Петър Бобев
Парола „Херострат“ (13)

ТРИУМФЪТ

Смяташе, че сбирката му е доста изчерпателна. И с вестникарски изрезки, и с магнетофонни и видеофонни записи от радиото и телевизията. С всичко ново, което се появеше в информационните средства във връзка с разпростиращото се бедствие.

И понеже нямаше много други развлечения, всеки ден отделяше по половин-един час да ги прослушва.

И да тържествува.

Не се съгласиха, поскъпиха се да откупят живота си, подиграха му се. Тогава нека да плащат! Да плащат с труд, с пари. И то не стотици, а хиляди милиарди!

И накрая — пак да загинат.

Обичаше да прослушва често и интервютата, които Георг Крумов даваше. И с които опитваше да се оправдае за сатанинското си откритие. Като все не допускаше, че помощникът му може да го е подвел, отклонявайки в друга насока изследванията му. Продължаваше да работи с него.

Личеше си, че се беше отчаял съвсем. Дотолкова, че бе предал цялата си документация, всички данни, с които разполагаше, на специалната група при ООН за спешни мерки срещу настъплението на страшния вируид. Надяваше се някой друг учен, по-добър от него, да успее в това, което на него не му се бе удало.

Но най-весели му изглеждаха обясненията на инспектора Колуел, върху когото естествено падаха всички обвинения, че не бе успял да предотврати изземването на вируида и работните книжа. Какво ли не предлагаше клетият в жалките си опити да отхвърли от себе си най-яростните обвинения, дори обвинения в съдействие на похитителите.

Стъпил върху показанията на Георг Крумов, той бе приложил всичките стандартни полицейски методи в стремежа си да се добере до истината. Най-първо бе извършил нужната ексхумация. И разбира се, бе намерил празен гроб.

И вместо да тръгне по вярната следа, той бе предложил друго обяснение — че бандитите са изровили тялото, за да продължават и след това да действат от името на предишния си шеф. С цел да не се разпадне организацията.

И — нищо, ни намек за подозрение към Ким Сен Ву.

Толкова сигурна беше репутацията му на честен работник.

Това спести на доктор Жан Суфло още едно излишно преживяване. Иначе, ако се бяха усъмнили в корееца, никой не можеше да го спаси от съдбата му. Мъртвите не дават показания.

А щеше да бъде много жалко — такъв ценен сътрудник!

Не съжаляваше само Георг Крумов. Такъв глупак! Да се откаже от толкова пари! Защото, ако беше предупредил обществото за реалността на заплахата, която бе отправил доктор Суфло, може би онези празни глави, от които зависеше всичко, щяха да се позамислят, преди да откажат. Престижът му на учен беше достатъчно голям, за да ги принуди към по-сериозен размисъл.

А той?

Предовери се на всемогъществото! Както на местната полиция, така и на Интерпол.

Въобрази си, че с малкото, което знаеше за доктор Жан Суфло, ще даде достатъчно улики да му надянат белезниците.

Само заради тези си дрънканици заслужаваше да опразни не само лабораторията, ами и белия свят. Но доктор Суфло все не се решаваше да пристъпи към това. Може би, лична симпатия, може би, уважение към учения. А може би, и нещо друго, по-съществено. Любопитен беше, направо очакваше с нетърпение да види какво ново може да налучка този първокачествен мозък.

Което да послужи за някоя нова шега!

Доктор Суфло не се смяташе жесток човек. Напротив — цял живот бе доказвал обратното. Само бе помагал. Но човешката психика, особено психиката на тълпата, е така устроена, че не е способна да оцени това. Вместо с благодарност, отвръща с омраза.

И щом като не поискаха…

Какво беше виновен той?

Постави им съвсем честно условията си.

Пък и да загинеше светът — какво от това? Ще го почувства ли Земята, ще го почувства ли Слънчевата система, ще го почувства ли Галатиката? И не само тя, ами другите, милиардите милиарди галактики, чийто брой никой още не е установил?

Какво представляваше за тази невъобразима Вселена дреболията, че на някаква си планетчица пострадала обвиващата я плесен — биосферата?

Жал му беше само за страданията на хората, докато дойде краят.

Но после нищо нямаше да усещат. Щяха да се отърват от мъките — завинаги.

Край на тази безкрайна трагедия, наречена живот.

Край…

Непрекъснато се сещаше за Херострат. Какво беше правил той? А го помнят повече от две хилядолетия.

