Петър Бобев
Парола „Херострат“ (2)

ПОХИЩЕНИЕТО

Намури държеше уверено волана на камиона, с който извозваше до пристанището готовите за експедиране връзки банани.

Пътят се виеше между ширналите се от двете му страни кокосови и бананови насаждения, сред които работниците вършеха апатично като мравки своята работа: сечаха банановите кичури, маркираха ги, опаковаха ги. По кокосовите палми като маймуни се катереха берачите и брулеха тежките, големи колкото човешки глави орехи. А долу други бързаха да ги разсекат, за да остържат ценното им съдържание — копрата.

От време на време вляво се мярваше морето, а вдясно по надигащите се склонове пропълзяваха правоъгълниците от памук и тютюн, над които, опрели в джунглата, се ширеха плантациите с какао и кафе.

Моторът бръмчеше монотонно, асфалтовото платно бързо се източваше под него. Толкова монотонно, че му се приспиваше.

А в същото време под черепа му, „кутия за мисли“, както го наричаха съплеменниците му, изплуваха, блъскаха се, все едно бръмчаха безброй грижи, колебания, неудовлетвореност.

И спомени, все спомени. Хубави и лоши.

Мъчно му беше. Трудно се забравя родното място. И близките, и нравите, и целият доскорошен начин на живот.

Но това вече беше минало.

Сегашният Намури не беше предишният свободен папуас, вече беше шофьор, нещо повече от другите си сънародници, които едва изкарваха прехраната си, като се трепеха при строежа на пътищата или в убийствената работа по плантациите. А плантации — колкото щеш и каквито щеш. И кокосови палми, и банани, и какао, кафе, памук, тютюн. Какво ли не!

Той беше успял. Беше станал шофьор. Може би, защото духът на някой прадядо го покровителстваше, смилил се най-сетне над него, или пък защото бе имал късмет да попадне като товарач при стария шофьор Руфи, който бе забелязал с какво внимание Намури следи всяко негово действие при шофирането. И в изблик на добра воля го бе научил на своя занаят.

Хубаво беше тук, на морския бряг, гален от бриза. Но нямаше съмнение, къде-къде по-хубаво беше там горе, в родното село, насред джунглата, до запенения поток, където всичко му беше близко и познато. Където познаваше всички и всички познаваха него.

Което обаче като че ли не винаги беше за добро.

Нали затова беше принуден да напусне селото и рода си?

Според обичая никой няма право да се ожени за момиче от своя род. То е все едно „сестра“. Затова от време на време се устройват срещи, нещо като сгледа, където момите и момците от съседните дружески родове, нагиздени с най-ценните си украшения, раковини, пера, змийски кожи и нашарени от косата до петите с най-пъстра глина, след дълго оглеждане правят своя избор. После почват пазарлъците за откупването на невестата, като според достойнствата й момъкът трябва да заплати на рода й една, две, пет, десет свине.

Такъв е обичаят.

А Намури и Алихо не зачетоха обичая. Ожениха се, въпреки че бяха от един род.

И така си навлякоха неодобрението на роднините и неприязънта на магьосника.

Това навярно беше черна магия. Наказал ги бе магьосникът. Той пък каза, че това е отмъщението на прадедите.

Не мина една луна, и Алихо умря, ухапана от змия. Дори не разбраха каква…

Намури отряза кутрето си в знак на скръб и посипа главата си с пепел. Но това не смили рода. Не смили и магьосника. Винаги, щом го зърнеше, почваше да нарежда подире му клетва подир клетва.

Не издържа. Заряза селото. Спусна се надолу, към крайбрежието. Слушал бе, че при белите все може да намери някакво място. Място, където не го познават и не знаят за греха му.

Беше ходил в мисионерското училище и бе почнал да чете и да пише по малко. Беше понаучил и езика, на който се разбираха на острова — „пиджин-инглиш“, странната смесица от английски и полинезийски.

Затова по-лесно от другите планинци успя да си намери работа. Най-първо троши камъни за шосето, после брули кокосови орехи и вади копра, бра банани и какво ли не, докато накрая попадна при Руфи.

