Петър Бобев
Парола „Херострат“ (8)

ЗЛОВЕЩА ЗАПЛАХА

Доктор Жан Суфло не хвърляше думите си на вятъра. Казал бе на Георг Крумов, че ще му отнеме изобретението. И му го отне.

Той беше подготвил малко преди това целия план за действие. И за преобличането на хората му в полицейски униформи, и за начина, по който ще проникнат в лабораторията и по който ще получат без съпротива ключа на криостатната каса.

Наложило му се бе да избърза, понеже Крумов също бе избързал с обаждането си на инспектор Колуел.

А бе разбрал това от Ким Сен Ву, който бе подслушал този разговор. И начаса се бе обадил по другия телефон където трябва.

Защото Ким Сен Ву също така беше негов човек. И него беше превърнал в зомби, като по този начин го бе направил послушен като кученце.

Нима щеше да дава така нахалост парите си за някакви си научни изследвания, ако нямаше свое ухо и око на самото място?

Естествено, не той го бе препоръчал на учения. Да не буди никакви съмнения. Препоръката бе дошла от самия университет, където докторът също имаше „сътрудници“.

Затова ускори акцията. И превари полицията. Превари я само с няколко минути, но достатъчни операцията да завърши сполучливо.

Нямаше сведения за хеликоптера. Какво бе станало с Георг Крумов, с Алфонсо и помощниците му?

Всъщност това не беше толкова важно сега, когато втората група бе успяла напълно необезпокоявана да отнесе безценния си трофей на определеното място.

Всяка цел се постига с жертви. А тази цел беше тъй велика, че заслужаваше много по-големи жертви. А не някакви си „оперативни работници“ и един учен, който впрочем повече не му беше нужен.

Вече беше организирал целия механизъм за производството на вируида. И на разносителите му: всевъзможни цикади, листни въшки, бръмбари.

Разбира се, на достатъчно отдалечени места, съвсем независими едни от други, та да не будят никакво съмнение.

А когато нужният му заразен материал бъдеше произведен в достатъчно количество, той щеше да сглоби цялата схема. И да я пусне в действие.

Никой освен него не биваше да знае нито какво замисля, нито как ще го осъществи. Само той!

И Георг Крумов!

Но той или бе загинал, ако се бе случило непоправимото с хеликоптера, или, ако бе оцелял — щеше да бъде изолиран напълно в отдалечена планинска вила, както бе казал Алфонсо, с пълни удобства: и за живот, и за научна работа.

При едно-единствено условие — никаква връзка с останалия свят!

Ако ли пък и това не помогнеше — Суфло разполагаше с още по-сигурен метод. Зомби!

Слушалката в ухото му избръмча тихо.

Суфло включи видеото. И на екрана се появи образът на Клаудио, един от агентите му.

— Слушам — изтрака докторът върху клавиатурата.

Клаудио заговори, без да вижда шефа си. Видеовръзката беше еднопосочна. Така трябваше да бъде, за пълна анонимност. Подчинените не бива да познават кой стои над тях.

— Заловили са платно на Павел.

Но между движението на устните му и думите в слушалката нямаше съгласуваност. Което беше естествено. Говорещият компютър-радиовидеофон разполагаше със схема-дешифратор. Събеседникът предава пред своя микрофон с шифър, а сложните електронни устройства на приемателя дешифрират неговото донесение.

Суфло размисли за секунда:

— Ликвидирайте фирмата!

Онзи оттатък отвърна:

— Разбрах!

Разговорът приключи.

Суфло ползваше двоен шифър. Единият — за радиовълните, другият — за неговия приемник, чиито думи той дешифрираше мислено за себе си. Повторно, защото в случая ставаше дума за нещо сериозно, проблем, с който се бе заловил самият Интерпол.

Доктор Суфло бе разширил обхвата на „благотворителността“ си. Бе навлязъл в една област, която обещаваше неограничени възможности.

Според него двадесетият век беше „Векът на снобите“. Новобогаташи и парвенюта бързаха да задоволят чувството си за важност с колекции от творби на живописта. Нямаха представа какво купуват. Достатъчно беше търгашите на картини да обявят стоката си за изключителна. Наистина те бяха твърде ловки. Суфло направо им се възхищаваше как могат да представят като шедьоври на световното изкуство най-уродливи платна.

То всъщност вече не беше изкуство, а бизнес, и то в най-порочната му форма.

Цените на картини, които никой нормален човек не би окачил в стаята си, за да не се стряска, когато се събуди от сън, достигаха баснословни граници.

По-вярно — без граници. Защото изкусно организираните търгове с подставени участници още на следния ден удвояваха веднъж достигнатата цена.

И така, тази дейност от задоволяване на естетическите нужди на хората се превръщаше в нещо като финансова борса.

Грях щеше да бъде, ако опитният Суфло не се възползваше от тази конюнктура. Не че имаше нужда от нови капитали, повече заради удоволствието от играта.

Прикован към количката, обездвижен, привидно напълно беззащитен, по този начин той задоволяваше нуждата си от динамика. Не физическа, а психическа.

Организирал бе мощно предприятие с клонове в много страни за фалшифициране на превъзнасяните от изкуствоведите, разбира се, добре платени от уредниците на търговете, творби. Тези, които най се търсят и за които снобите са готови да дадат всяка цена.

Даже получени по не дотам позволен начин.

А това беше една от гаранциите, че няма да се оплачат дори ако бъде открита измамата.