За разтуха, когато не обмисляше плановете за новите си операции, когато не ги моделираше до последна подробност на компютъра си, Жан Суфло пускаше радиото.

Не го слушаше особено внимателно. Забавно му беше само да слуша шума му, като бръмчене на пчела, като ромон на поточе. Сливаха се в едно и говорът, и музикалните пиеси.

Този път нещо спря вниманието му.

Чу думата.

— Карантина!

За какво ли ставаше дума?

— Наложена е най-строга карантина. Истински драконовски мерки. Островът е изолиран напълно от целия свят.

Вече знаеше за кой остров и за какво става дума.

— Спрени са всички самолетни полети от там и за натам. Прекъснати са всякакви морски връзки. Абсолютно е забранено яхти или лодки с бежанци да се приближават до брега на континента. Осмелилите се биват връщани обратно в морето от крайцеруващите полицейски и военни катери. Самолети от въздуха водят непрекъснати наблюдения, за да бъде пресечен навреме всеки подобен опит.

А хората? — помисли си Суфло. — Нали ще измрат от глад?

Ясно, прежалили ги бяха. Колкото и жестоко да изглеждаше, то оставаше единственото средство за борба от страна на хората, които нямаха представа за неговите възможности.

Това не беше нещо ново. Стратезите от памтивека го прилагат — жертват тилната охрана, за да спасят главните ударни сили.

Някой дори беше подхвърлил дали не е време целият остров да бъде веднага унищожен с напалм. Като по-ефективно и по-изгодно от икономична гледна точка от милиардите, които щяха да бъдат пръснати за карантината.

И резултатите от която оставаха съвсем съмнителни.

Доктор Суфло вече не слушаше какви нови подробности съобщаваше говорителят.

Подсмихваше се на наивността им. И на неспособността им да оценят превъзходството му.

Колко лековерни трябваше да са, за да не допуснат, че той няма да стои със скръстени ръце?

Но засега стоеше така, привидно бездеен, та да се порадва по-дълго на плиткоумието им. Да удължи насладата от преживявания триумф.

Чак когато чуеше, когато се убедеше, че те са повярвали в успеха си, че са ограничили разпространението на бедата, той щеше да подпали някой друг район: или тук, в Северна Австралия, или в Тасмания, или в Нова Зеландия. А защо не и в другия край на света — да речем, в Амазонията.

Да ги обърка съвсем.

Да ги гледа как се лутат като подплашени мравки покрай захвърлените край мравуняка им неугасени фасове. Обезумели, убедили се най-сетне в безсмислието на всичките си карантинни мерки.

И чакащи чудо.

Не изключваше възможността от такова чудо и Жан Суфло. Затова беше пуснал своите наблюдатели навред, не само при Георг Крумов, ами и при повечето от натоварените с тази задача научни институти. За да се намеси навреме, да превари пак тези, които опитваха да му се противопоставят.

Телефонът изчурулика.

Суфло надяна слушалките върху ушите си.

— Слушам! — изтракаха пръстите му върху клавишите на компютъра.

Върху екрана изплава образът на Ким Сен Ву.

— Не успях да го разколебая — доложи кратко кореецът. — Продължава да търси акулата, която му отхапа пръста.

Шифърът беше съвсем прост. И тъкмо на това разчиташе Жан Суфло. Сложните шифри предизвикват любопитство. А полицията разполага с достатъчно средства за разчитане и на най-заплетените.

Повече не му беше нужно. Агентът му го осведомяваше, че Георг Крумов не се е отказал от диренията си.

— Негова работа! — преведе компютърът мисълта му.

И разговорът приключи.

Колкото са по-кратки тези наглед безобидни разговори, толкова по-сигурно.

Суфло знаеше, че това съвсем не е негова работа, на Крумов. Беше работа на доктор Жан Суфло. Защото беше в състояние да обърка всичките му планове, ако постигнеше нещо. Колкото и невероятно да изглеждаше това.

Пръстите му отново заиграха върху клавиатурата. Автоматът бе включил телефона на Алфонсо.

Бандитът пак не си беше в къщи, но телефонният му секретар щеше да запише най-добросъвестно, като истинска машина, предаденото нареждане.

— Лицето е опасно!… Не го изпускайте от поглед!… Нито за миг…

Компютърът щеше да предаде тази заповед посредством своето шифрово устройство, а звуковият й синтезатор щеше да я издиктува ясно на отсрещното приемащо устройство.

Суфло не подценяваше противника си.

Това беше най-ценното му качество. Повечето силни хора се бяха проваляли, защото се бяха надценили.