Роналд Хан
Спящият крал (1)

Над коварно клокочещото тресавище и над храсталака, които обграждаха храма на Спящия крал, се извиваше синкава мъгла. Издигаше се и се спускаше на бледата лунна светлина, сякаш могъщото дихание на мрачните богове си играеше с нея. Картината беше страховита.

На отсрещната страна на блатото, напротив, очертанията на дърветата и листата бяха съвсем отчетливи. С присвита глава и целият в слух, зад прикритието на стената от клони и шума се беше притаил Зеп Нюсли, най-упоритият шпионин в служба на Сивите кардинали. Това, че беше техният единствен шпионин, разбира се, не го правеше обществено достояние. Беше важен човек, всички знаеха това. Когато крачеше из руините на древния град Цюри^[1], всички тамошни обитатели приповдигаха шапки и му оказваха почит. Защото Зеп беше не само най-упоритият шпионин на Сивите кардинали, но и техен племенник.

Обстоятелството, че киснеше тук още от смрачаване, разбира се, нямаше да се хареса на Сивите кардинали. Вместо да си почесва носа на лунната светлина, по-добре беше да се вдигне и в сянката на големия кедър да се промъкне оттатък до храма. За да изпълни заповедта, която му бяха дали тази сутрин.

„Жа проникниш в крипусттъ на бролианити и жа разузнайш отбранителната им система.“^[2]

Зеп потрепера. Попадналият в полезрението му храм беше обгърнат в голяма тайна и го охраняваха хора, чиито оръжия си ги биваше. По-рано — знаеше това от разказите на предците си, които от своя страна бяха получили знанията си от своите предци — пазачите на храма били съвсем обикновени суицани^[3]. Но някога, преди шестнайсет поколения, основателят на династията им открил в мрачните подземия на градежа нещо, което по-късно осигурило голяма власт за него и за рода му.

„Гърмящите оръжия на Спящия крал!“

И при тази мисъл Зеп беше принуден да потръпне. С гърмящите оръжия шега не биваше. Бяха от желязо, трещяха оглушително, оставяха големи дупки в кожата на човека и го просваха мъртъв на земята. В цялата, заобиколена от покрити със сняг планини област, говореше се в Цюри, никой не разполагал с такава власт като братството на ордена на бролианите. А бяха и заможни. Властта и богатството си дължаха на прастаро знание, което ревниво пазеха от шестнайсет поколения насам. Естествено — и на оръжията си.

Зеп въздъхна. После си пое дълбоко въздух, не обърна внимание на лекото треперене на коленете си и се шмугна през високата трева, която стигаше до носа му. След малко съгледа каменната ограда на храма. За щастие около него се виеше синкавата мъгла, която блатото бълваше според капризите си. Скоро тя така обгърна Зеп, че той с мъка можеше да види и върха на носа си.

Когато се добра до зида, до ушите му достигна тихо металическо дрънчене, което се чуваше винаги, когато наблизо имаше бролианец. Те се обличаха в лъскава ламарина, която във вид на плочки покриваше гърдите им, а главите — с шлемове. Смятаха ги за почти неуязвими. Който се спречкваше с тях, трябваше да има здрав череп, защото и ръкавиците им бяха от ламарина и с тях можеше да се нанасят убийствени удари.

Зеп се притисна плътно до стената, затаи дъх и наостри уши. Нямаше съмнение, точно зад каменния вал крачеше пазач. От вълнение по челото на Зеп избиха капки пот. Вслушваше се в приглушеното думкане на сърцето си и проклинаше самохвалството, с което тази сутрин отвърна на въпроса на чичовците си дали има достатъчно смелост да проникне в храма на врага и да изтръгне важна информация. Например дали бролианите вече знаят, че последната им експедиция на юг е попаднала в лапите на степните гуули.

Самата мисъл за гуулите почти накара Зеп да повърне. Но той се стегна. Не беше тук, за да се издаде с неприлични шумове и да го заловят. Беше тук, за да служи на Сивите кардинали, защото му бяха дали надеждата, че ще го повишат в главен шпионин, ако изпълни задачата.

Освен това беше тук, за да напъха в 164-те тайни джоба на наметката си всичко, което не беше здраво закрепено на мястото си. Защото страдаше от досадна болест, за която, за щастие, никой не знаеше: всеки ден по няколко пъти го налягаше мъчителен сърбеж в седалищната област, който Зеп можеше да облекчи само ако присвои нещо, което не му принадлежи. Тъй като през целия днешен ден беше сам и нямаше възможност да задоволи мистериозния си нагон, натрапчивият сърбеж постепенно го съсипваше.

