изглеждаше тя така, като в сън, под палещото тропическо слънце, когато гърдите ми се задъхваха от горещина, а от изсъхналите ми устни капеше кръв… Ето, пред мене се разстилаха родните поля, люлееха се житни ниви, ехтяха звънците на стадата, овошките свеждаха до земята натежали клони, бълбукаха ручеи. И аз протягах ръце да откъсна някоя сочна ябълка, а клонът безсърдечно отскачаше нагоре, навеждах се да натопя устни в потока, а водата изведнъж пресъхваше. Събуждах се и почвах да скимтя, да хълцам, да плача с глас — защото знаех, че смъртта е близко. Чувствувах я, тя дебнеше зад нажежените скали, жестока и неумолима. Високо в небето кръжеше лешояд и ни чакаше спокойно и уверено. Нима трябваше да умра? Нима никога вече нямаше да видя родните балкани, кристалните поточета, бащината къща с асмата? Нима никога вече нямаше да чуя сладкия майчин език?

Той млъкна развълнуван.

Последните лъчи на есенното слънце догаряха зад потъмнелите очертания на градските покриви. Падаше мракът.

Славка пошепна:

— После?…

— После… На юг нощта настъпва бързо. Захлади се. Аз се освежих малко. Другарите ми станаха. Надигнах се и аз с последни сили. Животът е страшно мил, деца! Тръгнахме, пак напред, като залитахме без цел, без посока, подобни на привидения. Вървели сме може би час или два. Другарите ме подкрепяха отстрана, по-право подкрепяхме се взаимно. Ако бяхме сами, щяхме да загинем. Ненадейно някой изхриптя с пресипнал глас: „Кактуси! Спасени сме.“ Остави ме и забърза напред. Подире му се спуснаха всички. Повлякох се и аз натам по ръце и крака, без да си давам сметка защо. Скоро допълзях до кактусовата гора. Да, точно тъй — гора! Вие познавате само бодливите изродчета от саксиите, дори представа нямате как изглеждат те в отечеството си — Мексиканската пустиня. Окъпани в синия здрач на лунната нощ, край нас се извиваха дебели бодливи греди, изкривени в най-причудливи форми. То беше някаква кошмарна гора, невероятно свърталище на замръзнали чудовища, готови всеки миг да връхлетят отгоре ти с раззинати челюсти. Аз стиснах очи, отворих ги пак, разтърках ги с юмруци. Не! Не сънувах. Към небето се издигаха цереусите като гигантски разклонени свещници, високи колкото тополата пред къщи. Сред тях опунциите бяха разперили широките си като тепсии, налепени една за друга трънливи плочи, а до корените им надигаха настръхнали гърбове гигантските кактуси-таралежи. По земята пълзяха змиевидни кактуси. Кактуси и само кактуси!

Данчо слушаше притихнал, с отворена уста.

— Ама истина ли е?

— Самата истина! Докато аз лежах под тях, задъхан от умора и жажда, другарите ми извадиха ножове, отсякоха си по един свеж клон, очистиха го от бодливата кожа и го захапаха алчно. Аз ги последвах, без да мисля. Както лежах на земята, отсякох най-близката кактусова вейка, обелих я и я стиснах със зъби. В устата ми потече сладка освежаваща влага. Стори ми се, че на света няма по-вкусно нещо от този сок. Кактусът е истинска бъчва с вода в пустинята, воден резервоар. Животните биха изгризали с удоволствие сочните му стъбла, затова той се пази толкова старателно, затова е нанизал тези шипове като броня. Аз нагълтах бързо обелената вейка, отрязах си втора. Силите ми се върнаха. Скоро всички се съживихме съвсем, разсмяхме се обнадеждени. Аз дори запях. И тогава видях нещо, което няма да забравя никога.

Той се унесе в спомените си.

— Пред мене, в тъмната сянка на кактусовия лес, сияеше огромен бял цвят с неописуема красота, сякаш от черното кадифе на тропическата нощ се бе отронила най-ярката звезда и бе долетяла сред зловещата пустош. Наоколо ухаеше на ванилия. Другарите ми шепнеха възхитени: „Принцесата на нощта! Принцесата на нощта!“ Тогава съвсем неочаквано и не на място, както се бях загледал смаян в разкошния кактусов цвят, аз си припомних едно друго цвете. Припомних си скромната иглика, която цъфтеше в мамината градинка, и нещо сви гърлото ми. Болката избухна стихийно, неудържимо. Изведнъж разбрах, че трябва да се прибера дома, веднага, без никакво бавене — повече не можех да изтрая в чужбина… Ободрени и съживени, тръгнахме пак на път. На развиделяване достигнахме железопътната линия…

Данчо го прекъсна:

— А Хозе? Какво стана с Хозе?

— Откраднатата вода не го спаси. Той беше останал сам — и бе загинал. След няколко дни пристигнаха други работници, които го намерили в пустинята, разкъсан от лешоядите…

Славка запита нетърпеливо:

— А после?

Старецът се усмихна тъжно.

— Тръгнах си толкова беден, колкото бях, когато пристигнах, преди много-много години. Младостта ми бе отлетяла. Сега аз съм съвсем сам. Сегиз-тогиз децата се понавъртват край мене, докато чуят разказа ми, после пак се прибират — всеки в своя дом.

На Данчо му стана жал за стария самотник. Затова побърза да го отклони от печалните му мисли.

— Защо у нас кактусите са тъй дребни, джуджета?

Старецът промълви глухо:

— Както аз не издържах в тяхната страна, а тъгувах, линеех за родния край, така и те линеят за своята родина, за скалистата пустиня, за нейното жареща слънце.

И обърнат към наредените по прозореца кактуси, завърши:

— Славка е права, те са грозни. Ала тя не знае колко полезни са те в бедното си отечество. Там хората ядат плодовете и стъблата им, пекат ги, както ние печем картофите. Смилат семената им на брашно, изграждат своите хациенди от старите вдървенели стволове. За мене кактусите са пример, изключителен образец на издръжливост. Те са неприветливи, като наежени кавгаджии, нима съм сляп — и все пак ги обичам. Обичам ги не само защото им дължа живота си. Не! На тях дължа още нещо — увереността, че всеки се чувствува най-добре в родината… дори и когато е сам… като мене…

Данчо стисна треперещата му ръка.

— Ти вече няма да бъдеш сам. Ние ще идваме всеки ден при тебе.

В стаята притъмня съвсем. Навън, пред прозореца, продължаваха да прелитат обрулените от тополата листа.

Край
Читателите на „Кактуси“ са прочели и: