Петър Бобев
Парола „Херострат“ (14)

ОКОТО НА НАМУРИ

Задъхан от вълнение, забравил всичко, което бе научил за обичаите на белите, без дори да почука, Намури влетя в лабораторията, където Георг Крумов тъкмо пускаше в действие центрофугата за отделяне от хранителната среда на изпитвания нов щам микроби.

— Зелено! — почти изхриптя папуасът.

Георг Крумов се обърна едва след като апаратът достигна определените обороти.

— Какво „зелено“?

Отдавна дружеше с младия папуас. Наистина смяташе техните отношения за истинска дружба, а не връзки между господар и слуга, каквито продължаваха да съществуват между белите и черните. Свикнал беше с някои необясними за него, европееца, постъпки на човека, израсъл в джунглата. Макар че се стараеше най-добросъвестно да проникне в наслояваните толкова дълго в съзнанието на папуаса суеверия, които при досега с цивилизацията добиваха съвсем объркан вид.

— Какво „зелено“? — повтори той.

Изморен видимо, Намури приклекна. Все още не можеше да свикне със столовете.

Георг беше приел и тази му горска привичка.

А Намури все още търсеше подходящите думи в бедния си английски речник, за да изрази вълнението си.

— Зелена папрат! — почти извика той.

Крумов все още не разбираше.

— Е?

— Зелена папрат! — натърти Намури. — Наоколо всичко изсъхнало. А в средата — зелена папрат!

Крумов изведнъж схвана изключителността на това съобщение. Интуитивно, преди да го е осъзнал разумът му.

— Къде?

Този път неговият глас излетя от устата му като изпусната пара. По-задъхан от Намури.

И го хвана за раменете:

— Къде бе? Защо млъкна?

Папуасът вече бе успял да подреди мисълта си:

— В родното ми село.

Крумов се сети:

— Е, какво? Изведе ли рода си?

Главата на Намури клюмна.

— Не! Няма го селото… Само пепел… Изгоряло…

— А близките?

— Изядени.

Изрече го толкова просто, като истински потомък на канибали. Но Крумов усети покрусата в мълчаливия му поглед.

Замълча и той, изтръпнал от чутото.

Пръв се опомни папуасът.

— Посипах с прах главата си, положих върху лицето погребалните шарки. Не отрязах пръстите си, защото умрелите бяха повече от всичките ми пръсти. И защото без пръсти нямаше да мога да ги погреба.

Поклати глава:

— Останаха там. И сега Намури няма род. Без род папуасът не е човек. Затуй дойдох при тебе. Ти ме спаси. Ти, може би, си прероден мой прадядо. Само ти ми оставаш сега. — И повтори: — Затуй… — Но се овладя отново: — Там, до ямата, гроба де, където положих събраните кости… Там видях папратта… Наоколо всичко увяхнало… Мъртво… Само тя зелена… Истинска… Като някога…

Крумов все не можеше да повярва:

— Ей, да не си сънувал, приятелю? Да не си сбъркал нещо… От мъка…

Намури стана. Толкова му беше почивката.

— Ако не вярваш, ела с мен! Да видиш!

Втора покана не му беше нужна.

Георг Крумов реши начаса.

Защото това беше нещо фантастично!

Което неговият здрав разум все не можеше да приеме.

Той завъртя телефона на летището, където по нареждане на местните власти имаше право да ползува специален разузнавателен вертолет.

Тъй и тъй… Обажда се еди-кой си… Служебно ми е нужна една машина…

Дежурният даде веднага съгласието си:

— След четвърт час ще бъде готов!

Крумов изкара колата си от гаража, нагласи Намури до себе си. И подкара.

Обикновено не превишаваше скоростта. Нямаше самочувствие на опитен шофьор. Като във всичко друго.

Този път двама полицаи му се заканиха с пръст, когато профуча покрай тях, натиснал докрай педала.

Дори Намури не можеше да си представи какво означаваше за него тази новина.

Георг предчувстваше, че тя ще тласне в друга насока живота му.

Растение, незаразено от смъртоносния вируид!

Възможно ли беше това?

Настаниха се в машината, която се отлепи с рев от земята и се понесе на юг, над гората.

Пилотът следеше само уредите и слушаше указанията по радиото.

А двамата пасажери оглеждаха втренчено картината, която се разгръщаше под тях.

Отначало не се забелязваше нищо особено. Гора — такава, каквато я познаваха. Разлюляна в неравни вълни, подобно на бухнали зелени облаци, които скриваха под плътното си покривало невидимата отгоре земя. А в далечината, над сиво-черните скалисти зъбери, по чиито урви се спускаха искрящите езици на глетчерите, се виеха истинските облаци, ослепително бели, с позлатени от слънцето очертания, все едно сърмени дантели.

Въпреки воя на витлата Намури успя да разкаже за злополучното си пътуване. За керваните от претъпкани лодки по реката, за тайпана, който се бе прехвърлил върху лодката му, за падането му във водата, за отвлечената от течението лодка, за мъчителното пътуване пеша. За зловещата картина на опустошеното село.

И за връщането си обратно със случайно миналата полицейска лодка тъкмо когато вече беше изгубил надежда да се спаси.

Или той да загине от глад, или друг да засити своя глад с неговото месо.

Великото Преселение по реките продължаваше. Като понесени клечки се виждаха отправилите се към крайбрежието малки и големи лодки.

Нима толкова много хора бе приютявала досега джунглата?

И едва днес, при невижданото бедствие, се бяха престрашили. И бързаха да дирят спасение при довчерашните си врагове.

Но скоро в горската зеленина взеха да се мяркат отделни жълти, кафяви, червени, виолетови петна.

Все по-често и по-често!

Земята отдолу заприлича на пъстър килим, изтъкан от безредно разхвърляни кръпки.

Невероятна мозайка, кажи-речи, във всички отблясъци.

Само без синьото.

Но синьото беше горе, на небето, от което слънцето съвсем безстрастно сипеше жарките си лъчи.

С всяка минута жълтата окраска долу вземаше връх, заливаше, обезличаваше всички други шарки.

Докато накрая целият свят грейна в замърсените си петнисти отсенки. И сякаш не изсъхнала мъртва гора, а безброй издигащи се един зад друг хълмове от шуплест бигор, в който твърде често зейваха тъмни дупки на мястото на някой съвсем обезлистен горски исполин.

Накрая останаха само все още изправените мъртви стволове, притиснати от повалените си събратя, протегнали като оглозгани кости начупените си прогнили клони.

Все по-безжизнена и все по-зловеща пустиня, като че ли Сахара, още повече, като че ли Марс, над която се виеха само лешоядите, претърсвайки я за някой изостанал труп на неуспяло да се спаси животно или човек.

Из дълбоките оврази се носеха запенени мътни порои, повлекли повалени дървета. Тропическите дъждове, макар и по-рядко, изливаха водата си, ала я нямаше гората, която да я попие, да я задържи, и потоците помитаха всичко по своя път към морето. На това отгоре и глетчерите се топяха бързо, прибавяйки и те своя принос в опустошителните наводнения.

Намури се взираше все по-напрегнато, с преуморени очи, да открие това, що търсеше. Природата се бе изменила така, че той едва се оправяше в местността дори от въздуха. А някога можеше да я преброди със завързани очи.

Внезапно той извика:

— Ето го!

Беше съзрял черното петно от изгорялото село сред обезлистената, настръхнала като четина на невиждано чудовище, гора.

И папратта!

Той сочеше ръка надолу, където Крумов все още не можеше да различи нищо.

Витлата намалиха оборотите и машината плавно се спусна върху обгорената площадка, вдигайки облак от разхвърчала се шума и насекоми.

Двамата, Георг и Намури, веднага слязоха по спуснатата стълбичка. И се втурнаха нататък, където се виждаше растението, заради което бяха прелетели този път.

Наистина, зелено кичурче!

Искрица живот сред мъртвилото!

Всъщност не истинско мъртвило. От гниещата шума, облепена с разноцветни плесени, се подаваха безброй гъби, с най-различни форми и оцветявания.

Толкова много гъби!

И бръмнали насекоми. Дървояди и хищници.

За едните дървесината, мъртвата дървесина в такива неизчерпаеми количества, беше създала рай на земята. А другите бързаха да се възползват от техния неограничен прираст.

И термити! Беше настъпил и техният рай.

Пробягна гущерче, подскочи жаба, заситни ехидна, шмугна се в дупката си торбеста мишка. Насекомоядите още не възнамеряваха да напуснат родината си. Животът, преобразен, продължаваше.

Но докога ли?

То се знае, докато цялата органична материя изгние. И тези, които се хранят с нея, загинат. А след тях — и другите, които пък се хранят с тях.

Но не само те. Ето, насреща им вирна глава някаква змия.

— Не е отровна! — предупреди Намури.

Ясно. Имаше и змии. Защото и за тях все още се срещаше достатъчно плячка.

Вниманието съвсем не беше излишно.

Въпреки всичко, по-важното изглеждаше сега зеленото петно на няколко крачки от тях. Заради него и двамата сякаш не забелязаха змията, само я заобиколиха и се спуснаха към папратта.

Георг Крумов направо почна да я гали с леки докосвания на пръстите като нежно цвете. Като най-скъпа орхидея.

А то — една обикновена папратова туфичка.

Но за него — по-ценна от всички богатства на света!

Как бе оцеляла в заобикалящата я смърт?

Какви свойства притежаваше?

Или ги беше придобила?

Способност да противостои на сатанинския вируид!

Намури стоеше отстрани, в обичайната безстрастна поза, присъща на племето му. Сякаш не го засягаше. А Крумов се въртеше около намереното растение, оглеждаше го, опипваше го, сякаш търсеше по някакви външни признаци да разгадае тайната му дарба.

Накрая се опомни.

— Донеси сандъка и лопатата! — помоли той другаря си.

Не отиде. Предпочете да остане при находката си.

Сякаш да не му избяга.

После всичко стана лесно и бързо.

Изрязаха почвата с корените на папратта и я прехвърлиха в сандъка. Ведно с пилота го пренесоха до машината, настаниха го на най-безопасното място.

И отлетяха обратно.