Когато чу стъпките на стража да се отдалечават, стрелна се като сянка покрай каменната стена и стигна до онова място, където имаше врата. Портата беше от гладки, стърчащи напред железни пръчки, които в горния си край завършваха като ужасни остриета на копия. Зеп хвърли един поглед през решетката. Съгледа храсти и непроходим трънак… и две великански фигури. Носеха сандали, фустанели на карета в зелено и бяло, шлемове и сребърни нагръдници. Стояха пред широкото мраморно стълбище, което водеше към храма. Освен това носеха лъскави мечове, а на коланите им висяха всяващите повсеместен ужас гърмящи оръжия, от които човек трябваше да стои по възможност по-далеч.

Храмът зад тях беше тъмен и тих, но Зеп знаеше, че това впечатление е измамно. Без съмнение, зад мрачните стени първосвещениците на бролианите извършваха отвратителни ритуали, заклинаваха своя Спящ крал и очакваха неговото събуждане, та, както гласеше прорицанието, той „да владее на земята над всички хора и всякакви гадини“.

Кога щеше да настъпи денят, когато Спящият крал щеше да се събуди, не беше известно на Сивите кардинали, но се предполагаше, че не е далеч. През последните седмици надменните и без това братя на ордена вървяха още по-надуто из улиците на Цюри. Следователно с пълно право можеше да се очаква, че в близко бъдеще нещо ще се случи.

Сивите кардинали, разбира се, не вярваха, че Спящият крал въобще съществува. За тях той беше само дух страшилище, което бролианите са си измислили, за да се правят на важни. С твърдението, че са гвардия на царя на всички царе, вероятно само искаха да затвърдят владетелските си претенции над кантона. Освен това никой от слизащите от време на време от планината шамани не беше чувал нещо за някакъв си Спящ крал.

Зеп беше склонен да се съгласи със Сивите кардинали, защото бяха стари и умни, и мъдри. По принцип беше склонен да споделя всички популярни съвременни възгледи, което се дължеше на факта, че собствените му знания не бяха блестящи и че човек я кара най-добре, когато говори в угода на силните на деня.

По тази причина именно беше готов да изпълни изключително опасната мисия съвсем сам. Ако имаше спътник, много скоро щеше да стане ясно, че всъщност Зеп изобщо не знае как да проникне в храма, през чиято порта току-що провря носа си. Острите като копия решетки го хвърлиха в паника. Как да мине от другата страна?

Внезапно нещо иззвънтя зад гърба му. Ръцете на Зеп се хлъзнаха надолу по пръчките и той загуби равновесие. Преди да оформи някаква ясна мисъл, установи, че носът му е в калта. За голяма негова изненада портата се оказа зад него. Както и огромната, тъмна и зловеща фигура на един бролианец, който навярно беше направил обиколката си около района на храма и сега с изсвирване съобщаваше, че отново е тук.

Обзет от голямо объркване — и страх, — Зеп се притисна към чакъла и разбра, че поради стройната си фигура е изпаднал между пръчките на решетестата врата.

„Дяул да гу земи!“ — помисли си той.

Вероятно си е помислил малко по-шумно, защото, за голям негов ужас, стражът пред портата не започна обхода си отново, а се приведе и попита:

— Има ли някугу тук?

В объркването си Зеп насмалко да даде отрицателен отговор на питащия, но в последния миг пъхна десния юмрук в устата си и така заглуши гласа си.

Подозрителният страж се приближи с мърморене. Зеп се притисна към земята. Практически се сля с чакъла и гъстия бурен. Тогава чу стражът да се придвижва още повече към портата и да си мрънка нещо.

Сърцето на Зеп заби лудо. Беше убеден, че облеченият в метал великан може да чуе ударите му. Когато в целия си страховит ръст се наведе над остриетата на портата, на Зеп му хрумна идея, която веднага осъществи на дело: изхърка като разгонена мъжка флеге, защото в това нещо, както можеха да го засвидетелстват в цял Цюри — особено посетителите на кръчмите, — беше просто съвършен. Флегетата бяха подобни на мухи същества, космати и големи колкото тиква. Обичаха да снасят яйцата си в живо още месо, та после да послужи за храна на котилото им. Обикновено бръмчаха, когато бяха възбудени, издаваха шумове, които всеки познаваше.

Хъркането на Зеп, изглежда, удовлетвори стража, защото той изръмжа още веднъж, издуха носа си върху портата (и върху черната шпионска маска на Зеп) и се разкара оттам, за да започне отново своята обиколка на храма на Спящия крал.