Руфи го научи и да плува. Папуасите от вътрешността не умеят да плуват. Не дръзват дори да нагазят реката. Толкова голям е страхът им от крокодилите, за които всички знаят, че са преродените озлобени на рода си прадеди.

И се убеди колко сладко е това — да лежиш върху водата, особено при такава непоносима горещина. Да се носиш по нея, все едно птица в небето.

Наистина, имаше акули, но той не се боеше от тях така, както от крокодилите. Може би, защото не бе наплашен от дете, както беше в селото му.

Беше непоносимо горещо. Целият свят наоколо трептеше в знойната мараня.

Единствено откъм морето като че ли полъхваше някаква едва доловима свежест. Изумрудената му повърхност бавно се надигаше и отпускаше, сякаш дишаше. Загладените му гънки с наближаването към брега бавно се заостряха, заостряха и когато го наближеха съвсем, се изправяха рязко нагоре като огромни кристални остриета, които в следния миг се пречупваха и се сгромолясваха с грохот, превръщайки се в кипнала като мляко бяла пяна.

Пътят приближи съвсем до белия коралов плаж.

Намури изведнъж реши. Отби колата вляво върху банкета. Натисна спирачката, угаси мотора. Трябваше да се окъпе, да се разхлади.

Взе да се разсъблича. Хвърли кепето си на пясъка, изхлузи пъстрата си риза с отпечатания върху гърдите образ на Майкъл Джексън, изу сандалите си, свали внимателно от китката си електронния часовник.

И изведнъж стана друг човек. Не шофьорът Намури, а планинският папуас Намури. Як, с подскачащи мускули под шоколадовата кожа, с къси къдрави коси и сплеснат нос, с нависнали вежди и обрасла с гъста брада голяма уста, в която се виждаха почернелите от дъвкания бетел зъби.

Липсваха само украшенията от глигански бивни, от пищяла на ехидна и пера от райска птица в направените нарочно за тях дупки в носа и ушите.

Но на врата му, скрита досега от ризата, висеше огърлицата от нанизани на кокосова връв дървени клечки. От нея само не се бе отказал защото тя все още му говореше за миналото. И за общественото положение, което бе заемал. Колкото са пръчките на огърлицата, толкова свине притежава стопанинът й. А там, горе, където не достига магията на белите, все още броят на притежаваните прасета представлява истинско богатство.

Готвеше се да влезе във водата, когато го захвана отново кашлицата. Уж вече беше преминала, а то. Цяла седмица го тресе, боля го глава, тялото му сякаш се печеше на огън. И мина. Но остана кашлицата.

Тя също щеше да мине, както мина на другите работници. Но нали сега му попречи. Уплаши го — да не се задави във водата.

От грохота на вълните не чу приближаването на похитителите. Когато ги усети, те вече се бяха нахвърлили отгоре му.

Той беше папуас. Боят беше в кръвта му. Освен това мускулите му бяха заякнали още повече от тежката работа като наемник, за разлика от съплеменниците му, които по цял ден се излежаваха, докато жените вършеха цялата полска работа. И ставаха само за да идат на лов или да пресрещнат със заплашителни крясъци преминаващите групи от други племена.

Развъртя се с юмруци (беше усвоил и това умение), стресна донякъде нападателите и вече се прехвърляше в кабинката, когато някой се метна на гърба му и го свлече на земята.

Струпаха се отгоре му и останалите, затиснаха устата му да не вика, омотаха го целия с въжета, все едно пашкул.

После го хванаха за краката и рамената и тичешком навлязоха в гъсталака покрай вливащата се в морето река.

Изглежда, добре си бяха направили плана. Ако не бяха изсекли предварително пролука с мачетите, трудно биха могли да си пробият път през иначе непроходимата стена от нискостъблени палми, дървовидни папрати, твърди като желязо пандануси, всички омотани в дяволската плетеница на бодливи и парливи лиани.

Не просека, а тунел, извъртян в рехава зелена скала, набучена с безброй шипове и иглички. Но като че ли повече пареха сипещите се като дъжд кърлежи и дървесни пиявици, които тозчас се залепваха за кожата и почваха да смучат кръв.

Обаче не това беше най-страшното. То въобще не заслужаваше внимание сега. По-важното, по-заплашителното беше другото.