Суфло наистина беше благодетел. В случая — също. Беше наел стотина иначе даровити, но неуспели художници, които прерисуваха до съвършенство дадените им оригинали.

В действителност в много случаи работата им не беше тъй трудна. Защото напоследък се търсеха не толкова платната на старите майстори, прекалено мъчни за подражание, колкото цапаниците (за себе си Суфло не можеше да ги нарече другояче) на разните му там модернисти, авангардисти, кубисти, пунктуалисти и не знам още какви.

Творби, от които човечеството би трябвало да се възмути, че така го виждат въпросните творци. Сбор от изроди. От чудовищни химери с разместени очи, носове, гърди.

Клаудио му бе съобщил, че е заловена една фалшификация на картина от Пабло Пикасо.

А Суфло му бе наредил да бъде унищожено цялото ателие. За да не попадне в ръцете ма полицията търсената нишка за добиране до централата на организацията.

Какво струваше едно ателие!

А художниците щяха да бъдат пръснати веднага по други ателиета. И то на разстояние десетки хиляди километра.

Срещу още по-богато обезщетение.

И с тази си дейност той пак се явяваше благодетел. Даваше възможност за човешки живот на толкова даровити хора, а в същото време задоволяваше суетното чувство на още повече хора, че са притежатели на уникати, с което също така ги правеше щастливи.

Той, който даваше, без да е получил нищо в замяна от това общество.

Нещо повече — преследваха го като звяр.

Той тръсна глава.

Повече нямаше да позволи! Щеше да им покаже силата си!

Да се откупят за жестокостта си: за гоненията, за осакатяването му, което го сполетя в опита му да им се изплъзне.

Проклетници!

Вече държеше в ръцете си отмъстителното оръжие!

Възмездие!

Тяхна беше вината, че от доброжелател щеше да се превърне в унищожител.

Щом не може светец, тогава — демон!

Той превключи компютъра си и се свърза с далечния си секретар, който естествено не познаваше работодателя си.

И му издиктува:

— Ще препишете текста, който чуете, в няколко екземпляра! До генералния секретар на ООН и до президентите на страните в Съвета за сигурност.

Онзи оттатък неволно се изпусна:

— Охоо!

— Не искам коментари! — сряза го Суфло. — А записвайте!

— Извинете!

Суфло продължи, вече съвсем безстрастно:

— Уважаеми господине! Притежавам мощно оръжие, с което съм в състояние да унищожа не само цялото човечество, но и живота въобще върху планетата. Обръщам се към вас с предложение ООН да ми предаде сто милиарда долара в брой и да ми осигури публично заявление, че срещу мен няма да бъдат предявявани никакви съдебни обвинения. Ако това не бъде изпълнено, ще се видя принуден да изпълня заканата си. Очаквам съгласието ви, съобщено чрез централните радиостанции на страната ви. След това ще бъдат уточнени каналите, по които ще стане размяната на оръжието срещу определената сума.

И приключи:

— Толкова!

— А подпис?

— Няма нужда! Те трябва да знаят, че освен мен никой друг не би посмял да отправя такова предизвикателство.

— А как… — започна секретарят.

— Ще го изпратите чрез радиограма, предадена от подвижна радиостанция. За предпазване от евентуални пеленгатори. Толкова!

След което въздъхна дълбоко.

Беше сложил край на колебанията. Макар че обикновено не се колебаеше много. Обаче случаят беше сложен, много по-важен от всичко, що бе предприемал досега.

Той хвана с ръка пилота на количката си и тя го понесе към изхода на кабинета му. Задвижена от електронния лъч на апарата за телеуправление, вратата сама се отвори.

Количката прекоси няколко зали и коридори, след което, все така през автоматично действащите врати, влезе в гаража.

Електронният лъч на пилота даде заповедта си. И вратата на бронирания му автомобил се отвори, след което се спусна подемното устройство. То повдигна количката и я нагласи върху мястото на шофьора.

Тозчас на задната седалка заеха местата си двамата телохранители. И в брониран автомобил има нужда от телохранители.

Доктор Суфло постави здравия си крак върху педала за газ. С него можеше да задейства и крачната спирачка. Единствената му ръка пък хвана лоста за управление. И като натискаше съответните бутони, той запали мотора, освободи съединителя, даде на първа скорост и потегли. Посоката се управляваше както в хеликоптер с движения в различни посоки на командния лост.

Колата излезе на улицата и с бясна скорост се понесе извън града. Това беше едно от предпазните средства — никой да не знае, дори прислугата му, кога ще напусне вилата. Та да не му бъде устроена някаква засада.

Не разчиташе особено на бронята. При сегашните взривни устройства, към които и той при крайна необходимост прибягваше.

Осемдесет-деветдесет-сто-сто и двадесет-сто и петдесет километра.

Опияняваше се от скоростта.

Инвалид, казвате! А това? Такава скорост!

Човекът — това е неговият мозък. Останалото представляват инсталациите, които осигуряват неговото съществуване. Какво от това, че неговата биологична инсталация беше повредена? Ето, кибернетиката му я заместваше! И обслужваше мозъка му — неговия изключителен мозък.

С който можеше да покори света. Да стане най-богатия човек!

Или да го унищожи!

Всичко зависеше от управниците.

Ако откажеха, щяха да премахнат и останалите колебания у него. Щяха да му развържат ръцете да изпълни замисъла си.

Мозъкът все още не можеше да създаде живот. Но можеше да го унищожи…