Зеп си пое дъх. Остана да лежи още за минутка. Когато стъпките се отдалечиха, се изправи и безшумно, като седемдневно тараче, се устреми през вътрешния двор. При това гледаше да е по-далеч от района на мраморното стълбище, където двамата пазачи, които видя най-напред, си изпълняваха службата.

Промъкна се на четири крака през храсталака и обиколи храма, докато открие задна врата, която, за негово нещастие, беше заключена. На няколко крачки по-нататък има късмет, защото се натъкна на прозорец, който бяха забравили да затворят. Зеп бързо се озърна, тогава погледът му попадна върху лежащ на земята празен варел, който с няма въздишка (в края на краищата не искаше да се издаде) постави под прозореца. След секунди се покачи по него и очите му зорко огледаха луксозното помещение с кожени мебели. Изви се през перваза на прозореца и се спусна на пода.

Секунда по-късно, тъкмо се беше скрил зад едно огромно кресло, една врата се отвори и в помещението влязоха трима загърнати в кафяви раса с качулки братя от ордена на бролианите. Седнаха в кожените кресла и на няколко пъти се покашляха. Зеп наостри уши.

— Хрррумпф — каза първият бролианец.

— Хрррумпф — каза вторият.

— Хрррумпф — приключи третият.

Беше наистина страшно интересно какво ли не успяваха да узнаят в тайнствената си дейност шпиони от калибъра на Зеп.

— Капитан Блунчи отдавна трябваше да е тук с командата си — продължи първият.

— Започвам да се безпокоя — каза вторият.

— Почти съм уверен, че експедицията през степта е претърпяла фиаско — рече третият.

Зеп, който клечеше зад креслото на третия бролианец и се мъчеше да заглуши ударите на сърцето си, се питаше какво ли е това фиаско, защото досега не беше чувал тази дума.

— А при това оловото, което трябваше да купят, ни е необходимо спешно, за да леем нови куршуми — каза първият.

Зеп нямаше представа и какво е това куршуми, но във връзка с „(на)лея“ предположи, че се отнася за нещо, свързано с „пия“. После му хрумна, че всъщност тази сутрин Сивите кардинали споменаха някой си „капитан Блунчи“ и някаква „експедиция“ в степта, в чийто източен край се намирала така наречената оловна мина. Бяха споменали експедицията на капитан Блунчи в някаква връзка с обитаващите степите гуули. Когато Зеп си помисли за гуулите, сърбежът в седалището му стана направо убийствен. Трябваше спешно да задигне нещо. Но какво?

Докато тримата първосвещеници се наведоха и мърморейки приглушено, се унесоха в разговора си, погледът на Зеп блуждаеше отчаяно натам-насам и се закова в стоящия наблизо върху масата златен свещник. За щастие трите демонично черни свещи в него не бяха запалени. Зеп се спусна и със затаен дъх, стискайки болезнено сърбящия си задник, запълзя на четири крака зад бролианите по тъмния килим от козина на вакуда.

Когато вече си помисли, че е свършено с него и ей сега ще експлодира, вдигна глава над дървената масичка със свещника и протегна мръсната си лапа към него.

— Хрррумпф — каза първият първосвещеник.

— Хрррумпф — каза вторият първосвещеник.

— И вие ли виждате това, което виждам и аз? — попита третият първосвещеник.

Сметна, че имат предвид него, защото погледите на расоносците бяха насочени към Зеп.

„Пу дяулити“ — помисли си той.

— Знам какво впечатление ще ви направи — каза той бързо и нервно преглътна. — Но мога да ви обясня всичко…

 

 

На небето луната беше бледа като восък. По него се носеха облаци. Ту като жълт пушек, ту тежки и тъмни. Някои приличаха на дяволи, на вещици и допотопни приказни животни.

Но колкото и много облачни привидения да отминаваха по небосвода, на земята не се помръдваше нито лист и не потрепваше нито стрък трева. Между неподвижните силуети на самотните степни дървета все още тегнеше морният зной на деня и уханието на дърво, смоли, листа и цветове.