Какви бяха тези хора? Защо го отвлякоха? Какво щяха да правят с него?

Той знаеше — особено тук, за жителите на вътрешността, всеки човек от друго племе е враг. А врагът може да очаква само една участ.

При тази оскъдица на месна храна в целия остров, където нямаше много дивеч и най-едрите животни бяха домашните свине, единствен човекът представляваше най-предпочитаният обект за лов.

Допреди време. Преди белите да забранят това с най-строги наказания. И преди да им докарат и други добичета: крави, овце, кози.

Смятаха, че людоедството вече е изкоренено.

Но дали навсякъде? И напълно?

Намури често бе слушал, че понякога някъде нарушават тази забрана. Магьосниците са затова, да подсещат простосмъртните за предишните им обичаи. А предишните обичаи изискваха човешка жертва за избавяне от всяка надвиснала над рода заплаха.

Духовете на прадедите понякога се пресищат от свинските жертвоприношения, прияжда им се човешко месо. Това, на което са свикнали в предишния си живот.

Дали и него не бяха предназначили да засити глада на нечии прадеди през червата на потомците им?

Групата достигна реката, по чийто бряг бяха привързани към кокилестите корени на панданусите две лодки еднодръвки. И двете с изрязани от дърво на носовете им озъбени крокодилски муцуни. Да всяват страх у враговете.

После носачите му го метнаха в едната лодка. Всички заеха местата си, грабнаха веслата. И загребаха припряно срещу течението. Личеше си, че бързат да избягат надалеч, ако някой реши да ги преследва.

Намури лежеше безпомощен между краката им и разглеждаше похитителите си. Всъщност какво имаше да ги разглежда? Папуаси, като всички други планинци. Само с различни шарки от глина и сажди по лицата и телата, с различни пръчки и пера в носовете, в ушите и в косите. Почти голи, както впрочем допреди две години беше и Намури, само с по една набедрена превръзка от разнищена кора. С опрени до телата лъкове и стрели.

Явно и оръжията, и шарките издаваха, че са тръгнали на боен поход.

А това съвсем не беше утешително. След бой се носи човешко месо за пиршество по случай победата. Плаваха почти до брега, под гигантската застрашителна стряха на нависналите над водата листни корони, понякога засядайки, заплитайки се в кокилестите корени на панданусите и в щръкналите като шипове над повърхността дихателни корени на мангрите.

При наближаването им се разхвърчаваха подплашени водни птици и доскоро висящите с главите надолу огромни летящи кучета. Скрити в шумата, изпърхваха гълъби, разкрещяваха се папагали. Във водата се хлъзваха иначе незабележими, подобни на омоталите всички клони и стъбла лиани, водни змии. Зацамбуркваха, все едно запокитени с шепи камъни, разноцветни жаби.

А похитителите не им обръщаха внимание. Гребяха със същата настойчивост, сякаш не усещаха умора.

И все покрай брега, и все по най-зашумените речни меандри, и по невидимите както откъм реката, така и от въздуха, заблатени ръкави.

Намури знаеше защо. Бояха се да не ги догонят с хеликоптер. Това поне бяха научили — че белите не прощават за нарушените им закони.

Освен това лодките и моторниците предпочитаха да се движат по-навътре в реката, за да се предпазят от някоя неочаквана плитчина, откъдето биха се измъкнали трудно.

А в тези лодки и моторници можеше да има и бели полицаи или пък други папуаси, които също не биха отминали с безразличие натъкмените с бойна украса свои сънародници.

Неусетно взе да се смрачава.

Ярката зеленина на гората помътня. Речната повърхност взе да почервенява, отразила огъня на настъпващия заник.

Скоро след това, както става по тези места, мракът затисна света.

Но гребците не спряха. Само се насочиха към талвега, и те поради същата причина — да не заседнат някъде или да се нанижат върху някой потънал дънер.

При това реката вече беше опустяла. Всички предпочитат да не рискуват излишно с такова трудно нощно плаване.

Редовната дъждовна буря ги пресрещна с малко закъснение. Пороят се изля от черното небе, сякаш някой горе, от облаците, плисна към земята гигантско ведро.

