Петър Бобев
Парола „Херострат“ (17)

ОБЕЗПОКОИТЕЛНИЯТ ДОКЛАД

Не, съвсем не му беше леко на доктор Жан Суфло. Той не би го нарекъл угризение на съвестта. Защото имаше според него солидни основания да постъпи така. Честно бе предложил на човечеството цената, на която да се спаси. И щом като не бе приело предложението му, единствено то носеше вината за бедствието.

И все пак…

Все по-често не само на сън, ами и наяве, пред очите му се мяркаха картините, които бе наблюдавал по телевизията за чудовищните страдания, които изпитваха нещастниците от засегнатите райони. За животните не мислеше.

Бягащи хора, стопени от глад до скелетите, следвани по петите от настъпващата пустиня.

Сухи треви, сухи дървета и храсти с неопадали сбръчкани жълти и кафяви листа, които се сгромолясват под най-слабия напор на вятъра, проядени от дървояди и термити.

Стигаха му кадрите от телевизията. Не искаше да отиде на място, за да види с очите си. Пък и не беше съвсем лесно това — така прикован към инвалидната количка.

Наистина, бе си създал всички удобства, които можеше да му предостави съвременната техника. Пълна автоматизация и компютризация за задоволяването на всичките му потребности. И собствени, приспособени за неговите възможности автомобили, и нагоден за същата цел самолет, и яхти, и какво ли не?

Какво ли не?

И все пак — инвалид!

Жертва на това жестоко общество, с което сега той се разплащаше по заслугите му.

Пък и още нещо. Не беше свикнал да съжалява за нищо, което е извършил. Дори ако можеше да го поправи.

А това, отмъщението му, вече беше непоправимо. Защо тогава да мисли за него?

Непоправимо!

Оставаше му само да тържествува заради победата си.

А не можеше да тържествува.

Едно особено, горчиво, задушаващо тържество!

Несъзнателно дори се мъчеше да не мисли за това. Залисваше се с работа. Никой не би нарекъл това нещо работа.

За него друго не му оставаше. Непрекъснато подготвяше все нови и нови акции, и то колкото може по-остроумни и по-въздействащи, по-вълнуващи, понякога изместващи вниманието на хората дори от настъпващата смърт.

За ден-два, но…

Ако не тях, поне него те отклоняваха от налитащите понякога потискащи размисли.

Така и сега. Звуковият синтезатор му четеше последното съобщение за избухналия конфликт на границата между Еквадор и Колумбия. А го беше предизвикал той самият. Ей тъй, на шега. За разтуха. Чрез „имплантиран“ в Интерпол негов агент бе „пошушнал“ на еквадорските власти, че преоблечени като колумбийски войници трафиканти на наркотици на еди-коя си дата щели да пресекат границата, като в същото време бе уведомил колумбийската полиция, че там ще минат еквадорски контрабандисти, също маскирани като войници.

Шегата излезе сполучлива. Избухнала бе престрелка, с ранени и убити. Намеси се ООН, за да предотврати готовия да се разрази военен конфликт.

Ех, не се стигна до края, но все пак…

Слушалата в ухото му бръмна леко, колкото муха. Не понасяше резкия звук на обикновения телефон.

Включи видеофона.

Беше Алфонсо.

— Важно съобщение! — проехтя мембраната.

— Май че се позабави! — изтрака Суфло по клавиатурата.

— Да! Ухапа ме змия. Лежах една седмица в болница. Затова…

— Добре, говори!

— Проследих го. Той изрови някакво растение от джунглата.

— Какво растение?

— Не знам. Но нося няколко негови корена.

— Е?

— Убеден съм, че е много важно. Иначе онзи не би напуснал лабораторията си за нещо второстепенно.

— Продължавай наблюдението! — нареди Суфло.

И включи радиовълната на Ким Сен Ву.

Онзи се обади начаса.

Суфло веднага постави въпроса си:

— Защо не ми казваш какво става?

Кореецът отвърна смутен:

— Чаках да се уверя напълно. Да не ви подвеждам.

— Какво точно е станало?

— Намерил е в гората устойчиво на заразата растение.

При тази вест Суфло се задъха от вълнение.

— Устойчиво? Сигурен ли си?

— Да! Вече нямам съмнение. Опитах да го отклоня, да насоча търсенето му в друго направление. Да го подведа. Не успях.

Суфло губеше търпение:

— Какво точно е постигнал?