Когато Матю Дракс вдигна глава и помириса, носът му откри фреккойшерите, които величествено и спокойно крачеха пред него в степта — тъмнозелени, покрити с фина козина гигантски скакалци, големи горе-долу колкото камили. Номадските племена и търговците използваха с охота опитомените гиганти като товарни и ездитни животни. Леко натоварени, можеха да скачат на повече от трийсет метра и да прелитат на големи разстояния. Това че сега не правеха нито едното, нито другото, се дължеше на факта, че носеха на гърба си тежък товар. Цялото стадо принадлежеше на водещия произхода си от Дойцланд^[4] търговец Ахмаз. Той тъкмо идваше от южните средиземноморски земи и беше на път за родината си, за да закара стоките на хората. И Мат беше на път за някогашна Германия, затова той и Аруула се присъединиха към кервана.

Нова облачна сянка затъмни древния керванджийски път. Страховита змейска глава с дълга черна грива се носеше покрай полумесеца.

Преди немного време командир Матю Дракс беше пилот от ВВС на САЩ. До днес на обед едва ли нещо напомняше за това. Докато по време на почивката една жена от хората на Ахмаз взе изпокъсаната му униформа и с игла и конец отново я приведе в ред. Също и русата му коса, която след четирите месеца на този свят стигаше почти до раменете му, пак беше постригана по военному.

Синьозелените очи на Мат оглеждаха стройната, чернокоса жена, която седеше пред него на самара на фреккойшера и направляваше ездитното животно. Това, че оцеля през изминалите месеци, не на последно място го дължеше на Аруула, която го откри в планините сред останките на стратосферния му реактивен самолет и го спаси от два гладни тарака^[5].

Оттогава бяха заедно. Макар че Мат не знаеше точно на колко години е Аруула, смяташе че е някъде в началото на двайсетте. Това, че за нея беше сравнително лесно да научи езика му, беше свързано с телепатичната й дарба. Към всичко това по време на опасни ситуации тя се оказа смелчага, на когото човек безусловно можеше да повери живота си. Само дето не желаеше да се откаже от съмнителните си маниери на хранене.

Погледът на Мат попадна върху човека, който редом с него галопираше върху гърба на друг гигантски скакалец. Ахмаз беше як мъжага с груба кожа, много белези и черна грива, която завършваше с дълга брада, показваща вече първите си сребърни ивици. Около челото му беше навита червена лента, а между зъбите му беше стисната тънка, черна пура. Някак си напомняше стария Дъглас Феърбанкс в немия филм „Черният пират“. За разлика от своите спътници с леко монголоидните очи, облечени в кожи и с тюрбани, в северната си родина Ахмаз бе придобил известно образование и бе пропътувал много страни — например Руланд^[6] и Цина^[7] на изток. Бил е също и в Арба^[8], която се намираше далеч на юг.

Последното му пътуване водеше до Туурк, за която Мат предположи, че се отнася за някогашна Турция. От Туурк бяха и придружителите на Ахмаз и техните жени. Беше закупил масла, платове, подправки и много центнери хаш. Хашът беше много търсен от знатни господа и дами в родината му, защото създаваше чувството за успокоение и радост у хората, които го пушеха. На Мат не му беше нужно много време, за да се досети какво е това хаш. Като младок и той беше винаги готов да опита нещо ново.

Въпреки тъмнината, състоящият се от десет фреккойшера керван беше наложил добро темпо, независимо че наред с тежкия товар животните носеха и по двама ездачи. Преди пътят им да ги отведе на север, Ахмаз искаше да направи престой в едно селище, наречено Цюри. Затова пое по стария керванджийски път през степта.

— Още ли е далеч?

Ахмаз поклати глава.

— Утре вечер сме там.

— Има ли полза от съкращаването на пътя?

— Разбира се — каза Ахмаз. — Макар че храбрите ми туурки не са във възторг от това, че поемаме по стария път, но така спестяваме цяла седмица време. — Усмихна се весело. — Суеверни са. Страхуват се от някакви степни духове, за които са им разказвали дедите им. Но аз по-скоро бих си счепкал косите с Оргуудоо, отколкото да поема разноските за цяла една седмица.

Като цивилизован човек от Севера Ахмаз не беше склонен да вярва в демони като Оргуудоо. Както разказа, имало бурна дискусия между него и туурките. На цветистия си език говорели за зли духове, които живеели в степите, естествено — и за обичайното „безименно страшилище“, което носело на хората смърт и проклятие.

Някаква конкретна заплаха, разбира се, не можели да назоват — знаели за „безименното страшилище“ само от предците си, които преди доста поколения дръзнали да навлязат в планинската страна на суицаните. Но Ахмаз беше господар на този керван. Той плащаше на туурките и в края на краищата наложил волята си над тях.