Това не смути лодкарите. Шибани като с камшици от плющящите струи, те продължиха със същото усърдие да размахват веслата. И само от време на време някой посягаше с черпак от кокосова черупка да изгребе събиращата се вода, където, залят от нея, без да му обръщат внимание, лежеше Намури.

И като че ли по-добре. Водата разхлаждаше претопленото от дневната жар тяло и врящия от зловещи въпроси и прикриван под каменния израз на лицето ужас.

Но кашлицата му се усили. И трябваше да го подпрат седнал, та да не се задави.

Както връхлетя, дъждът тъй бързо отмина. Небето се изчисти. Като залепени по него светулки поникнаха звездите. Подаде се луната и просна върху набръчканата водна повърхност сребристата си мрежа. Прикрили се за малко от дъжда, москитите отново налетяха. Ала сега вече не само върху Намури, ами и върху враговете му (нямаше съмнение, че са такива), чиято глинена защита бе успяла да се измие.

Те вече си приказваха, но пленникът не разбираше езика им. Почти всяко папуаско племе има свой различен език. Толкова отчуждени бяха едни от други вследствие на непрекъснатите вековни вражди и отмъщения за отмъщения, засилвали се непрекъснато до идването на белите, които опитваха да ги ограничат, но за съжаление не винаги успешно.

Най-сетне изгревът наближи. Това си пролича от положението на луната, която се плъзна като златна пирога по горските върхари.

И изтокът просветна. Не бе зазоряване, а наводнение от светлина. Слънцето като че ли подскочи над хоризонта. И със самата си поява плисна върху гората и реката цялата си жар.

По повърхността полазиха разчепкани повлекла от поруменялата мъгла.

Лодките тозчас свърнаха към брега, навлязоха в едно съвсем закътано, невидимо нито отгоре, нито откъм реката заливче. Навряха се в най-гъстото сплитане на омотаните кокилести корени, прикриха се зад увисналата зелена завеса от виещи се растения.

Чак тогава, донейде поуспокоени, извадиха донесените в тръстиковите си кошници сагови питки и печени грудки от таро.

Бяха издържали целия предишен ден и нощта, без да сложат ни залък в уста. Жаждата си бяха утолили, облизвайки стичащия се по лицата и брадите им дъжд.

Чак тогава единият от тях, явно ръководител на похода, се обърна към легналия в краката му пленник:

— Кай-кай?

Намури изведнъж се оживи. На странния диалект по тези места, наричан пиджин-инглиш, това означаваше „Ядене? Искаш ли ядене?“

Значи, имаше с кого да размени някоя дума.

Но отказа с поклащане на глава. Съвсем не му беше сега до ядене. Нима искаха да го угоят по-добре за предстоящото пиршество?

— Ронг-ронг! — рече другият.

То значеше: „Лошо-лошо!“

Намури не искаше да яде, искаше да разбере каква участ му се готви.

— Защо ме отвлякохте? — запита той безпомощен, обезвреден.

Ръководителят не му отговори, а постави новия си въпрос:

— Как се казваш?

— Намури! — нямаше защо да крие името си.

— Аз съм Увайзо — изпъчи се водачът. — Силен воин, голям воин.

Намури пак запита:

— Какво искате от мен?

Увайзо отсече решително:

— Намури да мълчи! И да чака!

— Какво да чакам?

— Каквото реши магьосникът.

Пак млъкна.

Няма що, замълча и Намури. След като изяде полагащата му се част, Увайзо подметна:

— Намури силен, Намури безстрашен! — И поклати глава. — Това е добре!

Ала „добре“ съвсем не беше утешително за клетия пленник. Защото най-голяма чест за победителя канибал е да изяде сърцето на смел враг. От страхливците се гнусят.

След тези думи Увайзо се отпусна върху борда на кануто като другите, вече преварили го. И тозчас заспа.

Единствен, то се знае, не можа да заспи Намури. Не беше тъй изморен като тях. Пък и зловещото очакване пред онова, което му се готвеше, не му даваше нито минута покой.

Лежеше с отворени очи. Сами се отваряха. Нямаха намерение за сън.

Така видя някакво размърдване в плетеницата на лианите над главата си. Или така му се стори?