— Сега няма да ви обясня цялата технология. Разбирате, нали? Но едно е безспорно. Противодействието е в ръцете му. Всички експерименти го потвърждават. В лабораторни условия и в инсектариума. Тези дни ще го провери и в природни условия. Със заразени цикади.

Доктор Суфло премисляше напрегнато. Не биваше да се бави. Трябваше да действа. Но и не биваше да избързва. Да не сгреши.

— Следи го! — нареди и на него той. — И докладвай за развоя на събитията през два часа!

Отдръпна ръка от клавишите. Вирна глава. Стисна зъби. Какво трябваше да предприеме?

Това променяше всичко, обръщаше с главата надолу цялата му постройка.

А беше свикнал да извлича полза от всяка промяна.

Трябваше да извлече и от тази. Макар и тъй неочаквана.

Мозъкът му, изглежда за сметка на немощното тяло, понякога вземаше решенията си по-бързо и от електронноизчислителна машина.

Той набра телефонния номер на Георг Крумов.

Обади се самият учен. Ясно, не излизаше от лабораторията. По всяко време можеше да бъде намерен там.

— Драги Крумов! — набра думите си в синтезатора доктор Суфло. — Обаждам се пак аз.

Онзи оттатък разбра начаса с кого говори. Естествено, друг нямаше такъв бездушен метален глас.

— Нима…

Не довърши удивлението си.

— Да, аз съм! Изпълних заканата си. И дочаках.

— Какво?

— Новото ви откритие!

Гласът оттатък заглъхна:

— Защо пък вие ще го чакате? Тъкмо вие.

— Аз съм Мефистофел, драги Крумов! Аз купих душата ви. Нали аз ви подарих цялата лаборатория?

— Тя не е ваша. Тя е крадена.

— Но аз ви я дадох. И в нея вие постигнахте всичките си успехи.

— Това успехи ли наричате?

— За мен — и двете. За вас, предполагам, само последното. Но по божиите закони и то е мое.

Крумов почти извика в слушалката:

— Оставете ме на мира! Не искам да говоря с такъв… Такъв…

Не намери ли подходящ епитет, или го възпря вродената му деликатност?

Суфло, все едно не чул, продължи:

— Няма защо да се караме. Аз ви се обаждам не току-тъй. Имам ново предложение.

— Какво?

— Всъщност то си е предишното. Макар че по морални съображения би трябвало да ми предадете откритието си, новото, безплатно, тъй като аз съм ви финансирал от самото начало, пак ви предлагам да го откупя. Срещу милиарди.

— Не ви ща милиардите!

— Става дума за милиарди! Броя им ще определите вие.

— Казах, не ги ща!

Суфло продължаваше да трака по клавишите:

— Може би ще ме запитате защо ми е?

— Не ви питам.

— Въпреки това ще ви кажа. Няма да го унищожа, както се безпокоите.

— А защо тогава?

— За да го предложа на същите, които първия път се подиграха с мен. Но сега, знам, няма да се подиграват. Дори ще ми целуват ръка.

— Искате да кажете, че…

— Да! Ще им продам лекарството, което да спре обхващането на цялата Земя.

— Да го продадете? Аз не съм се блъскал, за да бъде продавано. То за мен има съвсем друга цена.

Сега пък Суфло като че ли се изненада:

— Я гледай! Каква е пък вашата цена?

— Да се разплатя за вината си. Чудовищната си вина!

— Ей така, без патент, даром?

— Да, така! Моята вина не може да се изкупи с никакви пари.

Суфло продължи да настоява:

— Оставете тези съображения! Наивни са! Продадем ли им го, ние също правим благодеяние. Защото без нас не биха постигнали нищо. Ами кажете да се спогодим веднага! Кажете условията!

Крумов заекна от гняв:

— Не!… Не разбирате ли… Няма да ви го продам… Няма…

Друг изход не му оставаше. И синтезаторът предаде:

— Последната ви дума?

— Не! — изкрещя Крумов. — Не и не!

— Тогава не ми остава друго. Разбирате, нали? И още нещо. Не разчитайте този път на инспектор Колуел! Както не ви помогна миналия път, така няма да ви помогне и сега. Знайте, той също е мой човек.

Затвори му телефона.

Това беше сполучливо хрумване — да убие доверието му в полицията.

И отново се свърза по радиофона с Алфонсо:

— Вкарайте овцата в кошарата!

Това означаваше: „Заповед! Отвлечете го!“

Глупак! Защо го принуждаваше винаги все така, насила?