Въпреки това хората му изглеждаха напрегнати. На Мат му направи впечатление, че не сваляха ръце от извитите си саби и непрекъснато се озъртаха. Питаше се дали страховете им са оправдани. През месеците на пребиваването си в този свят преживя много неща и се сблъска със смайващ брой мутирали същества, които не мислеха доброто на хората.

Мат не се съмняваше, че причината за многото промени трябва да се търси в 2012 година: тогава осемкилометровата комета „Кристъфър-Флойд“ възвести залеза на старата цивилизация. Тя изпускаше непознато лъчение и се сблъска със Земята в района на Азия. Мат предполагаше, че е унищожила Китай и голяма част от Русия. Завихрените високо във въздуха земни маси, изглежда, за дълъг период са обгръщали планетата като мъглив похлупак. Вероятно катастрофата е била последвана от ледников период, който е запратил човечеството във варварството. Борбата за оцеляване е стояла над всичко.

Насекомите и плъховете очевидно са устояли най-добре на катастрофата, защото се бяха превърнали в доминиращи видове, докато човечеството беше дегенерирало — много повече, отколкото би се очаквало. Колко време е продължил ледниковият период, Мат не знаеше, но сигурно са били векове. Климатичните и географски промени, на които беше свидетел досега, сочеха на факта, че полюсите са разположени по-различно, отколкото преди.

Керванът спря. Мат и Аруула протегнаха шии. В степта пред тях се извисяваше скална формация. Туурките се разбъбраха възбудено. След кратко дърдорене водачът им обърна фреккойшера си и запрепуска назад към Ахмаз. Търговецът го гледаше спокойно и подръпваше брадата си. Ала челото му беше навъсено.

Водачът на туурките, строен млад мъж с черни очи и мигли като коприна, който се казваше Махомет, укроти ездитното си животно.

— Ахмаз — каза той с напевен глас, — ти си добър човек, макар че избра този път против съвета ни. — Покашля се. — Но сега стигнахме до мястото, от което не можем да продължим нататък.

— Какво означава това? — попита Ахмаз и се изправи на седлото на фреккойшера си. — Да не би да сте си наумили да се бунтувате?

Махомет се обърна и посочи скалната формация, която се издигаше пред тях от земята.

— Оттатък, зад хълма ни очаква Злото — отвърна той. — Ако продължим да яздим, излагаме се на голяма опасност. Но ако обърнем и поемем по друг път, няма от какво да се страхуваме.

— А какво по-точно — попита спокойно Ахмаз — представлява това Зло?

Тууркът повдигна рамене. Че думите му не напуснаха с лекота устните му, Мат позна по изражението на лицето му.

— Не знаем — каза Махомет. — Но Брахим Мъдрият ни разказа за видение, което имал още бащата на неговия баща. Той видял някога тези скали.

Брахим Мъдрият, така знаеше Мат, беше най-старият туурк от отряда на Махомет, едноок мъж на около петдесет години. Туурките твърдяха, че бил ясновидец и с незрящото си око можел да види неща, които никой друг не вижда.

Ахмаз погледна към скалите и въздъхна.

— Не знам как е прието у вас, скъпи Махомет — каза после. — Но ако разкажа в кръчмите на родината си, че заради видението на някакъв едноок човек съм се върнал назад, ще ми се подиграват.

Нито една мигла на Махомет не трепна.

— Разбра ли ме, Махомет? — попита Ахмаз учтиво.

Мат затаи дъх. Как ли щеше да реагира тууркът? Народът му се смяташе за смел, а Ахмаз косвено го бе наркъл страхливец.

Но Махомет беше същински образец на самообладание.

— Ако е рекла богиня Зулейка, ще се справим с всякакви опасности.

Ахмаз се засмя.

— Така повече ми харесваш. — Озърна се и за миг погледна сребърната луна. — Направихме достатъчно за днес. Разтоварвайте и вдигайте бивак. Подир това ще отидем до скалите и ще видим дали зад тях се крие някакво Зло.

 

 

Отблизо скалната формация изглеждаше по-висока, отколкото отдалеч.

— Доста е стръмничка — каза Ахмаз, след като хвърли изпитателен поглед към скалата. — Нека се изкачим.

С пъргавина, която Мат не би допуснал у него, се спусна от седлото и скочи на земята. Мат, Аруула, Махомет и останалите туурки грабнаха оръжията си и последваха примера му.

Изкачването беше мъчително. Ахмаз хвърли един поглед към отдалечения на петстотин метра лагер, в който горяха огньове и двете жени приготвяха вечерята. Тогава подкани хората на Махомет.