Не, не му се бе сторило. Беше истински питон. Нашарен така, че да не се забележи, ако е неподвижен, сред шарената сянка, в която се бе разположил.

Беше огромен.

За човека не е опасен. Най-едрата му плячка са дървесните кенгура.

И все пак…

Надвисналата отгоре му змийска глава с трепкащо езиче вдъхваше в сърцето му ако не страх, то най-малкото вродената у всички примати погнуса от влечугите.

И той извика:

— Питон!

Увайзо вдигна глава. И без да се колебае, замахна с мачета си. Змийската глава, отсечена с един замах, цопна във водата. Тялото се замята конвулсивно, докато се изхлузи от клоните. Събудиха се всички. И скоро извлякоха обезглавеното тяло, което още продължаваше да потрепва, та го проснаха по дъното на второто кану.

— Хубав кай-кай! — цъкна с език Увайзо. И начаса заспа.

Тръгнаха на път, когато пак се стъмни.

Гребаха още една нощ.

Отново съмна. Но този път не спряха. Провирайки се под надвисналите зелени преспи в крайбрежието, лавирайки през тръстиките и въздушните корени, чак към обяд, в най-горещото, спряха на една плитчина. Скочиха във водата, вдигнаха на рамене лодките си и навлязоха в добре поддържана пътека, почти тунел в зеленината.

На Намури развързаха само краката, та да ходи сам. И то по средата, между двете лодки.

Мина дълго време, докато най-сетне между стъблата на проточените нагоре дървесни корони се провидя селото, разположено на малка поляна.

Преминаха по пътеката между градините, в които жените с дървени мотики прекопаваха земята. Най-отвън бяха саговите палми с високи кичести корони от големи перести листа. Под тях — бананите, а съвсем близо до колибите — стелещите се ластари на бататите, едрите листа с дълги дръжки на тарото и длановидните на маниоката.

Щом зърнаха задалата се върволица, всички захвърлиха сечивата си и с радостна глъчка се втурнаха насреща.

Викове, крясъци, детски плач — олелия.

Най-много се трупаха около Намури. Посягаха да го докоснат с ръце, бърбореха му нещо. Но какво ли?

И така, в тълпа навлязоха в селото.

Истинско село на някогашни канибали В средата висока постройка с достигащ до земята тръстиков покрив. Това е мъжкият дом, където е забранен достъпът на жените и момчетата, преди да са минали обряда за посвещаване в мъж. А отстрани — малките конични колиби на съпругите, от чиито върхове се източваше димът от огнищата.

Навсякъде сновяха мършави кучета, грухтяха свине, кълвяха нещо по земята кокошки.

Пред входа на мъжкия дом с вдигнат висок праг, та да не влизат животните и децата, стоеше магьосникът.

Само той можеше да стои в тъй високомерна поза.

Сух, мършав, накичен с човешки череп като с корона и с промушени през ушните му дупки изсушени змии, той беше прострял напред ръце и мълвеше през изпилените си зъби полугласни заклинания.

Увайзо изправи докарания пленник пред него.

И преведе на пиджин-инглиш въпроса му.

— Войн ли си?

— Бях. Сега не съм.

— Какво си сега?

— Шофьор.

Това занятие безсъмнено не беше известно на питащия, но той не даде да се разбере това.

Разглежда го дълго, от горе до долу и от долу до горе. После посочи с пръст.

Увайзо отведе Намури до една самотна колиба срещу мъжкия дом, явно току-що изплетена. Въведе го вътре и там развърза въжетата му.

— Ще стоиш тук! — рече той.

Намури отново зададе същия въпрос:

— Докога? И защо съм ви?

Без да отвърне, Увайзо излезе навън.

А Намури остана сам. Няма що, сви рамене и се отпусна върху рогозката на пода.

Изглежда, празникът, за който го тъкмяха, не беше дошъл. И дотогава щяха да го угояват. Друго обяснение нямаше.

Никой не можеше да му помогне.

Той вече беше безродник, духовете на прадедите бяха вдигнали ръце от него. А християнският бог, за който толкова му бяха говорили мисионерите, навярно не се грижеше особено за черните.