— Побързайте. Гладен съм и искам по-скоро да се връщам.

Махомет промърмори нещо. Мат, който изкачи върха до него, го изгледа изпитателно. Макар че Махомет владееше чувствата си, не успяваше изцяло да прикрие страха си. Любопитството на Мат нарастваше с всеки изминат метър. Какво ли ги очакваше откъм другата страна на скалата? Дали туурките наистина се страхуваха само заради някакви суеверни приказки?

Най-сетне стигнаха до върха.

— Толкова е тъмно, че нищо не се вижда — рече Ахмаз и изруга. — Да слезем долу.

Заспускаха се лека-полека. Обратната страна на скалистия хълм не беше толкова стръмна. Земята беше рохкава и песъчлива. Подхлъзвайки се, стигнаха най-сетне до равното място.

Ахмаз приклекна, взе шепа земя и я пусна да се изсипе между пръстите му.

— Някъде тук трябва да има вода. Почвата е влажна.

Махомет последва примера му.

— Не — каза той. — Това не е почвена влага. По-скоро е… слуз.

— Слуз ли? — попита Ахмаз. Отново хвърли поглед към ръката си. — Да, имаш право. Но какво ли я е отделило?

Мат си спомни за своята среща с гигантския охлюв в мрачните галерии в Милано^[9]. Потръпна и бавно продължи нататък. Чувстваше, че над това място витае някаква тягостна атмосфера.

Аруула вдигна носа си и помириса въздуха.

— И ти ли усети този мирис?

— Какво? — попита Мат.

— Мирише на… — тя преглътна. — … на мърша.

— Нищо не долавям — рече Ахмаз.

— Права е — каза Махомет. — И аз го подушвам.

Неколцина туурки кимнаха одобрително. Сега и Мат помириса, но без успех. Обонянието му навярно беше много по-слабо от това на децата на природата от това време. Ахмаз, който отстъпи крачка назад, се приближи до нещо и предизвика леко издрънчаване на метал. Всички стиснаха мечовете си и се заоглеждаха уплашено.

— Погледнете това — рече Ахмаз и се наведе. — Намерих нещо.

Всички се скупчиха около него. Държеше в ръката си някакъв шлем, който изглеждаше като стесняващо се в края полукълбо, отвътре с подплънка, а отстрани с кожен подбраден ремък. На предната страна беше гравирано нещо: главата на някакъв плешив мъж със затворени очи и няколко жици на главата.

— Вече съм виждал такива шлемове — каза Ахмаз и присви клепачи. — Само не зная къде… — Подаде го на Мат, който любопитно го опипа. Ламарина.

Аруула погледна земята.

— Тук има още нещо. — Издърпа някакво парче метал, покрито с пясък и рохкава земя.

— Броня! — рече Мат изненадан.

Аруула измъкна нагръдната броня от пясъка. Ахмаз я взе и избърса с ръкава на басмяната си риза пясъка и прахта.

— Как блести — каза той учудено.

— Не е възможно да е лежала дълго тук. — Махомет разгледа внимателно бронята. Пръстите му се плъзнаха изучаващо по метала.

Мат внезапно го обзе неприятно чувство и се взря внимателно в земята наоколо. Накрая погледът му попадна върху една въздълга издатина. Приклекна и предпазливо изгреба настрани пясъка и земята. След малко разкри още една броня.

Ахмаз и другите внимателно го наблюдаваха.

— Там има още — рече Махомет. — Нещата са така разположени, като че ли някой е умрял в тях.

Имаше право. Нагръдната броня лежеше на обратната си страна, отляво и отдясно на нея — две широки метални гривни за ръка. По-надолу Аруула откри два набедреника, които очевидно са стигали до коленете на собственика им. У Мат се засили впечатлението, че тук е лежал мъртъв воин.

— Но къде са му костите и черепът? — попита Аруула.

Ахмаз нерешително подръпваше брадата си. Мат стана и го изгледа изпитателно. Макар да изглеждаше външно спокоен, това беше само маска. Очите му припламваха по странен начин. Той се стегна, за да не хвърли туурките в паника. И Махомет изглеждаше крайно съсредоточен. Хората му мятаха мрачни погледи наоколо си, а ръцете им стискаха дръжките на извитите саби. Съвсем ясно им личеше, че биха предпочели да се върнат на бегом при ездитните животни. Но дисциплината ги задължаваше да останат тук.

— Хайде да изчезваме оттук — каза тихо Махомет, — докато все още можем.

Хората му замърмориха одобрително.

— Не бързайте толкова — каза Ахмаз и се огледа. — Това място е обгърнато в някаква тайна и аз по-скоро ще се счепкам с Оргуудоо, отколкото да се откажа да я разбера.

Махомет мрачно кимна.

— Ще се хванеш гуша за гуша с Оргуудоо.

Ахмаз не обърна внимание на забележката.

— Да минем няколко крачки по-нататък — каза и тръгна. Мат и Аруула се присъединиха към него. Останалите не можеха да преглътнат мълчаливо обидата, че една жена не се страхуваше. Махомет и трима-четирима мъже изфучаха, после тръгнаха и те. Пет метра по-нататък Ахмаз спря отново.

На лунната светлина се разкри ужасяваща гледка: в диаметър от двайсет метра навсякъде бяха разхвърляни нагръдни брони, шлемове, части от брони за ръцете и краката и оръжия.

Аруула първа наруши мълчанието.

— Ако тук е имало борба, къде са тленните останки на воините? Виждам само метал, никакви кости.

— И аз не го разбирам — каза Ахмаз с хриплив глас. — Ако всичко това беше прастаро, щяха да се разпаднат на прах. Но погледнете броните. Като нови са.

Махомет се покашля.

— Може би вече трябва да се връщаме — рече той.

Ахмаз хвърли мълчалив поглед над бойното поле. Макар и да обичаше да предприема рискове, това място беше страшно и за него.

В този момент луната се скри зад тъмен облак. Мигновено въздухът се изпълни с някакво мляскане и към мъжете се понесе воня на мърша.

— Какво е това? — извика Махомет обезпокоен.

Неколцина туурки измъкнаха факли от коланите си и скоро светло сияние огря нощта.

Земята около тях се разкърти. Това ще рече, че беше изблъскана отдолу нагоре и настрани. Погледът на Мат попадна върху няколко десетки кръгли щитове, които като канализационни капаци се надигнаха от песъчливата земя. Мършави фигури се изправиха, изскочиха от дупките и в полуприведена поза, заобиколиха хората.

На Мат му се пригади, когато различи подробностите. На Аруула й прилоша.

Малки червени като на албинос очи ги гледаха втренчено из дълбоките очни кухини. Тесни черепи, покрити с тънка като пергамент кожа. Тук и там прозираха костите на черепа. Върху страховитите мутри доминираше малката, лишена от бърни уста с дълги кучешки зъби. Изпълзелите от земята същества бяха бледи като мъртъвци, напълно плешиви хуманоиди. Изправени, бяха високи почти два метра. От устата им капеше по земята белезникава слуз. Имаха дълги, костеливи ръце. Доколкото можеше да се видят пръстите им, те завършваха с хищни нокти. Носеха нащърбени извити саби, подобни на онези на туурките, и бяха облечени с прозрачни препаски. Краката им изглеждаха твърди като рог, петите им завършваха с дебел колкото пръст петсантиметров бодил. С тихо пръхтене и ръмжене обградиха чужденците.

— Какво е това? — каза Мат със задъхване.

— В името на Вудан — прошепна Ахмаз. — Чувал съм за тях… Това са гуули… Човекоубийци… Хранят се с мърша и трупове… Говори се, че ядат дори кости…

Мат преглътна с мъка и дооткопча пистолета си, макар и да се съмняваше, че с куршуми ще може да направи нещо срещу тези живи скелети. Аруула стоеше до него. Изглеждаше като парализирана от ужасния вид на гуулите.

Махомет съвсем спокойно измъкна една факла от колана си, запали я от тази на друг туурк и изтегли извитата си сабя от канията.

След секунди започна ожесточена битка. Ахмаз тикна една факла в лицето на първия нападнал го гуул. Този веднага се подпали и с вой се загърчи на земята. Аруула се събуди от вцепенението си, когато първият противник беше само на няколко крачки от нея. Тя размаха меча си, улучи челото на гуула и разпръсна бяла кръв. Гуулът изпухтя. Тънката му, крива ръка се стрелна бързо напред.

Мат не успя да даде дори един изстрел. Пареща болка прониза лявата му ръка и едно острие разкъса униформата му. Той се метна настрани, падна и с претъркаляне се изтегли извън опасния периметър — и попадна от трън, та на глог. Когато погледна нагоре, пред него стърчаха три звяра и го гледаха втренчено с албиносите си очи. На заден план чуваше проклятията на бясно борещите се за живота си туурки.

Ако успееха да го приклещят, беше загубен. Мат подкоси краката на средния гуул. Появи се празнина. Мат се оттласна и с все сили скочи през нея. Зад него се дочуха бясно ръмжене и бързи стъпки. Гуулите бяха по петите му! Матю се обърна — и едва сега забеляза, че „Беретата“ беше изчезнала от ръката му! Сигурно я беше загубил.

Трескаво се огледа. След секунда видя пред себе си цевта й да стърчи от пясъка. Хвърли се към оръжието, грабна го, отново се претърколи и откри огън.

Бам! Бам! За кратък миг Мат отбеляза, че „Беретата“ изведнъж започна да стои някак си другояче в ръката му, но когато тя излая, избълва огън и незабавно уби двама адски виещи нападатели още в скока им, пилотът предпочете да се съсредоточи върху подскачащите наоколо създания, които бяха притиснали зле спътниците му.

Сражаващите се около него мъже се стъписаха уплашено. Очевидно не познаваха огнестрелните оръжия. Но като видяха какъв ефект има върху гуулите „гърмящата ръка“ на Мат, изръмжаха въодушевено и се хвърлиха още по-яростно в битката. Дрънчеше желязо в желязо, от остриетата изскачаха искри.

Следващият гуул се нахвърли отдясно към Матю Дракс. Червените му очи излъчваха смъртоносна жажда за кръв. Мат завъртя оръжието и се прицели.

Бам! Над основата на носа на нападателя се появи черна дупка. Следващият устремил се към него гуул се опита в последния момент да промени посоката, но беше вече късно. Оловният куршум пръсна костеливия му череп. Умря безмълвно.

Едва сега Мат се сети да разгледа оръжието по-отблизо. И се слиса. Пищовът в ръката му съвсем не беше неговата „Берета“! Но не му остана достатъчно време, за да се диви дълго над това. Отново трябваше да се отбранява срещу неколцина нападатели.

Бам! Бам! Бам! Атаката на гуулите най-после спря. Ахмаз, Аруула, Махомет и другите се спуснаха да ги преследват. Остриетата на мечовете им свистяха във въздуха. Стояха опряни гръб в гръб и оказваха ожесточена съпротива на лешоядите. Ахмаз косеше със сабята около себе си. До него стоеше Махомет и атакуваше гуулите едновременно с огън и сабя. Един мъж падна мъртъв на земята до него и едно от чудовищата го го отмъкна със себе си. Но не стигна далеч: оръжието на Мат накара главата му да експлодира.

Гуулите загиваха един след друг — или от меч и огън, или от пищова на Мат. Останалите го удариха на бяг, но туурките не искаха да ги изпуснат да се изплъзнат. С гръмки бойни викове се устремиха след тях. Отначало Мат искаше да ги последва, но при следващото натискане на спусъка се чу само едно изщракване, което показа, че пълнителят на чуждото оръжие е празен.

Аруула се появи до него и му подаде загубената „Берета“.

— Ето ти гърмящата ръка, Маддракс!

Мат взе оръжието и го прибра.

Аруула посочи втория пистолет.

— Откъде се взе другото оръжие? — осведоми се тя.

— Намерих го в пясъка. — Мат повдигна рамене. — Нямам представа откъде е. Но то няма още дълго… — Млъкна, когато към тях се присъедини Махомет. Тууркът гледаше пистолета със страхопочитание, но сетне посочи само раната на Мат.

— Покажи ми ръката си.

Мат се подчини. Махомет посегна към една от завързаните на колана му кожени торбички, извади малка тенекиена кутия и намаза раната на ръката на Мат с дебел пласт мехлем с остра миризма.

— Какви са загубите ни? — попита Ахмаз, който се приближи до тях. Макар все още останал без дъх, той се огледа, готов да продължи да се сражава. Хората на Махомет се скупчиха около четирите, лежащи на земята фигури, на които очевидно вече не можеше да се помогне. Петима други бяха леко ранени и бяха превързани.

Когато Ахмаз и Махомет се присъединиха към хората си, Аруула остана при Мат. Тя гледаше с ококорени очи намереното оръжие. Мат все още не можеше да проумее: ставаше въпрос за фабрична изработка, сребърна „Брюна“ с дълга цев, съгласно гравирания надпис — произведена през 2008 година. Пълнителят побираше двайсет патрона. Пистолетът не беше нито надраскан, нито изглеждаше да е стоял с векове на това място.

Когато погледът на Мат попадна върху частите от старинното снаряжение, запита се как този човек се е добрал до такова огнестрелно оръжие. Това беше още един въпрос, който остана без отговор.

Засега.